Sheny Idaet

50. ШПИОНАЖ Решиха да ни обвинят в шпионаж, че сме служители на чужда страна. На коя? Единствено Братството поддържаше връзка с Сранция. Но по странни стечения на обстоятелствата връзките с Михаил Иванов от Франция бяха прекъснати отдавна. Възрастните приятели го обвиниха, че е самозванец. Той се беше обявил за Миров Учител, но същите тези приятели помнеха и знаеха какво бе отношението на Учителя към него. Имахме и документи за това. А моите съвременници от Школата го знаеха много добре какво представлява. Рано или късно делата на всеки един от нас излизат на яве. А той бе служител според Учителя на Черната ложа. Ние знаехме това изказване на Учителя и след някои и други развръзки преустановихме всякакъв контакт с Франция. Но следователя ни обвини в шпионаж. Аз се ядосах. Тропам с голямата си длан по масата. „В какво ни обвинявате Вие? Че ние ядем хляба на тази страна и в нас лъжа няма. И Вие знаете това. Във всичко друго може да ни обвинявате, но в шпионаж - никога." Тропнах силно с ръка и всичко на масата подскочи. Това не смути следователя. Но те провериха чрез своите хора и агенти тук в София и във Франция и се убедиха, че нямаме никакви връзки. Лично следователят бе казал на Мария при разпит: „Ако имаше една единствена сламка, за която можем да се хванем и да ви обвиним за шпионаж, то всички щяхте да увиснете на бесилото. Но ние проверихме това и шпионаж няма. Ще ви съдим за друго." И те ни съдиха за това, другото. И ни осъдиха както трябва и както наподобява на един съд с адвокати, свидетели, съдии и прокурор. Съд по всички техни правила. Получихме присъда по техните закони. Излежахме я пак по техните закони. Чрез тях някой ни учеше на ненаучени неща. Но следователят при последният разпит също ми изяви най-категорично, че много съжалявал, че не може да ни обвини в шпионаж, защото много искал да ме види как вися обесен. И на други им се искаше. Но на края дойде ред да се чуе думата на Онзи, който като нетленен образ в неземна светлина стоеше на стената през време на цялото следствие. А това бе образът на Учителя.

49. ДЕЛОТО На самият процес в съда дойдоха хора, на които аз съм помагал, когато бяха в нелегалност при предишната власт. Аз знаех, че те бяха комунисти, а тогава нямаше работа - бяха военни години. Аз наемах някакъв строеж на мое име, после ги наемах като работници и издавах обекта да го работят. Те го изработваха и с получените пари си подпомагаха за насъщното преживяване, дори им оставаха пари за тяхната нелегална работа. Аз това го знаех, а те също знаеха, че аз им помагам именно за това, да оцелеят, понеже бяха идейни хора. Имаха идеи и чрез тези идеи те искаха да променят стария свят в нов свят. Сега беше дошла тяхната власт, те бяха заели големи постове в държавата и когато Мария Тодорова се обърна към тях за помощ, те съвсем честно и доблестно се явиха като свидетели и ме защитаваха. А ето имената на доблестните българи, които укривах, хранех и закрилях, когато бяха в нелегалност като комунисти, но които дойдоха да свидетелстват и да ме защитят: 1. Борис Крумов Влаев - подполковник от. милицията, член на БКП 2. Борис Сотиров Тепешанов - от окръжен комитет на БКП, ул. „Жданов" 52 3.Борис Стоянов Бъчваров - политзатворник и партизанин 4. Златан и Стефан Андонови Тафраджиеви - братя партизани от село Долна Диканя, Радомирско 5. Борис Милев Колев - директор на гимназията в гр. Самоков 6. Димитрина Георгиева Василева, ул. „Зелен синур", N 19 7. Тодор Василев Михайлов Един дори се възмути. „Какво съдите този човек? Че той ни е помагал, когато бяхме в нелегалност!" Тогава прокурорът Руменов се вбеси: „Вие какво правите? Ние искаме да го осъдим, а вие го защитавате." Да, това не беше правосъдие. Никакво правосъдие. Процесът беше изкуствено монтиран, те знаеха, че ние нямаме вина, но така им беше заповядано. Трябваше да ни ликвидират по всички линии. И те изпълняваха тази заповед. Прокурорът се казваше Руменов. Какво значи това име? Руми = Ром = Рим е равно на Пилат Понтийски. Това е неговият дух в нашата епоха. Римското право бе, което осъди и предаде Христа на разпятие. Сега пак се яви, за да съди Делото на Учителя. Ние сме исторически врагове. От кога ли? Още от Каин и Авел. Откакто Каин уби Авел, оттогава този акт се повтаря в света. Господ казва: „Който убие Каин, престъплението му ще е по-голямо!" Значи Злото не трябва да го убиваме. Христос каза: „Любете враговете си!" Учителят казва: „И Злото ще бъде слуга на Доброто!" Каква красота. Каква точност на обяснението за същността на Истината. Затова Истината е свещена и недосегаема за скверни ръце. Само човешката душа има отношение към Истината.

48. ГЛАДЪТ Поставиха ме в килия три етажа под земята. Без прозорец и без осветление. За храна започнаха да ми слагат месо, защото знаеха, че съм вегетарианец. Аз не се докосвах до тяхната храна. Пиех само вода. Те ми се чудеха и знаеха, че така сам ще падна в клопката, защото гладът ще ме свали на колене и аз сам ще им се предам. Минаха 20 дни, аз отслабнах, едвам се държах на краката си и се олюлявах, когато трябваше да вървя. Придържаха ме под лактите, когато ме водеха на разпит, защото щях да се строполя на земята. Тогава сметнаха, че е момента да ме сломят, но духът ми бе бодър и крепък. На стената в килията в неземна светлина винаги за мен стоеше денонощно образът й ликът на Учителя. Той Го бе изпратил и поставил там, за да ме укрепи. Аз знаех, че съм под Негова защита. Едва издържах физически, но не се давах. Те се чудеха защо не ям. Аз не ядях, защото стомаха ми не ми приемаше храна. Беше се образувал някакъв спазъм и всичко, което поемах -повръщах. Можех да пия само топла вода. Следователят ме гледа как ежедневно се топя и се смалявам. Накрая му рекох: „Аз няма да издържа дълго. Аз съм болен. Имам язва на стомаха и не мога да приема нищо през устата си и всичко повръщам. Вие ако така се бавите и отлагате делото, аз ще си замина и няма да мога да Ви свърша оная работа, която очаквате от мене и след това трябва да ме търсите в Онзи Свят горе". Следователят ме гледа учудено. „Мъртвите не Ви са необходими, защото Вие не признавате живота на Небето, а само живота на земята. Затова помислете какво ще правите с мене." Те се уплашиха и ускориха делото. Започнаха да се грижат по-добре за мен като почнаха да ми поднасят хляб и вода. Престанаха да ми носят месо. Борбата продължаваше. Бях прескочил гладът. Зад мене беше Духът на Учителя, който ме крепеше. Това беше истински пост с молитви. Тук видях силата на поста и силата на молитвата, защото те двете укрепват духа на човека и го правят чутък за идването на Божествения Дух, който на всеки човек раздава онова, което му е потребно. Чрез Него получих сила на духа си и укрепих волята си, че трябва да превъзмогна временната тегота на тялото си. Дойде време физическото състояние на тялото ми се влоши й ме заведоха в болницата на затвора, където ме оперираха от язва на стомаха. Един етап беше преминал, идваше вторият. Така се редяха брънките на веригата, с която бях окован в подземията на човешката преизподня. Веригата бе от 12 години затвор.

47. БОРБА В ПОДЗЕМИЯТА СЪС СЕДМОГЛАВИЯ ЗМЕЙ Към края на следствието една нощ по Великден в 24 часа през нощта ме викат на разпит. Но ме водят, за да видя зловеща картина. Развеждат ме през едни галерии, а в тях тъмнота, като че съм гладиатор в римската империя и сега ме водят, за да ме хвърлят на лъвовете на арената. Но онези там римляни са имали правила и освен това са обучавали гладиаторите да знаят как да се бият, защото и в зрелищата има изкуство. А тук в тази епоха властвуваха същите духове от римската империя, но бяха по-изтънчени и по-зловещи. Водят ме, а не се вижда нищо. Отпред един милиционер, отзад друг, така че да ме сплашат, да ме разстроят психически, ама аз си вървя, усмихвам се отвътре и нещо в мен се усмихва и си пее. Състояние на духа. Завеждат ме в кабинета, една голяма стая, осветлението е много слабо, нарочно е направено така. И те имат опит - тъмните сили обичат тъмнината. Но аз пък точно тъй обичам и съм свикнал слаба да ми е светлината и затова това не ме смущава. В средата на стаята сложили един стол за мен, а тъкмо насреща е бюрото на прокурора Руменов, а пред него една голяма папка - досието на процеса срещу Братството. Отстрани са седнали 5-6 души следователи, които също ми задават въпроси. Изправен съм срещу змей с много глави. Едната глава си отваря устата и бълва пламък, а от пламъка излиза въпрос. Трябва да се отговори. Това е битка. Ако не отговарям е още по-лошо. Аз знам всички обвинения наизуст и за всяко едно обвинение съм подготвил отговор, който можех винаги да дам без да го променям. А той е всякога един и същ. А това ги дразнеше. Освен това аз не бързах да отговарям, когато ми задаваха въпроси. Постоя, настаня се удобно на дървения стол и чакам да минат 1-2 минути. Чакам, не бързам, а иначе аз имам отговор. Той е готов много отдавна, но аз не бързам. След пет минути, като видя че им става тягостно и започват да нервничат аз тогава започвам да говоря. Аз първо повторя въпроса, че го обсъдя гласно пред тях и така малко по малко идвам до отговора, който е готов в мене през тези девет месеца следствие. А те губят търпение. Накрая към 3-4 часа Руменов звъни със звънеца. Влиза милиционера. „Отведете го" и пак ме повеждат из коридорите из едни подземия, безкрайни стъпала надолу, защото те имат път по който трябва да ме водят. Хем да бъде по-дълъг, хем да бъде по-зловещ. Изпитана е тяхната метода. Изпитана и точна. От къде ли са я учили? Кой им я преподавал? През вечер, през две ме викат на разпит. Понякога и през по-голям интервал. Те не бързат, те имат време, времето е тяхно. В килията има една дъска. Ако я бутнеш и тропнеш с нея означава, че искаш разговор със следователя. Ама аз не се докосвам до нея. Аз този следовател не го търся. Минаваха 15-20 дни - аз не търся никого. Не щях да говоря с него. Не ми трябва. А за затворника е най-страшното да не го викат при следователя, означава, че са го забравили във времето и са го натикали вдън земя. Но при мен беше друго. Мен следовател не ми трябваше. Аз имах с какво в себе си да се занимавам и с кого да разговарям. Можех да си провеждам в себе си разговор с когото си искам. Позвъня му по моя вътрешен телефон, онзи когото викам се обажда и така си говорим с него по цели часове. Свършвам разговора с един, после почвам разговор с друг. Изморя ли се да провеждам такива разговори, почвам да се занимавам с друго. Голяма борба бе. Тежка борба. Въпрос на издръжливост. На време и на воля. Въпрос за оцеляване. Или ти, или те. Един трябваше да бъде победител. Горко на победения. Така е във всички епохи.

46. ПЪРВАТА МИНУТА В ЗАТВОРА Дойдоха у дома, арестуваха ме и ме туриха в затвора. Когато ме натикаха в затвора още в първата минута на първия ден веднага искаха да ме смажат. Заведоха ме по стъпалата надолу на три етажа под земята. Сложиха ме в килия без прозорци, затвориха желязната врата и ме оставиха на тъмно. Аз веднага станах и изпях една песен на Учителя на висок глас. Рекох си: „Вие ще ме уплашите мене!" Те не знаят какъв е живота на ученика. Той не трепери за живота си. Следствието продължи девет месеца. Истинска битка! Един път двама, друг път трима следователи, които ме поставят на кръстосан разпит. Но за мен отговорът е готов и аз не бързам да отговарям. Аз мълча, правя се, че мисля, повтарям въпросите им на глас и отговарям точно. Жестока битка с триглав змей и то с голи ръце. Само сила изпратена от Небето ме вдигна на крака и ме обгради с броня срещу ноктите и зъбите на триглавия змей.

45. ЗАНАЯТЪТ ПОЛУЧЕН ОТ ЗАТВОРА Имаше двама осъдени от властта за шпионаж. Бяха много умни, хитри и много умели и знаеха как да внасят Смут между работниците-затворници и пречеха на работата ми. Един ден хванах на единия ръката, дойде в мене сила, стиснах я и му извиках: „Ти няма да ми смущаваш работата. Та аз заради вас работя тук бе. Вие мислите, че началниците са ме изпратили. Това си е моя инициатива, да ви дам професия. Иначе как Ще се прехранваш вън от затвора без работа? Ти навън ще бъдеш едно нищо без занаят, а занаята ще те спаси. Ако искаш да знаеш аз имам по-голяма присъда от теб. Аз имам 15 години затвор, а ти имаш 10 години. Какво ще ми се перчиш. Аз и в присъдата те превъзхождам." Оня е втрещен и не очакваше такива думи. На другия му казах същото, но го предупредих. „Да знаеш, че аз мога да те накажа. Няма да кажа на началството, но аз знам как да те накажа. И моето наказание е 100 пъти по-тежко от охраната на затвора." След една седмица втория се извини и стана много добър работник при мене. Онзи, първия само се коригира, но стоеше настрана от мен. Не можеше да се примири, че аз го превъзхождам в присъдата. Но когато излезе от затвора не му давали никъде работа, макар че е бил с висше образование - имаше диплома за инженер. По едно време се сеща, че има документ за мозайкаджия IV-V разряд, той отива на един строителен обект, а тогава се строеше много и се търсеха мозайкаджии. Наемат го веднага, без да го питат кой е и от къде е. Започнал да изкарва добри пари, беше се облякъл, нахранил и спестявал по някой лев. Случайно веднъж ме срещна на улицата, спря ме и усмихнат ми заговори: „Майстор Борис, ти беше прав тогава в затвора, но там не ти повярвах, чак сега ти повярвах, защото чрез занаята от затвора си изкарвам хляба и никой не ме гони, а всеки ме приема заради занаята и ми плаща предоволно." Аз се усмихвам: „Е, видя ли, че аз не работих за себе си, нито за началниците, а за вас, затворниците. Видя ли, че с труда си човек е полезен първо на себе си, на околните, на обществото и на държавата, в която живее." Онзи продължава да се усмихва все по-широко. Сълзи се наливат в очите му и той плаче пред мене. Аз го тупам по рамото и го утешавам. „Ние всички сме човеци и ние всички сме деца на тази земя и сме братя помежду си." Разделяме се и всеки поема своя път. Понякога човешките пътища се пресичат и Онзи, който ги пресича знае много добре защо го прави, защото човек в края на краищата трябва да тръгне по своя път. А всички човешки пътища рано или късно и отвеждат до идеята за Бога. Ето, това е важното!

44. ЗЛОДЕЯТ И ДЕСЕТТЕ ТОРБИ С ЦИМЕНТ Направиха така, че нарочно ми докараха да ми помага един криминален престъпник. Стараха се всячески да ми пречат в моята работа като бригадир. Доведоха го, представиха ми го и ми казаха, че това е моят нов помощник. Само като го погледнеш, да настръхнеш. Беше върл злодей. Всички страняха от него, защото присъствието му излъчваше убийство и кръв. Аз го приех естествено като всички затворници и не правех разлика между него и останалите. Това го озадачи много и му беше интересно. После не го хоках, но се държах с любов към него, дори с по-голямо внимание отколкото към другите. Това още повече го озадачи. Обръщам се към него: „Ганчо, дай кофата." И той я донесе пълна като ме поглежда как изричам думите. И като видя, че аз работя заедно с него мълчи и нищо не казва. „Ганчо, а сега донеси десет торби цимент!" Поглежда ме, оглежда и другите, всички работят, никой не го гледа, нито му се присмива, че трябва да донесе десет торби цимент. А десет торби цимент по 50 кг. това са петстотин килограма и той трябва да ги донесе от едно разстояние 50-60 метра. Това не е шега, а мъжка работа. Донесе ги, подреди ги и каже: „Готово!" Аз стана, отида да видя как е свършил работата и го похвалих. Кажа му, че преди съм носил по две торби цимент, по една под всяка мишница, но сега съм опериран, отслабнал съм и нямам тези сили. Той ме оглежда, аз му показвам големите си ръце, разкопчавам ризата си и му показвам големия разрез на корема си, където е останал белега от оперираната язва. Той клати глава и цъка с език. Другите се чудят, какво ли си говорим, а аз му протягам дланта си и казвам: „Ако знаеш колко торби цимент са минали през тази ръка - трябва да броиш от едно до десет хиляди." Той се усмихва и отново цъка с език. Доволен е, че се е убедил, че пред него стои човек на труда и той го командва по човешки, а не началнически. Много е доволен. Не знае как да изрази радостта си. Аз го потупам по рамото и той ме потупва по рамото и всеки тръгва да си гледа работата на затворник. Та у всеки човек има нещо Божествено, но то е скрито у него и трябва да направиш връзка с това зрънце, голямо колкото синапово семе, чрез което се осъществява връзката между човека и Бога. Това е изкуство. Това е знание дадено в Словото на Учителя.

43. НОЖ В ПОЯСА И ЖАРГОН В УСТАТА Трябваше да се завърши един голям обект. Трябваха работници и затова ни смесиха с криминалните затворници. Неща, които не се допускат. Но нуждата ги накара и те ни смесиха. Дойдоха при нас едни големи бабаити и нашите хора, които също бяха бабаити изведнъж се стъписаха и се смалиха. Уплашиха се от новите, защото те бяха наистина баш бабаити. Имаше един голям човек, буен, груб, невъздържан и винаги носеше нож в пояса си. Аз се правех, че не виждам ножа му заврян на пояса му като турски ятаган. Веднъж той бе до мен, говореше нещо и произнесе думата „бачкам", която бе жаргон и означаваше „работя". „Ти знаеш ли какво правиш? Защо внасяш в нашия хубав роден език такива груби думи? Тези цигански думи? Защо го мърсиш? В езикът се крие културата на един народ. Това е Словото. Това е най-чистото нещо. Ако езика си загубим, ние културата си губим. А загубим ли я, ще попаднем в робство. И като излезнеш от затвора няма да бъдеш свободен, а ще останеш роб и отвътре и от вън." Той ме слушаше стреснат. Изобщо не очакваше, че някой би посмял да му направи забележка, а особено на такава тема. Изправи се с високия си ръст, огледа всички и каза: „На никого тук не позволявам да ми прави бележка, а само на майстор Борис!" Тръгна си горд от това, че съм разговарял с него на такава тема и съм му направил бележка за културно отношение между затворниците. Това много му допадна и той се измени постепенно. Започна да чете книги, да държи в ръцете си вестници, показвайки пред другите, че ножа му, който е затъкнат в пояса е за тях, но в душата си носи нещо друго. Беше забавно да се гледа този грамаден човек с вестник в ръка. Другите им се плачеше от умиление, но не смееха дори да се усмихнат, да не би той да помисли, че другарите му се подиграват. И вместо да го унижи моята забележка както сметнаха другите в онзи момент, то стана обратното. Моята забележка за нашия чист и роден език го въздигна пред очите му. Това го промени. Той беше много доволен от тази развръзка на нещата и се отнасяше с разположение към мене. Идваше при мен, разговаряше, аз се изправях 11 стоешком го слушах. Всички ни оглеждаха и цъкаха с език. Ние двамата бяхме високи на ръст и стърчахме с една две глави над останалите затворници. После почтително се разделяхме и всеки отиваше на своето място да работи. Останалите затворници го посрещаха с уважение. Беше невероятно усещане, което изпитваха околните около него. Усещаха, че от него се излъчва и разлива нещо хубаво и прекрасно. Една човешка душа бе започнаха да се разцъфтява за доброто, което бе вложено в нея. Доброто е материалната връзка на Любовта, излизаща като Мирова Любов от Бога и връщайки се от човеците като Космична Обич на Битието.

42. ЧОВЕШКАТА ДУША, КОЯТО РАЗЦЪФТЯ В 13-ТИЯ КРЪГ НА АДА Имаше един помак, казваше се Реджеб и бе политически затворник, защото беше бунтувал помаците. Бяха го изпратили при мен в килията. Беше смазан като човек от следствието. За два месеца след свършване на следствието аз му върнах духа изгубен по време, на следствието. Пях му от песните на Учителя, говорих му за Бога, разказах му за света на светиите. А колко приказки му разказах за Аллах и бедуините. Аз знаех десетки арабски приказки. Реждеб направо се възстанови и възкръсна духом. Пред себе си видях как разцъфна една човешка душа, която възстанови връзката си с Бога. Премина процеса и присъдата му беше - разстрел. Преди да се разделим Реджеб ми каза: „Бай Борисе, да можеш да дойдеш в джамията на село и така да ни поговориш на всички както говори тук на мен!" Разделихме се с прегръдка. Той знаеше, че го извеждат на разстрел. Аз също знаех. Той си замина усмихнат с вдигната глава, защото вече знаеше и усещаше, че човешката душа е безсмъртна. Аз му помогнах да възстанови връзката си с Бога. Бог за него беше Аллах. Аз знаех до сега на теория, че когато човек е свързан с Бога, то може да отиде на смърт с песен както са правили първите християни, когато римляните са ги хвърляли на лъвовете. Но сега се убедих наяве, че това е възможно. Реджеб ми го показа наяве. Видях и тук ръката на ангела Господен, който възстанови връзката на един човек с Бога, който по различни причини я бе загубил. Връзката бе възстановена и той усмихнат отиде на своето лобно място. Там го очакваше присъдата - смърт чрез разстрел.

41. ЗАПЛАТА НА ИНЖЕНЕР И ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ НА ЗАТВОРНИК След процеса, след като получих присъдата управата на затвора искаше да ме сложи в обща килия, където бяха други политически затворници по религиозни мотиви. Но аз отказах и поисках самостоятелна стая - килия. Управата на затвора се учуди на това, защото затворниците трудно издържаха сами и търсеха да имат контакт с други човешки същества. Самотата ги смазваше. Те отначало ми отказаха. Казах им, че ако не ми дадат самостоятелна килия няма да работя. А точно тогава аз обучавах затворниците на занаят как да строят, за да бъдат изпратени на строежите. Водеха ме като бригадир на бригадата. А пред официалните власти, понеже ние работехме на държавни постройки аз получавах заплата на инженер, но ми даваха 10% от нея. Даваха ми 22 лв. В тази килия се чувствах много добре, бях сам със себе си, сам подреждах мислите си, не ми пречеха другите и бях самостоятелен. Това изумяваше всички, защото най-голямото наказание на затворниците беше да бъдат поставени в самостоятелни килии. Беше ги страх от самотата и не можеха да се справят с нея. Причината бе, че в ада кръжаха онези души, онези заминали души, които бяха изпратени в ада. Те въртяха около тях, влизаха в затворниците и те не можеха да се справят с тези чужди влияния. А те свързваха тези натрапливи мисли и състояния, че идват от самотата. Така си обясняваха, но нещата бяха от друг порядък. Истината бе, че всички бяхме подложени и трябваше да изтърпим на силите адови и на преизподнята, на пъкъла. Ето, какво представлява цената на самотата и цената на самостоятелната килия, която избрах по мое собствено желание.

40. ТРИТЕ ВЪПРОСА И ТРИТЕ ОТГОВОРА През зимата докато траеше следствието в килията ми доведоха едно малко момче, което бе обвинено заради родителите си, които също били в затвора. Обвиненията са били политически. Водеше се следствие срещу това момче. Малко момче, а подследствен. Моята килия бе на няколко етажа под земята. В ада няма въпроси, на които може да се учуди човек. Тук всичко е възможно. Поставиха го това момче при мен в килията, защо и аз не зная. А тук имаше един нар и няколко изтъркани войнишки одеала. Бе зима, студено и нямаше печка. Голям студ. Момчето трепери, зъбите му тракат. Аз го завих с моята шуба, отвън с дебел вълнен плат, а отвътре с дебела кожа. Бяха ми я оставили по незнам каква си случайност. Някой им беше изтрил от съзнанието самия факт, че аз имам шуба и че с нея не студувам. Забележете това, защото при разпитите и поради моето разклатено здраве те всячески се стремяха аз първо да се срина физически и след това да падна духом. Завих момчето и за да не замръзна цяла нощ се разхождам в килията и правя гимнастика. Така запазих момчето от замръзване и себе си. Беше голяма борба - разпити със следователя и борба със студа в килията. А имах и още един човек, за когото трябваше да се грижа. Момчето оживя от студа, приключиха му следствието и го оправдаха. Преди да го пуснат аз помолих момчето за една услуга. Аз бях напълно изолиран в затвора и търсех начин да влезна във връзка с-Мария, която трябваше да ми отговори на три въпроса, защото отговорите на тези три въпроса ми трябваха за следствието. За една ориентация. Бях непрекъснато заплашван, а и не бях сигурен дали тя не е затворена и хвърлена в затвора. Накарах момчето да запомни три въпроса, които да зададе на Мария Тодорова след като излезне от затвора и се срещне с нея. А отговорите на тези три въпроса ми бяха необходими, за да знам как ще се води следствието в бъдеще. Отговорите от Мария трябваше да получа по следния начин: на всеки две седмици ми изпращаха изпрано долно бельо. Само то можеше да дойде отвън. Мария трябваше да закърпи един чорап с бял конец, ако отговора на първия въпрос е положителен. С червен конец ако отговора на втория въпрос е положителен и с кафяв конец ако отговора на третия въпрос е положителен. Но ако са отрицателни отговорите на 1-вия, 2-рия и третия въпрос то да се закърпят на три редове с черни конци. Момчето запомни всичко много добре, излезна от затвора, срещнало се с Мария и предаде всичко. Когато Мария изпрати изпраното и изгладено бельо, пристигнаха и чорапите и с тях дойдоха отговорите и на моите три въпроси. Момчето бе запомнило всичко наизуст. Тук нямаше молив и хартия, защото тук бе 13-тия кръг на ада. Но и тук слезна ангел Господен, влезна в един от началниците на затвора и му нареди да поставят това момче в моята килия. Така дойде помощта от Невидимия свят в тринадесетият кръг на ада. Следствието продължаваше да се води, но аз бях вече ориентиран за много неща и не можех да допусна грешка. Бях с ясна мисъл и с будно съзнание.

39. В ТРИНАДЕСЕТИЯТ КРЪГ НА АДА Бях последствен девет месеца и бях поставен сам в килия напълно изолиран от света. Това е целта на служителите на ада. По всяко време през деня и през нощта ме извикваха и по няколко следователи ме разпитваха със всякакви средства и ме караха да дам показания, които им са угодни. Обвиняваха ме, че съм убил Магдалена. Онази, която носеше табела на главата си „Жертва на Дънов". Обвиниха ме, че сме горели пари с чували през време на обмяна на парите през 1947 г., но аз не се предавах. Голяма борба беше тук в подземието на ада. Същата борба беше и в Братството горе на Изгрева. Единствената помощ ми беше молитвата. Тя ми беше връзката с Бога и чрез нея получавах силата си в тези мигове. Трябваше да имам здрави нерви, самообладание и ясна мисъл. Освен мене беше затворен и Жечо Панайотов, който беше касиер и счетоводител на Братството. Но при разпитите Жечо се бе поддал на натиска на следователите и се бе подписал под лъжливи сведения, че ми е давал милиони. Когато следователят ми показа този документ аз му го върнах и казах: „Това е лъжа." Следователя реши да ми устрои очна ставка с Жечо Панайотов по мое настояване. Когато Жечо влезна в стаята на следователя целия трепереше като лист от трепетлика. Аз го изгледах и се обърнах към следователя: „Какво сте направили от този човек? Вие сте го смазали психически и морално. Това е престъпление пред човека и пред онзи, който е създал човека" и тропнах с юмрук по масата. Следователят скочи веднага: „Ти знаеш ли къде се намираш, че така ни тропаш?" „Знам! Аз се намирам в 13-тия кръг на ада." Следователят след тези думи се успокои и седна на стола си. „Щом знаеш къде се намираш, то ти е време да започнеш да учиш законите на ада." „Съгласен съм" - беше моят отговор. И дойде това време да мина през училището на ада и да изучавам уроците, които ми се преподаваха там. Преподавателите ми бяха служителите на затвора. Вероятно бях добър ученик, че след изпитите си аз получих оценка отличен и ме освободиха от затвора след като излежах четири години. А имах присъда за дванадесет години. Ето, това означава, да си прилежен ученик и добър ученик. Все ще дойде някой да оцени твоята работа. И ангел Господен слезна и даде своята оценка и вратите адови се отвориха и ни пуснаха на свобода. Научих се как се излиза от 13-тия кръг на ада. Излиза се след като се разплатиш по всички правила и закони на Ада! А там има закони.

38. КОЙ ПИШЕ И ПЕЧАТИ СТАТИИ СРЕЩУ УЧИТЕЛЯ? В затвора аз бях поставен да излежавам присъдата си заедно с политическите затворници. А бях получил присъда за криминално деяние т.е. присвояване на пари, укриване на злато и още много неща, които може да прочетете в присъдата. Според присъдата аз съм криминален престъпник. Обаче според властите аз съм политически престъпник и лежах в затвора за политически затворници. Някой от вас да даде тълкуване на този факт? При нас имаше затворени земеделци. Между тях имаше няколко фракции, които жестоко воюваха помежду си и се обвиняваха едни други в предателство и измяна на земеделската идея. Но те влезнаха в бригадата, която организирах и започнаха да работят много добре и за награда бяха пуснати три години по-рано заради отличната работа, която дадохме на строежа. Тук се срещнах и с г-н Попов, секретар на проф. Михалчев, гл. редактор на списание „философска мисъл". Михалчев беше писал много статии срещу Учителя. С този секретар имахме много разговори в затвора и накрая сподели: „Ако бях се срещнал с теб по-рано нямаше да печатам онези статии срещу Петър Дънов". Той смяташе, че има вина, за да бъдат напечатани. И според мен той изплащаше тази вина в затвора. Но ние излезнахме от затвора на 1.I.1963 г., а 30 години след 9.IХ.1944 г. комунистите отново издадоха една книга със статии на Михалчев, но нарочно поставиха и онези статии, които бяха написани срещу Учителя. Та 17 години след излизането от затвора се явиха други българи, които отпечатаха същите статии на проф. Михалчев срещу Учителя. Какво се беше изменило? Един за вината си трябваше да я откупи чрез затвора за напечатаните клевети срещу Учителя в предишния политически строй. А сега комунистите намериха други човеци, които станаха проводници на онези сили, които воюваха срещу Учителя и Учението Му. И те ги отпечатиха. Случайно ли бе това? Не беше случайно. А каква ще бъде съдбата на клеветниците? Ще бъде същата както бе и тази на г-н Попов, който се извиняваше пред мен, когато двамата бяхме затворници в Софийския затвор. Аз имах присъда за криминално деяние, а той имаше политическа присъда. Каква е поуката? Ще си я намерите сами. Когато проверите какво е станало с новите клеветници, които отпечатиха стари хули в нови издания и се приобщиха към новата атака срещу Учението на Учителя, тогава ще видите какво означава Божията Правда. В списание „философски преглед" в брой 1 от 1930 г. беше отпечатана една статия от Александър Томов за Учението на Учителя така както той като философ го възприема. Но за нас Учението на Учителя бе съвсем друго, съвсем различно от философските му тълкувания. Така в затвора г-н Попов ми каза веднъж: „Ако знаехме какво представлява вашето Учение щяхме да поместим и други статии в списанието за Петър Дънов." Тогава се сипаха хули и лъжи срещу Учителя. Човек трудно можеше да се добере до Истината. След заминаването на Учителя комунистите заеха онази служба, която трябваше да бълва срещу Учението на Учителя стари и нови хули и клевети. Е, добре, проверете след време дали комунистите ще напишат нещо добро и праведно за Учителя. Този г-н Попов трябваше да влезне в затвора, за да разбере от мен какво представлява Учението на Учителя. Аз му бях бригадир в бригадата, а той бе работник. Чрез занаята, който аз му дадох като мозайкаджия той успя да смекчи своят затворнически режим и успя да излезне по-рано от затвора като намали половината от присъдата си чрез положения труд като затворник. А като излезна от затвора с професията, която аз му дадох той си изкарваше хляба. Нагледно му бе предадено какво представлява Учението на Учителя. Учението на Учителя не иска проповедници, а иска хора, които да го проповядват чрез живота си. Ясно и просто. Друго няма.

37. ОКОВАНИЯТ АНГЕЛ През време на годините прекарани в затвора имаше моменти, когато съзнанието ми бе будно и можех да долавям онези течения на мисълта, които се движеха в Космоса и във Висините на едно Космическо Съзнание. Или бях в едно молитвено състояние на Духа или бях в съзерцание към другият живот, който бе извън нас, над нас и обхващаше всичко. Взимах молив и стенографирах. После тези малки стенограми ги оставях в капачката на един буркан, в който ми донасяше храна Мария на всеки 15 дена от месеца. Първо на капачката слагах нещо като мушама и между него вмъквах малкото листче със стенограмата и отгоре пак слагах мушама, така че капачката бе в диаметър около 6 см. Мария вземаше листчето, после го носеше на Боян Боев, който също го прочиташе. И двамата можеха да четат моята стенограма. Аз изписвах всичко много добре и използвах сигли и съкращения по класическия начин. Така тези листчета Мария ги събираше и след като излезнах от затвора аз ги преписах и се оформи един свитък от мисли. Назовах го „Окованият ангел". Да, този окован и прикован ангел бях привидно аз. Но той бе написан за онзи ангел, който влизаше в затвора изпращан от Висините, който влизаше ту в един, ту в друг надзирател, началник и променяше някои техни и предишни решения и ми съдействаше за добро. Да, този изпратеният ангел от Висините на Божествения свят трябваше да влиза в различни хора. Трябваше да се приковава и оковава във веригите на различни човешки тела и съдби, за да може да изпълни волята на Онзи, който Го бе изпратил. А той от своя страна променяше човешката воля на началника и властите. А този ангел беше измолен с молитви към Бога, за съдействие и спасение. Много молитви бяха изречени от мен и изпратени към Небето. В отговор на това много светли мисли бяха изпратени от горе от Невидимия Свят в отговор на моите молитви. Такъв е законът. Каквото човек изпраща отдолу нагоре под формата на молитви, това ще получи отгоре под формата на светла мисъл, сила на духа и подтик за добри дела. Не зная дали ще можете да възприемете всичко, което бе написано от „Окованият ангел". Без тази история, която разказвам, без моите спомени от затвора и без да познавате историята на процеса, вие в никакъв случай не бихте могли да прочетете и разберете изповедите на „Окованият ангел". Но тук ще ви цитирам нещо от Учителя за пояснение на моите думи. „В затвора има хора, които са лежали цели десет години и в това време са се молили на Бога да им отвори по някакъв начин очите да прогледат, да разберат какъв е смисълът на живота. Тъй щото попаднете ли между тези хора, проповядвайте." Но тук има само едно единствено условие за разумния човек. А това, той да е с пробудено съзнание, а пробуденото съзнание означава връзка с Бога и общение с Бога. Означава пробудено съзнание, осветено съзнание, просветено съзнание, свободно съзнание за Светлината на света, в който живеем и освободено съзнание за Виделината на Невидимия Свят. И накрая съзнание, което се слива със Светлината на Божествения Свят. „Ако съзнанието ви е будно и тук можете да извършите някаква работа." Това е също мисъл на Учителя от същата беседа и страница и е предназначена за онзи затворник, който е в затвора и трябва да проповядва Словото на Бога чрез светлата мисъл и добри дела. Само така прикования и окования Ангел се освобождава от веригите на плътта и се извисява чрез Дух и Сила, за да изпълни Волята на Бога. И тогава падат веригите на Петра, веригите на Римската империя и ангел Господен го извежда от затвора. Аз проверих, видях как ангел Господен слезна и освободи 5000 затворници на 31 декември 1962 г. от Софийския затвор. Властите изпълниха нареждането на своят началник и Господар, който ръководеше Съветската империя. Но ангел Господен бе влезнал в него и той с власт и сила разпореждаше съдбините на света. И този ангел Господен ние го видяхме в Сила и Мощ как ни свали веригите и ни изведе от затвора на свобода. На 31.ХII.1962 г. вечерта аз пристъпих в моя дом. С песни и молитви дочакахме Новата 1963 г. На следващия ден отидох в затвора и си прибрах вещите и документите, с които ме освобождаваха. С едно дървено куфарче се прибрах в моя дом. Започваше една нова епоха, епохата на освободеният от веригите прикован ангел на земята. Той трябваше да се изрази в Духът на Освобождението. А това време ние го дочакахме. Беше дошло време за истинска работа.

36. ОЛТАРЯТ НА ЦЪРКВАТА Някой път Невидимия Свят си правеше разни шеги със затворниците с един чист и възвишен хумор. Бяхме затворници в гр. Пазарджик и оттам ни прехвърлиха в Софийския затвор. Трябваше да правим мозайката на един театър на МВР (Министерство на вътрешните работи). После този театър го преотстъпиха за Сатиричен театър. И ако отидете днес на представление там, трябва да знаете, че вървите по мозайката направена от брат Борис и неговата бригада от затворници. Но в Софийския затвор бе пълно с криминални затворници. А те не могат да се смесват по никакъв начин политически с криминални затворници. Това е строго забранено. А бяхме 60 души. Къде да ги сложиш тези хора? Сложиха ни в черквата, която бе в двора на затвора и бе строена преди 40 години за*черковната служба на затворниците. Тогава така превъзпитаваха чрез черкуване и прощаване на греховете от свещеника. Сега прощаването на нашите грехове става чрез работа, труд и мъчение. По такъв начин трябваше да си изкупим прегрешенията според властта на политически затворници. Цялата бригада се разположи в черквата. Сутрин ставам, поглеждам олтаря, вдигам поглед и на купола виждам разни изографисани светии, които отгоре ме гледат. Тези светии бяха поставени от ръцете на художника. Но сега като че ли бяха живи и ни гледаха. Добивах едно разположение за целият си ден. А затворниците така се смееха и шегуваха и правеха различни смешки, разпяваха се като попове, ръсеха се с трева, вместо босилек, изповядваха си греховете идни на други, целуваха си ръце за опрощаване и какви ли не още неща. Ако някой имаше провинение изправяха го пред някоя икона или изографисан образ, да иска прошка и след това да я целуне. През това време всички се заливаха от смях. По-голямо представление не можеше да се очаква. Незабравими преживявания. А аз като бригадир на бригадата бях в олтара, на най-личното място. Сутрин ставахме, натоварваха ни на камиони и ни завеждаха в града. Оставяха ни да работим. Тогава имаше милиционерска охрана. Около нас на пет-десет метра се движеха свободни граждани по тротоара, деляха ни само една-две крачки. Предупредиха ни, че ако някой реши да бяга, тези пазачи около нас всяка неделя стрелят по мишени за упражнение. Ние спазвахме уговорката да не създаваме неприятности на себе си. Бяхме доволни, че работим в града, че виждаме около себе си хора, които за нас бяха свободни граждани и накрая спяхме в църковен храм на спокойствие без никой да ни безпокои и да търси затворнически режим, който да изпълняваме. Имаше един католически свещеник осъден по онези католически процеси, които хвърлиха много от тях в затвора. Когато дойде време да го освободят, той ме викна насаме, бръкна в пазвата си, извади една илюстрована Библия и ми я подаде. „Това е за теб! Досега я ползвах аз, а сега я чети ти!" Как му я бяха донесли, не зная. Но той знаеше кой съм и за какво бях тук в затвора. Тази илюстрована Библия след като ме освободиха аз си я взех в багажа. Никой не ми го прегледа на излизане. А когато ме пуснаха и престъпих през двора видях на портата образа на Мария Тодорова. Тръгнах към нея, но там нямаше никой. Тогава разбрах, че тя беше се извлякла от тялото си и бе дошла да ме посрещне с духовното си тяло. Значи от Невидимия Свят я бяха предупредили, че ме освобождават. Точно на 31 декември 1962 г. ме пуснаха. Имаше нареждане от Никита Хрушчов, който бе тогава генерален секретар на Комунистическата партия на Съветска Русия и управляваше Съветската империя, да бъдат освободени всички политически затворници до 31 декември. Администрацията на затвора работи денонощно няколко дни да ни подготви документите, за да ни пуснат всички, Една седмица преди това Мария бе дошла на посещение пред затвора. Минава партийния секретар на затвора, поглежда Мария и мен и казва: „Борисе, Борисе, още малко". И си замина покрай нас. Да, трябваше човек да има търпение. Убедих се, че и в затвора работи Бог чрез своите ангели, които изпраща и които посещават човеците и чрез тях падат веригите на отречените и отхвърлените от хората. На всяко място, където бях като затворник винаги идваше някое служебно лице облечено във власт, което в един определен момент се проявяваше като човек към мен и ми съдействаше, за да мога да издържа моя изпит като затворник. Благодаря за това. Ето какво направихме като затворници. 1. В гр. Пазарджик - мозайката на градската баня и фонтана в двора на банята. 2. фонтана на острова на река Марица. 3. Културният дом в с. Лесичево и саркофага за костите на убитите 30 партизани. 4. Сатиричният театър - гр. София. 5. Много други строежи - жилищни сгради.

35. ЗЛИТЕ КУЧЕТА Работехме на някакъв строеж. На няколко километра имаше кошари. Аз издействувах от началника на охраната, която пазеше затворниците да донасям по две кофи мляко за нашата група. Съгласиха се. Ние щяхме да си заплащаме млякото. Всяка сутрин аз тръгвам с две кофи. В едната кофа слагах хляб, който ни беше останал през деня. Като наближавах кошарата на 500 метра от нея ме посрещаха няколко зли песа, лаеха ме и налитаха върху мен. Аз наблюдавах и видях кой им е водача. Взех най-хубавия комат хляб и му го хвърлих. Стоях и не мърдах. Песът го мириса, после започна да го яде. Другите кучета стояха и лаеха. Хвърлих и на тях по един комат хляб. Те го изядоха. Изпразних кофата с хляба. После тръгнах към кошарата. А те вървят с мен и махат с опашки. Тогава овчарите хранеха кучетата само с вода и царевично брашно като правеха нещо като каша. Хлябът беше за овчарите. Те се чудеха как така кучетата не ме лаят. Напълних кофите с мляко. Платих им го, а ние си имахме джобни пари. После попитах да ми продадат и онова мляко в тенджерата, съгласиха се и отидох та го изсипах в коритото и извиках кучетата. Те дойдоха и излочиха млякото. Аз с радостни очи ги наблюдавах. После си тръгнах. Доближава ме един от овчарите. „Значи теб за това не те лаят кучетата." „Точно за това". „Можеш да идваш и друг път за мляко." Така на този строеж аз хранех бригадата със сварено мляко. А хляба го надробявахме във войнишките си канчета и го заливахме с вряло мляко. Затворниците бяха предоволни. Идва един от тях и плаче. „Майсторе, ти знаеш ли, че когато бях свободен аз никога не съм ял мляко. Трябваше да стана затворник, та да ям мляко и попара с хляб." Та затворниците бяха предоволни. Кучетата бяха също доволни от хляба. Овчарите бяха доволни от парите, а аз бях доволен, че мога да се разхождам. А началникът на охраната също беше доволен, че нямаше да се грижи за нашата закуска, защото за обед ни носеха обща храна за всички затворници. А аз си отделях в моето канче мляко и за обед. Всички знаеха, че съм вегетарианец и това не им правеше впечатление. Като свършихме този строеж за награда бе освободен онзи затворник, който дойде да ми благодари, че като затворник за пръв път яде мляко от както се е родил. Като се сбогувахме аз извадих една банкнота и му я подадох. „С тези пари като излезнеш първото нещо, което ще направиш е да си купиш кило мляко и един хляб и да го изядеш на свобода да почувствуваш, че си свободен човек". Той плачеше, прегърна ме и се отдалечи наистина като свободен човек.

34. КОСТНИЦАТА Началникът на затвора беше бивш партизанин и много негови съселяни от с. Лесичево бяха убити от предишната власт. Сподели с мене, че ще се прави чествуване за избитите партизани и че ще им правят паметник. Попита ме дали може да му направя мозайката на паметника. Съгласих се, отидох и видях. Показаха ми там изровените черепи и кости на убитите 30-тима партизани. Дадох му идеята да се направи костница, т.е. да се направи саркофаг на убитите и да се постави пред паметника, а не да се заравят, защото преди са били заровени. „Към мъртвите аз имам уважение. Те са убити за една идея. А онези, които са дошли на власт в името на тази идея трябва да уважават онези, които са положили костите си за нея." Погледна ме уплашено и ме пита: „От къде ти това знаеш?" „Знам и други неща, но най-важното е, че знам как да направя саркофаг и да уважим убитите." Той се съгласи. Аз отделих няколко човека от бригадата. Те изляха от Мозайка един саркофаг, после се полира и стана гладък като стъкло. Направи се хубав капак също полиран идеално. Началникът дойде, видя саркофага, зарадва се много и ме потупа по рамото. „Браво, майсторе. Не очаквах от теб такова нещо". Предният ден той бе ме видял как аз лично полирам капака на саркофага. Исках да взема и аз участие. После с подходяща музика и тържество положиха костите и поставиха капака му. А нас затворниците, които го направихме бяхме също поканени. Голямо тържество с тържествена заря. След този случай изведнъж се промени политическото настроение срещу мене. Причината за тази промяна бяха онези души, които бяха положили костите си за една идея, които бяха загинали и на които костите им бяха положени в саркофага по моя идея. Те оцениха по достойнство това, получиха мир в себе си след тържествената заря. Така те предадоха своето настроение и на онези долу, които бяха живи и които бяха техни съратници в борбата. А сега те имаха власт, а ние бяхме техни затворници Ето така Небето смекчи управата на затвора и те се промениха и станаха по-либерални и омекотиха режима на затворниците.

33. НЕБЕТО НАД НАС ВИНАГИ Е СВОБОДНО Бяхме на някакъв строеж. Аз се бях качил на скелето на третия етаж. По едно време по невнимание се отплеснах отгоре и полетях надолу. Във въздуха по някакъв начин се преобърнах, после паднах на една дъска от скелето, че после от там се изтърсих на друга по-надолу и на всеки етаж нещо се намираше, на което падах и омекотяваше удара ми. Накрая се озовах на земята. Всичко това стана за секунди. И този път едвам оживях. Успях да се възстановя много трудно. Когато бях по строежи в провинцията на всеки 15 дни идваше Мария Тодорова с една раница и ми донасяше храна. Беше правила разни неща и аз се хранех от тях. Донасяше ми и вещи за облекло. Управата на затвора я пускаше на свиждане, оставяха ни свободни и не ни пречеха. Знаеха, че аз няма да им създам неприятности. Изобщо за свижданията ми с нея те не ни пречеха, а ни съдействаха като се правеха, че не забелязват нищо. Спомням си бяхме по едни села, строяхме там и беше време По черешобер, а с Мария се разхождахме по поляните, ядяхме череши и лежахме под дърветата и разговаряхме дълго за всичко. После тя си тръгваше и след 15 дни идваше отново. Понеже беше с раница наричаха я „туристката". Понякога от затвора ми викнат: „Майсторе, туриста дойде!" Аз се усмихвам и тръгвам към нея. Дори в затвора, където пренощувахме аз бях помолил управата да ставам в 5 ч. и да ме пускат да се разхождам там долу на двора, че имам нужда от разходка. Те се съгласиха, не виждаха нищо лошо в това. Аз се разхождах непрекъснато и през цялото време се молех и правех молитви, а над главата ми бе синьото небе. Никой не знаеше за това мое занимание. А на седмия ден от седмицата, т.е. в неделята аз не обичах да седя в затвора между стените му. Исках да бъда под свободното небе. Обикновено казвах на дежурнйя милиционер, че трябва да бъда в неделя на обекта, за да подготвя работата за понеделник. Отначало затворниците ми се сърдеха, защото се страхуваха, че по този начин ще ги накарат да работят и в неделя. Но аз веднъж взех онзи, който протестираше и с милиционера отидохме на строежа. Той ни остави и отиде да си види някаква негова работа. Но погледна мен и другия и каза: „Борисе, аз на теб имам доверие и ви оставям сами. Да не ми направите беля, че тогава никога няма да можете да излизате в неделя и ще ви се затегне затворническия режим." „Бъди спокоен. Аз съм насреща." Бяхме прудепредени, че никой от двамата не трябваше да бяга. За мен беше сигурен, а тези думи бяха за другия затворник. Аз поставих в една тенджера да врат няколко картофа и лук на огъня, който запалих. Поработихме спокойно като подреждахме материалите за следващият ден. На обед се нахранихме от моята гозба, извадих от курабиите на Мария и се почерпихме. След обед милиционера дойде, видя ни двамата, че сме там, зарадва се и ни заведе в затвора. На следващият ден затворникът се приближи и ми прошепна: „Следващата неделя идвам пак с тебе!" Аз се съгласих. Така с него се измъквахме от затвора и пребивавахме под свободното небе. Той схвана това и го оцени. Често вдигаше глава към Небето, въздишаше и отново се хващаше за работа. Тази връзка със свободното Небе го ободри, освежи го и пречисти неговото състояние. Беше вкусил от свободата, която идваше от свободното Небе, което висеше над главите ни. Затворът в този момент го нямаше и ние за миг се чувствувахме като свободни човеци.

32. НА ГОСТИ ПРИ ЦИГАНИТЕ Аз излезнах пред началника на затвора с предложение да създам една бригада от тези затворници, които да работят. Защо да седим тук и да ядем готов хляб, когато може да си го изработим. Те ме изгледаха подозрително. Обясних им, че съм майстор и след като прегледаха подробно досието ми се съгласиха, защото разбраха, че съм бил такъв. Аз организирах курсове за мозайкаджии, 2 курса по 30 затворника. Отначало затворниците не искаха, смятаха че това е уловка на управата. Но някои се съгласиха. Убедих ги. „По-добре да работим, а като работим сме на въздух и светлина и все едно, че сме свободни." Мина дълго време докато възприемат тази идея за свободата. Отначало имаше затворници от земеделската партия, а те бяха няколко групи и непрекъснато се караха. Отивам аз при тях и им казвам: „Слушайте какво ще ви кажа. Ние всички тук сме на едно и също дередже и вместо да си помагаме, за да излезем живи от тук след време, то ние сега си вредим и помагаме на тях, за да ни унищожат всички до един." Казах им го много твърдо. Те ме изгледаха слисано. Не очакваха такава логика. А те бяха всички политици с образование и бяха изпечени за всички логически постановки. На следващият ден всички дойдоха и се записаха в курсовете. Започнах да ги обучавам. Накрая се усмириха. После ме среща политическия секретар на затвора и ме пита: „А бе, майсторе, какво ги направи тия, че се умириха? Аз толкова време им изнасям политически лекции и нищо не помага." „Убедих ги, че трудът е песен." Тогава имаше такава песен за труда, че който работи живота му ще бъде песен. А имаше и такъв лозунг на комунистите, че трудът е песен. Комунистическият секретар се изненада и ме потупа по рамото. „Работи, майсторе, така те искам!" Аз му обясних, че искам да направя бригада от тези затворници и да започнем да работим по строежите извън затвора. Полза ще има и затвора с парите, които ще получи от нашия труд, а и държавата ще има полза, защото ние ще строим, а няма да лежим и да ядем готови пари. Той се съгласи. Управата на затвора се съгласи и след време ние отидохме на първия работен строеж. Изкарваха ни сутрин с камиони, закарваха ни на строежа, оставяха ни да работим цял ден, на обед ни донасяха храна от затвора, а вечерта отново ни прибираха. С нас имаше милиционери за охрана, но аз бях предупредил затворниците, че който се опита да бяга, лично аз ще го съдя. И нито един затворник от моята бригада не направи нарушение. Работата навън за тях беше и трудна, но психически се освободиха от голямото напрежение. Започнаха да виждат света около себе си със затворнически очи. Почувстваха се наполовина освободени от затвора. Това им хареса и се стараеха в работата. Имаше провокатори между затворниците, а аз бях между политическите затворници. Имаше един криминален затворник, който бе поставен като отговорник над нас, и макар че беше затворник, то управата на затвора го постави на този пост, за да ни контролира. Но той се държеше много лошо с всички. Той ругаеше и псуваше работниците от бригадата. За него те бяха затворници, но за мен бяха работници. Аз се изправих срещу него: „Не позволявам да се унижават работниците ми!" „Кой си ти бре, че не позволяваш?" „Аз знам кой съм, но не позволявам да се псуват и ругаят моите работници в мое присъствие." Всички от бригадата ми изръкопляскаха. Поздравиха ме с аплодисменти, защото не смееха гласно да изкажат одобрението си. Онзи по-зеленя от яд. Отиде и ме наклевети на управата на затвора. Викат ме в канцеларията. „Ти защо бунтуваш хората?" „Аз съм за справедливостта. Когато нещо не е справедливо аз му казвам - не. А когато е справедливо - ще си мълча." „Ти издигаш култ към личността тук." „Аз издигам тук култ към труда. За мен той е свещен. Чрез него ние си изкарваме прехраната. От резултата му вие ще получите награди и похвали, а държавата няма да харчи пари за нашия хляб." Онези млъкнаха и ме отпратиха. След време идват ония надзирателите в килията ми и казват: „Вземи си багажа и ела". Имаха решение да ме накажат. Заради това, че аз бях майстор на бригадата не ме затвориха в карцера, защото нямаше кой да ръководи, но решиха да ме накажат по друг начин. Заведоха ме в стаята на циганите и там ми определиха място за спане. А всички цигани бяха криминални затворници. В затвора бе строго забранено да се смесват политически с криминални затворници. Влязох вътре, а те са се построили в две редици като войници и бяха направили шпалир. Бяха около 30-40 човека. Излиза водача им, стар човек с брада и ми казва: „Майсторе, дай си ръката и да те поздравим. Ние знаем защо те изпращат при нас. Ето ти най-хубавото легло. От тебе се иска само едно - да дойдеш, да легнеш, да станеш и да си отидеш. Другото е от нас." След това се обърна към циганите. „Освобождавам майстора от задълженията и дежурствата за поддържане чистотата на стаята." А в стаята бе такава чистота каквато и наполовина нямаше в килиите на политическите затворници. Наистина те ме уважаваха много, защото се бях застъпил за затворниците и затова, че бях организирал бригада за работа. Когато някой от циганите получеше колет ми подаваха и на мен от скромните ястия. „Майсторе, моята циганка е чиста, на ти от моя писмет." А каква организация само имаха! Два месеца стоях при тях, а после ме върнаха. Като ме върнаха аз поисках да бъда поставен в самостоятелна килия и да няма никой при мене. Управата много се учуди, защото за затворниците най-тежкото наказание е да бъдат поставени сами в килия и да няма с кого да разговарят. А аз в килията си почивах и работех с мисълта си непрекъснато. А това е първостепенна задача на човека. Да работи с мисълта си и да се моли с душата си - това е целта на ученика на земята. С циганите се разделихме много приятелски. Човеците са навсякъде едни и същи само когато заработи и човешкото у тях. А човешкото у тях е онази Божествена нишка, която присъствува във всеки човек. Такъв спомен имам от тези цигани. Но иначе не обичам циганите. Ние знаехме от Учителя, че заради едно тяхно отклонение в Индия те са били наказани от Небето и са били изпъдени от Индия, за да се скитат по света. Сега бяха скитници и затворници. Аз също бях за тях скитник и затворник. Но бях майстор, който с труд си изкарваше хляба в затвора. А това те го ценяха много високо. Постепенно бригадата се оформи като много добра. Свършвахме много качествена работа. Спомням си като построихме една сграда образцово, то началниците бяха наградени от правителството. А за благодарност управата на затвора издействува по този повод амнистия и бяха освободени преждевременно от затвора към 30 човека. Всички плачеха от радост, идваха при мен и благодаряха. Пуснаха ги, а трябваше да излежат още 10 години в затвора. Но за работата им в затвора намалиха присъдата им наполовина. Един от освободените помолих да отиде при Мария и да й съобщи някои новини от мен. Той непрекъснато се радвал пред нея не само че бил вече свободен, но че имал професия, с която можел да изкарва прехраната си. А по ония години това беше цяло богатство. А с тази професия, тогава правенето на мозайка се ценеше много и се плащаше много добре, защото се строеше много, а във всеки строеж трябва да се правят мозайки. А това са стъпала, площадки, бани, балкони, приземни етажи за Магазини и т.н. След като бяха освободени толкова много хора заради труда положен в моята бригада останалите започнаха да се стараят още повече. Началниците на затвора видяха това и постепенно смекчаваха режима на затвора. А това не се даваше даром. Ние го бяхме изработили, но някой дойде в тях и разбуди и задвижи онази струна на човешкото у тях. А тази струна бе Божествената струна, която бе изпратена от Невидимия свят и това бе помощта на Учителя.

31. ОГНИЩЕТО НА ПЕЧКАТА И ТОПЛАТА ПИТА Аз бях вече истински затворник. Имах си вече истинска присъда и трябваше да я излежавам. Дойде време и ме извадиха от болницата на затвора. Изпратиха ме в затвора на гр. Пазарджик. Това беше затвора с най-тежък режим. Но преди да отида там се беше нещо случило. Затворниците се бяха оплакали на своите близки, а те бяха написали молба до правителството за беззаконията, които са се вършили там. Накрая да се провери дали това е вярно, то властта предрешава като затворник един инспектор по затворите, съставят му подходящо досие и присъда и го пращат в този затвор. След 60 дни го изтеглят от там. Той прави доклад и всички, които са злоупотребявали с властта си като надзиратели ги изгонват от там. Бяха оставили само един милиционер, който единствен е постъпвал човешки с тях. Затова когато аз пристигнах там режимът на затвора бе облекчен. Това ме спаси, защото при предишния режим аз нямаше да мога да издържа физически. Като вървях се люлеех и не можех да пазя равновесие от слабост. Не бях още заякнал от оперираната язва, а и не можех да се храня. Стомахът ми беше изрязан и аз поемах храна на отделни хапки. Управата на затвора като ме видя в какво състояние съм ме постави в кухнята да беля картофи. Това ме спаси отново, защото всички затворници работеха тежка физическа работа. Главния готвач също затворник не ме харесваше, защото според него аз само съм седял. А аз бях отслабнал и едвам се движех. Хранех се само с варени картофи и топла вода. Той ме наблюдаваше с какво се храня и смяташе, че аз не искам да му ям храната, която готвеше и по такъв начин го обиждам като готвач на затворниците. А това нещо за него бе престижна и много важна професия с голям авторитет. Всички затворници го уважаваха и му се покланяха. Веднъж като го гледам как се мъчи с печката, която непрекъснато пушеше му казах: „Искаш ли да ти направя печката така, че да не се мъчиш? Аз съм майстор, но сега съм слаб, защото съм опериран и нямам сили, но зная как да се направи и аз ще ти казвам, а ти ще ми помагаш." Той ме изгледа изненадано. Обясних му подробно моят план. Той ме слушаше внимателно. Накрая се съгласи. Той изнесе казаните навън и няколко дни затворниците се хранеха само с чорба от казаните. Разтурихме печката, аз разширих огнището на печката, оправих разположението на огъня, което бе неправилно и направих по-широк отвор за изхода на дима. Изобщо разширих печката и я направих както трябва. Накрая като се разгоря тази ми ти печка той се зарадва и само подскачаше от радост. Досега само се беше мъчил. Някой беше подшушнал на управата, че аз съм оправил печката, за да не се мъчи готвача, който беше също затворник като мен. А според управата на затвора всеки затворник трябва да се мъчи на онова място, на което е поставен да работи. А сега главният готвач не се мъчеше, а подскачаше от радост около казаните и печката. Значи аз бях виновен да подскача и трябваше да бъда наказан. Затова ме извадиха от кухнята, пратиха ме на друга работа. Но в кухнята стоях три месеца и това ме спаси, защото бях вече укрепнал. И когато вече тръгвах за новата си работа готвача ще се приближи към мене, ще извади от пазвата си и ще ми напъха в торбичката прясна топла питка, опечена от него специално за мен. А това ставаше всеки ден. И никой не забелязваше това. Да, това бе живата пита и живият хляб, който ме оживи и ми даде възможност полека лека да се възстановя. Кухнята ме спаси, а топлата пита след това ме оживяваше. Ако ме бяха изпратили веднага на кариерата да чукам камъни, щях там да си загина и нямаше да ме има вече и нямаше кому да диктувам тези неща, които вие трябва да прочетете, за да знаете, че ада е на земята и че в ада слиза понякога ангелът Господен.

30. ХИРУРГЪТ, КОЙТО МЕ ОПЕРИРА Здравословното ми състояние се влоши. Аз започнах да повръщам кръв от стомаха. После язвата ми се спука и започнах да се изхождам с черни изпражнения. Губих кръв от две места, бях в много тежко състояние и накрая съм изпаднал в шок. Прехвърлиха ме в болницата на затвора и там ми оперираха язвата. Изрязаха част от стомаха ми с пробитата язва и са ме зашили. Преливаха ми кръв, преливаха ми течности, и непрекъснато банката висеше над главата ми и през една система всичко това се вливаше във вените ми. По този начин ме спасиха. Едвам оживях. Но онзи период на възстановяване вървеше много бавно. Аз бях отслабнал, едвам се движех, олюлявах се и не можех да пазя равновесие. Държаха ме в болницата колкото може по възможност повече. Не мога да се оплача от лекарите. Там при тях беше слезнал ангелът Господен. От къде зная ли? Слушайте внимателно. Преди да ме оперират имах сън и видях, че ме поставят на операционната маса и няколко човека с маски над мене ме оперираха. Като свърши операцията махнаха маските си и видях изморените и изпотените им лица. Едно от тези лица беше лицето на Учителя. Това нещо си припомних след като оживях и прескочих през смъртта. Ето, това е опитност изживяна, проверена и изпитана вече дори 15 години след излизането ми от затвора. Мария Тодорова издейства от управата на затвора един път в седмицата да ми носи храна. Срещнала се с директора на затвора и попитала не може ли два пъти в седмицата. Секретарката скочила и с пръст й посочила да мълчи. Като си излязъл директора от кабинета секретарката добавила, че това разрешение изобщо не се е давало десетина години. Мария замълчала, благодарила и така ми донасяше като поставяше в кошницата от всичко по малко. Част от тази храна аз я връщах, не можех да поема толкова неща. Служителите на затвора много строго проверяваха какво ми се носи за храна, какво ям и какво връщам. Дори вече правеха забележка на Мария, че аз не ям определени храни. Мария се усмихваше и им отговаря, че човек днеска яде едно, а утре друго. Остана загадката кой беше дал кръв за мен. Кой беше този незнаен добродетел, с чиято кръв аз бях спасен. Та във вените ми има днес и чужда кръв, кръвта на моят спасител. А в мен и пред мен е образа на онзи хирург, който ме спаси. Сънят за мен бе истински. Учителят и този път ме спаси.

29. ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ В СВЕТЛИНА Следствието продължаваше много трудно и мъчително за мен. На него няма да се спирам. Ако след години се отворят архивите и се намери някой да проучи тези разпити на следствието тогава ще разберете всичко. Обвиняваха ме в присвояване на пари, на злато. Трябваше да се докажат тези неща. И тук те не можеха да доказват нищо, защото фактите говореха, че други бяха крали и то тези с помощта, на които те искаха да ликвидират Братството. Аз бях болен, силите ми намаляваха, не можех да се движа, но знаех, че трябва да издържа, защото знаех, че имах помощта на Учителя. И тя дойде видима. Една сутрин когато станах видях образа на Учителя като фотография във вид на светлина на стената срещу мен. Този образ на Учителя и тази светлина на стената се запази цели 40 дни през време на следствието. Всеки ден тя - светлината светеша в полумрачната килия и всяка нощ тя светеше там на стената закрепена, зафиксирана като голям портрет - един на един метър. Аз само благодарех шепнешком. Когато ме изкарваха от килията и когато ме въвеждаха надзирателите на затвора не виждаха нищо. Значи те не я забелязваха. Но моите очи бяха отворени и аз я виждах ежедневно, ежечасно, ежеминутно. Разбрах, видях и се убедих, че Учителят е тук при мене и ми помага. А щом Учителят е тук, щом е при мен в ада, то ще се разрушат стените адови както през времето на Христа, когато мина през ада след смъртта си на Голгота и освободи от там всички затворници. Трябваше да дойде това време, когато веригите на Петър в тъмницата на Римската империя да бъдат свалени от ангела Господен със Сила и Мощ. Трябваше да се чака.

28. ТЕРМОС С ГОРЕЩА ВОДА ОТ СЛЕЗНАЛИЯТ АНГЕЛ В следствения отдел на затвора в София язвата ми се обади отново и се обостри. Аз не можех да се храня, не можех да поемам нито храна, нито течности. Повръщах непрекъснато. Отслабнах. Храната, която ми носеше Мария се връщаше непокътната обратно. Следователят знаеше, че аз боледувам както и онези около него, но нищо не направиха. Оставяха ме така както съм. Очакваха това физическо страдание да сломи духът ми. На следващият разпит на следователя му казах: „Вижте какво, аз не съм добре, имам болна язва и ако искате да ви свърша някаква работа то трябва да ме лекувате, защото няма да мога да издържа дълго. Ще си замина и край с вашите следствия. А като дух не мога да дойде пред вас, за да ме разпитвате." Следователят се усмихна така радостен като че беше спечелил най-важната битка. Чудих се защо ли се радва. От злоба ли? От превъзходство на положението си или за него друго? Но на следващия ден ме прехвърлиха в най-строгия сектор на затвора. Никола Антов имаше някакъв приятел там като началник и беше им говорил, че аз съм престъпник и много опасен човек и затова те взеха решение да вземат такива мерки срещу мен. Там където ме изпратиха, там държаха убийците и престъпниците. След един два дни дойде 1 май, а това бе един голям празник на комунистическата власт. Към 10 часа сутринта се чу как един минава, отваря килия след килия и пак я затваря. Дойдоха пред моята килия, отвориха, вътре влезна един военен с чин полковник и ми зададе следния въпрос: „Имате ли нужда от нещо?" Аз едвам се изправих и казах: „Ще може ли да ми се дава сутр5ин и вечер по един термос с гореща вода за пиене, защото страдам от язва и не мога да се храня." Полковникът се обърна към дежурния офицер на затвора и му нареди: „Запишете в тефтера - термос с гореща вода два пъти на ден." И се подписа под нареждането. Нямаше как - трябваше да изпълнят нареждането. Купиха термос от моите пари, които бях оставил на гардероба и наистина започнаха да ми носят топла вода в термоса по два пъти на ден. Това ме спаси. Наистина разбрах, че ангели Божий слизат в ада. По-голям ад от този не можеше и да се измисли за мен. Ангелът отгоре бе изпратен, той беше влезнал в полковника и този ангел го докара и накара да премине на обиколка в затвора, да чуе моето желание и да го изпълни. Повтарям: този термос с топла вода ме спаси. Интересното бе, че на никой не му направи впечатление както на следователите така и на управителите на затвора, че това е една голяма придобивка за мен. Те знаеха, че не ям, че повръщам, бяха видели това и за това ме оставиха да пия топла вода. Според тях да пие човек топла вода през цялото време в затвора е цяло мъчение. Затова ме оставиха с това мъчение, което бе спасително за мене. Поемах течности и полека лека се стабилизирах. Видях нагледно как Божии служители се изпращат и в ада, за да изпълнят волята на Бога.

ОКОВАНИЯТ АНГЕЛ В ПРЕИЗПОДНЯТА НА АДА Част втора 27. ГОЛЯМАТА И ШИРОКА ДЛАН Върнахме се в началото на септември 1958 г. с Мария Тодорова от Рила, където бяхме летували на Маричините езера. На следващият ден дойдоха у дома милиционери и ме арестуваха. Беше 3.IХ.1958 г. Бях последствен и се започнаха разпитите пред следователя. Продължиха доста дълго - чак до девет месеца. Опитваха се да направят така, че да можем един друг да се клеветим и да се противопоставяме един другиму. Но аз поех всичко на себе си. Следователят беше много ядосан от тази моя тактика. Това го вбеси и започва да ме обвинява, че съм син на бивш фабрикант, че аз съм фабрикант, че съм бил предприемач и съм експлоатирал труда на работниците, а това за онези години беше голямо обвинение. Баща ми имаше малка фабрика, но той фалира. И другите обвинения бяха донякъде верни, но по същество не отговаряха на истината. Но това обвинение тогава водеше до брутални действия от страна на властите. След 9.IХ.1944 г. комунистите национализираха фабриките, взеха богатствата и парите на богатите, а фабрикантите и богаташите ги натикаха в затворите. Той се чудеше как досега аз не съм бил в затвора. Аз протегнах дългата си ръка и му я показах: „Знаеш ли какво значи това?" Той се стресна. „Тук са работили ред поколения с тежък труд, за да придобия така голяма ръка и такава широка длан. Аз не съм спрял да работя през живота си най-тежкия труд." Той се смути и него ден прекъсна разпита с мен. На следващия ден следователят продължи да ме разпитва по същия начин, по който му беше наредено от неговите господари.

26. ПИСМО ОТ БОЯН БОЕВ София-Изгрев, 7.IV.1959 г. „Любезни брат, Делото на брат Борис Николов и Жечо Панайотов се гледа от 18 до 20 март 1957 г. и се отложи. Още не е съобщено за кога е насрочено. Брат Борис с държането и с хубавата защита направи дълбоко впечатление и на съдии, и на адвокати и на всички, които го слушаха. С това той потвърди думите на Учителя, Който беше казал за него така: „Борис е ученикът, който ще даде пример, как ученикът трябва да държи изпитите си." И у Жечо няма вина, защото за него Учителят каза: „Когато потърсите касиер на Братството, най-подходящ е Жечо, поради своята честност." Нека ние в София и в провинцията обгърнем Борис и Жечо със своите хубави мисли, със своето пълно доверие и им пожелаем да бъдат оправдани и освободени. Приятелите са в непрестанна молитва за тях, защото знаят, че винаги са служили безкористно на Божествената идея. Вярвам, че всеки искрен брат и сестра ще изпрати топлината и обичта на своето сърце и душа към тях. И великата сила на любовта, която им се изпраша ще ги обгръща и крепи като ангел-хранител. Да се изпълни Божията Воля над тях. С братски поздрав ваш верен: Боян Боев"