09 - 298. ДВАТА ВРЪШНИКА

[Ани]

298. ДВАТА ВРЪШНИКА

Веднъж моят дядо /Йончо/ ми разказа следния спомен от войната:

Това бе по време на Европейската война. Бяхме на южната граница, в Македония. Случи се тъй, че паднаха мъгли, заваля дъжд и ние, седем - осем души се загубихме и вече не можахме да намерим нашето поделение. Нямаше кого да питаме и кой да ни даде вярна посока. Бяхме мокри, уморени и много изгладнели. Ето насреща ни село. Влизаме в първата къща да си поискаме хляб. Сварихме жените като печаха два връшника. Ние имахме пушки, но без патрони. Само един от нас имаше един патрон в джоба. Щом като хлябът се опече, жените извадиха единия връшник и ни го разчупиха. Падна ни се съвсем малко хляб, а бяхме много гладни. Нямаше какво да се прави. Помирихме се. Един от другарите, едър и силен мъж на име Костадин от моето родно село, не се помири. Той бутна с пушката другия връшник, взе хляба и го тури в раницата.

„Костадине, какво правиш", го упрекнахме всички останали. „Това не ти е простено. Не вземай хляба на хората." - „А ние гладни ли ще мрем?" - каза грубо той и закопча раницата и стана готов за път. - „Не, не. Не е хубаво това, земляк", му казах аз. - „Аз да не съм врабче, да се нахраня с един залък хляб* - „Хората ни дадоха, колкото можаха", обади се друг.

Жените и децата се разплакаха. Мъжете, които присъстваха, мълчаха и се поглеждаха многозначително. В този поглед ние прочетохме закана и готовност за отмъщение. Не ни бе удобно повече да стоим, ето защо веднага всички станахме и си тръгнахме. Вървяхме напосока. Щом излязохме от селото, пътят се разделяше. Единият, който бе главен, се качваше по височината, а другият вървеше срещу течението на малка рекичка. Цялата група тръгна по реката, само Костадин тръгна по главния път. И аз тръгнах след него, като му говорех: Костадине, земляк, да не се делим от другарите. В непознати места сме. - „Не", каза твърдо той. „Аз от главния път не се деля. "-„Чуй ме, замляк. Нека вървим всички заедно. "Той не отговор!

и не ми отговори. Остана непреклонен, въпреки всичките ми увещания. А вътре в мен един глас ми говори „Остави го! Върви с другарите си!" Послушах този глас, върнах се и настигнах другарите си. Само след малко, след около петнадесет - двадесет минути, като се обърнах, видях група от около двадесет души, въоръжени селяни, които гонеха Костадин. Пътищата се отдалечиха и вече ние с него не се виждахме. Наскоро няколко пушки изгърмяха, но нищо не видяхме. Моят земляк не помисли за другите, като им отне хляба, но и никога вече не се видяхме с него.