Sheny Idaet

44. „ЛЮБЕТЕ ВРАГОВЕТЕ СИ" МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ Какви ли не хора и личности и представители на тип образци по характер и темперамент имаше на Изгрева. Имаше всякакъв чешит хора и екземпляри. Ние тук бяхме представители на цялото човечество. Раси, еволюция, народи, личности, предишни преродени величия и т. н. Имаше всякакви на Изгрева, а ние бяхме живата лаборатория на Учителя и тук бе събрано цялото човечество в едно. Харесвахме ли се или не помежду си - всички без изключение благоговеехме пред Учителя и бяхме за Него една задача, която Той разрешаваше: Да ни търпи. Казваше: „Щом Бог ви търпи и Аз ще ви търпя. Щом Бог такива ми е дал ще ви търпя, защото други няма. Каквито сте - такива сте". В тези думи на Учителя се крият най-големите откровения за състава на Школата. Той много често по различен начин разказа и тълкува онази притча на Христа където се казва, че призваните не дойдоха, а трябваше да се извикат от кръстопътищата клосните, сакатите и просяците. Та такъв бе състава на Школата. С една дума призваните и изпратените от Небето за Школата на Учителя не дойдоха, те се уплашиха от общественото мнение и останаха в света. Разбира се те се загубиха, а спечелиха онези, които допълнително слугите на Господаря извикаха и доведоха от друмищата на България. А сега един пример достоен за уважение. Имаше двама братя в Школата. Единият се казваше Елиезер Коен - беше евреин, дебел, шишкав и много буен. Другият бе Методи Константинов -също буен, невъздържан, бивш анархист. Двамата се скарват помежду си. Елиезер Коен казва някои неприятни неща на Методи, които той е направил. Изобличава го. Тогава той се възмущава, иска да го бие, но не може да го набие, защото онзи е голям, як и буен. Методи не се примирява, отива при Учителя и започва да вика и крещи пред лицето на Учителя: „Аз този евреин Ели-езер ще го оправя, аз ще го унищожа, аз ще го ликвидирам, аз ще го смажа и стрия на прах и ще го пръсна в пространството, за да се загуби в Небитието." Учителят го слуша и мълчи. Накрая Методи млъква след като се изкрясква изцяло и разпръснал хулите си в пространството пред лицето на Учителя. Настъпва тишина. Учителят се обръща към него: „Ти не знаеш ли, че човек ако няма врагове, не може да расте? Затова Христос казва: „Любете враговете си!" Започни това от мен." Методи си тръгва успокоен и с едно ново просветление в ума. Той знае вече каква служба изпълняват враговете на човека. След време той разказва този случай и се смееше. Но това беше след време, а преди това нещата бяха другояче. Тогава врагът пред него трябваше да бъде унищожен и прахът му пръснат в Небитието. След срещата с Учителя, на следващия ден Методи случайно се среща на улицата с Елиезер. „Благодари, че казах на Учителя всичко, което мислех да правя с теб, иначе ти би бил загубен." Елиезер го пита какво му е казал Учителя. Но Методи му казва само втората част от изказването на Учителя, т. е. „Любете враговете си!" Не пожелал да му каже окултния закон на тази формула. Но дойде време Елиезер да повтори същото и да произнесе същите думи срещу Братството и срещу Учителя. И накрая се опълчи срещу Братството, отказа се от Учителя и от Словото Му. Не след дълго време той си замина и се загуби в Небитието. Остана тази опитност като жива история за окултни знания, които управляват Школата на Всемировия Учител. Свидетел на целия този случай е бил Боян Боев. Бе го записал и след това ни го прочете - за поука и обучение. Прочете го, чак когато приключи тази история с драматичен финал.

43. НЕОБИКНОВЕНА ПОЧЕРПУШКА От сутрин до вечер на ул. „Опълченска" 66 се движеха хора в една необикновена върволица. Всеки дойде по някаква нужда и иска среща с Учителя. Там имаше сестри, които ги посрещаха и ги настаняваха или в трапезарията, а при хубаво време отвън на пейките и те чакаха кога ще бъдат приети от Учителя. Можеше някои да чакат с часове и да не бъде приет от Учителя. Понякога може да чака и няколко дни. А кога ще бъде приет, това го решаваше Учителят. За всеки имаше определено време и то се определяше вътре в човека. Там беше неговият часовник. Учителят не може да те приеме, ако твоят вътрешен часовник и твоите стрелки на умът и сърцето не са застанали точно на онзи час и минута когато е твоето време. Някои биваха приемани веднага. Затова тази върволица от хора беше необикновена. А да се посрещнат толкова много хора трябваше и домашни помощници. Освен леля Гина там беше и сестра Янакиева, която се грижеше за кухнята и неизменната Василка Иванова. Понякога идваха и гости от провинцията и те приспиваха в приземния етаж при Василка. Така веднъж идва една сестра Еленка Цочева от Айтос. Вечерта след като Василка е приключила с разтребването на къщата дошло време и за сладки приказки. А за сладките приказки няма определено време. То се разтегля с часове. Както си приказвали сладко, сладко, изведнъж пред тях застава Учителят и държи в ръцете си една чиния с ябълки. Те се стресват, уплашват се в момента, как така Учителят се явява при тях, но поемат ябълките от Него, за да си похапнат. Учителят казал: „Една малка почерпушка!" Изведнъж Учителят изчезнал внезапно и пред очите им, така както се бил и появил. А Елена Цочева запитва Василка: „Ама ти не заключи ли вратата?" „Охо-о заключих я и можеш да провериш". Василка се засмива загадъчно. Стават двете, проверяват вратата и виждат, че тя е заключена. Сядат, оглеждат се и разбират, че Учителят е дошъл по някакъв друг начин, необикновен за тях и непонятен. Но те ядат ябълките и това е доказателство, че Учителят действително е бил при тях. Изяждат по една ябълка и таман решават да изядат още по една и Учителят отново се явява пред тях и държи чиния с портокали. Продумва: „Още една почерпушка за сестрите". Той отново изчезва и те веднага стават и отиват да проверят дали е заключена вратата. А тя отново е заключена? Изяждат по един портокал и след малко Учителят се явява за трети път пред тях и им поднася чиния с мед, с две лъжички да си засладят накрая. „Още една почерпушка за вас". После се усмихва и тихичко казва: „Това, което видяхте сега, то е за вас и няма да го разказвате за сега. Ще го разкажете след години". Минаха години и днес ние го изнасяме за учениците от вътрешната Школа, а не за онези, които търсят чудеса под път и над път.

42. ВАСИЛКА ИВАНОВА Тя беше от Айтоските села и живееше на улица „Опълченска" 66 в дома на Петко Гумнеров, в сутерена, където се намираше и кухнята. Тя се грижеше за бита на Учителя. Переше, гладеше дрехите Му и беше домашна помощница на леля Гина Гумнерова. Между другото тя беше плетачка и в свободното време плетеше на плетачна машина вълнени плетива. Тогава се носеха много плетени фланели, поли, чорапи и още много други плетива за облекло. С това си изкарваше прехраната и не беше в тежест на никого. Тя подари една наследствена нива в Айтос и на нейното място бе построена Братската градина. Беше в много добри отношения с обитателите на съседната половинка от къщата. А това беше баба Парашкева, майката на Георги Димитров и цялото им семейство. Тя разказваше как веднъж подгонен от полицията Георги Димитров се прехвърля през тавана където имало капандура, отишъл в стаята на Учителя и потърсил помощта Му. Учителят наредил да му се даде пардесюто, Неговата шапка и наредил също на Василка да му отвори външната врата и да го изведе навън. Така той се спасил. По същия начин и двете сестри на Георги Димитров по различно време по нареждане на Учителя са били обличани с връхните дрехи на Василка и тя ги е извеждала от блокадата на полицията като са минавали за сестри от Братството. Освен това Василка, там в плетачната машина, в нейния калъф е криела архива на Георги Димитров. След време тя предала архива на съхранение. След като стана гонение на Братството през 1957 г. - 1958 г. тя отиде да търси помощ от сестрата на Георги Димитров, която беше по това време директор на Партийната Школа. Получила следния отговор: „Ако искаш апартамент за живеене мога да ти дам, но за тях - не". Василка скромно рекла: „Е, тогава Бог ще промисли за тях, както на времето Бог промисли за вас, когато аз ви извеждах от блокадата на полицията" и си заминала. Пътищата им се разделили. Георги Димитров беше по-толерантен. Непосредствено след 9 септември 1944 г. комунистите бяха решили да погнат Братството. Като се върна от Москва той им каза: „Оставете ги, те са добри хора". Всички скочили и искали да ни разпръснат и изгонят от Изгрева. А той добавил: „Малко ли врагове имаме сега, че и от тях да си правим врагове?" Това ги успокоило. Но после отново се сетиха и ни погнаха и изпълниха заканата си като ни пръснаха и изгониха от Изгрев. А Василка не пожела апартамент и след като взеха домът на Петко Гумнеров и направиха от него музей на Георги Димитров, то тя дойде на Изгрева да живее в една барака. Отказа апартамента и живя в бараката заедно с Братството. Бог бе промислил за нея, както чрез нея Бог бе промислил за другите, които на времето бяха в беда. А сега се правеха, че тогава нищо не е било и нищо не се е случило. Заличаваха със сили и власт всяка следа за пребиваването на Учителя в България.

41. ЧЕШМАТА В ТОПОЛИЦА– разказва Борис Николов За чешмата в Тополица само аз мога да ви разкажа, защото аз бях този, който я построи. Мога да ви покажа хубави снимки от тази чешма. Те ме връщат десетки години назад и възвръщат спомените ми. Ето, на снимката виждаме чешмата. На туй място имаше едно блато. В туй блато се беше удавил един катър, защото мястото беше тресавище. В село Тополица тогава нямаха вода. Имаха 2-3 кладенеца в ниската част на селото, водата излизаше навън и се замърсяваше и затова селото често страдаше от тифус, особено през лятото. Тогава приятелите от селото, които бяха от Бялото Братство, а те бяха около 90-100 човека, решиха да направят чешма за селото, за да има чиста вода. В селото имаше Братство благодарение на Георги Куртев от Айтос. Тогава попът на селото водеше пропаганда срещу Братството с огън и жупел. Кръчмарят също му пригласяше. А селото е разделено на две. Половината са с Братството, а другата половина с попа, който воюва срещу нашите приятели. Тогава нашите братя решиха да направят чешма на селото и се обръщат към нас с Бертоли да дадем проект за чешмата и да изпратим човек, който да ръководи работата. А там си имат работници, имат строители. И Бертоли кого да изпрати? Изпрати мен да ръководя работата. Отидох в село Тополица и най-напред разбира се проучих околността, за да видя от къде идва тази вода в блатото и прави тресавището. Тогава като проучих околните баири, наклона на пластовете, скалите как вървят, видях, че действително има два наклона. Единият от едната страна, а другият от другата страна и се събират при големия дъб. А той е един висок вековен дъб, а пред него е тресавището. Тук не можеше да се влезе. Влезеш ли, ще затънеш в тиня и едва ще се измъкнеш. Тогава ние започнахме от тук. Най-напред направихме един изкоп, за да се изкара водата, която изтича. А от блатото водата се отича надолу и с нея се кара и върви една воденичка долу при линията. Ние направихме път на тази вода, да се изтича. Беше трудно. Все пак тук е тресавище. Започнахме под самия дъб да копаем, да изхвърляме пръста на страна и търсим главата на извора, от където извира водата. Копаем, слизаме надолу, но наоколо зидаме с тежки камъни, за да не се свлича пръста. Наоколо намерихме кариери, от които братята караха камъните с волски коли, колкото искаш. Копаем и едновременно зидаме с големи камъни, та тинята да не се връща назад. Колкото изкопаем зазидваме с камъни хубаво. Отзад подпрем с глина и с хума. А брат Георги Куртев организираше работната ръка, изпращаше хора на строежа. Аз ръководех тука. Като му кажа: „Брат Георги, днес ще ми трябват 20-25 коли за камъни. Идват 50 коли със селяни. Такава готовност от приятелите не съм виждал. Мъкнат тежки камъни и ни ги подават, други ги очукват като ги подготвят за зидария. Ние каптираме, ограждаме с камъни там, откъдето извира водата с тежки камъни. И зад камъните набиваме с глина, да не може външна влага и вода да влиза вътре в извора. Като слизахме надолу с копането, стигнахме до римски каптаж. В римско време е правен каптаж. Той бе правен от тухли, пясък и вар, в който имаше тухли. Значи римски строеж е имало. Значи тук е имало селище. И действително тук на един хълм имаше остатък от римско селище. Така с копане слизахме надолу повече от два метра, дори стигнахме до три метра дълбочина и все подпираме с як зид от камъни, да не може тинята да проникне. И намерихме най-сетне самия здрав камък, от където извираше водата. Значи стигнахме до двата здрави пласта камъни наредени един към друг, там където се срещат, от там излиза водата. Имаше една глава от здрав камък. Тук нямаше тиня, нямаше нищо. А наоколо пък пясък останал от римските строежи. Каптирането беше най-тежката работа на чешмата. Работници имаше винаги - здрави, силни селяни, яки, които работеха с голяма готовност и ентусиазъм. А цялото село гледа сеир отстрани. Гледа и чака. Ще има ли вода или няма да има. След като слезнахме долу и открихме главата на извора, всички се зарадвахме. Но селото чака да види дали ще има вода, за да излезе нагоре от този трап три метра дълбок, защото първо трябва трапа да се напълни с вода и след това водата да потече навън от трапа и тогава може да се прави чешма. И сега селото чака да види ще има ли чешма или от всичко това ще остане само едно блато. Кръчмарят разбира се е против нас. Воденичарят отдолу с воденичката е против нас. Той вдига врява, че сме му заприщили малката вадичка, която излизаше и изтичаше от тресавището и му движеше двата камъка на воденичката, за да му мели брашно. Аз го успокоявам, че водата не може да се загуби. Но той не вярва и ми казва, че съм затрил воденицата, а цялото село си мели брашното на тази воденица. Излиза, че освен воденичаря и селото е засегнато. Попът също воюва срещу нас, защото не му се пълни църквата, защото към 100 души от селото пълнят братския салон и не стъпват в църква. Тогава аз взех грижата, главата на извора да бъде съвършено изолирана от разни външни води, за да не може нито от дъжд, нито от порой да се смесва с тази вода от извора. Това го постигнахме с големи усилия, воля и с много сръчност. И така каптирахме водата. Издигнахме на два метра зид от тежки камъни. Получи се един голям трап, дълъг 6 метра, широк 4 метра и висок към 3 метра. От главата на самия извор изтичаше вода, която напълни този трап и се получи басейн. Зарадвахме се, че се напълни, значи имаше достатъчно вода. Проблемът бе като каптирахме водата и като се напълни този басейн, ще има ли напрежение и налягане на водата, да се издигне и да излезе на височината, че да се направи чешма. За да проверим това, ние иззидахме зида на височина, която ни трябва. И от там турихме един пробен чучур, за да видим ще се издигне ли водата до нивото, което ни трябва. Ще има ли налягане? Водата беше почти напълнила басейна, но ще има ли напрежение да се качи водата до пробния чучур? Това беше най-драматичния момент от работата ми. Цялото село е разделено на две. Едни са за, други са против. А цялото село имаше нужда от вода. Но тук бяха си дали сражение две сили. Аз знаех това. Трябваше да приемем борбата. Попът всяка седмица в църквата ни анатемосва и проклина и говори срещу нас. А на него и на онези, които го слушат също им трябва вода. Кръчмарят е също срещу нас. Черпи понякога безплатно в кръчмата, за да докаже, че вода няма да има. И че истината е във виното и ракията, която разлива. Но срещу неговата кръчма нашите приятели бяха направили кафе-ненце. В туй кафененце можеш да пиеш кафе, да пиеш чай от липа или чиста гореща вода. Поднасяха локум с клечка в чинийка. Голямо удоволствие е да ядеш локум на клечка, но тогавашния, а не днешния, който се прави. Ние като работим през деня, вечерта се съберем в кафененцето. Другите селяни, противници на чешмата се събират начело с кръчмаря и попа в кръчмата. Те не смеят да ни пречат наяве, защото ние сме 90 човека, яки селяни и можем да бием цялото село ако искаме. Във всеки случай беше много драматична тази нощ, когато очаквахме да видим ще излезе ли водата на височината на чучура, за да стане на чешма. Ще може ли да стане чешма или няма да може. Сутринта рано, рано, съмва се и цялото село отива да види какво е станало. Ние работната група също сме там. А през нощта бяхме оставили двама братя да пазят при запален огън, да не дойде някой и да направи поразия и да развали това, което сме направили. Какво виждаме. Първо, водата е напълнила целия басейн и второ от чучура излиза вода и то изобилно, и то толкова много, колкото две шепи на ръцете ни. Ако погледнете на снимката ще видите от чучура каква голяма вода излиза. Но аз предварително знаех, че ще излезе на височина, защото гледам по пластовете, от които иде водата. А те идват от високо и ще има достатъчно налягане, хидростатично налягане, за да излезе на по-голяма височина. Това нещо се учи по физика в училищата. Затова аз бях спокоен, но селяните не вярваха. И ето сега водата бе излязла. Цялото село седи, радват се, кръстят се, плачат, целуват се, голяма радост. Отидоха и разказаха на онези, които не вярваха. Противниците на чешмата дойдоха и видяха с очите си. Някои се зарадваха, а други стоят и мълчат. Тогава ние каптирахме хубаво водата. Стана въпрос как да се запълни каптажа, как да се закрие, защото водата отгоре е открита. Тогава аз предложих следната идея. Самият басейн, т. е. каптажа да се напълни с чисти камъни от кариерата. Наредихме 50 коли да карат камъни от кариерата. Пристигат и изтърсват камъните до изкопа. С тях напълнихме басейна с едри камъни. Над едрите камъни сложихме по-дребни камъни. Запълни се и излязохме над водата. Над тези по-дребни камъни сложихме речен чакъл. Над този речен чакъл турихме хума с каквото бяхме изолирали наоколо басейна. Тази хума свързахме с околната хума. Тъй че каптажа остана с обгърната от непроникваем пласт хума. Тя не пуща никаква вода. Така получихме един здрав и хубав каптаж. Над него насипахме пръст и подравнихме така че не се знаеше и вече не се виждаше къде е каптажа. Ама цялото село се възрадва когато видя, че водата излиза през чучура и може да стане чешма. Тогава дойдоха и от другият лагер на противниците ни и поискаха да ни помагат. Особено имаше двама старци, които седяха непрекъснато под дъба от ранна сутрин до късна вечер. Към обед и привечер идваха и им носеха храна. Те бяха се врекли да ни гледат и да ни следят. Те не вярваха, че ние ще направим чешма. Те мислеха, че ние търсим имане, злато и то под дъба. А той е вековен дъб и ако трябва да се копае злато, точно тук му е мястото. А така като видяха, че накрая излезе водата в чучура и като се убедиха, че правим чешма, тогава съобщиха на всички и дойдоха други двама старци, които бяха най-богатите хора в селото. Дойде при мен единият от тях и каза: „Майсторе, приеми ме да ти помагам!" „Ела, ние за работа приемаме всички!" И другият старец дойде и се помоли. „Елате при нас, работа имаме за всички." Дойдоха и станаха най-добрите ни помощници. Освен че помагат, но те са и най-богатите хора на селото. Като започнаха да носят снахите им сутрин кобилици с торби пълни с хляб. Изпекли цяла фурна с хляб и го носят. Те поеха грижата за нашата прехрана тогава, макар че ние си имахме. Защото зад нас стояха 90 души братя и сестри, които ни носеха за ядене. Та като започнаха снахите на богатите старци да носят - баници, гозби, то изобилие, което не съм виждал през живота си. И тъкмо по туй време започнаха да зреят лозята, които се намираха от чешмата нататък. Като идват селяни с коли, брали грозде, дойдат, че напълнят с грозде коритата на чешмата, които ние бяхме вече направили. Разделихме чешмата на две: едната да бъде само за хора, да могат да си точат вода и добитък да не влиза. И тук направихме 6 корита. Три корита от ляво, три корита от дясно, всичко шест и направихме пейки за сядане. Тук направихме централно корито, хубаво закръглено. А на зидарията, за чешмата, направихме едно изгряващо слънце. На стената, която опасва коритата направихме фигури на зодиака - 6 знака на зодиака (1, 2, 3, 4, 5, 6) знака на зодиака и седмия знак е Водолей, който е в средата, където е самата чешма. Отпред направихме от бетон преграда, за да не може добитъкът - коне, волове да влиза навътре и да замърсява водата. А пред тази ограда напред направихме една площадка. И понеже тук беше тресавище, бе меко, тиня, то набихме големи остри камъни. Донасяха прави продълговати камъни, които ги набивахме в тинята и те навлизаха по един метър надолу като колове. И всичкото това пространство ние го побихме с камъни. Тези камъни се държат здраво. Вече не могат да потъват. Върху тези камъни наредихме плочи, тежки плочи, които носехме от кариерите. Тук, където беше тресавище, кал и се затъваше до шия, стана един грамаден плочник, на който жените можеха да си белят платната. Тогава жените тъчеха и платната трябваше да се белят по особен начин и то само ако има вода и място за простира-не. Затова жените ни бяха много благодарни. Отстрани за животните направихме шест корита от едната страна и шест корита от другата страна. Всичко 12 корита за водопой на добитъка. Водата, която извира от извора излиза от големия чучур, пада върху кръглото корито и от там се разпределя в ляво и в дясно като преминава през трите корита в ляво и дясно, които се използваха за пране. От тук водата продължава в следващите шест корита в ляво и в дясно за животните където се пояха. Беше есен, идваха селяните с колите от гроздобер, пълнят коритата с грозде, напоят си добитъка и продължават. Идват жените със стомни, с кобилици и си носят вода. А водата от хубава, по-хубава и в изобилие. Тази чешма спаси селото, което често боледуваше от тифус. Главен фактор за построяването на тази чешма бе брат Георги Куртев от Айтос, който организираше снабдяването ни с материали, с работна ръка и с продоволствие. А моята заслуга беше, че аз ръководех работата по строежа. А самото село си построи чешмата със собствените си ръце. Тя изигра голяма роля в онези години. Тя бе построена през 1928 г. Освен чешмата за пиене на вода, тя бе пример за братска работа и пример, какво значи вяра и как се реализира тя. Тя бе урок и за противниците на Братството. С брат Георги Куртев се познавах още от самото начало, когато дойдох в Братството. Той беше ръководител на Айтоското Братство. Още от първите събори ние се виждахме всяка година. Станахме приятели. Аз у тях бях като у дома си. Без негова помощ тази чешма нямаше да се построи. А тя служи на селото от 1928 г. близо 50 години. След това по-късно в Тополица се откриха много води - минерални и топли. Но първата чешма бе нашата. Приятелите подържаха чешмата винаги чиста и като дойдеш, видиш как чешмата грее като слънце. Противниците на чешмата замлъкнаха, както попа, така и кръчмаря. А воденичаря дойде да благодари, защото водата за воденицата му се увеличи стократно. Когато изминаха десет години брат Георги Куртев помоли мене и брат Бертоли да дойдем пак в село Тополица и да прегледаме чешмата и ако има нещо повредено или чукнато, да я поправиме. Дойдохме и направихме един ремонт на чешмата. Така че от тогава чешмата работеше и служеше добре на селото цели 50 години. В туй време направиха и други чешми и въпросът за водата се разреши. Но ние помогнахме тогава много на селото. А как се набавиха средства за покупката на нашите материали? Един наш брат от селото имаше 60 декара нива. Каза: „Тази нива я давам тази година за чешмата." Дойдоха братята - десет души с воловете и с ралата я изорават и посяват с овес. Нея година овеса стана висок и напълни голям клас. Пожънват овеса, продават го и от него получават 60,000 лв. Тогава овеса се търсеше много, защото конете се хранеха само с него. Конете представляваха главната сила, с която се ореше, вършееше, возеше се, с тях се караха колите, с тях се ходеше на война. Имаш ли кон, ти си нещо. Имаш ли коне, ти си истински селянин. Нямаш ли коне, ти си вързан селянин. Получените пари от овеса, послужиха за закупуване на материали: било цимент, било желязо, дървен материал във връзка с построяването на чешмата. А това не беше чешмичка, не беше само чешма, а беше нещо повече. Беше голям извор с изтичаща вода, пригоден за наливане на вода за хората, с корита за пране за жените и с корита за водопой на добитъка. Едва ли в България има построена такава чешма. А направените снимки от тогава на чешмата не са само документ, а жива история за Братството в Тополица и в Айтос. Ето сега към 1980 г. се намери един наш калпазанин, дори бих казал враг на Братството, който уж заради Братството реши да поправя чешмата. Искаше да я ремонтира. Свалиха знаците на зодиака, правиха-струваха и развалиха чешмата. Няма да казвам името му. Уж щеше да я поправя, уж друг вид да й даде и накрая развалиха това, което ние бяхме направили и което 50 години бе останало неразрушено. Е, питам сега, кой ще оправи тази работа? Намерете си хора, вземете снимките, че си ги увеличете и по тях възстановете оригинала на чешмата, която ние направихме през 1928 г. Тя не е само чешма, но тя е и братски паметник от онова време. А каква вяра имаше в тези хора, че тук ще има вода, че ще стане чешма и ще бъде едно добро за цялото село. И това добро бе осъществено от мишците и ръцете на братята от село Тополица.

40. БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ И ХОЛЕРНАТА БОЛЕСТ Георги Куртев е мобилизиран по време на Балканската война. Мобилизиран е и Боян Боев. Той беше тогава здрав и изпратен на фронта. Но той декларира предварително: „Аз пушка не взимам и не стрелям. Мога да бъда санитар в болница." Следва наказание след наказание. Лежи доста време в карцер, но като виждат, че не могат да го превият и след като го държали в затвора, най-сетне го пускат да бъде санитар в болница. И така двамата се събират в една болница. Брат Георги като фелдшер, а брат Боян като аптекар понеже е завършил естествени науки. Това е етапна военна болница и се движи с войските. Където върви полкът, тя е прикрепена за него. Каквото има - болни войници и ранени, тя ги приема за лечение. Обаче на южния фронт на Чаталджа възниква холерата. Всички изпадат в ужас. Големи жертви даде нашата войска при Чаталджа. Паднаха много убити. След като избухна холерата, болницата, в която е брат Георги и Боян е обявена за холерна болница. Но всички санитари и лекари не искат да влизат в болницата. „Да дойдем в тази болница е все едно да мрем заедно с холерно болните." С биволски коли започват да карат болни. За болницата правят бараки, вън от селото на един баир. От фронта"' от Чаталджа пристигат с биволски коли ранени войници и холерно болни и всичко стоварват на баира. А болните викат и вият от нетърпими болки. Главният лекар заявява: „Който отиде горе при болните няма да види семейството си вече". Наместо да ги насърчи, той ги обезсърчава. Голям ужас и бич е холерата. Никой от санитарите не смее да отиде горе при болните. Тогава излиза Георги Куртев и казва: „Онези, които викат и вият горе и те имат семейства. Който иска да дойде, да дойде с мен. Аз отивам горе". С него отиват трима души наши приятели - брат Боян и още двама. Четирима души отиват горе и започват да се грижат за болните. А това холерата е страшна работа. Брат Георги ни е разказвал потресающи ужасии. Болницата започва да се пълни. Биволските коли стоварват болните и се връщат за нови. Разпореждат се и напълват бараките и коридорите. Мият болните, къпят ги, преобличат ги. Лекарите не смеят да влязат в болницата. Казали са им, да им дават по пет капки три пъти на ден йодова тинктура. А брат Георги нарежда да се увеличи три пъти дозировката. След време когато лекарите разбират, че на болните дават три пъти по-голяма доза, искат да съдят брат Георги Куртев, че не е изпълнил заповедта им. Той отговаря: „С тази трикратна доза по-голяма от вашата аз лекувах 800 войника. Те оживяха. И ако ме съдите, съдете ме за това, че те са живи, а не умрели. Съдете ме и за това, че никой от вас не посмя да дойде горе в болницата". Като чуват това спират обвинението срещу брат Георги и не го осъждат. Брат Георги и останалите като станат сутрин, закусят и се облекат със специално облекло в стаята за преобличане. И целия ден не ядат, нито пият вода, понеже пипат холерно болни. Чак вечерта, чак като се погрижат за болните, като ги изкъпят и преоблекат и ги турят по леглата им, тогава се оттеглят. Имат си специална баня, хвърлят холерните дрехи, изкъпят се, преоблекат се и тогава пият преварена вода и ядат само преварена храна. Така се запазват от заразяване. А да не ядеш и де не пиеш цял ден, това не е лесна работа. Боян Боев, който си има стаичка за аптеката, като вижда, че са се напълнили стаите, коридора и няма място, той напуска стаичката си и пренася аптечката си в мазето и спи там в мазето на цимента. От там му се възпали крака и от там получи тази костна туберкулоза, която имаше на коляното си. Брат Георги разказваше: „Бяхме стигнали до такова изтощаване, че просто залитахме. Не сме сигурни дали няма да паднем сред болните, но упорстваме и продължаваме. Хем работим, хем сме гладни, хем сме жадни, но не смеем да пием нещо и да ядем нещо. Холера е това, ще се заразим. Дойде ден и видяхме, че не можем да издържим повече и че ще загинем тук от изтощение тогава получихме писмо от Учителя. Отваряме и четем: „За моето око нищо не е скрито. Всичко виждам, всичко зная. Зная положението ви. Дерзайте още малко!". Като получихме писмото, сила добихме чрез него и можахме да издържим до края. Холерата спря, болницата се разформирова и нас ни освободиха. Ние видяхме децата и семействата си. Ни един от четиримата не пострада, а тук имаше 800 болни. А от лекарите, които не смееха да влязат в болницата умряха трима души от холера." Така Георги Куртев се върна жив. Този случай той ми е разказвал няколко пъти и аз го имам записан подробно. Той беше много добър разказвач. Разказваше просто, естествено, по народному. Веднъж му казах: „Ти брат Георге разказвай, а аз ще стенографирам. Турих си аз тефтерчето, а той почна, но като гледа, че аз пиша стеснява се и не може да разказва така свободно." „Няма да може брат Борис, не ми върви тази работа както други път". Рекох му: „Остави, няма нужда". След 2-3 дни понеже аз съм на гости у него, предизвиках го да ми разказва случките си. Не му казвам: „Разказвай ми сега", но като водим общите разговори, аз поведа разговора тъй, че да започне да разказва. А той тъй сладко разказваше. Но тефтерчето не го държа на масата, а съм го сложил на коляното си и го гледам в очите, за да не ме разбере, че аз стенографирам. Той започва да разправя. Така записах истории от неговия живот. Той има чудесни опитности с Учителя и с неговата лечителска практика. Тези тефтерчета са запазени. Но те са прибрани и аз не зная къде са. Но като ги намеря от тях ще диктувам случките от живота на брат Георги. Той беше един посветен човек в Учението. Скромен човек, честен и простичък в обходата си с другите. Ти него не можеш да накараш да направи компромис с каквото и да било. Дума каже ли, значи е дума. Много го уважаваха селяните. Беше авторитет по въпросите за здравето им и за вярата им. Всички го знаеха, че е човек на Бялото братство. По селата имахме много последователи благодарение на неговата работа там. По време на съдебния процес срещу Братството 1957/58 г. той дойде и застана зад нас доблестно и честно. Целият съдебен процес от началото до край беше монтиран по сценарий. Бе позорен процес за властите и за онези, които измениха на Учението. Това не ни засяга, не ни обижда, защото измяната не е срещу нас, а срещу Делото Божие. Изкарах четири години в затвора и през цялото време съм работил. Имаха толкова много облаги от моята работа. Но процесът бе един политически скалъпен процес срещу Братството. През този процес брат Георги Куртев се държа като истински ученик на Учителя.

39. ГЕОРГИ КУРТЕВ И СПИРИТИЗМА В АЙТОС Първата среща на Учителя с приятелите от Айтос започва със запознаването Му с техния спиритически кръжок. Тогава Той за тях е още господин Дънов. Брат Георги иска да Му се похвали какво са постигнали чрез техният медиум и как чрез него говорят все бележити, заминали хора. Поканват Го на кръжока, но Учителят не сяда при тях. Той сяда на една друга масичка отстрани. А те имат кръгла масичка, около която сядат всички участници в спиритическия сеанс. Те са събрани в кръг около нея и като си сложат ръцете на масичката тя започва да се клати при сеанса. Тогава идва някой дух и влиза в медиума, те му задават въпроси и той отговаря - духът говори чрез медиума. Така по този начин работи всеки път спиритическия кръжок в Айтос. Но сега Учителят седи на страна. Този път групата прави молитви, пеят песни, но не се явява някакъв дух и медиума мълчи, не иска да говори. Става сконфузно положение. Излагат се пред Учителя. Брат Георги казва отчаяно: „Господин Дънов, днес нямаме проявление". Учителят му отговаря: „Ами Моето идване тук в Айтос не е ли проявление?" Брат Георги вдига рамене и нищо не разбира, и пак се прибира при останалите до масичката. Но накрая решават да си турят ръцете над масичката и тя започва да се клати без да я пипат. Тя почва да се търкаля. А тя е трикрака масичка и върви на трите си крака като отива към Учителя, застава пред Него без да има човек до нея. А те именно за това се чудят. Масичката три пъти се покланя пред Него. Навежда се пред Него, покланя Му се и се изправя. Масичката пак се навежда и се изправя. Така три пъти. Тези от сеанса гледат и се чудят, какво ли става? За пръв път виждат такова нещо. Учителят чуква един път моливчето си на Неговата масичка. И от масичката пред Него, която Му се покланя се чува и отвръща с едно чукане. Учителят чуква три пъти на Неговата масичка и другата масичка отвръща също с чукане три пъти. Тогава по същия начин масичката започва да се търкаля, търкаля се на три крака и идва на мястото си в средата, където другите са насядали в кръг. Те седят на столовете си, само гледат и не смеят да шавнат. Учителят поисква молив и хартия, написва няколко реда и ги подава на брат Георги: „Това Послание се даде тази вечер за вас от Духът". Тогава приятелите разбраха какво нещо е Учителят и каква власт има над духовете. От тогава в Айтос започнаха да Му викат „Учителю". Без Учител в духовния път не може да се върви. Тук има тайни, които седят пред ученика, но те ще му се открият постепенно в неговия път чрез Словото на Учителя. Така брат Георги Куртев разбра какво нещо е Учителят и от тогава стана Негов предан ученик. А няколко от другите още продължаваха да правят сеанси до края на живота си. Брат Георги започва да изпълнява нарядите на Учителя и създава братството в Айтос. Спиритизмът беше тогава едно много разпространено явление между приятелите. По препоръка на Учителя много приятели след това се отказаха от него. Но други не го сториха, мнозина пострадаха от Него.

38. ГЕОРГИ КУРТЕВ И ФАЙТОНА НА МУСТАФА Брат Георги Куртев бе един от първите ученици на Учителя. Беше пръв по време и пръв по достойнство. Изцяло беше отдаден на службата си като фелдшер. Където и да го повикат даже и нощем, когато го повикат, даже и неделя, лете и зиме, ставаше и тръгваше. Той имаше голям опит и си служеше повече с билки и природолечение. Прилагаше и официалната медицина. В селата се ползваше с най-хубаво име и с най-голям авторитет. Каквото кажеше брат Георги никой не му противоречеше и не му препятстваше. Поради това той имаше пълно ръководство при организирането на работната ръка когато правихме чешмата в село Тополица. Благодарение на неговата организаторска дейност и на здравите ръце на селяните успяхме да завършим напълно чешмата. Попът млъкна, кръчмарят се загуби, а воденичарят благодареше, че водата му се е увеличила. А тези трима бунтуваха селото и воюваха срещу нас и Братството. Но чешмата стана, водата потече и утоли жаждата на всяка жива твар в селото. Било човеци, било добитък, а и враговете започнаха да пият от тази вода и утоляваха жаждата си. Как се запознава Георги Куртев с Учителя? Брат Георги заедно с няколко човека са имали малка спиритическа група в Айтос, която е работела с медиуми. Невидимият свят се изявява чрез някой чувствителен човек, наречен медиум и чрез него говорят заминали хора, отдавна погребани и съобщават разни неща на тези, които слушат. Слушат и записват и след това умуват и разказват какви чудеса има по света. През 1920 г. Учителят отива на „Сините камъни" в Сливен при извора „Куш-бунар". Там прекарват около 20 човека с него на лагер направен тогава от палатки. Събират се значи около 20 души от околността и от Сливен, направят си колиби от буковата шума, а който има някоя палатка останала от войната също я опъва. Учителят прекарва 20 дни на Куш-бунар. Като свършва летуването брат Георги поканва Учителят да им гостува в Айтос. Учителят приема. Минава през Сливен, където прекарва някой и друг ден, държи им някое слово и от там с влака пристига в Айтос. В Айтос ги посреща брат Георги, който е отишъл по-напред, за да подготви условията за посрещане на Учителя. Той пристига с брат Петко Епитропов и брат Костадин Иларионов. Брат Георги взима най-хубавия файтон от Айтос, файтона е съвсем нов и конете бели, а кочияшът е турчинът - Мустафа. Брат Георги му казва: „Ще дойде мой човек, когото обичам и уважавам като баща." Пристига Учителят, слиза на гарата придружен от Петко Епитропов, а той е висок, представителен с дълга брада, а Учителят е по-скромен, по-нисък на ръст и с по-малка брада. Турчинът се навежда към ухото на брат Георги и му прошепва: „Георге, да слушаш ей този по-малкия, а не големия. Него да слушаш". Сядат във файтона. А турчинът е много доволен. Тръгват с белите коне, охранени, чисти, лъщят на слънцето. Завежда ги където трябва. На турчина му заплащат. След няколко дни възрастните приятели Епитропов и Иларионов предлагат да отидат до Бургас с файтона, а не с влака и да минат през Бургаските бани. Брат Георги споделя е Учителя какво са решили - да отидат до баните, а от баните ще ги посрещне Минчо Сотиров, който ще дойде от Бургас с военния файтон, защото той е там офицер. Учителят му казва: „Не, но ако вземем този турчин с белите коне, идвам." Отива брат Георги при турчина: „Мустафа, ще дойдеш ли с файтона си до Бургас?" „Щом е за Божия човек, ще дойда". Спазаряват се какво ще му плати за файтона. И Учителят с файтона, теглен от белите коне на Мустафа пристигат на Бургаските бани. Приятелите искат там да се окъпят. Учителят не ги насърчава да се окъпят, но те се окъпват. Тогава да минеш покрай баните с файтон и да не се окъпеш е грехота и то не може да се случи. Брат Георги не се окъпва, а прекарва с Учителя в разговор. В това време Минчо Сотиров пристига с военния файтон. Но Учителят не влиза в неговия файтон, а продължава да се вози във файтона на турчина Мустафа с белите коне. Брат Георги си спомня какво му е казал турчина. „Щом е за Божий човек, идвам!" Хайде де, сега разгадай тази загадка. Турчинът само като зърва Учителя и веднага познава кой е Този и Кому служи. Той нито е слушал Учителя, нито се е срещал с Него, нито знае български, та да е слушал и чел нещо от Него. А дори е неписмен и неук, но разпознава Учителя като Божи човек само с един поглед. А мнозина наши приятели преминаха десетки години с Учителя, слушаха с ушите си хиляди слова, четяха беседите Му и са прочели стотици или хиляди страници, но малцина разбраха кой е Учителят. А ето един турчин Мустафа, неук и неписмен, като зърна Учителя, разбра че това е Божия човек. Да, Божият човек също оцени, че Мустафа го е познал и затова не рачи да се качи във файтона на Минчо Сотиров, а си остана във файтона на турчина Мустафа. Да различиш Божия човек от останалите човеци е цяло посвещение. Единственото и то най-главното!

37. ПЕСЕНТА „ИДИЛИЯТА" И БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ Два месеца преди да си замине брат Георги Куртев, Петър Камбуров получава писмо. „Брат Петре, като си замина, моля те, ела и преди да вдигнат тялото ми, изсвири ми „Идилията". През 1920 г. когато Учителят за пръв път ми я изсвири каза: „С тази песен ангелите водят душата на праведния при Бога". Петър като получи телеграмата, че брат Георги си е заминал, отива в Айтос и да му изсвири „Идилията". А това беше при пълното слънчево затъмнение през 1961 г. на 14 февруари. Съществуват връзки в живота, които ние не познаваме.

36. ГЕОРГИ КУРТЕВ С брат Георги Куртев се познавах много добре. Когато аз ръководех и направих чешмата в Тополица заедно с братята от Тополица, той също вземаше участие в тоя строеж. Плана на чешмата беше разработен от брат Бертоли и брат Борис. През 1928 г. строежът бе приключен. Тази чешма бе една символика на братския живот и тя изигра своята роля в онези години. Не само като чешма, а като образец на едно братско начинание, защото там ние почнахме от руините на един римски извор и направихме една прекрасна чешма. Снимките от това време направени от фотографа Васко Искренов най-добре ще ви заведат в онези години. С брат Георги Куртев съм се виждал много пъти. Той разказваше своите опитности от първите години с Учителя през време на двете войни - Балканската и Европейската, просто и увлекателно. Аз исках да ги запиша, но той се смущаваше, когато виждаше, че аз изваждам молив, за да стенографирам. Той млъкваше и прехвърляше разговора на друга тема. Тогава направих следното: при друг случай аз го подканвах и той разказваше и аз го слушах най-съсредоточено и в същото това време, аз бях сложил тефтерчето на коленете си под масата и записвах, като той не виждаше моята малка хитрина. Така записах неговите опитности, които са най-точни и верни. И други след това са ги преразказвали, но друго е да ги запишеш точно и след това да ги предадеш писмено. А когато ги запомниш и преразкажеш след това, то спомените се променят. Така че аз ги имам на стенограма, а моята стенограма е точна и пиша много правилно. Трябва да си намерите стенограф, който да ги разчете и запише. Познавам един брат, който може да свърши тази работа, но вие трябва да го откриете и да го помолите да предаде тези опитности. През 1920 г. Учителят е бил в Айтос и отседнал в дома на брат Габровски. При Георги Куртев не е имало място поради многолюдното му семейство. Били решили на следващия ден - Петровден да отидат на връх Караманица на екскурзия. Трябвало да станат в три часа през нощта и да тръгнат пеш, за да бъдат при изгрев слънце там, на върха. Но вечерта се изсипал пороен дъжд, продължил цяла нощ. Георги Куртев се измъчвал от това, че дъжда всичко ще провали. Но в уреченото време брат Георги става, запалва фенера и тръгва, за да отиде при Учителя. Среща брат Петко Епитропов, който си погладил брадата и казал: „Не е писано да се ходи". Георги го подминава и отива при Учителя с фенера, който Го посреща с думите: „Дойде ли Георге?" Учителят влиза в стаята си и престоява известно време. Навън изгърмява страшно, светкавици проблясват. Излиза Учителят и го пита: „Излез вън и виж има ли едно прозорче в облаците на изток?" Излиза Той, поглежда към небето, дъждът вали, връща се и казва: „Има Учителю." Учителят отново влиза вътре в стаята си и отново се чува гръм и светкавици. „Георге, иди и виж, има ли звезди на небето?" Георги отива, поглежда небето и се връща. „Няма Учителю". Учителят отново влиза в стаята си, навън се чуват отново гръм и светкавици. Излиза и помолва Георги да види, дали този път се е появила някоя звезда. Георги се връща и се усмихва. „Има Учителю!" Накрая излизат с Георги, който носи фенера, а Учителят се навежда и запретва крачолите на панталона си. Учителят и брат Георги тръгват в дъжда, а той още вали. Те минават покрай възрастните братя, които са от Бургас и които трябва да тръгнат с тях на Петров връх. Брат Петко Епитропов казва: „Аз в такъв дъжд не ходя!" Но двамата тръгват нагоре в дъжда, който постепенно започва да ръми. По едно време настигат група сестри, които също отиват на върха. А между тях баба Иванка, възрастна сестра. „Е, Иванке, къде в туй време?" - пита брат Георги. „На върха отиваме!" „Ами много дъжд". „Дъжд, не дъжд, отиваме. Един път ни е дошъл Учителят тук, че ние да останем и да не отидем с Него на върха!" И бабите не искат да чуят и знаят за дъжда. Като вървят нагоре дъждът изведнъж спира. Тръгват към Караманица, която после наричат Петровия връх. Когато стигат до една чешма, виждат как Петко Епитропов идва след тях с един фенер. Учителят се усмихва. А на върха дошли братя и сестри с талиги от селата. Че като наклали едни огньове, че като турили едни казани и се дига пара от тях, всичко приготвено за празника. Времето се оправя. На изток се освобождава небето от облаците, появява се слънцето, има чуден изгрев. Наричат върха „Петров връх" на името на Учителя. Прекарват много хубаво целия ден. Когато правят сутрешната молитва и първите гимнастически упражнения Учителят посочва на брат Георги небето: „Виждаш ли, Георге, на запад едно черно облаче и отстрани две бели облачета. Белите братя арестуваха Черните братя и сега ги отвеждат. Ей тези Черни братя още от Сливен искаха да ми правят пакости. Сега Белите братя отвеждат Черните братя." Георги вижда едно черно облаче и две бели облачета до него. Учителят превежда картината. Невидимият свят говори чрез всички явления. Ако човек е внимателен в своя личен живот ще има много опитности, ще има разумна среща с Невидимия свят и ще го опита. Това е въпрос на опит и на вяра. Този ден нямаше повече пречки и противодействия. Братята и сестрите прекараха при пълна хармония и радост. Времето, се оправя. Денят е хубав слънчев без нито едно облаче на небето. Прекарват чудесно всички. Има направени снимки от тази среща на Петров връх. Това е история за вас, а за брат Георги Куртев и съвременниците му, това бе живот за Цялото и за Бога. Георги поставя пред Учителя въпроса за създаване на братска градина в Айтос. Учителят го запитва: „С каква цел?" Отговор: „С идеална цел." Учителят му казва: „Ще се нареди, но по-късно". Така се случи, че по-късно онази сестра, която обслужваше на ул. „Опълченска" 66 и помагаше на Учителя в Неговия бит, помагаше на Гина Гумнерова в посрещане на гостите, а беше от Айтос, получи наследство една нива. Тя я подари на братството в Айтос. От тази нива изникна братската градина. Името на тази сестра бе Василка Иванова от Айтос. Аз лично съм ходил в тази градина. След заминаването на Учителя я превърнаха в култово средище, а не като място за братски идеи и живот. Особено след като си замина брат Георги Куртев. С него се разбирахме с една дума. Той беше човек на Духа. С хората на Духа се разбирах с една дума, с един жест и с едно действие. На времето Учителят се беше изказал за приятелите от този край и особено от Айтос: „Души, които са в почивка." А това е неблагоприятно положение за тях. Знаех и други изказвания за тях от Учителя, че те имат подчертано религиозно съзнание и това ги караше да залагат повече на формата на нещата и да се крепят за тях. Затова не съм ходил често на тази градина, но съм посещавал дома на Георги Куртев и на дъщеря му Надка Куртева. В Айтос имаше един извор, казваше се „Чортлек" - това е древна лековита вода. Учителят я вижда и я превежда на български: „Вода на Духовете". Това е малко изворче, от което излиза малко вода, колкото няколко пръста на ръката на човек. От нея се събират бавно по три-четири сантиметра в коритото му. Тази вода нито се намалява, нито се увеличава - тя е една и съща и при суша, и при дъждове. Значи, идваше от дълбоко място, не зависи от повърхностните пластове на земята. Тя идваше от върха, който се намира на изток от нея, а той се казваше „Абтарзак" - турско име. На самия връх, приличащ на купа сено - там се намираха нашите приятели. Там беше братско стопанство. Георги Куртев се зае да почисти каптажа на изворчето и да се направи чешмичката. Извика ме и аз му показах как се каптира извор и открих, че тази вода идва от върха и че тя е радиоактивна вода. Тя минава през жълта уранова руда - така нареченият минерал „торбулит", която е най-хубавата уранова руда. Та аз я каптирах. Но водата бе по-ниско и не можеше да се вдигне нивото й, за да се направи чучурче и да потече. Нали тя имаше едно и също ниво и при суша и при дъжд! Аз направих след голямо умуване един котел от хума, така че да не се изпуща водата от него, закрепих го отстрана с големи камъни, а отвътре наредих речни камъчета едно до друго и за една нощ се напълни водата в котела и излезна нагоре и премина в чучура. Когато дойде водата на нивото горе и тръгна по чучура, аз сложих отново хума така, че като тече да не може да се смесва с друга вода. Потече и ползваше приятелите и населението над двадесет години. Но решиха да правят баня и с взрив разбиваха камъни на върха и от детонацията се разместиха земните пластове и водата се загуби. Георги Куртев изпращаше така наречената „чортленска вода" на Учителя в една стомна, а по-късно в дамаджана. Когато тръгваше някой от Айтос за София, по него се изпращаше дамаджана вода за Учителя. Учителят я харесваше тази вода и държеше да се пие от нея. Колко е приятно човек да се среща с такива хора като Георги Куртев! Колко е угодно Богу, че такива хора се движат по земята. И колко е угодно Богу, когато живеят братя в единомислие!

35. КАК Е ЛЕКУВАЛ ХОЛЕРАТА БРАТ ГЕОРГИ КУРТЕВ? Той сутрин и вечер е давал по 40 валерианови капки на човек и 10 капки йодова тинктура. Увеличил е двойно дозата, която са давали лекарите. Давал е да се пие обилно гореща вода. Накрая когато лекарите узнали, че той е превишил дозата по свое усмотрение решили да го дадат под съд. Той се явил и казал: „Със тази доза аз спасих 900 човека. А вие с вашата доза колко спасихте? Николко! Защото ви нямаше там и бяхте се изпокрили поради страх от болестта. А сега може да ме съдите!" Гледали го, гледали го и нямали какво да му направят и му казали: „Свободен си, но друг път си опичай ума, защото ще пострадаш." Брат Георги Куртев беше истински народен човек с опечен акъл, така както го бяха посъветвали по онова време, когато искаха да го дадат под съд. Ако му чукнеш през нощта, той става, облича се и тръгва понякога пеша в кое и да е село. Народът него обичаше, него зачиташе и него търсеше. Беше по-авторитетен от лекарите. И затуй яви ли се болест, търчаха при бай Георги. Неговият дом беше братски дом. Той организира Братствата в Айтоските села. Той имаше многолюдно семейство. Прекарваха много бедничко с една фелдшерска заплата. Но на тяхната трапеза можеше да се нахраниш.

34. ЗА ГОДИШНИНАТА НА БРАТ ГЕОРГИ Божият Дух се изявява чрез неговите избрани. За такива Господ казва: „Той ми е съсъд избран и драгоценен". Щастие е да срещнеш такъв човек, да го познаваш, да живееш с него. Това щастие ние имахме с нашият обичен брат Георги. Тай беше служител Божий - светилник, който свети - носител на Доброто - крепител на вярата - ревнител за делото на Учителя. Такъв го познаваме всички ние, които сме тук. Такъв е неговият път. Това е неговия живот. Отминал ли е той? Не е отминал. И до колкото ние имаме този живот и носим това служение, той е с нас! Учителят казва: „В Любовта раздяла няма!" Колко хубави дела ни показа брат Георги. Те ще ни дават винаги подтик и сила да ходим в този светъл път. Брат Георги беше истински ученик на Учителя. Пътят на учениците на Бялото Братство е път през вековете, белязан със святи подвизи. Път на служение и жертви. Всички си спомняме брат Георги работлив, скромен, изпълнен с дух и вяра, предан на Учителя и неговото дело. Спомняме си много примери от неговия живот разказвани от него самият, в разговори, простичко, естествено, свенливо, поетично. Подвигът на вярата. Холерната болница. За нея брат Георги разказва: „Когато тръгнахме на война, отбихме се в, София да се видим с Учителя и да си вземем сбогом. На прощаване Той ни каза: „Когато сте в нужда или в опасност, призовавайте ме." Брат Георги е фелдшер в стационарна болница. Болницата се движи непосредствено зад бойната линия. Понякога снарядите достигат и до тях. Тъй в битки и походи достигат до Мраморно море. Тогава на фронта избухва холерата. Болницата получава заповед да се преустрои за приемане на холерно болни. Построяват бараките вън от селището на един хълм, обзавеждат всичко потребно и ето от фронта почват да пристигат първите кервани с болни. Пристигат биволските кервани, стоварят болни и отиват за други. Всички са уплашени. Персоналът на болницата се е събрал под хълма, никой не смее да отиде в болницата. А от там се чуват стоновете на болните. Главният лекар изгубил и ума и дума, на место да ги окуражи казва: „Който отиде там, нема да види вече жена си и децата си". Тогава брат Георги излиза и казва: „Братя, с Бога напред, аз отивам. Тези, които викат там горе също имат жени и деца. Бог е с нас, ние ще видим жените и децата си." И тръгва към болницата. С него отиват още трима души, от които двама наши братя. И почва работа. Холерата е ужасна болест - почва миене, чистене, преобличане на болните, превръзки, а „керваните на смъртта" возят все нови и нови болни. Леглата са изпълнени, турят по коридорите, всяко местенце е заето, нема къде да се мине. Работа непосилна. Работа лице срещу лице със смъртта. Работят от тъмно сутрин, до късно вечер. Брат Георги разправя: „Почвахме деня с молитва и цял ден се молехме и призовавахме Учителя и псалми пеехме. Никакво ядене през деня, сутрин закусвахме и чак вечер когато привършим работата си, измием се и се преоблечем, приберем се в малката си стаичка - тогава се хранехме. Тъй издържахме девет месеца. Заприличахме на сенки. Изтощихме се, нямахме сили да издържаме, нито физически, нито духовни. Бяхме близо до отчаяние. Тогава получихме от Учителя писмо. Между другото Учителят ни пишеше: „Всичко виждам. Всичко зная. За Божието око нищо не е скрито. Дерзайте. Вяра жива". Радостта ни нямаше граници. От къде знаеше Учителят положението ни. Ние писма не пишехме. Това писмо ни даде такава сила, такъв подем на духа, че ние издържахме още два месеца докато болницата се закри". Единадесет месеца борба със смъртта. През болницата минаха повече от 900 души болни. От тях дадохме жертви само 28 души, защото в мъката и милостта към болните, ние бяхме намерили лекарство против тази ужасна болест. Двама от лекарите умряха, а от нас нито един не пострада и ние се върнахме живи и здрави и пак видяхме жените и децата си". Това е служението на ученика. Тава са божиите служители през вековете. 6.II.1962 г.

33. ГЕОРГИ КУРТЕВ, ЧОВЕКЪТ КОЙТО ЖИВЕЕШЕ С БОГА (1870-1961 г.) „Да се весели Твоя Дух в моята душа". Между многото неща, за които има да благодарим на Учителя, трябва особено да сме благодарни за онези незабравими срещи, които имахме при Него. Каква галерия от образи, характери и то необикновени. При Учителя идваха хора със стремеж, които търсеха път, които се подвизаваха, готови на служене и жертва. Хора с изработени характери, минали през огъня на страданието, учили в школите на древността, те продължаваха и сега своето учение. И тъй, пред нас се разкриваше един сложен и необикновено богат живот. Как осветляваше Учителят този живот, какви примери, поучения и правила извличаше от него, това е отразено в Неговите беседи, лекции и разговори. Това беше живата среда, която резонираше на Словото на Учителя и го предизвикваше да говори. Пред нас е човекът, който иска и Учителят - който дава. Между многото образи от първите ученици на Учителя, изпъква образът на брат Георги Куртев: Външно той имаше строг аскетичен вид, но в очите му имаше една приветлива насърчителна усмивка, която като че казваше: „Нашето щастие се държи на здрава основа, от какво има да се боите?" Той даваше кураж на всички, и сам намираше сили да се справи с всички мъчнотии. Но едно нещо имаше в него неотменимо - той пазеше свята връзката си с Бога. Той я поддържаше с непрестанна вътрешна и външна работа. Тази сила в него привличаше хората. От него те очакваха помощ и получаваха помощ. Да работи човек с брат Георги беше приятно. Той не задължаваше и не заповядваше, но даваше пример. И когато човек изпълняваше едно негово поръчение, чувстваше сила и подкрепа и работата преуспяваше. При него човек се чувстваше включен в един голям и добър живот, и беше щастлив от това. Да, тези невидими връзки между човеците са особено ценни и плодотворни. По тях текат токовете на Всемирния живот, по тях ние ги изучаваме. Брат Георги имаше толкова естествено държание и простичка обхода, че неговия вътрешен живот оставаше скрит, но силата се чувстваше от всички - тя респектираше и туряше ред и порядък около него. За него беше естествено да ръководи и организира. Нямаше нужда да го назначават и избират. Това му беше дадено от „Горе", „Свише" - никой не можеше да му го оспори, и той сам не го изискваше или налагаше, но то идваше естествено. Такива хора изпраща Бог, когато полага основание - хора силни, устойчиви. Те са живото основание. Много примери ни е разправял брат Георги за своя живот, но един съвсем малък ще споделя с вас: През войната с турците, брат Георги беше старши санитар във военната болница, някъде към Беломорието. Някак естествено той беше поел всичката вътрешна работа и умело ръководеше малкия персонал, погълнат в работа от сутрин до вечер. Но идва отстъплението. Войските се изтеглят, а от началствата няма никой, който да даде заповед за евакуиране на болните - а те са 600 души. Тур-ците настъпват ожесточени и избиват всички, които хванат. Тогава, брат Георги на своя глава евакуира болните за България и то с последните влакове. След това го изправят пред военен съд. - Защо ти на своя глава, без да имаш заповед, евакуираш болните? Брат Георги туря ръка на врата си и казва: „Аз реших тъй - по-добре една глава да падне, отколкото 600". Не можаха да го осъдят, явно е - той спаси 600 души. Брат Георги имаше вяра и упование в Бога и беше готов заради него на всички жертви. Рядко съм срещал човек с такъв богат вътрешен живот и с толкова много духовни опитности. При това в него имаше скромност, но и достойнство. Когато извиквам неговия образ, винаги си казвам: - Човекът, който живееше с Бога. Ето и днес Божиите работници идат. Те ще подемат Делото му, ще продължат работата по-нататък. Те са сред всички народи и вери по земята. Те образуват онази мощна духовна верига, чрез която Великият Разумен Свят работи. Те са изпратени вече. Те идат със светлина и сила голяма, като мощна огнена вълна. В нея светът няма да изгори, но ще се обнови и възроди. И всички вие, добри и скромни работници на Учителя, устоявайте за Неговото Дело - пазете свято неговата чистота и достойнство. В Духът е силата, а не в множеството. Не беше ли Христос сам срещу Юдеите и Рим?! И тъй - „Не бой се мало стадо". Поздравяваме ви с Духовната Нова Година. За учениците на Божественото учение, Тя ще бъде ново изявление на Бога, непознато до сега. „Винаги се радвайте, За всичко благодарете, Духът не угасяйте, Непрестанно се молете". София, март, 1969 г. Братският Съвет. Борис Николов

32. КОЙ КАК СЛУШАШЕ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ Имаше една сестра Попова, която бе възрастна по онова време. Ние бяхме към 25-30 години, а тя гонеше 80 години. Тя бе стара, а ние млади. Тя ни разказваше когато се събирахме около нея много интересни неща, от първите години на братския живот. Но ние също знаехме много неща, защото нашето поколение откри Школата. Така ние бяхме свидетели на много странности в нейното поведение. Когато всички бяхме в Салона, Учителят седеше на своя стол до катедрата и държеше своята беседа, то старата Попова правеше разни движения с ръцете - плавни и чудни движения. Ние седим в Салона, Учителят говори, ние слушаме, а Попова седнала на стола или застанала права, извършва непрекъснати движения с ръцете. Ние се дразнехме много, защото тя ни пречеше да се съсредоточим към Словото на Учителя. А Той беше невъзмутим, все едно, че не я забелязва и си говореше спокойно. Отидоха при Учителя да протестират да се отстрани от Салона или да й се направи строга бележка, да спре с тези нейни движения и фокуси. „Оставете я, ви казвам. Ако я спрете ще стане по-лошо, ще избие на друго място и в друга посока и ще ви попречи повече на работата". И така ние я оставихме. Някои свикнаха с нея и не я закачаха, а повечето се примириха, защото зачетоха думите на Учителя. Така един път мисля, че беше към обяд. Учителят почва да говори. Попова вдигна ръце и почна да прави своите обичайни движения. Боян Боев, който винаги придружаваше Учителя и всичко записваше в този момент си беше забравил тетрадката. А до нея лежеше на стола нейната тетрадка. Учителят заговори, в този момент Боян Боев се стресна, че нямаше тетрадка, огледа се бърже безпомощно - нямаше как да записва. Изведнъж пред очите му блеснаха белите листи на тетрадката. Протегна за миг ръката си, сграби тетрадката на Попова и в следващия миг вече записваше. Попова продължаваше да си прави нейните движения, а Боян Боев записваше в нейната тетрадка. Всички около тях се усмихнаха, а други се засмяха, но Боян Боев беше вече спокоен. Той записваше Словото на Учителя. След като свърши беседата Боян вижда, че тетрадката е нова, новиничка и никой не е записал нито дума в нея. Бръкна в джоба си, извади стотинки и ги набута в ръцете на Попова. Тя ги прибра и не попита нито за какво са, нито пък попита за тетрадката, която бе оставила на стола до нея. После някои говореха, че с тези движения тя била сложила началото на Паневритмията. Това не е вярно. Който познава Паневритмията и е чел за нея знае, че Паневритмията това е общение на човешките души в света на Мъдростта, която е създадена от Виделината. А тук се касаеше за медиумични прояви на Попова. Нали за това Учителят спря приятелите да не я закачат, защото щяла да избие на друга страна онова, което е в нея и по този начин ще попречи на всички ни. Какви ли не истории имаше по наше време? И винаги зад нея стоеше дадено лице, което бе дошло в Школата, за да бъде ученик. А Учителят с голяма любов и с голямо търпение изнесе нашите грешки стигащи понякога до нетърпимост. Той посочи и даде нагледен пример как Любовта превъзмогва всичко и заличава границите на нетърпимостта и прави човека свободен от вътре и от вън. А Свободата е вътрешно качество на Духа!

31. МАРКОВА ПРЕВЕЖДА НА ФРЕНСКИ БЕСЕДА ОТ УЧИТЕЛЯ Маркова беше своеобразен човек, но имаше една дарба - да знае езици. Беше белгийка по произхождение. Стана преподавателка по френски език, организира много курсове в София и много ученици преминаха през нейния метод за преподаване. Най-важното бе, че всички нейни ученици проговорваха на френски език. Само нейните ученици проговорваха и след това говореха свободно. Как ставаше това не зная - имаше качества за това. Маркова познаваше Учителя още от първите години. В нейния салон се държаха едни от първите беседи на Учителя. А нейния салон е бил на ул. „Цар Шишман" където е била школата за чужди езици. Там през 1922 г. Учителят е говорил на младежите. Но тя беше своенравна, а имаше много неща и с това създаваше много грижи и бели на Учителя. Но когато решаваше нещо да свърши го правеше. Така беше превела една беседа от Учителя на френски език. Аз взех и дадох друга беседа на Маркова да я преведе на френски. Тя взе, работи известно време и ми върна материала. Гледам и виждам, че тя бе коригирала с червено мастило целият текст. Аз изтръпнах, защото видях, че тя е превеждала както си иска и както намери за добре. Знаех, че един превод от български на френски не е проста работа, но да се направят толкова поправки с червено мастило на българския текст ме ужасяваше. Страхувах се, какво ли би казал Учителят. Затова аз предадох теста на Боян Боев, а той го занесе веднага на Учителя. Той го разгледал, видял червените поправки, върнал листовете на Боян Боев и казал: „На сестра Маркова съм дал свобода на превода". Боян поел листовете, не казал нищо, после ми ги върна и предаде думите на Учителя. Накрая се обърна към мене: „Ти какво, искаш да ме скараш със сестра Маркова ли?" Обясних му, че търся Истината. Боян отговори: „Аз ти донесох и казах Истината". Така приключи този случай и аз вече имах едно знание по този проблем. Но въпроса с преводите от български на чужди езици на Словото остана открит. По едно време всички се юрнаха да превеждат на френски, английски и немски. Преведоха се няколко беседи, но от онези, които можеха. Те са отпечатани. Когато и други опитваха и поставяха въпроса за превеждане на Словото на чужди езици, Учителят им каза: „Не берете грижа за чужденците. Те сами ще дойдат и сами ще си превеждат и печатат. Това си е тяхна работа. А вие си гледайте вашата работа. А вашата работа е да слушате, да четете Словото Божие и да Го прилагате. Чрез вас се предава Словото, а чрез чужденците ще се приложи и разпространи. Но това са други времена и за други хора. А сега гледайте да не загубите вашето време и себе си, което ви е определено от Школата." Ние слушаме, поглеждаме се и умуваме. Времето определено от Школата за нас не е времето, което ще бъде определено за другите, които ще дойдат след нас. Духът е един и същи, но Той определя и раздава времената на человеците по земята така както Му е угодно и както Той иска. Това е окултен закон и ние го проверихме десетилетия наред след заминаването на Учителя. Вие също ще го проверите. Затова пазете времето, което е определено за вас, за да свършите една работа за делото на Учителя, когато дойде това време. А то ще дойде, защото за всяко време се изпращат строго определени хора и те трябва да бъдат истински ученици. Верни по дух и предани на Словото на Учителя.

30. СКАЗАНИЯ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК ЗА ВСЕКИ ЧОВЕК НАЧАЛО Дядо Благо 1. Бог наш е океан безбрежен, Неизмерим връх белоснежен, От всички богове най-прежен. 2. Бог наш е слънце на слънцата, Величието в небесата, Красивото във светлината. 3. Бог наш е Бог Любов предвечна, Любов велика, безконечна, Свещена и неизреченна. 4. Той управлява всички сили, Които вечно са творили, И сътвореното красили. 5. Не стига се Бог в съвършенство, Непостижим е той в блаженство, неподражаем в президентство. 6. От Бога по-реално няма! Вселената макар голяма, Открай докрай я Той заема. 7. Навред проникнува горите, Цветята, билките, тревите, И облаците, и звездите. 8. Той е у всичките животни Живота - в форми разнородни. Единство - в членове свободни. 9. И ето, Той и в нас живее! Честит е, който съумее Със Него в себе да се слее. 10. Весден ще слуша словото му, Ще изпълнява волята му И ще пребъдва в лоното му. 11. Бог наш е жив Бог повсеместен, Всемъдър, благ и милосърден, И пак невидим, неизвестен. 12. От Бога всеки само иска: Един за всяка душа близка. А друг за себе си - да лиска. 13. Далеч от Бога в тъмнината, Пред Него близу - в светлината. А ти върви си след душата. 14. Извън съзнанието Божие Народ, човек и дом не може! Така си Вседържител Боже. 16. Ще видиш Бога ако вярваш; Ще вярваш без да се съмняваш, Ще вярваш и ще се надяваш. 17. Без вяра щастие не иде, Без слънце светлина не биде, Без Бога благодат не сниде. 18. Светът без вяра не успява, Тя ни крепи и утешава, Задачи много разрешава. 19. Любов, хармония, надежда, Едничка вярата отглежда, Сал вярата до тях довежда. 20. Чрез свята вяра се добива Премъдрост, слово, правда, сила, И всяка вънкашност красива.

29. ТВОРЧЕСТВОТО НА ДЯДО БЛАГО Той бе свързан с този народ. Неговото творчество слизаше свише. Но връзките му с този народ от векове предполагаше, че корените бяха много дълбоки, стъблото много високо и клоните се разпростираха на широко. Невероятно творчество за деца. Сега ще цитираме по малко от всякъде: Дядо Благо беше написал много приказки, още повече стихотворения, басни. Имаше и духовна поезия, като някои стихове бяха отпечатани във в-к „Братство" и списание „Житно зърно". 1. Поговорки: Първо Петко, после господин. След молитва ще река Амин. Речи ми реч да те позная. Пиши ми ред да ти гадая. * Пред кум се вода не гази. Бъхтано куче не пази. Слепец, слепци не води. Сам вожд на бой не ходи. Не се меси в чужди грешки, Да не си причиниш болежки. * 2. Гатанки: Малък Сечко сред реката сапун прави от водата. Баба Марта го събира, За един ден го изпира. Що е то? (Ледът) * Бодлива крава през плет минава Опашката й отвън остава. Що е това? (Иглата). * Трака, чука във реката, Брашно бълва в торбата. Що е то? (Воденицата). * 3. Скоропоговорки: Биволарю, биволарю, като биволарува, биволарува не набиволарува ли се? (Кажете го бърже, ама много бърже) * Кръстю кръсци кръстосва, Добре кръстосвай Кръстю кръстците.

28. ДВЕТЕ СВЕЩИ Като бил на погребението на своя приятел времето било лошо, студено, дъждовно и дядо Благо се простудява. Как е бил облечен не се знае, но дъждът го намокрил, бил лошо облечен, простудява се и в неговата възраст лесно човек се разболява. Ляга на легло и за една седмица си заминава от този свят на 16.I.1938 г. в 11.30 ч. преди обяд. Било е неделя. Както е обикновено било прието Учителят държи една беседа в пет часа, като „Утринно Слово" и една беседа в 10 часа като „Неделна беседа". Вечерта от 19 ч. до 21.30 ч. Учителят държи трета беседа. Като свършва беседата казва: „Днешните две беседи са моите две запалени свещи за дядо Благо." И добавил: „Живот, знание и свобода, това Божият Дух иска!" След малко помълчал и казал: „Аз обичах дядо Благо!" Дядо Благо беше ученик на Учителя.

27. ПРИЯТЕЛЯТ НА ДЯДО БЛАГО Дядо Благо имал приятел и все искал да го заведе и да го запознае с Учителя, а то все не се нареждало - или нямало време, или все един от двамата бил занят с лична работа. Не е било време за такава среща. Но идва време, този приятел се разболява и за няколко дни починал и дядо Благо бил на погребението му. Преди това той попитал Учителя, дали е редно да ходи на погребението. Учителят му разрешил. Връщайки се от погребението дядо Благо отново отива при Учителя, който вдигнал ръка за поздрав и дядо Благо отговорил със същия поздрав, а Учителят му казал: „Аз не поздравявам теб, а твоят приятел когото погреба. А сега той е тук до тебе застанал." Дядо Благо се оглежда и не вижда никого. Не му е било дошло времето да му се отворят очите. Докато на неговия приятел му бе дошло времето да се срещне с Учителя. Един се среща с Учителя на яве, а друг в другия свят.

25. БРАТ БОЯН БОЕВ НАПУСНА ЗЕМНИЯ СИ ЖИВОТ Роден на 17 октомври 1883 г. в гр. Бургас. Починал на 21 юли 1963 г. в гр. София. Всеотдайният ученик на Учителя, великата подкрепяща ръка в Слово и Дух престана да работи! Благородното човеколюбиво сърце не тупти вече, но той ни остави велик образец на служене. Петдесет години, всяко Слово отронено от нашия любим Учител мина през перото му. Неговите сказки, книги и статии, говорят за дълбоко просветения ум и висок идеал, на който служеше. Като изпращаме в духовния свят нашия обичен брат Боян Боев, ние съучениците му - братя и сестри и приятели, дълбоко се прекланяме пред него и неговата дейност. Погребението ще се извърши на 23 юли 1963 г., вторник, в 17 часа в Софийските гробища. Учениците на Бялото Братство в България. София, 21 юли 1963 г. Бащата на брат Боян се казваше Димитър Боев. Открива печатница в гр. Бургас. Издава вестници и книги. Той имаше трима сина: 1. Боян, роден на 17.10.1883 г. Завършва естествени науки и работи като гимназиален учител. 2. Стефан, роден на 16 септември 1886 г. Замества баща си като печатар и ръководи печатницата му. 3. Симеон, роден на 22 октомври 1888 г. Работи като управител на митниците в Созопол и в Бургас, а по по-късно е чиновник. 4. Станка, първо дете на Димитър Боев, родена на 20 декември 1881 г.

24. СЛОВО НА БРАТ БОРИС ПРИ ЗАМИНАВАНЕТО НА БРАТ БОЯН БОЕВ Боян Боев си замина на 21 август 1963 г. в 18 ч. и 35 мин. Сега когато изпращаме нашият обичен брат Боян, душите ни са изпълнени със спомени за него. Наистина ние извървяхме светъл творчески път с него. Път на служене и на жертва. Този път не свършва до тук, защото той е път във вечността. Нито връзката ни с брат Боян се прекъсва, защото тя е връзка с вечния живот. Сега какво да кажем? Имаше извор на планината с чиста прохладна вода. Всеки можеше да почерпи от него. Имаше плодно дърво, което принасяше много плод. Питат ме къде е дръвчето? Казвам, дръвчето е в семката. Не се е загубило. Един ден кога му дойде времето дръвчето пак ще израстне, ще се извие отново във всичката си красота и сила. Ако трябва да кажем нещо за Царството Божие, то ще бъде това. Царството Божие е в сърцата на онези, крито любят Бога. И на вас казвам сега: занапред брат Боян Боев ще живее в сърцата на онези, които го познават и обичат. Тук той си е приготвил най-хубавото място. Сега аз приветствам нашия обичен брат Боев, жив повече от всякога в сърцата ни и в душите ни. Там неговата свята творческа работа продължава. И не само това. Аз му пожелавам същия светъл път и в душите на онези, които в бъдеще ще дойдат и ще го познават. Ще го обичат, защото не може никой, който познава брат Боян да не го обича. СПОМЕН ЗА БРАТ БОЯН. Обични брат Боян, ние ще бъдем отново в Божествения живот както сме били до сега. Едно в красотата, едно в мъдростта и знанието, едно в Любовта, едно в доброто, едно с делото на обичния ни Учител. Винаги заедно и на Небето. В молитвата ще бъдем заедно, във всички най-хубави моменти на живота ние ще бъдем наедно. В работата, в творчеството, в жертвата за делото, свято за нас, ще бъдем наедно неразделни. Заместникът на брат Боян. Някои имат желание да управляват Братството. Какво Братство ще управляват те? Бялото Братство е невидимо, то е Светлината в умовете на хората, то е Виделината в душите им, то е Славата, чрез която Божият Дух се проявява. Затова само Бог управлява Бялото Братство чрез Учителя. Някои искат да заместват брат Боян и да застанат на негово място. Какъв брат Боян ще заместват те? Имат ли неговото сърце? Имат ли неговият ум? Имат ли неговият огън и готовност за жертва? Имат ли неговата чистота и безкористие? Брат Боян е неповторимо явление. ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА БОЯН БОЕВ. Преди да си замине брат Боян каза: „Благодаря на Бога!" Това бяха последните му думи. Благодарността никога не го напусна. Привилегия е на човека да знае кога, пред кого и как да благодари. За брат Боян тази привилегия бе живот и път.

23. КОЙ КАК ПРОПОВЯДВА Аз с него се запознат през 1920 г. Това което зная за него, той ми го е разказвал. На времето е следвал естествени науки в Германия. Там се запознава с Рудолф Щайнер и е бил негов ученик заедно с други студенти. В един разговор Щайнер го запитва: „Ти от къде си?" „От България". „Ами защо идваш да търсиш тук учител когато Учителят е в България?" От тези думи той се запалва и се връща в България. Тук се записал в Университета и си довършва естествените науки. Същевременно прави връзка с Учителя. След като завършва го назначават за учител в гр. Панагюрище. Той е енергичен, деятелен човек. Направо огън човек. Имаше дар слово. Като говореше пред слушателите, залата замираше. Той популяризираше духовните науки и беше противник на материализма и атеизма. Но той е толкова деятелен, щото почва да вербува дори учениците си, чете сказки, държи проповеди и скоро около него се образува един голям кръжок от ученици. Той ги извежда на екскурзии, запознава ги с един нов мироглед към природата. Такъв човек се среща рядко. Учителите се виждат в чудо с него. А освен това той е добре подготвен в своята професия. Когато говори на учениците за растителния, животинския и минерален свят, той винаги свързва всичко това с окултните науки. Но духовенството го погна както и местните общественици и го уволниха. След това го изтеглиха в гр. Свищов, но и тук продължи своята дейност, след което бе уволнен дисциплинарно като учител. Дойде в София на Изгрева, но остана без пенсия. Трябваше да плати с нещо за своите проповеди. Той привлече много ученици от Панагюрище, които след време дойдоха в Братството. Беше безкористен. Съдействаше на всички. Беше най-добър работник на Учителя, изцяло предан на делото. Към него се присъедини проф. Консулов, с когото бяха съученици. Той бе професор по геология и привърженик на атеизма и материализма. Но под влияние на Боян Боев той се промени и мина към духовния мироглед и след това те споделяха като родни братя. Идваха често у нас на гости и беше мило да се гледат как двамата разговарят. Боян привлече и Стоил Стефанов, който беше секретар на Стамболийски. Стоил си купи място на Изгрева, построи си къщичка, но не живя в нея. Идваше често на разговор с Учителя и понеже беше личен приятел с Боян винаги се отбиваше при него. Стоил беше един честен човек, който е бил хвърлен в затвора от цар Борис, защото бе републиканец. В затвора прекарал около 10 години и не е искал да разговаря с цар Борис. Но Боян е имал съученик -началник на затвора и го помолва да раздаде беседи от Учителя на затворниците. Отиват наши братя и разнасят беседи по килиите. Така Стоил попада на беседа от Учителя и след това се свързва с Боян Боев. След като излезе от затвора дойде при Боян Боев и се свърза с Учителя. Боян Боев имаше около 200 тетрадки със стенограми. Той не пишеше красиво, но четливо. За един стенограф не е проблем да ги разчете. Но на 6 декември 1957 г. властите направиха обиск и ги прибраха. Дали ги унищожиха, това едно друго поколение ще каже. „Изворът на доброто", това са разговори на Боян Боев с Учителя в Мърчаево. Там Учителят откри един малък извор, който Учителят нарече „Изворът на доброто". Доброто се проявява в най-малките неща. „Изгревите на слънцето". Това са разговорите на Учителя с посетителите записани от брат Боян, когато идваха на Изгрева. „Разговорите на Ел-Шадай", това бяха разговорите с Учителя на Бивака, повече в четвъртък, когато правехме излети до планината Витоша. „Писма до приятелите", това са различни разговори, случки и събития, които брат Боян извади от тетрадките си като всяко писмо имаше по 3-4 листа, които той изпращаше на ръководителите на Братствата в страната. Така те успяха да се запазят при обиските.

21. СТРАШНОТО ЕЗЕРО Е НАИСТИНА СТРАШНО И ОПАСНО Има места в планината, които не са благоприятни за туристи. Там има други сили, които действат разрушително. Но те също създават свои забележителни места, но силите и вихрите им са негативни по заряд. И ако човек не е във връзка с Невидимия свят, може да премине през премеждия. Всички произшествия в планината се дължат на това правило. Създават се дисхармонични вихри или от човека, който посещава планината или от самите места, през които той минава. Боян Боев беше поискал да отидем на Страшното езеро, до което се отива след като се отклонява от хижата на Мальовица. Бяха му разказвали приятели, че там има застрашителни и красиви неща. Аз бях минавал там. Наистина имаше такива места, но лично аз не ги харесвах. Ние отбивахме едно такова пътуване, но брат Боян настоя. „Ако вие не дойдете, аз сам ще тръгна". Беше решителен. Не можехме да го оставим сам да тръгне. Той се движеше трудно, трудно придвижваше крака си и ходеше с бастун. До хижата отидохме с рейс. Тръгнахме тримата. Сестра Мария го подкрепяше под ръка, аз носех раниците и така полека-лека стигнахме до Страшното езеро. Времето бе слънчево, хубаво време, което рядко се среща в планината. Вместо да се радвам на тази красота, нещо не ми позволяваше. На връщане долу на равното, след като сме преминали през всички камъни, препятствия долу на полянката преди клековете, сестра Мария се подхлъзна, падна и си счупи ръката между китката и лакътя на дясната ръка. Голяма беда ни сполетя. Брат Боян едва се движи, а сега Мария е със счупена ръка. Свечеряваше се. Да тръгна с Мария, не мога да оставя Боян. А ако останем на това място трябва да се пали огън през нощта, а тук има трева и клек, който е суров. А не сме подготвени за нощуване. Изобщо трудности - най-голямото напрежение в живота ми. Първо взех една мукава и направих нещо като коруба, като шина и върху нея поставих ръката на Мария и я превързах. После започнахме да слизаме. Беше се стъмнило и само по интуиция намерихме пътеката и се затирихме лека-полека до хижата благополучно. Преспахме там и сутринта се придвижихме до София. А там в болницата докторът ме запита кой е правил превръзката, защото му хареса как е поставена ръката в корубата и че е добре привързана. На Мария тук поставиха гипс на ръката и така тя се мъчи няколко месеца докато оздравее ръката ѝ. Учителят също не разрешаваше да ходим по този циркус, макар че сме се изкачвали от хижата до връх Мальовица и до Еленин връх с Него. Повечето минавахме през връх Дамга, по Додов връх, по билото до връх Мальовица, когато се изкачвахме от 7-те езера. Тук изгледа е по-хубав и по-безопасен. Какво значи Мальовица? „Мал" на френски е зло. А Мальовица означава: „От зло, по-зло". За да минава човек през такива места изисква се будно съзнание, връзка с Невидимия свят, да се движи човек в мълчание и в пълна концентрация в себе си. А ние тримата се движихме, приказвахме си това-онова. Накрая дойде онова, което докара бедата. Не оценихме, че ни беше дадено хубаво време. Аз наблюдавах, но не можех да се радвам, защото усещах, че някаква невидима ръка не ми позволяваше да се радвам. Случи се онова, което трябваше да се е случи, за да си научим урока как се върви по-страшни и опасни места.

20. БОЯН БОЕВ (17.Х.1883,гр. Бургас - 21.07.1963, 18.35 ч., в София) При всеки удобен случай ние се отправяхме към планината Витоша. Тогава тя не се посещаваше много. Само местното население от околните села бродеше по нея. Това бяха овчари и пастири, или косачи, които косяха тучните ливади. А до там се отиваше пешком за няколко часа. Решихме да отидем на местността „Яворови пресои" на Витоша. Бяхме двама. Мария Тодорова и аз. Поканихме и Боян Боев. Придвижихме се бавно, защото брат Боян се движеше с бастун и леко понакуцваше. Това бе едно страдание останало от войната. Измъчваше го много, но никога не се оплака. Пристигнахме горе. Овчарите бяха окосили ливадите и сеното бе направено на големи купи. Прекарахме през деня много хубаво, в хармонична обстановка. Спахме там. Аз сложих на земята един пласт сено, а само отгоре платнище. Легнахме, завихме се с платнището, а отгоре половин метър със сено. На планината нощем е много студено. Спахме много хубаво и бяхме безкрайно освежени и доволни. Върнахме се и разказахме на Учителя. Той се усмихна: „Следващия път и Аз идвам!" Да, обичахме този хубав живот на планините. Имаше моменти, кракът на Боян Боев го измъчваше много. Беше отишъл до Учителя и трябваше да седне, за да стенографира, но болното му коляно му попречи и той без да иска изохка. Учителят го погледна: „Е, как е?" и с погледа си посочи коляното му. Боян също погледна коляното си и каза: „Ех, карма". Учителят се усмихна. Ние също се усмихнахме, защото чакахме, че той ще започне да разказва и да обяснява. „Кога искаш да изплатиш кармата си, сега или в следващия си живот?" - запита Учителят. Боян се стресна, леко подскочи както бе седнал и отсече бързо, напористо с неговия висок глас. „Сега, сега, сега, Учителю!" Всички се стреснахме. Учителят се усмихна. След това разговорът потече в друга посока. Боян до края имаше „трън в плътта си", а дойде време когато това го скова на легло, но той продължаваше да работи. Разчиташе стенограмите си и ги диктуваше на някои от сестрите, които пишеха на пишеща машина. По този начин излезнаха много неща от него за живота на Школата по това време, които трябва да бъдат отпечатани от следващото поколение. На една екскурзия, която направихме с група приятели на планината през зимата, беше много студено, до минус 10 градуса. Не можехме да му откажем на брат Боев да дойде с нас. Тогава му измръзнаха ръцете. Като се върнахме в София голям труд се положи, да му се стоплят пръстите. Няколко седмици не можеше да ги движи. Това беше последната му зимна екскурзия. След заминаването на Учителя бе създаден седемчленен Братски съвет. Боян Боев и аз влизахме в състава му. Но още от самото начало работата на този Братски съвет протичаше с много разправии, караници и скандали. Обикновено по това време, през деня, аз бях на работа. Тогава Боян идваше у дома и предаваше на Мария Тодорова: „Кажи на Борис, че утре ще има Братски съвет". После вдигаше двете си ръце над главата и викаше силно: „Ужас, ужас, ужас!", а той беше гръмогласен. На тези съвети аз водех борбата. Боян не беше борец, той мълчеше. Паша бе слаба. Тодор Стоименов също. Аз водех битката. Накрая той казваше само две думи: „Съгласен съм!" или „Не съм съгласен!". Боян Боев стоеше винаги до Учителя и стенографираше. Веднъж Мария си беше навела главата надолу, Боян влезна, огледа се бърже, видя празно място и седна. А това празно място беше наведената глава на Мария. Без да гледа седна на главата ѝ. Тя извика и всички се засмяха. Мария стана, а Боян седна на стола ѝ. Боян Боев я погледна невъзмутимо и продължи да записва също невъзмутим говора на Учителя. Беше верен и предан на Словото на Учителя. Боян Боев имаше един джобен часовник, който винаги носеше. Този часовник дойде в мене и аз го нося сега. Работи точно. Изваждам го и като го поглеждам си спомням за него. Служи ми добре както е служил на времето на брат Боян. Сега младите ми поглеждат часовника и ми се усмихват понеже е старомоден. Но те не знаят какво може да говори един часовник в спомените ми с брат Боян. Учителят разказваше случай за един учител по време на Балканската война, който попада в една пещера. Не могъл да излезне, понеже се криел от неприятеля. До тогава този учител би атеист. Престоял няколко дни и много изгладнял. Накрая казал: „Ако има Бог, то Той трябва да знае, че аз съм гладен и че трябва да ме нахрани и ако това стане, ще повярвам, че има Бог". След малко полека лека пристъпила една костенурка и оставила едно парче хляб пред входа на пещерата. Оставила и си заминала. Тогава този войник повярвал в Божия Промисъл. Този случай е отпечатан в беседите. А този учител е бил Боян Боев. Лично той ми е разказвал случая. Той е бил много буен и обичал споровете, да доказва с аргументи, но нямал такава опитност и Небето му я дало. Както е бил силен в доказателствата си за атеизма, така след този случай той се преобръща и минава на противоположната страна. Повярвал в Бога. Не след дълго време се среща и с Учителя. И от тогава остава верен до края. В стаята на Боян Боев бяха наредени неговите стенографски тетрадки на купища камари. Той се разхождаше между тях. Някои от тези тетрадки той дешифрира. Много пъти му казвах: „Брат Боян, дай да ти приберем тези тетрадки!" Боян ги поглеждаше, беше сраснал с тях и не можеше да ги изтръгне от себе си. Изохкваше и казваше: „Нека да постоят още, после ще ги прибереш". Но дойде онзи ден на 6. ХII. 1957 г. когато направиха тотален обиск на Изгрева и властите му взеха всички тетрадки. Всички папки и всичко, което имаше написано от него, включително и Братският архив. Сложиха го в чували и го прибраха. Изчезна всичко. Боян беше като болен. Прежали всичко, но не можа да прежали тетрадките. Тези тетрадки не се върнаха вече. Част от предишните тетрадки аз бях оставил на друго място и така запазихме някои от тях. По-късно един млад брат поиска от мен да дешифрирам някоя и друга стенограма на брат Боян, за да може да остане един код за разшифриране на стенограмата на Боян Боев. Неговата стенограма само аз можех да я чета, защото той пишеше разкрачено. Този брат прибра стенограмите на Боян Боев, които дешифрирах, моята стенограма, както и записа, който той направи, когато аз разчетох стенограмата. Така че когато намерите другите тетрадки на Боян Боев ще можете да разчетете стенограмите му. Ще можете да сторите това чрез онзи код, който бе направен от този брат. Когато Учителят беше в Мърчаево Боян Боев бе отишъл да сподели с Него, да се издаде една книга за Учителя. Тогава Той го свърза с нас и по такъв начин той се привърза и с него свършихме доста работа. Отпечатахме книгата „Учителят" и „Учителят при 7-те Рилски езера". Когато аз се завърнах от затвора на 1.I.1963 г. и аз го посетих, той ме изгледа жално, жално. Знаеше, че трябваше да ме изчака, а той бе на възраст и боледуваше. Дочака ме. Знаеше, че трябва да ме изчака. А знаеше, че трябва да си заминава и не си правеше илюзии. Извика ме и смутено и развълнувано изрече: „Аз бях до тук, а ти продължавай нататък". Каквото имаше и някои и други неща, то аз прибрах. Единият предаваше, а другият приемаше. Това е по правилата на Синархическата верига, която се осъществява само от братя. След време и при мен се случи същото. През 1972 г. аз боледувах много и тогава аз с Мария Тодорова определихме моят и нашият приемник. През 1986 г. аз бях вече на възраст, той дойде при мен, седнахме на пейката отвън и аз му казах: „Аз бях дотук, а ти продължавах по-нататък". Аз продължих приемствеността на Синархическата верига. Това е веригата, която осъществява приемствеността на Словото на Учителя. Дойде време брат Боян си замина. Освен добрите спомени за него, като верен ученик на Учителя, той остави едно голямо творчество, което трябва да бъде отпечатано от членовете на Синархическата верига. Това са главно дешифрираните стенограми от Словото на Учителя, така също и онези тетрадки и стенограми, които не са дешифрирани. И ако някой от вас проучи, дали онези тетрадки, които плениха на 6. ХII.1957 г. случайно са останали в някой полицейски архив и ако е така, то това ще бъде чудо на чудесата. Има една работа за следващите поколения, да се разчетат тези стенограми. Освен Словото на Учителя, при различни частни разговори, Слово на Рила, на Витоша, в тях има частни разговори на Учителя с братята. Боян записваше всяка една опитност на приятелите. Обикновено изчакваше онзи, който бе влезнал при Учителя и го разпитваше. Сега виждате ли колко са ценни неговите тетрадки и каква е загубата за целия български народ и за човечеството, ако тези тетрадки са унищожени от комунистическата власт в България. Той беше половин арменец, половин българин. И като половин българин записа толкова много неща. А онези чистокръвни българи дойдоха, обискираха, плениха и унищожиха всичко. Затова личността на Боян Боев е пример за ученик от Школата на Всемировия Учител - Беинса Дуно.

19. ИВАН ПЕТРОВИЧ РАДОСЛАВОВ Той беше историк и бяхме приятели с него. Неговият живот протече драматично и трагично. Бяхме свидетели на тези събития и знаехме защо всичко туй му се случи. Опита се да коригира Божественото и той трябваше да заплати, което стана по начин, който Учителят посочи. Този случай го описах. Той имаше един приятел историк Бено Цонев, женен за германка, който бе употребил цялото богатство на жена си, за да издирва през целия си живот материали по света за историята на България. Беше издал два тома в Германия. В България го гонеха понеже той беше доказал с документи кой, къде, как и защо бе фалшифицирал българската история. Беше академичен труд издаден на немски език и се казваше „Праистория и праезик на българския народ". Този академичен труд издаден в Германия в два тома тук у нас излезе в съкратено издание и бе посрещнат много остро от критиката. Цонев си имаше много неприятности. А Иван Радославов го защитаваше. Дори се яви в съда, за да го защити. Иван Радославов беше ученик на Масарик и беше личен приятел на професор Михалчев, същия който беше писал против Учителя. Та те двамата на млади години сядат в една бирария „Батемберг" до черквата „Св. Георги" в центъра, изяждат едно печено агне на фурна самички, като изпиват няколко халби бира. След като го бяха изиграли и след като бе разрушен и разпродаден братския салон на „Оборище" 14, който Братството построи, той се пренесе на Изгрева в една барака като остана непрекъснато в недоимък. В една торба държеше около 150 полици. Значи беше длъжник на 150 човека. Завърши живота си в беднота, забравен от всички, така както каза Учителят. Веднъж той се намира в голямо отчаяние и отишъл в Борисовата градина и се усамотил. Учителят отишъл, седнал до него и започнал да му разказва последователно всички негови нещастни случаи от детската му възраст до момента. Радославов се учудил и запитал: „От къде знаете това?" Учителят отговорил: „Аз ти ги създадох." „А защо?" „За да не се отклониш от пътя си, за да се уякчиш в твърдост и да си изпълниш задачата, за която си дошъл на земята." Той беше учител по история в гимназията. Предлагали са му професорска катедра, но той отказал. В първите години на Школата когато гоненията срещу Братството бяха най-големи, той написа и издаде една книга „Где е Истината" с псевдоним Джовани Веротиеро. Няма по-хубава защита на Учението от тази книга, която е написана на висок академичен стил, издадена през 1922 година. Той издаде още няколко книжки и статии в защита на учението като „Не съдете" през 1917 г. Но въпреки това не му се вмениха в правда и когато наруши Божествения закон, той трябваше да плати и заплати така както каза Учителят. А ние бяхме свидетели, че това стана така. Замина си в мизерия изоставен от всички. Никой не го посети, никой не се погрижи за него. Хайде де, кажете ми сега защо това се случи?

18. ПОСЛЕДНОТО ПОСЕЩЕНИЕ НА УЧИТЕЛЯ В ДОМЪТ ГУМНЕРОВ Последният път Учителят ни покани няколко братя. Бях аз - Борис Николов, Методий Константинов, Боян Боев, Галилей Величков. Ама Галилей не го покани Учителят, но той се вмъкна насила даже. Тогава Учителят беше много строг и сериозен. Той ни покани и каза: „Тези и тези братя". Заведе ни на ул. „Опълченска" 66. Слезнахме с кола и аз усетих тогава, че Той си взима сбогом със старото жилище. Тогава предложих на приятелите: „Нека да оставим Учителят сам в стаята си. Той има някаква лична Негова работа". Учителят кимна с глава, одобри моето предложение и ние излязохме от стаята и седнахме на пейката на двора. Учителят седя в стаята около два часа. Там какво е правил ние не знаем. След туй ни повика. Беше отворил сандъка си. Имаше един голям сандък в стаята. Имаше книжа, предмети и други неща. Извади от сандъка си една кутия и я подаде на Методий: „Тези неща ще ги предадеш на Гръблашева". Те бяха ценности, които тя бе оставила Учителят да ги пази. Методий взе кутията, понеже живееше у Гръблашеви. Имаше връзка с тях - с майката и дъщерята. След това Учителят взе тетрадките на Петко Гумнеров, в които той е записал първите беседи, които Учителят е държал в София. Учителят ги предаде на Боян Боев. На мен предаде кристали направени от стъкло, специални големи, едри кристали. Те бяха направени по кристалографските системи - имаше от кубичната система, комбинация на куб с октоедър. Те бяха седем, осем кристала. Бяха ги донесли от чужбина. Те имаха хубав син цвят. Учителят ми ги предаде в ръцете. Последните години аз ги бях сложил на пияното в моята стая и вероятно съм разказвал историята на някого за тези кристали и след това те изчезнаха. Някой ги открадна от мен. Това е някъде към 1980 г. Учителят ми ги предаде лично да ги пазя и аз бях обещал на моят приемник да му ги предам за съхранение. Но ме окрадоха. Е, това братска постъпка ли е? Не е. Кражбата винаги е кражба. А на Галилей извади от чекмеджето един портрет на дядо поп Константин Дъновски, както и няколко малки негови портрети. Така Учителят разпореди някои неща, кой какво да носи. Това беше жива символика. Какво стана с нещата, които Учителят ни предаде? Гръблашева си взе скъпоценностите и само тя знае какво направи с тях. Методий след това написа очерк за Гръблашева. Тетрадките на Гумнеров, които Боян Боев държа при себе си, му ги взеха при последният обиск заедно с неговите тетрадки. Не можа Боев да ги запази. Но предполагам да са запазени в Народната Библиотека в някоя скришна стаичка. Аз бях подал молба при последните обиски до директора на Народната библиотека, за да се заинтересува и запази архива на Учителя. И той изпрати двама човека на Изгрева, когато товареха литературата на камионите. Така че те присъстваха. Какво е станало по-нататък не знаем. Дали бяха чиновници на Народната библиотека или бяха служители на милицията, не знаем. Какво са запазили ние също не знаем. Но сигурно знаем, защото видяхме и проверихме как тези 19 камиона, натоварени със запленената литература и архив бяха изпратени за претопяване в книжната фабрика на гара Искър. Това го знаем. И вие трябва да го знаете. Какво направи Галилей след като държа в ръцете си портрета на дядо поп. Той написа очерк за дядо поп Константин Дъновски. Какво направих аз с кристалите? Едни запазих, други ми ги откраднаха. Но след заминаването на Учителя аз организирах една група и отидохме на ул. „Опълченска" 66, където фотографа Васко Искренов засне Петко Гумнеров и цялото разположение на стаите горе и долу в трапезарията в приземния етаж. Документирахме и направихме два албума. А сега това е вече история. Хубава история. Онези, които запазих бяха укрити на скришни места и сега не зная къде се намират. Но дойде онзи, който бе мой приемник и той записа моите опитности. Е, това вече не можеха да ми откраднат - и да искат, не могат. А тези опитности ги предаваме на вас, идните поколения за живота ни с Учителя.