Класация

131. ПОСЛУШАНИЕТО НА УЧЕНИКА - ВРЪЗКА С БОГА Имаше моменти по време на Школата, които се изразяваха като отражение от времето в човека като единица за време, случваща се в минути, часове, цели дни, когато бяха запълнени с голяма интензивност и когато в опитностите на приятелите не бяха обикновени случки, а представляваха цели събития в техният живот, дори и епоха в живота им на земята. И в тези моменти винаги се откриваше величието на Учителя и непослушанието на ученика. А това не бе малка величина тук. Малките величини се събираха едно след друго, свързваха се във верига и обвързваше всички начинания във съвсем друга погрешна посока и то не в такава каквато Учителят желаеше. Но той не се опасяваше, оставаше приятелите да си направят опита и ако го запитваха след това той даваше мнението си по различен начин. Или казваше нещо така символично, че човек може да го запомни за вечни времена и пак да не го разбере до края на живота си. Или мълчеше - да, мълчеше, седи и не продумва дума. И мълчанието бе понякога много по-голям и силен отговор. Във връзка с едно такова проявено вироглавство питам Учителя: „Учителю, защо не им кажете на тези приятели това, че е грешка?" Той рече: „Ако им кажа те ще направят същото каквото са намислили. Затова мълча." „Но, Учителю, те бъркат и се отклоняват от пътя." „Ако им кажа и те не изпълнят то тогава ще ги държат отговорни за неизпълнението Волята на Бога. Един път ще понесат последствието от твърдоглавството си, а друг път ще понесат последиците от нарушението на Божията Воля. Затова по-добре е за тях е да носят последиците от твърдоглавството си". Да, аз седях, слушах и виждах, че имаше нещо по-особено, по-загадъчно, нещо скрито от нас човеците, което на този етап не можехме да разберем. Бяхме стигнали до тук пред бариерата на мълчанието на Учителя. Трябваше да се спрем и изчакаме да се вдигне бариерата ако преминем през нея ще нарушим закона. Затова Учителят дори когато не одобряваше някои постъпки на приятелите то той мълчеше и не винаги изказваше мнението си, но когато го изказваше това го правеше по категоричен начин. Имах затруднения в своите задачи и след като приключвах с тях отивах при него и го запитвах, че според мен има някаква обща връзка във всички опитности, през които минавах, но не можех да я открия. Коя е тази връзка, която ги обединява, за да мога да се хвана за нея, да я държа в съзнанието си, за да мога да си подпомагам, когато срещна някъде затруднение в своят път. Той ме погледна доволен от начина на разсъждението ми и каза: „Ще се стремиш винаги да направиш всичко, което е възможно на земята, а другото ще оставиш на Небето". Това го запомних и после след заминаването на Учителя от този свят винаги се стараех да се придържам към това правило. Особено през събитията на процеса през 1957/58 година, а и след това от сутрин до вечер бях в движение, ходех, търчах от място на място, от инстанция на инстанция, връщах се у дома капнала от умора и дълго време не можех да мигна през нощите. Другото го оставях на Небето, а аз моя дял си бях свършила. Оставях и Небето да работи и то работеше със свои методи и средства, с които то разполага, а неговите възможности са големи. Та когато се намеси Божественото за него прегради няма. Учителят често разказваше и даваше един паралел между човешките възможности и Божествените възможности. Ако човек реши с лопата да изрине снега на Витоша не може да го стори в един човешки живот. Но ако грейне слънцето то за една седмица ще стопи снега. Ето това е разликата между човешката воля и Божията Воля. Да, този пример съм го слушала много пъти и това е един от хубавите примери, за да се онагледи този закон, че човек предполага, а Бог разполага. Бяхме веднъж на екскурзия на Витоша. По пътя за Бивака имаше един камък, който Учителят го беше кръстил „Камъкът на съкровището". На този камък винаги при връщане от екскурзии почивахме на него. Беше удобен за сядане и от него се откриваше хубава гледка надолу. Защо го кръсти Учителят този камък така не можах да разбера. Но други разбраха думите на Учителя дословно и когато на следващия път се изкачвахме отново на Бивака големият камък беше изместен в страни, а под мястото където бе лежал преди беше разкопано. Наши приятели бяха решили не да проверят думите на Учителя какво е казал, а да се облагодетелствуват от тях, така че те бяха копали около него и бяха търсили заровено съкровище. Но не бяха открили нищо. Ние видяхме дупката и казахме на Учителя. Лицето му взе недоволен израз: .,Аз мисля, че водя ученици на планината, а то съм водил иманяри". Ние се спогледахме, а онези иманярите си правеха оглушки, че не се отнася за тях и смятаха, че ще остане всичко скрито. Учителят нареди: „Да се зарине дупката и да се постави камъка на същото място". И онези изведнъж извадиха скритите кирки и лопати и се заеха да заравят. А ние сме седнали така по-нагоре, на поредната почивка и от далечината ги виждаме как се трудят да зариват „съкровището". А той се намираше на една голяма поляна от Бивака надолу. Имаше и смешни и тъжни неща около нас. А Учителят много пъти бе говорил категорично, че заровените съкровища не са безобидни, че тях ги пазят духовете на тези, които са ги закопали и могат да пострадат онези, които решат да ги изкопаят и не знаят какво да правят в такива случаи. Но едно е да се каже, друго е да се чуе и трето е да се изпълни. Изпълнението се отнася за ученика, а слушането -за слушателя, а оглушките - за иманярите. Спомням си един приятел беше дошъл от провинцията и понеже видял как живеем от бедно по-бедно в бараките на Изгрева, отишъл при Учителя и казал: „Аз знам от стари и престари хора къде има закопано имане от панти века. Дай някой от твоите ученици да отидем да го изкопаем и после с тези пари ще построим къщи и работите на Изгрева ще тръгнат по мед и по масло". Учителят го изслушал, изслушал, мълчал и после строго изрекъл следното: „Ако искате да направите най-голямото зло на една окултна школа внесете в нея злато и пари. Ако искате да опорочите едно духовно движение дайте му пари. Ако искате да извратите една Божествена идея дайте на последователите чужди пари. И в трите случая едно е сигурно - Злото ще разруши, защото в чуждите пари се крие разрушителната сила на Злото. А Доброто работи с малките неща, само онова се благословя, което е спечелено с честен труд, което е отделено в името на Бога като десятък и се дава в името на една идея слезнала от Божествения свят, за да се реализира с чисти ръце от ръцете на праведниците". Учителят го изпратил вежливо, а онзи приятел се върна и повече не продума за закопаното имане. По времето на търновските събори във вилата имаше една стая, в която Учителят беше наредил скрижалите на Бялото Братство и със свои магически операции беше свалил и закрепил там Божествения Дух. Обстановката там беше необикновена и Учителят беше наредил по време на събора да се групират приятелите по десет човека по принципа на хармонията и да влизат в същата стая и да престоят известно време в молитва. Бяха оформени много групи и те една след друга влизаха и излизаха от там. Само един брат - Петко Гумнеров никой не искаше да го вземе със себе си поради това, че той е имал едно прегрешение, състоящо се в това, че той беше целунал една млада сестра по челото, а според възрастните приятели това е нарушение на морала, за което го бяха осъдили, че той не трябва повече да бъде в Братството. С този случай се бяха развили много бурни събития и доколкото си спомням брат Борис миналата седмица ги разказваше и те бяха записани и да не ги повтаряме отново. Сега искам да кажа друго: Петко стои настрана и никой не иска да го вземе и той стои отхвърлен и низвергнат от приятелите. Накрая идва Учителя и го пита: „Петко, никой ли не те покани?" „Никой, Учителю." Иска да плаче, но не може, нещо е спряно в гърдите му и нито е за плач, нито е за нещо друго. „Ще можем ли двамата да отидем горе и да се помолим?" Учителят го хваща под ръка и лека-полека се изкачват горе, влизат в стаята, престояват известно време и не след дълго Петко излиза сам, но вече е друг Петко - целият грее като слънце, засмян, весел, подскача ту на един, ту на друг крак, иска да изрази радостта си, че е бил с Учителя в горницата и че той и Учителя са се молили пред Духа, който е бил горе. Сега Петко е възроден, душата му ликува, душата му грее като слънце, защото е била при Господа. На следващият ден една сестра се приближава към Учителя и казва: „Учителю, най-малко над двадесет групи минаха по десет човека през Горницата. Аз ги записвах кои се качват и кои слизат, но както се качваха, по същия начин и слизаха. Но само Петко се качи по един начин, а се върна от горе по друг начин - целият светеше като слънце". Учителят я изглежда и казва: „Това се дължи на връзката между ученика и Учителя и връзката между Учителя и Духът. Послушанието на ученика към Учителя създава връзката между ученика и Учителя и между ученика и Божественото. Послушанието на ученика не е послушание към Учителя, а тя създава връзката с Бога, към която трябва да се стреми ученика. Общението на ученика с Бога става чрез тази незрима връзка на общение". Аз съм на разговор пред Учителя. „Да жертваш, но да жертвуваш разумно. Да си не пръскаш богатството само за едно угощение. Някой си даде всичкото богатство за нищо и никакво, а полза - никаква. На един болник каквито яденета и да му даваш все му се виждат безвкусни. Затова ядене се дава на здравия човек. Някому се дава по-малко, защото толкова може да носи, а на някому повече, защото повече може да носи. Пък има и друго нещо - не е важно количеството на хляба, а качеството. Аз предпочитам бяло симидче, приготвено от чисто бяло брашно пред цял черен хляб месен от какво и да е брашно. Важна е чистотата, а тя е средата, в която може да живее човешката душа. Бог може да люби човешката душа само в чистотата и когато се каже „Бог да бъде с теб" това означава Бог да се влее в теб. А да се влее в теб трябва да имаш съд, чист от вътре и от вън. И да станеш съсъд на Бога, т.е. Божественият Дух да се втече в теб и ти да бъдеш ведно с Него."

129. НЕПОСЛУШАНИЕТО НА УЧЕНИКА, ЧОВЕШКАТА СЪДБА И ЧОВЕШКАТА КАРМА Та чудни бяха човешките съдби, чудни бяха пътищата на братята и сестрите, а още по-чудновати бяха техните стъпки. Защо чудновати ли? Защото те бяха дошли на Изгрева и вместо всичко да положат в ръцете на Бога, в ръцете на Учителя, те си правеха кой каквото си поиска и своеволничеха по отношение на своите съдби и се отнасяха пренебрежително към собствената си карма както и с кармата на другите около тях и с това объркваха както своят живот, така и с поведението си пречеха на другите и накрая се пречеше на нормалния ход на Школата. А колко бе лесно да отидат при Учителя и да му поставят проблема си и да го питат. По-лесно не можеше да се измисли и по-лесно не съществуваше. Но да отидат при Учителя това означаваше да се определят вътрешно, че ще вървят в пътя на Школата. А това не беше лесно. По-лесно бе да живеем на Изгрева, още по-лесно да се справим с несгодите на дървените бараки и примитивния живот, които бяхме доброволно приели като бит, отколкото да се решиш да отидеш при Учителя, да споделиш всичко и да чакаш неговият съвет, който трябва обезателно да изпълниш независимо какъв е и дали ти харесва или не ти изнася. Но това означаваше, че всичко трябва да предоставиш в ръцете на Бога, да се откажеш от себе си и човешката съдба заедно с тебе да я пренесеш при нозете на Учителя, а той ще разреши въпроса със съвета си и ти чрез този съвет ще разрешиш кармата си по най-лек и безболезнен начин, в най-кратко време и с най-малко изразходване на сила и енергия. А останалото ще го пренесеш в жертва угодна Богу. Ето там седи ключа за разгадаване. Да се жертваш в името на Бога. Думи. Да, думи, но за да стане Слово трябва в тях да протече Силата на Духа и да се задвижи и да ги превърне на живот. В онези години случаят ме завари да седя при Учителя и да разговаряме. По едно време се задават от далечината Катя Зяпкова и Митко Сотиров. Задават се, приближават се полека-лека, вървят заедно и носят някаква бахча завита и обвиваща нещо кръгло. Така се носеха тогава навремето печени баници, източени и поставени в кръгла тепсия и от горе завързани с чиста бяла кърпа, която се наричаше бахча, с панделки. Та като видиш такава бахча направо ти потичат слюнки в устата - онези българки навремето правеха много хубави баници, че ги правеха точени с точилка, влачени с пръсти, че дърпани и т.н. Ставаха за чудо и приказ, ядеш, а то ти се топи в устата. Та като вървяха с тази баница в онази тепсия тези приятели пристъпваха важно-важно, като че ли отиват някъде на бохчалък. А да отидеш някъде на бохчалък това се правеше когато се отиваше на годеж и когато се носеха подаръци. Когато се носеше такава тепсия с баница, завита с бохча се ходеше на бохчалък, т.е. отиваше се някъде на някаква специална работа, която трябваше да бъде я за пазарлък за нещо, я за купувана на нещо, я за сватосване и искане на мома или пък за канене на кумове за сватбата, или за нещо такова. Но с тази бохча и с тази тепсия се канеше някого за нещо. Отиваш на бохчалък, носиш тавата с баницата, но носиш с нея някаква молба, някаква просба за нещо, което трябва да получиш. Та тия приятели се приближават към нас, т.е. към мен и Учителя, а аз ги гледам и се чудя каква ли ще е тази работа - хем вървят заедно, хем носят тепсия завита с бохча. Учителят обръща глава към тях, съзира ги и проточва с един напевен глас: „Рекох, идват да ме питат кога да се впрегнат". Аз мълча. Нямам време нито да реагирам, нито да питам нещо друго Учителя, защото те бяха вече застанали двамата пред нас. Аз мълча, а те излагат пред Учителя своето решение да се оженят и го питаха кога да сторят това. Учителят ги изгледа и рече: „Човек винаги, всеки ден се жени за света. Но за Бога се жени веднъж". Каза и спря. Повече не изрече нито дума. Те разказваха още други работи, но Учителят мълчеше. Аз си тръгнах. Разбрах, че не бива да се обаждам в такъв момент. Накрая и те си тръгнаха и след това направиха опит да живеят заедно ,но не можаха дълго да живеят и се разделиха един от друг. Това не е важното, а важното бе друго. Те не идваха да питат Учителя дали да се оженят, дали са подходящи един за друг, а бяха взели сами решение да се оженят и идваха при Учителя с готово решение и искаха той да им определи кога да се оженят. Искаше той да им се подпише от долу под полицата като гарант та когато трябва да плащат онази кармична полица с големи стари дългове от векове та Учителят после да им я изплаща. Нали това ставаше тогава: решиш, взимаш заем от някъде, намираш двама гаранти, те се подписват под полица, ти взимаш парите, похарчиш ги, фалираш и накрая хващат гарантите да плащат заради тебе. И те плащат. Те същото искаха да направят с Учителя - той да се подпише под тяхната полица. Но Учителят не я подписа и мълча през цялото време. Бяха дошли с едно свое решение, предварително взето без да го питат. Какво им беше казал по-нататък не зная, но явно по думите му, които изрече пред мен, че това не беше правилното решение на тяхната задача. Съдби човешки, кармически възел и път Господен, който стоеше пред тях. Те предпочетоха чрез човешката съдба да си развържат възела. Излезна опита им несполучлив и те се разделиха. Не знам кой яде от баницата им, но Учителят не се докосна до нея. Не пожела да даде ход на тяхното решение и затова не яде от баницата. Те си го бяха взели, те си го изпълниха, те си го проведоха и те си го провериха, че беше неудачно. А такива случаи имаше много - решават си сами, провеждат си решението и после отиват при Учителя да му съобщят какво са направили. А той в този случаи мълчеше и даваше неопределени за тях философски отговори, които трудно човек можеше да ги разчете и проумее, а тези философски отговори бяха много точни. Спомням си друг случай различен от този, но общ в нещо друго. В Младежкият клас беше станал скандал и побой между двама братя. Поводът беше незначителен, но причината бе една млада сестра. Скараха се, имаше повод, наговориха си разни неща, всеки искаше да унищожи другия, да го унижи, за да изпъкне той пред очите на тяхната обща възлюбена. Караха се за нещо незначително, но те знаеха за какво се карат, че се карат за момата, която беше в сестрата. И те знаеха това, и ние виждахме това, и също знаехме това. На следващия ден отивам при Учителя и споделям впечатлението ми от скандала. Тогава той ми каза: „Чакай, чакай, вие още не сте били в Школата. Това тук е клас за вас, а за онези от горе от Невидимата школа като ви гледат знаят, че този клас тук на Изгрева е само забавачка за деца". Аз погледнах учудено, после разбрах какво исках да ми каже Учителя и се засмях от сърце. Той също се усмихваше дълго за този случай. По-късно добави: „Когато двама вълка се бият за една овца тази овца да не стои да гледа и да не блее насам-натам, ами да бяга, защото все един от двата вълка накрая ще я изяде". Точно така и стана. Тия се скараха, сбиха се, после се сдобриха и накрая един от двамата вълка награби сестрата, замъкна я, ожени се за нея, тя потъна в света и се загуби. Така вълкът изяде овцата. Общото в двата случая бе непослушанието на ученика към думите на Учителя. Имаше един интересен случай със сестра Куна Христова. Тя имаше една дъщеря на име Димитричка. Още от малка е била своенравна, непослушна, твърдоглава, не искала да учи, да ходи на училище и била много буйна. Едвам се е справяла с нея. Решила като дойде в София на Изгрева да я вземе със себе си та да я заведе на беседа да чуе Учителя та дано малко да се усмири и да стане по-кротка. Пък решила и да попита и Учителя за нея като му я представи и да чуе какъв съвет той ще й даде. От града тръгнали пеша и докато стигнали до Изгрева в разстояние на час тя непрекъснато се е карала с нея за най-различни неща, направо караница с висок глас между майка и дъщеря. Пристигат на Изгрева, влизат в салона, всички вътре пеят, идва Учителя и започва да изнася своята беседа. По едно време Учителят спира погледа си върху сестра Куна и казва: „Има една сестра, която е тръгнала подир един луд кон и смята, че на този кон трябва да му се сложи юзда и да му се намери ездач, който да оседлае този луд кон. Я се намери юзда за този кон, я не се намери. Я се намери ездач, който да обуздае този луд кон, я не се намери. А аз казвам тази сестра да гледа да не я завлече този луд кон та да я завлече от нагорнището по надолнището в реката и да я удави". Сестра Куна разбира какво иска да каже Учителя, защото тя мислела, че накрая ако тази нейна дъщеря се срещне с Учителя може би неговото Слово и неговият съвет ще укроти дъщеря й и така ще й се сложи юзда. После тя си мислела, че ако дъщеря й се ожени то мъжът й ще я оседлае и от луда кобила ще я направи на работен кон дето тегли каруца. Така сестрата си мислела, когато е завеждала дъщеря си на Изгрева. След тези думи тя отива при Учителя и му казва: „Учителю, чух какво казахте за мене. Сега ще заведа дъщеря си у дома и ще я оставя свободна". Учителят я изслушал и казал: „Не само свободна, но ще й намериш нещо да работи". Това бил съветът на Учителя, тя се върнала, повече не се занимавала с нея, а от време-на време й намирала някаква работа. Постепенно тя се укротила, а дошло време и да се яви онзи ездач дето обяздвал коне. Обяздил я, турил я в каруца, оженили се, народили деца и така завърши нашият разказ. Та като идвала някой път на Изгрева сестра Куна винаги се опасявала, че трябва да пътува сама през гората. Споделила веднъж с Учителя за своите страхове. „Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева и вървете по средата на пътя. Всеки път когато има беседа аз бдя над пътя, минавам през него, почиствам го, изчиствам го и отстранявам и отклонявам онези, които биха ви пречили. Затова няма да се страхувате, молете се и бъдете с будно съзнание." Та сестра Куна се връща у дома и вече знае, че пътят към Школата е винаги почистен, а този път тръгва и върви със Словото на Учителя, а за него е нужно будно съзнание и светлина в съзнанието, за да може това Слово да влезне в него човека и да го оживи. Учителят често говореше за хармонията и че в името на хармонията трябва да се прави жертва, но нещата стояха практически по-иначе. Учителят разбутваше умело жаравата и въглените с машата си, те лумваха в огън и онзи, чиито въглени са разместени започва да се пече от вътре и от вън на този невидим вътрешен огън. Пече се от вътре със страдания, а от вън с мъчнотии. Но се печеше бавно, но сигурно. И именно тук трябваше да положи себе си в жертва, за да реши задачата си. А тя можеше да се реши само чрез саможертвата, доброволно и в името на Бога. В такива случаи той казваше: „Вие в един ден минавате това тук на Изгрева, което за една година се минава в света. А за една година вие тук минавате онова, което в света се минава за сто години". Щом се печели време живота се движи по-бързо и по-интензивно и огъня, който гори вътре и от вън е по-голям и опичането е по-сигурно. Опекат те по всички правила от вътре и от вън - ето това е огън всепояждащ. Това са изпитите на ученика за живота, за смъртта, за живота на духа и за живота на плътта. Това, което е живот за духа е смърт за плътта и онова, което е живот за плътта е смърт за духа. Но това се отнася и важи при човека. Но при ученика в една окултна Школа животът на Духа оживява и плътта и се превръща на живот на Духа в плътта на човека. Това е одухотво-ряване на човешкия живот на ученика. А обожествяването на човека е когато дойде Божия Дух и обожестви с живота си човешката плът така както това бе при Учителя. А при нас какво? Ние се мъчехме в забавачката на Изгрева. Опитвахме се да решаваме задачата си. А през това време Учителят стои настрана, не те вижда, не ти обръща внимание. Чак когато се изчистим и дойдем в хармоничен свят и в хармонично състояние на съзнанието си със светлина в него тогава Учителят ще ти поднесе плод, ще ти подари бисер взет и създаден от твоето страдание, което е бисер за душата ти. И ти този ден го схващаш като Божествен ден, тогава Бог е посетил човешката душа и те е пренесъл в плод на Божествения Дух и бисер на Божествената Душа. На следващия ден отново заставаш пред стъргалото, идва нова задача за разрешаване. И така всеки ден до края на живота ти, Тук на Изгрева беше забавачка за света и Школа за учениците. Аз съм пред Учителя на разговор. „Някой казва: „Ти знаеш ли, че от два дена не съм ял и страдам". Аз му казвам: „А пък аз от десет дена не съм ял и не страдам". Може да е прав, че страданието му е голямо, защото той мисли, че всичко е заключено в яденето. А пък аз макар че десет дена не съм ял ми е радостно, защото зная, че това е хубаво за моя идеал. Геройството е когато не си ял два-три дена и дойде някой, че ти донесе малко храница, а пък ти вместо да я изядеш сам ти я дадеш другиму, който има същата нужда. Значи твоята жертва те приближава до високият идеал - да обичаш ближния си като себе си. Тези хора, които живеят само с желания са от черната раса. Тези, които се борят, за да реализират желанията си са от червената раса. Онези, които мислят за реализирането на желанията си са от жълтата раса. А от бялата раса са хората на разума. Пътят на източните народи е инволюционен - слизане на долу, а на западните народи е еволюционен - издигане нагоре. Затова един индийски адепт ако иска да напредва по-нататък идва да се прероди на земята като европеец. От тук той започва своята еволюция."

127. СЪН, ВИДЕНИЕ И ИСТИНАТА ЗА ЖИВОТА МИ Срещата ми с Учителя на земята и идването ми в Школата бе за мен епохално събитие в живота ми. Самият подтик, който получих в онзи исторически за мен ден през 1916 г. когато от мен се изтръгна един вопъл: „Защо го няма сега Христа, за да му стана ученичка" бе пророчески. И в същия ден чрез една приятелка, която не бях виждала отдавна, дойде, посети ме и ми разказа, че ходела на едно място, където един духовен човек говорел много интересни и поучителни слова. Същият ден аз се срещнах с Учителя. В този ден душата ми бе пожелала и бе изречена онази молба за среща с Христа и в него ден бе изпратен човек, който да ме заведе при Учителя и той да ме приеме и да се срещна с него. Това бе един исторически и епохален съвпад, астрологически с Христовия Дух. Същият съвпад го имах преди 2000 години, когато бях по времето на Христа. Знаех го, усещах го, възприемах го като един нов етап в живота ми, който като продължение от времето на Христа. Днес Христовият Дух отново бе тук и аз успях да се срещна с него в лицето на Учителя. Не мога да се оплача от съдбите Господни. Благодаря. И не само благодаря, а славословя Бога за тази милост проявена към мене. Друго епохално събитие, което преживях през този живот бе от личен характер. Той бе кармичен, съдбовен момент в живота ми. Това бе срещата ми с Борис Николов и преживеният живот с него около петдесет години та дори и повече. Срещи и съдби. Среща и карма. Среща и живот. Три неща събрани в едно и преживяни през цели тези петдесет години. Срещата си с Борис я видях на сън още като бях ученичка във втори прогимназиален клас, а това е било около 14-годишна възраст. Дадоха ми го от Невидимия свят на сън, за да преживея предварително срещата, да ме подготви и се пробуди съзнанието ми за неща, които трябваше да се случат. За мен тогава това беше само сън и нищо повече, сън, който ми бе даден да запомня и да се запечати в паметта ми. Когато го срещнах по-късно аз разбрах, че този сън бе вече не сън, а наяве и че този човек назоваем Борис бе от същия сън и бе поставен да играе роля в този ми живот. По-късно аз разказах съня си на Учителя, а той загрижено ме поглежда и казва: „Това не е сън, а е видение". Вероятно правите разлика между съня и видението. Тези две неща са различни по характер и по същество. При съня имаме излизане на двойника, на етерния двойник от човека като пребивава в един физико-астрален полуматериален и полудуховен свят където акумулира сили, където преработва онова, което не е довършил долу на земята или пък учи горе онова, което трябва да реализира долу на земята след като се върне в тялото си. Това не беше сън, значи не беше опитност по време на сън, не беше с етерния ми двойник и това не беше нито продължение на разрешаването на задачата ми, нито пък поставянето на нова задача. Това беше нещо друго, а Учителят го определи, че това беше видение. А какво е видението? Това е образ на събития в Духовния свят, видяно, разбрано чрез духовното тяло у човека, което е съставено от човешкия дух и човешката душа. Човешката душа дава матрицата, материала на духовното тяло, а пък човешкия дух го съгражда. Единият движи, т.е. човешкият дух движи това тяло, а човешката душа го съгражда чрез материалите в духовното поле. Човешкият дух е движеща сила, а душата е тази субстанция, тази фина материя в Духовния свят, която съгражда формата на човешката единица, на човешкото същество. Горе си душа - съчетание на твоята индивидуалност от хиляди години, горе си дух събрал в себе си движещата сила на твоето начало, за да се пресъздаде чрез дух и сила, в душа обширна като вселената, за да може чрез слизането на човешкото същество на земята да може да се справи и да намери творческото начало в себе си, т.е. духа в себе си и да пресъздаде човешката душа като творческо проявление на вселената в себе си. Дух и душа това са началата на живота у човека на земята и горе в небесата. Долу те одухотворяват човека когато са в него, обожествяват го като се проявяват в него и се изявяват като духовна същност така както са горе в Невидимия свят. Та видението е онова изявление на човешкия дух и човешката душа горе в Невидимия свят, в Духовния свят, където пред духовното тяло на човека се изява в образ и действия, събития и явления, които са задвижени от човешкия дух и запечатани в човешката душа и които събития и явления са програмирани, запечатани и чакат своето пресъздаване долу на земята чрез човешкия живот. А на човека се дава видение, той си тръгва и след време се среща с видението, което от действия и събития горе се реализира долу в една реалност. Значи това, което аз бях видяла беше видение. Тогава не го осъзнавах, защото бях на 14 години, но когато го разказах на Учителя и чух мнението му направо изтръпнах. Осъзнах го, по-късно когато това видение се разви в своята пълнота и трая петдесет години. И сега го осъзнавам напълно като видение и като реализация. И какво сънувах ли? Какво видях ли? Ето какво. Видях и срещнах Христа. Ужким беше Христос, а като че ли не е той, а е образа на Учителя и самият Учител. Вървим заедно по едни път. Стигнахме до една къщичка, а в двора работеше слаб, висок младеж. Аз се отделих от Учителя и отидох при младежа, а той работеше и не ме поглеждаше, макар че виждаше много добре, че съм при него и съм отишла при него за самия него. Чаках го да свърши, но той все намираше някаква работа, която трябваше да довърши. Лицето на Христа ставаше неспокойно, измени се, стана недоволно, че аз се бавя с този младеж и накрая тръгна бавно по пътя. Аз изживявах страшна борба. Какво да правя? Да оставя Христа и да остана при този младеж. Накрая реших да тръгна след Христа и оставих младежа, който си работеше нещо в къщичката. Настигнах Христа. Леко се обърнах назад. Младежът беше излязъл на пътя и се колебаеше дали да тръгне след нас. Накрая тръгна, настигна ни и застана от другата страна на Христа. Христа се движеше по пътя, а ние двамата с онзи младеж се движехме с него отстрани - единия беше от ляво, а другия от дясно Му. Така ми се даде на сън срещата ми с Борис. И друго по-важно бе това, че аз бях причината да срещне и да тръгне той с Учителя. И този сън аз го разказах след време на Учителя, когато се бях събрала с Борис и живеехме заедно, за което ми каза: „Това не бе сън, а това бе видение". По-късно в разговор с възрастните приятели Учителят е разправял този случай без да спомене моето име и това на Борис, но го разказал като случай за едно момиче като пример за правилно разрешение на задачата на човешкия живот, като пример, че човек трябва да тръгне след Христа, след Божественото, да тръгне по този път, който разрешава всички задачи на личния му живот. Този случай може да го намерите след време в беседите - той се отнасяше за мен и за Борис. Тази случка се отнасяше и за моят път, той не ви засяга вас, но за вас остава поуката, че да си разрешиш правилно задачата на собствения живот на земята означава стремеж към Бога в Чистота. Всяко отстъпление от Бога е нечистота. Чистотата включва общия стремеж към Бога, а в общия стремеж към Бога се включва това, че трябва да станеш едно и да работиш заедно с онова начало в живота, което е в тебе от хиляди години, което носи частица от Божественото начало, в което начало ти като човешки дух и човешка душа трябва да се съединиш с Христа, т.е. с Христовия Дух, който е Дух на Обединението между първичното начало на живота и първичното начало на твоето съществувание като човешки дух и човешка душа. Това означава живот в Христа, път в Христа и ученик на Христа. Ни повече, ни по-малко. Та това ми беше дадено на сън, а Учителят ме поправи, че това не било сън, а видение. А аз сега мога да кажа, че сън ли бе, видение ли бе - не зная, но зная, че бе пълна реализация в живота ми на земята и стана истина на моя живот. Сън, видение и истина. Ето това бе обединение на три неща в едно. Христовият Дух ги обедини и аз трябваше да извървя този път. Какво съм извървяла и докъде съм стигнала не знам, но това е друм, по който аз вървях. Ето това бе задачата ми - да се определя и да вървя в пътя на Христа и на неговата Школа. Аз съм на разговор пред Учителя: „Ами ако аз те нося сам на ръце какво ще спечелиш? Аз ще те пренеса от едно място на друго, ще те оставя там и ще си замина нататък. Ако ти не можеш да ходиш какво ще е твоето положение? Ще кажеш: „Защо ме остави тук?" Но ако можеш да ходиш, ще станеш, ще поемеш пътечката и полека-полека ще се изкачиш на върха при мене. Като те видя, че си дошла аз ще се зарадвам и ще кажа: „Ти как дойде?" и ще се свали един товар от гърба ми, защото инак ще си мисля, че трябва да се връщам да те взема. А знаеш ли каква радост ще си причиниш като дойдеш сама? Колко много ще се зарадваш?" При тези думи на Учителя аз се развълнувах, а той се развълнува и понеже се бях навела на масата да пиша не видях от начало, но после видях, че той се просълзи и после извади кърпичката и си избърса носа и сълзите. После той продължи. „Ти не работиш достатъчно. При сегашното си положение много нещо можеше да направиш. За теб има опасност да ръждясаш, да се образува гниене. А онези, които много работят ти ги гледаш, че са се лъснали, но те са се изтрили от работа. Сечиво, което работи само се лъска, а което не работи ръждясва от влагата. Същото е и с човека. Да речем, че ти стоиш при майка ти у дома и тя постоянно те милва и гали и друго положение, че ти ходиш на училище и там се срещаш с твоите другарчета. Идеш, научиш един урок, след това научиш други и после се върнеш при майка ти и тя те погали. Ако те оставят да си избираш от тези две положения кое ще предпочетеш? Първото е по-хубаво, но там нищо не научаваш и това е лошото. При второто положение раздялата с майката е мъчна, но пък печелиш знание, което ти е необходимо затова е за предпочитане. Човек трябва да бъде естествен всякога и да не се смущава от присъствието на други хора. Той да е тъй свободен в държанието си както е свободен, когато ги няма. Това може да стане ако си погълната само от една възвишена идея."

126. ЗАВЕТЪТ ГОСПОДЕН Трябваше да преминат още няколко дни докато успея да съпоставя в себе си всичко онова, което се случи на ул. „Опълченска" 66 през тези десет дни на изпитание и онези десет въпроси, които ми се задаваха на сън и на които отговарях, След като успях да ги съпоставя видях и усетих едновременно, че се наместиха един след друг, настаниха се един в друг и се съединиха в нещо цяло. Опитността от единия ден пасваше и се съединяваше с въпроса и отговора на съня ми. Накрая се образува нещо цяло, неразривно между онова, което преживях наяве и онова, което ми се даде на сън. Разбрах, че връзката бе установена, закрепена и бе здрава и е вече неразривна връзка. Или по-точно казано, получи се една непреривност на съзнанието ми от онези десет дни, в които нищо не помнех и онова, което ми се даде на сън. Онова, което беше скрито наяве на ул. „Опълченска" 66 сега ми се даде, разбрах го, пасна едно в друго и разбрах, че този процес на установяване на връзка на съзнанието ми през дните на ул. „Опълченска" и през време на съня ми е установена и будността на съзнанието ми за тези десет изпита също е възстановена и е реална. Тогава станах и се запътих при Учителя. Той ме прие любезно. После му разказах подробно съня си с въпросите, които ми е задавал по време на сън и отговорите ми. Учителят ме изслуша, изгледа ме, остана доволен, че съм запомнила всичко и че го свързвам с онези десет дни на онова чакане и онова отиване и връщане насам и нататък. Накрая Учителят се усмихна и каза: „То ще стане... Но не само в този живот". Аз стоях пред него и разсъждавах, че то ще стане. Значи Учителят го възприемаше като нещо единно и цяло, както и аз го бях схванала. Но ще стане отчасти сега, но и отчасти в друг живот. Учителят прехвърли мост между сегашния ми живот при Школата на Изгрева както и онзи в следващия ми живот. Направи и прехвърли мост, съедини сегашното ми пребиваване тук между българите и Школата на Учителя с онзи, следващият живот, където ще се преродя на друго място. Къде щях да се преродя, това не знаех. Не ми се даваше да узная. И това не беше в момента толкова важно за мен. Важното бе другото, че се прехвърли мост между сегашния ми живот и следващото ми слизане на земята. Е, това бе важното, че отново щях да се добера до Словото на Учителя. Отново щях да вървя по същия път на духовно просветление по пътя на ученика. Ето това бе важното. Това го мислех, разсъждавах и го приемах като една привилегия и то заслужена да присъствувам отново в този идеен живот, който сега тук го изучавах. Но колко щеше да трае това, колко време, колко човешки години, колко прераждания, не можех да зная. Това зависи и от онова, което разрешавах сега и от онова, което щеше да остане да разреша впоследствие. Труден продължителен етап. Това състояние, което ме бе завладяло и не ме напускаше дълго време, защото аз не исках да излезна от него, исках всичко да разгледам по-подробно, за да не изпусна нещо. Защото знаех, че ако излезна от това състояние без да си довърша работата както трябва повече не можех да го върна. Това бе едно поле, в което моето съзнание беше влезнало, едно поле намиращо се горе в Невидимия свят, типично и строго специфично за случая, поле, което се характеризира като,една област, където бяха постъпили важни задачи за разрешаване в моят път, горе, където духът ми трябваше да задвижи тези неща, където умът ми бе буден и осветляваше тази област, а душата ми запечатваше всичко. След време щях да премина през него и щях да слезна на земята със своите човешки проблеми. Вървях, крачех, движех се през останалото време от деня, но съзнанието ми беше будно и още се движеше в онзи свят, където бяха се разиграли тези десет опитности и десет задачи. При едно такова състояние отивам при Учителя, за да доизясня още някои неща, но той ми заговори за друго, като че ли беше нещо съвсем друго, нямащо нищо общо с моето намерение да ми доизясни още няколко въпроса, които си ги бях поставила в себе си за разрешаване. Той ме прие и каза: „Взел съм те при себе си, защото знам предварително, че ще издържиш". Това Учителят каза за мен. Това ми го каза вече за втори път. Първият път когато ми го каза приех го, като че ли ме поласка за прилежанието, че се старая да бъда последователна, но в какво? Последователна във верността. А това много рядко се случва на земята - да бъдеш последователен във верността и да останеш верен до края. Но вторият път, когато ми го каза аз го възприех по съвсем друг път, вече като задължение не само да вървя по този път, но и да се справя със всички задачи, не само сега, но и в бъдеще и в другите си прераждания и животи на земята. А Учителят по-късно ми го и написа. Приех го като завет между мен и Учителя, завет между ученика и Учителя, Завет между една човешка душа и Бога. Ето така го възприемам сега. Завет между една душа и Бога. Е, тук съм Марийка и тук е Учителят през тази епоха. Но утре, в други ден ще съблека това тяло и моята душа ще търси да изпълни Завета между нея и Бога.Ето това беше важното в случая за мен. А за вас е важно не случая, а Завета, че той се дава между човешката душа и Бога. Той е вътрешен завет. При мен, който бях при Учителя в плът стана завета наяве. Но при вас също може да се осъществи когато Учителят го няма на земята, но само ако вие влезнете в онова поле, където ти ще се чувствуваш като душа там можете да срещнете Божествения Дух. Там може да се осъществи Завета между вас - човешката душа и Бога, защото Завета не е нищо друго освен връзката между душата на ученика и Бога. А тази връзка се осъществява само при едно положение. „В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа." Сега разбирате ли от къде тръгнахме и къде стигнахме - до изпълнението Волята на Бога. Това е завета на ученика от Учителя и го получава чрез Словото му! И за всеки ученик е строго и специфичен този завет. Той трябва при всички положения да изпълни Волята на Бога, т.е. програмата на човешкия си живот залегнала в програмата на Божия Дух когато го е изпращала на земята като душа да се въплъти в човешко тяло. Това е акт на ученичеството и път на Завета Господен. Да продължа разговора си с Учителя. Той ми каза, че за мен е сигурен, че ще издържа. „Но за Савка", продължи Учителят „е съмнително дали ще го издържи". И наистина тя почина, замина си от този свят пет-шест месеца след заминаването на Учителя. Той си я прибра да не направи по-големи грешки. Според мен тя не си издържа изпита. Върху нея се изсипа голяма благодат от Учителя, но тя не бе готова да я поеме. Затова Учителят веднъж ми каза: „Савка е най-нещастният човек на Балканският полуостров". А тя беше най-близко до него, но не можа да се възползва понеже не беше готова вътрешно за това изливане на благодат от Божествения Дух, затова беше според Учителя „най-нещастната на Балканския полуостров". Ако можеше да се възползува щеше да бъде ангел небесен. В това съм сигурна, че това щеше да стане ако беше готова. Вода гази - жаден ходи. Тук има голяма истина и голяма трагедия в тази пословица. Само онзи, който я преживее може да я оцени. Но само след като я преживее и остане жив духом. Веднъж Учителят ми каза: „Ако на теб дам едно, на Паша ще дам три, а на Савка ще дам десет". Ето така Учителят работеше с нас и така се изливаше този благодат в такова съотношение върху нас. Та най-много получаваше по Божий благодат Савка. Но опасността за духовния път е голяма. Защо ли? Школата е скрита и човек не може да я разбере. Това е тесния път за Христа, за Школата на Христа. Тази Школа е реално изявление на проблемите в живота. А онзи човек, който влезе в нея ще го поставят тъй естествено вътре в себе си да разрешава задачите в живота си. Тъй че Школата на Бялото Братство не е отвън, а вътре в човека. Тъй че Школата на Бялото Братство е горе в Невидимия свят. Тя е горе в съзнанието на човека. Горе, където има в свръхсъзнанието на човека - човешка душа и човешки дух, там могат те да се срещнат и да получат Завета Господен от Божествения Дух и след това този завет човешкия дух и човешката душа да го свалят' вътре в човека и от този момент започва неговият път като ученик и влизането му във вътрешната Школа на Бялото Братство. Ученикът в тази Школа се обучава единствено чрез Словото на Учителя, което е Слово на Бога. Ето сега един пример. Имаше един брат - Велко Петрушев, който навремето по времето на Европейската война е бил моряк в българската флота. През септември 1916 г. България влезна във война с Румъния и от ноември започнаха епичните боеве в завоя на Черна. Трета армия в Добруджа напредваше с победоносен ход и развяваше българските знамена на новоосвободените български земи. Велко Петрушев по онова време е вече се е запознал с Учението на Учителя, става вегетарианец, но в онези години военни за вегетарианци беше много трудно - ядяха само чай и сух хляб. Той е чувал само за Учителя, чел е нещо от него, но изобщо не бил се срещал с него. По онова време руски самолети са дошли да бомбардират Варна поради това, че България беше във война с Русия, а и затова, че българската конница посече в Добруджа цяла казашка дивизия - кавалерия. По това време войниците са ги накарали да копаят окопи, но той нали бил гладен едвам се движел. Започнал да се моли на Учителя за помощ и съдействие. На следващия ден идва фелдфебела, който се наричал Байданов и като ги видял, че той и неговият приятел не могли да копаят и не могли да държат копач и лопата взима, че ги изпраща на някаква по-лека работа. Така той вече имал първата опитност, че получава отговор на своята молитва. Ето вече е било решено тяхната рота да замине на фронта и да се бие срещу румънци и руснаци. Той отново започва да се моли на Учителя за помощ. Моли се на Учителя, но нито го познава, нито го знае, нито го е виждал, а само е чувал за него и чел е нещо от него. На следващия ден идва при тях един моряк и им нарежда да се явят в щаба на ротата. Най-интересното е, че вместо да ги изпратят на фронта го изпращат в арсенала, там където се съхраняват хранителните продукти на войската. Там имал възможност да си похапне, да се охрани и да възстанови силите си. Там в този арсенал той прекарва цялата война. Свършва войната, накрая той отива при Учителя, за да благодари. Учителят го посреща, оглежда го, усмихва се и казва: „Братът се е охранил и е вече като охранен породист жребец". Велко Петрушев се усмихва, поклаща глава и казва: „Нахраних се добре, угоих се добре, но накрая реших да дойда и да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен". Учителят протегнал ръка, взел една книжка отпечатана с негови беседи, на която пишело „Сила и живот", подал му я и казал: „Вземи, това е от мен. Прочети и знай, че първо предхожда духовната храна, а след това след нея идва и физическата храна. Първо е молбата към Бога, а след това идва Силата Господна, която възстановява правдата". Брат Велко взима книгата, чете, чете и вижда, че духовната връзката с Учителя предхожда онази външната среща с него. Първом е Словото, а след това идат обещанията и деянията Господни. Аз съм на разговор пред Учителя. „На физическият свят Любовта не може да се прояви, тя се проявява в Духовния свят. Тука може да се прояви само микроскопичната любов. Пример, може да ти направя едно добро и да си замина нататък. В сегашните къщи както са направени можеш ли да пуснеш водата от чешмата та постоянно да тече в стаята? Какво ще стане със стаята? Всичко ще се потопи. Значи на физическото поле Любовта не може да е непреривна, тя ще има прекъсване. То прекъсването зависи от човешкото съзнание - ако то е будно няма прекъсване между физически свят и Невидимия свят, но днес човек още няма будност в съзнанието си. От Невидимият мир съществата, които помагат не искат да ги знаят, защото те са интелигентни и ценят свободата на всекиго. Някое същество дойде, подхвърли ти някоя окуражителна мисъл и пак се скрие, за да не изопачиш идеята с някой образ. Те искат да те научат да проходиш. Изправят те, ти паднеш, а те дойдат пак те дигнат. Таман речеш да пристъпиш и пак паднеш. Те пак те дигнат докато най-сетне се научиш да ходиш. Докато пада малкото дете все плаче, но като проходи, ободри се и се зарадва, добие самоувереност. Човек без помощта на Невидимия свят не може да живее на земята."

125. ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА У УЧЕНИКА Е ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА ЗА ПЪТЯ МУ И така Марийка, т.е. моята особена персона бе поставена там на оназ.-скамейка на ул. „Опълченска" 66 десет дни под ред от сутрин до вечер на някакъв изпит, който не можах да разбера за какво е и за какво става дума. През ума и през главата ми не преминаваше никаква определена мисъл, за която да се хвана и да разбера смисъла на всичко това, което се върти около мен и се случва с мен. На десетия ден аз изпаднах в особено размишление което ме озадачи. През деветте дена нищо в главата не ми се мяркаше, нито мисъл, нито нещо друго. Седя като истукана, опитвам се да мисля, но без резултат. Човек може да се опитва да мисли, но трябва да дойде някаква мисъл от някъде, да я хване, да я задържи, да я разпознае и да я разчете. А при мен нито идваше мисъл, нито можех да извлека от някъде някаква мисъл. От нищо може ли да излезе нещо. Не може. През мозъка ми и през ума ми не преминаваше никаква мисъл през тези девет дни. Това трябва да подчертая и да бъде много ясно. Навярно знаете, че според Учителя човек не създава мисълта, а тя съществува в един свят където ако се добере и влезне в този умствен свят и ако има вътрешна скала на своето вътрешно радио може да се насочи на някоя вълна и да приеме някоя мисъл от съответното поле. Но при мен лампите на радиото в мен светеха, но нито приемах някаква мисъл, нито предавах. Та на десетия ден изпаднах в особено размишление, което ме озадачи и което ме изненада. Аз бях започнала да размишлявам един много сериозен въпрос. Бях потънала в размисъл - това е израз, но за мен означаваше нещо друго, бях се добрала до един важен въпрос, бях хванала в мисълта си една светла нишка и започнах да я намотавам на кълбо в себе си и с постоянство и полека-лека зачетох по нея мисълта, която носеше. Четях я в себе си, размишлявах по нея и така бях потънала в размисъл и нищо друго в момента не ме интересуваше и не обръщах внимание какво става около мен. Така в периферията на моето външно зрение видях, че Учителят правеше нещо на двора и изобщо не ме поглеждаше и че около него имаше двама-трима приятели, с които разговаряше. Но това някак си беше вън от мен. А аз намотавах това вътрешно кълбо и светлите нишки се навиваха, нижеха се думи и слова, четях ги, приемах ги вътрешно и размишлявах върху тях. Накрая дохождам до една съществена мисъл. Една много важна и съществена мисъл в себе си. И спрях да я разглеждам и размишлявам върху нея. Изведнъж както Учителят беше в двора и работеше си там нещо и както не ми обръщаше внимание цели девет дни, както и сега до този момент, изведнъж се изправи, изхвръкна като птица от това положение там и като стрела се насочи към мене. Това беше моето вътрешно усещане и възприятие, а той бързешком пристигна при мен и по най-бърз начин направи двайсетина крачки към мен и продължи с думи мисълта, до която аз бях се спряла и която беше в мене. Учителят с няколко думи на точен български език разви мисълта окончателно като говореше на половин метър от мене. Аз седях на пейката с ръце от пред положени на колената и на роклята си. Докато се усетя той бързо и точно доразви мисълта, обясни ми я, разви я и си отиде така бързо както беше дошъл. Аз останах сама на пейката. Стоях още известно време, за да запечатам в ума си онова, до което бях стигнала сама и онова, което Учителят ми каза и като видях, че то вътре в мене се съедини не само като определена мисъл, а като разрешение на този важен въпрос. Така разбрах, че съм приключила с тази задача. Нещо в мене ми подсказа, че мога да си отида. Станах, отидох при него, без да продумам нещо целунах му ръка. Той нищо повече не каза и повече не ме покани за следващите дни. Аз се поклоних и си отидох у дома. У дома усетих, че нещо много важно съм свършила и приключила, но какво беше не можах да определя и да си отговоря. Това беше някакво друго познание от друг обсег, за който ние нямахме органи в човешкото си тяло за възприятия и органи да го изразим. Тук разбрах, че сме толкова несъвършени, че сме толкова малки в сравнение на това огромно знание от Словото, което идваше от Учителя и от Духът му. Тук видях несъвършенството си като човек и като ученичка. Та каква ученичка можех да бъда аз, та ученикът има винаги контакт с Учителя си и винаги слуша неговият вътрешен говор. А ето аз цели десет дни стоях по цял ден от сутрин до вечер и накрая Учителят дойде и ми го каза ей така, изговори го с езика си и с устата си онова, което трябваше да го чуя аз чрез вътрешния говор между ученика и Учителя. Това щеше да стане ако бях ученик. Да, ама ние не бяхме ученици, нямахме още връзката между себе си и говора на Учителя, т.е. връзката с разумното Слово, което идваше от Духа. Ето това го нямахме, бяхме несъвършени и затова още не бяхме ученици. През нощта сънувам у дома си един сън. Сънувам, че Учителят се е изправил на едно място. По-долу в далечината бяха сложени маси и там бяха седнали стенографите. Това бяха Савка Керемидчиева и Елена Андреева, седнали на столовете, а на масите пред тях бели листове и моливи да стенографират, но седят и гледат какво става с едно неразбиране. И всичко, което се случва, което говори Учителя минава покрай тях като транзит без да остане в тях нищо, нито пък да се запишат думите на Учителя на белите им листове. А нещо Учителят говори, нещо става и нещо се извършва, но те са безучастни към всичко това. Учителят се обръща към мене и ме извиква. Аз се изправям пред него. Той ми задава някакъв важен въпрос, много важен, който не помня, и трябва да отговаря. Отговарям на въпроса. Като отговарям на въпроса една прозрачна материя от устата ми излиза, светла, прозрачна, излиза от мен и се насочва към Учителя. Той ми зададе след това втори въпрос. Отговорих също. Отново тази прозрачна, светла материя излезна от устата ми и се разпростре, но с по-голяма пространство и обем. Така отговорих на деветте въпроса. На десетия въпрос, който Учителят ми зададе се образува едно голямо празно пространство между мен и Учителя. На този въпрос се запънах малко, Учителят ме погледна и каза: „Ха..." да не би да не отговоря. Обикновено той казваше наяве към някой, който се запъне да отговори: „Ха, кажи де". Аз много пъти съм наблюдавала това и онзи, който е пред него запъва се, запъва се, накрая му се проясни нещо и го изкаже. Но тук на съня ми той каза „Ха..." и направи жест да продължа да не се запъна да не би да не отговоря. И аз отговорих и от мен се образува една голяма пространствена материя от светло естество и запълни цялото празно пространство между мен и Учителя, които съществуваше преди това. Учителят ме прегърна и целуна по челото и ми каза: „Моето дете". Това беше отговора на тези десет дни, които ходех непрекъснато. Този отговори ми го дадоха на сън, т.е. в друго състояние на съзнанието ми. Може би там бях по-будна отколкото долу на земята през деня и наяве. Та имах десет задачи, имах десет изпита докато станах духовно дете на Учителя. Когато се свърши моят изпит на съня ми Учителят се обърна към Савка и каза: „Я прочети какво си записала, стенографке". Пред нея видях, че имаше едно листче и започна да го чете. Като го разчиташе и го зачете сбърка нещо и неправилно го прочете. Учителят каза: „Не е вярно". Тя започна да го чете отново, но го прочете както първият път. Първият път Учителят каза по-меко, но вторият път с по-строг тон: „Не е вярно". Тя го четеше както първият път. Учителят се разсърди. Савка се изправи и по лицето й се изписа една голяма изненада. Тогава стана Елена Андреева, другата стенографка и взе листчето на Савка да й помогне тя да го разчете. Чете до половината и повече не можа да прочете и спря до там. После аз си тръгнах да си отивам и след това се събудих от сън. Така на сън ми се даде, че имам десет задачи като ученик за разрешаване. Та и наяве преди това, а и на сън Учителят те вика, стоиш пред него и не знаеш какво става. Трудно е човек да разбере същността на задачите, които има да разреши, защото те са от друго естество, намират се в друг свят и затова е необходимо подходяща вътрешна светлина, така че ума да се освети, а духа да задвижи тяхното разрешаване, а душата да участва в този процес. Умът да освети, духът да задвижи и душата да запечати и съхрани. Велико е това претворяване на човека в ученик. Труден е пътят на ученика, но и славен. Имаше един българин, младеж, който следваше в Прага. През лятото се връща в България на гости по време на своята ваканция и понеже неговата рождена сестра е от Братството тя го завежда на Изгрева. Този брат се казваше Руси Николов и точно по това време в 1927 година се строеше салона на Изгрева. Сестрата представя рождения си брат на Учителя и той продължил разговора с него повече отколкото е необходимо. По едно време му казал: "Тука има майстори, които строят, а ти ще стоиш тука и ще наблюдаваш дали майсторите добре си вършат работата. А пък аз също ще ти помагам". А студента Руси дето следва в Прага е имал язва на стомаха и често е страдал от нея и трудно се е хранел. По тази причина рождената му сестра го завежда при Учителя да се срещне с него и да получи съвет как да си излекува язвата. Учителят не му дава съвет, а му казва, че му е намерил работа да бъде надзирател на майсторите, но такъв че само да наблюдава без да им прави забележка. Непрекъснато в разстояние на няколко дни той е на Изгрева и там пренощува в една от палатките. А Учителят по време на строежа е непрекъснато е между майсторите и дава някои съвети. След една седмица постройката е вече готова, слагат се керемидите на покрива, боядисва се от вътре и ето идват съборните дни. Учителят му казал: „Ще останеш и за събора". През време на събора Учителят чете беседи в новопостроения салон. След това има тържествен братски обяд. Учителят поканва студента да седне при него и да се хранят заедно на масата. Обикновено се поднася обща вегетарианска гозба сготвена в големи казани. Поднася се чиния на Учителя както и на студента, а той казал: „Учителю, не смея да ям такава храна, защото имам язва и ме боли стомаха от нея". Учителят го погледнал, усмихнал се и казал: „Ние нали построихме салона, нали сложихме покрива и керемидите, нали белосахме салона, ти нали също участваше тук? Как така, та ние ремонтирахме и измазахме и твоят стомах. Яж спокойно". Той, студента изгладнял от недояждане лека-полека с известен страх вкусвал от яденето. Усетил, че стомаха го възприема и изял чинията с поднесената гозба. Нямал никакви болки, следващия ден опитал друга гозба и накрая идва и се сбогува с Учителя. На отиване Учителят се усмихнал и казал: „Е, ти си един от свидетелите да види и да чуе и да разбере, че когато човек и други като него строят къща за Господа, то Господ пък строи къща за самите тях". Студентът заминава за Прага и десетилетия след това той не боледуваше от язва, защото Господ бе построил дома му по законите Господни. Аз съм пред Учителя на разговор. „Казваш, че загубваш Бога. Не знаеш как да го схванеш и де го схванеш. Представи си, че си една малка пеперудка, която лети от цвете на цвете и се пита де е земята. Тя, пеперудката цялата земята не може да види, но цветовете, които са под нея ги вижда много добре. Нали от там смуче нектар. Доброто желание, което ти е дошло да се примириш с Учителя си е от Бога. Мисълта, която ти е дошла е от Бога. Във всичко се проявява Бог. Всяко нещо е Божествено. И изкълчената мисъл и тя е излезла от Бога, но дохожда при теб такава, защото се пречупва през много други съзнания и те я променят. Отношенията на двама души, които се обичат са немислими без Бога. За да има хармония помежду им трябва да се движат между две успоредни, на които перпендикуляра е неизменен. Когато у теб се проявяват две противоположни състояния, третото, което ги хармонира е Бог. И Христос казва: „Дето са двамата в Мое име, там Съм и Аз". Отношенията са невъзможни без Бога."

124. БОЖЕСТВЕНИЯТ ОГЪН Споменах не еднократно, че в Школата на Учителя имаше външни методи, които бяха предназначени за онези, които посещаваха Школата и сяха в Младежкия окултен клас както и онези, които бяха в Общия окултен клас. Те всички носеха името ученици. Вие сега вече разбирате, че думата ученик има съвсем друго значение и че едва ли в Школата на Учителя да е имало един ученик в онзи смисъл, който го разбираше Учителя и смисъла, който влагаше в това име. Спомням си, че в един разговор с него с голямо огорчение пред група приятели каза: „Ако имах десет истински ученика бих преобърнал Света". Ние се свихме, сгушихме се от такова определение, защото беше казано с такъв тон, който изключваше възможността онези, които бяха около него и го слушаха да попаднат в тази десетки. След като ни изгледа помълча и каза с огорчение: „Е, ех, ако имах само един ученик щях да разора света на угар, след това да го изора втори път и да посадя в него семената на Словото Божие" и замълча. Настъпи мълчание, което се предаде и на нас и навлезнахме в един свят на безпределна тишина и необятна Вселена, където преобладаваше необятността и безпределността. Усетихме наяве какво означава безпределност на времето и необятност на пространството, всичко това се включваше в атрибутите на Божествения Дух, който бе тук в тялото му както тук бе и Христовия Дух, Който се изявяваше като Миров Учител, Защото само Божествения Дух може да бъде Учител, когато се изяви като Принцип, на Силите, които определят времето и Силите, които очертават пространството, в които се проявява Духа. Ние се бяхме сгушили от начало и не се чувствувахме ученици и като че ли бяхме вън от времето и пространството, в което оперираше Духа на Учителя. Но постепенно това състояние се пренесе върху нас, то заработи у нас и се включихме и ние и по време, и по пространство и се озовахме и се видяхме, че бяхме някаква една милионна част от мига на това проявление. И тогава разбрахме, че не сме и не можехме да бъде ученици в онзи смисъл, в който разглеждаше нещата Учителя. Не се обезхрабрихме, но в нас се вля един подтик за работа върху себе си. Излезнахме от тази опитност не обезсърчени, а напротив, с един подтик. После това изказване на Учителя се преразказваше и препредаваше, но онези, които го преразказваха искаха да покажат, че онези, които смятаха, че са нещо на Изгрева, че изобщо не са ученици в никакъв случай. И това имаше повече като упрек и ирония както и една категоричност, че тук на Изгрева няма ученици. Има Учител, но няма ученици. Да, може би беше така. Но онези, които слушаха бяха там и изживяха безпределността на пространството и изживяха вечността на времето и имаха съвсем друго становище и разбиране за ученичеството и тези упреци вече не се отнасяха за нас. Но че нямаше ученици на Изгрева в това също съм сигурна и строго определена. Имаше малцина, които желаеха да учат, а това не беше малко, защото Учителят го приемаше като голямо постижение за нас. Един интересен случай от живота ни на Рила на седемте рилски езера. Братството се е разположило по склоновете на второто езеро, палатките са опънати и братския живот тече по начина, по който години наред е текъл. Учителят седи на стол пред палатката си и около него няколко сестри. По едно време Учителят става от стола, лицето му е много сериозно и тръгва полека надолу от стъпалата, които водеха от неговата палатка към второто езеро. Тръгвайки той се обърнал с поглед към сестрите, говорещ, че те трябва да не го следват. Като слязал долу, седнал на един голям камък до второто езеро, така че до него е имало място, където може да седне и някой друг когото Учителят би поканил да седне до него. По това време от горе сестрите са застанали и втренчено гледат към езерото и наблюдават и чакат да се случи нещо. Ето от долу излиза от първото езеро и полека приближава една жена. Тя минава през моста, после полека се запътва между камъните и тръгва към него. Тя се доближава до него, сяда на камъка и казала: „И аз да ми се отвори време и място та да седна един път до вас. Да знаете колко дълго време се молих на Господа да ми се даде такъв случай, че да отида при Него, та да му благодаря за доброто, което винаги ми прави". Учителят седи, слуша сериозен и пита: „Сестрата къде се е запътила?" „Ами отивам за Рилския манастир, за да запаля една свещ там в олтара на църквата, защото в последно време всички молитви, които отправям към Господа се приемат от Него и аз все получавам помощ, та за помощта рекох да запаля една свещ на Господа". Учителят седи и казва: „Е, рекох, ти вече запали тази свещ". Жената се обръща към него, поглежда го, очите й се отварят, тя вижда Учителят целият в светлина като слънце, пада на колене пред него и извиква: „Господ мой и Бог мой" и започва да целува ръце. Учителят я изчакал и след малко казал: „Не знаеш ли какво е казано, че на мен целуваш ръце? Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истина да Му се кланят". Жената става, сълзи текат от очите й, благодари и леко с благоговение се отдръпва в страни, Учителят става от местото си, приближава се към една сестра и казва: „Рекох, почерпете жената с чай и я нагостете, защото дълъг път я чака". Сестрата я подканя, донася чай, сладкиши, започва се разговор и жената дето е тръгнала на поклонение пред Господа разправя целият проведен разговор с Учителя. А пък онази сестра дето поднесе чая и бисквитите беше моя милост. Та пътищата на хората и на човеците са различни. Ето защо Учителят веднъж ми каза: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". Аз стоях зашеметена: „Защо, Учителю". „Защото така искам" беше неговият отговор. И не разбрах защо. И не можах да разбера нищо от това негово изказване. Съвсем нищо. Не се срамувам. Но изчаквах да разбера какво означаваше всичко това и как ще се прояви наяве това изказване на Учителя. Знаех от опит, че всяко негово изказване е строго определено по време и пространство, но за кое време се отнасяше и за къде - не се знаеше. Трябваше да се чака и да се наблюдава. Ето изминаха тридесет години от заминаването на Учителя от този свят. Сега аз го преживявам вътрешно вкарването на сила в Царството Божие. Това вкарване за мен е реално, но преминаването и вкарването на сила е преминаване през жив огън. През вътрешен огън, в който всичко изгаря, гори и в горенето аз се чистих, то е болезнено, защото се преминава през страдания и чрез мъчнотии. Страданието обхвана чувствения свят, а мъчнотиите - умствения свят. Едното дава храна за душата, а другото укрепва духа. Но за вас това са думи, а за мен не са думи, а жив огън, който гори непрекъснато, ден и нощ, години наред. Тук разбрах какво значи, че Словото на Бога е огън, който пояжда и че нашият огън на Словото е огън, който пояжда. Затова влизането насила в Царството Божие е минаването през огън - страдание и мъчнотии. Чак когато човек влезе в този път ще разбере защо Божият огън е една необходимост за човека - да се изчисти от вътре, да се прочисти, да се избели от вътре и да стане бял с избелени одежди от светлина. Но аз като минавам през този огън не съм се избелила, да не смятате, че съм приключила със своят път? Напротив, сега го почвам, в началото съм щом се запали огнището на огъня в мен - гори, гори и ден и нощ огън, който не тлее, а гори и изгаря. И много трудно, и много усилия и колко мъки и сила ти е необходима, за да превъзмогнеш всичко това и да се справиш със задачата си, с основната си задача, за която си дошла на земята, за да я разрешиш. Имах такава опитност на ул. „Опълченска" 66. Учителят ме извиква десет дни под ред. Извиква ме, аз пристигам, представям се на някоя от сестрите, която трябва да предаде на Учителя за моето пристигане, но той не ме приема. Предава, че има работа в момента. През това време влизат и излизат при него приятели, той се занимава с много неща, но мен не ме приема, за мене няма определено време, няма час и няма обстоятелства, които да ме срещнат с Учителя, т.е. няма условия нито в него, нито в мен, нито условия наоколо. И понеже неговите условия са винаги определени от Духа, а Духът Божий е тук, но той не може да се прояви чрез него в мен, защото аз вътре в себе си нямам условия, в мене нещо не е готово и затова не мога да се срещна с Учителя. А Учителят е тук пред мене на пет-десет метра, среща се, разговаря с този, с онзи, движи се около мен, а аз седя на пейката и чакам. Минават, заминавам покрай мен приятели, спират се, поприказват с мен, свършват си работата, за която са дошли при Учителя и си тръгват. Те знаят за какво са дошли при Учителя. Ами аз за какво съм дошла? Аз не зная. Аз чакам Учителя да ме приеме. Чакам до обяд. Дойде обед - Учителят не ме приема. Аз отивам при него и му казвам: „Учителю, аз ще си отида". Той ме погледне безучастно и каже съвсем безразлично: „Рекох, елате по обед". Отида по обед, седнем долу в трапезарията, около Учителят има хора, обядват, приказват това-онова и той е любезен с всички. Свърши обеда, станат, разотидат се, а аз чакам отвън в двора до седемнадесет часа. Учителят не ме приема. Накрая отида да му целуна ръка. Той е безразличен към мене. „Елате утре." „Сутринта ли?" „Сутринта." На другия ден сутринта съм там и отново чакам. Повтаря се съвсем същото от предния ден - той не ме приема. Така цели дни се повтаря едно и също без никаква разлика. Всички виждах, че Учителят не ме приема за радост на някои, които ги виждам, че сияят и се радват, че аз съм отхвърлена от Учителя, а пък други ме гледат със съчувствие, а пък трети с безразличие минават покрай мен. Но онези, които са се пекли на този огън знаят, че аз сега съм сложена на изпит, че ме пекат от вътре, че ме пекат от вън и че Учителят иска накрая да изкара нещо от мен. Нали грънчаря взима глината и на своето колело дава формата на някой глинен съд, после го пече на слънце, че после го боядисва, че после го пече в пещта да се изпече и накрая го гланцира и отново го пече. Така се пекат грънците и Учителят често е давал този пример, че ученика също минава през тези етапи. А сега какво ли правеше Учителя с мен не знаех, но усещах, че ме печеха и от вътре и от вън, а какво щеше да излезе, не знаех. Аз бях сложена в пещта и трябваше да мине времето и да ме извадят от пещта. Печеха ме, изпичаха ме, но не знаех кога ще ме извадят от там. И чак на десетия ден бях извадена от тази пещ, грънчаря ме извади, аз лъщях на слънцето и накрая Учителят ме прие на разговор. Та Божественият огън е огън, който от вътре човека гори и непрекъснато изгаря. Той е вечен, жив огън. Чрез него човек придобива чистотата си, само чрез чистота човек може да се добере до вътрешната духовна светлина на живота. Аз съм на разговор пред Учителя. „Като постоянствуваш ще подобриш кармата си." „Учителю, ще дойдат ли за мене по-добри условия?" „Ще дойдат." „Скоро ли?" „Скоро скоро. До китката кожата на ръката ти е променена. Това показва, че умствено и астрално си се подобрила. До лакътя кожата ти е груба - физически още си груба. Там трябва да работиш. Животинското с това се характеризира, че то мисли само за ядене. Някога ти си била много груба: била си слугините и им си се карала." „Учителю, аз вече груба няма да бъда." „То човек и много мек не трябва да бъде. Кога един Учител обича ученика си? Когато като посети градината на ученика види, че той в негово отсъствие е разкопал лехите прекопал зеленчуците, полял лука, премел с метлата къщата си, всичко турнал на ред. Тогава Учителят ще каже: „Този ученик е работил". И всякога когато мине ще каже: „Аз трябва да се отбия при този ученик". И ще се отбие Ще му дойде на гости. Божествения Дух идва периодически и посещава човешката душа, която човек е приготвил и предоставил да разцъфне и да очаква своят Възлюбен - Божествения Дух."