Sheny Idaet

17. ГОРНИЦАТА В ТЪРНОВО И ПЕТКО ГУМНЕРОВ Съборите в Търново ставаха в едно лозе, в което беше построена една вила. В нея имаше на втория етаж една стаичка, която бе предоставена на Учителя. Тази стаичка се наричаше ГОРНИЦА. Учителят беше обзавел тази стаичка като олтар, като храм. Той слагаше там някои картини, предмети, бяха сложени широки ленти с цветовете на дъгата. Отпред имаше един светилник с кандила, които излъчваха особена светлина. Аз съм влизал в тази стаичка. Светлините на тези кандила бяха живи светлини. Аз никога и никъде такива светлини не съм виждал. Това беше жив огън, който гореше и излизаше от кандилата. Това не беше обикновена светлина. Имаше нещо живо в тези светлини, в трепкането им, като че живи същества присъстваха в пламъка. Когато Учителят нареди обстановката, и всичко бе чисто и по своите места, тогава нареждаше на братята и сестрите, които присъстваха на събора, да влизат по 10 човека и да правят там молитви. Не влизахме в тази стая. А заставахме в съседната стая пред вратата и гледахме от там в стаята, без да влизаме вътре. И тогава се правеше молитвата. От съседната стая през вратата всеки поглежда вътре как е наредено. Така 10 човека правят обща молитва. И всеки сам си каже своето желание през годината - какво иска да постигне, към какво се стреми и какво обича. Всеки един така в себе си, открие душата си като мълчалива изповед пред Бога. И така слизат групите от по 10 човека на двора. След това се качва друга група от 10 човека. А онези, които са слезнали се нареждат пред един фотограф, който ги заснема. Има към 20 такива запазени фотографски снимки. По такъв начин имаме запазени ликовете на братята и сестрите посетили първите събори в Търново. Много от тези лица са познати, а на други сме забравили имената. Жалко, че тогава никой не се сети да напише имената върху картичките. Но все пак това е материал за изследователите. Аз съм разправял често този случай. Един от възрастните братя Петко Гумнеров беше направил някаква погрешка. Голяма погрешка за онези години. Беше целунал едно момиче. Как бе станало и как го бе целунал, това знаеха възрастните приятели, които строго го отсъдиха и отхвърлиха като че ли е вън от Братството. Аз тогава бях младеж на 22 години, а те бяха възрастни братя. И тяхната представа за морала беше друга. Но за тази целувка след време се развиха драматични събития, които ще разкажа при друг повод, защото историята е дълга и поучителна за много хора както и за цялото Братство. И сега, на този събор присъства Петко Гумнеров. Но никой от групите не искаше да го приеме при себе си, защото Петко бе направил грях според тях. Той бе останал самичък. Беше греховен за всички. Така както бе угнетен от постъпката си, както бе измъчен от презрението на всички, той беше почти отчаян човек. Никой не го приемаше в групата, за да може да се качи горе в Горницата и да се помоли заедно с тях. Не го щат. Всички групи се изредиха в Горницата да си направят молитвата. Тази задача бе приключена. Тогава Петко случайно минава покрай вилата, Учителят излиза и му казва: „Петко!" Той се спира. „Ела, да излезем горе двама да се помолим!" Братът остава като втрещен. Учителят го взема под ръка, излизат горе, направят си молитвата както трябва. Не бързат, защото групите са вече минали, слезнали са долу и са се разположили около палатките. След известно време отгоре слиза един възроден Петко. Слиза усмихнат, просветнал, от очите му текат сълзи от радост. До него е Учителят. Всички устремяват погледа си към тях. Петко целува ръка на Учителя и си отива. Приятелите мълчат и наблюдават гледката. Каква ти гледка. Това е живо човешко възкресение. И от тогава Петко не го измъчваше туй, че приятелите го пренебрегваха. Те продължиха да го пренебрегват, понеже онази целувка стоеше пред тях като смъртен грях. Но след известно време заради тази целувка се развиха такива събития, след които нещата се промениха, защото развръзката на тези събития бяха драматични и поучителни за всички. А какви бяха те, ще ви ги разкажа друг път. Действително в тази Горница имаше такова силно присъствие на Божествения Дух и на Славата Божия, че не всеки можеше да издържи на това присъствие. Това беше живата скиния на Бялото Братство. На една от стените беше сложена цветна Пентаграма, а на върха й вместо образа на Христа художникът бе нарисувал образа на Учителя. В тази стая имаше чертежи, които Учителят бе направил с цветни мастила, с цветни тушове. Тези чертежи се пазеха до сега в едни големи продълговати цилиндри, както са запазени и заснетите образи на групите от по 10 човека, пребивавали на обща молитва в Горницата на събора в Търново.

16. НЕ КОРИГИРАЙ БОЖЕСТВЕНОТО! През лятото на 1920 г. Учителят беше заминал в гр. Сливен. С една малка група от 10 братя се качват на Сливенските сини камъни при извора Куш Бунар, опъват няколко палатки, направят няколко колиби от шума, обзавеждат се добре и прекарват две седмици сред природата. Решението на възрастните братя е било да не се допущат сестри на тази екскурзия, което се спазва стриктно. Дори сестри от гр. Сливен също не могат да се качат горе, макар че желаят да бъдат около Учителя. По това време стенографката Паша Теодорова решава да отиде в Сливен, за да стенографира някоя беседа на Учителя и след като посещава братско семейство, тогава домакинът решава да я заведе горе при Учителя на Сините камъни. Завежда я горе. Учителят я приема, разговарят по тяхната си работа и Учителят й предлага да отидат да се поразходят. Учителят се разхожда със сестра Паша като й показва какви изворчета са намерели и устроили и накрая я поканва на обяд. Седнали да обядват на масата само братя и Паша като принцеса до Учителя. Но един от братята крайно недоволен от тази работа казва: „Ще дадем един обяд на сестрата, за да види мъже как готвят и после ще я изпроводим долу до града." Учителят ги оглежда: „Не, тя ще ми бъде гостенка!" Братята се оглеждат, не са доволни от Учителя, но нищо не казват. Вечерята отново е сложена, но както е правилно тя се слага при заник слънце. По едно време на вечерята същия брат пак казва: „Сега е още рано и братът, който я доведе ще я заведе отново в града." А това е Петко Епитропов, възрастен брат с голяма брата на голяма глава, която стои върху снажно тяло. От представителен, по-представителен. Но Учителят пак казва: „Ето брата слиза за три дни по работа в града и освобождава палатката си, така че сестрата ще ни гостува като ползува неговата палатка." Нямаше как трябваше да се подчинят и този път на решението на Учителя. Вечерта Паша преспива в палатката, а сутринта Учителят нарежда на брат Петко Епитропов: „Рекох иди при палатката на сестрата и да й изпееш песента „Събуди се братко мили!" Петко си поглажда брадата, чуди се какво да прави, но трябва да отиде при палатката на Паша. Накрая застава пред нея, вдига поглед към небето, развява се голямата му брада от сутрешния ветрец и той започва да пее песента. По време на цялата Школа се събуждахме с тази песен тогава, когато трябваше да ставаме рано, в зори за изгрев слънце. Паша слуша отвътре, не може да разбере какво става, след малко излиза от палатката, а брат Петко още пее. Паша приближава при него. „Брат, благодаря Ви, че с вашата песен ме събудихте, иначе както бях преуморена щях да пропусна изгрева понеже непременно щях да се успя." Петко я поглежда отгоре: „Е, сестра, стараем се, нали за това сме тука!" Останалите братя наблюдават тази покъртителна сцена, всички са изтръпнали и не могат да се усмихнат, защото картината не е за усмивки, а за плач. Сестра Паша сутринта полива на Учителя да се измие. Той й посочва на запад три облачета и казва: „Днес ще имаме гости, трима души от София, цяла делегация." След закуската Паша си взима сбогом и си тръгва, бърза за влака. Брат Шишманов я изпраща и съпровожда до гарата. На пловдивската гара тя трябва да смени влака и чака да дойде влака за София. Ето влакът от София пристига и оттам слизат трима братя. Те се срещат и запитват Паша: „Ти от къде идваш?" „Идвам от Сините камъни където е Учителят". А брат Иван Радославов понеже са близки с нея, той й се доверява: „Отиваме при Учителя на Сините камъни обаче тайно, никой да не знае." Паша се усмихва. „Учителят вече знае за вашето идване. Тази сутрин ми каза, че идват трима братя делегация от София". „От къде знае, никой не Му е писал и никой не знае за нашето заминаване?" „Да, Учителят прочете това нещо на небето". Братята са поласкани. „Виж ти Невидимият свят предупреждава за тяхното идване". Това дава кураж на братята и ги насърчава. Пристигат братята на Сините камъни, Учителят ги посреща сдържано, сериозно и строго. Братята застават пред Него и Иван Радославов започва да излага случая. Той говори вдъхновено, убедително на висок академичен стил с такова вдъхновение, че другите двама от делегацията слушат със зяпнали уста и само кимат с глава, Потвърждавайки, че са съгласни с Радославов. Учителят обаче мълчи, смръщил чело, три дълбоки бръчки са се врязали в челото Му, нито дума не казва. Колкото повече говори брата, толкова Учителят става по-строг и гневен. Свършва брата, Учителят мълчи. Става чак неудобно. Братята се чувстват неловко. Накрая се обръща към Радославов и му казва само една дума: „Усра се!" Останалите не могат да повярват, че Учителят е способен да каже такава дума, защото те знаят, че се усират само малките деца и старите хора, но при особени случаи. А тук тази дума не върви след такава дълга реч и пред такава делегация. След няколко секунди те усещат действието на тази дума, навеждат глава и се засрамват. Изведнъж Учителят отсича: „Вие извършихте една голяма глупост!" Братята остават като гръмнати, всичката им увереност пропада. След това Учителят продължава: „Ученикът няма право да коригира Божественото. И понеже Вие си позволихте да коригирате Божественото, ето какво ще ви се случи: единият от вас още тази година ще си замине. Вторият от вас ще изгуби богатството си и ще остане последен бедняк, а третият от вас ще остане сам, самичък и никой няма да го погледне." Братята си отиват като попарени още същия ден. Лазар Котев, който бе финансирал пътуването на делегацията следващата година фалира и от богатството му не остава никакъв помен. Тодор Бъчваров си заминава същата година и двамата от делегацията присъствуваха на погребението му. А Иван Радославов дочака дълбоки старини. След като онзи предприемач го излъга и му бе ипотекирана къщата и местото, той загуби всичко и трябваше да дойде на Изгрева да живее в една барака. Дъщеря му Люба се помина, а след нея и жена му и той остана сам самичък. И което е най-важното, на Изгрева имаше около 200 човека, които се надпреварваха как да си услужат един на друг, та да вървят в Учението както трябва, но за брат Иван Радославов никой не се сещаше нито да го погледне, нито да му занесе една чаша вода. Той бе забравен от всички, макар че беше на Изгрева. Като че ли някой бе изтрил от паметта на всички, че този човек го има и той съществува. Накрая ако случайно някой отиваше при него, посочваше себе си казваше: „Ето един, който се опита да коригира Божественото!" Беше покъртителна сцена и поука за следващото поколение. Ние сме свидетели как думите на Учителя се изпълниха точно.

15. ЦЕЛУВКАТА НА ЧИЧО ПЕТКО Домът на чичо Петко Гумнеров беше отворен за всички. Той стана Божи дом. Тук Учителят живееше, приемаше непрекъснато гости и държеше пред отворения прозорец своите беседи. Особено неделята бе много тържествена. Българите по онова време тачеха неделята и селянина и гражданина не работеха в този ден. По селата ходеха на черква сутрин, а след обед правеха кръшни хора по мегданите. Гражданите в градовете сутрин посещаваха черквите, но не всички, пълнеха кафенетата, а вечерта всеки се запиляваше там къде душа му искаше. За нашите приятели неделята също беше Божи ден. В двора на чичо Петко бе пълно с народ. Един ден като вижда толкова много хора в градината, кой знае как се повдигат в него хубави чувства и развълнуван прегръща едно малко момиченце на 10 годинки и го целува. А чичо Петко е женен, но няма деца. Но да целунеш чужди деца пред толкова народ не е разрешено по тогавашните порядки. Другите приятели виждат това и за тях това е голям грях и голям срам да целуне едно момиче. А той в градината пред всички прегръща го и го целува. Тогава тези неща не се допущаха. Моралът бе друг, много строг. Да се видят прегърнати млади по улиците и да вървят както това сега се прави и че дори се целуват, тогава такова нещо бе изключено. Други бяха времената. След тази целувка започва една глъчка, кампания срещу него и общо недоволство. Събират се възрастните приятели и осъждат чичо Петко. А през това време Учителят не е в София, а в Сливен и заедно с други приятели са опънали палатки на Сините камъни, там до извора Куш Бунар. Приятелите правят съд, укоряват го и го изключват от Братството. Казват му: „Ти вече не си от Братството!" И го изключват от Братството. Решават, че Учителят не бива повече да живее в дома на чичо Петко, защото е вече опозорен. Тогава един от богатите членове на току-що сформирания съд предлага хубава стая в хубавата си къща, богата къща с прислуга. Той е богат човек. Голям издател. Той ръководи военното издателство, където има фирма „Лазар Котев и Гужгулов". Той има складове на литература на ул. „Бенковски" 19. Освен това той притежава единствения склад на всички теософски книги на ул. „Алабинска" 37.В неговите складове се държат отпечатани беседи на учителя „Сила и живот". Изобщо преуспял и богат човек. Тогава той решава да финансира и да плати пътните на една делегация от трима човека, които трябва да отидат в Сливен при Учителя и да съобщят решението на съда, че чичо Петко е изключен от Братството и че Учителят трябва да се прехвърли да живее в богатата къща на Лазар Котев. Така се създава тричленна комисия. Вторият член на комисията е Тодор Бъчваров. Той е общественик, виден теософ, издава библиотека „Духовен живот" и чрез нея издаде много окултна литература. Но се движеше в нашите среди, познаваше Учителя, но Го смяташе като човек по-напреднал, по-учен и по-преуспял като проповедник. Третият член на комисията бе Иван Радославов, гимназиален учител по история, изключително надарена личност, историк с голям дар слово. Около Учителя е още от първите години. И така тричленната делегация тръгва от София за Сливен да поднесе пред Учителя своето решение.

14. ДОМЪТ НА ПЕТКО ГУМНЕРОВ Петко Гумнеров беше един от първите ученици на Учителя. Беше гърбав, нисък на ръст, но интелигентен, буден и добър брат. Той беше чиновник в съда. Беше бързописец. По време на съдебните процеси записваше. Не знаеше стенография, но тогава имаше бързопис. Умееше да съкращава думи, да ги вписва и след това да ги разчита. Записваше почти всичко с тази негова метода, долавяше и не изпускаше човешкия говор. Естествено, каквото говореше Учителя Петко записваше. И други братя, които можеха бърже и хубаво да следят говора на учителя и те записваха. След това като се съберат, проверяват кой каквото е записал, подреждат, комбинират и така беседата на Учителя е възстановена. Това бе началният етап от записването на Словото на Учителя. След това дойде при Учителя стенографа на Народното събрание Тодор Гълъбов. Той беше един отличен стенограф и записваше всичко. Беше издал и учебник по стенография. И каквото запишеше след туй хубаво го редактираше. Знаеше какво значи автентично, нали стенографираше речите на народните представители в Народното събрание и не му бе позволено да променя нищо. Така той подготви първите три серии беседи на Учителя. Учителят ги издаде и ги нарече „Сила и живот". Първите три серии са почти оригинално Слово на Учителя. Трябва да кажем и за стенографите. Те се явиха точно на време, за да стенографират и запишат Словото на Учителя. Затова се бе погрижило Небето. По покана на българското правителство, за да се записват речите на депутатите бива поканен словенецът Антон Безеншек, роден 1854 г. в село Буковие, Словения, а починал в 1915 г. в гр. София. Той приспособява за българския език стенографската система на Габелсбергер и открива първите курсове за изучаване на стенографията. Ето защо днешната българска стенография се нарича система Габелсбергер-Безеншек. Издават се учебници. Ето аз имам такива от 1905 г. А през 1917 г. аз завърших частен стенографски курс от 10 март до 10 юли и получих диплом от Тодор Гълъбов, който бе първи стенограф в Народното събрание. Нашите стенографи Паша Теодорова, Савка Керемидчиева и Елена Андреева, също получиха в тези години свидетелства за стенографско дебатно писмо. Ето ви пример как Небето работи, последователно и стъпка по стъпка. Така докараха от чужбина стенограф и за 20 години се създадоха стенографи и накрая бяха подготвени онези, които трябваше да запишат Словото на Учителя, съставляващо над 7,500 беседи. Ето това е труд. Общ труд и на Небето и на учениците от земята. Това бе общо дело на Небето и земята за съхранение Словото на Учителя. Учителят пътуваше из България и нямаше постоянно местожителство в първите години. Пътуваше от село на село и от град на град и преспиваше в домовете на приятелите. Когато пристигна в София, Той нямаше познати и близки хора, при които да отсяда. Разказваше ми Тодор Стоименов, един от първите ученици на Учителя, че обикновено е приспивал в протестантския дом на ул. „Леге". Движил се с едно малко куфарче, скромно облечен, със скромно пардесю или връхно палто и старовремски обуща. Протестантите тогава са имали дом и страноприемница, където Учителят можеше да прекара нощта. Той е познавал голяма част от протестантите, понеже е учил в протестантското училище в Свищов като гимназист. Затова е приеман в страноприемницата като свой човек, като техен човек. Постепенно кръгът на познатите се увеличавал около Учителя и Той бива поканен в дома на Тодор Бъчваров. Но едно от децата се разболява от скарлатина, а тогава тя е била опасна инфекциозна болест и много от децата умирали. Извикали лекар, който поставил диагнозата и заповядал карантина на дома, никой чужд човек да не влиза и да не излиза. Тогава на Учителя било предложено по покана на Петко Гумнеров да се прехвърли в неговото скромно жилище, като му предостави отначало сутерена т. е. приземния етаж. Гумнеров нямаше деца и с жена си живееше в една стая. А съседната стая я бил дал под наем и имал квартирант. Учителят известно време пребивава долу в мазето. След туй квартиранта напуснал и освободената стая я предложили на Учителя. Това е около 1905 г. Долу сутерена се оформя като кухня и трапезария. Започват да идват приятели и да посещават Учителя като биват поканени в трапезарията на чай и общи приказки. Така се създава едно малко домакинство, в което се включва и Учителят. Дават Му най-елементарни удобства. Въпреки всичко Учителя се чувстваше на ул. „Опълченска" 66 много добре. Там започват да пристигат приятели от София, а после и от провинцията. Учителят държи първите си беседи в тази малка стаичка, която е най-обикновена стаичка - 3 метра широка и 4 метра дълга. Колко души ще се съберат в тази стаичка? Сложат няколко стола и пейки. Седнат около 15-20 човека. Идват нови хора и се увеличава броят им. Къде да ги приберат? Тогава Учителят сяда до прозореца, отваря прозореца и всички останали се нареждат под прозореца в градината на дворчето. Така там вече има място за 100 човека. Почнаха да идват приятелите и ние слушахме беседите по онуй време в дворчето през 1920 г. Но започна да се разширява кръга, започват да идват все повече и повече хора и самото дворче се напълваше с народ. Нямаше място. Тогава се наложи да се направи салон на ул. „Оборище" 14. Но преди това Братството посещаваше някои частни салони. Като построихме салона на „Оборище" разбрахме какво значи да имаме собствен салон и да не бъдем зависими от различни наемодатели. Така скромно и незабелязано Учителят работеше. Винаги започваше с най-скромничката, с най-незабелязаната и малка величина. Лични изисквания нямаше. Никога не казваше: „Направете това!" Ако се усетят приятелите да го направят - направят го. Иначе Учителят си мълчи. Така Той бе поканен лично от Петко Гумнеров и от кака Гина Гумнерова. От 1905 г. до 1926 г. през тези години Той остава в техния дом и се чувстваше в тяхната среда много добре. Те бяха скромнички хора, честни, хубави, обикновени. Гумнеров беше един предан брат. Като усети, че ще си замине Гумнеров от този свят, Учителят го изпрати в Арбанаси. Гумнеров се помина в Търново, а не тука в София до Учителя, защото щеше да се получи едно сконфузно положение. Щеше да стане неудобно, понеже там където Учителят изнася беседа да има и мъртвец. Затова Той нареди на двама братя да го заведат в Арбанаси. Поживя там Гумнеров известно време и след това си замина. Той не беше захвърлен там, понеже тогава там бяха се настанили семейство Камбурови, които по онова време правеха опит с комуната. Той се помина там и приятелите го погребаха. Но той като образ и като историческа проекция остана. Имаше архив както и собственоръчно написани протоколи от първите събори на Братството. Но по време на гоненията, след заминаването на Учителя, голяма част от тези архиви, които пазехме бяха иззети чрез обиск от новата комунистическа власт и бяха унищожени. Изобщо властта и правителството на този народ както по времето на Учителя, така и след заминаването Му вече 30 години преследва Учението на Учителя. Прави обиски и каквото намери прибира и унищожава. Каква ли съдба ще има този народ, който излъчва такова правителство, което както преди, така и сега винаги гони и преследва Учението на Учителя? Съдбата е ясна. Тя се определя от Домът Господен.

13. УЧИТЕЛЯТ, УЛ. „ОПЪЛЧЕНСКА" 66 И ГЕОРГИ ДИМИТРОВ От 1905 г. до 1926 г. Учителят живееше на ул. „Опълченска" 66 в дома на Гумнерови. Къщата на Петко Гумнеров беше половин близнак, а другата половина беше на баба Парашкева, майката на Георги Димитров. Той живееше при майка си, в едно съседство с Учителя и под един покрив с Него. Покривът на къщата е един и таванът е общ. Когато стана една блокада от полицията в квартала срещу комунистите и започнаха да претърсват къща след къща, сестрата на Георги Димитров - Елена, преминава през общия таван, спуска се през таванския отвор към половината на къщата, където Учителят живееше и поисква закрила от Него, за да я спаси. Ако бяха я хванали, грозеше я смърт. А в най-добрия случай щеше да се отърве с доживотен затвор. Това бяха претърсвания и излавяне на комунисти във връзка с атентата на „Света Неделя“ през 1925 г., когато загинаха стотици хора в църквата. Ако бяха я хванали, милост нямаше да има. Учителят я изслушва, приема молбата й и нарежда на една наша сестра Василка да я изведе като наша сестра преоблечена в бяло. Мята й отгоре дреха като на наша сестра, така както ходеха по онова време с бели забрадки, с бели рокли, хващат се под ръка двете и излизат. Нашите хора изобщо не ги спираха. Излизат през портата, минават през кордона, а полицията претърсва вече дома на баба Парашкева. Така сестрата на Георги Димитров беше извлечена от Василка, от блокадата на полицията и заведена в техните среди. Те си имаха тайни квартири. И което е най-важното архивът на комунистическата партия се пазеше от същата тази Василка, която имаше плетачна машина и плетеше пуловери, чорапи, рокли, долу в приземната стая. Василка живееше у Гумнерови и помагаше в семейството, за да се посрещат и изпращат толкова много гости, които идваха при Учителя. Там, в плетачната машина, около нея долу беше направила едно скривалище и там пазеше архива на комунистите и после тя им го предаде. Учителят знаеше това, но мълчеше. Комунистите в нашите среди никога не са загубили нищо - било човек, било материали. Но въпреки това тази сестра на Георги Димитров не беше разположена към Братството. По-късно тя взе голям държавен пост, обаче към Братството имаше отрицателно отношение. Георги Димитров беше по-толерантен, по-културен, имаше отношение и обхода. Знаеше как стоят нещата и ги ценеше. Братството към него лично няма никакви забележки. След като дойде на власт, той бе коректен към нас, лично спираше другите комунисти, които бяха надъхани от други среди срещу Братството. Но това не им попречи да ни подгонят след това като техни най-големи врагове. Направиха големи поразии и си създадоха карма с Школата на Учителя. И направиха съдба с Небето.

12. ПЕТЪР ТИХЧЕВ Дядо Петър Тихчев беше пътуващ проповедник с Библия в ръка, преминава от град след град и проповядва. Той по едно време е бил и евангелски пастир в гр. Свищов. Точно по това време младия Петър Дънов се е записал да учи в протестантското училище в гр. Свищов през 1884 г. Случва се така, че Той наема квартира в дома на Петър Тихчев. Там прекарва в неговия дом като квартирант три учебни години. Дядо Петър имал две дъщери ученички, които са били вече девойки. Дядо Тихчев разказваше, че Петър като ученик е бил силен по успех, честен, много скромен и смирен. По часове е четял и след това свирел на цигулка. Понякога е разговарял с двете дъщери на дядо Петър, но разговорите са били изключително върху музика, наука и др. Въпроси засягащи духовния живот на човека. През зимата на третата година съпругата на дядо Петър започнала да го безпокои непрекъснато. Тя харесала Петър Дънов като младеж и като евентуален бъдещ жених на по-голямата си дъщеря. По цяла нощ не спяла, само охкала и пъшкала, непрекъснато ръгала в реброто дядо Петър и му надумвала едно и също. „Ще изпуснем тоя ангел от къщи и ще си отлети по света, а той е само за голямата ни дъщеря. Трябва да я сгодим за него и да ги оженим." Дядо Петър все се дърпал, било го е срам, било му е неудобно, как да говори на това скромно момче такива неща? Но бабата не го оставяла на мира. Накрая дядо Петър започнал често да му чука на стаята, да го посещава и да разговаря с него. Но разговора все вървял на богословски теми. Нали дядо Петър Тихчев е евангелски проповедник! А Петър Дънов се учи в евангелско училище и трябва да стане също проповедник. Тогава като се съберат двама евангелски проповедници, за какво могат да говорят освен за Бога. А дядо Петър влизал при квартиранта си за съвсем друго. Той искал да подхване разговора така, че има дъщеря за женене и че не било лошо Петър да се задоми за дъщеря му, защото според правилата всеки евангелски проповедник трябва да има жена и семейство, за да не бъде изкушаван от нечестивия в тая насока. Но когато отварял уста да поеме тази тема, то квартиранта му Петър отклонявал разговора в съвсем друга посока. Създавало се изключително напрежение. От една страна бабата непрекъснато го ръчкала и скърцала със зъби, от друга страна дядо Тихчев се съгласил на нейния план, но нищо не излизало на яве. А от трета страна над дома им са се събрали тежки облаци. Било е невъзможно нито да се спи, нито да се диша, нито да се живее. А квартиранта им Петър все едно, че нищо не забелязва и си продължава да си посещава училището. Но един ден тези градоносни облаци над къщата им изведнъж се сблъскват, светкавица прорязва небето и пада върху дома им. Голямата дъщеря, която са я готвили за годеница на Петър внезапно се разболяла и след три дни почива. Гръмотевица раздира дома на дядо Тихчев. След погребението дядо Петър викнал и заплакал: „Ожени ли я жено? Не разбра ли, че ангел слязъл от небето на земята ни за жена отива, ни за жена се жени, защото той е горе оженен за Господа Бога." Бабата подсмърчала и оплаквала и дълги години не могла да прежали първородната си дъщеря хубавица. Дядо Петър Тихчев десетки години като евангелски проповедник посещава села и градове. Той продължава по своя път. Той не е безразличен към дейността на Петър Дънов по онези години. Контактува с приятелите и понякога разказва за годините когато Петър Дънов е живял в неговия дом. И този случай ние го чухме от него и го предаваме на следващото поколение. А да знаете само как дядо Петър Тихчев сладко проповядваше и още по-сладко пееше евангелски песни. Такива хора не се раждат често. Веднъж се родят, веднъж изкласят и веднъж дават плод.

11. МИХАЛАКИ ГЕОРГИЕВ (1854-1916) Младежката група на Изгрева бе много пъстра и така се нареждаше, че всеки дружеше с някого си. Аз и Георги Радев бяхме първи приятели. И така един ден бяхме с Жорж на Изгрева, занимавахме се с разни неща когато дойде една сестра и ни предаде, че Учителят ни вика. Отидохме веднага при Него. Аз бях така устроен, че много не се въртях около Учителя, докато другите непрекъснато се чудеха как да се завъртят при Него, да се намерят за нещо да Го питат, да разговарят, като търсеха най-малкия повод, за да се срещнат с Него. Аз и Жорж стояхме малко настрана и смятахме, че не е разумно да се смущава Учителят и да Му се губи времето. Но другите така не смятаха. Пристигаме при Учителя и Му целуваме ръка. Той седеше на стол и четеше книга. Без много приказки Той ни даде същата книга. „На, прочетете тази книга!" Взехме я и веднага се запътихме към нашата малка къщичка направена от дъски. Уточнихме се кой да я чете пръв, но после решихме да я четем на глас. Един да чете, а друг да слуша и после да се сменяваме. Цяла нощ я четохме. Книжката бе озаглавена: „Митар, пророкът" от Михалаки Георгиев. Останахме замаяни. Това беше цял окултизъм и три пъти жив окултизъм. Не познавахме нито автора, нито книгата. Разпитахме се. А възрастните приятели го познаваха и ни разказаха много неща за него. Беше един от интелигентните и първи сподвижници на Учителя. Ще намерите името му в първите протоколи от съборите. А за останалото ще го намерите в биографията му. Но тук ще ви разкажа неща, които няма от къде да прочетете, защото само аз ги знам, аз съм ги издирвал и проучвал. Да се напише разказът „Митар-пророкът" е дошло след необикновено хрумване да опише живота на един митар. При среща на съмишленици, когато Учителят, а в онези първи години Той за тях е бил г-н Петър Дънов, е споменал, че не трябва да се пише книга с отрицателни черти на българина, както това е направил писателят Алеко Константинов с "Бай Ганю". Защото българинът освен отрицателните има и положителни качества. А колкото са по-големи отрицателните качества, толкова и по-големи положителни качества му съответстват. И когато му се влагат отрицателни качества, то писателят се свързва с тях и те го разрушават. Това е една от причините за убийството на писателят Алеко Константинов, защото се свързва с отрицателните качества на българина, дал е ход на тях в книгата си и те се проектираха извън книгата в умовете на читателите и така изникна този конфликт. А той се разреши с убийството му, което за онова време се смяташе, че е станало съвсем случайно и че той не е бил прицелната точка на мишената. Не може да се пише за отрицанието само. Това е недопустимо. Онова, което се допуска най-много е, че колкото отрицателни качества се дадат, толкова трябва да се вложат и положителни качества. Учителят каза по този повод: „Алеко Константинов направи грешка с „Бай Ганю", като показа само отрицателните черти и затова бе наказан, че създава типа на българина като тип на отрицанието. Той трябваше да изнесе и положителните черти на българина." Учителят беше много недоволен от това развитие на нещата. Трябваше да има равновесие. Затова Учителят поръчва на Михалаки Георгиев да напише разказ с положителни черти на българина. Доста време той умува какво да напише. Не можал да измисли нищо. Тогава Учителят го подсеща: „Нали описахте тази история, както си ни я разказвал за онзи „Митар-пророка", който умрял, който се възнесъл и отново се върнал пак като „Митар-пророкът". Михалаки се ударил по челото. Този случай той го е разказвал много пъти, защото в онези години са търсили да намерят примери от духовния живот на българина, за да сравнят дали това, което четат от окултната литература на запада може да пасва или го има в българския живот. Така той е описал през 1893 г. историята на Митар-пророкът, който е живял и е бил съвременник на Михалаки Георгиев. Историята е вярна и истинна. На много места по-късно Учителят споделя: Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар-пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко." Учителят говореше да се напишат положителните неща и черти в българската литература, а не да се изтъкват отрицателните образи. Това трябва да бъде бъдещето на българската литература. В руската литература има пример с Гогол - „Мъртви души". Той вписва отрицателните черти на руския народ в избрани образи от тази книга и тя става класика на руската литература като метод на отрицанието. Не случайно Гогол изгаря втората част на тази книга. Учителят имаше едно съчувствие към Гогол за големите страдания, които той преминава през този път. Това ще го прочетете в неговата биография. Причината се дължи на неговата книга, че се свързва чрез нея с образите, в които бушуваха отрицателните сили в руския народ. Ето това е една поука за българските писатели. На една среща Михалаки Георгиев се обръща към Учителя: „Кажете ни г-н Дънов според Вас на какво се дължи, че Иван Вазов може да пише поезия, разкази и романи? Аз искам, но не мога да напиша нещо подобно като „Епопея на забравените". Учителят отговорил така: „Първо, Иван Вазов е съвременник на онези събития. Второ - всички онези, които той описва са негови познати, приятели, а те сега отдавна са умрели и като заминали души идват и му диктуват какво да пише. Трето - Иван Вазов е своеобразен медиум от най-висша категория и порядък. Той може да пише така, защото идват и му диктуват не само заминалите му приятели, но идват и му диктуват духовните ръководители на такива личности като Левски, Раковски и т. н. А ти не си техен съвременник. Те не те познават, няма кой да ти диктува, а и да ти диктуват не можеш да чуеш, да слушаш и да запишеш". Накрая Учителят му казва: „Е-ех, остани си с „Митар-пророкът". Това ще бъде най-четеният разказ на идното човечество. А това не е малко". Днес хората не познават кой е Михалаки Георгиев. Не са чели и „Митар-пророкът". Но ще дойде друго време и друго човечество и в това време ще има място и за „Митар-пророкът", защото той е написан за бъдното човечество. Или както казва в началото писателят: „Не е важно какво е казано, а какво е било". И аз казвам: „И какво ще бъде". А какво ще стане, ще го проверите вие. Митар-пророкът е жив и той броди по земята българска. Той е работник на Новото Учение, което Учителят даде. Митар-пророкът, това е идейният образ на българина. Всичко, което е там, това е най-хубавото, което има у българина. Михалаки Георгиев е роден в гр. Видин през 1854 г., а си заминава през 1916 г. в гр. София. Неговото име фигурира в първите събори на веригата на Учителя от 1908 г. до 1912 г. с жена му Магдалина. Както и през 1914 г. Той имал кореспонденция с Петър Дънов, която не е достигнала до нас. Неговият архив е унищожен, когато две бомби падат върху жилището на дъщеря му в София, а останалия унищожен от наводнението в гр. Видин през 1941 г. През времето на Школата ние бяхме се отзовали в друг свят и на никого не минаваше през ума да запазва, да търси документи и да прави архив за история на Бялото Братство. А това, което сега даваме и това не е малко след толкова пропуснати години. Песента „Страдна душо", текста е написан от Михалаки Георгиев по идея на Учителя, а мелодията е дадена от Учителя.

10. ПЕШКОМ ЗА ПЪРВИЯ СЪБОР През 1899 г. Учителят Петър Дънов води кореспонденция с Тодор Стоименов и Пеню Киров от гр. Бургас. Двамата са работили като чиновници в градския съд. Получават писмо от Учителя, който ги поканил на съборна среща в гр. Варна на определена дата през м. август. По това време съдиите от местният съд са били в годишна отпуска и на тях им е отказана отпуска, защото в съда трябва да има хора, които да движат текущата документация на съда. Отказват им, но се случва тъй, че на следващия ден се връща един от съдиите, той остава в съда и им казва: „Сега може да идете в отпуска". Същата вечер те заминават пешком покрай морето от Бургас за Варна, за да не би на следващия ден да променят заповедта и да ги върнат обратно на работа. Това пътуване трае три дни и е било много драматично. Тодорчо върви по-добре, но на Пеню Киров му се подбиват краката понеже бил едър човек и се опрял да ходи. Накрая взимат една талига, метват Пеню в нея и тя ги закарва до Варна. През това време д-р Мирковйч пристига от Сливен. Учителят Петър Дънов започва първата сборна среща. Тогава Учителят им говори за бъдещето на Братството за идеите, които ще обхванат цялото човечество. После Учителят ги извежда по върховете край барна, на Дегилиташ-връх. Прекарват няколко дни. Тук Тодорчо пита Учителя: „Вие сега ни говорите за бъдещето когато ще бъдем мнозина, но ние сме трима. Единия е на възраст, втория също на средна възраст, а пък аз съм още много млад". Учителят отговорил: „Сега сте трима, но след време ще бъдете хиляди". И действително след 20 години на съборите в Търново се събираха над 1000 човека. Стоименов беше честен и безупречен човек, скромен и верен брат. Хубав човек. Движеше се като английски лорд, имаше обхода, носеше се хубаво. Беше крайно разумен и пестелив. Като пристига в София той беше определен от Учителя като касиер на Братството. Той не разрешаваше да се разпилее и стотинка дори. Всичко беше под негов контрол. Ако трябваха пари за Братството Учителят казваше: „Отидете при Тодорчо!" А той не дава всекиму пари. Трябва да отиде да пита лично Учителя. Той се грижеше заедно с Петко Епитропов за братския живот, организираха съборите и практически се грижеха за живота на Братството. След заминаването на Учителя той стана ръководител на Братския съвет. Той ме обичаше много. Той лично ме предложи на Братския съвет след него аз да бъда избран като председател на Братския съвет и ръководител на Братството. Те ме избраха единодушно. Но той събра ръководителите от провинцията и пред тях поиска потвърждение на това, че след него аз да бъда ръководител. И те го приеха. Беше авторитетен брат. Той ми остави неговата Пентаграма, с която бе работил 40 години. Аз пък я предадох на моят приемник. Ние сме верига души и слизаме един след друг и се връщаме един след друг в нашата прародина.

9. БРАТ ТЕОДОСИ СТОИМЕНОВ Брат Теодоси Стоянов (Тодор Стоименов) си замина на 22.Х.1952 г. „г-н Данаиле, мъжо любезни". Сега, когато ние се прощаваме с нашия обичен брат Теодосий, искам да кажа няколко думи за приятелството и за вечната и нерушима връзка между душите. Тези връзки растат и се развиват през вечността. В тях работи Божия Дух. Какво велико и вечно общество образуваме ние! Не поради вечното съгласие, а поради единния Божи Дух, който работи в нас, с който всички сме в съгласие и единство. Това е Бялото Братство. Не е било време, когато Бялото Братство да не е работило и няма да бъде време кога да не работи. Не е казано да знаем, и не е речено на хората да знаят какво дължат на Бялото Братство. Един ден човеците, които са се ползвали от благата ще бъдат души спечелени, придобити за Братството. Брат Теодоси винаги е бил свързан с Братството. Той е бял брат. В миналото сме се срещали с него и сме работили заедно. В бъдеще ще се срещнем и ще работим пак заедно. Нашата работа е вечна. Призоваваме помощта на Бялото братство сега и при всички мъчнотии, които ни предстоят и при всички добрини, които ни предстоят. Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите Братя в Божията Любов. И като са далече те от тебе, ти мисли с любов за тях. Радвайте се, че сте записани на Божията длан. Които са в Любовта не могат да се загубят. Духовното име на Тодор Стоименов е Азаил, а неговият духовен ръководител е Арахангел Ферони. Той е слязъл от най-възвишената планета „Феташ". Това го чухме от Учителя за него.

8. ТОДОР СТОИМЕНОВ (17.05.1872, гр. Пазарджик - 22.10.1952, гр. София) Тодор Стоименов бе един от първите трима ученика, с които Учителят бе почнал да работи в началото на века. На първия събор във Варна присъствуват: д-р Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов, който е бил юноша за ония години. Той беше свидетел как от трима човека кошера се рои ежегодно и накрая доживя, когато Учителят си замина и остави няколко хиляди последователи. Доживя още години и взе дейно участие в братския живот и бе председател на Братския Съвет. Той знаеше много неща и беше жива история на Братството. Жалко, че не се записа това, което знаеше и което ни разказваше. Направихме голям пропуск. В онези години ние живеехме в един друг свят и не виждахме как преминаваха човешките години, как възрастните приятели си заминаваха, а виждахме само онези, които идваха като млади братя и сестри. Ето какво той ми разказваше за Учителя. В първите години, около 1900 г. Учителят е бил изключително скромно облечен; беден, но се носел винаги чист. Ходел е с едни старовремски обуща с ластици около глезените. Това означава, че не е имал средства, за да се облече и издокара. Като дошъл в София нямал е къде да спи. Отначало отсядал на ул. „Леге", където е староприемница на евангелистите. Колко време е бил там - не знаем. Но по-късно е спал лично при Тодор Стоименов в неговата квартира. Понеже са имали само един креват, са спали дълго време наедно на този креват. За Тодорчо той е бил само г-н Петър Дънов и нищо повече. Ние знаем, че по това ,време г-н Петър Дънов не е само Петър Дънов, защото Божествения Дух слиза върху Него на 7.III.1897 г. Но знаем сега, а тогава той Тодорчо не е знаел. Това го казва Учителят чак тогава, когато се отваря Школата. Един пример за нас как Учителят е започнал отначало с най-малките величини, защото това е закон на Божествения Дух, че Той работи с микроскопичните неща. Тодор Стоименов беше чиновник и като такъв беше научен да спазва законите на държавата. През времето на Учителя той беше касиера и парите на Братството бяха в него. Държеше ги под дюшека си. Той беше по характер много стиснат и скържав и много трудно даваше пари за братски цели, особено когато трябваше да решава сам. Обикновено Учителят му нареждаше да даде пари кому и колко. Или това ставаше лично или Учителят изпращаше при него онзи брат на когото Тодорчо трябваше да даде пари. Даваше му ги с голяма неохота. Дори веднъж Учителят се оплака от него: „За пръв път срещам такъв скръжав и стиснат човек". Това беше вярно. Но Тодорчо беше живата история на Братството и помнеше онези гладни години, когато Учителят е ходел с онези старовремски обуща, как са спали на един креват, когато са нямали пари за парче хляб. Помнеше и пазеше спомена си, защото беше жив у него. И затова беше такъв - пресметлив, а като се прибави към него и неговият характер, че е бил стиснат, то се идва до онова, което са знаели приятелите, че през неговите пръсти и комар не пускаше да мине, камо ли пари. Беше пестелив. Но още през времето на Учителя, като Негов съвременник и преминал през всички етапи, знаеше становището на Учителя по много въпроси и затова много държеше да се спазват законите на държавата. А аз бях скаран с обществените порядки и бях противоположен на него. Не ги зачитах тези закони и ръката ми беше много широка и пръстите ми бяха отворени за парите, които преминаваха много лесно. Аз бях негова противоположност за хубаво и лошо. След заминаването на Учителя започнаха редовно да се събират ръководителите на Братството от градовете, а те бяха много на брой. Към тях се присъединиха някои дейни приятели от София и провинцията. После се разбра, че трябва да се избере по-малък съвет, за да се работи добре. Така се дойде до идеята за избиране на Братски Съвет от седем човека, чийто председател бе Тодор Стоименов. Избраха се пожизнено, за да не се дава възможност за борби за ръководство. Но борбите дойдоха от друго място. Други сили ги движеха. Тодорчо разказваше, че когато Пеню Киров си заминал през 1918 г., то след погребението му, жена му, хубавата гъркиня Ерифели започнала да разказва много интересни неща за живота на Пеню, които тя е наблюдавала. Тя имала с него непрекъснати разправии заради неговия странен характер и чудновати приумици. Освен това тя го е ревнувала и искала да го запази само за себе си, а не и за приятелите му. Тя го ревнувала и заради идеите му и му е създавала много неприятности и пречки. Пречела му е всячески. Една година след това тя среща Тодор Стоименов й се изповядва пред него за всичко. „Сега разбрах, че Бог бе изпратил при мене един от-своите Ангели." Но вече бе късно, много късно, за да се поправи. Останало бе огорчението у Пеню и у приятелите му, които знаеха от опит всички похвати на враждебност към тях от гъркинята Ерифели. Когато той си заминава нейните очи се отварят за един друг свят и тя вижда как ангели са дошли да посрещнат Пеню и да го отведат в техния свят. По-късно тя бе предала целият му архив на Тодор Стоименов. А той го предаде на мене, а пък аз го предадох на моят приемник. Тодорчо разказваше, че бащата на Учителя дядо поп Константин Дъновски е бил свещеник в Нови Пазар и там е служил църковната служба на български език. Той е един от първите свещеници още от турско време, който започва да чете Евангелието на български. Учителят след като се връща от Америка престоява две-три години в Нови Пазар при дядо поп Дъновски, т. е. при рождения си баща. Там престоява в пълно съзерцание и мълчание и след това изнася сказка в читалището пред гражданството в Нови Пазар. Тодорчо разказваше един случай как в началото на века той е бил първият от учениците на Учителя срещу когото е насочена първата атака от църквата срещу дейността на Учителя. Тогава Учителят им давал задачи да четат и размишляват върху различни стихове от Евангелието. Събирали се на групи, четяли, разсъждавали и разменяли мисли на глас. Една вечер Тодорчо сънува сън как го нападнали глутница вълци и щяли да го разкъсат, но се озърнал и видял, че стои до едно дърво. Бързо се хванал за клоните му, покачил се на него и така се отървал от вълците, за да не го разкъсат. Сънят бил до тук. А на следващия ден излиза от печат една книжка от един владика насочено срещу неговото име, че бил проводник на евангелизма у нас и по този начин се отклонява народа от православната църква. А след него други дойдоха и те носеха амвона на хулите на църквата и обществото срещу Учителя. Тодор Стоименов беше привърженик на законността при всяка една власт. Беше онзи, който искаше да се направи устав на Бялото Братство, който устав бе направен, но за наше щастие или нещастие не се одобри от властта. И добре стана така, защото щяхме да попаднем в клопката на организацията и всяка една власт можеше спокойно чрез нейни хора да управлява всяка една организация. Така запазихме своята независимост. Ние трябваше да останем като Школа. След време външната проекция на Школата бе унищожена с изземването на Изгрева, но ние трябваше да запазим в себе си Вътрешната Школа сътворена от Учителя. Тодорчо беше много слаб и деликатен с обноските си. Представляваше тип на англичанин и на английски лорд. Това се вижда от неговата фотография. След бомбардировките в София бе паднала бомба и разрушила тавана на къщата му в града. Отивам аз при него и го намирам отчаян, не може сам да си поправи тавана, не е по силите му. Хващам го за рамото и му казвам: „Не се притеснявай, всичко ще оправим". Взех работниците от моята бригада и за един месец ремонтирахме тавана и покрива. Когато беше болен нареди на онези, които се грижеха за него да ми се предаде неговият архив. Той беше малък, но аз го укрих и запазих. След като си замина аз бях поставен и взех неговото място като председател на Братския Съвет. Тодорчо имаше деликатна фигура, беше слабоват. В младини често е боледувал. Учителят му бе дал съвети за здравето му. Единствено на него Той бе позволил да яде риба, за да може чрез нея да внася фосфор в тялото си, за да съхрани нервната си система и да може мозъка му да работи. Това бе изкушение за мнозина на Изгрева. Нали всички бяхме вегетарианци? Рибата бе за него лекарство, заместителна храна, с която той си доставяше необходимите елементи за организма. Това бе негов път. А когато излезна книгата „Учителят", дойде да се кара с мен: „Защо за нас първите тримата ученици на Учителя си написал само едно изречение? А за мен споменаваш само името ми. Та аз съм живата история на Братството!" Да, той беше живата история на Братството, но не записа нищо за тази история. Сега други трябва да пишат вместо него. Е, един трябва да свърши работата на другите, които не са си я свършили. И добре, че го има.

7. ПОСВЕЩЕНИЕ „И като наближи видя града, плака за него и казваше: - Да би знаял ти, да, ти поне в този твой ден това, което служи за мира ти. Но сега то е скрито от очите ти. Защото ще дойдат връх тебе дни когато твоите неприятели ще издигнат окопи около теб, и ще те обсадят, и ще те стеснят отвред, и ще те разорят, и ще избият жителите ти, и няма да остане в теб камък на камък, защото ти не позна времето когато беше посетен." (Еванг. от Лука 19 гл. 41-45 ст.) Христос говори с прискърбие за трагедията на човека - „Ти не позна времето когато беше посетен." - Трагичната среща на малкия живот с Големия живот. Наистина нема по голямо благословение от това да те посети Господ, но нема и по-голямо нещастие от това да не узнаеш времето когато си бил посетен. Има наука пророческа, тя изучава законите на живота. В древността тя се е изучавала във висшите духовни школи - и днес Тя пак се изучава. Когато Учителят дойде в един народ, Той носи живот и знание за културата, която иде. Той държи ключовете за разрешаване проблемите, които стоят пред човека. Един стар живот се ликвидира и отминава. На човека предстои да излезе от един свят и да влезе в друг по-висок. Тогава Божият Дух слиза и осветява това време - това е посещение на Духа и посвещение на човека. Нема по-голямо благословение от това да посети Господ един народ. С Него идат безброй работници. Те обхващат от вътре човечеството - раждат се даровити, талантливи, способни души, силни и самоотвержени, приготвени от векове за това. Те са носители на културата. Това е велика духовна вълна. Тя прониква и изпълня формите на живота. Но ако този народ противодейства, ако остане равнодушен, затънал в удоволствия, погълнат всеки от грижа само за себе си, ако посрещне с насмешка и прения новото, уверен в своето превъзходство - ще го постигне „участта на града". Тъй са загивали древните култури, които не са имали сила да се възродят, да приемат Новия Дух, който слиза. - „Не са узнали времето когато са били посетени." Този закон важи и за всеки човек отделно. Господ се изявява по хиляди начини. Всичко в природата служи, за да се изяви Той - но ако не го узнаеш, ако не го приемеш, върху теб ще дойде участта на града. Какво ще придобие човек ако се бори с Господа? В първите дни от живота на Братството, когато Учителят още пътуваше из страната и държеше своите сказки, идва в Бургас. По онова време имаше там малка група приятели - от първите ученици на Учителя. Когато Учителят идваше, те винаги се събираха на Братски вечери. Ръководител в Бургас тогава беше нашия добър брат Пеню Киров - ученик ревностен, верен, с цялата си душа предан на Делото. Една привечер Пеню се връща от морската градина, където е имало някакво събрание, народа се прибирал, пък било есен, хладно, дъждовно, кално - върви Пеню сред навалицата, гледа пред него - селянин, в селски дрехи, бедничко, но чисто и спретнато облечен, а лицето му, лицето му озарено от вътрешна светлина, като че грее - черти правилни, очи сини, чело открито, ясно. Приближил се Пеню до селянина, иска да го заговори. „Къде така отиваш?" „Ходя, тъй където ме Бог изпрати". Харесал на Пеню отговора, тръгнал той с човека. Гледа - краката му мокри, цървулите скъсани. „Би ли дошел за малко с мен?" „Защо не, ще дойда." Вървят заедно, стигат до Пенювата къща. Пеню казва: „Почакай ме малко тук." И влиза вкъщи. А Пеню е приведен зет, жена му гъркиня, от богато семейство, къщата нейна, случило се в това време и Пеню да е без работа. Жена му сприхава, свадлива, не може да понася Пенювите приятели, повече бедняци, не може да понася Пеню да прави благодеяния и постоянно му прави скандали. Пеню не смей да покани човек вкъщи. Затова казал на селянина: „Почакай ме малко тук, сега ще дойда." Човекът чака. След малко Пеню излиза, и носи едни обуща, макар и носени, но здрави и едни вълнени чорапи кърпени. „Обуй ги, да ти се стоплят краката." Човекът обува чорапите и обущата. Тръгват заедно - Пеню отива на Братска вечеря. А тя става в квартирата на брат Тодор Стоименов. Влиза Пеню, Учителят е вече там и приятелите почват да се събират. Разправя им Пеню случката със селянина: какъв човек е срещнал - лицето му като на светия и че му дал обуща и чорапи. Учителят помълчал малко, после казал: „Този човек беше Христос." Пеню се ударил по челото: „Христос ли, Христа да срещна и как го приех?" Грабнал шапката и хукнал навън. Тича по улицата, пита разпитва минувачите, обикаля, гледа - от човека нито следа - връща се след час: „Нема го, никъде го нема." Учителят казва: „Да, българина е дошел до там - да даде на Христа едни стари обуща, и кърпени чорапи." Христос е Път, Истина, Живот - какво ви ползва ако не узнаете времето, когато ви е посетил? - Срещате един Добър човек - Господ е в него - Господ ви посещава. Ако отдадете внимание на Доброто, ако Го обикнете, ако почнете да учите, за да го придобиете - „Узнали сте времето, когато сте били посетени." Ще ви припомня и за друг един наш обичен брат. Той поддържаше обширна кореспонденция с братя и сестри, беше винаги готов да отслужи на всички. В писмата си той се подписваше скромно и заслужено: „Ваш верен Боян Боев". Той имаше чисто сърце, светъл ум, силна воля, крепък дух и характер устойчив като диамант - неизменен и при най-големи страдания и изпитания. Такива хора се срещат рядко, но те са благословение и за близки, и за далечни. На тях може да разчитате при всички условия. Щастие е да срещнете такъв човек. Щастие е да работите с него. За брат Боян ви припомням сега, защото и днес той е с нашият Обичан Учител, негов добър и предан работник. Какво ни показа Господ чрез него? Как ни се изяви? Брат Боян имаше вяра непоколебима. Благодарността бликаше от него като извор. Които от вас го познават и са опитали радостта на душата му знаят Неговото чисто сърце и абсолютно безкористие. Тъй ни се изяви Господ чрез нашия обичен брат Боян. Тъй ни посети Той чрез него. И Той с право се подписваше: „Ваш верен." Господ ни посещава и ни се изявява всеки ден: - Срещаш детенце, плаче - Спри се, утеши детето. - Срещаш човек в нужда - в страданието му е Христос - помогни му. - „Узнал си времето, когато си бил посетен." - Срещаш майка лъчезарна, с рожбата си - Господ е в нея. Възрадвай се заради Господа и ги благослови. Щастие е да срещнеш един Добър човек. Щастие е да срещнеш един Учен човек. Щастие е да срещнеш един Свят човек. Щастие е да срещнеш един Любящ, един щедър човек, чрез него Господ ни посещава - Господ ни се изявява. - Благодарете за всичко. - Дойде един хубав потик в тебе - изпълни го, Господ е в него. - Дойде една хубава идея - приложи я. Господ се изявява в цялата природа. Всичко в живота служи, за да се изяви Господ. Нема по хубаво от това, да те посети Господ и ти да Го посетиш. Внимавайте за вътрешния свой живот, за своите мисли и чувства. Внимавайте да не огорчавате Господа, защото ще ви постигне участта на „Града". Вярно е, че света, в който живеем е пълен с опасности, но вярно е и това, че в него опитваме Божията милост и благост. Псалмопевецът казва: „Всяко дихание да слави Господа." Цветята славят Господа с красотата си. Плодовете - със сладостта си. Човек слави Господа с делата си. В Живота на Цялото всяко същество има своето място, предназначение и служба. От човека излизат лъчи, невидими, но реални. Те представят сложен комплекс - в тях участват: умът, сърцето, волята и характера с всички онези сили, дарби, добродетели, които човек е придобил през вековете. Тези лъчи се предават от човек на човек, от близко и далече. За тях разстоянието нема значение. Тъй хората се посещават и опознават. Това е „Хлябът", за който Христос говори. Тези лъчи отиват неизмеримо далеч в пространството, достигат до най-отдалечените светове и селения, и намират онези, подобни и сродни на човека, за които са изпратени. Тъй човек живее своя Голям Живот. - Посещава своите ближни. Работете да придобиете Божията Любов, Мъдрост, и Истина, за да има какво да предадете на вашите ближни. Това е истинското богатство. Човек и днес може да живее в Царството Божие, още сега докато е тук на земята, а не да чака като отиде в другия свят. При каквито и условия да се намирате - търсете Царството Божие. То присъства, То е близо. Вижте къде е То и как се изявява. Когато любовта към Бога изпълня душата - човек живее в Царството Божие. Нема по-хубаво време от това, когато Господ те посети. Бъдете будни и внимателни „Да узнайте времето". Нема по-хубаво от това - да живей човек с Господа. Смисъла на живота седи в това: - Той да те ръководи и учи. Ти да отиваш към Господа, и Господ да те посещава. Това са двете течения на живота - важните и съществените. Във Великият Божествен живот има Единство. Само в Живота за Цялото има Единство. Търсете Него, при каквито условия и да се намирате. Днес чествуваме паметта на нашия Обичен Учител - 24 години от неговото заминаване. Неговият образ в нас е все тъй жив и лъчезарен. Споменът за Него, изпълня и стопля душите ни. Днес Учителят казва: „Търсете ме в Словото, което ви оставих. То е Сила и Живот. Следвайте пътя, който ви показах със живота си." Да благодарим на Господа, че ни посети. Послание за годишнината от заминаването на Учителя - 27.ХII. 1944 г. за Братския Съвет. 27.ХII.1968 г. Борис Николов

6. КОЙ Е БРАТ ПЕНЮ КИРОВ? Ето какви думи брат Пеню Киров отправил към бургаските братя: „Вие ме омъчнихте много. Защо? Аз съм впрегнат в каруца, в която всички сте се качили, тази каруца тегля към върха и трябва да гледам къде стъпвам, за да стъпвам на здраво място. А някой от вас като е слязъл от каруцата, наместо да ми помогне, то застава зад нея и дърпа каруцата назад. Но аз ще нося товара, защото от Бога ми е поставен." Когато брат Пеню Киров заболя през 1918 г. извиква брат Георги Куртев и брат Боян Боев, които бяха мобилизирани в Скопие, за да се видят. Брат Пеню беше вече на легло. Като се връщат в София двамата, брат Георги Куртев сънува, че идва брат Пеню Киров, носи един хляб и му казва: „Георге, досега този хляб аз го раздавах. От сега нататък ти ще го раздаваш." Наскоро след това получили съобщение, че Пеню се поминал и не след дълго се случи така, че сънят се сбъдна и брат Георги Куртев пое неговата работа. Ние сме свързани от памтивека. Идваме един след друг на земята и така един след друг си заминаваме като онзи, който е раздавал хляба на гладните го предава на следващия след него, той да го раздава. Ето това е откровението на хляба Господен и за Словото Господне.

5. ПЕНЮ КИРОВ (13.07.1868-27.01.1918) Той е първият ученик с когото Учителят е започнал своята дейност в България. За по-голяма яснота може да се проследи неговата кореспонденция с Учителя. А той бе оставил и творчество, спомени, дневници и много статии. Ние не го заварихме. Той си беше заминал през 1918 г. За него са ми разказвали първите братя. Пеню се оженил за гъркиня, била е много хубава жена, но защо тя, хубавата гъркиня се оженила за бедния Пеню, то ние не знаем. Само тя си знае защо. Била е заможна, а баща й бил богат за времето. Приели са Пеню като добряк, здрав и як българин от чието тесто могат да замесят какъвто си искат хляб. Тя се казвала Ерефели. Имаме я на фотография с Пеню - много хубава жена. А Пеню е бил също представителен по фигура и осанка. Но бракът им е бил подложен на много изпитания и то поради странностите на Пеню. Нито той могъл да ги разбере като хора, нито пък те проумявали в неговите постъпки. Но го търпели понеже уважавал и обичал жена си. Но това не било достатъчно за онези години, когато човек е трябвало да си изкарва хляба с някакъв занаят. Пеню опитал много неща: бил е шивач, книжар, застрахователен агент, чиновник, но домашните му не били доволни от него. Не приличал на тях и не могъл да печели пари като тях. Особено след срещата си с Учителя той съвсем се променил и започнали големи разправии в домът му. Жена му, красавицата Ерифели не одобрявала, дори пречела в неговите начинания. Но той не отстъпвал. Накрая те го оставили да си прави своите опити. Не издържал тъста му и отсякъл: „Оставете го, нека прави каквото си иска, защото му трябва много време, за да му дойде акъла в главата". Това било едно разумно решение за онова време, което донесло мир в дома му. Пеню Киров решил да прави комуна с Тодор Стоименов в Бургас. Купили две биволици, които двамата пасели на смени покрай ливадите в Бургас. Но комуната не е само идея, а тя трябва да стане живот. А биволиците са живи твари и тях трябва някой да ги пасе, да ги храни със сено и слама, да ги дои и да ги наглежда. Трябвало е човек роден за тази работа, да си отбира от работата, а те двамата са били чиновници. Минавали са през много комични положения с тях стигащи до разпри между Пеню и жена му. Накрая комуната се разтурила, като биволиците са били продадени. Причините са били ясни. Този опит с комуните бе повторен след двадесет години от нашето поколение. И той се провали. Причините ги знаете, защото Учителят ги бе казал: „Не се комунизира капитала, а се комунизира труда". След още толкова години комунистите, когато дойдоха на власт решиха да приложат идеята за комуната чрез сила и власт като комунизираха капитала. И техния опит се провали. Защото те комунизираха капитала, а не комунизираха труда. Те също си създадоха съсловие от началници и подчинени, привилегировано съсловие и създадоха онези, които трябваше да работят за тях. Вместо да станат „слуги на народа" станаха господари на народа. И техния опит се провали. А какъв е изводът? Той е даден в беседите на Учителя. Ще си го намерите там. Само човек с пробудено съзнание, с космическо съзнание може да води комунален живот, което означава единство на човешкото съзнание с всички човеци и от там съединение с Космическото Съзнание. Това е пътят. Но това не е за съвременното човечество, а за едно друго човечество, което идва. Но опита трябваше да бъде направен. И три пъти беше правен. Първо Пеню и Тодор с двете биволици, после ние с комуните по времето на Школата и накрая комунистите го правиха с власт и сила. Тъстът на Пеню бил богат човек и се чудел как да вкара зет си в пътя на успяващ занаятчия или търговец, защото каквото хванел - нищо не излизало. Понеже акъла на Пеню бил друг, а не такъв, който да знае и да може да печели пари. Бабалъка на Пеню имал гладачница, в която се гладели изпраните мъжки ризи и се правели онези колосани мъжки бели яки, които са били на мода и които може да ги видите по старите фотографии от тези години. Наистина колко официално са изглеждали мъжете тогава. А да станат такива е било необходимо да има добри перачки, с умели женски ръце и след това всичко да бъде изгладено както трябва. Ето Пеню започнал да глади ризи и да колосва яки. Занаят е това, не е шега работа и се плащало добре, защото имало много мурафет в гладенето на тези неща. Но Пеню къде зел пари, къде не взел и все даром гладел. Гледал го бабалъка му, виждал, че Пеню работел, а не мързелува, но работи даром за другите, а той трябва да го храни. Такова нещо не се позволявало до тогава. Ядосал се бабалъка и затворил гладачницата. Пеню след това отворил книжарница, продавал тетрадки, моливи, листове за учениците и гражданите. Но понеже видял, че това не е голяма търговия и че само си губел времето, затова оставил всичко в магазина и обозначил всичко кое какво струва, оставил касичка и я направил на самообслужване. Само че тогава се казвало „самокупуване". Кой как влезел, оглеждал цената, плащал си сам, вземал каквото му трябвало и си излизал. Това е било чудо за всички, чудо невиждано и несрещано. Домашните му знаели, че е чудат и го чакали да видят кога ще се провали и тук. За изненада на всички той не е бил в загуба, но нали от търговията трябвало да има печалба за прехрана на търговеца, а тук такава печалба нямало. Дошло време да се закрие и този опит на Пеню. Това е бил пръв опит не само в Бургас, но и в България за самообслужване. За своите занимания Пеню продължавал да работи като сменявал често професията си. Успявал да изкара прехраната си, но с годините той е станал активен в Учението на Учителя и решил сам да приложи това, което научил от Него. По онези години Учителят е правел обиколки в България, занимавал се с френология, правил е своите проучвания и създава началото на Духовната Верига по цялата страна. Пеню също решил да стане проповедник по земята българска. Но за свой късмет той запитал Учителя дали може да проповядва. Учителят му разрешил и той тръгнал да проповядва. Това е описано в неговия дневник и е свързано с много премеждия. На следващата година Учителят не му разрешил. Разбрал Пеню, че е трудно да бъдеш проповедник по българската земя. Той е бил спиритист и медиум от особена класа. Има много интересни неща, които могат да се прочетат от неговата кореспонденция с Учителя. Аз я приех от предишното поколение, съхраних я и я предадох на следващото поколение. Пеню е присъствал редовно на съборите преди войните и е бил един от най-дейните и той ги е организирал. Оставил статии по много въпроси. Те трябва да се съберат и издадат в отделна книга със всичко, което той е оставил. В първите години, за първите ученици г-н Петър Дънов е един учен човек, един голям окултист и един голям проводник чрез когото се проявяват висши същества. Но много по-късно той, Пеню разбира кой е Петър Дънов и пред него е вече Учителят на Бялото Братство. През 1918 г. Пеню Киров си заминава. Погребват го с венци. Било е голямо тържество. Има една запазена снимка, където той е положен в ковчег, а около него тържествено са застанали онези, които тъгуват за него и които скърбят. А в средата е жена му Ерифели. След неговото заминаване, хубавата гъркиня Ерифели разбира кой е бил Пеню Киров и съжалява много, че не е оценила неговото присъствие приживе. Тогава лично пред Тодор Стоименов, който е един от тримата първи ученици на Учителя казва: „Сега разбрах, че Бог бе изпратил при мен един от своите ангели". Учителят му бе дал неговото духовно име: Четверовластник Перуил, дошел от най-възвишената планета „феташ". Бе му казал също кога е дошъл. Бе му казал и за какво е дошъл. С него и около него има много интересни опитности с Учителя, някои от тези опитности аз съм ги разказал на друго място и по други поводи. Там ще ги намерите и тогава ще видите, че първите ученици на Учителя не бяха случайни личности и случайни духове. По времето на Школата на Учителя, както и онези, които дойдоха по-късно, също не бяха случайни. Онези, които има да идват и да се раждат на земята и да поемат Учението на Учителя също не са случайни. Техните имена са записани на Небето и те се изпращат един след друг в строго определено време според плана на Небето.

4. Д-Р МИРКОВИЧ И СПИРИТИЗМА Д-р Миркович е роден в Сливен в 1825 г. Неговият живот има дълга и предълга история. Тук ще разкажа накратко за неговия спиритизъм. Около 1848 г. той постъпва в католическото френско училище в Бабек-Цариград. Там се запознава с един монах на име Рене, който го въвежда в спиритизма, на което той остава последовател до края на живота си. През 1851 г. заминава във Франция и завършва през 1856 г. медицина в Монпелие. Тук се запознава на практика с ясновидството. По това време брат му богат търговец, който го издържа изпраща редовно месечни вноски в тамошната банка. Изведнъж вноските спират и той е подложен на лишение и е принуден да гладува. Тогава го посъветват да посети някаква жена, която е била ясновидка, за да му каже, защо не му идват парите. Среща се с нея и тя го уведомила така: „Твоите пари са тука в пощата, но адреса е написан погрешно и не могат да ти ги изпратят. Иди да си ги получиш". Отива в пощата и действително парите са престояли дълго време понеже адреса е погрешен. Дават му парите. Но това вътрешно виждане на ясновидката му се отразява много и той вижда, че тук има един невидим свят, има окултна страна на живота, който трябва да се изучава. Заинтересува се и попада в спиритически среди. Тогава от една страна се явява материализма и еволюционната теория на Дарвин за произхода на живота, а от друга страна идва спиритизмът, който доказва, че има невидим свят. През 1870 г. той участва в революционното движение във Видинския санджак и бива предаден на турските власти от българския митрополит Доротей сестрин син на Найден Геров, гъркофил и туркофил. Д-р Миркович е изпратен в Диарбекир на вечна каторга. Там се запознава с един пътуващ френски лекар с авторитет пред турското правителство, който се застъпва за него, освобождават го от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. А това е неговата докторска дисертация. Оставен под гаранция, той се движи свободно и лекува местното население благодарение, на което натрупва завидно състояние. Някои от заточениците му предлагат да организират бягство от Диарбекир. Но той категорично отказва. Причината е в това, че той се е срещнал с един местен пророк, който му предрича, че ще бъде освободен от Диарбекир след една голяма война, която има да дойде. Пророчеството му се сбъдва и края на заточението му идва след амнистията от 1878 г., дошла след освобождението на България от Русия. През 1893 г. след като посещава Париж и се запознава с мадам Гранж, тя му дава следното пророчество: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно тяло, чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мои сине, мое скъпо същество, което покровителствам, вашият Божествен водач, когото Вие желаете да познаете диктува това послание на медиума в Париж под знамето на истинската светлина". През 1899 г. д-р Миркович заедно с Пеню Киров и Тодор Стоинемов от Бургас са поканени лично от Учителя Петър Дънов на първия събор на духовната верига. През август 1905 г. по негово желание той е бил предупреден от невидимия свят да приключи земните си работи, защото заминаването му отвъд е предстоящо. На 29.IХ.1905 г. той си заминава. Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за черковна независимост, революционер, Диарбекирски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България подготвил почвата за идване на „Вожда на Светлината", за да се сбъдне и това пророчество. Бележка на редактора: Д-р Миркович е съосновател на Българския Червен Кръст в България, основател на благотворителната дейност в България и през 1990 г. беше подготвен благотворителен концерт и се чествува д-р Георги Миркович като съосновател на Червен Кръст и благотворителността в България. Като един от първите трима ученика на Учителя, той бе зачетен с подходящо тържество в Дома на юристите в София, като на концерта бе изпълнена музика на Учителя Петър Дънов от софийски музиканти, членове на общество Бяло Братство. Това бе първия концерт след промените в България от 10 ноември 1989 г. след което се изнесоха досега над десет концерти в София по Слово и музика на Учителя Петър Дънов. Той бе предтеча.

3. ПИСМО ОТ П. К. ДЪНОВ ДО Д-Р МИРКОВИЧ Любезни д-р Миркович, Нови Пазар, 4 ноември 1899 г. Писмото ви от 25. миналия месец заедно с книгата и колета получих. Аз ви благодаря сърдечно, заради вашето намерение, което сте положили в умът си, поставете го на опит и ще видите дали ще успее или не. Види се на много врата трябва да хлопаме докато намерим Божествената врата на всяка добра сполука. Ето моя съвет: „Онова, което сърцето ви желае да стори засега, сто рете макар и да не сполучите. Защото от всяко нещо трябва да извлечем един добър урок за себе си. Божият път, който Господ нашият Спасител ще ви от крие както зората, виделината на спасителната истина, която прониква в душата ви ще ви изведе най-после към желаната цел, защото ще извършите Неговата Воля". От Козлова нямам никакво известие, наскоро мисля да му пиша с Божи ята воля. От Кирова днес приех едно писмо, в което иска моето мнение и съвет върху един важен Евангелски въпрос. Те са добре и успяват в Истината. Господ ги крепи. Съобщава ми, че сте му пратили и нему книга. Аз мисля да му отговаря през тази седмица и ще го поздравя нарочно от вази. Относител но мадам Желязкова, за която ме питате дали съм имал случая да се срещна когато бях във Варна, не се срещах нито пък търсих. По един вътрешен закон, който направлява живота ми трябва да се подчинявам на неговите диктования и вътрешни направления, това е предразположението на моя Дух. Нашата сестра иска да угажда на светът и на Бога, да служи на единия и на другия. „Не можете да служите на Богу и на Мамону", казва Господ наш Исус. Нека опита пътят, който е избрала и ще се научи от опит. Тя има пълна нравствена свобода да стори, което иска. Ще дойде време, когато тя ще познае онова, ко ето е загубила. Аз я оставям на волята Божия за напред да стори с нея, кое то е Нему угодно. Господ ще промисли за своето дело бъди уверен и то по чу ден начин. Когато пророк Илия се беше уплашил от Изабела израйлска цари ца и бягаше от нейното лице, Господ го попита: „Илия какво правиш", той от говори: „Господи, пророците ти избиха и само аз останах и моят живот тър сят". „Не бой се", казва Господ: „Още седем хиляди имам, които не са прек лонили коляно пред Ваала". Това е в наше време. Господ ще ни събере, ще ни уякчи и ще ни благослови, заради великото си и свято име. Защото негово е царството силата и славата вовеки. Колко са благи Божиите пътища, и колко са сладки Неговите размишления. Неговите елова са по-сладки от меден сок, казва Словото Му. Аз се моля за вази Господ Бог да ви подкрепи и ръководи. Имате нарочен поздрав от баща ми. Един от нашите приятели в града Русе е в утеснително положение. Дявола и там се загнездил, но Господ е верен. Приемете моя приятелски поздрав. Ваш Верен П. К. Дънов

2. ЕДНО ПРОРОЧЕСТВО ЗА БЪЛГАРИЯ Според вървежа на работите, види се, че наближава времето да се изпълни пророчеството, което ми се даде през 1893 г., като бях в Париж, от медиума г-жа Лучия Гранж. „Българската народност е в зародиш на своята свобода, но тя няма да се сдобие с тази свобода докато не се съблече основно от своята омраза. Бог изпитва тази народност за нейно добро. Не е ли истина, че човек започва да разсъждава и да мисли зрело след като прекара много страдания и най-после захваща да размишлява върху духовните работи, които му дават истински ключ на щастието, същевременно и едно утешение?" „Свободата на тая страна - България ще се съзида върху куп мъченици. Ще настане ден, когато млад един вожд, вдъхновен от Божествената Сила, ще възтържествува върху произволните сили, които една през друга се стремят да се надвият. Младият този вожд ще бъде човек достоен за доверие, свръх човешкия Му кураж ще въодушеви множеството и ще победи упорството на съществуващите партии". „Това оръдие на Божествената промисъл ще се яви след време. Роден в страната тоя вожд ще остане непознат до часа на мисията му. Кога ще се сбъдне това? Това ще стане в няколко години, в едно решително време, подир множество катаклизми (разрушения) и тъкмо тогава, когато русите завладеят положението и станат господари". „Русия е господарка. Изглежда, че тя решително ще възтържествува след хитрините на дипломатите в полза на други. "Благословена Русия! Защото нейният план ще спомогне на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен вожд, който ще издигне знамето на независимостта на притеснената народност и който ще я съедини чрез верността си във Всемирното единство на верующите". Това пророчество ако и да е пророкувано през 1895г. в нова светлина повторно го помествам за знание. (Редактора), Този млад вожд, за когото се дава пророчеството д-р Миркович го среща. Тогава той е на около 80г. и среща Учителя Петър Дънов, който е на 35г. Този млад вожд е Учителят Петър Дънов. Отначало той не го познава. За него г-н Дънов е учен човек, вещ в духовните и спиритическите сфери. Интересно е да се отбележи за кончината на д-р Миркович. Ще ви кажа, че по негово настояване и по негова молба той е поискал "на последния събор за него, през лятото на 1905 г. да му се предскаже кога ще си замине. Учителят му казал: „Докторе, време ти е да си заминеш скоро. Приготви се!" Есента той си заминава на 29 септември 1905 г. По-късно Учителят споделя, че е направил грешка, че му е казал кога ще си замине, защото е навлезъл в зона, в която не е могъл да се ориентира. Когато дошло времето да си заминава от този свят, той е бил в едно състояние нито жив, нито мъртъв. Или както се казва: нито долу, нито горе. Не е могъл да се отдели от тялото си. Съобщават на Учителя и Той заминава за Сливен, посещава дома му, застава пред леглото и го освобождава и тогава той си заминава. Учителят махнал ръка над него, все едно, че късал някаква нишка. Преди това д-р Миркович отваря очи, идва в съзнание, отварят му се духовните очи, падат му физическите люспи от обикновеното човешко зрение, вижда Учителя и целия се усмихва. Учителят го пита: „Позна ли ме?", а д-р Миркович Му казва: „Познах те, Господи!" След това затваря очи и си заминава. Учителят си отива и оставя близките да го погребат. На следващата година на събора на веригата, на 14 август 1906г., понеделник в 10 ч. сутринта събралите се помолили Учителя Петър Дънов да бъде извикан д-р Миркович и да говори чрез Учителя. Учителят изпълнява желанието им, духът на доктора се явява и изнася едно слово чрез устата на Учителя. Това нещо е записано и запазено. Така Учителят задоволява техния интерес към духовния свят. Спиритическите сеанси тогава са били на мода. В едно от писмата си Лучия Гранж пише на д-р Миркович: „След няколко години в България ще дойде от чужбина един млад духовен вожд, който има мисия между българите и славянските народи". Д-р Миркович среща Петър Дънов през 1895г., когато Учителят се завръща от САЩ. Това е годината когато той помества това пророчество в списание „Нова светлина".

ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ БОРИС НИКОЛОВ 1. Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ И ПРОРОЧЕСТВОТО НА МАДАМ ГРАНЖ. Д-р Миркович издава списание „Нова светлина", месечно списание за тълкуване тайните явления на природата от 15 април 1891г.до 15.03.1896 г. То съдържа статии по спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, сомнамбулизъм, български случки от спиритизма, пророчества и предаване на мисли от разстояние. Има отдел по здравословие за здравето на човека и жизнената му сила, както и за източника на болестите и за лечебните средства. Д-р Миркович в списание „Нова светлина", год. 5, книжка 34 от 15 юли 1895 г. на стр. 119 пише собствена статия озаглавена „Мадам Лучия Гранж и нейните пророчества". Тук дава биографични бележки за известната медиумка и нейните пророчества, която е изумила цял Париж и Франция. На последния конгрес на спиритистите състоял се по време на парижкото изложение през 1889 г. е присъствал и д-р Миркович. Той бил поканен от нея да я посети. И той помолва мадам Гранж да разпита неговия духовен ръководител, който да му каже нещо за бъдещето му. Каквото трябвало му е казано и той си го записал. Но той не се задоволил с това. Поискал тя да попита някой съвършен дух за бъдещето на отечеството му - България, което също да запише. И той получава от нея това пророчество. Изминават 6 години, през което време той следял за предсказанието което се сбъднало. И понеже се убеждава, че ста налите неща в България клонят към точното изпълнение на това пророчество, той решава да ги публикува на 28 май 1895 г. През 1902 г. д-р Миркович започва да издава списание „Виделина" посветено за развитието на душата, ума и сърцето. Той получава нареждане от духовния си ръководител да издава това списание. В книжка 11, първа година, 1903 г., стр. 180 той помества отново това пророчество на г-жа Гранж, но вече се подписва, че е от редактора на списанието д-р Миркович. Ние го поместваме по-долу: