Класация

116. БЪЛГАРСКАТА КИТЕНИЦА Като частна ученичка на Учителя преминах през онзи етап когато той ми обясняваше законите на духовния свят, запознаваше ме с много съответствия, които съществуваха между духовния и физическия свят, откровения, които можете да намерите в беседите му, но сега, а по-рано ги нямаше тези неща. Той вероятно правеше своят опит с мен дали едно младо момиче, което беше на 18 години ще може да усвоява и как този метод на личен контакт с него и на самостоятелно обучение ще може да даде някакъв резултат. Аз не знаех какво съм сполучила, но по-късно след отварянето на Школата когато той изнасяше своите беседи изискваше в онези години да се правят резюмета на предишната беседа, които се четяха преди всяка следваща беседа. Учителят изслушваше внимателно, за да разбере какво са усвоили от предишната беседа, даваше допълнения, уточняваше някои положения и после в новата беседа доразвиваше или пък отговаряше на всички възникнали въпроси. Вие да не смятате, че той четеше лекции като в университета и че чете в някаква книга или написан предварително текст. Напротив, той говореше и Словото се изливаше от неговата уста непринудено и то бе съзвучие с космическото Слово, което се даваше в този момент със Словото, което се задвижваше от Божествения Дух, Словото от което трябваше да се нахранят човешките души в Школата. Това беше словесното мляко за всички младенци в Школата и затова се почваше от начало, но понеже интересите на всички бяха разнородни и понеже всеки минаваше през различни състояния и положения в себе си, то тогава в беседата той отговаряше и насочваше мисълта си натам, за да разреши някой проблем на някой от своите слушатели. Ако днес четете някоя беседа ще видите, че той говори по един проблем, след това като че ли изведнъж прескача и започва да говори съвсем различно и мисълта му отива в друга посока и това е противоречие за онзи, който не е запознат със Школата. Представете си, че в салона има шейсет човека и в този ден десетина имат свои вътрешни задачи за разрешаване, които не могат да разрешат. Техните вътрешни състояния се явяват в дисхармония с общото настроение и състояние на хармония в салона. Ето защо от начало на всяка беседа се пеят песни, казват се молитви, молим се и по този начин всички се настройваме на една вътрешна вълна, която да ни свърже със Словото на Учителя и с Духът. Но не всеки може и успява да се прикачи на тази вътрешна вълна, защото ако в теб има буря и ураган той всичко троши и руши и ти не можеш да се справиш с това вътрешно опустошение в себе си. И да искаш да се молиш едва ли ще можеш. Тогава Учителя в салона започва понякога беседата си направо, необикновено и отговаря на възникналите въпроси. Такива случаи има много и някои биха упрекнали, че в Словото на Учителя няма логика. Представете си, че в салона седи едно страдащо същество и мислено иска помощ от Учителя. Той отговаря и разрешава въпроса му. Спомням си, че веднъж започна беседата така: „С пистолет не се ходи при Господ". Хайде сега обяснете какво иска да каже Учителя, каква символика има тук и каква тайна иска да открие. За страничния наблюдател това е чудно, а за нас е любопитно и знаем, че тук има нещо друго. Оглеждаме се и виждаме, че няма посетители с военна униформа. Всички са цивилни, но един от тези цивилни като тръгнал на Изгрева по тъмно за беседа и понеже е висш офицер, полковник взима и слага пистолета в джоба си за всеки случай, защото минава през гората. Този офицер бе брат Божков. За него това изказване на Учителя не бе противоречие, но за нас бе любопитно. След свършването на беседата той отиде да се извини на Учителя и ни каза, че наистина в джоба му има пистолет, защото той е висш офицер и е задължен да носи оръжие за охрана. Та изводът е този, че човешката душа, за да направи връзка с Бога и да чуе Словото Му трябва да бъде от вътре чист и най-важното е да има вяра, а чрез вярата човек се доближава до вътрешната връзка, която осъществява общението му с Бога. А да сложиш пистолет в джоба си означава, че ти не разчиташ на връзката си с Бога, а на човешки изобретения и затова Учителят започна така ни в клин, ни в ръкав. Ето един обикновен пример от богатата българска китеница, нали знаете, че българите когато тъкат чергите си втъкават безброй багри, цветове и чудни са техните китеници. Та всеки един от нас представляваше цвят, представляваше отделна нишка, втъкана и изтъкана в тази българска китеница. А сега ще разкажа някои подобни случаи. В салона един страничен посетител дошъл от любопитство, за да чуе какво говори Дънов. Като слушал понеже дошъл от любопитство нищо не разбирал и говорът на Учителя му изглеждал на обикновена попщина. Така навремето свещениците говореха едно, а вършеха друго и това се казваше попщина. Идва до това заключение и си казва мислено: „Ама какъв шарлатанин е този Дънов". И само след секунди Учителят спира беседата си, поглежда го право в очите, посочва го с пръст и казва: „Аз не съм шарлатанин, но отговарям на въпросите на присъстващите, а че въпросите им са необикновени то се дължи на тях, а че моите отговори са също необикновени, то се дължи, че за всеки лек има различно лекарство и лекарството е, което аз давам, но всяко лекарство е горчиво". Този любопитен дошъл на Изгрева направо се стресна, ние го изгледахме, получи някакъв укор от нас и той полека-полека излезна навън. Беседата свърши, той изчака да излезнем от салона, разказа ни какво е мислел за Учителя и някой го посъветва да отиде и да се извини. Той отиде, изчака реда си и се извини. Учителят му каза: „Ти не дойде от само себе си. Тези, които те доведоха те влезнаха в тебе и това са онези духове, които воюват срещу мене. Ето имаш една опитност и имаш опрощение и от мен". Учителят му подава десницата и той я целува. Идва друг посетител слуша, слуша и мислено също си казва: „Това Дънов дето го разправя са врели и некипели, това е едно обикновено дърдорене, защото тук няма никаква логика". Само след секунди Учителят отново спира беседата си, поглежда го, но този път не го посочва с пръст и казва: „Някой тук ще каже, че в говоренето ми няма логика и че аз говоря врели-некипели. Напротив, онзи, който говори врели-некипели той е онзи, който ви изпрати тук, за да получите доказателството на своето твърдение, а сега вие като отидете долу в града ще му занесете своето доказателство". След свършването на беседата този приятел дойде и ни разказа, че бил направил облог с един друг, който му казал, че ако отиде горе на Изгрева и чуе Дънов тогава веднага ще се убеди, че това са шменти и капели, че това са бръщолевици и глупости. Ето сега той ще отиде в града и трябва да занесе своето доказателство за беседата на Учителя и истината за нея. Ние сме заобиколили Учителя и се намираме в една от бараките, където една сестра ни бе поканила на гости. Пиеме чай, поднесени са сладкиши, разговаряме с Учителя и така както Учителя си държи чашата с чай и сърба изведнъж той си затвори очите, облегна се на стола, замълча и все едно, че заспа без да изпусне чашата с чая. Изминаха няколко минути, ние стоим, оглеждаме се, никой не смее да шавне или да продума дума. Чакаме Учителя. Ние знаем, че той се е извлякъл от тялото и е заминал някъде спешно по работа. След малко Учителят си отваря очите, оглежда ни, усмихва се и казва: „В океана имаше един кораб, който бе взел погрешна посока и уредите за ориентиране му се бяха развалили от бурята. Трябваше да покажа пътя на онзи, който държеше кормилото, за да поеме истинския път. Кормчията извика: „Господи, в тебе предавам живота на всички и на себе си". Е, понеже има Господ, то Господ отиде и показа истинският път". Ние се оглеждаме, усмихваме се и решаваме да запомним този случай. А пък сега го разказваме, за да бъде записан и запомнен от вас. За Учителят нямаше скрито и покрито. Той знаеше за нашите нужди и за страданията, през които преминавахме и понякога той се доближаваше незабелязано до нас и ни помагаше и помощта идваше по най-естествен начин. За него всичко беше открито и живота на човека беше бяла хартия. Познаваше състоянията ни, от какво имахме нужда, знаеше за нашите грешки и заблуждения. Той едновременно присъстваше навсякъде в едно и също време. На Изгрева имахме безброй случаи, които се редуваха ден след ден. Спомням си разказваше Милка Периклиева, че една вечер се случило така, че нямала какво да вечеря, а нямала и пари. По едно време се сеща, че може да отиде неканена някъде на гости и все ще я нагостят с нещо, но си казала, това е обикновена хитрост и тук на Изгрева не върви такава дребна хитрост. Тук гладните бяха много и ние бяхме непрекъснато в оскъдица. Ето защо тя решила, че вместо да напълни корема си с храна изпросена по този начин, то по-добре да вземе някаква беседа и да я прочете и по този начин ще се напълни от вътре с духовна храна и гладният корем няма да я гложди. Взима книгата, зачита се и ето ти на вратата се почуква, прекрачва една сестра и в една чиния носи хубави, големи, червени череши и една прясна питка. Казва й: „Учителят ме изпрати при тебе да ти донеса тези череши и тази питка, за да си хапнеш, защото каза, че най-доброто състояние на ученика е когато освен духовна храна поеме и хубави череши и една малка питка". Милка стои като втрещена, не може да повярва, че не изминава минути от както е решила да се нахрани с духовна храна от Словото на Учителя и да превъзмогне гладният концерт, който идва от стомаха й и ето пред нея стои сестрата с подноса изпратен от Учителя и с неговото пожелание. Тя взима линията, благодари мислено на Господа и на Учителя, хапнала и сладко, сладко задрямала. На сутринта отива и благодари на Учителя. Казва му: "Учителю, няма по-добро състояние на ученика от това да изпита пълно съзвучие между духовната и физическата храна". Учителят се усмихва: „Ето виждаш ли как хармонията е безгранична и безконечна, когато се движи и създава от Духа на Битието". Спомням си и друг случай когато една наша позната сестра беше навлезнала в лабиринт от неразрешени лични въпроси и където се намираха спънки и противоречия предизвикани от близки и познати роднини. Бе решила да избяга от вкъщи, беше дошла на Изгрева и седнала под навеса на полянката. Било вечер, а тя измъчена, била изоставена от всички, от самотна" по-самотна и смятала, че животът й няма смисъл и че тя е оставена така на течението, което я носи към пропастта. Може би престояла повече от час, от време на време си поплаквала. След известно време към полунощ от към чешмата се задала една светлина от електрическо фенерче. Тя знаела, че по онова време Учителят вечерно време е излизал с фенерче на разходка, но тя също знаела, че и други са имали такива фенерчета. Светлината полека-по-лека пристъпвала към нея и чуват се стъпки. Когато светлината на фенерчето се приближила по земята на един метър до нея изведнъж снопа от светлината се вдига и този, който държи фенерчето я осветява. След това фенерчето осветява и онзи, който го носи. Изведнъж тя вижда, че пред нея стои Учителя, Без да продума, без да каже нито дума той се обърнал и заминал. След малко състоянието й се трансформирало, съзнанието й се прояснило, тя станала и си отишла, но не могла да заспи. Упреквала се, че ето била е в противоречие в себе си и с околните и не е поискала помощ от Учителя и ето той идва и със своето присъствие й разрешава въпроса. На следващият ден тя отива да благодари. Учителят мълчи. Тя отново благодари на Учителя. Учителят отново мълчи. Накрая казва: „Учителю, дойдох да благодаря на Бога за помощта". Учителят се обръща към нея, усмихва се и казва: „Е, така вече може". На следващият ден Учителят в салона държи поредната си беседа и говори. В един момент се обръща към сестрата, поглежда я и казва: „Някой има противоречие в живота си, той не търси къде е причината на това, което му е дошло на главата, а търси да изкара виновни други около себе си. Човек се движи с такава светлина, която има в себе си. Ако имате едно нощно фенерче, то осветява само онова, което тя може да освети. Тя не може да освети цялата нощна тъма. Така е и с човек, който влезне в противоречие - той няма светлина, за да си освети пътя. Трябва да търси и да измоли помощта на онези, които носят със себе си светлината, дори и тяхната светлина да е със силата на едно джобно фенерче. Но истинската светлина идва на другия ден когато слънцето изгрее и освети всичко. Така е и в пътя на ученика - когато дойде тъмата у него той трябва да търси не светлината на джобното фенерче а светлината на слънцето, светлината, която идва от Божия Дух. Това е разрешението на задачата." Сестрата слуша и вече разбира, че Учителят е дошъл с джобното фенерче да я освети и да даде един лъч на надежда, а останалото тя ще разреши сама като се свърже с Духът, който носи Светлина в ума и Виделина в душата на човека. Ето тук разказах няколко случая, които носеха съдбовен порядък за онези, които ги изпитваха. За нас останалите бяха обикновени опитности от времето на Школата. Тук имаше образи най-различни и ние се оглеждахме в Словото на Учителя и понякога на неговото огледало ние не можехме да се познаем. Впоследствие когато част от това Слово и от светлината на това Слово се втъкаваше в нас по най-необикновен начин то тогава в съзнанието ни проблясваше светлинка и ние търсехме тази светулка, която ни извеждаше на правия път. Всеки един от нас имаше свой път, беше нишка в този стан, който се тъчеше и който изтъка една българска китеница с български багри и това е българска китеница. Нашите опитности от времето на Учителя изплетоха и изтъкаха разноцветната българска китеница. Такива бяхме -многообразни и в това многообразие виждахме как Словото на Учителя минаваше и търсеше да изтъче чрез нашият живот най-красивата форма, зад която трябваше да се прикрие големият и Високият идеал от Словото на Учителя. За света Школата на Учителя остана непозната, но за нас бе живот и съдба. Аз съм на разговор пред Учителя. „Представи си, че се намираш на дъното на кладенеца и досега капака от горе бил затворен. После видиш някой отворил този капак, за да те извади. Ти погледнеш нагоре и се зарадваш, но после погледнеш надолу и си речеш: „Дали няма пак да се затвори капака?" После погледнеш нагоре капака е отворен и се поуспокоиш малко. След известно време гледаш онзи от горе ти пуснал въже. Ти се залавяш за куката и се зарадваш, но след това отново дойде съмнение в тебе: „Дали няма да се скъса въжето?" Онзи те извади навън горе, ти пак се зарадваш, но после пак дойде съмнението: „Дали няма да ме тури отново в кладенеца?" Това са съмненията, които естествено идат. То е хубаво, че е дошло съмнението. Това е изпит, през който ученикът ще мине, а за да премине успешно му е необходимо вяра, а като имаш вяра това е въжето, което свързва ученика с неговият Учител, а връзката се осъществява чрез Словото му."

115. НЕЗАДОВОЛЕНОТО ЖЕЛАНИЕ Учителят работеше по различен начин, като метод с метод почти не се повтаряше или ако се повтаряше то с невероятни изменения, че не се познаваше първообраза на първоначалният метод. Но те се подчиняваха на строго определени духовни методи и духовни закони. И само човек запознат с тези духовни закони можеше да схване някой жест и някоя дума изречена от Учителя така символично, че трудно бе за останалите да проумеят за какво ли се отнася. Понякога Учителят открие за някой ревността и го остави сам да се справи със себе си. А ревността е голяма сила и е един свят на големи борби вън от тебе и вътре в самия себе си. А при Учителя когато те разбърка с неговата маша, то въглените на твоята ревност избуяват, избухва огън, който те изгаря от вътре и изгаря и онези, които са около него. Как може да се справи човек в такъв случай. Много трудно. Накрая трябва да разшириш съзнанието си и да се издигнеш над всичко и сам да се оправиш. Това е лесно казано, но трудно се изпълнява. Че трябва да превъзмогнеш себе си, да прескочиш частния случай, когато е твоя лична неразрешима задача и трябва да я надраснеш, да я наскочиш и от частния случай да минеш към общият принцип, който управлява твоя случай и накрая сам да се справиш съобразно законите дадени чрез Словото на Учителя. Ех, че беше трудно да се проумее в какво се състои задачата, в какво се състоят прегрешенията ти и къде е разрешението на задачата. А ревността имаше различни форми: ревност към близки твои познати, ревност за първото място в Школата, ревност към работата ти да бъдеш близко до Учителя, ревност да получиш неговото мнение и одобрение. Тази ревност се разклоняваше на невидими стотици нишки, които се насочваха и обвързваха всички, които бяха на Изгрева. Така че ние бяхме обвързани един с други, а да се справиш сам беше много трудно. Не се справяхме винаги и затова той каза: „Вие не сте още в истинската Школа, а сте оглашени и вярващи. Ученикът няма съблазни и слабости, Единствената ревност, която изпитва ученика е ревността му да служи на Бога". Ето това изказване променяше много неща, защото ние се смятахме за ученици, а то се оказа, че сме оглашени, т.е. хора, които само слушат или четат Словото му когато имат настроение. Е, понякога може и да сме вярващи, защото все пак вярваме в това Слово и от него черпим сили и с него разрешаваме задачите си. Но да се доближим до ученичеството това бе живот посветен на Бога и служение за Бога. Това изключваше всякакви съблазни и слабости, а ние трябваше да ги прескочим, но не можехме, защото ние притежавахме всичко в себе си: съблазните, слабостите, ревността и какви ли не още неща. Имаше интересни положения - ти имаш някаква малка слабост, която не се проявява на друго място, но тук в Школата на Учителя ще върти, ще суче тази невидима, малка слабост, но ще излезе на бял свят и то пред всички и пред Учителя. А после иди, че се оправяй със себе си и гледай как ще я оправиш когато има безброй свидетели и си се изложил пред Учителя. При тия случаи човек изпитваше вътрешен срам не от несъвършенството си, но от това, че не можеше още да владеем тези малки, съвсем малки слабости. Тези слабости бяха заровени далеч в миналото и ние ги носехме с отминалите си пререждания, но тук в Школата на Учителя те се разрастваха от неговото присъствие, защото то бе благодатно и под него възрастваха както житото, така и бурените, плевелите и тръните в нас. Така че ние бяхме тук в Школата под покрива на Всевишнаго и всичко растеше бързо с бързината на мисълта и точно онова, което бе в нас засято и вложено от миналото било като недостатък, било като постижение, то изникваше за броени дни, изникваше и се виждаше. Чудехме се как могат такива неща да се случат с нас. Ето защо Учителят работеше не със самите нас, а с човешката душа. Той я издигаше горе високо, работеше със своите методи и ние усещахме, че нашите души възрастваха и политаха като свободни същества към Невидимия свят. Когато при него идваше някоя сестра със специални изисквания той оглеждаше нещата много точно и преценяваше какво да се направи с тази сестра, с нейните проблеми и с тази човешка душа. Ако тя беше слаба по дух и по характер, той я задоволяваше и изпълняваше желанията й понеже беше слаба да се справи със себе си, ако не би я задоволил то тогава за нея щеше да бъде пречка, ще се спъне, ще падне и ще остане нещастна за цял живот и накрая можеше да се отклони от Школата като заяви, че Учителят не й е помогнал със съвети или с него друго. Много случаи имахме такива - отиват при него и той изпълняваше веднага и точно онова, което са изисквали от него. Те излизаха доволни от там, че Учителят ги е зачел, че ги е уважил, доволни са, че той се е отзовал на тяхната молба за помощ. Те вървяха и се движеха около нас и искаха да ни служат за пример и за поучение - ето та нали те са получили помощ от Учителя и той се е отзовал и е зачел тяхното прилежно ученичество. А всъщност нещата бяха съвсем обратни, но това го знаеха онези, които познаваха нещата от вътре и които бяха от вътрешната Школа на Учителя. Но ако дойде някоя сестра силна по дух и по характер той я изслушваше, даваше такива отговори, че не само не задоволяваше желанията й, но ще им постави съвсем друго условие за решаване на тяхната задача и тя ще бъде от трудна по-трудна и ще я остави сама да я разрешава. Тази сестра от вътре изригваше като вулкан и бълваше недоволството си от това, че не е зачетена в момента, а други дето не можеха да й се хванат за малкото кутре - пръстче, бяха уважавани от Учителя. Това вътрешно противоречие изкарваше от равновесие сестрата и после тя, за да докаже на себе си и на онези, дето бяха под нея, но които Учителят ги зачиташе залягаше над задачата и я изпълняваше и я преизпълняваше. И след това не отиваше при Учителя, а стоеше настрана и наблюдаваше какво ще каже Учителя по нейния въпрос. Тя чакаше, но и Учителя понякога изчакваше съобразно случая. Веднъж Учителят среща сестрата и казва: „Сестра, когато планината не отива при Мохамед то Мохамед отива при планината, за да си свърши работата", Сестрата мига и не разбира кой сега е планината и кой е Мохамед в този случай. Накрая Учителят се усмихва: „Е, сестра когато човек завърши една работа за Бога, то за Бога е без значение кой я е свършиш и къде я е свършил". Сестрата мига, недоумява, чуди се. Какво означава всичко това. Учителят разбира недоумението й и продължава: „Сестра, нали свършихте тази работа за Бога, която трябваше да вършите. Какво по-хубаво от това." Тогава тя се усмихва, просветва от вътре, в съзнанието й проблясва светлина и тя вижда как Учителят се усмихва. Навежда се, целува ръка и си тръгва. Ще питате коя е тази сестра? Не се ли досещате? Един път бях аз, друг път друга и така може би се редувахме към десетина сестри. Ще ви разкажа един случай с брат Стефан Камбуров от Стара Загора. В онези години братята и сестрите се събирали в братски кръжоци и понякога са правили опити да помагат на нуждаещите се и на някои, които са били болни. Чули, че там в техния град имало едно момиче, което завършило гимназията, но какво се случило, че тя полудяла. Тя толкова буйствала, викала, крещяла, дори чупела всички предмети, до които се докосвала. Ето защо те се опитвали да я държат вързана, а пък майката ходела, викала лекари, но никаква полза. След това довеждала свещеници да й четат молитви дано молитвите от вън да помогнат и да изгонят лудостта на дъщерята. Но и това не помогнало. Най-после тя узнала за нашите приятели от кръжока и споделила своята болка, Нашите приятели вече смятали, че те са вече много духовно напреднали и ще могат да се справят с този обикновен случай и да я излекуват. Смятали са като застанат няколко човека около нея да прочетат някои молитви дадени от Учителя, да изпеят няколко песни и тутакси лудостта ще изчезне и момичето ще оздравее. Така всички ще узнаят, че те са Божии хора и че правят добрини на онези, които се доближат до тях. Отишли, влезнали в къщата и в момента когато влезнали в стаята болното момиче така изпаднало в ярост, че скъсало онези въжета, с които е било вързано и се нахвърлило върху тях с онова, което й попаднало под ръка. Те направо побягнали, дори се уплашили не на шега. Решили да напишат писмо на Учителя, описали всичко и Панайот Ковачев го изпраща по пощата и след време получават писмо от него. В него той е написал, че това не е за всеки човек да лекува такава болест и че когато приятелите решат да помогнат на някой то трябва да му се обадят. Накрая на писмото е било написано „А сега идете пак при момичето". Решили да отидат отново, съобщили на майката и щом влезнали вътре те видели момичето отново вързано и очаквали, че то отново ще скочи и ще връхлети върху тях. Пред очите си те видели някакво чудо, което да се претворява наяве. Изведнъж момичето станало спокойно, лицето му се прояснило, усмихнало се, обърнало се към майката си и запитало: „Майко, виж какви добри и светли хора са ни дошли на гости. Ела, отвържи ме, за да стана да ги посрещна и почерпя". Майката била втрещена от изненада, станала, развързала момичето, а нашите приятели стояли, гледали, не вярвали, но със страх в себе си - не са знаели дали няма да я прихване отново лудостта и да връхлети върху тях. Момичето наистина станало и намерили нещо и почерпили гостите. Приятелите ни в клин, ни в ръкав взели по някаква курабия, но устата им била суха, не са могли да погълнат нищо. Не се сетили от изненада дори да прочетат колективно някоя молитва така както са правили на други места. Излезнали на вън, отишли си у дома. написали писмо на Учителя и разказали всичко за изцелението на момичето, Минало известно време от София им изпратили в една тетрадка препис на някаква беседа на Учителя с поръчение да я прочетат. Когато я чели там било написано и имало разяснение на всичко онова, което ги интересувало и имало разрешение на задачата. Там било написано, че понякога някой дух обсеби някого си и разруши всичко, което е в него. За да бъде изгонен този дух трябва да дойде друг по-силен от него, за да го изгони от къщата, която е заел и където пребивава незаконно. И най-накрая беседата завършва така „Бог е най-великия Дух и тия, които му се кланят в Дух и Истина да му се кланят". Тогава разбрали, че Онзи, Който излекувал детето от лудостта и изгонил онзи, който я бил обсебил е бил не писмото на Учителя, а Учителят, който със своят Дух може да присъства на различно места по едно и също време, защото Духът, който обитаваше в Учителя бе онзи Велик Дух, който всички му се кланяха и живи, и мъртви и оживяваха чрез него в Дух и Истина. Аз съм на разговор пред Учителя. „Човек не бива да се самоосъжда, а трябва да си прости. Човек трябва да изпълнява волята на Бога там където е поставен - на всяко място и по всяко време. Ти сега искаш да намериш други някой виновен, а пък то сама си си виновна, но себе си не можеш да накажеш. Трябва да си простиш. Сега в теб страда други дух, който те е научил на лоши работи, пороци и сега като гледа на какво те е научил, то този дух страда в теб. Можеш ли да намериш онзи първият момент, когато у теб се е породил порока? Той е бил някой дух, с който сте образували предприятие и после като е фалирал отишъл е и твоят опитал, с една дума - завлекъл те е. След това са дошли полиците и кредиторите и сега трябва да се плаща. Някой трябва да плати. Трябва човек да образува връзки със същества по-напреднали от него, които не фалират, които не пропадат, та като се свържеш с тях те като се движат по своят път ще подигнат и теб, а като повдигнат и теб ти ще тръгнеш з техния път, по техните стъпки."

114. СЛУЖЕНИЕТО НА СТАРИТЕ И МЛАДИТЕ Едно нещо, което много ме е учудило това беше за разнородния състав на онези братя и сестри, които бяха дошли преди мене в Школата на Учителя, на онези, които дойдоха по моето време и онези, които идваха след това. Разнородни по възраст - млади и стари затова нещо все пак бях подготвена теоретически, че всеки идва тогава когато му е определено от горе, от Невидимия свят, когато неговият личен път съдбовно трябва да се пресече с този на пребиваването на Учителя на българска земя. Този човек бе чакал хиляди години, за да се срещне с Учителя на земята и с Бога. И затова дали идваше стар или млад възприемаше нещата от съвсем друга гледна точка. Освен това и едните, и другите идваха за себе си да оправят своят личен път и живота си, идваха да свършат и някоя работа за Бога. А затова каква работа ще свършиш за Бога в това няма нито стар, нито млад - важното е да я свършиш. И тук се изравняваха нещата. Спомням си, че веднъж Учителят когато трябваше да разреши един спор помежду ревността на старите и устрема на младите разказа отново онази притча за Христа, където господарят изпращал в различно време работници да копаят на лозето си - сутринта, на обяд, след обяд и когато решил да им плати то заплатил на всички еднакво. Единствено протестирали онези първите работници: та ревността на старите приятели най проличаваше в Школата на Учителя. Те бяха първите работници на лозето, а ние младите, онези които дойдохме по-късно да копаем това лозе и за да разясни този окултен закон Учителят каза във връзка с тази притча: „Последните, които бяха наети да работят на лозето те работеха най-много и по извършената работа се изравниха с първите". Ето това е разрешението на спора и на задачата между стари и млади. По свършената работа за Бога, по него ще се равняваме и заплащането става от господаря по свършената работа. Само че заплащането в Школата става по друг начин - с неговото духовно разрастване. Заварих много хора, едни си заминаха отвъд в Невидимия свят, други останаха, трети идваха - що народ се извървя. Кой каквото можа взе от средата си с Учителя, кой каквото успя да даде за общата работа - даде. Едни го правеха заради отплатата на помощта, която Учителят им бе отдал в разрешаване на техния личен живот - та това бяха съдби и то какви съдби. Идваха, благодаряха и даваха своят дан в един символичен жест. Някои носеха продукти, други дрехи или покъщнина, по съобразителните оставяха известна сума, която само Учителят знаеше каква е и от кого е, защото му беше връчвана в плик. Това бе един от начините за благодарност към помощта дошла от Учителя предадена от тези приятели макар че те бяха повече от света. Те идваха, заминаваха си и когато след време ги виждахме и срещахме те разказваха своите опитности с Учителя. Техния път бе такъв. Бяха направили своят контакт и своята среща с Учителя, бяха си свършили своята работа, бяха си отплатили по някакъв начин и бяха си тръгнали отново по своят път. Учителят работеше по принципа на свободата. Само онзи, който е вътрешно свободен може да се определи да служи на Бога, другото е насилие и няма нищо общо със закона на Любовта, която е връзка на съвършенство, обединяваща човешката душа с Божествената Душа и с Бога. Ако човек не е свободен от вътре той не може да се добере до тази вътрешна връзка, която обединява човешката душа и Божествената Душа. Затова тези приятели си заминаваха за света, други идваха от време на време при Учителя, а останалите единици бяха останали верни и до края, макар че работеха и се движеха в света. Те бяха верни по идея, верни в Дух, верни в дело, но те работеха в различни сфери в българското общество. За тях не бе противоречие, че изповядваха идеите на Учителя, че служеха на тези идеи, но работеха по различни методи и те бяха отдалечени от нас и от нашият живот на Изгрева. Противоречието бе у нас, защото ние ги смятахме, че са се отдалечили от нас, че са изменили на Учителя и че са се отклонили. А те копаеха като онези копачи на Божията нива. Важното е да работиш където си поставен и когато си извикан за тази работа и да работиш докато я свършиш. А това са вътрешни измерения и не подлежат на външни обобщения и на външна оценка. Накрая оценката се извършва по свършената работа и по делата на хората. Един интересен случай с един от старите братя когото заварих. Казваше се дядо Благо и той беше талантлив детски писател. Една година той и двадесетина приятели направили една екскурзия с Учителя до Родопите. Вървели, що вървели, преминали долини и хребети и стигнали до една необикновена поляна, на която се извисявало едно дебело, грамадно, борово дърво. Учителят казал: „Тук ще спрем. Под това дърво ще се разположим, но трябва да знаете, че на това дърво няма да забивате нито пирон, нито ще режете някакъв клон и изобщо никой да не го пипа, да не се доближава до него, а само ще бъдем под него, ще бъдем под покрива на Всевишния". Два-три дни приятелите престояват на тази поляна, опънали палатки, разположили се и след това Учителят предложил да отидат на една екскурзия на няколко часа, а за да се пази багажа в лагера като дежурни остават двама приятели като между другото те трябва да се погрижат и да приготвят обяд за цялата група. Сложили продуктите в казана, наклали огъня и докато се сготви манджата решили да направят една маса, така че когато сервират храната да бъде на маса, а не на земята. Оглеждали се насам-нататък и решили да сковат една маса и от горе да я изплетат с клони от дърветата. Тръгнали да търсят пръчки подходящи да оплетат масата и от тук оттам изрязали от околните дървета. Донесли пръчките, разположили се под дървото и започнали да плетат масата. Плели що плели и разбрали, че пръчките няма да им стигнат затова решили вместо да се разхождат отново до онези дървета, то да използват клоните от дървото, което се било разлистило над главите им. Единият от тях се качил нагоре по дървото, за да отсече някои клони и когато започнал да реже неочаквано се счупва клона, на който е стъпил и той полита с гърба си да падне на земята. В този момент той си спомнил какво е казал Учителя и изведнъж извиква: „Учителю" и най-ненадейно някаква невидима сила го подема, обръща го, а той падал с гърба си надолу и тази сила го залепва за дънера на дървото, така че той се хванал едновременно прегръщайки дървото. Полека-полека се опомнил докато другият го гледал уплашено. Полека-полека слязъл от дървото и след това си припомнил и думите на Учителя никой да не се докосва до това дърво. Продължили работата си и успели да подготвят що-годе масата. След малко идва цялата група, идва и Учителя и казва: „Рекох, сложете няколко бели кърпи на поляната и ще ядем там". Насядали на поляната, приготвили се да се хранят, но както обикновено в такива случаи винаги се казва молитва. Учителят се обърнал и казал: „Сега да измолил опрощение от Онзи, Който бе дошъл и със своето присъствие бе благословил нашата среща, защото Неговият шатър на това същество бе ей това дърво, което някой от вас решиха да посегнат върху него и да отрежат клони от него. Нали ви казах, че ние сме тук под покрива на Всевишнаго". Двамата приятели се огледали, навели глава, защото никой не е знаел за онова, което бе им се случило преди половин час. Казали общата молитва, искали опрощение, обядвали и след това онзи приятел пристъпил към Учителя и му благодарил за помощта. Учителят бил строг, лицето му било строго и казал: „Послушанието на ученика е връзката на ученика с Учителя и с Бога". Такива примери имаше много от възрастните приятели, които бяха дошли по различно време, идваха при нас, разказваха ги и после си заминаваха по пътя, от където бяха дошли, а някои от тях си живееха своя живот, Тази част от приятелите имаха големи, съдбовни опитности с Учителя. Те по друг начин имаха контакт със Словото на Учителя. Докато ние го слушахме и разучавахме, то техния контакт със Словото на Учителя бе в това, че те го видяха в Сила и в Мощ, така както бе горния случай. Обикновено на нашите събори идваха стотици хора от града, които ние едвам-едвам познавахме. Ние смятахме, че те са външни хора, но когато идваха и ни разказваха своите опитности с Учителя виждахме, че техните опитности бяха опитности при срещата с Духът чрез Сила и Мощ, а ние бяхме ученици на Школата и методите бяха вече други. Затова тези опитности на възрастните приятели бяха много драматични, интересни и бяха от категорията на чудесата. И ние преминахме през чудеса, но нашите чудеса бяха от вътрешната Школа. Техния път бе друг и опитностите им бяха назидателни и очебиещи, по-изпъкващи и помнещи се. Когато идваха и ни ги разказваха горе на Изгрева ние се оглеждахме и се питахме: ето тия са от света, гледай ги докъде стигнаха с помощта на Учителя. Ами ние дето сме тук на Изгрева, докъде ли ще стигнем ние? Това бе един въпрос, на който никой не можеше да отговори освен Учителя. Един път пред мен каза: „Ученик е онзи, който учи, който прилага, който случи на Бога". Да, ето защо онези, които бяха и кръжаха около Учителя идваха от всякъде да чуят Словото на Учителя, да го приложат кой колкото може съобразно с неговите сили в живота си и по този начин да служат на Бога, защото учениците са свързани по дух и те съставляват вътрешната верига на учениците на Бялото Братство. Това са учениците по Дух. Само Духът е този, който може да свърже учениците, защото Духът е, който движи човека по неговия път, Духът е този, който е най-великият служител на Бога. А ние в Школата успяхме да се доближим до този Дух чрез Словото на Учителя. Аз съм на разговор пред Учителя. „Ти на това ще гледаш като на една задача, която съм ти дал да разрешиш. Ти разбираш. Сега ще разгледаш нещата, които съм ти дал и ще вземеш туй, което съм вложил. Това богатство никой не може да ти го вземе. Ако държиш нещата без да ги разглеждаш тогава могат да ти ги вземат и ти ще останеш без нищо. Аз съм вложил, сега ти трябва да преработиш всичко, което съм вложил. Винаги да приемаш и винаги да дадеш когато ти поиска Господ. Това е връзка на ученика с Учителя и на Учителя с Бога. Е, каква мисъл остана у тебе от всичко това? Когато забърквам кал аз гледам гърнето, което ще излезе, самата кал не ме интересува. Ако се спираш на формата може да се съблазниш. За грънчаря е друго, той следи и търси подходяща глина, за да може да работи с нея и да извае своите гърнета и стомни, а аз се интересувам да се осъществи. Ти имаш добро сърце. Сега гледай доброто си сърце да го подкрепиш с правилна мисъл. Който има Любов ще се прояви в Мъдрост. Който има Мъдрост ще се прояви в Любов. Стремежът на мъжете и жените е нещо идеално. Мъжът се стреми към жената, за да си вземе Любов и я прояви. Жената се стреми към мъжа, за да се прояви като Мъдрост. Това рядко се случва, което сега ти се е наредило. Ще го цениш и ще извлечеш нужния урок. Ще гледаш на Моите отношения като нещо, което иска Бог да ти се даде. Аз ти го давам, защото изпълнявам Волята Божия."

113. УЧИТЕЛЯТ. БОЖЕСТВЕНИЯТ ПРИНЦИП В ДЕЙСТВИЕ Моите опитности са неразривно свързани с Школата на Учителя, която преминах при него. С онези от учениците, които можеха да разбират повече и правилно, които притежаваха също и моралните възможности за приложение на онези принципи и сили, които урокът изискваше, то Учителя се занимаваше повече с тях. Той работеше по строго определена вътрешна само нему известна система свързана с беседите, които движеха общия ход на Братството, а също работеше и частно с отделните личности. Всяка отделна душа си има свой път, специфичен път и Учителят я ръководеше по метод отговарящ на специалния дух на нейното индивидуално развитие. Учителят правеше разлика между индивидуалност и личен път. Той казваше: „Всяка душа в Божествения свят си има своя индивидуалност, а личния път е човешкият егоистичен живот", За всеки човек Учителят имаше свой подход, той не беше негов, но подхода идваше съобразно това кой бе застанал пред него, от къде идваше този човек и каква задача имаше да разрешава на земята. И опитността на всеки ученик бе строга специфична и индивидуална за него и тя не се повтаряше при други случаи и с други ученици. Когато Учителят ни даваше някоя работа да му свършим имахме го за чест и се чувствувахме много радостни. Веднъж той ми възложи задачата да му наредя книгите в библиотеката. Аз бях неизказано щастлива. С голям мерак започнах и в работния си ентусиазъм триех с парцала всяка книжка от всички страни независимо дали бяха прашни или не. Изведнъж, о ужас за мен измежду книгите изскочи една голяма черна хлебарка. Аз изпитах такава голяма погнуса и отвращение смесено със страх, че дори и изкрещях и мигом напуснах работата, която той ми беше посочил. Побягнах на двора пребледняла и разтреперана. На плочника пред къщата Учителят приказваше с един брат. Приближих се до него без да имам кураж да проговоря. Той усети моята тревога, обърна се и ме попита: „Какво има?" „Там в книгите има хлебарки", казах аз. Той нищо не ми отговори и продължи разговора си с брата. Аз погледнах, огледах се и леко се измъкнах и си отидох у дома. Не посмях да се върна. Та него ден се провалих. А преди няколко дни бях изявила желание да свърша някаква особена работа за Учителя, дадоха ми я и аз не я свърших. Вървя и си спомням как Учителят преди няколко дни ми каза: „Похвалиш ли се за нещо, че го можеш и умееш веднага ще те турят на изпит. Затова пазете се от такива ненавременни изказвания". На другия ден сутринта аз се престраших и отидох отново да си довърша работата с книгите. Учителят влезе при мен с една паничка до половината напълнена с мед от нашите кошери. Сложи паничката на пода и приклекна до мен. Аз започнах да вадя книги от етажерката и още след втората книга изскочи една тлъста, голяма хлебарка. Аз подскочих в страни и извиках уплашено. Учителят съвсем спокойно взе с два пръста хлебарката и я сложи в меда. Хареса ли й меда не зная, но след минута две излезнаха от книгите още три-четири хлебарки и се насочиха към паницата с мед и за моя най-голяма почуда влезнаха вътре. Учителят ми подаде паницата и ми нареди да изляза вън в гората и да изхвърля и меда, и хлебарките, което и направих. Върнах се, измих чинията, после си довърших работата с чистенето на книгите, обадих му се и си излезнах. Чак тогава ми олекна, разбрах, че ми беше дадено да разбера, че и чистенето на книгите на Учителя в библиотеката му не бе лесна работа и тя бе свързана с разрешаване на задача - похвалиш ли се, че можеш и умееш ще те сложат на изпита. И тогава му мисли. Много пъти се стараехме онези, които са около него да се приближаваме много близо до него и да бъдем всички около него. Това не бе възможно и понякога това наше стремление довеждаше до сблъсък между сестрите, най-вече между тях понеже те бяха две трети от състава на Изгрева. След един такъв сблъсък и скандал между две сестри той веднага отговори на този проблеми: „Кой е най-близо до мен? Който чете беседите и Словото ми, той е най-близо до мен понеже се свързва с Божествения Дух, който е говорил чрез мен". По този начин той разреши един кардинален проблем не само на съвременниците на Учителя, но на нас, които бяхме около него и понякога се скарвахме кой да бъде по-близо до него. Той разреши този проблем също и за бъдещите поколения, които ще дойдат. Те няма да заварят Учителя, снимките направени с него по време на Школата няма да им говорят нещо, ще виждат само образи на човеци и на един възрастен човек с брада, т.е. образа на Учителя. Но онези, които четат беседите и това Слово влезне в тях това е сигурен контакт с Духа, който е говорел това Слово, това е връзка с Божествения Дух и с Учителя чрез когото бе дадено това Слово. А когато Божественият Дух се изяви като принцип то той се явява като Учител на човечеството. Затова той веднъж каза: „Аз не съм дошъл на земята да съдя човечеството, но да помагам на нуждаещите се". Имаше моменти когато той вършеше велика и незнайна работа от голям мащаб за човечеството. В такива случаи той се уединяваше, никого не приемаше, защото изнасяше голямо страдание и минаваше през мъчението на земята. След като си свършваше работата и след като излезеше от такова състояние Учителят се явяваше пред нас с голяма светлина и вдъхновение, усмихнат и лъчезарен. Любовта на Учителя повдигаше, освобождаваше човека от всичките унижения на света, той се чувствуваше истински човек със свобода и с права да изнася тази свобода на духа. Всеки един от нас се чувствуваше като дете, което расте под нежната грижа на своят баща и майка, А от друга страна светлината на Учителя смиряваше човека, а пред величието на Божествения свят той се чувствуваше малък слаб, дори и грешен. Над всички хора даже и над твоя възлюбен на земята седи Бог. Ето защо високият идеал, истинският възлюбен на човека това е Бог и Учителят, който ни води по най-верният път към Бога. Защото последният извод от земният живот е, че човек в края остава сам с Бога от когото черпи всички сили и блага на живота и остава сам със своя Учител. Любов Светлина и Сила човек може да получи само от присъствието на Божествения Дух в него. Изкуството на живота седи в това като обичаш хората сърцето ти да принадлежи на Бога. Само така човек може да направи допир със света и да се запази и съхрани. Защото всеки допир със света за мен бе катастрофа по всички линии, затова трябваше да се върви нагоре и нагоре. Напред в Любовта безгранична на светлината. Първите стъпки на детето са несигурни, то често пада и се удря, но става и тръгва. Та сега само едно е важно - да пази човек връзката си с Бога. Това е път на ученика и никога не трябва да нарушава тази връзка. Учениците, та дори и хората са разделени на две категории: едни у които личността доминира - те проповядват Божественото, за да привлекат хората не към Бога, а към себе си. Те искат чрез Божественото да накарат хората да ги ценят, лично тях като личности и да се възползват от това за користолюбиви цели. Втората категория са у които стремежът към Бога и Учителят доминира. Те привличат хората, за да ги приобщят към Бога и Учителят и да събудят у тях стремежа не към себе си, а към Бога и Словото на Учителя и да ги въведат в пътя на Словото. Тези хора са малцина и техните дела са праведни. Всички ние сме много малки пред величието на Учителя трябва да гледаме към него със смирение, благоговение и преданост. Учителят - това значи, че в него живее безграничния Божи Дух, който се е самоограничил, за да помогне за духовното издигане на неговите малки братя. Учителят работи с петте Добродетели на Пентаграмата, която той бе дал. В този път всичко му е позволено. Той има свободата да постъпва с учениците си по всички методи, както в даден случай намери за добре. Той прави връзка с учениците си и се самоограничава доброволно като изпълнява по своя воля всички задължения, но са ограничава вътрешно, но всъщност е абсолютно свободен. Учителят каза: „Аз мога с когото и да е от вас да прекъсна напълно връзките си, които съм направил с вас само за пет минути. Това е пътят на Бога, който се е самоограничил за благото на малките си братя. Няма по-светло и чисто име от името Учител. Ето защо отношенията между Учител и ученик са чисти и святи". Школата на Учителя от вън това е светът в един малък мащаб, който съществува с всички негови проблеми и противоречия. Ние бяхме поставени там и преживяхме една епоха пълна с бурно и динамично развитие по всички посоки. Какво видяхме там? Най-първо учениците трябва да видят, да добият представа за светлата картина на новия живот. Това е изработване на техния идеал. Те трябва макар и от далеч да вдъхнат лекия дъх, който носи зората на новия живот. Затова Учителят казва: „Пътят на ученика е като на зазоряване". Ние имахме възможността да усетим това вътрешно в присъствието на Учителя от аурата му, която идваше от неговото духовно излъчване като имахме привилегията да го видим физически, да целуваме десницата му и то-за негово духовно излъчване отваряше у нас нови хоризонти, защото просветляваше се у нас съзнанието и за един нов поглед към живота, започващ не само с едно усещане, с едно възприятие, а с едно живо изживяване на духовно общение с Духът, който бе в него, т.е. с Божия Дух. Тук беше нашата привилегия да бъдем в тази епоха с него. Тази привилегия бе дадена на малцина, защото мнозина бяха около него, но малцина го видяха, познаха го, те бяха също познати и признати от Духа чрез посвещение. Посвещението на човека започва чрез пробуждането на съзнанието му. В новата епоха не се кръщава с вода и да се търси реката Йордан. Времената сега са други -посвещението започва с кръщаването с Божествения Дух, т.е. влизането на нова светлина и пробуждането на съзнанието ти. След това учениците трябва да слезнат на земята и да се изправят с цял ръст пред огледалото на своят личен човешки живот. Да преценят от къде идват, на къде отиват, с какво разполагат за работа след като са дошли на земята. От там насетне започва Школата, т.е. работа върху себе си и съграждане на един истински характер, Този характер означава, че човек може да разполага със силите и възможностите си, които са вложени в него, за да изпълни волята на Учителя, за което е дошъл на земята. И от тук започва ученичеството - път на служение на Бога. Веднъж Учителят ми каза по един повод: „Направи доброто и го забрави". А после след миг продължи: „В мене има една черта, която е по-силна от мен - аз съм винаги на страната на слабите". Да, това означаваше, че Божественият Дух в света, в своята изява бе множество и като множество се доближаваше до всички големи и малки и понеже Учителят работеше с малките величини на земята затова бе винаги на страната на малките и слабите, отхвърлените, унижените и оскърбените и чак там в тази немощ на слабите се виждаше величието на Духът Божий. Има една такава формула „Бог не е в Слово, а в Сила Божия". Един пример с една сестра - Василка от Варна. Тя беше слушала дълго време много неща за Учителя и това бяха разкази на първите приятели когато Учителят им се изявяваше чрез Дух и чрез Сила и опитностите на първите приятели граничеха с библейските чудеса. Ние заварихме тези приятели, които ни разказваха такива опитности, че ние ги слушахме с отворени уста, очи и уши. При един такъв разказ сестра Василка, казваше: „Аз съм неверник Тома" и все чакаше момента и времето да се случи нещо, което да бъде само нейно, за да може от неверни Тома да стане на верующ Тома, А това означава да се сблъска и да се срещне с една истинска опитност от живота на Учителя. И така тя дошла на Изгрева през време на един от съборите, седнала на един стол, слушала беседите на Учителя и от време на време си мислела така: „Е, много хубаво говориш, Учителю, но аз искам да ти вярвам, но нищо не мога да сторя, не мога да ти повярвам, а искам". И така както Учителя си говори и както ние седнали на столовете в салона слушаме и записваме, то изведнъж на сестра Василка й се отварят очите. Или казано на образен език - люспите от очите й падат, т.е. падат люспите на обикновеното физическо зрение, изведнъж тя започва да вижда по друг начин, на нея й се отварят духовните очи и тя вече има духовно зрение и вижда Учителя, че там на катедрата той се е превърнал на едно огнено кълбо голямо, на два метра в диаметър и трепти и излъчва светлина като слънце, а образът му е същият и едновременно говори по същия начин, на същите хора. Тя вижда как целият салон е осветен от неговата светлина. Косите му са като слънчеви лъчи, които идват от безкрая и всички са в светлини, обагрени в различни цветове, а светлината излиза от лицето му, от тялото му и всичко трепти по един особен начин. Сестра Василка се сепва и мисли, че това е някаква измама на очите, търка си очите, да не би да е задрямала, да не би да е заспала, започва да се щипе ту оттук, ту оттам, за да се събуди. Но вижда същата картина, а през това време Учителят спокойно си говори беседата и спокойно я гледа все едно, че няма нищо. Сестрата се оглежда наляво и надясно и вижда, че другите го слушат, записват си и се убеждава, че те не виждат това, което тя вижда. Това видение е продължило много време, но по едно време отново се спуска една завеса пред очите й, картината на слънцето се закрива и тя започва да вижда Учителя така, както го е виждала всякога. Тя отново си казала: „Абе това, което видях, това е само халюцинация". Но след няколко минути тази завеса отново се вдига и тя вижда същата картина на светещото слънце, идващо от Учителя. Това нещо се повтаря три пъти. Но в това време Учителят гледа право в нея и леко се усмихва. Свършва беседата, всички излизат на вън, тя се приближава към него и казва: „Учителю, видях слънцето във вас. Вие ли бяхте това?" Той се усмихнал и казал: „Не бях аз, но Духът бе Истият. Неверни Тома ли си още?" Сестра Василка навежда глава и иска да целуне десницата му. „Не, Учителю, видях ви в Дух и в Светлина. Какво повече мога да искам? Вие сте моят истински Учител". Ето така разказах една от опитностите в Школата на един от учениците, който позна Учителя чрез Дух и чрез Истина. Аз съм пред Учителя на разговор. „Трябва да се научиш да любиш. Ти си още в предисловието на Любовта. Когато за един миг Любовта те посети, то е момент, който никога няма да забравиш. Ти ще почувствуваш тогава такова разширение, че ще се слееш с всички същества и ще искаш на всички да дадеш и да им направиш добро. То ще остане за тебе като една любима мечта: най-много за нея ще мислиш, ще я пазиш свято и никому няма да говориш за нея, но тя ще ти дава най-голямата сила и живот. Ако я повериш на другите те ще те сметнат за смахната, но за теб тя ще осмисля живота ти. Любовта на земята може да се осмисли със слънцето, с неговата светлина, неговата топлина и с живота който излиза от него, за земята и за всички живи същества."

112. БИТ И ОБХОДА НА УЧИТЕЛЯ Учителят имаше физическо тяло и то трябваше да се храни, да се пои, да се мие, да се къпе, да се облича. И естествено трябваше да има и отходно място, клозет, където да се изхвърлят изпражненията от това тяло. Учителят използваше една тоалетна, която ако разкажа как беше направена и по какъв начин ще се засрамите, че четете това написано на български език и че българите не можаха да осигурят на Учителя дори един приличен клозет. По-късно когато Учителят беше в напреднала възраст и когато бяха направени клозети на Изгрева отделно за мъже и отделно за жени те бяха далеч на 5060 метра от салона и Учителят трябваше да става през нощта, че да слиза по стъпалата и да се качва, а това беше изморително за него. Тогава сложихме една кофа с вода където при малка нужда той се облекчаваше. Така разрешихме този не малко важен въпрос. Ще кажете защо казвам тези неща. В окултната литература има написани много измислици за Великите Учители на земята. Те смятат, че Великите Учители не се хранят, не пият вода и изобщо така живеят чрез въздуха. А ние наблюдавахме нещо съвсем друго и нещо напълно естествено. Човешкото тяло има своя физиология, свои изисквания и потребности. Учителят идваше често у дома и веднъж ми поиска гребен да си среше косата. Тогава той имаше дълга бяло-златиста коса, Той се реса продължително време и аз го наблюдавах. В неговите движения имаше такава плавност, която не бях наблюдавала никога. Аз бях жена и като такава също трябваше да си вчесвам косата с гребен, но така както видях Учителя да го прави никога не бях виждала. Накрая той ми подаде гребена, а на гребена имаше останали косми, разположени по дължината на гребена, те бяха попаднали там при вчесването на косата. Помолих го: „Учителю, може ли малко от вашата коса, за да я сложа и нося в медальон?" Той кимна одобрително с глава, после взе гребена, с пръстите си внимателно извади космите, нави ги на кръгче и ми ги подаде с усмивка. До този момент нищо не бях искала от него, дори да получа някаква вещ или предмет от него. Този медальон с портрета на Учителя и косми от косата му го носих цял живот, той трябваше да ме закриля и да бъде страж на моето тяло. За завивка през зимата старите сестри бяха направили едни корави, тежки, натъпкани юргани. Бяха се постарали да ги направят по-плътни с пълнеж от вълна, но така бяха я натъпкали, че бяха станали много корави, а да не говорим, че бяха от тежки, по-тежки. И с тези тежки юргани трябваше да се завива. По този повод Учителя сподели: „Ще ги помня аз българските юргани". Наистина това беше голямо мъчение дори и за млад човек да легне и да го покрият с такъв тежък юрган, където едвам ще издържиш тежестта му. По-късно с голям зор ги махнахме, защото онези, които ги бяха направили не искаха да отстъпят и когато им казвахме какво е казал Учителя за техните юргани те подскачаха и казваха: „Ще ги помни Учителя тези юргани, как да не ги помни, защото ние сме ги направили". А докато им се обясни, че той е искал да каже нещо друго и че са много тежки минаха много години. А да знаете колко разправии имахме докато се направят по-леки юргани и да се заменят старите с новите. Онези не искаха да отстъпят. Когато отивахме на Рила се носеха одеала за Учителя, там се чаршафосваха, имаше одеала и за през деня и за през нощта. И той ги понасяше добре тези одеала, защото бяха леки. А те старите сестри искаха да качим тежките юргани на Рила. Що разправии и караници бяха, че накрая те отидоха да се оплачат на Учителя, а той реши въпроса така: „Юрганите са за Изгрева, а одеалата за Рила". Мина дълго време докато освободим Учителя от тежките, корави, дебели български юргани. Тези юргани бяха символични и те отговаряха на тежките, корави, дебели български глави и всичко онова, което се побираше в тези български глави. Последната година Учителят винаги държеше в раницата си да има червен лук. Взимаше едно парченце лук, една-две люспи и го сдъвкваше без хляб. Казваше, че това тонира и винаги се усмихваше. А много пъти бе споменавал, че кромид лук е едно голямо спасително средство за българите и че те по-малко боледуват от рак понеже ядат много суров кромид лук. По мое време селяните ядяха по една-две глави кромид лук на ден със сол и хляб - тогава беше голяма беднотия. Обикновено му слагахме на кревата бели пухени възглавници напълнени с пух-перушина на кокошки, тогава така се пълнеха възглавниците, за да бъде меко. Той се облягаше на кревата, вдигаше си краката на едно столче, ставаше му приятно и се усмихваше. Тогава говорехме и разговаряхме дълго. Последните години той идваше тук в нашия дом на Симеоновско шосе, сядаше на стол или пък се излегваше да почине на моят креват. Тук нямаше кой да го безпокои. Понякога той преспиваше тук и то на моят личен креват. Аз отивах да спя на тавана. Сутрин като станем рано оставахме го да си почине докъм седем часа. Той почиваше физически с тялото си, но съзнанието му беше будно винаги и с него работеше, а на Изгрева още в пет часа идваха, тропаха по стаята му, безпокояха го и не му даваха възможност да работи. Тук в моят дом той си почиваше и работеше необезпокояван в неговият Божествен свят, за което ние само можехме да се досетим и нямахме представа за него. Понеже идваше често веднъж като го посрещнах на вратата ми каза: „Марийке, има възможност след 25-30 години това тук да се дигне" и посочи с бастуна къщичката ни и цялата местност. Някакъв вопъл се изтръгна от мен: „Ех, Учителю" и някаква тъга, скръб по нашата малка къщичка се отнесе към небето. Той поклати глава: „Е, може и да се размине". Ето сега е 1972 г., около нас всичко се руши, ще се строи Зоологическа градина и всяка година идват, измерват местата и ни съобщават, че всеки момент ще ни изселят. Но засега все още се разминава. Дано се сбъднат думите на Учителя, за да си изкарам живота си тук. Когато Учителят беше вече болен, изнемощял много лично ме караше да му варя яйца на очи във вряла вода, в която се слага сол и оцет. В една тенджера с вряла вода, сол и оцет се чукат и изсипват яйцата, те се варят, след това се изваждат с решетъчна лъжица, слагат се в тиган с предварително стопено масло и се запържват. Така обичаше да ги яде. Обикновено ми подаде няколко яйца и каже: „На вземи и направи тези яйца на очи" и аз ги правех. Идеалната чистота на Учителя - така може да се оприличи изобщо обходата на Учителя към себе си и към останалите. Той обичаше много чистотата, държеше за нея. Говорим сега за външната чистота. Беше спретнат, чист, огладен, с изпрани ризи, излъскан, а панталона му изгладен с ръб, който режеше като бръснач. Той светеше от горе до долу. Светлината върху него се разливаше по особен начин и по още по-особен начин тя се отразяваше в нашите очи, които бяхме до него. Излъчваше образа и отражението му чистота, външна чистота на отразената светлина. Това бе необикновено явление. Вие наблюдавали ли сте как се отразява в огледало образ и след това как се отразяват слънчевите лъчи чрез едно такова огледало и ако някой ви насочи един такъв сноп чрез огледалото отразени лъчи на слънцето към вас вие не бихте могли да гледате, а ще си затворите очите. А тук отразената светлина от образа на Учителя бе мека и напротив, тя ти позволяваше да си отвориш още повече очите и да го гледаш. Но тук имаше и външна отразена светлина. Това се дължеше и на неговата аура, но това бе вътрешната отразена светлина, която се излъчваше от пребиваването на Божествения Дух в него. Съчетанието на отразената външна светлина и на вътрешната виделина допринасяха за едно обаяние от фигурата на Учителя, което не можеше да се опише по друг начин освен с чистота. И затова не случайно той често казваше: „На вас ви е нужна не само външната чистота, но и вътрешна чистота на мисли, чувства и на деяния. Учете се от мене. Имате Словото, имате песните, имате опитностите си с мене, а от вас е учението и приложението на моето учение". В разстояние на двадесет и осем години аз винаги съм го виждала чист, спретнато облечен, с чистота в обходата си към себе си и в обходата си към другите, чистота в обноските си и в движенията си. Чистота във всичко, дори когато се изпотяваше неговата пот не миришеше както на обикновените хора. По чистотата си той нямаше равен на себе си. По-добър образец за чистота от образа и живота на Учителя на земята не може да има. Ние бяхме свидетели на това и то в онези скромни условия, в които той живееше, в тези ограничителни за човек условия както на „Опълченска" 66, така и на Изгрева. Дори в онези стари времена, когато ние дойдохме около 1922 г. като младежи в Школата му то старите приятели разправяха, че в първите години на века от 1900-1910 той е бил скромно облечен, но винаги чист. Аз когато го срещнах той беше изискано облечен. Спомням си, че аз влизам веднъж при него и по някаква си случайност аз съм имала петно на роклята си. Той ме погледна, изведнъж трепна, скочи, посочи с пръст към роклята ми и каза: „Марийке, тук има едно леке" и с такава изненада, че аз се стреснах и погледнах надолу и какво да видя - видях едно малко, мъничко петно върху роклята ми, но от къде бе дошло, не зная. Вероятно по пътя си съм се залепила за нещо, но другото е важно: какво той бе видял чрез това петно аз не зная. Преди да се облека аз винаги си приготвях роклите, винаги бях изгладена, издокарана и имах тоалети на млада, градска госпожица и тогава върху роклите на такива градски госпожици не можеше да има дори и прашинка. А като прибавя, че роклите ми бяха шити при една от най-големите модни шивачки в София и майка ми се грижеше аз да бъда облечена като състоятелна млада госпожица, на което тогава се държеше много. Държеше се не само на външността, но и на достойнството. А от къде беше дошло това петно не можах да разбера. Именно това, че то се бе полепнало по мен, беше ме оцапало от вън като външна намеса Учителят вероятно видя нещо в него, може би той видя онези сили, които ми го бяха залепили като белязан символ на едно бъдеще и на едно пророчество и затова той така трепна, така скочи като че ли видя нещо ужасяващо. Разбира се, че петното тук беше образен символ но зад него той прозря моят бъдещ живот. Не случайно по-късно той ми каза „Рекох, Бог може да съизволи да бъдеш петнена, чернена, хулена, гонена, но всичко с радост да издържиш". Да, това петно по моята рокля бе началото на моето опетняване. От тук се почна. Спомням си как той с пръст го посочи и аз проследявайки посоката на пръстите му видях едно малко петънце, вероятно това беше онази невидима дамга, така дамгосваха навремето търговците добитъка, който купуваха с нажежено желязо, обозначаващо някаква буква върху хълбоците на добитъка и с това се показваше, не новият собственик на добитъка е онзи, който поставя дамгата с нажеженото желязо. Вероятно и на мен в този момент и миг пред Учителя бе ми сложена невидимата дамга и моят път бе предопределен. И още до днес звучат думите му в мен: „Марийке, едно леке". Искаше да покаже, че то е нещо от вън, дошло от вън, наметнато от вън с цел да ме окаля и опетни и че го нося, но по това петно ще съдят за моята външност в бъдеще. Връщайки се у дома аз положих доста усилия да го изчистя и да го премахна, а с годините след това всички петна, лекета, мръсотии, които ги лепяха върху мен аз полагах също така много усилия да ги чистя, защото виждах пръста на Учителя насочен към всяка една лепната мръсотия върху мен и чувах думите му: „Марийке, едно леке". И аз ги чистех и ги махах. Но това беше трудно, много мъчително, защото това бе един продължителен процес в моят житейски път над петдесет години. Учителят живееше в изключително примитивни условия в онази малка стая горе, наречена Горница. Не скромни условия, а направо примитивни. Той не изискваше нищо от нас. Той беше дал съвет как да се направи салона, но приятелите го измениха и съкратиха някои неща. Тогава те смятаха, че Учителят разбира от духовни неща, но не разбира от материални неща, а особено от строеж на къщи и от архитектура. Пълно невежество през всичките тези години от много хора. Поради тази постановка, несъобразявайки се с казаното от Учителя много хора скъпо платиха с живота си, други със страдания, мъчения и невероятни обрати по съдбовна линия. Объркаха си живота мнозина, че платиха и накрая се разплатиха с лихвите, идващи от безброй години. За техните лични съдби нямам нищо против - да се разплатят и с лихвите, но имаше общи братски проблеми, които поради тази постановка на възрастните приятели, които държаха всичко в свои ръце и го движеха съответно, то те направиха груби грешки, които грешки нашето поколение трябваше да ги плаща и да ги изнесе на гърба си. Те ги направиха до 1945-46 г., а после ние трябваше да ги плащаме и да изнесем всичко на гърба си. Те си заминаха от тукашното земно разплащане, но те ще си платят горе, законът е един и същ, той хваща виновника както на земята, така и на небето. Пред закона няма да се измъкне никой. Поради тяхното тесногръдие и недалновидност Учителят бе принуден да живее в примитивни условия. Не че нямаше пари, не че не можеше да се направи по-подходящо жилище, не това беше тяхната постановка. Но забележете някои от тях живееха в много по-добри условия и дори в разкош в сравнение с Учителя. Представяте ли си? Техните семейства и жените им се ширеха в по-голямо пространство с изключителни удобства, а за Учителя имаше една малка стаичка. Те смятаха, че духовния човек трябва да живее от скромно, по-скромно, от бедно, по-бедно и в ограничителни условия, защото не са били важни материалните неща, а са важни духовните неща. Дрън-дрън ярина - на попова главина, така се казва в България. А знаете ли какво значи това? Когато някоя коза и някое яре се катери по оградата, то обикновено се изхожда и неговите изпражнения са във вид на барбонки или се казват още дърдонки. Веднъж един поп бил заспал и ярето се качило на килимявката му и се изходило там. Попа се събудил, видял какво е направило ярето, усмихнал се и пак задрямал. След малко дошли селяни да искат от попа пари да се направи нещо за селото. Той ги изслушал, усмихнал се, свалил си килимявката, показал им я, а върху нея са били дърдонките на ярето. Казал им: „Дрън-дрън ярина - на попова главина". Това е бил отговора на попа на молбата на селяните. Сега в нашият случай си отговорете в Школата кой какви задължения изпълняваше и как се вмества тази поговорка за Изгрева. Това не са глупости. Но те бяха задължени да осигурят на Учителя подходящи условия. Но това беше тяхната представа за нещата. Когато Учителят започна да идва често в нашият дом той това го правеше, защото вече не беше спокоен там на Изгрева. По това време ние имахме там на Изгрева къща, дървена, цялата с джамлъци, с баня, кухня и две стаи. Но в последните години на Учителят му бе неудобно да живее над салона и да се изкачва и слиза по дървените стълби. Тогава ние му предложихме тази наша къща на Изгрева да я ползва. Той се съгласи, дойде да я огледа, а аз с Борис Николов го придружавахме. Накрая я хареса, че може да се живее в нея и ние се зарадвахме много. Но той нямаше условия вече на земята. Настъпваха събитията за приключване на епохата и не след дълго той си замина от този свят. На Петров ден, 12 юли, рождения ден на Учителя беше празник за всички и ние се обличахме в най-новите си дрехи. Той излезне с нов бял костюм, целият изгладен, върви, така хармонично се разклаща и развява сакото му, панталоните, че като че ли всичко е музикална хармония. Движеше се плавно покрай нас. Приятелите изнесат и донесат онова, което са приготвили предварително - гевреци, бонбони, локум, сладкиши и го поставят на масата - празник за на всички. Празник е и ние го усещаше, че това е празник и във въздуха над нас. Въздухът трепти, усеща се как всеки милиметър от въздуха около нас трепти по особен начин. Това е присъствието на Белите братя, които са дошли от края на вселената да присъстват на тържеството на Учителя, но ние не ги виждаме, нашите очи са затворени за тях, но ние ги усещаме. Това е празник на душите, ние сме в едно особено състояние весели, усмихнати и с приповдигнато състояние на духа. Имаме усещането че хвърчим насам-натам, движим се празнично възбудени. Дванайсети юли е празник на Школата. Всички сме се събрали, дошли са гости от града, о-провинцията, този ден е особен празник за Учителя. На този ден той е дошъл на земята в плът като Петър Дънов, идвайки от Божественото слънце, от звездата Алфеола. А рождената дата на Учителя е 12 юли 1864 г. за неговото физическо тяло, а новораждането на Учителя, т.е. на Божествения дух в него е 7 март 1897 г. Тази дата той лично ми я каза. А раждането на Мировия Учител в него, т.е. влизането на Христовия дух у него е август 1912 г. А раждането на Всемировия Учител у него е 1922 г. с откриването на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Учителят на Бялото Братство идва от слънцето. Учителят на Великото Бяло Братство идва от Духовното слънце, а Учителят на Всемирното Велико Бяло Братство идва от Божественото слънце. Учителят Беинса Дуно е Всемировият Учител дошъл от Божественото слънце и слезнал за пръв път на земята. Неговото светско име е Петър Константинов Дънов.