Sheny Idaet

„Търсите ме не, защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хляба."

Христос след като извърши много чудеса, изцели болни, възкреси мъртви. отвори очи на слепи, нахрани и пет хиляди души мъже и жени с пет хляба и две риби. - „ - и като благослови хлябовете разчупваше ги, и даваше на учениците си, а те - на народа." „- и като се нахраниха, вдигнаха дванадесет коша укрухи."

Човекът на логичната мисъл пита: „От къде се взе този хляб?" Явлението „Множение" срещаме на всяка крачка в природата. Благодарение на него, живота се разгъва и изявява в своята пълнота и богатство, и пак се намалява и прибира в едно малко семенце. Явлението „Множение", е най-обикновеното и най-необикновеното в природата. - Посявате едно житно зрънце, и получавате сто. Посявате една ябълчена семка - получавате хиляди - Едно чудно качество има материята: - да се умножава и да се намалява. От къде произтича то? Какви превръщения стават, кой е в центъра, който ръководи тук?

Това чудо срещаме и при пророк Илия, когато казва на вдовицата Се-репта сидонска: сготви нещо, меси едно хлебче. А тя му казва: Масълцето в делвичката ми почти се свърши, а брашънцето в торбичката ми е на привършване. А той й казва: - меси, готви, нема да се свършат. Тя меси и готви, а бра-шънцето и маслото не се свършват. Човекът на логичната мисъл пита: - Как е възможно това? - От къде иде това брашно, това масълце?

- Нарушено е логичното равновесие.

Но ние се засрещаме тук с едно качество на материята „Множение".

Да се множи, това е в нейното естество. И материята има тайни както и духът. Само Синовете Божии имат власт и сила да предизвикат това качество на материята да се прояви, когато те искат.

В това отношение имаме един пример с Учителя: - Първите години, когато се устройваше Изгрева братята и сестрите пожелаха да се посее и една нива с жито. Още повече, че един брат от старозагорските села беше изпратил една кофа жито „Загария". Разораха едно място около един декар, приготвиха го за посев, Учителят се обръща към присъствуващите: „Умее ли някой да сее жито?" Излезе един млад брат от селата и казва: „Учителю, аз зная да сея". Учителят му казва: „Посей ни нивата". Братът закрепва една крина отпред на пояса, сипва житото и почва да сее. Сее той сее, житото намалява, а нивата още в началото. Явно е житото до никъде няма да стигне. Сестрите казват на Учителя: „Учителю, житото свършва, да пратим някой брат в града да купи". Учителят казва: „Няма да пращате". А на брата казва: „Продължавай да сееш". Братът продължава и житото не се свършва вече. Пося братът цялата нива, а в крината остана още жито.

Тази година, 1972 г., на Рила един брат ме прегърна. „Не ме ли познаваш?" Казвам: „Не мога да си спомня". Аз съм братът, който преди години пося нивата на Изгрева". Колко съжалявам и сега, че не си взех от онова жито, което остана в крината.

МНОЖЕНИЕ. Само синове Божии имат власт и сила да предизвикат това явление. Материята е също тъй загадъчна и тайнствена както Духът. Много чудеса на живота ни окръжават, много от тях ние приемаме като обикновени явления, а те всъщност са чудеса, не могат да се обяснят с обикновената логична мисъл.

„МНОЖЕНИЕТО", е качество на материята, то може да се прояви по волята на Синовете Божии. Тук се намираме на границата между два свята. Как става преминаването от единия свят в другия, как става трансформирането на силите и материята - това е чудо. И материята е вечна и безгранична както Духът и може да се увеличава и намалява до безкрайност.

МНОЖЕНИЕТО: говори за единството в Природата. То се явява естествено или може да бъде предизвикано по волята на Синовете Божии.

„и нахрани пет хиляди души мъже и жени с пет хляба и две риби, и вдигнаха дванадесет коша укрухи." Обикновената логика е смутена от този пример., тя го отрича.

Христос казва: „Търсите ме не защото видяхте чудеса, а защото ядохте от хляба." Хлябът - това е Божественото, което излиза от Бога към човека.

То е същественото!

Да ви посети Господ тази година, да се нахраните с хлябът - това е бла-гословението на Учителя за нас учениците.

Една добавка: Името на този брат го забравихме. Не си го записах, забравих да го питам как се казва през 1972 г. когато бе дошъл горе на „Салоните" на 7-те Рилски езера. А трябва да му имаме името при тази опитност и да се знае как се казва.

Е, все някой ще го знае и ще ни го каже по-късно, за да го притурим към нашия разказ. Ако не сега, то поне утре. Неговото име е записано горе на Небето, но това го искаме за онези, които ще дойдат след нас, за да знаят, че това е било, че е имало такъв брат, защото тук бе и Учителят.

На Изгрева имаше много хубави и красиви хора. Срещаха се и обикновени лица. Но в присъствието на аурата на Учителя тук всичко разцъфтяваше в най-хубави краски. Бяха красиви, със светящи лица. Но ведно с това започнаха да растат и избуяват бурените в Божията нива и имаше възможност да се задушат житните класове. Тези плевели и бурени възрастнаха много и задушаваха житото. И тук на Изгрева бе приложен Христовия закон, че накрая на века след жътвата господарят ще отдели житото от плевелите, които ще ги хвърли в огъня. Но понеже тук бе Школа всичко бе в движение, то Учителят даваше възможност на всеки ученик сам да изкорени бурените от себе си. Знанието за това се намираше в Словото Му. Ако можеше и ако желаеше ученикът можеше да се справи със старото наследство останало от миналите векове. Имахме знание, имахме методи и трябваше само да се работи със Словото на Учителя. Идеалът на ученика беше - светъл ум, чисто сърце и правилна постъпка.

Имаше една сестра Дафинка Доганова. Беше много красива - японски тип. Откъде се бяха сложили тези черти в нея не зная, но беше привлекателна за всички младежи. Имаше и един брат Константин Константинов, живееше на ул. „Оборище" 13,баща му беше учител, а той се записа в университета да следва математика. Случи се така, че той се влюби в Дафинка. Обаче тя си имаше друг на сърцето и не му обръщаше внимание. Развихриха се чувства в него, удавиха го и след това той залиня и се разболя от туберкулоза на белите дробове. А тогава охтиката бе бич за всички млади хора, Умираха като мухи, нямаше още лекарства за тази болест. Тогава Константин отива при Учителя за помощ и съвет, а Учителят му го дава: „Ще ти помогна, ако се откажеш от Дафинка!" Константинов отговаря: „Ще помисля три дни". След два дни отива при Учителя и Му съобщава: „Не мога да се откажа от Дафинка!" Учителят му отвръща: „Да бъде така както си решил". Не след дълго той си замина от този свят. Този срив на чувствата у него разруши белият му дроб. Не можа да изтръгне един плевел и си замина, макар че Учителят му даде съвет как да стори това. А Дафинка не обърна дори внимание, че Константин си беше заминал и то заради нея. Бе се жертвал без да получи отговор на любовта си. Как ви се струва тази история?

А Дафинка си имаше любим и той се казваше Сираков. Той бе анархист и бе председател на анархистите, които бяха допуснати от Ал. Стамболийски на конгрес в Ямбол и после бяха избити около 200 човека по заповед на Стамболийски. След смъртта на любимия си Сираков, то Дафинка от тъга и скръб по него се разболя и си замина. Последните дни от живота си пожела да отиде на Витоша. Отива при Учителя и Го помолва да я заведе някой на Витоша на Бивака, защото е слаба и немощна. Учителят посочи мене с пръст. На уречения ден тръгнахме с Дафинка рано сутринта в 5 часа. И от Изгрева до Бивака Ел-Шадай пътувахме точно 11 часа, движейки се стъпка по стъпка. Беше истинска Голгота. Гледах я и си представях каква красавица бе по-преди, а след това в нея се кръстосаха чувства на различни хора, разпънаха я на кръст и я унищожиха окончателно. Върнахме се и Учителят каза една похвала за мене пред всички. „Брат Борис има търпение!" може би тогава научих какво е търпение. Вървяхме стъпка по стъпка общо 18 часа -11 часа натам и 7 на връщане. А този път ние го вземахме от Изгрева до Бивака за три часа и два часа за връщане. Но да се движиш стъпка по стъпка, да я подкрепяш и да спираш на всеки двадесет метра бе повече от търпение. На всяка почивка поглеждах нагоре към Небето и си казвах: „Къде си ти Константине и къде си ти Сираков, че ме оставихте аз да водя вашата Дафинка!" Познавах ги като живи хора, като младежи пълни със сила и хубост. Къде отиде всичко това? Къде го запратихте? Да, бурените и плевелите в Божията нива бяха избуяли наедно с житните класове. Който искаше да изтръгне едното погубваше и другото. Трябваше да се чака жътвата. Но жътварите ги нямаше ако и житото да бе започнало да узрява. А трябваше да се жъне. А чакаше и харманът.

Тогава дойде друг жътвар с друг сърп, ожъна както си знаеше, направи харман, прибра си житото и потъна в Небитието. Ето как си заминаха десетки младежи.

А през младите си години тя изнасяше сказки. Има една отпечатана сказка от Дафинка Л. Доганова през 1922 г. - София: „Най-красивият източник на Мъдростта". Тема на сказката са цветята. Само тя можеше да изнася такава сказка, защото беше едно хубаво цвете, което разцъфна и дойде време да прецъфти. Аз присъствах и видях прецъфтелия цвят. Ето как Дафинка завърши малката си книжчица: „Погледнете на прекрасните цветя и научете се от тях", ни каза Великият Учител".

Аз имам една способност, дарба е тя, вродена ми е. Човек с когото ще бъда приятел и ще имаме връзка, без да се познаваме още, когато го срещна за първи път изпитвам една топлинка, тук в слънчевия възел. И знам, че с този човек ще бъда приятел. Същото се случи и с Жорж. Аз тогава бях студент и факултета ми беше на ул. „Оборище". Гледам един младеж се движи по тротоара и щом го зърнах туй чувство премина в мен. Казах си, с този човек ще бъда приятел. Не се познавахме още. След няколко месеца се срещнахме на Изгрева, веднага се сприятелихме, станахме близки и започнахме да общуваме.

Той се носеше винаги много изрядно в облекло и в обхода. Облечен бе много добре и бе най-добрият математик във факултета. Завърши математика с отличен и не си взе дипломата от факултета. Защо ли? Защото професор Цанков тогава и Министър председателят издадоха наредба: „Хора от Бялото Братство не могат да бъдат назначавани на държавна служба ако не дадат декларация, че се отказват от идеите си." Вижте сега каква диващина. И ние, завършилите факултета се отказахме от всякаква държавна служба. Мен ме канеха във факултета като асистент, но отказах. Жорж можеше да заеме каквато си служба иска. Професорите го обичаха и ценяха много. Той не си взема дипломата и им обърна гръб. Аз също не си взех дипломата и отидох да работя в своя занаят, а Жорж стана преводач. Знаеше много езици. Говореше френски като парижанин. Като го слушаха и го гледаха французите, не можеха да го различат, че не е парижанин, физиономията му бе френска. Имаше отличен стил и бе много начетен човек. Дори един от гостите ни от франция на Рила сподели с нас чрез преводач, че Жорж така литературно говори френски, че те изпитват неудобство пред него. И сега ще добавя още нещо. Ние не питахме Учителя как да разрешим този въпрос с дипломите. По-късно Учителят каза на Мария Тодорова, че ние с Георги Радев сме направили фатална грешка в живота си, че не сме си взели дипломите и не сме отишли да работим с тях. Когато Мария споменала за наредбата на Цанков, Учителят казал: „Това щеше да се уреди, защото над Министър-председателя седи Бог". Аз завърших естествени науки и по ботаника професор Стефан Петков ме канеше за асистент. В същото време проф. Стефан Бончев по геология също ме канеше за асистент. Значи от двете асистентски места аз се отказах и станах занаятчия. След това платихме двамата скъпа цена за захвърлените дипломи.

Младежката група беше доста внушителна в началото на Школата. Бяхме и студенти и ученици. Бяхме студенти във факултета и ученици в Школата.

Учителят не искаше да отделяме всичкото си време за Школата. Каза ни: „Достатъчно е да работите по един час на ден съзнателно за Школата, другото време използвайте както намерите за добре". Той ни насърчаваше да учим и особено се радваше на нашите успехи, защото бяхме добри студенти. Когато завършихме през 1925 г., управляваше Александър Цанков. Под влияние на духовенството и под настроение на някои военни, той издаде горната наредба. Ние бяхме свободолюбиви хора и много чувствителни за свободата си. Ето защо ние отхвърлихме и отрекохме всяка държавна работа. Някои не си взеха дипломите като нас, но други останаха известно време и изчакаха. Тази наредба не се приложи толкова строго и някои постъпиха на държавна работа като в последствие се издигнаха високо в кариерата си. А ние завършихме живота си като занаятчии, но бяхме свободни хора. Георги Радев завърши като преводач.

Когато Жорж преведе „Занони" тогава Учителят каза: „Лицата, героите и събитията в този роман са истински".

Жорж имаше деликатно здраве и една есен се намокря на дъжда, простудява се, започва да кашля, разболя се от възпаление на белия дроб и след това го докопа туберкулозата и за няколко години го смля. Накрая той пожела да излезе от града като ми каза: „Нямам въздух и не мога да дишам!" Тогава по съвета на Учителя аз го изведох в Родопите горе под Юндола има големи поляни, покрити върхове с гори и местността ре казваше Куртово. Та държавната печатница, в която работеше Неделчо Попов там имаше летовище. Отделни бараки, които ние използвахме. То беше далечно летовище за софиянци и стоеше празно. Неделчо взе разрешение да ни се отпусне една барака и ние с Жорж отидохме там. Имаше две-три стаи, огнище, голяма камина и беше доста удобно. Наоколо вода, дърва, хубав въздух, хубави изгледи. Аз живях там с Жорж един месец. Но после трябваше да слеза в града, за да работя. Нямаше кой да ме издържа. Тогава намерих един помак да се грижи за Жорж докато ме няма. И всяка събота излизах на Куртово, от гара Белово през Юндола и му занасях продукти и му оставях пари за разходи. От седмица на седмица той западаше и бе обезсърчен. Той, който имаше силен дух и издържаше на всичко видях, че отчаянието му се прокрадва в душата му. Дойде денят, в който той си замина. Със Жорж изживяхме цял живот. Бяхме неразделни приятели, наедно учехме в клас, наедно правехме упражненията си. наедно с него предприемахме разни задачи и Учителят накрая ни посочи като пример на ученици, които изпълняват окултни задачи. С него сме правили незабравими екскурзии. Беше любител на природата, винаги весел, разположен и лек за ходене.

Брат Жорж беше високо интелигентен с широко разбиране и знание, с широка култура. Знаеше много езици и направи много преводи. Може би тук Жорж направи една голяма погрешка. Не можа да прозре кой е Бо-Ин-Ра, който бе представител на крайния индивидуализъм и който от началото на Школата започна да го превежда. Не се допита до Учителя. А Учителят бе казал, че той е окултист обърнат с главата надолу и е представител на Черната Ложа. След като години наред превежда Бо-Ин-Ра и работи за Черната Ложа без да я осъзнава, чак накрая ние научихме мнението на Учителя за този автор. Но тогава се правеха неща без да питаме Учителя и всеки вършеше волята на своя господар. Имаше един критичен момент за Георги Радев в Школата. Тогава Учителят се намеси и го спаси. По този повод Той каза: „Аз съм го него откупил от Черната ложа, този триглав змей!"

Вероятно това се отнасяше за неговите преводи и за това, че той ги издаде в списание „Житно зърно", което бе замислено като списание на Бялото Братство, а освен това той на собствена разноска беше издал тези три тома на Бо-Ин-Ра. Значи беше ревностен застъпник на онази ложа.

И накрая Учителят откупи този змей от Черната Ложа. И бе заплатил с голяма цена. Ето това е историята за цената на откупа при Георги Радев.

Душа на девойка и дух на войн

Наричахме го Жорж. С него се запознах още от първите събори. През 1921 г. на събора в Търново видях един младеж със среден ръст, строен, с къдрава коса, който говореше само за астрология. Сприятелихме се и през следващата 1922 г. той участвува в Младежката група, която създаде комуната в с. Ачларе. За нея ще разкажа при друг случай. За нея има какво да се разкаже, защото тя протече драматично и с много поуки за нас в Школата и оттам поуки за българския народ. С една дума ние не бяхме готови за комунален живот и после десетилетия наред българския народ също проверяваше, че не е дошло времето да се ползва от комунален труд. Една зимна вечер бяхме насядали ние младежите около топлата печка, пиехме чай, а чайникът вреше и умувахме как да се нарече новото списание, което искахме да издаваме. Георги Марков подскочи и каза: „Ще го наречем „ЖИТНО ЗЪРНО", така че той даде идея-ха за името. А Георги Радев беше основател и редактор на това списание до края на живота си, цели 17 години.

Той завършва гимназия в Пловдив само с една тетрадка. А това е нещо необикновено за ония години, когато гимназистите носеха пълни чанти с учебници и тетрадки. Тогава учениците пишеха в тетрадките си какво говори учителят, после учеха уроците по учебниците си вкъщи и пишеха домашни упражнения задавани лично от учителите. На следващият ден се проверяваха домашните и учениците се изпитваха. Изключение не се правеше никому. Но Жорж не се подчини на тоя порядък, защото имаше отлична памет и просто издекламирваше онова, което са преподавали учителите. Имаше дарба за модерните западни езици. Когато дойде на Изгрева владееше няколко езика. Завърши университета по математика през 1924/25 г. Но не пожела да си вземе дипломата. И сега тя е още там ако има архив. Беше отличник на випуска. Не пожела да отиде да работи с тази диплома. Можеше да работи навсякъде с неговата дарба, но не пожела. Дори и учител по математика можеше да стане в някоя гимназия, но и това не пожела. Започна да се занимава с преводаческа работа. Това бе един непосилен труд, който се заплащаше много малко от издателството. Парите не му достигаха. Предаваше и уроци, и то на мнозина безплатно по математика, френски и латински езици. От неговите преводи трябва да споменем: „Хирология от Вреде", „физиогномика" от Дюрвил и „Астрология" от Сефариал, издания на библиотека „Водолей", която се ръководеше от Никола Нанков. Преведе „Биография на Ганди" и биография на „Жан Жак Русо" от Ромен Ролан. Преведе големият окултен роман на английския писател Булвер Литон - „Занони". Друг превод е „Лекуване чрез цветните лъчи" от А. Осборн-Иивс. Като негов собствен труд е книгата „Лица и души" - това са характеристики на големи световни личности. Една малка книжка ,Живите сили на слънцето". В списание „Житно зърно" написа статии върху тема „Жената в Евангелието". По-късно той издаде книга „Живот за Цялото". Това са мисли и изказвания на Учителя свързани по дадени въпроси, но взети от близки беседи по дати и сглобени в едно цяло. Голяма част от статиите, които той помества в „Житно зърно" после бяха издадени през 1939 г. под едно общо заглавие „Пътят на звездата". Поместваше редовно статии по астрология. Многото статии той ги подписваше с една малка ръкописна буква „г". Неговият почерк беше необикновен и всеки можеше да познае, че това е почерк на Жорж. Обикновено своите преводи той ги пускаше без всякакъв подпис. Имаше добър слух и свиреше на виолончело.

В братския живот вземаше дейно участие. Колко екскурзии сме правили в планината! Има една необикновена снимка на Георги Радев с Учителя, заснети до един камък. В нея се вижда проекцията на човека и неговата философска мисъл пред лицето на Всемировия Учител слезнал на земята в човешко тяло. Тази снимка е достойна за паралели и сравнения от космически порядък.

А сега ще ви разкажа най-драматичното, което се случи с него. Защо и как се случи не мога да кажа, но Георги Радев сам, без да пита Учителя преведе един окултист на име „Бо-Ин-Ра". Освен че го преведе, но започна и да публикува от тези преводи в сп. „Житно зърно" от 1924 г. до 1926 г., че дори и по-късно. През 1924 г. в книжка брой 3-ти, брой 4,брой 6,брой 8. през 1925 г. брой 3-ти, От 1926, г. брой 1, от 1929 г. в брой 5,брой 6.По-късно тези статии бяха издадени в три отделни книги: 1.Книга за Живия Бог. 2.Книга за човека и 3.Книга за отвъдния свят. Той ги издаде на собствени разноски през 1931-1932 г. като предговора в тези книги беше от него. Всичко, което той направи, го направи без да пита Учителя, макар че беше от Младежкия Окултен клас и живееше на Изгрева. Когато питаха след това Учителя за този автор, Учителят каза: „Бо-Ин-Ра" е от Черната Ложа. Мен никой не ме е питал, дали трябва да се превежда този автор и да се печати на български език. Направиха го онези, които работят срещу Школата". Чак тогава разбрахме какво е станало. Жорж реши да се коригира и издаде една книга „Учителят Говори", като за издаването на тази книга материал му предоставиха стенографките Паша Тео-дорова и Савка Керемидчиева. Учителят хареса тази книга и тя е образец на събрани бисери от Словото на Учителя и стъкмени по различни теми. По-късно Учителят заяви: „Заради написването на тази книга, аз откупих Георги Радев от Черната Ложа. За него съм заплатил с голяма цена."

Но случи се така, че той заболя от туберкулоза. Когато запитаха Учителя защо стана това Той добави само едно изречение: „Когато умът създаде противоречие и иска да го наложи на своето сърце, то човек се разрушава отвътре и заболява от туберкулоза". На други места бе казал, че когато в чувствения свят на човека се развие ураган от страсти, то този ураган помита белия дроб у човека понеже той е проекция на чувствения свят. Белия дроб е дървото и клоните, чрез които човек живее и на физическия свят и в чувствения свят. Но когато дойдат бури и урагани те скършват и пречупват стеблата на дърветата. Това се случи и с Жорж. Не само с него, но и с няколко души младежи. Учителят му беше дал метода как да се излекува, но той не пожела да се ползва от тях. Беше го срам, че ще му се смеят. А трябваше три пъти на ден с две стомни да носи вода от изворчето на Диана Бад до Игрева, но не рачи. Отива отново при Учителя: „Ами сега като си болен не ти ли се смеят? Кое е по-хубаво, да ти се смеят, когато си здрав или да ти се смеят когато си болен". Жорж мълчи, после изважда хороскопа си и почва да показва и да доказва на Учителя, че има еди какъв си фатален астрологически аспект и доказва, че трябвало десет години по-рано да си замине, по понеже е влезнал в Школата, то затова живота му е продължен. Ние останалите се споглеждаме, защото знаем думите на Учителя, че Жорж е откупен с голяма цена. Ние знаем това, но това Жорж не го знае. Не сме му го казали, за да не го обидим и за да не попадне в по-голямо противоречие. А сега обяснява на Учителя, че се задава зловещ аспект и че трябва да си замине. Плаче пред Учителя. Учителят му казва: „Над всеки хороскоп и над всяка астрология стои Бог. Бог е този, който ръкополага съдби на хора, народи и човечество. Аз мога да ти помогна и да ти покажа един много тънък конец, по който трябва да минеш. Този конец само ти ще го знаеш и само ти ще го видиш." А Жорж продължава да се вайка: „Аз имам много тежка родова карма, имам много тежка лична карма, имах много хаплив език, който хапеше хората около мене и сега не мога да се справя. Целият ми род живееше много разпуснато". Жорж обяснява на Учителя, а Учителят добави накрая само едно: „Рекох над астрологията стои Бог".

Съветите на Учителя не бяха спазени. А те бяха много. Освен Жорж и още двама братя се разболяха от туберкулоза. Единият от тях Константин Константинов се беше влюбил в Дафинка и въпреки съвета на Учителя да се откаже от нея той предпочете да държи Дафинка в чувствата си и това го разруши. Другият брат бе Христо Дързев- цигулар и музикант. Не го приеха в музикалната академия, понеже беше две години по-възрастен. Това го поболя. Много тежко го понесе. А беше музикант по дух. Непрекъснато пееше, свиреше и записваше нотите веднага. Съкруши го този срив на чувствата в него. Тази болест - туберкулозата взе като жертва много хора. По този въпрос Учителят говори в III. година на Общия Окултен Клас -10. лекция от 19.Х11.1923 г. на стр. 24-25.

Тези трима братя бяха болни и нямаше кой да се грижи за тях. Всички се страхуваха да не би да се заразят. Отидох и казах: „Учителю, ще ги заведа в Арбанаси!" Отговори ми: „Заведи ги!" Поотделно аз ги заведох. Там аз им готвих сам, перях ги, хранех се с тях, триех им потта от челото. Живяхме няколко месеца, а точно по това време в Арбанаси бе комуната на Петър и Марин Камбурови. Там имаше малки деца и аз се страхувах за тях. Решихме да се връщаме, но нямахме пари за влака. Камбурови работеха в Захарната фабрика. Отивам в Търново в една печатница да търся работа и ме наеха да правя буквите за афиши. За седем дни ги изрязах, платиха ми и купихме билети за влака. Георги Радев дойде на Изгрева, а Христо Дързев, който беше от Казанлък живееше у Георги Томалевски. Константин го заведох в Устово -Родопите. Прекарах с него един месец. Работих там. Оставих го и след 10 дни той се връща в София. Георги Радев бе в последната степен на туберкулозата и се оплаква: „Нямам въздух!" Споделям с Учителя: „Заведете го в Родопите." С Неделчо Попов го заведохме в Юндола, наехме под наем една горска хижа и прекарахме там един месец. Трябваше да се върна в София да работя. Оставих го на един помак, платих му да се грижи за него. А всяка събота с пълна раница с хранителни продукти тръгвах с влака за Белово и от там 18 км до Юндола с тежка раница на гърба. А от Юндола до Куртово още два часа. Отивам при Жорж, оставям продукти и се връщам. От Куртово се спускам до Юндола, до света Петка с теснолинейката като се прибирам до Пловдив и оттам с влака до София. А в понеделник съм на работа. Седмици наред прекарвах при този режим. Споделям състоянието му с Мария Тодорова. Отива тя при Учителя и споделя болката си с Него: „Учителю, брат Жорж не е добре от зле става по-зле". Учителят я поглежда: „Е, и тук на земята се работи и там горе в Невидимия свят се работи". Така приключва разговора. Мария ми го разказва и аз следващата седмица съм отново при Жорж. Но тогава Жорж усети, че това е последната ни среща. Наведе глава и заплака. Изпроводи ме докъдето силите му позволяваха и се разделихме по братски. На следващата седмица Учителят нареди една групова екскурзия до връх Мусала. Беше 23.УИ.1940 г. тъкмо бяхме слезнали от Мусала, седнахме при езерото до хижата и дойде някой и каза, че по телефона е съобщено, че един наш приятел се е поминал в Куртово. Разбрахме, че това е Георги Радев. Със Славчо Печени-ков, аз и Верка Куртева заминахме с кола до Велинград. Желаехме да го погребем в Куртово. Но родителите му бяха настроени срещу Братството, защото смятаха, че той се е провалил заради Братството и затова го погребаха във Велинград. А той си замина в 9 часа на 22.УИ.1940 г. и беше точно на 40 години.

Когато приятелите му прибраха багажа, аз мислено си пожелах да имам от него една снимка. По едно време чух гласът на Жорж: „Вземи я!" Но аз не я взех. После Верка Куртева ми я даде и вече 30 години тя виси на моята стена. Бяхме първи приятели и с него живеехме в една барака години наред. Спомням си, той изневиделица попита веднъж Учителя: „Учителю, кога ще дойде време, че да не спим?" Много му тежеше, че трябва да си губи времето в прекарване на сън. Смяташе, че човек трябва да използва денонощно времето си за духовна работа. Това бяха наши залитания тогава на младостта ни, както и това какво представлява съня. Вече знаем от Учителя какво представлява съня и че той е необходим на човека и че без него човек не може да живее на земята. Сънят, това е физическа-астрална-етерна сфера, в която пребивава двойника на човека и в този и в друг свят той се обучава, обменя енергиите си и се зарежда с нов потенциал. Но тогава Учителят му отговаря така: „Ти благодари, че е сънят!" По точен отговор едва ли има. А какво се крие в това изречение можете да разберете когато прочетете всичко, което е казал Учителя за съня.

И накрая ще завърша с една характеристика, която направи Учителят за Георги Радев: „Георги Радев има душа на девойка и дух на войн!"

След заминаването му приятелите написаха похвални слова за него в „Житно зърно" брой 7-8 1940 г. При друг случай ще ви разкажа още нещо и ще видите колко е верно изказването на Учителя за него, че има душа на девойка и Дух на войн.

Имаше брат, казваше се Георги Томалевски, с него бяхме в младежкия клас на Изгрева. Той живееше с майка си, баба Коца на ул. „Веслец", до гарата. Майка му ни посрещаше нас, младежите по следния начин: баба Коца слагаше на печката пет калайдисани медени гюмчета с вода, които вряха и ние седнали около масата попеем - пък изпием по една чаша гореща вода. Гласът ни се отвори и пак продължим да пеем. А на вън е студ, мраз и сняг. Пеехме на четири гласа и то от ноти. Всички бяхме започнали да учим пеене и можехме да четем нотите. Що песни изпяхме при баба Коца и що вряла вода изпихме при нея не може да се опише. Всички бяхме на една възраст, бяхме в Младежкият Окултен Клас, другарувахме и живеехме неразделно. Чудни бяха тия младежки години. По-късно се разпръснахме, макар че бяхме на Изгрева и при Учителя. Отвътре веригата, която ни държеше се разкъса и се разпръсна, защото други влезнаха между нас. Влезна помежду ни като елемент не друг, а жената. Не можахме да се справим с този елемент. Някои от младежите си заминаха заради нея. А други се отдалечиха пак заради нея като Георги Томалевски. Заради нея - жената, някои опълчиха срещу Школата и срещу Братството. Такива примери има десетина и те трябва да се разучат подробно, за да е за урок и поука за следващите поколения. Жената в Школата, която бе допусната от Учителя, тя се яви най-голямата пречка за нас младежите. Ние не можахме да я превърнем жената в сестра. И обратното бе верно - жената не можа да преобърне мъжът в брат. Всички опити, които бяха правени се провалиха и от двете страни. Бяха жестоки опити. По този въпрос е говорил Учителя и разрешението е, че чрез Словото Му жената трябва да се превърне в „Новата Ева". Новата Ева е вече духовната сестра, която изучава Словото на Учителя. А когато новата Ева, като духовна сестра започва да прилага Словото на Учителя, то тя се превръща в съработница на Бога. Ето, това е разрешението на задачата.

Но ние не разрешихме тази задача. Затова днес си припомняме за онези чудни младежки години. Трябваше тогава онази вряла вода от гюмовете на баба Коца да я пием не само ние, младежите, но и жените. Но те дойдоха по-късно и не можаха да пият от врялата вода на баба Коца. Те започнаха да пият друга вода от други гюмове. За вас остава, да си налеете вода от Божественият извор на Учителя и да седнете, младежите и девойките и да пиете от Словото на Учителя. Така ще разрешите задачите на вашата младост.

През време на Школата всички бяхме млади и хубави. А младостта си има изисквания и закони, на които се подчинява. Най-важният проблем бе този за брака. Учителят го разреши още на събора през 1922 г. като каза: „На окултния ученик не му е позволено да се жени". Но това се отнася за окултния ученик, а не за онези, които носят табели, че са такива.

Един наш брат учител, млад, хубав, от Младежкият Окултен клас харесван от всички ни решил да пътува с влака до провинцията и не щеш ли сяда в купето с една млада госпожица. Започва разговор. Какво са говорили, как е преминал, никой не знае. Но накрая така се обърнал разговора, че станало въпрос за брака. Тя го запитва: „Ти би ли се оженил за мен?" „Оженвам се", отговорил брата. „Обещай ми!" И той обещава. „Закълни се". И то се кълне, че ще изпълни обещанието. Тя била симпатична госпожица, но била еврейка при това, а той македонски българин. След време тя го потърсва и иска той да си изпълни обещанието, което е дал. А той имал с нея само един разговор от два часа. Едно ръкостискане и един разговор от два часа и никакви други връзки. „Обещал си, трябва да изпълниш обещанието си." Братът е поставен на тясно. Той е в Учението и знае, че не бива да лъже, трябва да бъде честен човек и да изпълни всяко поето обещание. Ами сега? Споделя с приятелите, но го е срам да отиде при Учителя и да Го пита. Срам го е, а срамът не е малко нещо. Голямо нещо е срамът. Но вече на Изгрева се е разчуло и сестрите отиват и разказват всичко на Учителя. Те са обезпокоени много. Как така да изчезне един такъв симпатичен брат и някоя външна госпожица да го награби. Първата привилегия е тяхна, нали са в един Младежки Окултен Клас. Учителят се усмихва и казва: „Човек не бива да изпълнява неразумни обещания." А една сестра негодува: „Учителю, как така го откраднаха!" „Лисицата наг-рабва първо най-тлъстия петел, най-перестия петел и онзи, който най-високо кукурига. Щом курника е разграден, кучето го няма и стопанина спи, то Кума Лисагце се оближе и ще се облажи с гласовития петел." Сестрата си тръгва и разправя надлъж и нашир за петела и за Кума Лисана. Споделя с мен: „Как не се намери едно куче тук на Изгрева да пази тоя кокошарник, че както е тръгнало, тая лисица ще отмъкне не само най-хубавите петли, но и най-хубавите кокошки." Аз съм свидетел, че думите на сестрата се сбъднаха и много кокошки и петли заминаха за града, само виждахме и чувахме как перушината им станала за хубави и меки възглавници. Тогава възглавниците се пълнеха с перушина от кокошки и петли.

Занасят отговора на Учителя на брата. Той вече се измъчва вътрешно, вижда че обещанието е неразумно, но не може да се откаже. Ако се откаже ще му падне достойнството. Ако го изпълни, достойнството му се запазва. А окултния закон е друг. Изпълниш ли такова обещание това показва, че подчертаваш своята личност. А това не е важно в една Окултна Школа. Важното е друго, че с едно неразумно обещание може да се отклониш от пътя. И така става, брата се оженва за еврейката, ражда му се дъщеря и той изчезва от Изгрева цели десет години. Той се върна на Изгрева чак когато Учителят си бе заминал, но беше пак раздвоен, искаше да бъде при нас, а беше при нея. Тя му пречеше да контактува с нас. На големи изпитания бе поставен този брат. А Учителят бе казал: „Най-неблагоприятното съчетание е между еврейка и македонец." Е, това ние го видяхме. А този брат след време беше честен да казва на други: „Ако си дал едно неразумно обещание може да не го изпълниш." А какъв брат беше само? Колко светлина имаше в него! Какъв възторг, каква поетична дарба. Но една връзка с неподходяща жена може да те смъкне или спъне от твоя път. Този брат се казваше Георги Томалевски.

Веднъж Томалевски е бил на Витоша на една екскурзия и бил в близост до Учителя и минавали покрай едно стадо кози. Тогава козите се пасяха на стада свободно по горите. Учителят посочва с бастуна си и му казва: „Георги, това което козите са за вас, това сте вие за Невидимия свят." Едно голямо откровение за съотношението между животните и човека и съществата, които са над него.

На Георги Томалевски при бръснене му излезли пъпки на брадата, вероятно са се инфектирали. Отива при Учителя на „Опълченска" 66 и търси съвет. Учителят му казва: „Вземи едно гърне с катран и си намажи лицето". Излиза Георги на двора и се чуди от къде да намери катран. Разгеле по това време пристигнал един приятел с конска каруца и донесъл някакви продукти за кухнята. Тогава всички носеха катран в катраници, които слагаха под каруцата и с тях мажеха осите на колата да не скърбуцат. Селянинът му подава катрани-цата, той бръква с пръст и си намазва пъпките по лицето. Влиза в двора, сяда на пейката и изважда огледалце и се оглежда как се е разкрасил, така че не може да се познае. И точно по това време в двора влиза една много-хубава жена, но извънредно разтревожена. Георги забравя, че е разкрасен с катрана и скача да я посреща. Може ли такава една хубава жена да се оставя да се лута по двора? Но тя го поглежда бегло, после с презрение си отмества главата и показва, че той е един никаквец и една отрепка, вдига глава и отива към стаята на Учителя. Георги сяда на пейката, пак вади огледалцето, разглежда си лицето и оплаква нещастната си съдба. След малко излиза Учителя с красивата и хубава жена. А тя вече не е разтревожена. Тя е усмихната и сияе като слънце. А нашето слънце, нашият красавец Георги Томалевски бе намазан с катран и черен облак бе закрил слънцето му, клюмна с глава и усети, че в него нещо ридае. Това беше жалба за потъмнялото слънце на Георги Томалевски.

Теософското движение се зароди в началото на века. Един от най-идейните представители и председател на теософската ложа у нас бе Софрони Ни-ков. Теософите бяха много активни до Европейската война 1918 г., а след това създадоха свои кръжоци за обучение и всеки, който завършваше получаваше специален диплом. Много от нашите братя бяха минали през теософите - Никола Нанков, Методи Шивачев и още десетина други. Издаваха много преводна литература. Много от братята залитаха по тази литература, за която Учителят още от самото начало на Школата през 1922 г. бе казал, че тя е булгур, че това са трици и че това не е храна за окултния ученик. Още през 1925 г. на 29 март 1925 г. теософите празнуваха 25 години от първата теософска сказка в България. Така че още в началото на века Учителят върви из България и сее семето на Словото на онзи Божествен Дух, който бе в Него в умовете и сърцата на българите, а се явиха и онези другите, които сееха семена на плевелите и бурените. Ето ние през 1925 г. празнувахме трета година от началото на Школата, а теософите празнуваха своята 25-годишнина. Тези сравнения не са случайни. Това са сили, които се явиха да отклонят представителите на този народ, които имаха духовна нагласа и трябваше да бъде живата аудитория на Учителя.

Теософите имаха международна организация и бяха създали „Ордена на звездата на изток". Те ежегодно свикваха международни конгреси. В холандския замък „Ерде" поканват членовете си на своя международен ежегоден конгрес. Тази година бяха решили да обявят Кришна Мурти за родилия се Христос и за Миров Учител. В разстояние на 25 години те проповядваха, че е близко времето за явяването между хората на Мировият Учител. Да, Мировият Учител наистина бе дошъл, но Той дойде в България. Това беше нашият Учител, Който бе на Изгрева. Това нещо те не можеха да го знаят, но трябва да се зачете, че техните вътрешни духовни антени бяха доловили, че Мировият Учител трябва да слезе на земята. А Той бе слезнал, бе се родил и крачеше из земята българска и сееше семето на Словото на Великия Учител. У нас имаше издадена многобройна литература на теософските водачи - Ани Бе-зант и Ледбитер. В една от беседите Учителят категорично бе заявил на въпрос на приятел, дали Ани Безант е светица - строго отрицателно. А за Ледби-тер бе казал, че той е прероденият пророк Амос от Стария Завет, който на времето е бил овчар и сега си спомня някои неща и работи с кредита от миналото. Това бе споменато от Учителя, защото тогава бяхме млади и всички налитаха към ученията на така наречените теософски учители. Така че всеки от Школата на Учителя можеше да чете, да сравнява, да премисля и накрая бе принуден да се определи. Но голямо бе залитането от нашите среди по тео-софската литература.

И накрая тук се намеси Учителят. А случаят е много прост и много категоричен и невероятно класически за описание. Имаше един брат Атанас Димитров, който се подвизаваше с нас в Младежкия Клас, ние бяхме на едни години с него. Той беше преминал през Теософската ложа и имаше диплом. След като научи за Теософския конгрес, реши и той да замине. Но понеже беше беден и нямаше пари тръгва пеш. Той пропътува 40 дни пешком до холандския замък „Ерде" и пристигайки там бил в такова окаяно положение, поради което го бяха настанили и му дали да се грижи за градината на този замък. Направили го градинар, за да си заслужи прехраната и облеклото, с което го пременили. Започнали да пристигат гостите за конгреса. А това са били все заможни и все интелигентни хора. Прости хора няма при теософите, защото тяхната литература е за просветен и интелигентен ум. И бедни хора няма при тях, защото те си плащат сами всички разноски както и курсовете. У нас в България се записваха в техните кръжоци и студенти както и ученици от горните класове на гимназията, но те също си плащаха таксите. Така че бедни и прости хора при теософите нямаше и не можеше да има. А нашият Атанас после го назначават да управлява замъка след като го виждат, че разбира от всичко. Той се грижел да осигури настаняването им по квартирите, посрещал гостите и боравел с паричните средства в замъка „Ерде" до края на конгреса. Атанас всяка сутрин излизал на разходка и чакал изгрева на слънцето, нали така е свикнал от Изгрева в София. Така той тук се среща с Кришна Мурти, който е бил вече пристигнал и който е търсел място сутрин да се усамотява. Всяка сутрин двамата излизали, срещали се, разхождали и разговаряли. Атанас през цялото време му разказвал за Учителя в София и за Школата на Изгрева. През цялото време Кришна Мури слушал и задавал въпроси.

Идва денят когато на конгреса трябва да се открие и да се обяви Кришна Мурти за Христос и за Миров Учител. На третия ден Кришна Мурти държал една реч, но думите, с които започнал били: „Не съм аз Мировият Учител, не съм аз Христос". Теософите изтръпват обидени, разочаровани и протестирали пред него, че това го прави от скромност и смирение. На следващия ден държи втора реч и отново започва: „Не съм аз Мировият Учител, не съм аз Христос". И накрая добавил: „Мировият Учител е в България - той е Петър Дъ-нов." На третия ден се разтуря световния конгрес на теософите. Софрони Ников, който е бил на този конгрес като представител на българската теософс-ка ложа много години по-късно лично на брат Георги Куртев от Айтос бе предал думите на Кришна Мурти, който казал, че Мировият Учител е в България и че Той е Петър Дънов. Но Софрони Ников бе го казал това само на брат Георги Куртев когато го бе посетил веднъж в градината в Айтос. Но той не посмя да го съобщи на останалите теософи в България поради лични и други причини. Кришна Мурти каза Истината, а Софрони Ников я укри за българските теософи и за българската общественост. След 1944 г. той бе арестуван от комунистите и изпратен в концлагер като враг на новата власт и там намери смъртта си. Ако беше казал и изнесъл Истината неговият живот щеше да протече по друг начин. За Истината човек трябва да се бори и да отстоява.

Атанас там в замъка „Ерде" се влюбва в една холандка Хилда, за която се оженва. Ражда им се момиче. А Кришна Мурти беше кръстник на това дете. Атанас се върна в България с жена си Хилда и с дъщеричката си. Нямаше работа и аз го взех при нас да работи в мозайкаджийската бригада. И така

Хилда се сближи с нас. От тогава имаме една снимка, на която е заснета малката дървена къщичка на Изгрева и от ляво на дясно са образите на Мария Тодорова, Цанка Екимова - рождената ми сестра, Хилда, Атанас Димитров, Борис Николов, а в краката ми е застанала 2-годишната дъщеричка на Хилда и до мен рождения ми брат Николай Дойнов. Тази снимка за мен означава много и ме връща в онези години, когато с тази история разказана от мен светът трябваше да се определи за Духът на Истината. Всеки се определи и всеки тръгна по своя път. Ние останахме в Школата на Всемировия Учител Беин-са Дуно, където Духът на Истината слизаше в Неговото Слово, а ние бяхме ученици в Школата на Бялото Братство.

Учителят си замина и тялото Му бе положено на ложе покрито с бели покривки. Беше организирано поклонение. Братя и сестри се изреждаха да стоят пред Него, за да си вземат сбогом. Няколко фотографи правеха снимки. Най-сполучливата снимка е на Пеню Ганев, който засне главата на Учителя в профил. Той ми разказваше, че като гледал как художниците се мъчели с молив да нарисуват профила на Учителя и по-специално носът Му, Той се ядосал на неумението им, затова поставил триножника с фотоапарата и направил една изключителна снимка.

Но имаше един учител по рисуване в една от софийските гимназии, който седеше на столче и нарисува ръцете на Учителя. Така умело и така професионално със всички гънки, жили, вени, тъкани, че беше нещо повече от фотография. Не бях виждал такова нещо. След като нарисува ръцете на Учителя, той си прибра скиците. Аз се приближих към него и запитах: „Защо ги нарисува?" А той: „За пръв път виждам такива живи ръце и пръсти, които говорят." След време исках да ги откупим, за да ги прибереме, но художникът отказа: „Те са ми жив талисман. Те са ми спомен от г-н Дънов." За него Учителят бе г-н Дънов, но той Му нарисува ръцете, защото Го бе схванал по Дух и тези скици са още живи пред очите ми. А това е важното - да схванеш нещата по дух и да се добереш до Духа. Неговото изкуство като художник потвърждава именно това.

Този художник се казваше Герасимов.

Затова вие трябва да издирите този учител-художник и да откупите скиците от неговите наследници.

Спомням си, че веднъж приятелите поискаха разрешение от Учителя да остави в изображение дланите на двете си ръце. Учителят се съгласи. Приятелите Му поднесоха прах от графит, в който Той сложи ръцете си. Графита полепна по дланите Му и след това Учителят последователно сложи двете си длани на ръцете на два отделни листа хартия. Така се отпечатаха всички линии на Учителя от дланите Му върху двата листа. После ние ги прибрахме. Но къде са сега не мога да ви кажа, защото изминаха 30 години от тогава. Те са прибрани и укрити от постоянните обиски, които правеха властвуващите срещу Братството. Дано са запазени. А вие трябва да знаете, че това нещо го има някъде. Ние сме мислили да оставим за следващото човечество освен Словото на Учителя, където ще срещнете Духовния му образ и Божествената му същина, но сме се постарали да ви оставим и доказателство чрез образа Му -снимки, скици и картини.

Случи се така, че след откриването на Школата 1922 г. на ул. „Опълченска" 66, където живееше Учителят идва Борис Георгиев - художник с намерение и желание да нарисува образа на Учителя. Защо имаше този подтик да Го рисува и от къде беше дошъл ние не знаем. На други хора Учителят не разрешаваше да бъде рисуван, но на него разреши. По това време във вестниците имаше написани и клевети срещу Учителя и за доказателство на техните писания бяха сложили снимка на Учителя в профил и върху този образ Му се об-ругаваха. Затова Учителят в онези години не разрешаваше да бъде заснеман от фотографи. И след тази фотография трябваше да изминат почти десет години, та чак накрая Учителят да разреши да бъде заснеман. Учителят се съгласи след това да бъде фотографиран, защото един от фотографите поиска от Него разрешение да остави на идущото човечество доказателства, че Учителят е бил в плът и кръв между българите. А в Словото Му ще срещнете „Духът на Истината".

Борис Георгиев започна да рисува Учителя. Рисува Го, но не може да нарисува очите Му. Накрая Го замолва, да му помогне, за да ги нарисува както трябва. За най-голяма изненада на Борис Георгиев, Учителят му казал: „Хубаво!" Тогава Той си затваря очите и така с притворени клепачи и затворени очи бива привършен портрета на Учителя. Когато портрета е бил готов приятелите го виждат и питат Учителя защо е нарисуван със затворени очи. А Той им отговаря: „Не искам да виждам ужасите, които идват върху светът! И затова си затворих очите!" Така остана портрета Му, нарисуван със спуснати клепачи.

Борис Георгиев беше своеобразен, свободен художник. Живееше самостоятелно в разрез с обществените норми върху живота. Беше беден, но честен. Ние сме свидетели, че той премина интересен живот с подходящо и неповторимо творчество на един окултен ученик от Школата на Бялото Братство.

Денят 27 декември 1967 Г.

Обични братя и сестри,

Денят 27 декември е посветен на Учителя.

Този ден ние живеем със спомена за Него.

Неговият образ носим в душите си.

Към Него е отправена нашата мисъл и най-хубавите ни чувства. И наистина, като прегледаме живота си, виждаме, че няма по важно събитие от срещата ни с Учителя.

Днес ние си припомняме пътя, който извървяхме с него - живота, работата, учението - път на растене и разширение, път на освобождение от ограничения, заблуждения и предразсъдъци, път на радост и светъл мир.

Този път е свещен за нас.

Какво отношение имаше Учителя към „Малките братя" с каква любов вникваше в живота им, с каква бащинска грижа им помагаше.

Той сам се наричаше - „Братът на,: най-малките".

Ще ви приведем един малък пример от живота ни с Учителя:

Беше летен ден. Валеше проливен дъжд. На Изгрева идва селянка боса, цялата измокрена. Влиза в къщичката на един от братята - Иван Антонов. Той я пита: „Къде така в този дъжд?" - „Търся човекът, който всичко знае." - „Кой те изпрати?" - „Лекарите от психиатрията, от болницата. Те казаха, ние не можем да ти помогнем, защото ти все слушаш някой да ти пее и говори. А за това тук лек за тебе няма. Иди там горе на Изгрева, търси човекът, който всичко знае, само той може да ти помогне, защото горе са всички като тебе - все чуват, че някой им пее и говори." Вижда брата, че лекарите са искали да се пошегуват. Жената пита: „Ти знаеш ли го къде е?" Братът поглежда през прозорчето и вижда на поляната под беседката седи Учителят и няколко братя и сестри. Той казва на жената: „Ела с мене". Завежда я. Жената пада на колене пред Учителя, гледа го с умоляващи очи и мълчи. Учителят я пита: „Какво искаш?" Жената казва: „Ти всичко знаеш." Минава време. Учителят пак пита: „От къде си?" - „Ти всичко знаеш. „Кой те изпрати тук?" - „Ти всичко знаеш."

Учителят мълчи дълго, вглъбен в себе си, после казва: „Мъжът ти се помина преди две години. Обичаше ли те? Пееше ли ти песни? „Ти всичко знаеш", вика жената и се залива в сълзи. „Той и сега ти пее и ти слушаш неговите песни. Той и сега ти говори и ти чуваш неговите думи. От какво има да се смущаваш?" - „Ти всичко знаеш", вика жената и плаче.

След това бръква в пазвата си, изважда кърпа, развързва възел и туря на земята пред Учителя 2 левова сребърна монета. После става, целува ръката на Учителя, покланя се ниско и се отдалечава все с лице към него. Братът я изпраща до пътя. Като се връща Учителят му казва: „Вземи парите, виждаш тя си плаща."

Любовта прави чудеса тъй естествено и просто, че те остават незабелязани. Брат Иван Антонов прибира парите за десятък за Господа.

Днес ние с благодарност отваряме душите си за нашия обичен Учител, да ни посети той със своята мисъл, да почувстваме Неговото присъствие, неговия мир и неговата светла вяра в Истината и Доброто, за които Той дойде и за които свидетелствува.

Ние отправяме нашата молитва към него - „Да ни ръководи и крепи в пътя на живота." С него ние всякога сме силни.

Бъдете верни и истинни в пътя към него.

Поздрав на всички братя и сестри.

Братският съвет

Борис Николов

През време на Балканската война и Европейската много приятели, сподвижници на Учителя бяха извикани като войници, запасни офицери и бяха на фронта. Учителят тогава ги изпроводи с „Добрата молитва" и на всички даде „91 Псалом" да го четат и произнасят на глас. Този Псалом запази всички и те се върнаха живи и здрави. Никой не бе убит или ранен. Има много опит-ности на първите братя с Учителя от едно време, които показват и доказват Божията закрила върху тези души. Тези примери ще ги намерите и ще ги прочетете. Те са верни и истински. Аз заварих тези братя когато бяха на възраст, а аз бях млад и виждах и чувах с какво благоговение те разказваха своите опитности. Благоговееха пред Духът на Учителя. Бяха Го познали там, на фронта между снарядите и смъртта, бяха Го видяли как се изявява Учителят в нужда и как се проявява в беда. По онези години прочетох в едно писмо на Учителя, в което Той казва, че през времето на Христа учениците Христови с радост са минавали през смъртта, а светът се е радвал на това. Но сега, в тези времена учениците на Христа ще се радват и славословят Бога, а светът ще ридае. Аз видях това и заварих вдовиците на много убити българи от двете войни. Синовете на убитите бяха мои съученици. Беше наистина страшно да се гледат вдовици, сираци и немотия. Цяла напаст Божия бе налегнала българската земя.

Имаше един войник, ранен през време на войните. Някакъв шрапнел бе се пръснал и парчета от него се бяха загнездили в крака му. Той се бе подул, отекъл и станал двойно по-голям като дирек. Лекарите бяха му предложили да му отрежат крака, за да се спаси животът му, защото инфекцията щеше да го умори. Имал е една непрекъсната и непоносима болка. Но да се подложи на ампутация не искал, защото бе видял как се върви с патерици, бе видял осакателите войници от войните." А той бе селянин, имаше стока, малко земя - как ще я обработва с един крак и как ще се движи след ралото когато оре? Имаше жена и многолюдна челяд. Все неща неразрешими. Ако му отрежат крака - беда. Ако не го отрежат още по-голяма беда - ще умре.

Не зная как и по какъв начин той научава за Учителя и с една каруца пристига на ул. „Опълченска" 66.Ако е познавал преди това Учителя не би така пострадал, нали всички ученици се върнаха здрави и читави от фронта! Тях ги запазиха молитвите, които четяха непрекъснато по Негово указание. Този селянин бе седнал на една от пейките в градината и чакаше среща с Учителя. Аз бях седнал на същата пейка и чаках по друга работа Учителя. Селянинът сподели патилата си с Учителя и му показа крака и патериците. След малко Учителят каза на сестрите: „Направете му компрес от квас!" Тогава Учителят подробно му обясни как се прави това. Аз за първи път присъствах на едно такова подробно обяснение. После си обясних, че той бе селянин, всичко му беше познато, знаеше как се меси хляб, нали той мелеше брашното на воденицата, а жена му го месеше. Друг път такова обяснение не съм чувал от Учителя. По-късно Той обясняваше в беседите лечебното свойство на кваса, че при него се развиват микроорганизми и при техния бурен растеж се освобождава енергия, която лекува. Каквото и да е обяснението, за нас то е непонятно, но то остава разбираемо за онези, които са го приложили и са имали полза от него. Взима се селски квас и се замесва тесто. Оставя се да втаса. После се слага на марля или на тънко памучно сукно се разстила тестото и се поставя на крака. Така го обясни Учителят. Селянинът разбра, Учителят протегна ръка за здрависване, а той селянинът, взе че я целуна, Учителят се усмихна. Остави го на ул. „Опълченска" 66, кака Гина му даде креват, направи и му сложи лапата с квас и с два пъти налагане на лапата, подутото зачервено място на крака се пробива и изтича много гной. Изпращат човек при Учителят и съобщават за изтеклата гной, получават нов съвет и накрая след известно време оздравява. Отива при Учителя да Му благодари и иска от Учителя да му определи какво може да направи, защото е селянин и иска да се отблагодари както трябва. Учителят му предлага да работи три години на градината на Изгрева. Той с радост се съгласява и се пренася на Изгрева и три години работи денонощно в нея.

Научават се близките му, че вече е оздравял и се чудят защо не си идва на село. Идва старият му баща и жена му да го търсят. Заварват го на Изгрева и той им разказва целият случай. Те седят, гледат го жив и здрав, а работи някаква си градина, когато там на село го чака имот - ниви, стока и многолюдна челяд за изхранване. Жена му седи, навела глава и мълчи. И той им казва: „Аз за вас сега съм мъртъв. След три години ще оживея и възкръсна. Ако искате да се върна при вас ще ме чакате три години. Аз тук сега се откуп-вам пред Бога." Тръгнали за село жена му и старият му баща и плачат по пътя за него като за умрял човек. Минали три години в труд и работа на градината. Само той си знаел какво му е било на душата. Но денят когато навършил три години, а той бил забравил, че има такъв ден, то Учителят го извиква и му казва: „Днес се навършиха три години откакто си тук. Беше мъртъв, но оживя и възкръсна. Отиди си при вашите, защото те те чакат и имат нужда от теб". Учителят му повтаря същите думи, които той е казал преди три години на жена си и баща си. Заминава си на село, пристига си жив и здрав и започва да работи нивите. Над бедния дом се изсипва цяло благоденствие от берекет, стока и челяд. На всеки събор през август този брат идваше на Изгрева и носеше от продуктите на своят труд и ги поднасяше пред нозете на Учителя.

Този човек се казваше Тако. Името му бе Тако. Да, името ме бе Тако, а не „онако", както казват тук шопите. Има такъв йзраз за хора, които са веднъж „Тако", а после „Онако". Значи веднъж обещаят, а после се изметнат и не удържат на обещанието си. Така този брат издържа изпита си като Тако. Защото името му бе такова - Тако, а не онако. Тако, да ви е името братя!

След него дойде на градината на Изгрева да работи дядо Ради, който работи десетки години.

По случай заминаването на брат ПЕТЪР КАМБУРОВ - 20.VII.1969 г.

БРАТЯ И СЕСТРИ,

Днес присъстваме на едно ТАЙНСТВО на живота. Заминаването на една душа както и идването й на земята е ТАЙНСТВО - тези моменти крият неща неизвестни нам.

Ние, които преминахме цял живот с брат Петър, които вървяхме с него рамо до рамо, учехме се, работехме и се борехме, знаем, че той беше един от Божиите служители. Божиите служители имат Вечния живот. Те идват на земята, свършват своята работа, и се връщат пак в дома Господен - дома на своя Баща.

Бог изпраща своите служители, за да мине през душите им неговия живот - новите идеи, мисли и чувства, за дадена епоха - тъй се ражда една нова култура.

Вие всички, които познавате брат Петър, знаете колко обичлив беше той - приветлив, жизнерадостен, духовит, той внасяше радост и веселие където се появяваше. Той беше опитен работник, съзнателен, пожертвователен, винаги готов да се притече на помощ в нужда.

Неговата цигулка дълго време ще звучи в душите ни, неговата усмивка ще ни съпътства и насърчава.

Той беше вдъхновен изпълнител на песните, истински творец в певческото изкуство. Сега ние се прощаваме с него. Но ние знаем, че онзи велик РАЗУМЕН СВЯТ, който устрои тази наша среща, този живот, ще устрои и бъдещата ни среща и ще подготви условията за това.

Сега ние ще бъдем търпеливи до нашата бъдеща среда.

А тя ще бъде скоро.

УЧИТЕЛЯТ ПРИЗОВАВА РАБОТНИЦИТЕ СИ И ГИ ПРИГОТВЯ ЗА НОВА

СРЕЩА.

И тъй до нашата следоюща нова среща.

Брат Борис

20.VII.1969 г.

с. ПРОСЛАВ, Пловдив

Петър Камбуров е дошъл при Учителя по работа. Говорили що говорили и той трябва да си заминава на следващия ден. Редът е такъв, обаче той трябва да се сбогува с Учителя, преди да си тръгне. Не може да тръгне току-така. Но в този момент с Него говори Елена Иларионова от Търново. А тя винаги има цял ферман с въпроси, които си е записала, а Той отговаря. Елена не бърза, Учителят също не бърза, а Петър трябва да гони влака, който не чака. Той си има разписание. За влака е важно разписанието, а не е важно дали Петър ще се вози с него. Брат Петър се притеснява отстрани, но Елена говори с Учителя и не допуска никого до себе си. Накрая той не издържа и извиква: „Учителю, влакът ще тръгне!" Учителят се обръща за секунда: „Почакай малко!" А брат Петър се притеснява трябва навреме да си стигне у дома, защото има спешна работа, но сестра Елена задържа Учителя. Тя не се съобразява с нищо. Петър изважда часовника си и от три метра го показва на Учителя. Но Той му кимва: „Почакай малко." Какво да прави. Принуден е да чака. А не може да не се сбогува с Учителя. Предпочита да закъснее, но да се сбогува. Най-после идва и неговия ред. Целува Му ръка, след което Петър изхвърчава като стрела. На бегом стига, нахвърля се на гишето и пита дали влака е тръгнал. Там обаче му съобщават, че влакът е трябвало да замине преди 15 минути, но поради някаква причина ще тръгне с два часа закъснение. Петър е задъхан, пъшка, но се радва, че не е изтървал влака. Купува си билет, после сяда в купето и въздъхва. „Слава Богу!" А пред очите му излиза картината как сестра Елена Иларионова от Търново задава въпроси на Учителя по нейния бележник и вижда как тя хич не иска да знае, че наш Петър бърза за влака. Тя не иска да знае, но има друг, който знае и който не иска Петър да закъснее за влака. Ето защо сега Петър седи в купето и му се привижда тази картина и слави Бога за оказаното му внимание към него, към един от малките човеци по земята българска.

Родът Камбурови е стар род и многоброен. Никола Камбуров бе ръководител на братството в Казанлък. Той бе печатар по професия и напечати някои от беседите на Учителя.

Неговия брат Стефан Камбуров бе този, който си продаде имота и с получените пари отидоха да правят комуна в Арбанаси, въпреки съвета на Учителя да не правят това. Опитът бе направен и накрая останаха без имот, без препитание, без къща и с много борчове, които трябваше да изплащат в следващите 5-20 години. Стефан Камбуров бе най-стария печатар, разбираше от печатарски машини и той движеше почти цялата работа по издаването на беседите. Беше майстор, машинист и словослагател. Той разбираше от всичко. Той създаде и другите печатници. Има една снимка на Учителя на балкона на тяхната къща в гр. Казанлък с тези братя от онова време.

Другият брат Слави Камбуров живееше в Нова Загора и беше печатар и печаташе много беседи на Учителя.

Бащата на Петър и Марин Камбурови, старият Стефан Камбуров, на времето отива войник през Балканската война. Минава при Учителя и Му съобщава, че заминава войник, но че се опасява за семейството си, ако падне убит, какво ще стане с него? Учителят го изслушва внимателно и го успокоява като казва: „Ако се озовеш в опасност повикай ме с думата „Учителю!". Стефан се разделя с Учителя и заминава на фронта. Това, което е чул от Учителя го възприема като нещо, което не подлежи на размишление и умуване. Приемало не само като съвет, а като разрешение при неговото участие във войната. На фронта забравя за това. Но се оказва в опасност, шрапнели падали около него и загивали много хора. Идвало ред и за него. Помислил за семейството си, децата си и чак тогава си спомня, какво му е казал Учителя в София. Изведнъж извикал: „Учителю!" Не изрекъл още думата и изведнъж канонадата спряла като под команда. Следващият залп щял да бъде върху неговата позиция и неговия окоп, защото залповете вървяли последователно и обстрелвали наред метър по метър. Ако е имало още един залп шрапнелите щели да паднат в окопа и с тях е било свършено. Но канонадата спряла изведнъж по нечия заповед. Стефан вдигнал глава и благодарил на Учителя. Той с няколко още войника седяли в окопа и мислено преживявали онзи миг, в който обстрела спрял и живота им бил запазен.

Родът Камбурови е стар род с дълбоки корени. По онова време родът е представен от Никола Камбуров, който е в Казанлък, Стефан Камбуров в Стара Загора и третия - Слави Камбуров в Нова Загора. Камбурови са запознати с учението на Учителя и се подвизават в Братството. А Слави Камбуров е социалист по идеи и материалист по убеждение. Бил е начетен, учен и писал статии по вестниците. Като бил на гости при братята си и като слушал как те непрекъснато говорят за Петър Дънов, не издържал и изрекъл: „Ако се срещна с Вашия Учител аз тутакси ще го оборя за нула време." Той смятал, че като владеел марксическа диалектика щял да го обори в спора. Но искал да слушат и гледат и другите му двама братя, за да видят какъв учен брат имат и да се гордеят с него след това.

Минало време Учителят пристигнал в Ст. Загора, където живееше Стефан Камбуров и Слави Камбуров получава телеграма в Нова Загора, че Учителят е пристигнал на гости при другите двама братя. Учителят го приема насаме в една от стаите на дома, където е отседнал на разговор. След малко Слави излязъл от стаята на Учителя уплашен и замислен с наведена глава. А преди това влезнал горд като паун с разперени крила. Дори носел няколко книги, с които да обори своят опонент. След това Братството излезнало извън града на екскурзия. Поканили и Слави. Слави все вървял мълчалив и с наведена глава. Накрая братята го спират и го питат: „Слави, какво стана с тебе? Нито се виждаш, нито се чуваш, все едно, че си потънал в земята." А обикновено когато се съберат Слави е голям оратор и от него човек не може да вземе думата. А сега мълчи и върви с наведена глава. Вдига глава, отваря уста и изрича следното: „Аз мислех, че г-н Дънов е един обикновен учен човек. А Той такива неща ми показа от света на четвъртото измерение, че по едно време не знаех къде се намирам, дали съм на небето или съм на земята." Братята любопитстват: „Кажи едно нещо, което Учителят ти е показал". „Не, не мога. Г-н Дънов ме предупреди да не казвам нищо на никого".

От следващия ден Слави Камбуров влиза в Братството и става привърженик на Учението. В споровете с материалистите и атеистите е бил много убедителен, защото я познава тази материя. А по Дух знае какво представлява Учението на Учителя, имал е досег и съприкосновение и пряко общуване с Невидимия свят с помощта на Учителя, който за момент е отворил очите му, отпушил ушите му и прекарал съзнанието му в четвъртото измерение. Така той имаше знанията и познанията да бъде вещ и необорим в споровете. Започна да пише книжки за окултната наука. През 1929 г. в Нова Загора той издава една книжка „Окултна наука". На края на стр. 39 тя завършва така: „И когато по-нататък по закона на еволюцията, заминем от земята в другите мирове на Космоса, да станем и там разумни и съзнателни граждани, като разумно и всестранно използваме новия живот, който ни очаква там, защото душата - човешкото его, човешкото самосъзнание е безсмъртно и живота е вечен и безкраен във всемира."

Ето това е пример: на време да срещнеш Учителя и навреме да ти се отворят очите за Словото Му.

Родът Камбурови бяха печатари. Никола Камбуров имаше печатница в Казанлък. Стефан Камбуров откри печатница в Стара Загора. Слави Камбуров се сдоби с печатница в Нова Загора. След войните печатницата от Стара Загора се слива с тази от Нова Загора и накрая остана като държавна печатница. Те отпечатаха редица беседи от Словото на Учителя.

„ВЯРА ЖИВА"

„До сега нищо не сте искали в мое име. Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна".

Евангелие от Йоана, глава 16, стих 24.

Когато се обяви Първата световна война, мнозина от братята бяха извикани във войската. Ако частта им минаваше през София или имаха възможност, те идваха при Учителя да си вземат сбогом.

Брат Стефан Камбуров дойде при Учителя облечен вече в униформа -частта им заминаваше за Южния фронт.

Учителят го прие - остави го на обед, разговаря с него. На прощаване братът се оплака на Учителя: „Учителю, страхувам се, оставям жена с невръстни деца".

Учителят му казва: „Когато се намериш в опасност или в трудно положение, повикай ме".

Братът замина. Частта им се установява някъде на юг, към Демир-Хисар. Застояват се там няколко месеца и тъкмо се приготовляват да празнуват Великден, идва заповед да заминават. Недочакват даже да се доопекат Великденските агнета.

Частта тръгва, а обозът с инвентарът щеше да ги последва.

Пътуват пешком цяла нощ усилен маршрут, на другия ден също, с малки почивки, и привечер спират близо до някаква гаричка - Демир-Балан. Артелчиците, които мислят, че са вземали хляб за три дни, виждат, че хлябът се е свършил и войниците нямат какво да ядат.

Докладват на командира на ротата. Полковникът буен, сприхав и малко пийнал, вика на войниците: „Юнаци, кой от вас ще се върне веднага в Демир-Хисар да каже на фелдфебела да натовари повече хляб?"

Всички мълчат. Вече притъмнява. Настъпва нощ. Местност непозната. Гръцкото население враждебно. Полковникът се ядосва, оглежда войниците свирепо - всички мълчат. Опасна задача и неизпълнима - за една нощ да отиде и да се върне сам войник - невъзможно.

Полковникът вика: „Кой ще отиде?"

Тогава, някой войник подсказва на шега: „Да отиде Стефан".

А Стефан - на вид слабичък, деликатен, месо не яде, вино не пие, кротък, послушен, но винаги весел. - Всички избухват в смях.

Командирът вече ядосан, вика: „Да излезе Стефан". Излиза брат Стефан, застава мирно. Командирът предава заповедта: „Заминаваш веднага за Демир Хисар. Ще предадеш на фелдфебела да натовари хляб и с другия инвентар ви искам утре вечер тук."

Чак сега се сепват войниците, чак сега виждат, че шегата докара беда за добрия човек. Подофицерът казва: „Да му дадем другар, като са двама, по могат да се пазят. Да им дадем и коне, как ще стигнат за една нощ до Демир-Хисар? Пътят не познават, гърците са враждебни, нощта е тъмна". Дават другар на Стефан, дават им и коне - тръгват, изпращани със съчувствие от всички. Вече се мръква съвсем. Тежки облаци виснат, ръми дъждец - всичко е проникнато от влага. Вървят кончетата, цапат из локвите, а небето тъмно, нито една звездичка. Тъмнината се сгъстява - непрогледна, в окото ти да бръкнат, няма да видиш. Жаби крякат, нощни птици се обаждат, от време на време подухва ветрец, дърветата шумят, още не облистени напълно.

Прецапват вода, достигат до някаква воденичка, обикалят я един-два пъти жива душа няма. Изгубват посоката и застават в тъмната нощ, без да знаят накъде да се движат.

Стефан спира кончето, отпуска юздата, притваря очи, вглъбява се в себе си, и казва полугласно: „Учителю, намирам се в непозната местност - тъма искрометна, нищо не се вижда, вали дъжд, загубихме пътя, не знаем посоката. Изпратен съм със задача на разсъмване да достигна Демир-Хисар, помогни ми." След няколко минути, отпуснал юздата, кончето пристъпва от крак на крак, клати глава насам, нататък и по едно време тръгва. Върви, върви, върви, цапа из бари и локви, пресича рекички и потоци, изкачва се все по-нагоре и по-нагоре. По едно време копитата започват да удрят в каманъци - калдаръм. Провиждат се и къщурки в тъмнината, но никъде светлинка.

Стигат до високи зидове. Чува се шум на чешма. Войникът слиза да пие вода, и като се качва на кончето, зад зида се чува нещо като песен или подвикване някакво дивашко. Вървят край зида. Достигат голяма порта - чукат. След малко се вижда светлинка, портата се разтваря се и пред тях застава войник с фенер: „Кои сте?" „Войници сме, загубихме пътя." Влизат в двора -наоколо ниски постройки, в една от тях свети. Питат: „Къде се намираме?" „Тук е военното комендантство на областта. Комендантът още не си е легнал."

Докладват на коменданта за задачата, която им е дадена. Комендантът им дава двама войника да ги придружават до моста на реката, долу да ги преведат през моста , като кажат паролата, защото мостът се охранява, и да ги заведат на шосето за Демир-Хисар.

Войниците ги завеждат до шосето. Тук вече пътят не може да се загуби, пък започва и да се развиделява, дъждът спира. Прощават се с войниците и препускат по шосето. Точно при изгрева на слънцето пристигат на гарата на Демир-Хисар. Гледат, фелдфебела и няколко войника товарят във вагоните имущество и храни. Като ги виждат, зарадват се много. Кончето, на което Стефан язди, е на фелдфебела.

Стефан предава заповедта на ротния командир: „До вечерта хлябът трябва да бъде на Демир-Балан. И понеже са капнали от умора, дават им да се нахранят, и ги пращат във вагона да си поспят, докато дойде локомотивът да прикачи вагоните. След обед влакът потегля. Точно в уреченото време влакът пристига на гаричката Демир-Балан - първият влак.

Ротата е още там. Посрещат ги с възторжено „ура". Стефан е герой. Докладва на командира за успешното изпълнение на задачата.

Войниците разтоварват хляба. Но Стефан не забравя и бедните деца дошли от околните селища, които чакат дано получат нещичко. Още във вагона той начупва много хлябове на комати и ги раздава на децата. След това се оттегля в самотно място, нагоре в гората, отправя благодарствена молитва към Бога и казва: „Учителю, Ти ме спаси, Ти ми помогна да изпълня тази трудна задача."

Брат Стефан се връща от войната невредим и отглежда дечицата си. През много опасности, през много изпитания преминава. Той имаше „Вяра, Жива".

Беше винаги усмихнат, весел, любезен с всички, даваше кураж на войниците, веселеше ги с цигулката си, от която не се разделяше. Той беше добър изпълнител на народните песни, особено на народните хора. Когато въодушевлението преливаше чашата, той скачаше - играеше, пееше и свиреше с цигулката едновременно.

Репертоарът му беше неизчерпаем.

На вид слабичък, деликатен, тих - никой не знаеше, откъде черпеше той тази сила и това веселие на душата си, което беше за всички като животворен извор.

Брат Стефан беше любимец на ротата - винаги готов на всички да услужи. Там той доби уверение, че един велик свят ни обгръща и пази и че всякога е готов да ни помогне.

Той имаше „Вяра, Жива".

Този брат бе Стефан Камбуров, баща на Петър и Марин Камбурови.

В София бе свикан свещенически събор. Събрали се, говорили, разисквали и спорили по различни въпроси. Както винаги накрая изкарват виновен за неблагополучието на Българската Православна църква - Учителят Петър Дънов. Но понеже съборът е свикан и са дошли представители от цялата страна, затова една група свещеници все пак пожелали да видят на живо Петър Дънов, защото от своите архиереи чуват само хули срещу него. А от своите пасоми по места слушат съвсем други неща. Слушат дори похвали. И то от обикновени граждани. Ето идва една група свещеници на Изгрева и пожелават да видят Учителя. Ние ги оглеждаме, а те с черните си раса приличат на черни врани кацнали между ято бели гълъби. Няма как, занесохме желанието на свещениците до Учителя. „Нека влезнат в Салона!", казва Учителят. Влизат свещениците, разглеждат Салона, картините закачени по стените. А обстановката е скромна, простичка, прозорци големи и светлина обилна. Насядат на столове пред катедрата и чакат. След малко идва Учителят както винаги официално облечен с Библия под ръка. Сяда на катедрата, отваря на произволен лист от Библията, прочита им един стих и започва да говори по него. И така се пада „случайно", именно този стих, за което те се вълнуват и са дошли лично да проверят на Изгрева, дали Петър Дънов е проповедник на Словото от Библията или е Богохулник. Учителят им държи кратка беседа. Отговаря им на всички въпроси, които са ги вълнували без те да са Му задавали някакви въпроси и без да са Му казали за какво са дошли, какво искат да видят и какво искат да чуят. Всички мисли и въпроси, които са били в главите им са получили своят отговор в кратката беседа от Учителя. Учителят свършва беседата, всички стават и те свещениците изказват своето задоволствие, че са получили отговор за онова, за което са дошли. Предоволни те напускат Изгрева. В момента там присъства и един брат , който записва Словото на Учителя. На раздяла с него, Учителят му казва: „Те очакваха да видят голям, пълен човек с благоутробие като владика. Но те не знаят, че Истината взема най-скромната форма. Пред нея и Боговете се прекланят".

Братът който записа разговора бе Боян Боев.

Колю беше решил да направи пост от двадесет дни. Реши и го направи. Обикновено Учителят не разрешаваше всеки да пости кой когато му се поиска. Имаше правила за това. Има месеци когато се пости, а това е началото на месец февруари обикновено при разсип на луна и най-много 14 дни. Обикновено постът продължаваше 10 дни. Имаше ръководител на поста, а това бе Учителят. Но Колю си направи поста без да пита Учителя. На 21-я ден той с големи усилия отива при Учителя и Му обяснява всичко. Очаква похвала от Него. Но Учителят нищо не казва, а само откъсва едно зърно на поставения грозд пред него грозд пред него в една чиния, взима ножчето и зърното го разрязва на две и му дава половин зърно като му казва, че днес трябва само него да смучи. Дава му съвет как бавно трябва да отпоства, за да не се увреди и му посочва колко течност трябва да пие на ден. Колю кима с глава в знак, че е разбрал и че ще изпълни всичко. Той излиза и решава да отиде на баня, за да се изкъпе. Нали от поста се е пречистил, пие една, две глътки вода на ден и сега трябва да очисти тялото си в банята и е вече готов за нови подвизи. Но в банята се задържа повече и през сухата му кожа напукана от поста 20 дни на жадна диета, почва да се поема влагата и водата, да се резорбира течността в нея и кожата набъбва, напуква се, става отточна и след като излиза от банята едва го познават на Изгрева. Приличал на човек нахапан от пчели. Целия подут. Едвам се домъква до бараката си на Изгрева. Съобщават на Учителя. Той е сърдит и недоволен от непослушанието му. Дава съвети, които му се занасят. Едва успява да излезе и да се измъкне от поста жив и здрав. Много хора на Изгрева си заминаха и то главно при отпостването поради груби грешки. По-късно Колю се шегуваше, че след поста, в банята бил набъбнал като оризовото зърно от неговите сърми в Арбанаси. И от тогава почнахме да му казваме – Колю - оризовото зърно.

На 5.04.1966 г. си замина брат Колю Каишев.

Винаги въодушевен от идея. Винаги безкористен.

Сега като го няма отвън ще го търсим отвътре. Но на своето време, той пак ще дойде отвън. Животът е непреривен.

Бяхме в село Арбанаси, Търново една група млади хора. Останахме без пари и без храна. Колю беше там и реши да ни нагости като обяви, че ще ни направи сърми със ориз. Откъсна листа от лозите в двора, едни големи листа, после започва да завива с тях приготвения ориз и станаха сърми колкото юмрук. Сложи ги в бакърен съд и почна да ги вари. Но понеже бяха големи те почнаха да поемат течност и станаха колкото два юмрука всяка една от сърмите. Тогава ги прехвърли в още три бакърени котли и започна да ги вари последователно. Ние го наблюдаваме и се облизваме, а той най-тържествено заявява, че тук вече се проявява Божието благословение и че от един стават три котли сърми. Всички се усмихваме, пълни със слюнка в устата, защото бяхме много гладни. Накрая беше готов първият котел, започнахме да ядем. Той беше забравил да сложи сол. Нищо страшно, посолихме ги и накрая три-четири дни ядохме от сърмите му. Бяхме много гладни и много млади. После се шегувахме след време, че сърмите на Колю се умножили три пъти благодарение на окултното му знание. Значи е окултист три пъти и половина щом от един котел сърми прави три котли и половина.

Какво трябва да се разбира под „Задруга"? Трябва ли да работиме за другите? Трябва ли да работим и за враговете си? Ако е така, задруга подразбира най-съвършената форма на общежитие, дето Любовта може да се прояви в своята пълнота. Христос казва: „Чули сте, че е речено, да любиш ближния си и да ненавиждаш врага си. Аз обаче казвам: Любете враговете си..." (Матея 5,гл. 43,44).

Думата „Задруга" Учителят намери за най-подходяща в българския език. На първия Младежки събор още Учителят каза, че има план с най-големите му подробности за поставяне начало на съвместен братски живот в името на Любовта. И след това тихичко добави: „Посочете ми двама души, между който има любов и аз ще ви дам този план наготово. В противен случай вие може да се доберете до този план само след като извървите пътя, по който съм минал и Аз, за да го начертая."

Можем ли да се трудим и работим заедно с враговете си за тяхно и наше благо? - Не. За да не губиш времето си и да вземеш активно участие в колективния живот, за своето повдигане и за повдигането на другите, ти можеш да сториш това само с братята и със сестрите си, съмишленици на тази идея. По този начин работи и Яков на вуйчо си Ливана цели 14 години, за да вземе Рахила, дъщерята на Ливана. Трябва ли да се трудим за тия, които искат да ни държат в робство? Ако е право човек да работи за своите притеснители, за тия които го държат в робство, Бог не би изпратил Мойсея да освободи изра-илския народ от робството, в което се намираше и щеше да ги остави и до днес да правят кирпичи на фараона. Днес ние виждаме какво направи Учителят с нас. Не внесе ли между нас онзи елемент, който примирява и най-големите противници помежду им? Не внесе ли Той и между ония, които не могат да се търпят любовта, като основа на техния живот? Ако човек днес не е готов да залюби врага си, това още не значи, че той не трябва да прави усилия в това направление. Така и от всички нас се изисква труд, работа и постоянство, да проявим широко инициатива, да видим какво сме разбрали от Учението на Учителя и какво можем да приложим от него.

Драги братя и сестри, кажете ми какво бихме направили ако не се съберем няколко души на едно място да работим безкористно, с пълно себеотричане и себепожертвуване за това велико учение? Ако не насочим силите си в това направление, нашето време е загубено. Все едно, че ние правим дупка във водата. Ако ние не изпълним нашата задача както трябва, с право идващото поколение ще ни осъди и то ще се заеме с осъществяването на тази велика идея. С пълно право те ще се ползват от плодовете на нашата нива, защото те ще я изорат, посеят и ожънат.

Ако задругата не е училище и за малолетни, за млади и за стари дето се изявява Любовта, дето царува Мъдростта, дето се чува гласа на Истината, дето се раздава Правдата, дето се работи с Добродетелта, за да се добие свобода и красота в живота, какъв е смисълът на живота й тогава? Какъв смисъл има една задруга без приложението на тия добродетели? Ако животът на задругата не може да насочи погледа ни към Слънцето, към небето и звездите, към всички планети и слънца, защо ни е тази задруга? Ако задругата не може да ни даде условия да познаем себе си, да познаем ближния си и да придобием вечния живот, живота на безсмъртието, за предпочитане е тогава манастирската килия, казармата, даже и затворническата килия, защото за човека с висок идеал и адът става рай, и смъртта възкресение и робството свобода. Постави ли се задругата на трите велики принципа в живота - Любовта, Мъдростта и Истината, тя има живот, има успех, има и бъдеще.

Ти, който мечтаеш за задруга, готви се за пролетта, за слънцето на живота, за участието ти в мировата симфония. За тази цел започни още днес и то от най-малкото. Нека още днес, а не утре да помогнем задругата кой с каквото може!

Верният в малкото е верен и в многото е казал Христос.

Никола П. Каишев

с. Кочериново

Дупнишко

Б. Г. И. (Бог, Господ Исус)

Имаше години и месеци, когато много настървено се говореше срещу Учителя от обществените среди подстрекавани и раздухвани от вестниците. А това се направляваше от църковните среди - попове и владици. Особено бурно се развихриха борбите в гр. Велико Търново, където бяха съборите на Бялото Братство. Владиците атакуваха Учителя с всички средства. Но винаги се случваше нещо, като в последния момент се разбиваше на пух и прах последната решителна атака срещу Учителя. Тогава решават да постъпят по цивилизован начин. Търновският владика Ефтимий излиза да държи сказка в кино „Освобождение" срещу Учителя. Салонът този ден е откупен, сказката е разгласена е между гражданството, входът е свободен, ораторът начетен, има сан на владика и всичко е готово. Идва денят, салонът е препълнен от граждани и владиката Ефтимий е на трибуната и държи своята реч като разбива на пух и прах учението на Петър Дънов с неопровержими доказателства. И както бил разпален в умълчаната аудитория се обръща към нея и пита: „Има ли някой тук нещо да каже в допълнение на това, което аз сега казах?" - и погледнал победоносно залата. Защото с този въпрос той счита, че вече окончателно е сразил Петър Дънов. Тогава в салона се вдига една ръка, излиза един човек скромно облечен, качва се на сцената, доближава се до владиката, полуобърнат към публиката и с висок глас, че да го чуят онези от последните редици извикал: „Аз имам нещо да кажа". Замълчава за миг и извиква силно и го посочва с пръст: „Ти лъжеш!" Изведнъж цялата зала онемява, после зашумява и започва да се смее. Владиката отначало се стресва, после започва да ръкомаха с ръце, да вика и крещи без да се разбере какво произнася устата му. А от нея излизат пръски и пяна. Накрая успял да изкрещи само едно разбираемо изречение: „Ти си дъновист!" Публиката вече се смее на жестикулацията на владиката и на неразбираемите викове и крясъци. Целият ефект от речта на владиката изчезва. Слушателите напускат салона развеселени. Всички имат чувството, че са били на комедиен филм. Тогава филмите, които се прожектираха бяха неми филми. И това, което гледахме на екрана беше движения, жестикулации, ръкомахания и смехът идваше от неприличните и неочаквани развръзки на движещите се фигури. Тогава тези филми бяха много популярни и народът се тръшкаше от смях като ги гледаше. Така става и сега след речта на владиката и след финала на тази сказка. Публиката излиза, заобикаля този скромен човек и всеки иска да се ръкува с него, а някои го потупват по рамото. Казват му: „Ама ти си бил окумуш човек!" Този скромен човек се казваше Колю Каишев.

А владиката си тръгнал без никой да го поздрави, ядосан, качва се на файтона и запрашва към Метрополията, за да търси разтуха от неразбраните пасоми.

51. ЗАХАРИ ЖЕЛЕВ ДАВА МОЛИТВА НА ВЛАДИКАТА

Първите кълнове на Братствата в провинцията израснаха след отварянето на Школата. Тези семена Учителят ги бе посял още при първите си обиколки преди Балканската война, когато единадесет години Той бе обикалял България и бе се занимавал с френологически проучвания на главите на българите. Това за Него бе едно предметно проучване за възможностите, които боравеха българските глави и черепи, доколко бяха развити мозъчните им центрове.

Пръв личен помощник и приятел на Никола Камбуров в гр. Казанлък бе Захари Желев, който бе началник на пощата. Беше много уважаван гражданин. Той поддържаше връзка с Учителя и имаше кореспонденция с Него в отговор на Неговите писма. Обичаше да говори хубаво и да проповядва на големи хора. Беше хубав, красив, интелигентен човек и голям проповедник. Във вътрешния му джоб на сакото имаше един вързоп с писма и пропаганден материал за всичко. Другият му джоб беше пълен също. И така Захари беше въоръжен с материали и спореше с окултисти, теософи и комунисти. Деятелен човек бе в думи и дела. Огън, огън бе.

Извиква го митрополит Стефан в София за разговор и Захари започва да му проповядва за Братството. Но митрополитът е хитър. Слуша и му казва: „Можеш ли да ми напишеш някоя от вашите молитви?" Той с удоволствие се съгласява, защото смята, че вече е убедил митрополита и утре ще стане бял брат, а това е вече голям успех на Захари пред Бога и человеците и това ще му се вмени в правда. Сяда и му написва „Добрата молитва". После си заминава с влака от София и доволен и щастлив пристига в Казанлък. Като пристига вкъщи започва да го боли цялата дясна ръка. Болката е непоносима и Захари хем охка, хем вика от болка. На следващия ден ходи по лекари, но без полза. Болката се усилва все повече и повече през деня и през нощта. Не може нито да стои, нито да седи, нито да спи, нито му се живее вече. Накрая решава и заминава за София и отива на ул. „Опълченска" при Учителя. Разправя за патилата си. Учителят го изслушва внимателно. Захари очаква от Него да изрече една дума и с тази дума да го излекува моментално. Но Учителят не казва тази дума, а го запитва строго: „Ти с тази ли ръка написа молитвата на владиката?" Захари се вцепенява от ужас. Учителят му повтаря въпроса. Той отвръща: „С тази Учителю!" Пада на колене и иска прошка. „Ти даде „Добрата молитва" на владиката, която молитва е за идното човечество, а той я даде на враговете ни." Захари е коленичил и свел глава надолу и плаче с глас. Не му е до болката, а за това, че е предал молитвата на враговете на Братството, които я изкористяват за хули и подигравки срещу него. Учителят го повдига: „Е, сега можеш да станеш. А болката, и тя ще замине". Захари целува ръка, благодари и си тръгва. С никого не разговаря. Срам го е. Пристига в Казанлък, отива у дома си и през нощта болката минава. На следващият ден Захари е здрав и читав, но вече има обица на ухото си. Има опитност, вече знае закона и след това разказваше всичко, което му се случи, за да бъде поука на следващото поколение. Учителят е говорил много неща за молитвата. Молитвите от Него са за учениците на Бялото Братство.

БРАТЯ И СЕСТРИ,

ВЛАД ПАШОВ,

Нашият обичен брат си замина на 5-ти февруари 1974 г.

На 6-ти февруари се извърши неговото погребение. Денят беше тих, ясен, слънчев, топъл - истински летен ден посред зима.

Този ден е показателен. Той е символ и образ - какъвто беше денят, такъв беше и ВЛАД ПАШОВ. Денят беше отражение на неговата душа.

Ние, които изминахме с него цял живот рамо до рамо, знаем колко без-заветно предан на ДЕЛОТО НА УЧИТЕЛЯ БЕШЕ ВЛАД ПАШОВ.

Неговият живот беше подвиг - скромен и безшумен.

Той имаше една свещена идея - „Словото на Учителя да мине през неговите ръце". Тази идея му даваше сили да преодолява всички мъчнотии, да отстоява на всички изпитания, защото неговия път беше труден.

Брат Боян Боев го свързва с Учителя, още като беше ученик в гимназията в Панагюрище. Разкри му богатството на знанието, показа му пътя към него, и у ВЛАД се събуди неутолим стремеж към знание. Пред него се разкриваше един нов свят. Влад дойде в София при Учителя и избра печатарското изкуство, за да може да се посвети на Словото на Учителя. Той работеше с ЛЮБОВ И БЛАГОДАРНОСТ. Основа малката печатничка на ул. „Оборище", зад салона. Той я създаде с няколко братя и сестри. Обстановката беше най-скромна - даже бедна. Но какъв идеализъм. Каква готовност за жертви имаше в работата им. Имаше само букви и там се набираха само страничките, а се носеха в друга голяма печатница да се печатат. Отпечатаните коли се връщаха пак при тях, за да ги нагъват и брошурят. Колко картофена супичка е изядена там.

ВЛАД БЕШЕ ДОБЪР, УРАВНОВЕСЕН, СПОКОЕН. Той имаше дарът на вярата, кротостта и смирението. Около него витаеше Големия Мир. На Него беше посветил живота си - Него изучаваше.

Когато се създаде малката братска печатница на Изгрева, пак ВЛАД беше в центъра на работата. Той създаде малката група братя и сестри, които изнесоха работата по печатането на беседите. Това беше подвиг, който ще остане в летописите на Братството за вечни времена.

ВЛАД обичаше Природата. Той беше неин благодарен почитател. Тя го привличаше с невидимите нишки на Любовта: Високите планински върхове, Изгревите на Слънцето, Великите Гори, Достойните Скали, потоците, изворите, цветята и тревите - това беше негов свят.

Това беше онази свята обстановка, в която той разговаряше с Бога.

Но над всичко ВЛАД обичаше звездното небе. Душата му беше отворена за Живото Знание, което идеше от ВСЕМИРА. За това знание ВЛАД имаше неутолима жажда. С благодарност приемаше той „всяко късче хлебец, което враните му носеха", както е описано в Писанието.

Който познава ВЛАД отблизо, не може да не знае неговата добра и кротка усмивка - неговата готовност да помогне и услужи.

Дълго време приятелите ще си спомнят простичката картофена супич-ка на Витоша и Рила.

Така ВЛАД влезе в живота на всички. Всъщност той принадлежеше на всички ни, т.е той принадлежеше на Големия Всемирен Живот, Който е Живот Вечен. Винаги, когато отворите томче беседи от Учителя, ще знаете, че тук има частица от ВЛАД ПАШОВ. - Влад раздаде себе си, както подобава на Ученика.

Сега ВЛАД ще си почине заслужено, след толкова труд и борби. И Христос казва на учениците си, след като ги беше изпратил на работа: „Сега идете на осамотено място, да си починете". Защото след това предстои нова работа. А ВЛАД беше истински ученик на Учителя - ВЕРЕН И ИСТИНЕН.

Сега, ние знаем, че ВЛАД пак ще бъде с нас. Той намери пътя до нашето сърце. Той има златното ключе, което отваря всички врати.

Ако вникнете във вашите мисли и чувства и ги анализирате, вие ще срещнете там и ВЛАД. Защото има един малък, личен живот, а има и един Голям Живот, където всички сме заедно. В него винаги ще се срещаме и работим - в него няма раздяла. - Това е ЖИВОТ ВЕЧЕН.

Горе за ВЛАД има радост. Ще го посрещнат Учителят и приятелите с песни. - В каква хубава среда ще бъде ВЛАД. А ние тука имаме скръб, но казва Бог: „С вас ще бъда, когато сте в скръб". А по-нататък казва: „Скръбта ви ще се превърне в радост".

Сега нека всички кажем:

МИР И СВЕТЛИНА НА ДУШАТА НА БРАТ ВЛАД ПАШОВ.

Споменавайте го в молитвите си!

Брат Борис

В първите години, в началото на века и след откриването на Школата отпечатването на книги бе много трудно. Или нямахме парични средства, или печатниците вземаха много скъпо, или всичко се отпечатваше много бавно, защото техниката бе много стара. За да ни излезе по-евтино възрастните приятели решиха следното: с наши усилия да се редят буквите и така да се печати на парче. Речено-сторено. Ами кой ще бъде този, който ще набира буквите? Намери се такъв. Това бе Влад Пашов. Тогава беше млад. Та в първите години Влад редеше буквите, после така наредени ги слагаха в един чувал и от ул. „Опълченска" 66 на ръчна количка ги караха на печатницата на Земеделския съюз на ул. „Врабча" 1.Там земеделската печатница ги печаташе. Закарваха чувала, изваждаха наредените страници за една кола, отпечатваха колата, после отново връщаха буквите, разваляха предишният набор и със същите букви редяха следващата кола. Някой път чувалите падаха от количките, наборите от буквите се разтуряха, връщаха се отново на ул. „Опълченска" 66 и там отново ги набираха и след това ги закарваха. Много труд положи Влад Пашов и доста беседи се отпечатаха по това време. Така работеха с много трудности. Та днес шестдесет години след това като видя напечатано едно томче беседи се разнежвам от умиление за онова време, когато на ръце бутаха количките по софийския калдъръм и топуркаха с колелата, за да може да се отпечати беседа от Словото на Учителя. Затова за всяко отпечатано томче е заплатено с висока цена. А това е цената на един човешки живот.

Учителят е болен и е на легло. Методи се приближава към Него и Го запитва, защото вижда колко е лошо положението Му: „Учителю, ще останете ли на земята?" Той кимва отрицателно с глава. След малко казва на Методи: „Тялото не е важно. Милиони тела загинаха по бойните полета. Духът е важен."

На следващия ден Методи е пак при леглото Му. Той отново търси отговор от Учителя. Чува думите Му: „Аз съм си свършил работата на земята, за която съм дошъл и ще си отида. Но вас, духовете ще заключа всички тук на земята, но да не се огранича, ще оставя ключовете и който си свърши работата ще си отключи сам и ще дойде при Мене."

На третия ден Методи е пак при леглото на Учителя. Чува думите Му: „Какво са Бетовен, Исус или Дънов? Това са фикции. Духът е този, който движи светът. Аз трябваше да свърша работата си на земята. Аз я свърших, а вас ще заключа на земята докато не свършите вашата работа, за която сте дошли. От нея няма да излезете докато всеки един от вас не си свърши работата. В Мен е ключът. В Моите ръце е ключът на вашето избавление." Методи се вторачва в ръцете Му, а Учителят леко повдига едната си ръка, отмества ръката си в страни и посочва към масата, на която са наредени няколко томчета беседи от Неговото Слово. Методи проследява жеста Му и чува думите Му: „Ето, там е ключът. Там е вълшебният ключ." Методи кимва с глава, че е разбрал.

В знак на уважение и страхопочитание към тази опитност Методи след време подвърза всички свои беседи с кожена подвързия, за да може да запази за по-сигурно ключът на избавлението. Но през 1957 г. комунистическата власт направи обиск на Изгрева иззе цялата литература на Учителя. Като прибра и подвързаните томчета на Методи с кожена подвързия. Така ключът на избавлението бе откраднат от Методи и унищожен.

Дълго след това Методи с огорчение разказваше колко му липсват тези беседи, защото в тях той непременно трябва да открие вълшебния ключ, за да може да отключи онази врата, която води към Царството Божие.

Един ден идва при мен, поднася ми едно свое тефтерче, където той е записал една мисъл на Учителя при едно свое посещения при Него. „Само онази работа има успех и се реализира, от онзи човек на когото помагат както земните, така и небесните същества. И едните, и другите са служители на Бога."

Ето това е тайната. Да намерите онези земни същества, които са изпратени като служители на небето. Ето, това е задачата, да се свържете с онези небесни същества, които са служители на Бога. Само тогава ще изпълните задачата си, за която сте дошли на земята. А вълшебният ключ ще откриете сами във Словото на Учителя.