Класация

135. СЪБОРИТЕ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО Съборите на Синархическата верига, които Учителят е организирал са започнали от 1899 година и до 1908 година се осъществяват в град Варна. Запазени са протоколите от тези събори на Мария Казакова, Димитър Голов и Петко Гумнеров за годините 1906,1907 и 1908 г. От 1909 година съборите на веригата са във Велико Търново. Съборът от 1909 година е бил от 15 до 20 август. Тук Учителят казал: „Ето що казва Господ: Аз съм чул гласа от вашата молитва ще ме познаете според делата. Имайте мир в себе си и любовта ви да бъде съвършена". През 1910 година от 14 до 18 август е следващият събор. Тук Учителят казва: „Ако ме любите ще опазите закона и аз ще умоля Отца да ви даде утешители". През 1911 година събора е от 10 до 15 август. Той ги изпраща с думите: „Думите Господни, които отправям към вас са тия: „Вярвайте в думите ми. Аз ще бъда с всекиго едного с вас. Моят мир ви давам. Моят мир ви оставям. Работете в нивата, в която сте поставени и Отец ми ще ви утвърди във всяко добро дело. Ходете в пътя на истината и живота, в която Аз пребъдвам. Отец ще промисли всичко за вашите души. Той ще ви даде според изобилието на Своите щедрости. Спънките във вашия живот Аз ще изгладя и ще преобърна всичко за добро. Вярвайте и ще ви се даде всичко." През 1912 година събора е от 15 до 20 август. Учителят казва: „Опитайте Господа и ще видите, че е благ. През тази година дръжте се в съгласие с Господа и Той ще ви даде всичко й няма да се лишите от никакви блага. Всичко е в Неговите ръце. Нека се държим с Господа и нуждите за тялото сами по себе се ще дойдат". След свършването на събора Учителя Дънов полага ръцете си върху главите на всекиго един от присъстващите преди да напуснат салона. Благославя ги, защото след няколко месеца започва Балканската война, а те това не знаят. Преди да ги изпрати им нарежда да се снабдят с дърва и брашно за една година. Попитали го дали няма да има война и Учителят потвърдил това и им дал съвет да си препишат „Добрата молитва" и 91 псалом и да си ги зашият във военните куртки. На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война като България и Гърция обявяват война на Турция, а след два дни Сърбия обявява също война. На 26 октомври 1912 година град Одрин е обсаден от българските войски. При боевете при Чаталджа Турция иска мир, но Фердинанд скрива от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват турските позиции. Той не приема предложеният мир от Турция и точно на следващият ден след неговият отказ избухва холерата между войниците на фронта и българските войски дават изключително големи жертви, не от турските куршуми, а от холерата. На 13 март 1913 година се превзема Одрин, а на 17 май 1913 година в Лондон се подписва мирният договор с Турция. През 1912 г. Учителят изпраща приятелите на фронта, а на останалите дава следната молитва, която да изричат всеки ден. Молитва във войната 1912 г. „Всесилний и Всеблагий Господи Боже наш, заради големите Твои Милости и щедрости, които непрестанно изпращаш на нас, ние се осмеляваме да се явим пред Твоето лице, като недостойни Твои раби и просим Твоята милост и помощ. Благодарим Ти за голямата любов, която Си показал към нас; Ти Си ни призвал от светия Си престол, посочил Си ни Истината, осветил Си ни пътя на Живота и Си ни дал Царство. Ний Ти се обещаваме, Господи, Боже наш, че ще следваме пътя, който Си ни посочил и останалите дни на нашия живот ще посветим на Тебе; Отче на Виделината, ще Ти служим с радост. Ти Си надеждата ни, силата ни, радостта ни, затова към Тебе прибягваме и под сянката на Твоите крила намира почивка изнурената от земни грижи душа, молим Ти се Господи, извора на живота, смили се на нас и братята ни на бойното поле: /имената им/, които са изложени на хиляди опасности и огнени изпитания. Прости волните им неволни прегрешения. Простри на тях мощната Си десница и ги запази от видими и невидими неприятели. Възвърни ги по домовете им здрави, обнови ги, за да свършат останалото време от живота си в мир и покаяние и с делата си да прославят Твоето Име на земята. Разруши със силата Си крепостите на тия, които враждуват, направи смущение в лагерите им, заслепи очите им, за да не могат да вършат зло на Твоите раби. Покори Господи под нозете Си всички враждуващи души и пребъди с всички тия, които се надяват на Тебе. Чуй, Господи, молитвата ни и дай внимание на молението ни, защото на Тебе уповавахме. Спаси братята ни заради милостта си, бъди им силна крепост и щит техен, за да не се зарадват тия, които искат душите им. Свят Си Ти Господи,свято и прославно е Твоето Име, сега и през всичките времена. Амин". Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913 година когато Фердинанд дава заповед за настъпление на българските войски срещу предишните си съюзници - Сърбия и Гърция. На 27 юни 1913 година във войната се намесва Румъния и тя навлиза в северна България и я окупира, а след три дни Турция също навлиза в България. Така България е разгромена и на 28 юли 1913 година се подписва в Букурещ мирен договор и България се лишава от предишните придобити територии. Това е първата национална катастрофа. През 1912 година официалните власти започват да пречат на Учителя Дънов и той спира събранията в София. Последицата от това решение на властите са ужасяващи за българските войски и за управляващите. Фердинанд прави груби грешки, не приема предложението от страна на Турция за мир. След което след избухването на холерата турците предприемат нападение срещу българските позиции на Чаталджа, отхвърлят ги и българите дават много жертви както от холерата, така и от куршумите. Спирането на събранията на Учителя са причина и за последващите събития и избухването на Междусъюзническата война. По този повод на 21 януари 1915 година в град Бургас Учителят дава разяснение на горния случай така: „Ние сме в Сила и който би противодействувал на Царството Божие главата му ще бъде смачкана, тялото стрито. Така стана заради двама души в София през 1912 година, които пречеха. Спрях събранията и на Чаталджа бягаха, и срещу гърците и сърбите бягаха. Божественият Дух още не може да се смекчи, но рече Бог: „Хайде нека оправим забърканото". Ако не се моли българският народ на Бога ще бъде наказан с още по-голямо наказание". Наистина след това Слово на Учителя на 14 септември 1918 г. става пробива на Добро поле и България е разгромена и я сполита Втора национална катастрофа. Ето защо през 1913 година няма събор в София на веригата. На 11 август 1913 година в София Учителят държи беседа и говори: „Човешката душа е поле, арена и върху тая арена работят лошите и светлите духове. Ние трябва да дадем място на добрите духове, защото те са, които ще ни изведат на добър път. Цялото небе и всичките добри духове имат интерес да избавят човечеството", Той обяснява за Първата национална катастрофа така: „Кризата, която се прекарва днес е криза в самите вас. Защото България по невнимание и неосторожност се остави на хипнотическото състояние на лошите духове, отиде много надалеч, заблуди се и Бог, за да я направи да се опомни и избави допусна тази криза. Няма защо да недоумявате и да се смущавате от тази криза". Той завършва с думите: „Внимавайте прочее, за да опазите душите си и да ви помогне Христос". През 1914 година събора е от 10 до 18 август и присъствуват 81 човека. В неделя на 10 август Учителят казва: „Аз ви приветствувам като добре дошли от името на всички наши приятели. Приветствувам от името на Господа нашего Исуса Христа. Това е първият събор по рода си в Новата епоха. Вие сте сега в Новият завет, в Новата епоха. Това събрание, което устройвам е първо по рода си, защото е само в България". Тези думи на Учителя се отнасят за това, че от 1914 година започва епоха на Водолея. На 18 август 1914 година в четири часа след обяд Учителят преустановява събора и казва, че той не се прекратява, но трябва да го преустанови по искане и възбрана на властите. А какво следва по-нататък в България. На 15 юни 1914 година е убит в Сараево Австро-унгарския престолонаследник. На 15 юли Австро-Унгария обявява война на Сърбия и започва Европейската война (Първата световна война). Оформят се два лагера. В Централните сили са: Германия, Австро-Унгария и Османската империя, а в Антантата (Съглашението) са Англия, Франция, Русия и САЩ. На 1 октомври 1914 година в София се публикува манифеста на Фердинанд за влизане на България на страната на Централните сили'- на страната на Германия. През 1915 г събора е от 4 до 8 август и присъствуват 81 човека. Учителят казва: „Аз ви приветствувам в името на Господа ваш и всички, които са събрани днес да вършат Неговата воля". На 7 август той казва: „Злото казват е принцип, начало и прочие. То разбира се не е мъртво, то е нещо живо, което живее в някои хора, то се развива както се развиват хората и в него има растеж. Злото и Доброто в света са еднакви по своят растеж, различават се само по това, че Злото е безплодно, а Доброто е плодовито. Злото се развива, но е безплодно, няма плодове, а Доброто е плодовито. А защо Злото е зло? Ще ви кажа. Понеже по своето естество то няма възможност да ражда, за да расте то трябва да краде от друго място". „Сега идва Господ да преобрази тия страдания в Добро за човечеството. Всеки, който прави Зло значи обича Злото, мрази Виделината и ще остане вързан, а онзи, който прави Добро отива към Виделината. Плодовете изискват светлина, за да узреят. То е закон много добре основан." А сега ще ви покажа как действуваше закона на съответствията: На 8 август 1914 година в събота в 10 часа сутринта идват представители от местното комендантство на град Търново и разтурят събора поради това, че в страната е обявено военно положение. Подир обяд започват да напускат събора, но онези, които са останали за следващия ден вечеряли на обща трапеза. Властите узнали това и към 9 часа вечерта Учителят и няколко приятели са арестувани в града от военните власти, задържани в комендантството и са пуснати в 12 часа през нощта. Нареждат на Учителя да напусне Търново и той сутринта отпътувал за Казанлък. Този, който разтуря събора е полковник Стойко Радойков заедно с митрополит Йосиф Търновски. Години след това Стойко Радойков - вече генерал загива в атентата в църквата „Света Неделя" на 16 април 1925 г. А пък Търновският митрополит Йосиф през време на войната 1915-1918 г. е началник на военното духовенство при главната квартира на войната. Той се движи с държавен автомобил, върви и посещава различни полкове на фронта и насърчава кръвопролитието. По-късно през 1922 г. той скоропостижно си заминава както и синодалният чиновник Ласков, който пише нападки срещу Учителя. Така че двамата се явяват да дават отчет за делата си пред Върховния съдия, намиращ се на Небето. През 1916,1917 и 1918 година - няма събори. На 25 юни 1917 година с писмо N 70-50 на градоначалника на град София Свинаров изпраща писмо до министъра на вътрешните работи, до Радославов, който заема този пост и е министър-председател от 1913-1918 г. като заема и поста министър на външните работи. Според това писмо Свинаров докладва срещу Учителя Петър Дънов затова, че той прави събирания без да има право и разрешение от властите, за което му съставя акт и го глобява със сума 25 лв., която е не малка сума за онова време. В същото писмо той предлага да се интернира Петър Дънов в родното му място Варна. В писмото се споменава, че за Учителя Дънов се застъпва госпожа генерал Мария Стоянова, съпруга на адютанта на цар Фердинанд, както и госпожа генерал Недялкова, но тяхното застъпничество е отхвърлено. По това време Учителят предупреждава, че Германия ще загуби войната и затова е редно България да излезе от нея докато е време. Затова изявление той бива интерниран в град Варна. Какво става по-нататък? България губи войната през 1918 г. и се идва до Втора национална катастрофа, а Фердинанд абдикира и напуска България, а с него напуска и Радославов същият, който е подписал заповедта да бъде интерниран Учителя. Тези двама изобщо не се връщат никога вече в България, а остават в чужбина, за да си пишат спомените. На събора през 1922 година Учителят споменава за този градоначалник и то е написано на стр. 44, а за това, че бяха спрели събранията и го бяха глобили то Невидимия свят санкционира по особен начин българите. Учителят споменава този факт и то е отпечатано в серията „Сила и живот", пета серия, стр. 309. „Ако аз проповядвам едно Учение, което е от Бога, ако това дърво, което садя аз е от Бога, знаете ли какво могат българите да пострадат? Преди пет години ме глобиха 25 лв., че съм проповядвал без позволение, без да взема разрешение от началството. И моят повереник каза: „Да заведем дело". Не, казвам, да платим. Два милиарда и половина наложиха на България, глоба заради тези 25 лв. Ще кажете една случайност, съвпадение, но нека направят още един път опит - пак същото ще дойде". През 1917 г. с интернирането на Учителя във Варна се започва една дирижирана кампания срещу него. Така Ласков в „Църковен вестник" пише статии срещу Учителя Дънов, впоследствие тази статия излиза в отделна книжка и по-късно се публикува в „Духовна култура", книжка 11-12 от 1922 г. под заглавие „Петър Дънов и неговото Учение" на стр. 31. В същото време писателят Стоян Михайловски започва да чете сказки във Военния клуб срещу Учителя. През 1917 г. на 20 юли Иван Радославов, който бе гимназиален учител по история публикува една малка книжка озаглавена „Не съдете" и дава отговор на тези нападки. По-късно през 1922 г. той пише един голям труд „Где е истината?" където разглежда всички нападки срещу Учителя и защитава Учението като книгата е подписана с псевдоним Giovanni Verotiero. Тъй като аз съм сътрудник в тази книга и всички извадки от беседите на Учителя са направени от мен от стр. 277 до 303. По време на интернирането на Учителя във Варна са известни много случаи, които възрастните приятели ги разказваха с десетилетия - някои от тях бяха записани, други бяха забравени. По това време Учителят е отседнал в хотел „Лондон" на последният етаж, в една малка стая и се отоплява с един мангал. Обикновено го посещават приятели и той сутрин излиза с тях да посрещат изгрева на слънцето на Ташлъ тепе. Това прави впечатление на властите и било наредено на двама полицаи да противодействуват на тези събирания сутрин рано извън града. Връщайки се от такъв излет двама жандарми поискали да арестуват Учителя заедно с приятелите. По това време се намесва един от офицерите, който е бил познат на Учителя и за да се застъпи за него той се отклонява и отива да докладва на началството си, че това е някакво недоразумение и че Дънов е порядъчен човек и с действията си не създава смут на гражданството и не е заплаха за обществения ред на града. Когато минават покрай хотела Учителят пожелал да се отбие, за да си вземе друга шапка, но полицаят бил много ядосан, не му позволил и дори когато Учителят е искал да се спре то жандарма с приклада на пушката си го ударил няколко пъти по гърба и то доста силно като му казал, че трябва да върви в полицейското управление. Отиват там, започва разпит, но накрая се намесват приятели-офицери и Учителят е бил освободен и инцидента приключил. Но след един месец именно този стражар бива убит при един сходен инцидент в едно село където е отишъл да арестува едного. Името на този стражар се знаеше, но с годините никой не го записа и днес ние го забравихме. Споменаваме този случай, за да се видят Силите, които воюваха срещу Учителя и онези личности, които ставаха проводници на тези сили трябваше рано или късно да дадат отчет пред Невидимия свят, защото чрез своите деяния се явяват и Богупротивници като спъват и пречат на делото на Великият Учител слезнал на земята между българите. Ето какво казва Учителят за своето интерниране: „Преди години когато ме интернираха във Варна, с мене дойде един стражар със строго лошо лице. В първо време като пътувахме във влака той гледаше към мене с недоверие. Стана ли от мястото си, мръдна ли една крачка напреде, той веднага ме проследява с очи, да не избягам от влака. Аз го погледнах спокойно, видях в лицето му нещо добро и не се смущавах. Той постепенно се отпущаше, взе да гледа на мене с доверие и по едно време каза: „Чудно нещо, защо те пращат във Варна? Лоши хора има в света". Казах му: „Мислят, че съм опасен човек, че мога да направя нещо лошо". „С очите си да видя, няма да повярвам това." „Няма нищо, те постъпват както разбират." Сега аз изнасям примери, зада видите как човек може да прояви доброто, първо ти трябва да мислиш добро за него. За мене е важно доброто в човека. Всеки трябва да знае, че той сам е господаря на своята съдба. Може да си затворник и пак да си господар на себе си. Може да си цар и пак да си роб. Ще се разправяте кой е по-близо до мен и кой по-далеч. Близко до мене е само оня, който изпълнява Божията Воля." Учителят е в хотел „Лондон". От там изпраща писма - лични и общи. Ето едно от тях: „До всички приятели Варна, 14.Х.1917 г. Аз опитах Българския народ и духовенството му, имат ли Любов към Бога. За Мене Истината сега е ясна. Господ е с Мене. Аз ходя в пътищата Му, върша Волята Му, слушам Гласа Му, Духът Му пребъдва в Моята Душа и Аз пребъдвам в Него. Велико и Славно е да служи човек на Бога и да пребъдва в Любовта Му. „А3 ГО ПОЗНАВАМ", казва Христос. „А надеждата не посрамя, защото Любовта Божия е изляна в сърцата ни, чрез даденаго нам Духа Святаго". Имайте вяра, имайте Любов помежду си. Аз Ви запознах с живия Господ, Когото можете всякога да опитате и познаете, че е благ и много милостив и благоутробен. „ОПИТАЙТЕ И ВИЖТЕ, ЧЕ А3 СЪМ БЛАГ", казва Господ. Потърсете Ме в ден скръбен и ще ви помогна и ще Ме прославите". Дерзайте, Аз съм с Вас. Христовия Баща отгоре ще ви благослови всички, които с чисто сърце търсите Господа. Мир Ви давам Аз, Мир и радост нося Аз на всички, които приемат живото учение на Христа. Нека изтече всичката мътна вода събрана от вековете. Нека паднат Павловите люспи от очите на хората и те ще познаят Бога и Той ще се засели между тях, те ще Му бъдат народ и Той ще им бъде Господ и Бог. „МИР", казва Христос на Моите ученици по целия свят, МИР на всички, които прилагат Моето учение, МИР на верните, МИР на търпеливите, МИР на кротките и смирените духом, МИР на всички, които търсят правдата и ЦАРСТВОТО БОЖИЕ. Мир на нажалените, наскърбените, „МИР", казва Господ на Моите чада, тяхно е Царството от сега, „МИР, МИР ИДЕН МИРЪТ БОЖИЙ за праведните по сърце и утеха за всички". ТАКА ГОВОРИ МОЯТ НЕБЕСЕН ОТЦА. МОЙ И ВАШ БАЩА, на всички страдующи. И Аз Вашия брат Ви казвам: „Пазете закона Му, дръжте Словото Му, ходете в Любовта Му и ще чуете гласа Му и сички от голям до малък ще го познаете, че е той Единиа и Неизменния във всичко на живота, и всичко произтича от Него самия, от неговата добра Воля." Ваш Верен. /Свещения подпис/ На 14 септември 1918 година е пробивът на Добро поле. Армията напуска фронта. Следва Войнишкото въстание и войниците разбунтували се биват разбити при Владая от 20-30 септември 1918 година и са убити към 2500 въстаници. На 3 октомври 1918 година Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III и напуска България. През 1919 година събора е от 19 до 24 август. На този събор Учителят разяснява някои събития от предната година -1918 г. Той казва: „Когато българите напуснаха Солунския фронт и казаха: „Не искаме да се бием" Господ веднага изля благословията си, настъпи голямо плодородие, когато пък за онези, които се биеха още нямаше такова. Във франция, Англия сега има голяма суша понеже законите, за които ви говоря не одобряват техните действия. Щом воювате -плодородие няма да имате. Сила ще имате, контрибуции ще налагате, но хляб няма да имате". Това Учителят го казва на 20 август 1919 г. когато реколтата в България е изключително добра. Той продължава: „В света съществува само едно право - Божественото". „Бог толкова възлюби света щото даде Своят единороден Син, за да не погине всеки, който вярва в Него, а да има живот вечен." „Бог толкова възлюби света щото даде Разумното Слово, Своят Син, за да спази реалността на нещата, да не се наруши вътрешната хармония." Тук Учителят открива една мистична тайна в този горен стих, че едино-родният Син - това е Разумното Слово, което се дава. А Разумното Слово бе дадено чрез Учителя Дънов. На 24 август 1919 година Учителят изнесе беседата „Мировата Любов и Космичната Обич" - а тази беседа дава отговор на изнесеното по-горе. Съборът през 1920 година се състоя от 19 до 24 август и Учителят изнесе основната беседа „Новото човечество" в читалище „Надежда". През 1921 година от 19 до 24 август бе събора в Търново. На 19 август Учителят изнесе беседата „Пробуждане на колективното съзнание". През 1922 година на 19 август Учителят изнесе беседата „Новият живот". Накрая на беседата си Учителят дава отговор на решението на архиерейският събор от 20 юли 1922 година публикувано в „Дневник", бр. 6804, в който се съобщава, че Петър Дънов се е самоотлъчил от църквата. В отговор на това Учителят завършва беседата си така: „Ами ако съм една нишка, която носи туй Божествено Учение, ако вие скъсате тази нишка какво ще спечелите? Вие ще изгубите вашият идеал както го изгубиха преди 2000 години евреите като отхвърлиха Учението на Христа. Днес те изправят вече своята погрешка и няма да остане народ на земята, който да не се преклони през тази Истина и да не я приложи. Сега и вие българите колкото по-рано възприемете това Учение толкова по-добре ще бъде за вас". През 1923 година няма събор. Правят се постъпки до правителството на Александър Стамболийски, но то не разрешава събора, а на 9 юни 1923 година е направен военен преврат и Стамболийски е убит. Учителят прави постъпки да се разреши събора на 9 септември 1923 година, но той също не се разрешава. Тогава се поканват ръководителите на братствата и те идват в София и Учителят държи няколко беседи пред тях. През 1924 година има също затруднение за разрешаване от властите на събора. Чак на 24 август Учителят държи една-две беседи в салона на ул. „Оборище" 14. През 1925 година съборът е в Търново от 23 до 29 август. По това време търновското гражданство подтиквано от духовенството правят подписка срещу Учителя и се изисква от властите повече да не бъде допускан Дънов да прави съборите си в Търново. През 1926 година съборите са в София на полянката на Изгрева като слушателите са насядали на тревата като преди това градоначалника на София и властите забраняват събора, но след намесата на министър-председателят Ляпчев съборът е разрешен. През 1927 година съборът е на Изгрева в току-що построеният салон като Учителят държи беседа в салона при зейнали отвори на прозорците поради това, че те още не са сложени. По-нататък съборите продължават. А между другото започват да се организират Младежките събори. Първи събор - от 1 до 5 юли 1923 г. „Разцъфтяване на човешката душа" Втори събор - от 6 до 7 юли 1924 г. „Да възлюбиш" Трети събор - от 5 до 8 юли 1925 г. „И обхождаше Исус всичка Галилея" Четвърти събор - от 7 до 10 юли 1926 г. „Вътрешни и външни връзки" Пети събор - от 14 до 17 август 1927 г. „Мислещият човек" Шести събор - от 8 до 10 юли 1928 г. „Роден от Бога" Седми събор - от 7 до 10 юли 1929 г. „Първите стъпки" Осми събор - от 12 до 14 юли 1930 г. „Право си отсъдил" Материалите по тези събори са публикувани още тогава в малки книжки.

134. ХИЩНИЦИ Имахме много случаи, когато бяхме свидетели на различни събития и явления в природата и Учителят държеше много правилно да отреагираме и да се насочим за едно вътрешно прозрение. Защото когато човек се определи правилно дава правилна насока и на тези сили, които преминават през тези събития и явления, защото човек е свързан без да осъзнава с много неща в този свят. Светът от вън понякога е отражение на светът от вътре. Онова, което е в човека се проектира навън и дава насока на цели събития и явления, дори на събития от исторически порядък и процеси и явления в природата. По тези неща Учителят е говорил много. Аз ще се спра на някои интересни случаи, които си спомням. Един път бяхме на екскурзия на Витоша към Бистрица по ливадите, разхождахме се и седнахме да си починем. Погледа ми се спря на една птица, която се виеше във висините. Изведнъж тя се спусна, разнесе се писък на граблива птица и след това се чу и друг писък на някаква птичка, защото грабливата птица беше издигнала плячката си и я държеше здраво в ноктите си. Пред очите ми беше извършено нападение и извършено убийство. Учителят препоръчваше да не допускаме в наше присъствие да бъдем свидетели или пък да бъдем пасивни към такива неща, но аз не можах да направя нищо. На следващия ден разказах за случилото се на Учителя. Той ми се скара: „Защо не го прогонихте?" Казах му, че съм била много далече. Учителят си отдъхна и се успокои. Аз исках да се освободя да не би това безучастие от моя страна да ми довлече някоя беля и ново изпитание затова споделих с Учителя. А той си отдъхна като видя, че не съм пристъпила закона. По самият начин как той си отдъхна с облекчение разбрах, че някой път някой невинни неща в очите ни не са толкова невинни на друго място там, където се документира живота на човека и от където му се определя неговата съдба. Друг път една мравка в нашият двор беше хванала здраво крака на една пеперуда и пеперудата подскачаше и се въртеше като пумпал около себе си заедно с мравката. Аз огледах всичко, после хванах пеперудата и стиснах между пръстите мравката и тя освободи крака на пеперудата и тя хвръкна. Освободих пеперудата, а мравката се премяташе долу на земята. След това разказах на Учителя и той каза: „Много хубаво си направила". По-късно в живота ми все ми се случваше да правя същото, но не с пеперуди и с мравки, но с хищници облечени във формата на хора, и с онези, които бяха попаднали в зъбите на акули. Освобождавах ги. И знаете ли какво прави човек когато го освободиш вътрешно от една заблуда, от един хищник, който го е награбил и от една акула; която го е захапала. Също като пеперудата - освобождава се, хвръква, отлита и после не се вижда. Е, при хората се виждаме, срещаме се, но се гледаме някак си от страни. Онзи, освободеният, не го е срам, че е бил жертва някому, срам го е да си признае или пък другите да не разберат и затова стои настрани от мен. И още нещо - стои настрана, дори не идва да каже поне едно благодаря, за да не покаже, че аз съм го освободила, а че се е освободил сам самичък от зъбите и ноктите на хищника. А на мен би беше така смешно и така тъжно, че не разбраха ли нищо тези хора от това Учение: че благодари па си замини, прав ти път, ходи където си искаш. Но благодари чрез мен на Бога. А в такива случаи в ушите ми звучаха думите на Учителя: "Много хубаво си направила". За мен това беше вече наградата и оценката, а онази пеперуда вече си летеше от цвят на цвят по нейният си житейски път. Разказваше една сестра, че когато била учителка, била млада и младоженка, но имала много неприятности в семейството си, в което отишла като булка. Разбирала се добре с мъжа си, но имала конфликт със свекървата, което се стигнало дори до ожесточение от страна на свекървата и накрая тя успяла да я скара и мъжът я намразил, започнал да я гони, да я бие, а иначе бил много добър човек. Какво беше правила свекървата, където беше ходила и при кого се бе учила на незнайни неща, но снахата започва полека-полека да линее, заболява, престава да се храни, да яде, повръща непрекъснато с главоболие, от което ще й се пръсне главата. Така тя едвам се дотътря на Изгрева и беше паднала на тревата изнемощяла и отслабнала. Едвам я вдигнаха и я сложиха в една от бараките и докладваха на Учителя, че е много болна. А той им каза: „Сестрата не е болна, а е от магия". Всички подскочиха като ужилени от тези думи на Учителя, защото той рядко говореше за такива неща. После той даде напътствия на онези сестри, които я бяха подслонили. До вечерта тя се съвзе. После отиде при Учителя и му разказа всичко за живота си и за разправиите, които имаше в този дом. Учителят извика една от сестрите, нареди й да вземе въглен от кухнята и после да „гаси" въглен на сестрата. По онези години много хора се занимаваха с черна магия и свекървата си бе послужила с нея, за да премахне снахата от дома си, а пък тази сестра изпълни нареждането на Учителя, отиде в кухнята, взе въглен и два пъти сутрин и вечер с формули от Учителя и с една манипулация, която едвам ли ще я знаете, тя „гаси въглен" на сестрата сутрин и вечер и по-лека-полека сестрата се оправи и се освободи от магията. После се разведе с мъжа си и по този начин се освободи напълно. Успя да се освободи от ноктите на хищника с помощта на Учителя и на онази сестра, която й „гаси" въглена. Та с тази манипулация се развали магията и тя бе освободена. Една нощ у нас както си бях легнала у дома и не бях загасила лампата виждам как някак си се отвори стената на стаята ми и от един отвор на стаята се показа ръка и се хвърли една дрипа на кревата ми. Било е около 1925 г. После се показа един черен дух и си простре едно крило върху ми, което изведнъж ме покри и започна да ме стяга като железни клещи и искаше да ме удуши. Но аз бях здрав дух и се молех непрекъснато на Учителя и на Бога. Постепенно крилото се прибра и духа се оттегли. Бях се уплашила много, не можах да заспя цяла нощ, четях молитви и се пазех да не ме нападне отново. На следващият ден ме боля глава и с потиснато настроение отидох при Учителя и му разказах всичко. Каза ми: „Аз също го видях ето там долу, но го изгоних от Изгрева". Говорихме много неща за този нисш свят на обсебване. После излезнахме долу. Той се спря на ъгъла на сградата и видя на самият ръб на стената как се беше отронила мазилката от вар. Погледна, помисли, после нареди ми да отида и да взема една кофа с мистрия и с вар, което и направих. Той взе мистрията и лека-полека замаза ръба на стената. После ми каза: „Ето замазахме очупеното на стената и сега всичко се оправи". Аз си тръгнах. Този дух изобщо вече не ме смущаваше. Учителят беше използвал един метод когато нещо разрешаваше в духовния свят на човека то обикновено го свързваше с едно градивно действие на физическия свят и по този начин го запечатваше с някое действие и така то се зациментираше. Беше замазал отчупеният ръб на стената, поправи ръба, а с това оправи и самата мен - онова, което се беше счупило в мен и през което можа да ме нападне онзи хищник през нощта. Бях млада и по онова време бях направила екскурзия с влака до няколко съседни града. Когато се върнах у дома имах страшно главоболие и повръщах. Едвам се движех и едвам се дотътрих нагоре докато стигна при Учителя. Той ме прие, изслуша моите оплаквания и моите съмнения да не би да съм се простудила по пътя. Учителят ми каза: „Не е изстинка, а си урочасана". Аз стоях ококорена и не можех да проумея какво ми казва Учителя. Никога не допусках, че може да ми каже такова нещо, да произнесе тази дума, която смятах за „бабини-дивитини". Особено като влезнах в Школата смятах, че духовните въпроси са от висше естество и всичко онова, което остава в бита на човека са „бабини-дивитини". Учителят прочете моите мисловни тълкувания и продължи: „Урочасана си. Някой те е погледнал с лоши очи". Ах тези лоши очи винаги ме преследваха. Аз имах сини очи, теменужено сини очи и когато вървях по улиците усещах как мъжките похотливи очи ме търсеха, но аз си пазех погледа и очите. Това го разбрах по-късно, а в случая Учителя ми даде съвети и наставления, които изпълних - главоболието ми спря и аз оздравях. И се пазех от хищници, макар че те бяха около мен. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителят няма да държи ученика само на физическото поле. Той ще го вземе със себе си и в другите светове, ще му показва и ще го учи. Чувствените състояния, които имаш ще ги подигаш нагоре, ще ги превръщаш в чувства, ще им даваш дълбочина. Те са кармически връзки, които влияят на човека. Гледай да си не изхабиш енергията, която имаш, защото после ще дойде пак едно отслабване. Трябват ти приятелки с морална устойчивост. Ти гледаш още леко на тези чувствени състояния. Трябва да станат те за теб въпрос на смърт или живот, чак тогава ще разрешиш въпроса. Божествената идея веднага се реализира. Тя преминава през три състояния: мисъл, чувство и воля. Ти сега ще се стегнеш да учиш, да си издържиш изпита. Ще гледаш на Учението като на работа за Господа. Ще ставаш сутрин в пет часа и петнайсет до двайсет минути съсредоточение и до осем часа ще учиш. После може малко да помогнеш на майка си да разтребиш и след това до десет-де-сет и половина да учиш. Останалото време може да си посвириш и да свършиш други работи. Ти като седнеш да учиш, дойде някоя приятелка и те извика да играете и ти идеш да играеш. Настроенията са състояния, през които ще преминаваш и ще ги изживяваш. Трябва нисшите енергии да ги подигаш нагоре към мисълта си. Ще развиваш паралелно с тях други сили. Страхът трябва да изпълни човешкото сърце, за да може да познае кога е дошла любовта в него. Когато дойде Любовта страхът ще излезе от вънка. Страхът има смисъл в животинския свят. Тигърът го е страх от кобрата, защото само с едно клъцване и като го клъвне може да го остави на място и затова се спира и не приближава до кобрата. Когато в човека влезе Любовта тя изпъжда всякакъв страх навънка. Когато се занимава човек със дребните случки, то той издребнява. Трябва да издигне съзнанието си по-нависоко. Тебе ти влияят и от вънка, а има друга една причина за всичко това - тя е общата вълна, която обхваща всички. Божественото става и никога не се изявява навън. Господ като направи някому добро то става тъй естествено, че човек се чуди дали Господ му е помогнал. Така Бог действува. Доброто, което прави той никога не го изявява. Може да обича само този, който е съвършен. Като каже някой някому: „Много те обичам" значи малко го обича. Любовта се познава по делата. Имаш една приятелка и отидете с нея в гората. Там ви сполети някаква опасност. Ако тя избяга първа и те остави - не те обича макар и да ти е казвала, че много те обича. От всичко, което е имал човек ще остане само едно в съзнанието му: радостта, че е изпълнил дългът си."

133. ФОРМИ И СИМВОЛИ Понякога на Изгрева се случваха някои събития, които ние само ги проследявахме, но не знаехме причината. А тя понякога бе толкова необикновена, че на никого не би му хрумнало за нея. Впоследствие след като се натрупаха такива странни съвпадения започнахме да обръщаме внимание и на други неща, които дотогава преминаваха покрай нас незабелязано. Някой правеше някоя погрешка, тя се отразяваше на всички. Някой разрушаваше някоя форма, в която имаше живот и освободената енергия пагубно се обръщаше и връхлиташе към нас, жителите на Изгрева. Тук всичко беше свързано и обусловено от причини и последствия, които се движеха много бързо и бурно се отпечатваха у нас. Веднъж бяхме на Рила и се чу гръм. Огледахме се, ослушахме се, по-дигнахме глави нагоре към небето, а то времето беше тихо и без облаци. Някой от нас подхвърли; „Гръм от ясно небе". Учителят погледна към посоката, от която дойде гърма и каза: „Долу онези гърмят и рушат скалите, но те не знаят, че става сътресение в атмосферата и с това развалят и атмосферата и времето". След няколко часа времето се развали, налетяха бури и хали, дъжд и гръмотевици, ние се бяхме свили в палатките и негодувахме срещу онези там долу дето трошеха скалите с динамит, за да прекарат път или пък ги рушаха заради камъните, за да ги използват за строежи. Разрушаваха скалите и освобождаваха енергия от тях. Гърмяха с динамит, детонацията се отразяваха върху атмосферата и се променяше състоянието й. Днешното човечество навлезе в атмосферата със самолети, ракети и бомби и те смятат, че това ще мине безнаказано. Много се лъжат. И незнанието се наказва когато то води до разрушение и освобождаване на разрушителните сили на природата. Когато Учителят говореше за мухите разказваше, че в тях са затворени пакостливи духове и когато ги убиваме освобождаваме ги от формата, в която са затворени и те правят след това по-големи бели. Например за дървениците разказваше да не ги убиваме, а да ги сложим в едно шише да са затворени, да се отиде в полето и там да се заравят. По този начин не се освобождават лесно от формата си. По време на войната изведнъж допълзяха от някъде дървеници. Напълниха стаите ни, креватите ни, едва смогвахме да се изчистим. Чистехме пружините, на които спяхме, посипвахме ги с газ, изсипвахме дървениците в огън и така се освобождавахме от тях, защото не всички изпълняваха съветите на Учителя да ги хващаме и заравяме. Спомням си, че цял рояк от мухи попаднаха в стаята на Учителя на ул. „Опълченска" 66. От къде бяха дошли тези мухи - не зная. Долу беше трапезарията и кухнята и там можеше да ги привлича миризмата от гозбите, но те не бяха прехвръкнали там, но се беше насочили в стаята на Учителя. Бяха накацали по стените, по вещите, като че ли беше рояк не на мухи, а на кошер от мухи. Учителят ме извика и ми каза: „Можех ли да очистиш стаята ми?" Аз кимнах с глава: „Мога". Започнах да ги ловя. Аз се бях научила как да ловя, защото мухата като полита тя полита напред, а аз замахвах с ръката си в посока към главите им и така те се оказваха в шепата ми. Излових ги една по една. Погледнах към Учителя какво да ги правя. Той ми кимна одобрително на моята мисъл и аз всички ги изтрепах. Поставиха ме в ролята на екзекутор на мухите. После се чудех от къде-накъде дойдоха тези мухи в стаята му и какво означаваше всичко това. Имаше нещо друго, защото Учителят ми разреши да се справя с тях по човешки, т.е. да ги унищожа без страх, че ги освобождавам от формата и че могат да напакостят повече. Та те с формата си на мухите пакостяха на Учителя и не му позволяваха да влезне в стаята си и да работи, И така аз ги освободих от формата в присъствието на Учителя и като ги трепах нещо в мене говореше: „Ще пречите ли. Той е дошъл за нас човеците да ни повдигне, а вие пречите като нахални мухи. Ще ви покажа аз пътя, по който ще вървите". С тази мисъл ги изтрепах всички. През 1936 г. след нанесеният побой върху Учителя той се качи на Рила с големи мъки, седеше пред палатката и почиваше. Не можеше да се движи, беше засегнат от удара и веднъж видях, че бяха го нападнали мухи наречени „золници" и му смучеха кръвта. Онези сили от Черната ложа намериха свои слуги и те му нанесоха побоя, а същите сили сега горе на Рила го атакуваха чрез мухите - золници, като го хапеха и пиеха кръвта му. А той не можеше да се брани. Видях, изтръпнах, отидох и казах: „Учителю, мога ли да ги махна?" Поклати с глава, че може. Хванах първата, която беше се впила в него. „Учителю, да я стисна ли?" Той потвърди с кимване на главата. Не можеше да говори, а само фъфлеше тогава - от удара му беше засегнат говора. Така аз една след друга ги хванах и ги унищожих. Така че за втори път ми се наложи да трепя мухи. Около Изгрева имаше ограда с тел, която беше сложена, за да може онзи, който влиза да се убоде на телта. Учителят беше против тези телени огради с бодли. Но кой да го слуша, смятаха, че по този начин се пазят от крадците. Та какви крадци? Та на Изгрева всеки можеше да влезне, когато си иска и да отиде където си иска. Веднъж както Учителят говореше, спря, стана бързо, скочи и полетя към лозето. Ние изтичахме след него. Заварихме го как държи един крадец за ушите, който крадеше грозде като си беше взел и съд, за да си отнесе гроздето. Учителят му се скара и нареди да му се даде грозде от онова, което братя лозари му бяха донесени предния ден от провинцията. Същият човек на следващия ден дойде на беседа, а Учителят държа беседата за него и разглеждаше въпроса за кражбата. Той слуша, слуша, след беседата отиде да благодари на Учителя, след това си замина за града и повече не го видяхме. Тази телена ограда пречеше на всички. Веднъж аз бях извън оградата към гората. Спусна се сокол с типичния си писък, грабна едно врабче, а той изписка, но соколът го завлече. Аз отидох и разказах на Учителя. Той ми се скара: „Защо не го прогони?" „Не можах, бях извън тела." Учителят не ме държа отговорна за този случай. По същия начин след години се повтори същата гледка и се разиграха подобни събития. На 6 декември 1957 г. изневиделица се стрелна и се спусна сокол една сутрин върху Изгрева и грабна и отнесе цялата литература - беседи на Учителя, натоварени на 19 камиона с книги. Както и в онова време аз бях извън тела и не можах да направя нищо, така и сега нищо не можах да направя. Никой не можа да спаси навремето врабчето, което сграбчи сокола, защото бяха направили ограда от бодлива тел, която ограждаше нас, човеците от Божественото. Божественото и Учителя бяха от едната страна на бодливата тел, а ние от другата страна. Ние си бяхме сложили сами оградата с тел. Никой не ни я сложи, нито пък наложи, а ние си я приехме. Така се плати за онази ограда и за онова врабче. Тогава Учителят остро реагира: „Защо не прогони сокола?" В малката стаичка, която наричахме приемната беше влезнала една голяма жаба. Минавам там и виждам Учителя нещо пъхтеше. Погледам и чувам как той биеше нещо с пръчка. Отивам и гледам и виждам една голяма жаба, за пръв път виждам такава, като че ли беше царят на жабите, изпъкнала очи и цялата вдъхваща отвращение. Учителят държеше в ръката си една пръчка и от време на време я удари с пръчката и каже: „Материалист такъв". Отново произнесе същото и я наложи с пръчката. Беше влязъл някакъв дух в тази жаба и Учителят искаше да го изгони. Накрая вероятно го изгони и нареди да се хвърли жабата в гората където щом бе поставена на земята веднага започнала да кряка. Какво означаваше това не зная, но по-късно когато се развихриха събитията, когато започна финансовата ревизия през 1957 г. се разигра и се вмъкна един такъв материалистичен дух в много хора, разкрякаха се като онази жаба в гората ама не срещу онези, които бяха крали, а съвсем срещу други. Накрая всичко беше иззето от Изгрева, жабата бе хвърлена в гората и тогава на онези, които предизвикаха бъркотията на Изгрева им дойде ума в главата. Както казват: един бие тъпана, друг прибира парсата, а останалите трябва да играят хорото. А пък някои си останаха само с тумтежа на тъпана, защото само него слушаха. Имаше един брат - Константин Иларионов от Търново, беше се разстроил психически и беше дошъл на Изгрева. По едно време Учителят започва да вика пред няколко сестри: „Вън, не тук, не тук на Изгрева, а в гората". Сестрите бяха се учудили какво ли означава това. След няколко часа дойдоха и казаха, че Константин се е обесил в гората. Казаха на Учителя, той стана, отиде бързо в гората, отиде до дървото, огледа го и каза: „Обесиха го духовете. Исках да го спася, но не можах. Онези го бяха обсебили изцяло". Това сестрите разбраха, че Учителят не е позволил той да се обеси насред поляната и затова бе казал на друга сестра: „Който иска да се беси да се беси, но вън от Изгрева - в гората". След като се връща към поляната Учителят се навежда, взима един камък и го запраща нататък към гората. След това се прибира. Никой повече не попита за него, нито полицията, нито свещениците, а пък приятелите успяха и го заровиха и го погребаха така както е редно. Направи впечатление, че след като Учителят запрати камъка за този случай не се чу нито дума. Обикновено в града всички слухтяха и се ослушваха само и само да чуят нещо от Изгрева та да го раздухат срещу Учителя. От мухата правеха слон, а тука слона беше в гората, но така стана, че съзнанието им бе приспано и случаят отмина незабелязан от никого. Ето тук разказахме за някои форми и за някои символи, които са свързани с някои явления и действия. Днес човечеството трудно ги разбира, но за идното човечество когато Словото на Учителя стане живот за душите им тези неща вече ще бъдат ясни и достъпни за хората. Аз съм пред Учителя. Седя при него почти целият ден в едно разбъркано, критично състояние. Той беше вътрешно нежен към мене и искаше да си издържа изпита и да направя жертвата, която Бог иска от мене, но външно се държеше сдържано. Аз си отидох без да мога да си издържа изпита този ден. След като се върнах в стаята си аз се съсредоточих и след една кратка вътрешна борба успях да дам онова, което се търсеше от мен. Веднага настъпи успокоение. Вечерта когато отидох на вечеря, където се бяха събрали приятели то Учителят ме възнагради богато само с един поглед. Аз изведнъж почувствах облекчение и след това една необикновена пълнота от въодушевление и радост. Беше 31 декември 1925 година. Учителят каза: „Всичките тези духове остави ги да си идат със старата година. Новата година нека да започне с новото. Твоята работа знаеш ли на какво прилича? Ти си влезнала в някой магазин за дрехи и исках да си купиш някоя дрешка. Харесаш си някой костюм, кажат ти, че той е ангажиран за друг купувач, после ти харесаш друг костюм, но се оказва, че и той е ангажиран за втори купувач и най-накрая за тебе остава най-обикновената дрешка и ти си недоволна. Щом си хубава глина майстора ще работи върху теб, за да изкара едно хубаво гърне от теб, после ще те сложи в пещта да те опече, след това ще те гланцира и пак ще те пече. Сега ти си във времето, когато те поставят в пещта, за да те опекат. Трябва да се издържи. Ще излезеш опечена, излъскана и всеки ще иска да свари в теб едно ядене. Така ще бъдеш полезна и на себе си, и на другите. Когато се намираш в тъмнина ще се държиш за интуицията си - тя ще те изведе на видело."

18. ДЕСЕТТЕ ИЗПИТА НА УЧЕНИКА В онези ранни години ежедневно търсех повод да отида при Учителя. Имаше дни, когато имах въпроси от вътрешно естество за разрешаване. Тогава си водех бележки и после ги записвах в тетрадката като въпроси, задавах ги на Учителя и получавах отговори, които съм записала в своите тетрадки. Много неща запомнях, но с течение на времето не можех да ги възстановя, но се подсещах, когато се засегнеше някой сходен въпрос за разрешаване. Възстановяването на паметта е много трудна работа, трябва някой в теб да задвижи нещата, някой трябва да пусне магнетофонната лента разбира се ако преди това си записал своите спомени в съзнанието си. Имаше дни когато Учителят не приемаше, беше зает със своята си работа и ние обикаляхме и чакахме с часове и след това си отивахме. Това се отнася и за мене, която винаги бях приемана от Учителя. Тогава смятах, че щом Учителят не ме приема значи някъде съм прегрешила, някъде съм „сгазила лука", това бе един израз от наше време на прегрешение, и трябваше да си поправя грешката и да си изплатя прегрешението със старание и с вътрешна работа. Но това често не ставаше. Понякога бях със замъглено и блокирано съзнание. Имах усещането, че цялата тъма на света бе върху мене като някой похлупак. Знаех от опит, че само Учителят можеше да ми помогне и да разреши задачата ми. Но някой път Той не ме приемаше по някакво негово усмотрение, а то не беше човешко, то не беше нито духовно, а бе Божествено, защото Божественото око ни наблюдаваше и въздаваше правда над всеки един от нас. Но всички знаехме, че или Учителят ще ни разреши или ще помогне на задачата да започне да се разрешава у нас, а пък ние ще можем да я доразрешим у дома. Така по строг индивидуален начин Той работеше върху нас и разрешаваше въпросите ни. Неразрешените въпроси на другите, които не бяха го посетили Той ги разрешаваше в беседите си. Учителят държи беседата си, говори и изведнъж се отклони и отговори на мисленият въпрос на онзи, който седи в салона и чака Учителят след беседата да го приеме. Учителят задава неговият въпрос гласно, после отговаря в една друга духовна светлина разглежда закона, окултният закон, чрез който онзи приятел там в салона трябва да си разреши задачата. Затова в беседите ще намерите такъв словоред от Учителя, който като че ли прескача от случка на случка, но това е само отговор на онези въпроси, които задават мислено слушателите към него по време на беседата. А това бяха 22 години и 7500 беседи. Разбирате ли колко хиляди задачи и човешки съдби е разрешавал Учителят. Ние бяхме свикнали на всичко туй и не ни правеше впечатление, защото живеехме в тази среда, а човек когато е потопен в тази среда той не обръща внимание на нея смята, че тя му е дадена, така както човек не обръща внимание на светлината, на въздуха, който диша и храната, с която поддържа живота си. Но веднъж Учителят приложи един нов метод към мене, който искам да споделя. Той беше не само по-особен, но и нов метод и непознат, както за мен, така и за другите. Но можете да го намерите в някоя от беседите. Вероятно аз бях омръзнала на Учителя с моето ежедневно досаждане и моите ежедневни срещи при него. Вероятно Той искаше да ми покаже, че има и друг път за разрешаване на моите неразрешени задачи и съществува друг метод, който аз не познавах. Така един ден Учителят като ме видя, че отивам при него ми каза: „Днес съм занят. Елате утре." Аз се успокоих и си казах ето Учителят днес може да е занят, аз го безпокоя, но ще дойда следващия ден. Изпълних желанието му и на следващият ден аз седя и чакам. Минават часове, накрая Той излиза и казва само: „Елате утре". Вторият ден аз отивам отново и Учителят пак не ме приема и след 5-6 часа чакане излиза и казва: „Елате утре". Вече разбрах, че това не е случайна работа и че това е някаква задача и че трябва да се въоръжа с търпение и трябва да издържа всеки ден и с упорство и с чакане. И това се повтори десет пъти. Повтори се десет дни, аз идвах и чаках и все Учителят излизаше и казваше: „Елате утре". Може би след петия ден, макар че Учителят приемаше други посетители аз започнах да усещам, че стоя като отхвърлена, като низвергната, изритана и осъдена от всички. Беше направило вече впечатление, че аз седя и чакам дни наред да ме приеме Учителят, а той минава покрай мен, а това означаваше в очите на останалите посетители, че аз съм направила някакво прегрешение и Учителят ме е наказал, като не ме приеме докато не си изкупя и поправя грешката. Горкана аз - какво ли не изтърпях. А във този период аз нямах никакво прегрешение, за да се упреквам, а имах мои вътрешни неща и въпроси за разрешаване. И аз бях отишла именно заради тях. Отначало посетителите ме поглеждаха с интерес, усмихваха ми се, но после престанаха да ме поглеждат и минаваха покрай мен като че ли съм стълб на пътя и се отместваха да не би да се бутнат в мен и да си счупят я крак, я глава. Приближаваха се до мен и изведнъж завързваха, поглеждаха настрани и изчезваха. За мен това бе по-добре, че посетителите не разговаряха с мен, защото аз бях занята със себе си, че защо Учителят не ме приема. Стоях десет дни. Това бяха десет дни на десет различни изпита за мен. Стоях десет дни и нито един изпит не разреших и Учителят не ме прие. Последният десети ден не ми каза нищо, не ми каза неговото „Рекох, елате утре". Мина покрай мене все едно, че ме няма. А мен ме има. Мен ме има, но аз стоя като неодушевен стълб, стоя, стърча и съм забита в земята. Накрая си отидох замислена, пребита от скръб и от умора. Довлякох се с мъка у дома, хапнах нещо, разтребих си стаята, написах това-онова и си легнах веднага след като се стъмни. Сънувам сън как съм изправена на изпит и ми се задават последователно десет въпроса, на които отговарям на тях. Това бяха същите въпроси, които ме вълнуваха и за които някои от тях бях отишла да питам Учителя. Аз с чакането на десет дни те се оформиха по един въпрос за всеки ден. И моето чакане там пред стаята на Учителя, седнала на пейката за мен беше загубено време, но знаех, че е време за някакъв изпит, който изобщо не знаех какъв е. Но от дългият опит знаех, че е някакъв изпит и аз трябваше да го издържа. А се оказа, че всеки ден чаках по четири-пет часа и Учителят по това време беше работил със своите невидими методи и средства, със своето съзнание и за всеки ден Той бе отговорил по един от моите въпроси и така аз имах разрешението на тези десет задачи. И после бях сложена на изпит - това ми го дадоха на сън. А сънят според Учителят е също работа, където двойникът на човека отива там горе в физико-астралният свят и се учи там в духовния свят, за да му предадат онези уроци, които трябва да научи и да приложи на следващият ден, когато се събуди. А в моят сън аз бях застанала пред една изпитна комисия от десет човека и отговарях на всички въпроси. Комисия от десет човека, защото моето чакане бе от десет дни. На следващият ден отивам при Учителя, Той ме посреща и пита усмихнато: „Е, какво ново има?" „Учителю, издържах изпита си и отговорих на комисията на зададените десет въпроса". „Много хубаво", усмихна се Той. „Познанието има много врати, но ключовете са различни и всеки сам си отключва с онзи ключ, който е изработил и който е у него." Запитвам го: „Учителю, аз зная, че вие старателно ме карате да чакам толкова много". „Нали е по-хубаво да те приема така, отколкото да те изпъдя? То днес имаше много посетители от провинцията. Излезе човек да посрещне слънцето на чист въздух, но времето е облачно. Загубило ли се е слънчето, че човек не го вижда? Не е. Когато е облачно ученикът ще се върне у дома. Ти защо избираш такова време, когато има много облаци? За облаците, които са покрили небето не е причината в слънцето. Облаците са материални условия и човек сам си е причина за тях. Облаците зависят от човека. Затова когато е облачно ти трябва да видиш, че е облачно и да си отидеш. Същественото е какво човек ще придобие и научи духовно, него ще отнесе в другия свят със себе си." „Учителю, кажете ми кога да идвам и кога да не идвам. Как е за мене определено? Защото аз съм се обърнала тук на просяк и прося от вашето време." „Един ученик, който идва да се учи при Учителя си не е просяк. „Учението е друго нещо, то е свещено, ученикът се учи, но има и материални нужди, в тях той има нужда не от учител, но от приятел." Учителят ме погледна: „Тук си права. Един ученик, който няма дрехи, няма какво да яде, седи в нехигиенична стая не може да учи. Затова трябва да се моли. Трябва да се моли, за да му се подобрят условията." „Учителю, аз се моля, но Господ не чува молитвата ми". „Зле просиш тогава, молитвата ти е слаба и излиза на половин метър от главата ти." Учителят продължи: „Кажи ми сега ако ти с твоите разбирания си на моето място и аз така ти прося как би постъпила с мен, кажи ми и аз така ще постъпя с теб. Представи си, че си на моето място и си Учител." „Не мога да си представя". Учителят продължи: „Знаеш ли ти в какво положение се намираш? Представи си, че си паднала в калта, но и двете ти ръце са покрити с отворени рани и ми се молиш да те вдигна, ти викаш и аз не знам какво да направя. Но аз трябва да те грабна и ти колкото и да крякаш и да викаш да те вдигна веднъж завинаги от калта. Ти можеш да ми викаш тогава „Какъв е този безсърдечен, жесток човек, защото ме мъчи", а аз фактически те вдигам от калта, макар че си си наранила ръцете. Затова вяра, вяра ти трябва и да не се обезсърчаваш." Споделих с него, че след молитвата у дома ми се е паднала заповедта на Учителя. Той допълни: „Е, когато поставиш доброто за основа на своя дом, то аз ще те приема." „Учителю, чумким онези, които ги приемате като посетители са го поставили?" „Та това не е приемане, това е влизане и излизане от една стая. Ти си силна. В миналото си заемала толкова различни положения, а сега това да не можеш да издържиш. Можеш, можеш, ти си силна. Не си само ти в това положение, в което се намираш днес. Толкова хора се намират в него. Някои пълзят, други стават, трети вървят, а четвърти си издържат изпита, но те имат вяра, а вярата е връзка с Божественото и чрез вярата си те получават сила от Бога, за да издържат изпита си."