Sheny Idaet

95. СТЕНОГРАФКАТА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА И СЪЩЕСТВЕНИТЕ НЕЩА ОТ ЖИВОТА НА УЧИТЕЛЯ Прекарахме двадесет и две години с Учителя на Изгрева. Но ние знаехме много малко неща за Него от личния Му живот. Възрастните приятели, които заварихме и които Го съпътствуваха от началото на века в разстояние на двадесет и две години докато се отвори Школата, понякога ни разказваха откъслечни епизоди от Неговия личен живот. Разказваха това, което бяха видя-ли и това бяха техните опитности. Някои разказваха и за рода на Учителя, а някои бяха заварили баща Му дядо поп Константин Дъновски и имаха интересни разговори с него. Но никой не седна да запише тези неща. Защо стана така не знам. Учителят не обичаше да говори за личния си живот и за рода си. Рождената майка на Учителя е била дъщеря на Йордан хаджи Атанасов. Бил е богат търговец в турско време с българско съзнание и е изпращал на свои разноски деца от народа да се учат в Цариград, а после ги е правил учители и свещеници по българските села. Така е постъпил и с Константин Дъновски, рождения баща на Учителя. Първо го е направил учител в собственото си село, после го е направил свещеник и накрая го е направил зет, като го е оженил за дъщеря си Добра. Майката на Учителя се е наричала Добра. Учителят рядко е говорил за майка си и то само в тесен кръг от приятели. Аз само веднъж Го чух да казва и с особено чувство да произнася името Добра. А един път както се бяхме събрали около Него, обърна се към Савка Керемидчиева и каза: „Добра, направи това!" Сестрите като чуха това веднага Го поправиха: „Учителю, това е Савка, а не Добра." А Той се усмихна лекичко и каза: „Рекох, това е Добра!" Ние се спогледахме и замълчахме. Някои от нас имаха знанията, а други имаха опитности как стават тези неща. Вероятно Учителят бе допуснал в някои моменти или в един отрязък от време заминалата Му майка да влезе в тялото на Савка, за да може същата тази Добра да се възползва вече за своето духовно усъвършенстване от близостта на Савка, която бе единствено допускана толкова близко до Учителя. А в тялото на нейния рожден син Петър беше вече Божествения Дух и Христовия Дух. Това бе Мировият Учител, който бе пред нас. Ето, това е една случка и се отнася към големите мистерии на Всемировия Учител. Когато издадохме книгата „УЧИТЕЛЯТ" бяхме критикувани от възрастните приятели и особено от Тодор Стоименов, че много малко сме дали за личността на Учителя. Но ние целенасочено не дадохме този материал, понеже не искахме да подчертаваме личността, а да обрисуваме духовният Му образ. Имахме поводи за това. Спомням си какво отговори веднъж Учителят на един журналист, който Го запита: „Господин Дънов, кажете нещо за себе си!" Учителят строго му отговори: „Това не е съществено!" Ние се придържахме към това мнение на Учителя. Но за да ви успокоя ще кажа, че това което ние не направихме, бяха го направили другите. А това бяха учени, професори от Университета, които бяха написали биографията на бащата на Учителя - дядо поп Константин Дъновски, така и също за всичките онези личности около Него. А нашата работа беше друга. Но ние пазим материалите им. Една вечер ние разговаряхме пред Учителя като обсъждахме или критикувахме този или онзи. Как може да се критикува пред Учителя ли, когато Той изрично е казвал: „Не се критикувайте! Не изнасяйте погрешките си един пред други, защото те ще ви спънат. Като изнасяш една погрешка на другия, това означава че ти го чистиш отвътре и има опасност, това което изчистиш от него да влезне в тебе и ти да повториш същата грешка. Онзи, който иска да чисти погрешките на другите, трябва да има сила и мощ." Да, но ние това не го спазвахме. Тази вечер ние разговаряхме, а Учителят стоеше пред нас и не взе отношение към целият ни разговор. Мълчеше през цялото време. А това много рядко се случваше. Защо се случи ли? Защото това за Него бяха несъществени разговори и несъществени неща. Същественото за ученика е изучаването на Словото на Учителя и неговото приложение.

94. ЛАТВИЙСКОТО БРАТСТВО През 1939 г. от Латвия дойдоха много гости на Братството. Пампоров бе направил връзката с тях, бяха разменени писма и те дойдоха по покана на Савка. Много от тях знаеха немски и понеже Савка знаеше езика, тъй като майка й беше гермапка, то след като дойдоха на Изгрева, те се прилепиха към Савка и майка й. Но тъй фанатично, че не поглеждаха други братя и сестри и не поддържаха връзка с тях. Може би това бе внушение на самата Савка и на майка й. Те гледаха на тях като на свещени особи и с голямо уважение. Веднъж една сестра им каза: „По някой път като ви гледам, виждам, че Вие идвате от далеч. Изразходвате време, пари, средства. И като дохождате тук определяте се само за едно място. Не държа и не претендирам да се обърнете към мене. Знаете ли какви прекрасни братя и сестри ние имаме? Хубаво би било и с тях да разговаряте, да се обогатявате с техните опитности. Учителят призовава всекиго на неговия път по особен начин. За всекиго е различен този път. Какви богати и хубави опитности имат приятелите тук. Добре е да подържате връзка с тях и да се опознавате." Сестрата бе намерила преводач, специално го доведе на Изгрева, за да преведат думите точно. Преводачът бе професионалист и думите бяха предадени както трябва. Латвийците ги чуха, разбраха мисълта вложена в тях, но си продължиха по същия път. Фанатизмът и невежеството вървят ръка за ръка.

93. САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА. ИЗПИТИТЕ НА УЧЕНИКА Една година стенографката Савка е поканена на гости от Братството в гр. Айтос и тя на един от техните събори ги посещава. Връща се от там възхитена от Айтоските братя и сестри и ги хвали пред Учителя. Учителят я изслушва и накрая казва: „Рекох, ами опитани ли са те? Минали ли са изпитите, изпитани ли са? Не говорете неща, които не познавате!" Савка стенографира думите Му, разчете ги и ни ги предаде. А пък ние ги проверихме. Видяхме кой как държеше своя изпит. Е, това е най-важното: Изпитът!

92. МЪГЛАТА В първите години Учителят бе дал задача на учениците всеки сам да се качи на Витоша. Този опит бе направен от мнозина. След това задачата бе: първо трябваше да се качат денем, а след известно време да се изкачва Черни връх и то да стане нощем. През цялото време ученикът трябва да държи връзка с Бога и да не си отклонява вниманието със странични неща. Мнозина направиха този опит и се получиха най-невероятни случки за описание. Едно от условията беше, всеки който тръгне да прави този опит трябваше да се обади на Учителя. Но имаше и своенравни братя и сестри, които самоволно решиха, че тази задача е много елементарна и че могат да се справят сами без помощта на Учителя. На тези им се случиха най-неочаквани премеждия и някои пострадаха. Стенографката Паша Теодорова и тя решава да направи този опит както и останалите. Отива при Учителя и Му съобщава, че иска да отиде на екскурзия на Витоша сама, за да може да размишлява, да съзерцава сред природата и едновременно да направи задачата, която Той е дал, да се отиде на Черни връх. Получила одобрението на Учителя, тръгнала пеша и полека, полека се изкачвала по пътеките на Витоша. По средата на пътя паднала мъгла и изгубила пътя. Лутала се насам, натам и накрая се объркала. Идва й на ум, че трябва да търси помощ. Спира се, прави молитва и търси мислено помощта на Учителя. По едно време вижда пред нея застанал Учителят. Тя пристъпва към Него, целува Му ръка, а Той й казал: „Хайде сега двамата да намерим пътя". Извел я на пътя, посочил й посоката, която трябва да следва и тя тръгнала с Него. Вървели що вървели заедно и Учителят изведнъж изчезнал. Тогава по пътечката полека-полека тя слезнала обратно от планината и след няколко часа пристигнала на Изгрева. Отива при Него и Му благодари за помощта. Той се усмихнал: „Когато се намирате в затруднение търсете Ме в небесата небесни с молитва, където Моят Дух обитава". Така Паша прави своят опит. Тя не би могла да стигне върха, дори и да е било слънчево времето, тя не беше подготвена за такива преходи. Не случайно по средата на пътя небето й слага преграда като довежда мъглата, за да може да я спре, за да не върви по-нагоре. Мъглата я спира, тя прави връзка с Учителя и получава помощта. Опитът на Паша излезна несполучлив, но примера с Учителя е превъзходен и превъзхожда опитностите на другите във връзка с изкачването на учениците на Черни връх.

91. ТИ ДОСТОЙНА ЛИ СИ ДА СЕ ПРЕЧИСТИШ? Сестра Паша Теодорова пости и иска да се пречисти срещу Великден. Пита Учителя: „Какво ще ми кажете за причастието?" Учителят мълчи. Паша пак пита. Най-после Учителят я запитва: „Ти искаш ли да се причестиш?" „Учителю, аз постя, аз искам". „Добре, тогава иди в църквата!" Но като отива в църквата тя вижда, че тук е онзи поп, който беше голям враг на Братството. Паша беше го виждала, знаеше за него, но попа не познава Паша и не знае, че тя принадлежи към Братството. Попът миросва пасомите и Паша е в общата редица, която се приближава до него. Когато стига до него попът се изправя и с висок глас възгласява: „Ти достойна ли си да се пречистиш?" Паша изтръпва. Какво да каже. Мълчи. Попът пак възгласява: „Ти достойна ли си да се пречистиш?" Паша не знае какво да каже и отново мълчи. Попът чак тогава я миросва и прави един жест, с който иска да каже, „Ти не си достойна, ама от мен нека да мине". Паша разбира жеста. Когато се връща при Учителя разправя му за случилото се. „Учителю, никога вече няма да ида да се причестявам". Учителят мълчи. Следващата беседа, която изнася пред учениците носи името: „Чистотата". Тогава разбрахме какво означава вътрешната чистота у човека. А Паша седеше и стенографираше тази беседа. Малко преди да си замине Учителят казва на Паша: „Знаеш ли, ти най-малко грижи си ми създавала." Паша мълчи и тогава разбира какво значи чистота и характер у човека. Да бъдеш ученик и да създаваш у себе си неръкотворен храм, в когото да обитава Словото на Учителя. Ето това е характер, такъв човек бе Паша.

90. ПАША ТЕОДОРОВА Кредитът Имахме между младите сестри Дафинка Доганова - стройна и красива. Тя беше болна и вече лежеше на легло. Сестрите се грижеха за нея. Не допускаха и мисъл, че тя може да си замине. Как така ще си замине, нали живее тук на Изгрева, а Учителят е до нас и Той няма да позволи току така Дафинка да си замине. Върви един път Паша Теодорова по поляната и усеща, че съзнанието й се раздвоява: едното остава на земята, а другото се издига високо като балон в небето, в другия свят, и тя вижда картина. Дванадесет души старци стоят пред една маса и разглеждат документ. А той е разделен на графи, числа и сборове. Разглеждат внимателно документа и всеки за себе си прави изчисление и туря свое заключение. Паша чува: „Подписа се смъртната присъда на Дафинка". Старците обсъждат въпроса: кредитът, който би могъл да й се отпусне, ще го оправдае ли тя? Намират, че няма да го оправдае. Постепенно онова полусъзнание, което е било горе на небето слиза на земята, слива се заедно с другото и отново влиза в Паша като едно цяло. Тогава Паша разбира какво я очаква Дафинка и тя я жива оплака. След два месеца Дафинка си заминава.

89. СЛОВО ЗА ОЛГА СЛАВЧЕВА Братя и сестри, Нашата обичана Олга Славчева премина от малкия живот, в големия живот. Дъждовната капка се върна в океана, от който е излязла. Трябва ли да скърби тя за това? Човешкият живот тук на земята може да се уподоби на ябълкова семка посята в почвата. Тя израства, развива се, става голямо дърво. Слънцето я грее, дъждовете я поливат, вятъра разклаща клонките й. Тя се разцъфтява и уханието на цвета й изпълня въздуха. Пчелите я посещават и птички пеят в клоните й. Тя завързва плод и плодът й узрява. В плодът намираме пак малката семка. Цялото дърво, всичкия негов живот, слънчевите дни, всичко е събрано пак в малката семка. И когато дойде времето и, - защото в живота има закон за циклите - когато дойде времето й, малката семка пак ще бъде посята в почвата, и ще й се дадат условия, и ще израсне, и дървото пак ще се яви във всичката своя красота и сила. Такава е Милостта Божия към нас. - Живота е непреривен, вечен. Ако едно пясъчно зрънце не се губи, колко повече човешката душа. Когато човек премине от малкия живот - индивидуалния, към големия живот - Всемирния, как ще го намерите в онзи необятен свят? Как ще влезете във връзка с него? Само Любовта може да ви постави във връзка с него. Само Любовта е, която може да ви заведе при него. Защото Любовта устройва пътищата на душите, тя направлява стъпките им, тя подготвя условията им, тя урежда срещите им в малкия и в големия живот. Да, съществува едно Велико Братство на Любовта, едно Всемирно Братство на Любовта в този и в онзи свят - Братството на душите, които любят Бога. Псалмопевецът го нарича „Домът Господен". Христос го нарича „Домът на Отца моего". Сега ние пожелаваме на нашата обична сестра Олга Славчева, Светъл път към Дома Господен. Там ще я посрещнат онези, които я обичат, и които тя обича. И радостта им ще бъде голяма. Сега ние тука скръб имаме, но се утешаваме с думите на пророка: „И загубените души ще се намерят отново". София, 4 януари 1967 г. Борис Николов

88. СТИХОВЕ ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА Писмо от Олга Славчева до Борис Николов „Любезний брат Борисе, Ден не минава да мислим за тебе. Ти си нашето страдание, а ти си и нашата радост и наша Надежда. Въпреки всичко, ние те виждаме смело изправил глава над противоречията и светиш на тия, които нямат нашето упование. На 26.II. т. г. завърших близо 40-годишния си труд по моята книга. Като пчеличка съм събирала факти, внушения, вдъхновения и когато реших най-после да ги включа в по-раншните ми опити, изпитах небивало напрежение, мъка, даже и непроницаем мрак. Десет пъти най-малко досега съм правила основна преработка, но все рисуваното конче с креда по стената ме окуражаваше... И Този, Който даде основната идея настоява: Работи! Напред върви! Много ми послужиха твоите „Астрономически Вечери", Джейнс, Д. Спенсер, Харгрив, Беляев, Воронцов и др., но разбира се Учителят най-много в своите Беседи, където в четириизмерния свят, казаното от Него се сумира, координира и дава ясна представа за един друг, реален свят, който все пак си съществува, макар и ние да не можем съвсем ясно да си го представим, но го усещаме, макар и да не можем никому да го докажем. На 26.II т. г. аз рекох: „Конец! На житие ново аз турих венец!" Понякога нямаше никаква светлина и аз напредвах пипнешком, в пълна неизвестност, докато внезапна пролука - пълен проблясък и далече очертан път! Рекох да ти съобщя тази радост, която изпитах през тези 52 дена, когато кашлейки люто от грип, зъзнейки от студ в моя „дворец" летях из пътищата на нашата земна съседка. Желая ти здраве и БЛИЗКО СВИЖДАНЕ! Изпращам ти няколко стихотворения, някои от които вече съм изпратила за 22 март на нашите приятели из провинцията. 12.ХII.1961 г. С привет: Олга Славчева Бележка от брат Борис: Това писмо и стиховете от Олга Славчева бяха ми изпратени на 12.Х11. 1961 г. -18 дни преди да излезна от Софийския затвор. Онзи, който пише на затворник заслужава след като излезне затворника на свобода да отблагодари. Затова помествам това писмо. Олга имаше мечта да напише един роман за отиване на луната. А това бяха години, когато изобщо не се допущаше, че човек ще стъпи на луната, което се случи през 1969 г. Романът на Олга е написан след дълги проучвания върху всички научни астрономически постижения, както и съвети, които тя бе получила от Учителя. Това беше труд на целия й живот. В поетическото изкуство тя е ученичка на Иван Вазов. Тя бе много енергична, работлива, весела, подвижна, винаги тичаше. На екскурзиите тя бе на първо място. Не зная откъде тя получи идеята, но тя е единствената, която описа подред и по дати всички екскурзии на Учителя с Братството по време на цялата Школа. Описа ги така както можеше да ги опише една поетеса с вдъхновение и с поетичен талант. След време те ще трябва да бъдат издадени като се включат към тях и снимки от братския ни живот по време на летуванията ни с Учителя по планините. СВЕТЛИЯТ КАПИТАН 1. Христос намери парахода Разбит наблизо до брега, поправи го, и днес го води пристига, ето го сега. 2. И пътниците що намери пострадали ги излечи отново ги изпълни с Вяра и раните им заличи. 3. Не виждате ли го, че иде на борда светлия капитан станете всички да го видим как слиза вече на пристан. 4. Повярвахте ли че спасява? Повярвахте ли, че е Той? Кой раните ви изцелява и радост дава и покой. 5. А всички тези що довежда непобедими от сега. В сърца им радост и надежда Възлизат вече на брега. 6. И ангели с Него слизат Служители на Любовта И на земята вече от близо подарък носят радостта. ДВАДЕСЕТИ ВЕК Велик двадесети век В него буди се човек приспан от хиляди години приспан така, че да погине. Но мъртвия незван се вдига троши разпятие и вериги И никоя световна сила Не би го вече умъртвила. Че той възкръсва вече нов За Правда, Истина, Любов Бе време туй бе за един- За человеческия син. Но днес милиони вече стават Съдбата си сами решават Насилието не ще ги спре Готов е всеки да умре За истината скъпоценна Сама в душата му родена Отново се коват вериги И трупат се огромни диги Да пречи на свободата Коя напира на земята. Веригите ще разпилее Ще вземе всичко в ръце с Любовв в своите ръце. И да посреща и самин Ще видиш человеческия син, Но той сега е милионен Заблуди смъкнали от трона На тяхно място Тя седи - Любов в човешките гърди. С оръжие ново на света и води радостта. 12.ХII.1961 г. СТАНЕТЕ ВСИЧКИ 1. Сърцето радостно трепери че Той пристига на света не може место да намери че иде вече Любовта. 2. Изтихо радва се блажено че отишла си е скръбта и безвъзвратно победена завинаги - дори смъртта. 3. Но пък небето мълчаливо не среща тази блага реч но цяло се разтърси живо гласа Му чу се надалеч. 4. С вихри, бури и стихии зарадвано от все сърце. Реве, свисти и грозно вие гърмоти, плеска с ръце. 5. Дочу морето и изправи си титаническа снага от радост хората издави, които срещна на брега. 6. Земята щом го чу, задруска се в танец луд и в хорце гърди й пламъци изпускат, Държи светкавици в ръце. 7. Крещи и вика: иде, иде Божествения Син в света. Станете всички да го видим И да посрещнем Любовта.

87. РАНИЦАТА След разгрома на България през Европейската война и с нейната капитулация чрез Ньойския договор, тя загуби Цариброд и Босилеград, които са територии с българско население. Те останаха в Югославия. Олга Славчева е родена в Цариброд. Нейното семейство и роднините са останали в Югославия. През 1921 г. майка й се разболява и тя прави постъпки, получава открит лист за посещение в Цариброд. На тръгване отива при Учителя и Му съобщава, че ще посети Цариброд за една седмица около Великденските празници. „Учителю, Вие говорите в беседите Си, че в Новата Култура, която иде, волът доброволно ще иде при господаря си да го впрегне в колата, също и да иде на нивата и там отново да го впрегнат в ралото, за да изоре нивата. Ето аз сега сама идвам при Вас и моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата." Учителят без да говори, слага на масата една раница, напълва я с томчета беседи, посочва с пръст да я сложи на гърбът си и прави жест, че може да тръгва. И Олга с раница на гръб се качва на влака. Слиза на Царибродската гара. Жена на митницата я преглежда в една стая. Забранено е лист българска литература да се пренася в Цариброд. Сърбите се стремят да асимилират това население. Олга Славчева я претърсват именно за това. Служителката изглежда раницата, поглежда я и казва: „Иди код матер!" А това е сръбска псувня и означава: „Иди на майната си!" И я изгонва. Олга взима раницата и я занася у дома. Там я посрещат българите ожаднели за българско четмо и писмо. Раницата на Учителя преминава през границата. Така Словото на Учителя ще премине по същия начин по целия свят.

86. ИСПАНСКАТА БОЛЕСТ В края на Европейската война през 1918 г. избухна испанската болест. Особено протече тежко през есента, когато България загуби войната и пробивът на Добро Поле бе направен в края на лятото на 14 септември 1918 г. По бойните полета загинаха Много войници, хиляди останаха сакати и инвалиди. Онези, които останаха живи бяха пометени от испанската болест. Това беше един съвременен днешен грип, който протече тогава много остро и драматично. Хората бяха изтощени от войната, гладни, боси. Смъртността беше много голяма сред децата и старците. Поголовна сеч. Онези, които бяха се промъкнали невредими през войната испанската болест ги докопа, свлече ги и ги погреба. Есента на 1918 г. Олга Славчева се разболява от испанска болест. Болестта я тръшва на легло и един неин роднина решил да я закара в родния й град Цариброд, за да умре там и да я погребе. Пътували с влак и едвам я закарал у тях. Камбаната в града често биела на умряло. Много нейни дружки са били погребани. Нейното състояние толкова се вложило, че вече й приготвили дрехите за умирачка. Лекували са я с разни церове, но никаква полза. Тя помолва сестра си да напише писмо на Учителя, че е на смъртно легло. Писмото е изпратено, а тя започнала да повръща червена кръв от възпаления бял дроб и се проснала на земята. По едно време както била сама в стаята изведнъж усеща, че някаква светла вълна влиза в стаята, минава през нея, влиза в нея и й дава прилив на живот. Казва си: „Умирам, но за Тебе Господи още не съм живяла. Искам за Теб да живея и на Теб да служа". След това тя паднала на пода без да има възможност да се движи. Близките й я намират на земята и я вдигат на леглото. Тя е в едно състояние предизвикано от онази необичайна вълна от светлина и сила, която влязла в стаята. Изпитвала безкрайно блаженство. Майка й и сестра й са поискали да я облекат в приготвените дрехи за умирачка, но тя казала: „Аз няма да умра. Аз ще живея!" Него ден тя има видение. Вижда себе си като малко момиченце с усмихнато лице, което се люлее на Гергьовска люлка. Тогава българите на Георгьовден завързваха големи люлки под вековните дървета, момите се люлеят на тях, а момците ги бутат. Това е поличба за здраве и дълголетие. Сега това момиченце слиза от Гергьовската люлка и заедно с люлката се приближава към Олга и се слива с нея. Магическата операция е извършена. Тя сяда на леглото, изпива една чаша мляко и заспива. На следващия ден пощата донася писмо. Тя го отваря и вижда, че това е писмо от Учителя. „Любезна Олга Славчева, Употребявайте, т. е. пийте гореща вода, за ядене топли, варени картофи. Сутрин и вечер по една лъжица вземайте центрофужен мед. Ако ви е възможно, взимайте по една или две чаши мляко прясно, кравешко. Пазете диета и всичко ще мине благополучно. Носете в душата си живата вяра, която въздига и възкресява. Болестите, това са почиствание на Природата. Всяка болест донася нещо ново в живота. Бъди бодра и весела Духом. Душата е по-силна и от смъртта, а вярата твори чудеса. Там гдето Духът действува всичко се урежда. Лекар в света е само Господ и природата е Негова сестра милосърдна, а земните лекари са нейни помощници там гдето те добре разбират нейния език. Моят привет и поздрав вам и на сестра ви. София, 30 ноември 1918 г. Подпис: Дънов /Свещеният подпис/ Олга Славчева чете писмото, плаче и знае кому дължи спасението си. А тя е едва на 24 години. Постепенно се възстановява, завръща се в София и пристига на Изгрева. Среща се с Учителя, целува Му ръка, а Той я поглежда и й казва: „Добре дошла!" Тя се върна на Изгрева и след това през време на цялата Школа изпълни обещанието, което бе дала: „Да живее за Господа и да служи на Господа".

85. ЗАЩИТАТА Олга Славчева не се отказала и решила да си намери учител като начинаеща поетеса. Отишла при Иван Вазов, който е имал кръжок от няколко начинаещи млади поети. Когато се запознава с тях, той отново запитва от къде идва и в каква среда се движи. Олга решила да не крие и да си каже истината: „Аз съм от обществото на Учителя Петър Дънов". Иван Вазов я огледал, усмихнал се и казал: „Попаднала си там, където трябва. Между добри хора си попаднала". Отива Олга при Учителя и разказва как Иван Вазов е защитил Учителя. Той казва: „Когато дойде време и ние ще го защитим!" След 9.IХ.1944 г., когато комунистите дойдоха на власт имаше едно политическо течение, което обвини Иван Вазов, че е буржоазен поет и искаха да го изхвърлят от българската литература. Но се намериха други, които го защитиха и го обявиха за народен поет. И днес той е още такъв. И утре ще бъде такъв. Учителят удържа на обещанието Си и Иван Вазов бе защитен точно навреме!

84. ВЗИМАНЕ-ДАВАНЕ Като взела няколко урока по стихоплетство при писателя Стоян Михайловски от дума на дума Олга Славчева разбрала, че те търсят домашна помощница, която на времето се наричаше с една хубава българска дума - слугиня. В София тогава имаше специален пазар, където младите селянки от Софийските села идваха в града придружавани от майките си или бащите си, а пък градските госпожи ги избираха за слугини. Ама така както се избираше на времето, за да се купи някой кон на пазаря. Оглеждаха го от всички страни. Така селяните си цанеха дъщерите и те ставаха градски слугини. И в този дом също се търси слугиня, но не искат селско момиче, което е просто и неуко, а някоя образована, да разбира от всякакви думи и да изпълнява всякакви заповеди на господарката на дома, дори когато са само помислени от нея, без да се изказани. Като научава Олга Славчева това нещо, решава да се предложи като слугиня при тях. Госпожата се съгласила, но Стоян Михайлов-ски решил да я разпита. От къде идва, какво учи, с кого дружи, с кого се среща. И Олга след като изрежда всичко, накрая казва, че е от обществото на Петър Дънов. Писателят така силно се изненадва и изпъжда Олга с думите: „Аз не искам да имам взимане-даване с хората на Дънов!" Олга отива и споделя с Учителя това нещо. „Е, както той не иска да има взимане-даване с нас, така и ние не искаме да имаме взимане-даване с него." Сега проследете как се разви съдбата на писателя. Тя е много интересна за всички. Той е син на Никола Стоянов Михайловски (1818-1892 г.) - обществен и държавен деец, който е рожден брат на владиката Иларион Макариополски (1812-1875 г.) от времето на борбите за Църковна независимост. Стоян Михайловски (1856-1927 г.) беше писател, трибун, журналист с огнено перо. Обаче след този случай изведнъж всички го забравят и завесата на забравата пада върху него. Умира сам, изоставен от всички. Тогава се питаха: Защо това се случи? Ние знаехме причината. И днес я разказваме, за да се знае и помни.

83. ОЛГА СЛАВЧЕВА Олга Славчева бе поетеса. По онова време като виден публицист, поет и писател се подвизаваше Стоян Михайловски. А Олга Славчева се вредила при него да взима уроци, за да й открие тайната на стихотворението и стихоплетството. А сега интересно е да отбележим, че този който я посъветвал да отиде при Стоян Михайловски е бил лично Учителят. Олга като прилежна ученичка посещава редовно домът на Михайловски в уречените дни и часове. Но веднъж се случило така, че когато била на урок при него дошъл един ненадеен посетител. Нямало как, Олга останала в стаята, за да не пречи на разговора и застанала зад една от завесите. Тогава е било прието, че когато стаята е голяма между нея и хола да се прегради със завеса, дълга кадифена завеса. През това време ненадейния посетител започнал да говори срещу Учителя Петър Дънов. От разговора се разбрало, че бил изпратен от Светия синод като му носел известна сума, за да му се заплати да говори и пише против Учителя във вестника. Олга чула и разбрала, че онзи е оставил голяма сума пари на масата на Михайловски и е заплатил, за да може да говори и пише срещу Учителя. И в следващите броеве на един от софийските вестници започнали да излизат гневни статии от талантливото му перо срещу Учителя. Като прочела Олга един такъв вестник, с вестника под ръка отива при Учителя и Му разказва всичко от край до края. Учителят се усмихнал и казал: „Няма нищо скрито и покрито на този свят и то когато Истината го управлява." Ето защо така се е случило, че съвсем случайно Олга отива да взима уроци при Стоян Михайловски и съвсем случайно зад завесата става свидетел на тази случка. Трябваше един да засвидетелства след време за Истината. Олга Славчева след време взима уроци и участвува в кръжок, който се ръководи от Иван Вазов, който в онези години е в почетна възраст, но съдействува на младите поети. Според думите на Олга Славчева Иван Вазов имал положително отношение към Учителя. Нашата добра сестра Олга Славчева си замина на 2 януари 1967 г. в 4 ч. сутринта. Тя пееше 53-и Псалом.

82. НАЧО ПЕТРОВ Той се запознава с Учителя около 1910 г. По това време той е в демократическата партия на Александър Малинов. Когато демократите взимат властта, той е назначен за министър на вътрешните работи. Преди това е бил помощник кмет на София. Така че той преминава през политическия живот, свързва се с Учителя и беше един от енергичните стари приятели, които движеха организацията на Изгрева и на Братството. Той беше предан, енергичен и когато трябваше да се уреждат някакви проблеми свързани със софийската община, той отиваше и веднага ги разрешаваше. Най-интересното бе, че Учителят нареди на негово име да се запише цялата поляна, която се закупи с братски пари и върху, която се играеше Паневритмията. Така юридически той бе собственик на поляната. Но както се практикуваше тогава той бе написал писмо „контър летър", което бе заверено и в него той удостоверяваше, че имотът, който е записан на негово име е купен с братски пари. През 1947 г. когато излезе закона за едрата градска собственост, според който всеки имаше право да притежава само един имот, тогава Начо Петров се отказа от къщата си и записа на свое име цялата поляна, понеже имаше нотариален акт на свое име. Така той спаси поляната и на нея се играеше Паневритмия от 1947 г. до 1957 г., когато бе скалъпен процес срещу Братството и салона на Изгрева и поляната бяха заключени за нас. Трябва да споменем, че според съветите на адвокатите другите две стенографки, които имаха нотариални актове за една част от салона, то те записаха на свое име апартамента си и къщата си и оставиха своята част от салона да се изземе от държавата чрез този закон. Това бяха Паша Теодорова и майката на Савка Керемидчиева - Тереза Керемидчиева. Единствена Елена Андреева третата стенографка, понеже нямаше друг имот записа 1/3 част на свое име от общият имот, който притежаваха трите стенографки, така от 1947 г. до 1957 г. ние плащахме по 3000 лв. годишен наем на общината за това, че ползвахме две трети от салона, който според съветите на адвокатите Паша и Тереза се отказаха от своя дял от салона и по този начин си запазиха домовете. Това го споменаваме, за да се види какъв човек беше Начо Петров. Честен, почтен и безкомпромисен. Той ходеше с една къса прическа, винаги спретнат официално облечен и представителен. След заминаването на Учителя той беше започнал да чете с бавен проповеднически тон части от беседите, обясняваше какво иска да каже Учителят и винаги завършваше с това, че ако не бъдат изпълнени думите на Учителя, то учениците ги очаква преследване, страдание, Братството ще се разтури и че всички ще отговарят. Това го поднасяше с такъв тон, че не всички издържаха. Понякога го напускаха и изведнъж той се виждаше сам и около него няма никой. Тогава побесняваше и гласно заплашваше, че всичко тук на Изгрева ще се разпръсне и няма помен да има. Това още повече дразнеше останалите. Постепенно вече никой не го почиташе, а той се дразнеше, сърдеше се и заплашваше. Той беше над 75 години, а ние бяхме по-млади и никой не можеше вече да търпи неговите своеволия. Тогава една сестра Сийка Динова отива при него и му вдига такъв скандал за неговото поведение, че той направо замръзва. А Сийка Динова е една такава слабичка, кротичка, на никого дума не казва, ходи като мравка по Изгрева и изведнъж тази мравка се изправя пред Начо Петров и излива върху него всичко онова, което е събирала в себе си. Учителят в една беседа бе казал: „Пазете се от гнева на кротките!" И точно тук това се сбъдва. Гневът на мравката бива унищожителен спрямо Начо Петров. В същия този момент той получава припадък и след това загубва съзнание. Закаран в болницата той почива без да дойде в съзнание. Та пазете се от гнева на кротките. Начо Петров имаше голям архив за Учителя и за Братството. Той събираше и правеше изрезки от онези вестници, които клеветяха Учителя и Учението. Той ги събираше, подреждаше ги и изпращаше гневни отговори на писачите на тези лъжи. Когато Учителят е бил в Мърчаево и когато Го запитват кого да поставят за посредник между новата комунистическа власт и Братството, то Учителят казва две имена: Начо Петров и Митко Грива. Но Митко Грива се отказва по свои съображения. А пък останалите сметнаха, че точно Начо Петров не е подходящ в случая, защото е бил бивш политик, а сега е много остър и безкомпромисен. Но Начо Петров знаеше за това решение на Учителя и затова смяташе, че той е онзи, който може да оправи Братството след заминаването на Учителя. А как го оправи то аз ви разказах и вие вече знаете какво означава „гнева на кротките". Тука прилагам едно негово писмо написано собственоръчно от Начо Петров до Братския съвет във връзка с един друг брат, който също смяташе, че той е онзи, който е поставен от Учителя да управлява Братството. Това е Симеон Симеонов и тук Начо Петров се противопоставя на едно изказване на Симеон за Учителя, който постави в смут Братството и щеше да му нанесе вреда. А да знаете как разпалено, стигащо до ярост Начо Петров размахваше ръце и защитаваше Учителя и Делото Му. Като че ли вулкан излизаше от него и все не му достигаше време да изкаже това, което имаше да каже за Учителя и Делото Му. Брат Начо Петров мир и светлина на душата ти и друг път се пази от „гнева на кротките". Едно мнение на брат Начо Петров до Братския съвет: До Братския съвет на Общество Бяло братство. Тук Прочетено пред братския съвет на 16.Х. 1951 г. Не е принципално! Към дело. 16.Х.1951 г. (Резолюция) Едно мнение на Начо Петров ул. „Дъбова гора" N 3 Братя, Когато се завърна Симеон Симеонов от лагера аз отидох у дома му и му говорих какво трябва да направи след като се е върнал. Той има смелостта, да ми каже, че в последната сряда, в която Учителя говори, му казал: „Симеоне, аз фалирах, оставам ги на Тебе да ги оправиш!"... Още тогава аз му казах, да не говори така, защото аз бях на тази беседа и такова нещо не чух. Още тогава го казах на Тодор Стоименов. Казах го и на подполковник Божков още същия ден и на другарката Божкова, която води бележки и тя ми отговори: „Такова нещо не е казал Учителят." От тоя ден със Симеон аз не съм говорил по духовни работи, щом той има такова разбиране, че Учителят може да фалира, та такива прашинки като мен и него ще управляват света. Ето защо изказвам мнение Братския съвет да нареди за четенето в 10 часа в неделя да се редуват и други братя и сестри да четат, а не само Симеон. За да не се създава както в мен, така и в други, че Симеон не иска други да четат Словото на Учителя пред външния свет, които идват от града. Това мое мнение го одобриха всички ония ръководители, които са ходили на Търновските събори и на практика са видели какви трябва да бъдат братските отношения... Един ден Симеон ще ми благодари, за това мнение, което е за негово добро, колкото сега да му се вижда, че засяга неговото честолюбие. Ползвам се от случая да поздравя Братския съвет, който ме покани за гост на годишния им отчет пред ръководителите. С Братски Поздрав/подпис/ Н. Петров 1.Х.1951 г. София /"Расте, но не старее"/

81. ВАСКО ИСКРЕНОВ Васко бе фотограф по професия. Живееше в Лом и идваше често в София на Изгрева. Той беше художник-фотограф. Пътува с нас по екскурзии беше и на Рила. Направи много снимки от Братския живот на Изгрева и на Рила. Беше разумен, кротък и способен брат. Жена му беше германка. Бяха решили да заминат в Германия. Той дойде при мене и му трябваха пари, за да си уреди някои свои работи. Аз му предложих да му закупя всички негативи. Платих му 30 000 лв., а това беше голяма сума за това време - 3-4 заплати. Той ми донесе негативите и аз ги запазих. По-късно няколко негатива се бяха повредили, но ние намерихме същите снимки, които той беше направил и от тях преснех на негативи и така ги възстанових. Като подгониха Братството и унищожиха беседите на Учителя търсиха и негативите на Васко. Аз им извадих повредените негативи, казах им, че са били на таван, че е била счупена керемида на покрива, че са се намокрили и така са се повредили, след което съм ги изхвърлил. И до сега приятелите ме упрекват, че не съм съхранил негативите. Бъдете спокойни, всички негативи на Васко Искренов са запазени и съм ги предал на сигурно място. Предал съм списък на един млад брат, в който е отбелязано къде са негативите. Него ще търсите, а аз съм свободен. Когато е бил в Лом Васко Искренов, появява му се на носа малка, червена пъпчица. Той я приел, че е обикновена, а тя била Червен вятър. Разчовър-кал той пъпката, а тя инфекцията отишла към окото. Положението му става тежко. Вдига температура, бълнува. Близките телеграфирали на Учителя: „Животът на Васко Искренов е в опасност." Същата вечер Васко почувствал силна електрическа вълна да преминава през него, освежава го, укрепява го и той сяда на леглото. Изведнъж от носа му протича кръв. Олеква му. Болестта му минава. Васко почувствал присъствието на Учителя. По онези години „Червения вятър" беше много опасна, като инфекциозна болест. Лекарите я лекуваха с мазане на различни багрила. Тогава нямаше още лекарства против инфекцията. И много болни от нея си заминаваха. Така Васко получи отговор на своята телеграма и оздравя.

80. ГЕНЧО ЯДЕ ЧЕРЕШИ НА ТЪМНО Бяхме студенти, но през ваканцията работехме, за да си изкарваме хляба и да си платим таксите в университета. Онези години бяха трудни и усилни години, нямаше стипендии както сега. Други бяха времената. Имаше един Генчо, добро момче, който ни снабдяваше нас, студентите с хляб от града. Когато се завръщахме от работа, той беше донесъл вече топъл хляб. Не се ядеше топлия хляб със сирене и масло както бихте си помислили. Нямаше такива неща при нас. Той се ядеше често пъти със сол, чубрика и лук. Гладни години бяха тогава. Една привечер Генчо минава на връщане за Изгрева през града до реката на ул. „Граф Игнатиев". А там са наредени магазинчета и се продават какви ли не щеш неща, но за такива, които имат пари в джоба. А Генчо има парички само за хляб. Вижда той, че на една сергия се продават череши, едри, черни, големи, лъскави, дори тумбести. Очите му се ококорват и по черешите остават. Запитва наш Генчо продавача: „Колко ги даваш тия череши?" „30 стотинки за кило", отвръща гордо продавача и си засуква мустаците. Генчо стои пред черешите и размишлява: „Ако купя черешите, няма да купя хляб и няма какво да ям. Но череши има сега, а утре черешите няма да ги има, а хляб има винаги. Ще купя череши, а няма да купя хляб и ще вечерям с череши." Дал си стотинките, взел си килото череши и се прибрал в бараката. Било тъмно, запалил газената лампа и измил черешите, седнал на масата и си наточил зъбите, че череши ще се ядат този път. Все пак решил да види какво представляват отвътре тези тумбести, големи, лъскави, черни череши. Решил да ги отваря с нож. Реже ги по средата, отваря ги и вижда червена месеста череша, а вътре по един хубавичък бял червей от голям, по-голям и от красив, по-красив. Отваря втора, трета, пета, десета череша, всички са червиви. Ами сега. Проваля му се вечерята. Ако беше си взел хляб, щеше да го яде сега със сол. Ами сега череши с червеи ядат ли се? Не се ядат! Седи умислен доста време на масата, а пред него са черешите и червеите, които се разхождат гордо, гордо в месестите череши. А стомахът го гложди. Стомахът му иска череши, а очите му не искат червиви череши. Тогава изведнъж решава следното: угасва лампата, сяда на стола на масата с ръцете си опитва черешите, съсредоточава се в себе си и решава да забрави какво са видели очите му в тези череши. Седи на тъмно и изяжда една по една всички череши. Стомаха му е доволен, не го гложди, а очите му не виждат какво яде, потупва се по корема и си ляга. Ами какво ще стане с червеите в стомаха? Тази мисъл го гложди като червей и го плаши. Накрая става, запалва газената лампа и произнася молитвата „Отче наш". Казва така: „Хляба нас насъщний дай го нам утре, защото на Теб принадлежи царството и силата, и славата завинаги. Амин." И си ляга спокоен, че е без грях. Генчо беше художник. Той умееше не само да яде на тъмно череши, но умееше на светло да рисува. Някои от неговите картини висяха по стените на братските салони в страната. Казваше се Генчо Алексиев.

79. ПОБОЙНИЦИТЕ И БРАТ РАДИ Бяхме оградили Изгрева с ограда, беше бодлива тел, на места бяха та-раби, но тя беше повече символична, показваща, че тук има ограда и че не трябва да се влиза. Обикновено на съборите, когато идваха от провинцията и града и се събираха около хиляда човека, тук се поставяше охрана от нас, младежите. Тогава се изпращаха от града подкупени разни лица да пречат на събора ни или да нападат сестрите, когато идват на Изгрева в гората. Един ден дойдоха четирима души заедно с жените си, но бяха пийнали. Дошли, застанали зад оградата, хулят, псуват дъновистите и искат да влязат вътре. Аз застанах до вратата и им казах: „Тук няма да влизате! Говорите против нас, а искате да влизате." Те ме огледаха, видяха, че съм сам и ми крещят: „Кой те пита тебе!" И налитат да влизат. А жените им вместо да ги вразумят крещят: „Набийте го!" Аз им казвам: „Вървете си, тук няма да влизате, няма да ви пуснем!" А те: „Че ти кой си?" И изваждат джобни ножчета и искат да се бият с тях. Аз тогава бях много як, повдигах тежести гдето четирима човека не могат да вдигнат. А ръката ми е дълга и юмрукът ми е голям колкото детска глава. А съм и висок и по-висок от тях. Първият налита да се бие с мен, отворил ножче и иска да ме изтърбуши с него. Беше набит на ръст, но като го ударих с юмрука си, превъртя се и се търколи на земята. Кат видяха това жените писнаха, после насъскаха другите трима: „Какво гледате? Вижте му сметката!" Онези тръгнаха към мен. Брат Ради в това време приближава и веднага влиза в бой. Той това и чака, нали е бил на времето борец и знае разни хватки. Но той повече се бори, хваща един и с хватка го прехвърля и онзи пада на земята, а аз удрям. Ама як бой. Аз знам как да се бия. Към края идва и Лазар Анев, изтръгва един прът от доматите и замахва с него да ги бие, а аз едвам му го взех, защото ще ги претрепи. А боят продължава. Накрая и четиримата са на земята, а жените им налитат и искат да се бият. Брат Ради хваща едната за косата, извива й главата, че после хваща другата за косата, че хвана и третата, че и четвъртата. Накрая в едната ръка държи двете жени за косите и в другата ръка държи другите две жени за косите. Ама те вече не крещят, а вият от болка, защото той им извива главите. Най-накрая прехвърли косите от дясната си ръка и с лявата ръка хвана косите на четирите глави и така ги държи. А с дясната ръка вече се кани да ги бие по задниците. Казва на едната: „Дай си задника да го ударя. Ако не го дадеш така вързани ще седите цял ден". Онези скимтят, а той ги държи от яко по-яко. Накрая едната си подава задника: „На, удари го , щом ти се иска." Брат Ради ги завежда до вратника и онази, която му се издупи я удря по задника и я освобождава. Другите като виждат това как ще бъдат освободени, една след друга се натрътват. Показват си трътките и брат Ради ги налага по задника и ги освобождава. През това време мъжете са хванати и с извити ръце се изгонват през вратника. Те си заминаха. Ние отиваме да се мием на чешмата. Целият Изгрев е в тревога. Някои са наблюдавали боя. Излиза Учителя, идва и казва: „Нека видят и знаят как Белите братя могат да бият". Всички се успокоихме след тези думи и се прибрахме. На следващият ден сестрите питаха брат Ради как се казвали хватките, които приложи на мъжете. Една сестра си ги записа. А преди известно време обеща да ми ги даде, да ги напишем имената им, когато говорим за брат Ради, но тази сестра си замина и сега ние не знаем имената на хватките на брат Ради. А в борбата всяка хватка си има име. Запитаха брат Ради от къде знае как да се справя с жени, а той отвръща: „Как да не зная? Силата на жената е в кутрула. Хващаш я за кутрула и й извиваш главата." След това разбрахме, че кутрул се нарича онова място където се събират косите на жените и се правят на платки. А една сестра продължава да го разпитва: „Брат Ради, а къде е кутрула на мъжа?" Той я поглежда сърдито и троснато отговаря: „За това ще питаш мъжа си". Ние се смеем, превиваме се и се захласваме от смях.

78. БРАТ РАДИ И ПАРИТЕ Брат Ради се грижеше за братската градина от сутрин до вечер. От там се изкарваха много продукти за кухнята. А ние не бяхме малко хора тогава. А като се наредим на масите празно място не оставаше. Той бе винаги зает с работа - не оставаше празен и празно време у него нямаше. Много честен човек беше. Парите направо ги презираше. За него те бяха хартийка. Трудът за него беше главното. И Словото на Учителя беше за него пък най-главното. Понякога се оберат плодовете от дърветата и идват да си закупят от него. Той вземе парите и изобщо не ги поглежда и ги метне през прозореца в стаята си, няма време да ги брои, хич не ги прибираше. И те падаха на кревата, по земята, под прозореца. Влизаш в стаичката му и гледаш разхвърляни банкноти. Накрая една сестра му направи забележка и той реши да ги прибере. Намери една щайга, в която се слагаха плодове, събра банкнотите и ги набута вътре. Така ги прибра. Учителят много го обичаше, защото беше честен човек. Всички продукти, които влизаха в кухнята бяха повече продукти от ръцете му. След като бе направена обща кухня и започнаха да дежурят сестри за готвене и кухнята започна да работи, то продуктите ги отпускаше брат Ради. След като направихме трапезария и столът работеше, пак всичко минаваше през ръцете на брат Ради. Ръцете му бяха напукани, огрубели от труд, от пек, дъжд и студ. Такива хора не се раждат често. На стотици години по един се ражда, за да ни покаже как човек трябва да се труди и работи за Бога. Понякога брат Ради взимаше чувал и слизаше на пазаря на римската стена, за да закупи онова, което е необходимо за кухнята. Селяните го познаваха. Накупи каквото трябва, напълни чувала и после селянина с каруцата го докара на Изгрева. Брат Ради го пита колко струва? Селянина казва колкото трябва, а брат Ради грабне една шепа банкноти от щайгата, занесе му и каже: „Вземи колкото ти трябва, а другите върни! Хвани си и за каруцата". Селянинът кимне с глава, вземе каквото трябва и върне остатъка. Видяха нашите как пазарува брат Ради и запитаха Учителя: „Учителю, брат Ради купува от пазаря продукти на чували и заплаща с пари от щайгата. Не го ли мамят селяните?" Учителят отговаря: „Защо питате мен, питайте брат Ради". Питат го, а той ги поглежда учудено: „Аз от пари не разбирам. Но аз разбирам от стоката дето ми я продават. Питам колко струва и плащам. И селянинът разбира от стоката, но разбира и от труда и от мъката. Като му дам парите, аз го поглеждам в очите и по тях разбирам, че той не може да ме излъже. И да иска не може да ме излъже, защото той разбира от пари, а пък аз разбирам от очи. И така се разбираме. Досега нито един не ме е излъгал. Те всички знаят, че аз не разбирам от пари. Но те всички знаят, че аз разбирам от селския труд, защото сме от една и съща черга. Те си продават стоката, аз им помагам да я купя и така си помагаме взаимно." Брат Ради се казваше Ради Танчев и си замина на 12 май 1955 г.

77. АЛЕКСАНДЪР КРЪСТНИКОВ В първите години около Учителя се събират много интелигентни хора. Това е цветът на интелигенцията. Около тях няма прости хора. Отначало са се събирали в богатите домове на възрастните приятели. Канени били на обеди, на вечери. Едни са идвали при Учителя, други са Го напускали. Един от тях е Александър Кръстников. Отначало той също е бил при Петър Дънов, но в последствие Го напуска. Решил, че той може да бъде духовен ръководител. Той се отделил, основал „Общество за психически издирвания и духознание". Издава списание и пише книжка. Така той има един подробен очерк за ясновидката Кортеза от гр. Сливен, но в него се подписва с псевдоним Алеко К. Постепенно около него кръгът на неговите последователи се разширява и той основава в гара Раковски кръжок. Най-интересното е, че той набира доста последователи и особено от селата. Събират се редовно на събрание, той изнася лекции, пеят песни и главно тълкуват онези въпроси, които теософите ги разглеждат в своите книги. Защо споменавам за него? Примерът е много ясен. Учителят е дошъл в България и вместо около Него да се съберат най-интелигентните и най-умни хора и цветът на нацията, за да може да се повдигне чрез тях българският народ, то става точно обратното. Тези интелигенти през годините Го напускат, създават свои групи около себе си, събират последователи, играят ролята на проповедници и духовни ръководители. Целта е ясна, да се отклонят онези, които са изпратени от Небето, за да бъдат ученици на Учителя. И точно това става. Ние познаваме много случаи, когато хора от Братството в провинцията по някаква лична причина се разколебаха в Учителя и накрая отидоха при Кръстников. Наричаха себе си кръстниковисти. Е, имаше и други случаи, когато някои от кръстниковистите попадаха на някоя беседа на Учителя, прочитаха я и идваха при Учителя. Но най-страшното беше това, че някои от провинцията хем посещаваха братските кръжоци където се четяха беседите на Учителя, хем ходеха и при кръстниковистите. И знаете ли какво обясняваха? „И на двете места се говори за духовни въпроси. Това не ни пречи, а само ще ни обогати". Тази теория е стара теория от времето на фарисеите и Христа. Тя се повтори отново в Школата на Учителя и при българите. Цената на отклонението се заплаща с живот. Ние бяхме свидетели за провала на едно цяло поколение, което бе целенасочено отклонено от представителите на онези сили, които воюваха срещу Учителя. Те успяха да отклонят мнозина така, че те загубиха благоприятните си условия за работа. Споменаваме това, защото непременно ще се случи и по ваше време. Срещу Духът на Заблудените може да се противопостави само Словото на Учителя, защото то е глава на Истината.

76. СТОИЛ СТЕФАНОВ И НЕГОВАТА МОЛИТВА Той бе секретар на Ал. Стамболийски и идеен земеделец. Беше заклет враг на монархията и на трона и се бе обявил за република, за което бе хвърлен в затвора от цар Борис III.Там пролежа 10 години без да е продумал нито една дума. Голям характер и голяма сила се изисква за това. Боян Боев му е приятел и бе му изпращал беседи от Учителя в затвора. В онези времена се позволяваше да се изпраща литература в затвора, която да не е насочена срещу властта. Той започна да чете беседи и приема там, в затвора Учението. Поддържал е връзка с Боян Боев чрез писма. Но официално е криел, че е станал последовател на Учението, защото е бил политическа личност и като такава е бил много известен като противник на Царя. Затова не е желаел да навреди на Учението на Учителя, като официално се признае за последовател. Бил е предан последовател, което е много важно. Той имаше послушание към Учителя и не направи онзи преврат, който се опитваше да извърши и с това щеше да попречи на Божият План. А този план бе, че комунистите трябваше да дойдат в България. Те имаха своя мисия тук и щяха да я изпълнят ако не бяха се отклонили. А ние тридесет години проверяваме как те се отклоняват от мисията си. Проверяваме и чакаме да настъпи краят на тяхното отклонение. Ето така Стоил Стефанов прекара десет години в затвора, когато управляваше цар Борис, т. е. когато управляваше господаря. После когато дойдоха да управляват „слугите", според думите на Учителя, то слугите също го хвърлиха в затвора и той там престоя не малко години. Та и при едните, и при другите прекара голяма част от живота си в затвора. Значи враговете му бяха едни и същи и преди, през царско време и след това по време на „слугите". А което е най-интересното комунистите след като взеха властта изнесоха един лозунг пред българския народ, че те са „Слуги на народа". Значи те бяха дошли според тях да слугуват на народа, а не да го управляват, по същия начин както по царско време. Значи думите на Учителя се сбъднаха. Слугите трябваше да извършат онова, което им бе наредено да го извършат, но те извършиха и други неща, за които не бе им наредено и нямаха кредит от Небето да го сторят. И за това ще отговарят. А вие ще проверите как ще отговарят. Всяка сутрин Стоил Стефанов в затвора си е казвал една малка молитва: „Господи, направи така, да ме забравят враговете ми!" а това е била много кратка, но много важна молитва. Особено когато отново е хвърлен в затвора и то вече от комунистите, които дойдоха „да бъдат слуги на народа". Няма по-драматична история на един политически мъж от тази на Стоил Стефанов. Ако след време се открият спомените му и се издадат, то тогава българският народ ще научи и разбере какво значи човек да се жертвува за една идея. И тогава ще разбере този народ, че идеите са живи и светът, в който живеят тези идеи е жив свят и много по-реален от този на земята.

75. СТОИЛ СТЕФАНОВ И ШУМКАРИТЕ Стоил Стефанов не бе случайна личност. Беше волеви човек и знаеше какво иска и можеше да го направи. Целта при него бе ясно очертана в неговият ум и волята му бе непреклонна. Такива личности са приятели на всички, защото нямат задкулисни планове. Те имат един открит план, който искат да реализират. Но такива личности са и врагове на всички. Затова той бе гонен и при цар Борис, а когато дойдоха да управляват слугите, то те също го сложиха в затвора, където престоя десет години. Интересна личност. Неповторима. Стоил Стефанов бе извикан при Учителя. След разговор с Него Учителят го изпрати при министър Багрянов, за да вземе правителството друга линия и да не се избиват шумкарите. А това бяха комунистите, които бяха излез-нали в горите на въоръжена борба като смятаха, че с това подпомагаха Съветска Русия, която воюваше с Германия. Но военните бяха настроени срещу шумкарите и искаха да ги избият до крак. И щяха да ги избият, защото силата и оръжието бяха на тяхна страна. Стоил се срещна с Багрянов, разговаря с него и Багрянов смекчи политическата линия срещу шумкарите, т. е. комунистите. Тогава Багрянов бе под влияние на Стоил Стефанов, защото му беше главната опора. Тогава Стоил Стефанов бе пристъпил на Изгрева като ученик на Учителя. Така чрез Стоил Стефанов Учителят спаси комунистите, т. е. шумкарите от пълна ликвидация. А военните бяха решили на всяка цена да го направят. Дойде 9.IХ.1944 г. руснаците и комунистите бяха пуснати от Учителя в България, защото те имаха някаква мисия, която ние не знаехме тогава каква е и защо се пускат. Тогава шумкарите бяха наречени партизани по руски образец, т. е. шумкарите ги преименуваха на партизани. И тези партизани, които дължаха живота си на Стоил Стефанов после го сложиха в затвора като техен най-голям враг. Интересна развръзка, нали? Преживя много години в затвора, после той се разболя, беше немощен и слаб и накрая като безопасен за властта бе пуснат от затвора. Той започна да пише дневник и спомени. Комунистите знаеха, че той пише и затова го бяха пуснали. Той ги написа, а те после го прибраха, за да си проверят как са били нещата по онези години, които те бяха забравили нарочно. Та Учителят веднъж спаси евреите, втори път спаси комунистите, които бяха излезнали като шумкари по горите. Така седят нещата. Това е Истината. А тя е опасна за някои. Когато се съобщи по радиото, че се е образувал „Отечествен фронт" от опозицията включително и комунистите срещу регентството, то Учителят каза: „И горе в Невидимия Свят сега се образува Отечествен фронт. Първо горе се създаде и после долу. Но те бяха пуснати долу и обещаха, че няма да проливат никаква кръв за разплата, а ще ги изпратят само да работят и с труд да изкарват хляба си. Но те не удържаха обещанието си и затова ще отговарят". Ние бяхме свидетели, че те направиха противното на своето обещание. „Те обещаха горе в Невидимия Свят да не гонят Бялото Братство, но не удържаха на думата си и затова ще бъдат отговорни и ще носят последствията". Това го каза Учителят две седмици преди да си замине. А ние следващите тридесет години го проверявахме. А вие, следващото поколение, следващите тридесет години също ще го проверявате. И накрая ще е се убедите, че думата на Учителя на две не става. Думата на Учителя е решение на Бога. Така седи Истината. Ние бяхме съвременници на тези събития. Част от думите на Учителя се сбъднаха и ние ги проверихме. А другата част ще ги проверите вие, защото по ваше време ще се сбъднат. Но непременно ще се сбъднат. Тогава ще знаете, че това нещо е казано, написано и се е чакало онова време, за което е определено да се сбъднат тези пророчества. Защото и пророчеството се движи и управлява от Духа на Истината.

74. СТОИЛ СТЕФАНОВ И РЕПУБЛИКАТА Имаше братя, които се намираха между политиката от една страна и света от друга, но бяха по дух от Братството и присъствуваха на Изгрева. Това беше непосилно да се носи от един простосмъртен човек, затова Учителят беше забранил на учениците си да се занимават с политика. Някои се освободиха от политиката, послушаха Учителя и Той им помогна и те смекчиха своята карма, а някои дори се освободиха от нея. Но други не послушаха и заплатиха с живота си поради своето непослушание към Учителя, изразяващо се в думи и дела. Такъв пример бе и Любомир Лулчев. А един, който не можа да се освободи от политиката бе Стоил Стефанов. Беше политик до мозъка на костите си. Така се бяха сложили нещата при него, че като земеделец и републиканец бе хвърлен в затвора и след това бе пуснат чак когато умря цар Борис и управлението бе поето трима регенти на невръстният цар Симеон II. Той имаше връзки с военните кръгове, с политически лидери. Притежаваше власт в себе си и над другите и имаше воля, за да извърши политическа промяна още през 1943 г. обаче Учителят го спря. Дойде при Учителя, изложи му плана си, като каза, че войската е с него и искаше само една дума от Учителя, за да свали регентството и правителството за една нощ. Искаше да свали царската власт, да премахне царската династия и да направи от България република. Но Учителят му каза: „Не! Слугите ще направят това. Оставете слугите да направят това!" И слугите го направиха след като дойдоха на власт. Учителят нарече комунистите слуги. Не позволи други да го направят. Ако беше направил преврата, нещата щяха да се усложнят много. Германците бяха силни още. Те бяха във война със Съветска Русия и се биеха на руска територия. Но след една година всичко си дойде на мястото. Руснаците влезнаха в България, смениха властта и си наложиха друга власт. А това беше тяхната комунистическа власт. Тогава Учителят каза: „Идва власт и всеки, който й се противопостави ще положи костите си"; И така стана. Свидетели бяхме на това. За тях нямаше съюзници, сподвижници и съидейници. За тях имаше или врагове или комунисти. За тях беше важна властта. А причината бе, че те за пръв път идваха на земята като духове да управляват. Досега бяха висяли в пространството хиляди човешки години. А Учителят ги допусна да слезнат на земята, защото имаха да изпълнят мисия. Това го знаехме от Учителя, от беседите и след Неговото заминаване 30 години след това проверяваме, че думите Му бяха точни и се изпълниха. Последните години Учителят каза: „Не критикувайте комунистите. Те сами ще се коригират. Живота ще ги коригира." По мое време те не се коригираха към Братството, макар че минаха вече 30 години. Но те ще се коригират, думата на Учителя на две не става, защото духовният закон гласи: „В едно Божествено решение няма изключение". А решението на Учителя бе решение на Божествения Свят, чийто представител бе Учителят тук на земята. Аз също бях в затвора четири години. Видях и претърпях много неща. Но аз ви казвам искрено: „Никой не може да управлява българския народ освен комунистите". Те после ще се коригират. А защо ли? Защото сега е тяхното време и те са чакали 8000 години за онова тяхно приземяване и слизане на земята. Имат мисия. А каква е тяхната мисия? Да разрушат един строй, за да дойде друг. Те са по разрушението. А по съзиданието на новият свят ще дойдат други. А другите ще имат свое време да сторят това. Ние няма да дочакаме да видим това. Ще го дочака едно друго поколение след 2000-та година. Спомням си в една от беседите си Учителят бе споменал, че когато Невидимият Свят реши да съкрати дадени исторически периоди, то в едно прераждане се случват на човека такива промени, че той преминава в един живот две свои пререждания и като господар и като слуга. Като пример бе изнесъл съдбата на руската аристокрация след революцията 1918 г., която бе принудена да емигрира на запад. В един и същ живот от господари те преминаха в другия полюс и станаха слуги. Ние в България ги видяхме как преминаваха тези руски величия изгонени от Русия като нещастни низвергнати човешки същества. Те преминаха през България като емигранти, но преминаваха като слуги, а не като господари. Видяхме как се сбъднаха думите на Учителя. Ето така поколението от Школата на Учителя беше принудено да бъде свидетел на една епоха, която бе определена от Учителя. А вие следващите поколения ще проверите заключителния акорд на тази епоха.

73. СТОИЛ СТЕФАНОВ И СЛУГИТЕ Боян Боев бе направил връзка с него по особен начин. Той бе земеделец и републиканец и затова бе изпратен от цар Борис в затвора. Там по някакъв начин научава за Учителя и потърсил беседи. Изпращат му. Тогава тези неща бяха позволени и той почва да ги чете в затвора. След като излиза от затвора се среща с Учителя и Му благодари за помощта. Той беше политик, волеви и имаше връзка с военните. Искаше да направи преврат след смъртта на цар Борис III, но иска разрешение от Учителя. Стоил изпраща лично Методи Константинов да предаде думите му на Учителя, че е готов: „Довечера ще арестуваме тримата регенти и всички генерали и ще вземем властта и ще се обявим за република". Учителят изслушва Методи и му нарежда: „Оставете слугите да направят това!" Стоил Стефанов послушва Учителят и в последния момент отменя заповедта за преврата. През цялото време се чуди кои са тези слуги, за които споменава Учителят. Но ето дойде 9.IХ.1944 г., дойдоха болшевиките-руснаците и те направиха това, което искаше да стори на времето Стоил. Разбрахме чак тогава кои са слугите. Стоил беше земеделец и имаше идея да приложи нещо казано от Учителя, т. е. хляба да се дава без пари. Той беше министър и знаеше бюджета на държавата и знаеше, че може хляба да бъде без пари. След 9.IХ.1944 г. комунистите го вкараха в затвора, той стоя там десетина години. После го пуснаха и така започна да си пише спомените. Но комунистите знаеха за това и го чакаха и бяха го оставили свободен, за да си напише спомените. А той беше много затворен човек и човек трудно можеше да изкопчи нещо от него. Беше лежал в затвора както при цар Борис, така и при комунистите. Аз не можах да се добера до тези спомени. Вероятно накрая след като ги е написал то милицията ги е прибрала от него. Затова ще ги търсите там в техния архив. При тази среща на Методи Константинов с Учителя, Учителят бе казал още нещо: „На границата - югославската. (Учителят замълчава малко и казал) „От София нищо няма да стане". Това бе загадка, но после се разбули тази загадка. Разбра се, че един български полк се бе разбунтувал през втората фаза на войната когато български войски бяха в Унгария, за да се бият срещу германците. Този полк се върна до югославската граница и благодарение на един подполковник Младенов, съпруг на нашата сестра Мария Младенова, който отиде да разговаря с войниците, за да ги разубеждава, той ги спря сам, но накара Генералният щаб да удовлетвори желанията на разбунтувалия се полк, останал без продоволствие. Те се бунтуваха, че бяха гладни, боси, без всякакво обезпечаване от военното интендантство. А в София имаше една руска батарея с катюши, които чакаха заповед за стрелба и целия този полк щеше да бъде изгорен и изпепелен с ракетен огън ако бяха настъпили към София. Подполковник Младенов разговарял с генералния щаб на армията, обяснил причините, предал ултиматума на войниците и накрая се върнал с разрешение за случая. Полкът бил зачислен на редовна храна, облекло и др. продоволствие. А думите на Учителя: „От София нищо няма да стане" се сбъднаха. Така бяха спасени хиляди българи и бе избегната възможността руско военно оръжие да бъде употребено срещу българите. А тогава в България не пукна нито една пушка срещу руснаците. Така също не пукна нито една руска пушка срещу българите. Учителят спаси двата народа от братско кръвопролитие.

72. НИВА ЗА ПОСЕВ И ИСТОРИЯТА ЗА КРИНАТА ЖИТО НА ИЗГРЕВА. МНОЖЕНИЕ „Търсите ме не, защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хляба." Христос след като извърши много чудеса, изцели болни, възкреси мъртви. отвори очи на слепи, нахрани и пет хиляди души мъже и жени с пет хляба и две риби. - „ - и като благослови хлябовете разчупваше ги, и даваше на учениците си, а те - на народа." „- и като се нахраниха, вдигнаха дванадесет коша укрухи." Човекът на логичната мисъл пита: „От къде се взе този хляб?" Явлението „Множение" срещаме на всяка крачка в природата. Благодарение на него, живота се разгъва и изявява в своята пълнота и богатство, и пак се намалява и прибира в едно малко семенце. Явлението „Множение", е най-обикновеното и най-необикновеното в природата. - Посявате едно житно зрънце, и получавате сто. Посявате една ябълчена семка - получавате хиляди - Едно чудно качество има материята: - да се умножава и да се намалява. От къде произтича то? Какви превръщения стават, кой е в центъра, който ръководи тук? Това чудо срещаме и при пророк Илия, когато казва на вдовицата Серепта сидонска: сготви нещо, меси едно хлебче. А тя му казва: Масълцето в делвичката ми почти се свърши, а брашънцето в торбичката ми е на привършване. А той й казва: - меси, готви, нема да се свършат. Тя меси и готви, а брашънцето и маслото не се свършват. Човекът на логичната мисъл пита: - Как е възможно това? - От къде иде това брашно, това масълце? - Нарушено е логичното равновесие. Но ние се засрещаме тук с едно качество на материята „Множение". Да се множи, това е в нейното естество. И материята има тайни както и духът. Само Синовете Божии имат власт и сила да предизвикат това качество на материята да се прояви, когато те искат. В това отношение имаме един пример с Учителя: - Първите години, когато се устройваше Изгрева братята и сестрите пожелаха да се посее и една нива с жито. Още повече, че един брат от старозагорските села беше изпратил една кофа жито „Загария". Разораха едно място около един декар, приготвиха го за посев, Учителят се обръща към присъствуващите: „Умее ли някой да сее жито?" Излезе един млад брат от селата и казва: „Учителю, аз зная да сея". Учителят му казва: „Посей ни нивата". Братът закрепва една крина отпред на пояса, сипва житото и почва да сее. Сее той сее, житото намалява, а нивата още в началото. Явно е житото до никъде няма да стигне. Сестрите казват на Учителя: „Учителю, житото свършва, да пратим някой брат в града да купи". Учителят казва: „Няма да пращате". А на брата казва: „Продължавай да сееш". Братът продължава и житото не се свършва вече. Пося братът цялата нива, а в крината остана още жито. Тази година, 1972 г., на Рила един брат ме прегърна. „Не ме ли познаваш?" Казвам: „Не мога да си спомня". Аз съм братът, който преди години пося нивата на Изгрева". Колко съжалявам и сега, че не си взех от онова жито, което остана в крината. МНОЖЕНИЕ. Само синове Божии имат власт и сила да предизвикат това явление. Материята е също тъй загадъчна и тайнствена както Духът. Много чудеса на живота ни окръжават, много от тях ние приемаме като обикновени явления, а те всъщност са чудеса, не могат да се обяснят с обикновената логична мисъл. „МНОЖЕНИЕТО", е качество на материята, то може да се прояви по волята на Синовете Божии. Тук се намираме на границата между два свята. Как става преминаването от единия свят в другия, как става трансформирането на силите и материята - това е чудо. И материята е вечна и безгранична както Духът и може да се увеличава и намалява до безкрайност. МНОЖЕНИЕТО: говори за единството в Природата. То се явява естествено или може да бъде предизвикано по волята на Синовете Божии. „и нахрани пет хиляди души мъже и жени с пет хляба и две риби, и вдигнаха дванадесет коша укрухи." Обикновената логика е смутена от този пример., тя го отрича. Христос казва: „Търсите ме не защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хляба." Хлябът - това е Божественото, което излиза от Бога към човека. То е същественото! Да ви посети Господ тази година, да се нахраните с хлябът - това е благословението на Учителя за нас учениците. Една добавка: Името на този брат го забравихме. Не си го записах, забравих да го питам как се казва през 1972 г. когато бе дошъл горе на „Салоните" на 7-те Рилски езера. А трябва да му имаме името при тази опитност и да се знае как се казва. Е, все някой ще го знае и ще ни го каже по-късно, за да го притурим към нашия разказ. Ако не сега, то поне утре. Неговото име е записано горе на Небето, но това го искаме за онези, които ще дойдат след нас, за да знаят, че това е било, че е имало такъв брат, защото тук бе и Учителят.

71. ДАФИНКА ВЪРВИ СТЪПКА ПО СТЪПКА КАТО БУБУЛЕЧКА На Изгрева имаше много хубави и красиви хора. Срещаха се и обикновени лица. Но в присъствието на аурата на Учителя тук всичко разцъфтяваше в най-хубави краски. Бяха красиви, със светящи лица. Но ведно с това започнаха да растат и избуяват бурените в Божията нива и имаше възможност да се задушат житните класове. Тези плевели и бурени възрастнаха много и задушаваха житото. И тук на Изгрева бе приложен Христовия закон, че накрая на века след жътвата господарят ще отдели житото от плевелите, които ще ги хвърли в огъня. Но понеже тук бе Школа всичко бе в движение, то Учителят даваше възможност на всеки ученик сам да изкорени бурените от себе си. Знанието за това се намираше в Словото Му. Ако можеше и ако желаеше ученикът можеше да се справи със старото наследство останало от миналите векове. Имахме знание, имахме методи и трябваше само да се работи със Словото на Учителя. Идеалът на ученика беше - светъл ум, чисто сърце и правилна постъпка. Имаше една сестра Дафинка Доганова. Беше много красива - японски тип. Откъде се бяха сложили тези черти в нея не зная, но беше привлекателна за всички младежи. Имаше и един брат Константин Константинов, живееше на ул. „Оборище" 13,баща му беше учител, а той се записа в университета да следва математика. Случи се така, че той се влюби в Дафинка. Обаче тя си имаше друг на сърцето и не му обръщаше внимание. Развихриха се чувства в него, удавиха го и след това той залиня и се разболя от туберкулоза на белите дробове. А тогава охтиката бе бич за всички млади хора, Умираха като мухи, нямаше още лекарства за тази болест. Тогава Константин отива при Учителя за помощ и съвет, а Учителят му го дава: „Ще ти помогна, ако се откажеш от Дафинка!" Константинов отговаря: „Ще помисля три дни". След два дни отива при Учителя и Му съобщава: „Не мога да се откажа от Дафинка!" Учителят му отвръща: „Да бъде така както си решил". Не след дълго той си замина от този свят. Този срив на чувствата у него разруши белият му дроб. Не можа да изтръгне един плевел и си замина, макар че Учителят му даде съвет как да стори това. А Дафинка не обърна дори внимание, че Константин си беше заминал и то заради нея. Бе се жертвал без да получи отговор на любовта си. Как ви се струва тази история? А Дафинка си имаше любим и той се казваше Сираков. Той бе анархист и бе председател на анархистите, които бяха допуснати от Ал. Стамболийски на конгрес в Ямбол и после бяха избити около 200 човека по заповед на Стамболийски. След смъртта на любимия си Сираков, то Дафинка от тъга и скръб по него се разболя и си замина. Последните дни от живота си пожела да отиде на Витоша. Отива при Учителя и Го помолва да я заведе някой на Витоша на Бивака, защото е слаба и немощна. Учителят посочи мене с пръст. На уречения ден тръгнахме с Дафинка рано сутринта в 5 часа. И от Изгрева до Бивака Ел-Шадай пътувахме точно 11 часа, движейки се стъпка по стъпка. Беше истинска Голгота. Гледах я и си представях каква красавица бе по-преди, а след това в нея се кръстосаха чувства на различни хора, разпънаха я на кръст и я унищожиха окончателно. Върнахме се и Учителят каза една похвала за мене пред всички. „Брат Борис има търпение!" може би тогава научих какво е търпение. Вървяхме стъпка по стъпка общо 18 часа - 11 часа натам и 7 на връщане. А този път ние го вземахме от Изгрева до Бивака за три часа и два часа за връщане. Но да се движиш стъпка по стъпка, да я подкрепяш и да спираш на всеки двадесет метра бе повече от търпение. На всяка почивка поглеждах нагоре към Небето и си казвах: „Къде си ти Константине и къде си ти Сираков, че ме оставихте аз да водя вашата Дафинка!" Познавах ги като живи хора, като младежи пълни със сила и хубост. Къде отиде всичко това? Къде го запратихте? Да, бурените и плевелите в Божията нива бяха избуяли наедно с житните класове. Който искаше да изтръгне едното погубваше и другото. Трябваше да се чака жътвата. Но жътварите ги нямаше ако и житото да бе започнало да узрява. А трябваше да се жъне. А чакаше и харманът. Тогава дойде друг жътвар с друг сърп, ожъна както си знаеше, направи харман, прибра си житото и потъна в Небитието. Ето как си заминаха десетки младежи. А през младите си години тя изнасяше сказки. Има една отпечатана сказка от Дафинка Л. Доганова през 1922 г. - София: „Най-красивият източник на Мъдростта". Тема на сказката са цветята. Само тя можеше да изнася такава сказка, защото беше едно хубаво цвете, което разцъфна и дойде време да прецъфти. Аз присъствах и видях прецъфтелия цвят. Ето как Дафинка завърши малката си книжчица: „Погледнете на прекрасните цветя и научете се от тях", ни каза Великият Учител".