Sheny Idaet

 

Писмо на Борис до сестра му Цанка

 

„Цанке, някои писма, които ти изпратихме не си ги получила за това е този проблем.

 

Тук направихме всичко, което е възможно, за да спрем унищожението на беседите, но напразно. Акцията беше проведена до край. Подадохме жалби и изложения до прокуратурата, министерството, президиума, Централен комитет на партията, БАН, предприехме срещи, имахме разговори с държавници и общественици, всички изказват съчувствие, не одобряват мярката, но нищо не могат да направят. На 10.1. т.г. ходихме делегация от 12 души във Вътрешното министерство. /Бяха дошли от Айтос, Бургас и Поморие 9 души и от София 3 - всичко 12/.

 

Тук трябваше да изслушаме присъдата и изпълнението й. Прие ни помощник министъра с ранг генерал, с адютанта си, и веднага пристъпи към въпроса. Беседите на Учителя са обявени за вредна литература и са забранени за разпространение. Иззетите количества са предадени в книжната фабрика на гара Искър за унищожение. Това е решение на Министерския съвет, заповедта е дал главния прокурор Руменов. Комисия в отдела „Литература", при Министерството за наука и култура се е занимавала с този въпрос, проучвала го е няколко години. Показаха ми решението на Министерския съвет и доклада на комисията.

 

Останалите не иззети беседи у приятелите, се оставят за вътрешно ползване на Братството. Мярката засяга само големите количества беседи, за да не може да се прави пропаганда. Животът на Братството не се изменя. Събранията продължават, беседи се четат. Дават вид като че ще се ограничат само с тази мярка, но може ли да им се вярва след туй, което направиха. Ако са ви взели други книги освен беседите подайте молба до местните власти, ще ви ги върнат. Това е гонение против идеите. Идеологична борба.

 

От учениците се иска смелост, самообладание, вяра и упование в Бога. Ние стоим за нашите идеи и лицето ни е светло.

 

Поздрав на теб и на всички братя и сестри.

 

Учениците тук са бодри и силни духом.

 

Р.5. Тези дни ще ти изпратя нашите изложения пред Министерства и държавници I, II и III. В този дух сме говорили пред тях."

 

Борис

 

Забележка: Протоколът за обиск на 6.ХII.1957 г. бе съставен от капитан Сидер Колев Меринзов, зам.н-к на отделение въз основа на заповед от 5.ХII.1957 г. на началник отдел Държавна сигурност и разрешение от заместник прокурора на НРБ от 26.ХI.1957 г. При обиска извършен в квартирата на Боян Боев бе иззет братския архив, който се съхраняаваше у него.

 

Всички беседи бяха опаковани й поставени на рафтове. Складовете бяха в бараки, но всичко беше в ред и порядък. Когато направиха големият обиск на 6.ХII. 1957 г. намериха близо 180 000 беседи, прибраха ги, натовариха ги на 19 камиона и ги закараха та ги претопиха в книжната фабрика на гара Искър. По време на следствието, когато започна процес срещу Братството, заместник главния прокурор Руменов ми каза така: „Няма защо да търсите повече вашата литература. Тя е изпратена в книжната фабрика на гара Искър и от нея получихме каша за 50 000 лв." Казах му: „Значи вие стопихте 180 000 книги за 2 милиона лева, за да получите каша за 50 000 лв. Отлична работа сте свършили." Той беше бесен и не ми прости по време на процеса заради тази моя забележка.

 

При обиските се правеха протоколи от служебните лица, какви книги се изземат. Днес останаха само протоколите. Те направиха обиск по домовете на повече от 100 човека от София и на всички ръководители от провинцията, както и на по-деятелните братя. Плениха към 100 комплекта пълни течения беседи и разбиха останалите. А някои от приятелите имаха и по два комплекта. Обискът стана неочаквано. Ние не очаквахме това от тях. Ние сме ги смятали като наши приятели, пазили сме ги, грижили сме се за тях, когато бяха гонени от предишната власт. И никак не очаквахме, че те ще посегнат на Братството и ще унищожат литературата със Словото на Учителя. Затуй не бяхме взели предпазни мерки. Освен тези 180 000 томчета те иззеха много голяма братска литература от частни лица. Това беше вторият голям удар срещу нас. Безпощаден и унищожителен! Приятелите останаха без беседи от Учителя.

 

Като иззеха беседите, ние занесохме молба до Народната библиотека, за да я вземат като литература на обществените дейци. Дойдоха двама служители и взеха два камиона беседи и два камиона книги от библиотеката на Учителя. Казаха ни, че ще я закарат в Народната библиотека. Дали са я закарали или не, не зная. Ако не са ги закарали и са ни излъгали, да си носят вината. Ние имаме подробен списък на тези книги.

 

При Неговото деликатно здраве, на Учителя, аз се учудвам как можа да изнесе толкова голяма работа на плещите си. Че Той държеше по четири беседи на седмицата. В Словото Му имаше философски, религиозни, научни, обществени и педагогически въпроси. Всичко това в Словото на Учителя трябва да се проучи от страна не на журналисти, които нищо не разбират, а от онези, които имат отношение към Словото на Учителя, философската част да се разгледа от философи, педагогическата част от педагози, научната част от учените, музиката на Учителя от музиканти. Голяма работа предстои в бъдеще от този народ. За складовете на Изгрева се грижехме аз и Неделчо Попов.

 

По време на процеса прокурорът Руменов ме запита: „С какъв полезен труд се е занимавал г-н Дънов, за да заслужава прехраната си?"

 

Отговорих му: „Глупав въпрос. Един професор, когато чете лекциите си пред студентите, то те са написани. Тези лекции ги чете, но и много години преди това ги е чел. А г-н Дънов държи четири оригинални беседи, които са неповторими. Това е едно огромно творчество за 22 години. А Вие ще ме питате с какъв полезен труд се е занимавал г-н Дънов.

 

Г-н Дънов приема от сутрин до вечер посетители, дава съвети по всички въпроси. Той беше запознат, имаше наука, познаваше медицината, природата и даваше съвети на хората, които бяха в нужда и не можеха да решат личните си въпроси.

 

Г-н Дънов създаде едно общество, едно Братство, за което Той пътува повече от 20 години из България от 1900-1922 г., за да организира това Братство.

 

Г-н Дънов отвори Школа за 22 години и там имаше класове, изнасяха се беседи, задаваха се теми, упражнения, там се учеше и всеки решаваше задачите си сам. А Вие ме питате с какъв полезен труд се е занимавал г-н Дънов. Кой директор, кой общественик, кой министър или управник е създал такова общество и такова творчество като Него?

 

Г-н Дънов е държал повече от 7500 беседи. И Вие ме питате с какъв труд се е занимавал г-н Дънов. Тези беседи се приеха от Неговите последователи и от нашата общественост. И Вие ме питате с какъв полезен труд се е занимавал. Неуместен въпрос."

 

Прокурорът Руменов ме прекъсна. Той бе задал един унизителен и долен въпрос и искаше да докаже, че Учителят е лежал на гърба на учениците си. Учителят беше творец и Неговото творчество имаше своето място в историята на този народ и на човечеството. Словото на Учителя отиде в целия свят, а нашите българи мълчат.

 

Той създаде над 150 песни. Кой музикант е създал толкова песни? А нашите музиканти, професори мълчат. Нека мълчат.

 

Учителят даде Паневритмия с музика, която се играе на открито, която е едно хореографско творчество.

 

При туй огромно творчество на Учителя, той българският прокурор Руменов, прокурор на български съд ме пита с какво се е занимавал г-н Дънов.

 

Това е срамота. Срам за всички българи, срам за този народ и за неговите управници от днес до веки веков. Амин!

 

Първите приятели даваха десятъка си на Учителя в златни монети. Освен това при връчване на книжката „Заветът на цветните лъчи на светлината" от Учителя при особени случаи и заслуги, понеже означавало посвещение, те в знак на благоговение на Бога към тях са давали по една жълтица. При описа на финансовия съвет след заминаването на Учителя те са описани и предадени на Манол Иванов за съхранение. Той бе ръководител на Варненското братство, но дойде на Изгрева, купи си място и си построи къща. Той ги пази доста години. Но една нощ той получава сърдечна атака, едва оживява през нощта и сутринта идва при мен и разказва, че го е страх да пази това злато. А той го бил скрил така, че никой не го знае къде е сложено. И ако си замине, както е могло да стане тази нощ, то никой не би могъл да намери златото и това ще му тежи на съвестта. И понеже не желае именно това, то той искаше да ми ги предаде, защото аз съм по-млад от него, за да ги пазя. Аз се съгласих, но казах, че това трябва да стане пред другите членове на Братския съвет и с протокол и опис да се предадат на мен. Така и направихме. Събрахме се в бараката на Тодор Стоименов, беше Манол Иванов и Жечо Панайотов и там жълтиците ми се връчиха. Аз ги прибрах като взех описа на жълтиците и един екземпляр от протокола за предаване. Всичко ми се предаде по опис и протокол. Понеже аз се занимавам с камъни, с мозайки взех и направих с цимент един камък объл, като в него пъхнах металическа кутия с жълтиците в нея, обвити в памук и поставени в голям стъклен буркан. Всичко беше зациментира-но и представляваше един голям объл камък, който занесох в една раница на гърба си и го сложих при другите камъни при морените в областта на „Вълчата скала" близо до хижа „Алеко". Никой не би се сетил и дори да знаеше, не можеше да намери с просто око въпросният камък. Тогава нямаше уреди за търсене на метал и злато. Манол Иванов си замина през 1949 г. Аз не смятах, че той е отнесъл тайната на жълтиците. Също знаеха Никола Антов, Жечо Панайотов, Коста Стефанов и когато стана ревизията, жената на Манол Иванов - Люба Иванова ме наклевети, че жълтиците са при мен и че съм злоупотребил с тях. През това време Никола Антов е в концлагер изпратен от властите поради негови прегрешения пред комунистическата партия. Той се пишеше, че е комунист, но беше с анархически възгледи и не се подчиняваше никому и да се научи на подчинение властите го изпратиха в концлагер за шест месеца. Та Никола Антов тук няма вина, че е предал жълтиците. Вината я поеха други. Дойде милицията у дома и след като разбрах кой ги праща, аз им казах, че те ми са предадени, за да ги пазя. Беше 9 юли 1957 г. Заведох ги горе на Витоша и им показах камъка. Те го разбиха, извадиха буркана, отвориха го, намериха касетката с жълтиците и вътре в него имаше опис с почерка на Манол Иванов без неговия подпис. А той взел, че откъснал лично подписите в описа когато ми предал жълтиците, за да не отговаря. Милицията не прие за меродавен този опис без подписа на Манол Иванов. А по-късно този опис с почерка на Манол Иванов изчезна, милицията го укри, за да не може да се докаже, че е писан от него. А финансовият съвет бе длъжен да декларира златото пред властите според закона. И така с решение на финансовия съвет бяха ми предадени тези жълтици за съхранение. После не можех да докажа, защото нямаше нито подписи, нито опис. Така те прехвърлиха отговорността си на мен, че аз съм този, който не е спазил законите на държавата и не съм предал златото на държавата, защото частни лица нямат право да държат златни монети. И за това ме осъдиха и към другата присъда ми лепнаха 3 години затвор и парична глоба в полза на държавата. Упрекваха ме, че жълтиците не били 176, а 186. Ние върнахме онези жълтици, които бяха оставени от братята и сестрите при Учителя да ги пази. Те имаха разписки за тези монети.

 

Като чуха всички, че има укрити жълтици, на всички в Братството им се ококориха очите. Ще изхвръкнат очите им за тези жълтици. Започнаха да се носят слухове за закопано имане на Изгрева, на Витоша и тези жълтици станаха на гърнета със злато и на тенекии пълни с жълтици. Какви ли не работи слушах през тези години. Не знам държавата какво направи с тези жълтици, но ние с тях трябваше да издадем беседи. Причината този път не бе у мен, защото до 1953 г. председател беше Тодор Стоименов. А книгопечата бе забранен през 1950 г. Аз нямам вина за тези жълтици. Вината бе в онези, които по-късно платиха за предателството си спрямо Школата според окултните закони така както трябва.

 

Никола Антов впоследсствие разказваше, че жълтиците имат друга бройка. Това не бе вярно. Запознайте се с протокола от 29.Х1.1957 г., където е описа за жълтиците направен от милицията при изземването им чрез протокол. Още от самото начало Антов искаше да раздава на предприятия по 100 000 лв. заем, за да си прави актив пред Партията - БКП, а това бяха много големи суми. Тук даде, там даде и по този начин изтощава Братството. А той искаше да се представи пред комунистите като негова заслуга. Аз се въз-противлявах и колкото можех и така от сумата един милион лева, която той искаше да раздаде, аз я намалих и дадохме само 200 000 лв. Ето така се водеше борба за съхраняване на тези суми оставени от Учителя.

 

Най-големият ми дипломатически успех бе да се спечели Антов за печатане на беседите. Направих го директор на печатницата, определихме му заплата, а по-късно бе отговорник и на книговезницата. Това уважение към него и добра заплата временно го приспа. Това беше кучето, което трябваше да пази Изгрева. А то е и класически пример. Прилича на мита за Аргонавтите. Змията, която пази златното руно, това беше Антов и трябваше да го приспим, за да вземем руното т.е. да напечатаме беседите. И ние ги напечатахме. Но накрая стана така, че бе разбуден звяра в него и той скочи и се прояви. Братството бе разкъсано отвътре и разкъсано отвън. Вълци влезнаха в кошарата на овцете и удавиха всичко каквото им попадна. Овчарят го нямаше, нямаше нито овчарски кучета, нито овчарски кривак, нито овчарска сила. Бе дошло времето на глутницата. Време за вълци и глутница. Издавиха всички, които докопаха. А останалите се разбягаха и изпокриха.

 

Борбата водих предимно аз. Боян бе активен, но не бе за борба. Той само мълчеше и накрая казваше „да" или „не". Паша Теодорова държеше. Жечо седеше на два стола. На него не можеше да се разчита. Та като е за борба, аз поемам и така изнесох борбата. Накрая ме осъдиха 12 г. лишаване от свобода, лишаване на граждански права за 15 години, конфискация на 1/2 част от имуществото ми и да платя глоба 25 000 лв. Осъдиха ме, вкараха ме в затвора и там чрез труд с моя занаят на мозайките ми намалиха присъдата и аз пролежах четири пълни години. Разплатих се със всички мои длъжници. Какво по-хубаво от това да се разплатиш без да си дължал някому нещо. И това го има в живота на ученика. Той така се изпитва пред Учителя си!

 

Братският съвет реши да предаде една сума на Панайот Ковачев от Стара Загора от 500 000 лв. за съхранение. Но Ковачев решава да вложи тези пари за стопанство и прави свинарник и други стопански сгради и започва да отглежда животни с цел да ги продава и да печели пари. А той беше вегетарианец. Ето ви пример, че вегетарианството е не само идея, но и живот на ученика. А какво се получи? Той смяташе, че с братски пари може да търгува. Разбира се свинете и добитъка не му донасят печалба, а дори започва да губи. И когато го подсещат, че трябва да върне сумата, той идва през 1948 г., приспива у Антов и какво са се разговаряли никой не знае. По-късно Жечо Панайотов иска да се възстанови сумата, а той отговаря, че няма пари и че не може да върне нищо. Тази сума не бе върната. А Братският съвет отказа да търси тази сума по съдебен ред, защото се реши, че Братството има други принципи. За прахосването на тези пари той бе осъден по друг начин. Цялото Братство в България бе възмутено от неговата постъпка и години наред се говореше, че с пари на Учителя е направен свинарник. А това бе подобен сви-нарник на онзи, който го имаше залепен на гърба на салона, от където се носеше смрад, която достигаше до стаята на Учителя. Панайот Ковачев след това получи удар, парализира се и няколко години лежа парализиран на легло. Всички знаеха, че той сега има присъда от Невидимия свят. След време ме запитваха как е възможно един брат да похарчи по този начин братски пари? Щом е станало, значи е имало условие да стане. Ето така се изпитва всеки един ученик от Школата. Никой няма да напусне този свят без да се изпита от Учителя!

 

А Панайот Ковачев още в 1955/56 г. заболя от тежка форма на атеросклероза, стана бреме за близките и семейството си и поука за останалите.

 

Беше дошла новата комунистическа власт. Българската армия бе изпратена да се бие на фронта в Унгария срещу германците. Тази армия трябваше да бъде обута, облечена, нахранена и да има бойно снаряжение. Затова бяха необходими много пари. Новата власт реши тогава да пусне облигации и да ги нарече „Заем на Свободата". И тогава всички частници, фабриканти и хора заможни отначало бяха поканвани, а после принуждавани да дават големи суми за този заем, само и само да си запазят имотите. Никой не знаеше тогава, че ние имаме милиони освен Братския съвет. Тогава Никола Антов, който беше комунист, беше председател на Отечествения фронт в едни голям градски район, в който влизаше и Изгрева и беше облечен със светска власт. За да се представи пред властите като негов актив той реши, че трябва да се внесе една голяма сума в полза на новата власт. Ние нямаше какво да правим освен да се съгласим и което можахме да направим намалихме онази сума, която той искаше. Ако бяхме отказали той щеше да ни предаде на властите и щяха да ни вземат всички пари. А общата сума, която бе намерена при Учителя и описана бе към 6 000 000 лв. След разговори и убеждавания Антов се съгласи и ние внесохме сума от 900 000 лв. Тази сума бе внесена от мен, от онези пари, които аз пазех на 1.III.1945 г. и с нея бяха купени облигации от „Заема на Свободата" за 900 000 лв. Занесох парите и донесох облигации и ги предадох на финансовия съвет. Така с тези облигации спасихме голямата сума. Отървахме се, но трябваше да заплатим за това и то скъпо.

 

В това време Минчо Сотиров беше отишъл да ръководи един чифлик в село Нейчево при една своя позната. На него му беше предадена да съхранява една сума от 500 000 лв. Но когато всички богати хора, фабриканти и чиф-ликчии трябваше да се откупват от новата власт чрез пари вложени в този заем то Минчо Сотиров реши да се откупи също. Реши да откупи онзи чифлик от посегателството на властите, който не беше негов, а беше само негов управител. И той не го откупи с пари на чифлика, а с братски пари, с онези пари, които му бяха предадени. Без някого да пита той купи облигации за 100 000 лв. от предоставената му сума да съхранява 500 000 лв. Ето така полека, полека сумата оставена от Учителя се топеше и то чрез ръцете на онези, които се смятаха за ученици на Учителя.

 

В град Айтос имаше братска градина и Георги Куртев отговаряше за нея. На него също му бе връчена една сума от 1 000 000 лв., които лично Георги Йорданов ги напъха в една раница и му ги занесе. От тази сума Георги Куртев внесе в Айтос 300 000 лв. за облигации за този заем. И той направи същото, за да предразположи властите към Братството и към себе си и да запази братската градина.

 

И така за „Заема на Свободата" бе внесена сума 1 300 000 лв. А това представляваше една пета част от сумата, която бе оставил Учителят.

 

Неделчо работеше като оценител в държавната печатница и това беше на времето висок пост. Той знаеше къде и какво се печата в София. И като търсехме хартия той знаеше къде и колко хартия е останало при печат на някоя книга. Тогава по негова препоръка ние отивахме и изкупувахме останалата хартия. Така работихме няколко години. Но като мина известно време, запасите на частните печатници се свършиха. Това бе хартия купена от преди войната. Той беше във връзка с всички издателства и случайно веднъж някой му подметна като идея, че можем да използваме оставащата хартия от ежедневната преса, където се печатаха вестниците. Там голями роли автоматически подаваха широки ленти хартия на печатарската машина. Като остане ро-лата малка тя не може да се тегли и хартията се скъсва и обикновено оставаше по 10 кг хартия на рола. Тогава ролите се развиваха и се употребяваха за какви ли не нужди. Ние се насочихме към тях, а |е ги продаваха евтино на килограм. Ние ги купувахме и с конска каруца ги закарвахме на Изгрева. Обзаведохме в една барачка на Изгрева развиването на тези роли и нагъвахме хартията на формат какъвто ни трябва. Купихме печатарски нож, за да се реже. Турихме в бараката три-четири сестри и започваха да разгъват ролите и нагъват хартията. Ето така ние имахме източник на хартия почти неограничено. Заради тази идея на Неделчо Попов, защото той организира закупуването ние не спряхме нито един ден печатницата на Изгрева. За хартията получавахме документ от редакцията на в-к „Работническо дело" и „Земеделско знаме". Плащахме на сестрите и ги водехме на работа към печатницата. Тъй че имахме печатарски работници, книговезница и работници за развиване на хартия. Имахме си и директор - Никола Антов, който съдействуваше и може да се изкаже похвала на него за тази му дейност, щом можахме да издадем за шест години 51 томчета. Хайде издайте, отпечатайте и вие за 6 години 51 томчета, та да ви видим колко струвате!

 

За закупуването на хартията още от самото начало Братския съвет и финансовия съвет, чийто председател бе Никола Антов взеха решение. Те решиха че сумите намерени при Учителя, които финансовия съвет пазеше, нямаше да се включват в счетоводството, а ще служат за купуване на хартия и материали, за които не можем да получим документ за оправдание. Това решение бе на финансовия съвет, а не мое. Тогава не можеше да се получи документ от частните издателства, на които им беше останала хартия. Ние купувахме хартия, а документ не получавахме. Плащахме с парите от второто счетоводство, което бе вътрешно счетоводство. Бяхме заплатили 1 719 478 лв. за тази хартия.

 

По време на процеса вината хвърлиха върху мен. Аз не възразих на това обвинение. Обвиняват ме, обвиняват ме. „Да, хартия купувахме на каквато цена намирахме." И обвинителите в съда използваха това положение да ме натоварят с 12 години затвор. Всъщност те искаха да обвинят Братството в злоупотреба и да кажат всички: „Виждате ли, говорят за честност, а вижте какво вършат". Искаха да ни накарат със самообвинение и самопризнание едни други да се упрекваме, да се осъждаме и да се организира една голяма мрежа от скандали. Аз не го допуснах. Поех всичко върху себе си. Казах: „Никой не е виновен!" В действителност аз бях главния двигател за издаването на беседите. Аз разрешавах за отпускането на средствата, а те ме слушаха. Антов тогава се вслушваше и за Братството бе готов да направи всичко. Имаше интерес. Беше директор на печатницата и получаваше заплата. А жена му работеше в книговезницата и също получаваше заплата. И то в ония години, когато имаше безработица и където страната бе в разруха след войната. Взимаше заплати и трупаше години за пенсия.

 

Освен това Антов имаше основание да мълчи и да съдействува. Много по-късно ние разбрахме, след като дойде ревизията през 1957 г., че той беше обсебил доста средства. Пример: От онази история с касетката с 800 000 лв., които Учителят бе ми предал, той задигна 300 000 лв., а беше завел, че е получил 500 000 лв. Освен това той излъга, че е дал 600 000 лв. братски пари за купуване на печатарската машина, когато аз дадох тези пари. И накрая с тези откраднати 900 000 лв. братски пари той си направи къща в тези години на Кръста. Той не можа да оправдае тези пари и излъга. Открадна ги и си направи къща, а аз отидох в затвора да му ги изплащам със затворнически труд. Е какво ще кажете? Братството и Единство в реализация!

 

Неделчо Попов е роден на 22 декември 1907 г. в село Радилово - Пещерско. Замина си на 23 април 1952 г. в 19 часа след дълго боледуване от цироза на черния дроб и асцит.

 

Неделчо си замина преди съдебния процес. Добре че си замина. Защо ли? Защото той знаеше всичко и щеше да каже всичко. Като му кажат: „Кажи истината!" и той щеше да разкаже всичко. И щяха да се набъркат кой знае още колко хора. Той не можеше да не каже от кого е купувал хартията, колко е платил на частни лица. И щяха да загазят много хора, както от Братството, така и външни лица. И най-малко 10 човека щяха да влезнат в затвора. Отървахме се само с двама - аз и Жечо Панайотов. Е, с нещо трябваше да се заплати. И ние заплатихме с присъда и със затвор.

 

Славчо Печеников - Славянски имаше издателство, в което отпечата няколко томчета от беседи. Но по нареждане на Учителя беше спряно да се печата при него, защото той много скъпо взимаше и освен това много мъчно издаваше някое томче. Неделчо Попов отиде при Учителя, каза му колко струва печатането навън при другите печатници и колко струва при Славчо Славянски. Учителят се възмути: „Отрежете го" и после с мъка добави: „Какво научи той на Изгрева като стоя толкова време тук при Мене? Нищо не научи. Язък за загубеното време". Така ние спряхме да печатаме при него, а след това, след заминаването на Учителя ние имахме печатница, в която печатахме томчета на Учителя и те изобщо не се продаваха скъпо за ония години. Покривахме само труда, печата и хартията. При нас имаше много хора, които съдейст-вуваха в името на Високия идеал безвъзмездно. Затова отпечатването бе по-евтино и ние продавахме томчето на костуема цена. То беше достъпно за всички.

 

След заминаването на Учителя първата ни работа бе да се намери печатарска машина. Беше пазарена една американска машина. Тогава се събрахме всички в бараката на Тодор Стоименов и в присъствието на домакина, Паша Теодорова, Петър Камбуров от Казанлък, Жечо Панайотов, Никола Антов - всичко пет човека и извикаха мен Борис Николов и по препоръка на Никола Антов всички решиха, че трябва да се купи тази машина. Аз се съгласих да платя за машината 1 милион и 200 хиляди лева, сума която ми бе предадена да пазя у себе си. При разпределяне на сумите на мен ми бе дадена да пазя 1 534 000 лева плюс онези пари, които ми беше дал лично Учителят - 800 000 лв., но които Никола АШОВ бе заприходил със стойност 500 000 лв. Взех парите от къщи - 1 200 000 лв. и ги занесох да се предадат на Никола Антов и той отива да плаща машината, след което я докарва на Изгрева. До тук добре, но на финансовата ревизия и пред съда той твърдеше, че е дал лично от себе си тия пари и че аз не съм му давал нищо. Излъга всички. А аз не бях взел разписка, че съм му връчил пари. Нали всички бяхме братя. А у него имаше само 600 000 лв., които му бяха дадени да съхранява като член на финансовия съвет. Питаха го откъде е взел останалите 600 000 лв.? Отговаря, че ги е взел от Манол Иванов на когото също бе предадена да съхранява такава сума. А в същото време имаше разписка, чрез която се вижда, че Манол Иванов е върнал тази сума на Жечо Панайотов и по този начин се разбра, че Антов не е получил за изплащането на машината от Манол Иванов. А това бяха големи суми и никой не можеше да намери такава голяма сума на заем. И за доказателство на кражбата доказаха, че печатарската машина е купена на 18.Х. 1945 г. Закупена е от Янакиев със съкровищни бонове. Значи аз не съм дал пари, понеже те са я закупили със съкровищни бонове. А това можеше лесно да се замени, защото парите имаха по-голяма стойност отколкото съкровищните бонове. А от разписката се виждаше, че Манол Иванов е върнал сумата на 9.III.1947 г. в размер на 537 420 лв., а не 600 000 лв. както твърдеше Никола Антов. А освен това Никола Антов беше отчел тази сума, която пазеше така: 1946 г. - 300 000 лв., 1947 г. - 180 000 лв., 1948 г. - 120 000 лв. или всичко 600 000 лв. Значи той нямаше откъде да вземе пари, за да я заплати.

 

Така че Антов и Манол Иванов нямаха от къде да вземат тези пари, за да платят машината, купена на 18.Х. 1945 г.

 

Следователно лъжеха. Но съдът каза, че вярват на Антов, а не на нашите свидетели. Антов ги бе извикал да направят финансова ревизия и бе в услуга на властта. Чак тогава разбрахме защо Антов накара Жечо Панайотов през 1948 г. да изгори тефтерчетата, за да може да се скрие кражбата на тези пари. Но се сетихме много, много късно. Кой да предполага тогава? Нали бяхме братя?

 

В докладната записка Антов твърдеше, че е направен опис на сумите намерени при Учителя от финансовия съвет и че уж той ги дал на Жечо Панайотов да ги осчетоводи. И следователно те се намират у Жечо Панайотов. Но те останаха в Манол Иванов и после жена му ги предаде на Антов да ги съхранява.

 

А всяка година Антов като председател на финансовия съвет подписваше с Жечо Панайотов баланс на Братството от 1.1.1945 г. до 31 .XI. 1953 г. А след това счетоводител бе Коста Стефанов. Като е подписвал всяка година не е ли знаел, че не са вписани тези суми в счетоводството? Ето този отговор е важен. И така изкараха мен виновен, че аз съм задържал 1 милион и 200 хиляди лв. Властите решиха че машината е купена с парите оставени да се съхраняват по 600 000 лв. в Манол Иванов и 600 000 лв. от Никола Антов. А това не бе вярно. А тази сума бе много голяма тогава и при самото й споменаване човек си представяше, че с нея купува триетажна къща. Така тук Антов обсеби 600 000 лв. и плюс 300 000 лв. от касетката на Учителя - всичко 900 000 лв. Сума за една къща.

 

И наистина с тези пари се построи къща. Но това бе вече къщата на Никола Антов. Всеки може да провери нещата подробно след като се запознае с архива по делото.

 

Накрая да обобщим равносметката:

 

Така аз лично предадох на Тодор Стоименов, който беше председател на Братския съвет 800 000 лв. в присъствието на Петър Камбуров. После той си замина и нямаше кой да свидетелства за това. Така че аз предадох онези 800 000 лв., които бяха при мен и още 1 534 000 лв., които Жечо ми беше донесъл на съхранение, плюс 200 000 лв. от мен, които прибавих в касетката от Учителя. Та сумата, която връчих беше 2 534 000 лв., защото финансовия съвет, който беше много ревнив още в първия месец изтеглиха всички суми. Така изтеглиха пари за печатарската машина 1 200 000 лв. изтеглиха за наследствени права за получаване авторско право 400 000 лв. Значи всичко 1 600 000 лв. Плюс дадох 900 000 лв. за заем на свободата, които пазех. Всичко 2 500 000 лв. Значи те си ги прибраха от мен и аз бях свободен. И минаха години и никой не спомена, че у мен има братски средства. Абсолютно никой! Защото това бе така.

 

От протокола е видно, че са ми предадени 2 034 000 лв.

 

А аз бях отчел

 

1. За облигации „Заем на свободата" 900 000

 

2. За купуване на печатарска машина 1 212 600

 

3. За изплащане I група наследници 434 000

 

Всичко 2 546 720

 

Разликата между предадените и отчетените суми се дължи на това, че аз съм дал от касетката 800 000 лв., а те признаха 500 000 лв. Така изчезнаха 300 000 лв.

 

В касетката аз бях прибавил още 200 000 лв., които също изчезнаха от документация. Или общо 500 000 лв. не ми признаха.

 

Така че аз бях отчел всичко. И от 1948 г. до 1957 г. никой не повдигна въпроса за тях, защото сметките бяха приключени.

 

След заминаването на Учителя бе направен опис на парите от Братския съвет и от финансовия съвет, в който влизаше Жечо Панайотов, Никола Антов и Манол Иванов. Получена бе една голяма сума. Беше направен години по-късно през 1948 г., антидатиран протокол за 5.I.1945 г. на намерените суми след заминаването на Учителя. След обсъждане от Братския съвети по решение на финансовия съвет бе решено тази голяма сума да не се осчетоводява, а да се почне от салдо нула, за да може да разполагаме с тези пари както намери за добре Братския съвет. Ние знаехме, че трябва да се печатат беседите на Учителя и за да не бъдем зависими от банките и властите, решихме да ги съхраняваме в отделни лица. Всички приеха общо решение и се подписаха всички. Но това не беше в съгласие със закона, който не допускаше двойно счетоводство. А ние го направихме, понеже така смятахме, че е по-добре за Братството. Тогава бе решено да се раздадат на отделни лица определени суми пари обозначени поименно в протокола.

 

Освен това касиера бе задължен да заведе в тефтерче писмено на кои доверени лица са дадени суми за съхранение, кога са връчени и за какво са изразходвани. Протоколът се държеше в Манол Иванов като домакин както и описа на парите намерени при Учителя. Но през 1950 г. той си замина и се държеше от жена му. После жена му ги предаде на Никола Антов и той ги укри през време на ревизията през 1957 г., за да ни затрудни. А те бяха в един екземпляр. До 1948 г. парите бяха вложени и изразходвани. По решение на Никола Антов се нарежда на Жечо Панайотов да изгори въпросното тефтерче под предлог, че там са били вписани разходи, за които няма разходо-оп-равдателни документи. Тази инициатива на Антов имаше и друга цел. С изгарянето на тефтерчето трябваше да се заличат следите на онези суми, които той бе откраднал. Но ние това го научихме много по-късно, през 1957 г., когато започна ревизията. Така на ревизията нямаше нито протокола, който протокол допълнително е бил антидатиран през 1948 г. да важи от 5.И945 г. Дойде процесът и цялата вина се хвърли върху мен. А трябва да се знае, че когато Никола Антов бе председател на финансовия съвет и трябваше да отговарят за всички финансови средства на Братството, то аз не бях председател на Братския съвет, защото председател бе Тодор Стоименов до 1953 г. През 1953 г. Тодор Стоименов си замина и аз станах председател на Братския съвет. А всички разходи на оставените пари от Учителя бяха до 1948 г., за което имаше протокол, че всички суми са отчетени подписани и от Никола Антов. Значи отговорност носеше Никола Антов за периода до 1948 г., когато парите бяха похарчени. През 1954 г. бе назначен друг счетоводител - Коста Стефанов, който ръководеше счетоводството до ревизията през 1957 г. Но съдът и властите решиха, че аз трябва да отговарям за счетоводството до ревизията през 1957 г., за допуснатите финансови нарушения. Понеже Никола Антов предизвика ревизията на Братството и според властите човек, който търси законност значи е чист пред закона. А нещата бяха точно обратно поставен. Кой ги бе поставил? Онзи, който работи с обратни методи.

 

По-късно след като бе направена ревизия и след като съгласно тази ревизия всички документи бяха изпратени в Министерството на финансите, което от своя страна задвижи своите органи, то се започна следствие от милицията. Започна се едно дълго следствие, което продължи девет месеца срещу мен в затвора.

 

На 29 ноември 1957 г. бе направен нов протокол, в който се посочиха кому са предадени сумите и за какво са похарчени. Този протокол бе изпратен до ръководителите на Братствата в провинцията. Те го одобриха, подписаха се и ние го представихме пред ревизорите. В него са обозначени всички суми. Но съдът не желаеше да признае този протокол. Не му изнасяше. Той следваше друг сценарий написан на друго място.

 

ПРОТОКОЛ

 

Днес, 29 ноември 1957 г. се състоя заседание на Братския съвет на верска общност „Бяло Братство" - София, на което присъстваха членовете на съвета: Борис Николов, Боян Боев, Жечо Панайотов, Паша Теодорова, а освен това и следните членове на братството: Георги Куртев, Николай Дойнов, Никола Гръблев, Влад Пашов, Петър Филипов, Пеню Ганев, Георги Томалевски, Желю Ганев, Вера Куртева и Елена Андреева.

 

Заседанието се откри от председателя на Братския съвет - Борис Николов, който каза: „Тази вечер свикахме разширен Братски съвет, за да ви запознаем с ревизията, която финансови органи извършват на Братството. Затруднението, което срещаме е установяване първоначалната сума, която е намерена в стаите на Учителя. Тогава е направен опис на сумите, обаче финансовият съвет не може да го представи. Въпросът е да се установи каква е била първоначалната сума. Понеже описът липсва, тръгнахме по друг път. Първоначалната сума, оставена от Учителя беше поверена да се съхранява от доверени хора, както се практикуваше с цялото братско имущество още от времето на Учителя. Всеки, който е получил на съхранение суми, е давал разписка, която се съхраняваше от касиера Жечо Панайотов. Тъй като се знаеше кои братя са приели суми, сравнихме каквото те си спомнят и така се установи каква е била първоначалната сума. От друга страна, като съберем всички направени разходи, които знаем, получава се сумата, дадена на съхранение у приятелите. Тъй че по два пътя ние тръгнахме да установим първоначалната сума и по два пътя дойдохме до един и същ резултат. По долу ще ви дадем резултата на това изследване, което представяме като окончателно в нашето търсене на първоначалната сума. Сумите, намерени след Учителя са били в банкноти, сребърни монети и злато. Златото, което ми беше дадено по опис, когато ми го поискаха аз го представих в милицията. Сребърните монети, които се намериха Братският съвет реши да се изразходват, защото тогава те вървяха като разменна монета. Количеството им беше около 300 000 лева. Жечо Панйотов си спомня същата сума. Ние имаме всичкия интерес да се намерят първоначалните описи. Нека се има предвид, че установяването по памет на неща, станали преди 12-13 години е трудно и мъчно могат да бъдат изяснени изведнъж, затрупани от много други наслоявания, те мъчно могат да бъдат отделени и конкретизирани. Явява се колебание, несигурност, това е търсене в миналото. Считаме, че двата пътя, по които тръгнахме, за да установим сумите, са най-правилните!"

 

След това присъствуващите изслушаха обясненията на касиера на Братството - Жечо Панайотов относно сумите, оказали се на лице след смъртта на нашия Учител Петър К. Дънов, как са били съхранявани у верни членове на Братството и в последствие изразходвани за братски нужди по решение на Братския съвет. Установяването и пазенето на тези средства е било предоставено на финансовия съвет на Братството, състоящ се от Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов, като това право им е дадено от Върховния съвет, съгласно протокола на заседанието му от 1 януари 1945 г. На Жечо Панайотов като касиер на Братството са били предадени разписките, издадени от пазителите на сумите, а именно:

 

Предадени на съхранение на Борис Николов - София:

при разпределяне на сумите 1 534 000

лично от Учителя 500 000

2 034 000 лв.

 

Предадени на съхранение на Тодор Стоименов - София:

лично от Учителя 310 000 лв.

 

Предадени на съхранение на Минчо Сотиров село Нейчево: при разпределение на сумите - лв. 500 000

лихви от касови бонове 22 000

522 058

 

Предадени на съхранение на Никола Антов - София: 600 000

 

Предадени на съхранение на Манол Иванов - София: 537 420

 

Предадени на съхранение на Манол Иванов-ср. монети 320 000

 

Предадени на съхранение на Панайот Ковачев - Ст. Загора 500 000

Предадени на съхранение на Георги Куртев - Айтос 1 000 000

 

Всичко лева 5 823 478

 

Първоначално съставеният опис за тези суми Жечо Панайотов заяви, че не му е предаден.

 

Сумата 5 823 478 е увеличена през 1945-1948 г. така: 5 823 478

 

Инкасирани лихви по купони N1,2 и 3 от облигации 106 700

 

Излязла в тираж 1 облигация от „Заема на свободата" 20 000

 

Всичко за отчитане 5 950 178

 

Изразходвани съгласно решения на Братския съвет: 1.3.1945 г.

Купени облигации от „Заема на свободата"

В София - сума, внесена чрез Борис Николов 900 000

В София - сума, внесена чрез Минчо Сотиров 100 000

 

Общо: 1 000 000

 

В Айтос - сума внесена от Георги Куртев 300 000

 

Всичко: 1 300 000

 

 

12.10.1945 г. Купена печатарска машина 1 212 600

 

13.10.1945 г. Изплатено на 1-ва група наследници на У. 400 000

 

13.10.1945 г. Нотариални разноски за същия случай 34 120

 

24.10.1946 г. Преместване братска барака, в която живее Надежда Конова 184 000

 

9.4.1948 г. Изплащане 2-ра група наследници на Учителя 400 000

 

Нотариални разноски за същия случай 2 250

 

30.5.1948 г. Ремонт изгорялата постройка на Сим Симеонов 26 750

31.12.1948 г. Записани на приход по братско счетоводство 170 980

Неотчетени от Панайот Ковачев - Ст. Загора 500 000

 

Всичко: 4 230 700

 

1945-1948 г. Употребени за покупка хартия, от която са напечатани 51 тома беседи и лекции от Учителя за нуждите на членовете на Братството, хартията е купена без документ чрез члена на Братството - Неделчо Попов. (Приложение таблица) 1 719478

 

Всичко отчетени 5 950 178

 

Купената хартия без документи на стойност 1 719 478 лв., изцяло е вложена в отпечатването в братската печатница 51 тома беседи и лекции от Учителя за нуждите на членовете на Братството; хартията е купена без документи чрез члена на Братството - Неделчо Попов. В таблицата за отпечатаните книги се посочва колко хартия е потребена за тези издания, колко всъщност е заплатена според счетоводството на Братството или както се установява, получена е и употребена хартия за същите издания в повече от заплатеното лв. 1 719 478.- Тази сума в повече е именно за оправдаване недокументирани-те разходи за хартия - лв. 1 719 478.

 

След това прочете се от брат Борис Николов списъка на златните монети и украшения, указали се на лице в стаите на Учителя. Тези ценности са били пазени от Манол Иванов до 1948 г., а след това той ги е предал за пазене на брат Борис Николов. От последния милицията ги изисква за проверка на 9 юни 1957 г., за което му е предаден протокол, че временно се задържат в милицията. Тези ценности са следните:

 

79 1/2 златни наполеона 78 1/2 златни турски лири 5 броя златни рубли, всяка от по 5 рубли 3 броя златни рубли всяка от по 15 рубли

 

1 златна монета от 20 щатски долара /на гърба релеф - образа на статуята на свободата/

 

1 златен медал с лика на Николай втори

 

1 австрийска пендара златна от 1888 г. с образа на Франц Йосиф

 

4 броя златни емерлика и 1 малка махмудия

 

2 броя златни махмудии

 

3 броя златни минцове

 

7 броя златни емерлика и 1 рубе

 

7 броя златни малки рубека с дупки

 

7 броя малки рубета, 2 емерлика, 1 златно украшение на големина колкото пендара

 

1 брой златно медальонче, вътре образа на дете

 

1 брой златен пръстен с бял скъпоценен камък

 

2 броя златни пендари с украшения - кръщението на Христа

 

1 брой златно рубе и 2 парченца от счупен кръст

 

1 брой английска лира /върната на Мария Андреева, която я бе оставилата съхранение при Учителя/

 

1 златен ланец с розетка

 

1 брой златна брошка с елипсовиден диамант около половин карат

 

1 златен часовник с двойни капаци марка „Зенит"

 

1 джобен часовник на вид жълт, марка „Гаванес" с ланец

 

1 джобен часовник повреден с 3 капака

 

1 сребърен джобен часовник - повреден /с ланец/

 

Забележка: Освен това имало е някои украшения, които са върнати на трите сестри Калпакчиеви, понеже са представили писмо, че са оставени на пазене от баща им Райко Калпакчиев.

 

Също един дамски часовник с кордон на Мария Граблашева - върнат й. На Мария Андреева е върнато: 1 английска лира и 1 наполеон. На Пенка Думанова - 7 турски рубета, 2 златни пръстена и 3 златни халки. На Мария Мечева - Ст. Загора: 1 златна гривна, 3 пръстена, 1 златна халка и 1 златна брошка.

 

Даде се и следното обяснение за изложените по-горе извънредни братски средства. Те са били привършени през 1948 г. тъй като усиленото печатане на братски издания е изисквало доста средства. Тогава става и отчитането пред Братския съвет, като членовете на финансовия съвет и касиера Жечо Панайотов са освободени от отговорност. Заедно с това Братския съвет е възложил на финансовия съвет да потърси заем от някоя банка, като депозират за гаранция облигациите от Заема на свободата. Действително такъв заем е бил сключен през юли 1948 г. при Чиновн. занаятчийска популярна банка в размер 400 000 лв., от който Братството се е ползвало до 1950 г. Обстоятелство, че се нарежда сключването заем за братски нужди, говори че преди всичко председателят на финансовия съвет - Никола Антов е знаел чрез упражнявания от него контрол, че дадените за пазене братски средства са изчерпани, уведомил е Братския съвет за положението и тогава му е дадено нареждане за сключване на заем. Изключение прави само сумата 500 000 лв. намираща се у Панайот Ковачев, като на финансовия съвет и на Братския съвет е било известно, че в момента Панайот Ковачев не е бил в състояние да върне сумата.

 

По така направените изложения от брат Борис Николов и Жечо Панайотов присъстващите братя и сестри се изказаха както следва:

 

Да се настои Никола Антов да даде първоначалните списъци, понеже като председател на финансовия съвет той ги е държал. Ясно е, че Той стана причина да се почне финансовата ревизия на Братството, сигурен е бил, че ще затрудни Братския съвет, понеже единственият списък на сумите е у него и той го държи, за да затрудни цялата работа. Защо Никола Антов от 13 години не е подигнал въпрос за ревизия? Като председател на финансовия съвет, ако е смятал, че има нередност в използването на братските средства, защо не е дал отчет? Като председател на финансовия съвет трябваше да каже дали всичко е в ред.

 

Относно инвентаризацията поискана от К. Стефанов, Братския съвет е взел под внимание на времето това и е назначил комисия, в която са включени Н. Антов и К. Стефанов, но те не извършиха потребното за описване имуществото и осчетоводяването му. Па и никога не са бивали затруднявани или възпрепятствани да извършат това, ако биха искали.

 

За разпределение и пазене на братските средства, оставени от Учителя присъстващите братя и сестри се изказаха, че финансовия съвет и Братския съвет са постъпили правилно и съобразно разбирането на новите отношения, прокламирани от Учителя през време на работата му всред нас, именно -указване доверие на предани на Братството негови членове.

 

Учителят знаеше, че като укаже доверие към свой последовател, възложената работа ще бъде извършена според неговите указания, честно и почтено. Така той е поверявал братски суми за пазене, купувал е братски имоти на Изгрева и ги е поверявал на братя и сестри, на имената, на които са издадени нотариални актове. Тези имоти и до днес се владеят по този начин, чрез братя и сестри, пълномощници на Братството, което единствено се ползва от тях. Този начин на владение е възприет от Учителя, тъй като Братството не е юридическа личност. Така финансовия съвет и Братския съвет са били принудени да възприемат и приложат това начало, завещано от Учителя - да разпределят между верни членове на Братството пазенето на братските средства. При обстановката през 1945 г. те са се ръководили от това правило на Учителя. Внезапната загуба на нашия обичен Учител и наставник, грижата за запазване целостта на Братството, запазване оставеното имущество и легализиране по-нататъшното съществуване на създаденото от Учителя общество „Бяло братство" са наложили този начин на действие. Факт е, че предадените на съхранение братски суми са върнати при поискване, вложени са от страна на Братството за участие в „Заема на свободата", купена е печатарска машина и др. купена е хартия за печатане беседите и лекциите на Учителя и т. н. Отпечатването на беседите и лекциите на Учителя е от най-голямо значение за всички членове на Братството, така щото набавената даже без оправдателни документи хартия е напълно уместно и ние единодушно оправдаваме както Братския съвет, така и касиера Жечо Панайотов за направените изплащания. Известно е, че през времето от 1945-1950 г. братската печатница се снабдяваше с хартия чрез преданния на Братството наш член Неделчо Попов. Намираме, че указаното на същия доверие е основателно и че той е постъпил честно при тези доставки.

 

Гласуваме пълно доверие на Братския съвет и касиера Жечо Панайотов Жеков за изразходване сумата братски средства, указали се на лице след смъртта на Учителя Петър К. Дънов, като е спазен основния принцип на Братството - вяра в човека. Този принцип Учителят е положил в основата на братския живот. Също гласуваме доверие на брат Борис Николов, който добросъвестно е пазил поверените му златни монети и ценности, останали от Учителя. При пръв случай да се поиска от милицията връщането на временно взетите за проверка братски ценности, тъй като те имат цена като наши музейни вещи, важни за Братството ни.

 

Присъствали членове на Братството, които потвърждават верността на изказванията:

 

/Следват подписи/ БРАТСКИ СЪВЕТ:

 

/подписи/

 

През време на Школата на Учителя паричните въпроси ги движеше лично Учителят сам. Той на никого не даваше сметка от кого получава пари и на кого дава. Обикновено при Него имаше големи суми както и при Тодор Стоименов, който ги държеше под дюшека На леглото си. За светът ние бяхме несретници и дриплювци, бедняци и голтаци. Но ако знаеха, че тук има толкова много пари щяха да ни нападнат апашите и щяха да ни оберат. Това не стана, защото беше тук Учителят. Апашите дойдоха по-късно, дойдоха официално и ни обраха до шушка. Но затова друг път ще говорим. Как и от къде идваха тези пари? Идваха чрез десятъка на всеки брат и сестра от Братството. Тези суми се предаваха лично на Учителя и Той ги препращаше към Тодор Стоименов. Имаше и една „Задача с левчетата", според която всеки ученик, всеки ден ще отделя по едно левче и накрая на годината се събираха 365 лв., които се занасяха обикновено на събора през месец август и там се предаваха на Учителя. За тези 365 лв. ученикът получаваше томчета беседи. Имаше и друга форма. В знак на благодарност към Учителя, онзи, който бе получил помощ от Него или при решаване на някой личен проблем, или някого Учителят е излекувал, то тогава онзи донасяше своя принос за Бога. Само онези, които имаха тези опитности с Учителя вече знаеха кой е Учителят и затова принасяха своя дар за Бога. Тези суми не бяха малко. Учителят ги приемаше, но трябва да се подчертае, че Учителят никога не е искал пари на онези, на които е помагал. Възкръсналите за нов живот идваха и благодаряха кой както може. По тези три начина се събираха парите. А това не бяха малки суми пари за онези години. Никой не можеше да предполага, че на Изгрева имаше милиони левове. Това се разбра по-късно, когато се правеха описи на парите след заминаването на Учителя.

 

Бяха започнали бомбардировките. Учителят редовно правеше екскурзии до Витоша като минаваше покрай нашия дом, нагостявахме Го, а понякога и спеше в нашия дом. Преди да замине за Мърчаево един ден Той ме извика и ми даде една касетка, която бе затворена. Той я отвори пред мен и каза, че вътре има 800 000 лв. „Пазете това. Това са братски средства". Учителят знаеше какви събития идват и с тази касетка оставена при мен за съхранение показваше, че ми оказва доверие. Парите аз ги прибрах и скрих у дома. След като се завърна Учителя от Мърчаево отивам и го питам: „Учителю, дадохте ми нещо, да го върна ли?" „Пазете го". След образуването на Братския Съвет от 7 човека и след съставяне на финансов съвет от трима души, който да движи и се грижи за финансовите средства на Братството, то аз реших да предам парите. Аз ги извиках у дома, целия Братския съвет и след един хубав обяд извадих касетката и разказах целия случай.

 

„Братя, тази кутия ми предаде Учителят, какво има в нея не зная, тя е заключена. Дайте ключа!" Тогава Манол Иванов, който имаше всички ключове след заминаването на Учителя отиде вкъщи и донесе ключовете и намери един малък ключ, с който отвори за пръв път кутията и в нея се оказаха банкноти от петстотин лева в пачки наредени и като ги преброиха излезнаха 800 000 лв. Аз, който много не съм практичен, как се сетих, че направих един протокол, в който се описва, че аз предавам сумата, която ми е дал Учителят и всички се подписаха. Аз взех протокола и го прибрах. Този протокол после ми послужи много без да искам. Защото той ме оправда пред властта, когато започна ревизията и се видя, че тази сума аз съм я предал на Братството. Значи сума предадена тайно от Учителя на мен, аз съм я предал на Братството. Никой не може да ме обвини, че аз съм присвоил братски суми. Но тука се случи нещо необикновено и голям провал. Кой знае защо тук не присъствува у дома в този ден Жечо Панайотов, който беше счетоводител на Братството. Него го нямаше. Тогава Никола Антов взема бележката за тази сума, да я предаде на Жечо и да я впише в счетоводството. А пък Братският съвет реши да остане в мене сумата, аз да я пазя щом толкова време съм я пазил и щом Учителят ми я е поверил да я пазя. И аз я пазех. После Антов, когато взе сумата от мен, тя беше 800 000 лв., но когато предава бележката на Жечо Панайотов той му предава разписка за 500 000 лв. и задържа 300 000 лв. за себе си. Аз това нещо не го знаех. Това се установи през време на ревизията 12 години след тези събития. А Манол Иванов си беше заминал и нямаше жив свидетел. Ето такава е историята на тази касетка с Антов. От касетката на Учителя с 800 000 лв. изчезнаха по невидим начин 300 000 лв.

 

Тогава преброихме парите, направихме протокол и трябваше да им връча сумата от 800 000 лв. Всички решиха, че щом Учителят ги е предал на мене, означава да седят у мене. И те седяха известно време у мене. Освен това аз прибавих към тези пари още 200 000 лв. братски пари и в касетката станаха 1 милион лева. Парите впоследствие бяха предадени на Антов и използвани за братски нужди. По-късно се разбра, че Никола Антов при осчетоводяване на сумите вместо 800 000 лв. бе вписал сумата 500 000 лв. и така присвои за себе си 300 000 лв. Кражба. Това бе първата голяма кражба, за която ние научихме по-късно когато започна финансовата ревизия на Изгрева. Тази сума от 800 000 лв. беше много голяма сума и с нея се купуваше тогава двуетажна къща. Ето един пример достоен за изучаване, защото чрез него се изпитваха учениците. И всеки бе изпитан, и всеки получи своята оценка от Невидимия свят. Учениците минават през изпити.

 

Финансовата ревизия съставена от трима ревизора бе дошла на Изгрева и работеше непрекъснато. Всички бяхме спокойни. Аз отначало не смятах, че нещата ще се развият по един специално подготвен сценарий. После разбрах каква бе целта на сценария. Трябваше да бъдем принудени да се изказваме един срещу други и да се изкаже всичко, което знаехме за Изгрева, за да може по-късно властите да преценят кое от казаното ще трябва да се използва срещу нас. Но аз приех друга тактика. Аз взех цялата вина върху себе си. Като разбраха това, то властите се ожесточиха срещу мен, защото знаеха, че аз не съм виновен и моята линия на поведение объркваше техните сметки. Според тях аз трябваше също да се ожесточа и като отхвърля обвиненията срещу мене да ги насоча натам накъдето трябва. Но аз не допуснах това да стане. Затова ме изпратиха в затвор, защото трябваше да се пише друг сценарий и объркваше онзи, който бе написал първият сценарий. Затова се озлобиха срещу мен.

 

Финансовата ревизия работеше на Изгрева. През лятото ние с Мария Тодорова се качихме на Маричините езера с едно магаре, палатка и храна и там прекарахме 40 дни. Когато дойде време да се връщаме, опаковахме багажа в един денк, сложих го на гърбът си и с дългите си ръце го прикрепях. Започнах да слизам надолу по склона, за да слезна долу на езерото, където трябваше да дойде едно магаре, Да ни натовари багажа с един наш познайник от Говедарци. Но как стана така, че се изхлузи този денк от ръцете ми и започна да се търкаля надолу, може би 500 м по склона и накрая се спря на един камък преди да падне в езерото. Ние се спогледахме с Мария. Какво ли ще значи това? Не беше се счупило нищо, защото аз опаковах денка много здраво и с много въжета. Като се върнахме в София, на следващия ден дойдоха милиционери и ме арестуваха и ме заведоха в затвора. Беше започнало следствието пред следователя. Протоколите от финансовата ревизия бяха изпратени при следствието и прокурора. Ето така Невидимия Свят има свой език от символи, с които предупреждава човека с будно съзнание. След като ме арестуваха, отново ми се яви картината, как оня денк стремглаво се търкаляше към езерото. Накрая изпъкна образа на онзи камък, който спря денка да не падне в езерото. Трябваше да се чака това време, когато събитията щяха да ни заведат до въпросния камък, за да спре събитията.

 

Обвиниха ме, че съм взел куфар със скъпоценности. Люба Иванова, съпруга на Манол Иванов беше пакостлив дух и ме обвини като твърдеше, че Мария и Савка са били при Учителя в последните Му дни и когато тя е влязла вътре в стаята Му то тя е била изгонена от двете. Изгонили са я, защото там е имало куфар със скъпоценности. И когато Савка си е заминала през 1945 г. то според думите на Иванова куфарът със скъпоценности са взети от мен и Мария. Може би наистина Иванова да е била отстранена от стаята с цел да се остави Учителят сам, защото в последните си дни Той бе болен и изнемощял и всеки искаше да Го види, а ние ограничавахме достъпа до Него. Може би затова са я отстранили, но не са я изгонили. А куфарът при Учителя беше Неговото долно бельо, защото тази негова стаичка беше много малка и нямаше място за скрин или за шкаф. Аз непрекъснато бях дежурен при Учителя последните дни и ако трябваше да взема нещо, нямаше да чакам Иванова да дойде, та после да я гоним. Този куфар разпали много страсти и приказки за несметни богатства. Как на мнозина им горяха очите и блестяха при споменаването на този куфар. А се пишеха за окултни ученици и декламираха, че светът и богатствата на света са суета за неразумните и че те разумните на Изгрева са далеч от тези неща. Преживяхме и това да се случи с нас - неразумните да ни обвиняват в присвояване на несметни скъпоценности.

 

След това издигнаха друго обвинение срещу мене. А то е, че са ме видяли в Мърчаево, когато Учителят беше там, че съм вървял с Учителя носейки непрекъснато един куфар. Това не беше вярно. Аз в Мърчаево ходех рядко за 3-4 часа и се връщах обратно в София, понеже бях мобилизиран в гражданската охрана в града, бях в униформа на запасен войник, правихме скривалище срещу самолетните бомби. Аз ходех с една черна чанта до Мърчаево и в нея носех някои продукти на Учителя от София. А тогава всичко се купуваше с купони. Така стои истината. Но всички повярваха за този куфар със скъпоценности. Това разпали фантазията на мнозина и изведнъж излезе наяве алчността на мнозина от Изгрева към скъпоценности и богатства. Като мой обвинител застана и Милка Периклиева. Имаше един момент, когато тя идваше у нас и контактуваше с нас. Бяхме добри приятели. А това се дължеше на това, че веднъж Мария сподели един сън с Учителя, че е сънувала Георги Радев, който си беше заминал. Тогава Учителят добавил: „Да, той сега има още работа. Работи в Милка Периклиева". И понеже аз бях пръв приятел с Георги Радев, ето защо той доведе Милка в домът ни. Ние я приехме радушно, защото знаехме кой е в нея от Учителя. Но дойде един момент, когато тя престана да идва у нас, вероятно Георги Радев бе напуснал тялото й. Та имахме добър контакт с нея по онези години. И ето Милка Периклиева под въздействието на Петър Димков, природолечителя, който се движеше в нашите среди, подписва протокол пред следователя, че са ме видяли, че аз съм взел куфара със скъпоценности. Но когато Милка Периклиева вижда как се развиват нещата, че аз ще бъда осъден за това, то тя се сепва, противопоставя се срещу Петър Димков, идва у дома и разказа всичко с подробности, как са я сплашили пред следователя и Димков психически я е изнасилил, за да подпише този протокол. Искаше прошка от мен. Разкайваше се и плачеше. Но нейния подпис стоеше на онзи протокол с Димковия при следователя. Е, как ви се струва това? Къде са окултните ученици на Учителя?

 

А защо Димков бе заставен да лъжесвидетелствува за мен пред следователя? Той лекуваше болни с билколечение и имаше издадени два тома с негови методи за лекуване. Но той нямаше право да лекува, защото не бе лекар и лекарите го преследваха за това и често имаше написани обвинения за него до прокурора. Но понеже той не взимаше пари за преглед и всички знаеха това, че го прави от любов към ближния затова обвиненията ги отхвърляха. Но след много обвинения срещу него от лекарите милицията бе направила разследване и откри нещо съвсем неочаквано. Наистина той не взимаше пари от болните, но след като им написваше на един лист към 20 билки, то той ги изпращаше към един и същ билков магазин. А методите на Димков са много сложни и има голяма комбинация от билки, то за това трябва и магазин с много билки. Така се увеличава оборота на билкаря и за да се справя с този огромен оборот се доставяха билки от мнозина, които ги беряха. За този голям оборот билкаря даваше на Димков 30%от оборота на печалбата на магазина. А това беше нарушение на закона. Бяха го извикали и бяха го заплашили, че ще го пратят в затвора и щяха да го сторят. Но процеса срещу мен и Братството го спаси от затвора. Заплашиха го и принудиха да лъжесвидетелствува срещу мен и той се съгласи. Така в присъствие на Димков и на следователя, то Димков нарежда на Милка Периклиева да каже за куфара. А защо се съгласява Милка отначало и затова си има причина. А за нея да не говорим. И двамата изфабрикуваха обвинение срещу мен за този куфар. Така Димков бе принуден да служи на властта, за да не го подведат за онези 30%, които е вземал от печалбата на магазина. По този начин Димков се отърва от затвора за моя сметка. И понеже властта на комунистите винаги се отблагодарява на онези, които й помагат, то дойде време през 1977 г. когато лично Тодор Живков, който управляваше страната като Генерален секретар на комунистите изпрати едно писмо до БАН и с него се нареди да се издадат двата тома на Димков, които бяха издадени преди 40 години. Така том I излезна 1977 г., II том - 1978г., III том - 1979 г. Та властите си заплатиха. И се отчетоха пред Димков. Това трябва да им се зачете. А това бяха времена, когато Братството се гонеше и ежегодно се изземваше литература от Учителя и се унищожаваше. От 15 000 български лекари на държавна служба никой не смееше да се занимава с билколечение. Това беше табу. Тези съпоставки са много важни и са точно на място. Комунистите са много точни и коректни към онези, които им служат. Това трябва да им се признае и зачете!

 

Този куфар раздвижи духовете и всеки, който потискаше в себе си някакво користолюбие го изпусна и то сега всичко изскочи навън и се появи на видело. Всеки който се срещнеше с някого на Изгрева все за този куфар почваха да говорят и пресмятаха какви ли неща трябва да е имало в него. Някои правеха спиритически сеанси и викаха духовете, за да им кажат къде е куфара и какво има в него. А те даваха различни съвети, като при всеки сеанс се казваха неща, които бяха противоположни на предните. Голяма олелия беше с този куфар. А това бе една мистификация и лъжа. Затова в Братството няма да остане престъпление, което да остане ненаказано. Защото е написано: „Съдбата на света започва от Дома Господен!" А Дом Господен бе Изгревът. А за развръзките на света ще си проверите вие. А за съдбите на онези, които работеха срещу Братството ще ги проверите вие като се запознаете със следствието и със самото дело и ще прочетете там кой какво е говорил и за кого е работил. И ще проумеете какво означава Съдба на света. А онези, които отстояха за Словото и Делото на Учителя, за техния живот можете също да прочетете и да проследите чрез нашите опитности. В тях има и мигове на падение и след това мигове на извисяване. Има от всичко по малко. Но Духът на Истината ни изведе на видело, ние стъпихме на крака и продължихме пътя си като ученици на Учителя. Защото Словото му бе в нас. И то бе животът за нас.

 

А за вас следващите поколения ще оставим следните данни:

 

1. Аз Борис Николов Дойнов бях задържан в затвора на 3.09.1958 г. и бях под следствие там до издаването на присъда N 31-VII от 19.05.1959 г. по НОХД N 4 от 1959 г. на Софийския градски съд за 12 години затвор.

 

2. Обвинителният акт по следствено дело N 343 от 1958 г. на следствения отдел на Държавна сигурност - София бе ми връчено на 23.1.1959 г., гр. София в Софийския затвор подписано от помощник главен прокурор Руменов.

 

3. Делото се водеше под следния номер НОХД N4 от 1959 г. и под N711 от 1959 г. на НОХД при I наказателно отделение на ВС.

 

4. Присъдата бе с N 31 -VII по НОХД N4 от 1959 г. на Софийския градски съд - Наказателен отдел за 12 години затвор, като ми се зачете задържането под следствие в затвора от 3.09.1958 г.

 

5. Тя трябваше да се обжалва пред Върховния съвет на НРБ в двуседмичен срок от 19.V.1959 г. Тя се потвърди с решение на Върховния съд N851/01 7.IХ. 1959 г. на НОХД N711 от 1959 г. по НОХД N4 от 1959 г.

 

6. Запазил съм служебна бележка от Софийския затвор N1530 от 1962 г. в уверение на това, че съм бил задържан в затвора на 20.05.1959 г. в изпълнение на присъда N31 -VII по НОХД N4 от 1959 г. на Софийския градски съд. Освободен съм от затвора на 1.01.1963 г. понеже съм помилван с указ N 221 от 23.III. 1963 г.

 

7. Според присъдата ми се конфискува 1/2 идеална част от имуществото и да заплатя на държавата глоба от 25 000 лева, която бе голяма сума. Тогава заплатата на един учител в гимназията бе 864 лв. Тогава се заведе изпълнително дело N88 от 1960 г. в IV район, 3 участък за 25 000 лв. с призовка на съдия изпълнител на 20.1.1961 г. с предупреждение на 7.III.1961 г. за опис на имуществото в дома ми. Тогава с акт N4566 от 1962 г. бе одържавена едноетажната ми къща на Изгрева, 1/2 идеална част на ул. „Зелен синур" N32 и 1/4 от парцела ХIII-7 съдържащ 743 кв. м.

 

8. Цялата документация по делото е в специалния архив. Намерете я и запознайте се с нея. Ще разберете и ще узнаете цялата истина по този скалъпен процес.

 

Учителят ходеше винаги чисто облечен, изгладен и по обувките му не можеше да се види нито прах, нито кал както лете така и зиме. Костюмите Му ги шиеха приятели от Братството. Учителят си имаше един шивач, който веднъж Му бе взел мярка и по нея шиеше костюмите Му. Той не позволяваше всеки да Му взима мярка и всеки да Му шие. За тези неща Той е говорил подробно в Словото Си. А това са правила, които всеки трябва да спазва. Не е без значение какъв човек ти шие дрехите, кой те пере, кой те глади и кой се грижи за твоята обхода. Нали всеки влага нещо от себе си в тях и ние с нашето несъвършенство прехвърляме всичко върху Учителя, който трябваше да носи и да ни изчиства вътрешно и външно. Труден е пътят на Великия Учител. Имаше няколко сестри, които Учителят беше допуснал да се грижат за бита Му -неща, без които не може човешкия живот на земята.

 

Учителят имаше брошка, която Му служеше вместо връзка и нея може да видите на някоя от снимките Му. Имаше още един златен ланец около врата, който го носеше. Това беше средно по големина златно синджирче, което висеше на врата Му. Имаше и златен часовник, който носеше в джоба на сакото или в жилетката Си. Това бяха Неговите лични вещи, които ние виждахме на Учителя и които Той ги носеше около 30-40 години. Когато Си замина братята изкъпаха тялото Му, такова бе правилото, облякоха Го с нови дрехи, които бяха лични Негови. Стенографката Савка Керемидчиева бе взела брошката, златния ланец и часовника и ги беше прибрала при себе си както му беше редът, защото тя бе най-близко до Учителя. Той я беше допуснал до себе Си за онази работа, която трябваше да извършва. По-късно братята се разпитаха кой прибра тези неща. Разбра се, че са у Савка и всички се успокоиха. После ми ги предадоха лично на мен и аз ги прибрах. И понеже нямаше къде да ги държа аз ги предадох на Петър Филипов, който ги пази доста години.

 

Дойде 1957/58 г., започна се финансовата ревизия на Братството, след това дойдоха следователите, излезнаха онези прословути 176 жълтици, скрити от мене в една от морените на Златните мостове на Витоша и дойде време някой да издаде на следователите тайната за личните вещи на Учителя. Когато ги бяха предали на мен за съхранение не се страхуваха от мене, а сега се страхуваха да не би да ги открадна, защото за скритите от мен жълтици се приемаше, че аз съм ги укрил за себе си. А при положение, че имаше протокол, опис за всичко това, тогава обвиненията към мен отпаднаха за лично присвояване. Но ме наклеветиха не чужди, а свои и дойде следователя у дома и ми каза подробно какво знаят за тях. Разбрах че някой от тези доверени „братя" точно ги бе информирал. Аз не отрекох. Нямаше как да се укривам повече. Тогава със следователя и милиционера отидох в дома на Петър Филипов и му казах да даде тези неща. Те бяха сложени в една кутийка с опис и подпис от мен и Петър Филипов. Той я извади и ми я подаде, а аз я предадох на следователя. Той отвори кутийката, намери същите неща и се успокои след като прочете протокола и прибра всичко. Петър Филипов не пострада за това, че ги държи у себе си. На мен също нищо не казаха, не ме упрекнаха, че ги съхранявам след като ги прибраха. За властите това бяха ценности, които струваха пари. За мен бяха ценности като лични вещи на Учителя. Аз ги опазих, а други от Изгрева ги предадоха чрез донесение до властите и накрая милицията ги прибра и след това следите им се загубиха в милицията. Сега мога ли да попитам кой носи вина и отговорност, че се унищожиха вещите на Учителя? Кои ги предадоха? Кой наклевети, кой ги прибра и кой ги унищожи? Това не бяха чуждоземни завоеватели, а бяха българи по плът и кръв. Но те бяха служители на Духа на Разрушението и Опустошението. Ето това трябва да се знае и помни. Имената им ще ги намерите в протоколите на следствието и в протоколите по време на съда.

 

Но имената на платените доносници, на тайните внедрени агенти между нас няма да откриете. Те са запазени в архивите на Държавна сигурност и там се работи с псевдоними. Но истинските имена ги знае Небето. И те ще отговорят пред Него.

 

Ето какво имаше в тази кутия с опис: един златен и един сребърен часовник, един златен ланец, една брошка златна. Имаше още: 2 златни напо-леона, 6 златни турски лири, един сребърен ланец. Всичко беше с опис и с подписите на Петър Филипов и на мен самия Борис.

 

Отначало повод за конфликт нямаше. Братският съвет работеше в пълно съгласие като членовете му не се бъркаха в работата на финансовия съвет, който получаваше приходи и си ги завеждаше. Това си беше негова работа. Тогава нямаше повод за разправии и спорове в Братството. Обаче през 1956 г. финансовото министерство бе наредило да се извърши ревизия на всички религиозни секти. По-късно на 9 юни 1957 г. се дойде до разрив на едно събрание, където Братския съвет освободи Коста Стефанов като счетоводител и Никола Антов като председател на финансовия съвет. Те бяха подготвили свой доклад по финансовите въпроси, който ние отхвърлихме. Тогава те изпратиха този свой доклад към финансовото министерство, който от своя страна изпрати ревизори, които дойдоха на 16 октомври 1957 г. Ние смятахме, че всички счетоводни сметки са в ред. Но се оказа друго. Беше дошло време, когато властта искаше да вземе мерки срещу Братството и тя го атакува. Изпрати ревизори, направиха ревизия и онези, които бяха крали без ние да знаем цели 12 години, за да се изпокрият обвиниха мен. На 6.ХИ. 1957 г. беше направен обиск на целия Изгрев и бяха иззети всички беседи на Учителя. След това бе започнато следствие срещу мен. Аз бях арестуван и престоях девет месеца в затвора. Властите искаха да се компрометира Братството и да кажат: „Ето тези хора приказват за идеи, но и те злоупотребяват със средства." Това беше смисъла на процеса. Накараха Антов и другите около него да откажат, че аз съм върнал средствата, които съхранявах и да излезе един вид, че аз съм задържал Братски средства, които не съм върнал. А братските средства бяха се свършили още през 1948 г. Ако имаше братски средства те щяха да ги искат още тогава. Аз не заведох спор, а оставих нещата така да тръгнат както искат и не допуснах разправии в Братството. Понесох присъдата си както виждате без да съм виновен. Така приключи тоя период на изпитание и на изпити на учениците. Не остана нито един да не се определи. Кой за какво е. И къде му е мястото! По-хубаво от това - здраве да е!

 

Аз приех всичката отговорност върху себе си пред инспектори и следователи. Казах им: „По всички братски въпроси мен ще питате. Аз съм специалист, аз съм причина за всичко. Другите по братските работи не са в течение." Аз поех върху себе си всичко. Процесът се насочи срещу мене, което беше много благоприятно. Ако се беше насочил срещу други щеше да се получи хаос. Аз поех всичко. И следствието фактически аз го водех. На всички обвинения срещу Братството и Учителя аз отговарях. Аз бях обмислил всички отговори. И не можеха да ме преклонят колкото и да се мъчеха и да се опитваха да призная работи, които не са. Големи борби изкарах там в затвора - девет месеца следствие. Искаха да ме заставят да се подпиша за работи, които не са ставали. Казах: „Не". И в карцер, и в килия бях, не отстъпих. Те умееха да монтират процеси, като че ти правиш самопризнание. Как може такова нещо, би се запитал нормален човек. Но не можеха да създадат процес срещу Братството така както го бяха замислили. Накрая го насочиха срещу мен. Осъдиха ме 12 години на затвор. Издържахме го. Изживяхме го. А сега разказваме как е било. Да се знае и помни. Непременно ще ви потрябва по ваше време. Силите на Опустошението още съществуват. И в бъдеще ще ги има!

 

По време на следствието Се държаха много грубо с мене, но физически насилия, побои и други неща не са правили срещу мен. Изпращаха ме в самотни килии, в карцер, носеха ми месо и риба, като знаеха, че аз съм вегетарианец. Опитаха се с други изтънчени методи да ме сломят. Но не са ме били. Като ме осъдиха и изпратиха в затвора много хубаво се държаха с мене началниците. Не съм чул груба дума да ми кажат, нито да направят нещо, което да ме огорчи. С уважение и почитание се отнасяхме един към други. За мен те бяха тъмничари, а аз за тях бях затворник, който работеше и изкарваше своята прехрана, а със затворническата бригада, която организирах и работехме по строежите изкарвахме и тяхните заплати на тъмничари.

 

На подсъдимата пейка беше и Жечо Панайотов, който беше счетоводител на Братството. Към него в последствие придадоха и Коста Стефанов, който пое главното счетоводство през 1954 г. Но в първите години Жечо бе счетоводител. И той не беше много добър и точен. Имаше грешки в счетоводството и тази грешка бе, че сумите, които бяха намерени при Учителя не бяха включени в общото счетоводство на Братството, а за тях се водеше отделна сметка. Пак за нея се водеше счетоводство, но то беше вътрешно, отделно счетоводство, то не минаваше за официално счетоводство, защото нямаше документация за него. За самият процес има документация. Оставям нещата така. Не искам реабилитация. Оставям да се разрешат по закона на живата природа като все един ден ще се намери разрешение на тези неща по закона на Правдата. А сега нямам никакви претенции и изисквания.

 

Заслугата на Мария Тодорова бе много голяма. Ако тя не ме поддържаше с храна на всеки 15 дни, която ми носеше аз нямаше да издържа в затвора. Тя показа един героизъм, едно постоянство, една вярност, преданост към Учителя и към Делото и една обич. Мога да кажа, че моето спасение в затвора, запазването на здравето ми се дължи на нейните грижи и старание. По време на самия процес бях в най-тежко състояние. Нищо не можех да ям. Не бях ял двадесет дни. Едва се крепях да не падна. Всичко повръщах. Пия един чай, стои в стомаха ми три дни и след това трябва да го повърна. Това бе през цялото следствие от 9 месеца. Така се явих на процеса с много отпаднали сили. Едва имах глас. Все пак аз се държах добре на процеса. Нито имах страх, нито се разколебах в своите твърдения. Което казах, това е истина, нищо повече. Колкото се опитваха да ме натискат, да твърдя работи, които не са били, аз никога не приех. И така процеса мина благоприятно за нас. Е, поехме си присъда и те я изпълниха. Това бе едно изпитание за нас и за всички. А като излезнахме от затвора, след четири години беше много интересно, как онези, които по време на процеса бяха срещу мен, се опитваха да ми се усмихват. Но те бяха се вече определили и те бяха служители вече на друг Господар. Така че всеки можеше и имаше право да се усмихва на своя Господар.

 

След като си замина Учителят, ние от Братския съвет изпратихме едно писмо, един апел до Михаил във Франция с цел да имаме връзка помежду си. Той да работи във Франция в името на Учителя, а ние тук. От него се получи едно високомерно, презрително писмо, с което той отхвърли нашето предложение. Той искаше да бъде представител на Бялото Братство във Франция. Какво да направим при това положение. Ние преустановихме връзките си с него.

 

Но след няколко години той изпраща Тони и Стела Белмен, брат и сестра до Братския съвет, същия този, който той презря, а сега се обръщаше към него, да му издаде документ, от който да се вижда, че само той може да представлява Бялото Братство във Франция. Искаше документ, под който да се подпишат всички и да се завери при Нотариуса. Някои от Братския съвет бяха склонни да дадат такъв документ. Това бяха Никола Антов, Манол Иванов, Жечо Панайотов, Коста Стефанов, който беше главен счетоводител на Братството и участвуваше в Братския съвет. Значи четирима бяха склонни. Но останалите се противопоставиха. Особено аз. Казах им: „Ако Учителят беше жив и ако някой Му поиска такъв документ, щеше ли да му даде такъв документ? Нямаше да даде. И ние няма да им дадеме". Имаше големи борби. Но ние отстояхме. Те си отидоха без такъв документ. Изпратихме ги дори във Варна да се срещнат с роднините на Михаил, дадохме им топъл прием, но документ не дадохме. Придружаваха ги Никола Антов и Коста Стефанов на братски разноски. Бяха приети сърдечно. Но отказахме такъв документ да им дадем. За нас това беше един принципен идеен въпрос. Привилегия на никого не можехме да дадем. От къде накъде? Учението на Учителя е достояние на цялото човечество. Всички, които се интересуват от тези идеи, то те са достъпни за тях. Никакви привилегии не сме допускали. А иначе щяха да измъкнат много неща от България и днес нищо нямаше да има за вас младото поколение останало тук в София.

 

Тогава им казах: „С Михаил сме съученици и се познаваме. Какви знания и какви сили има човек, това не е важно. По-важно е на какво ги е посветил. На себе си или на Бога. Ако има нещо, което ние познаваме, туй е онази свобода, с която Учителят ни води. Да имаме своя мисъл, свое разбиране, свой живот и своя воля. Учителят свято пазеше закона на свободата. Господ ти е дал ум, за да доловиш Неговата мисъл. Господ ти е дал сърце, за да проявиш Неговата Любов. Господ ти е дал тяло, за да вършиш Неговата Воля."

 

А те двамата Тони и Стела Белмен казват: „Ние за всичко питаме брат Михаил". Подчинени души. Други ли трябва да мислят вместо вас? Имаше някакво психологично разстройство у тях двамата. Нещо нездраво, ексцентрично, като че са хипнотизирани. Като че са обсебени. Те си търсят кумир на когото да се кланят, комуто да благодарят и сляпо да му се подчиняват. Това са робски отношения.

 

Следващата среща със Стела и Тони Белмен бе на 15 юли 1956 г. Стела каза: „Ние за всичко вземаме позволение от брат Михаил". А пък аз брат Борис отговарям: „Нашите братя и сестри обичат сами да мислят по всички въпроси, а не други да мислят заради тях. При това когато решат да направят нещо не става нужда да вземат позволение от някого. Може техните мисли да не са толкова съвършени, но все пак те мислят, а не други заради тях. Така те сигурно ще се научат да мислят."

 

Французите Тони и Стела Белмен искаха да внушат на приятелите, че само Михаил може да представи Учението на Учителя на французите. А в всъщност Михаил не може да представи Учението, защото сам той не го разбира. А това, което им говори е една обикновена окултна каша.

 

Когато на Учителя донесоха експозетата на Михаил Иванов на френски език, когато ги донесоха в стаята Му, той нареди да се махнат и изхвърлят. По повод на Михаил във Франция Учителят каза: „Истинския ученик оставя на първо място Учителя си, а на последно място себе си". Това, Учителят каза за него. А сега вижте дейността му и ще видите къде той поставя себе си. Та той се обяви за Учителя на Бялото Братство. Та на кого да вярваме на думите на Учителя, които чухме с ушите си и видяхме с очите си или на Михаил когото познаваме от едно време какво представляваше тук и знаехме на кого служеше.

 

При една среща с брат Георги Куртев Учителят се произнася за Михаил Иванов и Кръстю Христов така: „Срещнахме се сега. И двамата не Ме познаха. След два милиона години като се срещнем, тогава ще ме познаят."

 

Учителят не ни дава готови вярвания. Той ни учи да мислим. Той ни отваря очите да гледаме. Не е важно какво знае човек, какви сили има, какви дарби и способности, по-важно е на какво ги е посветил. На себе си или на Бога. Не е важно толкова много знания да имаш, много дарби и способности, по-важно е на какво си ги посветил. На Бога или на себе си? Някой е богато надарен, умен, способен, но всичко е посветил на себе си. Друг човек има по-малко, но ги е посветил на Бога. Така единия човек слиза, а другия възлиза нагоре. Благословението, което имаш идва от там - на кого си се посветил. Тука са двата пътя.

 

И накрая ще завърша с един финал: Един брат отива при Учителя и Го пита: „Учителю, може ли да ми дадете две формули. Като кажа едната да стана невидим. А като кажат другата формула, да стана видим."

 

Учителят му казва: „Не е ли по-добре да знаеш формула, като я кажеш да ставаш невидим за лошите духове. А като кажеш другата формула да бъдеш видим за добрите духове." Братът казал: „Дайте ми ги Учителю! Точно тези ми трябват". Учителят го погледнал строго: „Ще си ги намериш сам след като прочетеш всички беседи, които съм дал."

 

Ето това е разрешението на задачата. Това са двата пътя. Да четеш и да прилагаш Словото на Учителя. Ние имаме само един Учител и името Му е БЕИНСА ДУНО. Имаме само едно Слово, което е Слово на Учителя, защото то е Слово на Бога. Него признаваме, него зачитаме, нему се покланяме, защото то е наш живот и него изповядваме. Амин.

Идеята да се напише книгата „Учителят" бе дошла от Методи Константинов, както и от Боян Боев, който самостоятелно събираше материали. Двамата отиват в Мърчаево при Учителя и споделят своят план с Него. Той ги препраща при нас, за да можем аз и Мария Тодорова да направим една работна група, която да я подготви. Работехме в пълна тайна. Тази книга ако я пишехме 20 години по-късно нямаше да я напишем така, защото спомените ни с Учителя бяха така близки и неразделни с нас. Методи Константинов успя да вземе разрешение за печат на 17.10.1946 г. да се напечати със собствена хартия и ние я отпечатихме на една печатница на ул. „Граф Игнатиев". Ако бяхме казали, че пишем такава книга щяха да ни попречат, щяха да ни наклеветят пред властите и нямаше да получим разрешение за печат. Когато книгата се отпечати аз я закарах с няколко каруци на Изгрева и десетина броя поднесохме на Братския Съвет. Изненадата бе голяма. Вместо похвала то стана голям скандал, избухна истинска бомба на Изгрева. Всички ни упрекнаха, че сме направили книгата без тяхно участие. А мнозина бяха все писатели и творци на перото и така бяха засегнати като се възмущаваха от дъното на душите си от нас. А това издание бе много луксозно, с илюстрации. Книгата излезе през 1947 г. на мои лични разноски!

Тогава решихме да се преведе на френски и да се издаде във Франция. Затова се изпрати през 1947 г. Бертоли в Париж, за да се осигури превода и да се осъществи печата. Тогава ние бяхме намерили средства във Франция за печат. Всичко бе готово. Но нищо не стана. Бертоли отложи работата и се отказа и то не по липса на франкове - парите бяха осигурени. Онези противници тук на Изгрева понеже не бяха включени като автори в нея като научиха защо е отишъл Бертоли в Париж написаха му писма срещу нас и го настроиха и разколебаха и той отложи печата. А имаше ли право да се откаже? Нямаше право. А защо ли? Ето защо. През 1947 г. аз и Бертоли започнахме голяма мозаична работа. Тряваше да се направят мозайки в казармата на I артилерийски полк на една площ от 13 000 кв. м. Тук бяха привлечени около 100 човека работници и работихме две години. През това време Бертоли е в Париж и трябва да напечати книгата на френски език. Защо ли? Защото се бяхме споразумели и аз всяка събота предавах на Лучия - съпругата на Бертоли сумата от 15 000 лв. А тези пари бяха надниците на един работник за един месец. Всеки един от тези сто човека доброволно отделяха по една сума за братска работа; Именно тези пари бяха предавани всяка събота на Лучия. И така й бяха предадени 450 000 лв. за издръжка на семейството им тук в София. Това беше нашата помощ за нея докато Бертоли издаде книгата на френски с парите, които ние му бяхме осигурили. Но ето след като му изпратиха много писма от тук да не издава книгата, то той се отказа. А той знаеше много добре, защото Лучия му пишеше редовно, че ние изплащаме уговорената вноска. Ние спазихме всички споразумения, а той се вслуша и подчини на противниците ни. А ние си бяхме платили всичко и тук и там в Париж. Нечестна работа. Непочтена. Измяна към една идея и към онези 100 души, които редовно си внасяха братския влог, защото знаеха, че тези пари ще отидат за една работа за Делото на Учителя. През това време аз бях много болен. Беше ми се обострила язвата на стомаха, повръщах непрекъснато, не можех да се храня, отслабнах извънредно много и нямах сили. Накрая мозайките бяха готови, но военните не се издължиха и останаха да дават 1 500 000 лв. на цялата група от 100 човека. От тук имахме много несгоди, работниците бяха разочаровани от възнагражденията, но срещу военните не можехме да сторим нищо. И те ни излъгаха. Изобщо време на лъжи. Тогава Бертоли се обяви срещу мен съвсем официално с писмо от Париж, докато ние хранехме тука семейството му, а и за него бяха осигурени средства в Париж за препитание. Какво се случи по-нататък? Бертоли се върна и разбрахме, че нищо не е станало. Разказаха ни други как стоят нещата. Ние не се отказахме. Свързахме се с други приятели в Париж и парите бяха събрани от тези френски приятели. Свързахме се със издателство, което да издаде I част „Животопис и творчество" от голямата книга „Учителят" на 82 страници. За да се издаде тази книга ние дадохме разрешение от тук чрез нотариуса за това. Голямо тичане падна от наша страна за тази книга и отново се яви пречка най-неочаквано. Издателство бе на „Omninum Litter",1959 г., 72 Avenu de Champs - Elysees-Paris.

Михаил Иванов, който бе в Париж и си бе създал общество се провъзгласи за Учител на Бялото Братство. Като разбира, че ще се издаде книгата „Учителят" се противопоставя на издаването като предлага пари на издателя да не я издава. А защо ли? Защото французите щяха да разберат кой е Учителят на Бялото Братство, щяха да видят снимките, щяха да прочетат Словото Му. А това щеше да го разобличи. Дори беше разказвал и това бяха го чули лично наши сестри българки, които му бяха отишли на гости, че Учителят се бил уплашил от комунистите и се бил самоубил. Тези сестри са живи и до днес и могат да ви го разкажат по-подробно. Но ние знаехме тук всички номера на „артиста Михаил" още от 1922 г. Ние знаехме това, но французите нямаше от къде да го узнаят. Това бе цялата трагедия за заблудените французи и за онези, които ни предадоха. Ето, виждате ли как действа Черната Ложа? Подкокороса Бертоли да не издава книгата, макар че тук 100 човека работеха за изхранването на семейството му и макар че в Париж да му бяха осигурени пари за издаването. От друга страна Михаил плаща една голяма сума на издателя, да не издава книгата. Как ви се струва това? Освен това Михаил подкокоросва и католическата църква и нейните служители се противопоставят на издаването на книгата. Четвърто той намира и други негови съмишленици и поддръжници и те също се противопоставят. Изобщо пречки от всички страни. Накрая чрез наши приятели се издаде II част „Мировата любов" от книгата „Учителят" - издателство „Corrier du livre" editiur 21,rue de Seine - Paris-VI.

Най-накрая след големи трудности се издава и III том на книгата „Учителят" на френски език. Така по-късно Бертоли сам финансира и издаде този трети том в луксозно издание. Коригира се накрая.

Книгата издадена на френски език се изпраща в България. Но вече е 1958 г., а през това време е започнат съдебен процес срещу мен и Братството. Коста Стефанов, който бе във финансовия съвет с Никола Антов, които бяха мои противници занасят книгата на прокурора Руменов. На самото заседание на съда прокурора Руменов скача и вика: „Докато ние тука тия ги съдим за злоупотреба със закона, те са издали книга на френски за Дънов." Вдигна книжката и в яда си я запрати срещу лицето ми. Книгата полетя към главата ми, аз останах спокоен и тя ме удари по лицето и падна на земята. Прокурорът беснееше, а аз се радвах, че накрая тази работа сполучи. Затова, че незаконно сме изнесли, превели и издали книгата „Учителят" на френски език прокурорът ми даде допълнително още две години присъда - затвор. Та по този начин платихме за издаването на книгата. И на Бертоли тук и там в Париж. А на мен се отплатиха българите с още две години затвор към другата присъда. През 1955 г. ние сключихме договор с издателство „Омния Литетер" - Париж, за издаване книгата „Учителят" срещу 5%авторско право от чистата печалба. С тази си постъпка сме нарушили чл. 22 от Закона за вероизповеданията. Въз основа на чл. 117 във връзка с чл. 35 от Наказателния закон бях осъден на 2 години лишаване от свобода, която бе прибавена към другата присъда. Събраха се няколко присъди с общо 20 години затвор. И на края на финала Лучия - съпругата на Бертоли в съда се обяви срещу Братството и мен и свидетелствуваше за властите. След време някой от вас трябва да се зарови в този архив и да извади не само имената на всички, които свидетелстваха срещу Братството, но и да се изнесат думите им пред съда. Защото техните думи бяха думи на предателство към Делото на Учителя. Следващите поколения трябва да знаят как са били нещата, защото тези Сили съществуват и те отново ще чакат своето време и онези хора, чрез които да се проявят. И за това трябва да знаете какво е било по наше време, защото същото беше и по времето на Учителя. От една страна бе Духът на Истината и Учителя, а от друга Духът на Заблуждението. А които отстояваха в Дух и Истина те останаха да свидетелстват за Истината и за това време.

 

Приемната на Учителя имаше едно малко антренце. От времето и дъждовете отвън мазилката беше паднала. Учителят ме помоли да измажа падналата мазилка. Измазах, но привечер хвана голям студ. Казвам на Учителя: „Учителю, има опасност да замръзне. Закъсняхме с мазилката. Трябваше през лятото да я направим." Учителят се усмихна и каза: „Ако си работил с любов, няма да замръзне." И наистина антренцето не замръзна, макар че водата навънка замръзна. А по всички правила мазилката трябваше да замръзне и след това да падне. В това аз имах опит, така се случваше винаги. Но този път се случи обратното. Мазилката не замръзна и не падна. Сега придобих друг опит. Личният ни живот започва и свършва. Големият ни живот, животът ни в Бога е живот вечен. Тогава нашият дар към Бога се приема и Неговото благословение се изсипва върху ученика. Тогава ученика раздава с любов плода на своя труд.

 

Издаването на книгата „Учителят" бе свързано с много противодействия. Постепенно те бяха превъзмогнати. Противодействаха сили противни на Братството. Но благодарение на помощта от Небето я отпечатахме. Ние работехме в пълна тайна. Ако някой от Братството знаеше, че подготвяме такава книга, то завистта в тях щеше да ги накара да отидат при властите и да ни наклеветят. И те щяха да спрат отпечатването. Според Учителя няма по опасна ревност от ревността на духовните хора. Тя може да помете, завлече и унищожи всичко. Ние нееднократно се сблъсквахме с тази ревност. Тази книга ние я финансирахме, а не бяха употребявани братски средства.

 

Книгата излезна от печат и ние решихме да я поднесем в дар на Учителя. Четиримата сътрудници Боян Боев, Методи Константинов, Мария Тодорова и аз заедно с Неделчо Попов се качихме в Горницата на Учителя. В тази стаичка Учителят бе прекарал земния си живот от 1927 до 1944 г. Всеки от нас носеше по една книга и я поднесохме като дар върху масата на Учителя. Когато поставихме книгата върху масата на Учителя, електрическите лампи в стаята на Учителя светнаха сами. Спогледахме се. Мълчание. Всички видяхме това и се зарадвахме много на този знак. След като си направихме молитвата и благодарихме, на излизане заваля ситен, приятен дъждец. А това беше благоприятен знак, че дарът на петимата ни е приет от Учителя.

 

След няколко дни поднесохме книгата като дар на Братския съвет. Те всички скочиха и в глас ни обвиниха, че сме ги излъгали, защото сме издали книга скришом от тях. Те не приеха дара от нас, въпреки че беше книга за Учителя. Яви се ураган сътворен от ревността, която се превърна в злоба и помете всичко. Повече този Братски съвет не можа да сътвори нищо. А онези, които не приеха дара в следващите десетилетия не направиха нищо за Делото. Те не приеха дара. Но Учителят го прие. Ако го бяха приели, нещата по друг начин биха се развили в Братството. Благословението се изсипва по благодат от Свише и то върху онези, които Духът избере. Ето това е важното.

 

Методи Константинов, който беше по великите работи с космически замах решава да напише една книга за Учителя, която да се разпръсне по целия свят и да стане достъпна за всички, както слънцето, въздуха и водата. Сега всеки би се усмихнал на такава идея. Но Методи не е сам по идеите, а и по тяхната реализация. Умува и идва до заключение, че той сам не може да я напише по простата причина, че няма материал, а материала е в стенографите. Но Методи с жени не го бива да работи, защото е по тънката женска част и с жените има съвсем други отношения. Тогава се спира на Боян Боев, отива при него и съобщава плана си. Боян Боев скача и казва: „Аз по тая идея работя вече десет години." И изважда една голяма папка пълна с материали. Започват да ги подреждат, оформят раздели на книгата и работят известно време по тях. Когато са били готови отиват при Учителя в Мърчаево и споделят с Него своят план. Той им казва: „Вие сами не можеше да издадете тази книга. Трябва да поканите и други." Учителят спира и ги поглежда. Те започват да предлагат този или онзи и все братя и сестри заслужили и то с творческо перо. Но Учителят не одобрил никого. След като изброили всички възможни имена вдигнали рамене. Тогава Учителят казал: „Поканете Марийка и Борис". След това те дойдоха у нас, разказаха за своята идея и за думите на Учителя. Възприехме идеята и поръчението на Учителя.

 

Започнахме да преглеждаме техният материал. Те критикуваха духовните движения в България и търсеха да доказват кой е Учителят. На следващия път ние предложихме друг план, прост и ясен: Делото на Учителя, Неговия живот, Учението и Неговият образ. Просто и ясно. Така направихме доста изменения в техния план и премахнахме критичния характер. Цялата работа поставихме на идейни основи без да се водят спорове, без да се сравняват и равняват с когото и да било. Беше изведена книгата на идейна висота.

 

Работехме заедно всички. С Боян се работи леко и с Методи също. Те не са хора, които да подчертават своята личност и да се налагат и всички търсехме кое е най-добре и кое е справедливо. И в нашите общи разговори идвахме до принципни заключения. Така работата мина напълно спокойно. Но работехме в пълна тайна. Не можеше да дадем гласност, защото властите щяха да я спрат от печат. А печатът тогава не беше свободен. Трябваше разрешение. Методи Константинов отива при министър Касабов да вземе разрешение за издаване на една книга „Учителят", но Касабов не знае за какъв Учител се говори и мисли, че това е книжка за учител и за учениците в гимназиите. Дава му се една малка бележчица, едно малко листче с неговият подпис и печат. Това е малко листче, широко пет см и дълго 10 см, но с голяма сила. С това разрешение вече имаше думата Неделчо Попов, който имаше връзки и познанства, знаеше какви материали трябва да се набавят и къде да се отпечата. Ние я дадохме за отпечатване в редовна държавна печатница и платихме един милион и двеста хиляди лева. Издадохме я с наши средства като платихме хубаво на издателството. След това дадохме на други да я подвържат. Пазехме всичко в голяма тайна. Никой не знаеше нито от Братството, нито някой отвън. Ако знаеха щяха да я спрат. Тя беше издадена на луксозна хартия и беше богато илюстрована.

 

Книгата беше докарана на Изгрева с една каруца и ние я поднесохме на приятелите. Но имаше голяма критика към нас, от нашите литератори на Изгрева и ни упрекваха защо и те не са участвували. Това бяха незадоволени амбиции на личности. Работата по книгата не можеше да се обяви на всеослушание. Първо онези изострени личности на Изгрева щяха да ни наклеветят и щяха да я спрат.

 

Въпреки всичко книгата се прие много добре и свърши една много голяма работа по онези години. А за тази книга за издаването й във Франция аз получих допълнителна присъда две години затвор към първоначалната присъда. Така че за тази книга аз съм заплатил както с мои средства, така и с живот. По време на обиските я конфискуваха и унищожиха една голяма част. Но тя остана в приятелите и така бе запазена за следващите поколения.

 

След като я разпространихме и получихме средства от нея, а тя не беше много скъпа, ние вложихме тези средства и издадохме книгата „Учителят, разговори при седемте рилски езера".

 

Аз като стенограф разполагах с лични стенограми и след като ги разчетох използвах този материал за книгата „Учителят". А брат Боян Боев предостави своите стенограми и разчетения материал го включихме в тези две книги. Така че ние имахме оригинален материал и не сме ползвали стенограмите на трите стенографки. Ние работехме в тайна и се пазехме от ревността на останалите, която можеше да ни попречи. В това се убедихме когато излезна книгата и когато мнозина нададоха вой да небесата. Вместо да се радват, че е излязла книга за Учителя то те негодуваха. Разказвам с горчилка за тези събития, но това няма да ви подмине и Вас. Ще се сблъскате със същото. Но ще знаете как ние сме разрешавали нашата задача по нашето време.

 

А сега аз мога да попитам онези, които негодуваха: Защо и вие не издадете книга за Учителя? Ето тридесет години печатът е забранен. Хайде де, издайте сега през 1975 г. книга за Учителя и то в годината когато правеха три-четири пъти обиски властите и изземваха литературата на Учителя и я унищожаваха. Хайде де, издайте книга за Учителя сега!

 

Видяхте ли, че не можеше? Видяхте ли, че съм прав? А знаете ли, че брат Борис сам, самичък финансира и двете книги? С мои пари спечелени с мой труд. От моят занаят, с който се препитавам.

 

Ето с такава цена съм платил за изданието на книгата „Учителят" плюс присъда от две години за това, че сме я издали на френски език.

 

Аз можах да направя толкова. А вие направете повече.

 

След като поех непечатаните беседи от стенографките по поръчение на Учителя, аз организирах дешифрирането на стенограмите. Поставих Елена Андреева на една голяма задача, да дешифрира стенограмите от беседите на Учителя. Осигурих й една хубава стая с отопление, с осветление, където да работи, предоставих й нова пишеща машина, хартия, маса и елементарна заплата за преживяване. За десет години тя дешифрира беседите. Освен това тези беседи, които бяха останали от времето на Учителя от първото копие, аз я накарах да ги препише в четири екземпляра, което тя стори.

 

Следващият етап бе купуването на машините. За да се купи печатарска машина и да се пусне в действие трябваше да се запише на името на някой печатар, който има право да работи с такава машина. А такива бяха Стефан Камбуров и Георги Събев. Послужи разрешаването на Георги Събев и тя бе на негово име записана. Следващият етап бе да се намерят оловни букви с различен шрифт за печатарската машина. Това се разреши от само себе си. Имах приятел от Габрово - Васил Сираков, който отливаше букви за печат към Горнобански път. Той имаше фабричка за отливане на букви и с радост и готовност се отзова. Винаги когато имахме нужда от букви доставяхме ги от него веднага.

 

Следващият етап бе намирането на хартия. Тогава хартията беше под държавно разпределение. Непрекъснато поднасяхме молби за отпускане на хартия, но все ми отказваха. Аз съм си водил бележка, от която се вижда, че съм ходил 148 пъти за пет години и нито един път не са ми дали хартия. Трябва да споменем, че само един единствен път аз, Тодор Стоименов и Боян Бо-ев отидохме при нашия Народен представител, който сме избрали да ни ходатайства. Той се облече и дойде. Там властвуваше Димо Казасов, а неговия син отпускаше хартията. Щом дойде народен представител-депутат прави струва отпуснаха ни 5000 листа хартия. А това е нищо. Най-много да се отпечата една кола от 16 страници за едно томче за 3000 броя. Така че държавата не ни съдействуваше в лицето на новата комунистическа власт.

 

Малко преди да затворят печатниците като отидох в комитета да моля за хартия председателят ме извика. Никога не ме е викал. Но като научава, че съм там бе наредил да ме въведат в кабинета му. Отивам и какво да видя, на неговото бюро са поставени всички наши издадени беседи и то подвързани около 50 томчета. Той се изправи срещу мен и пита сърдито: „Туй какво е?" „Това са беседите, които печатим". „От къде сте вземали хартия?" А те не са ни отпускали хартия, а ето ние сме отпечатали петдесет тома. Значи огромно количество хартия е употребено за тези томчета. Аз му казвам: „Хартия сме вземали от частни лица или най-главно от ежедневната преса. От оставащите роли, защото накрая остава малко хартия на ролката, която не може да се развие и хартията се къса. Ние прибираме тези роли, развиваме ги, нагъваме ги и с тях печатаме." Той се хвана за.главата. „Кой разреши да ви се продават тези роли?" „На никого не му трябват и вместо да ги хвърлят ние ги купувахме". Началникът е бесен. Разхожда се насам-нататък, гледа беседите и казва: „Аз ще ви дам да се разберете" - и ме изгонва. След няколко месеца всички печатници в България бяха национализирани.

 

Трябва да спомена, че за затваряне на печатницата ни спомогнаха и няколко каталога отпечатани от издателството на Сава Калименов „Братство" в гр. Севлиево, в които на цели вестникарски страници бяха отпечатани заглавията на художествена и окултна литература, както и на беседи на Учителя. Той ги разпръсна навсякъде.

 

Имаше и каталог на книжарница „Братство" на ул. „Гурко", София на Атанас Николов, който бе редактор на в-к „Братство", но в момента бе станал книжар. Голям каталог за чудо и приказ. И докара белята с колата.

 

Властите видяха, че са ни изпуснали и веднага взеха мерки. Закриха всички печатници в България.

 

И така ние сами си докарахме колата с белята на Изгрева. Другото, което стана бе развръзката. Тя се развърза както трябва. Вече имаше и причина и повод, който бе на лице.

 

А ние купувахме тези оставащи роли и ги докарвахме на Изгрева, където сестрите ги развиваха, нагъваха ги, за което купихме даже и машини за рязане на хартия. Главно с тази хартия издадохме беседите.

 

Една възрастна сестра Писинова подари къщичката си на Братството за печатница. Тя скоро си замина. Беше скромна, вярна сестра на Делото. А къщичката имаше една широка стая, където ние поставихме печатарската машина. Имаше и обща кухня. Купихме всички необходими неща. Тогава дойде Стефан Камбуров, който беше печатар от Казанлък и който имаше право да има печатница. Около него се създаде една група от Влад Пашов, Димит-ри Стоянов и Кирил Михайлов (Кирчо-лъвчето). Стефан Камбуров сложи в ред печатарската машина и той я пусна в действие. Грижеше се за нейното подържане и за нейния ремонт. Той обучи Димитри Стоянов и след известно време той замина за Казанлък, а Димитри се грижеше за машината до 1951 г.

 

Около печатарите имаше и няколко сестри, които работеха при тях. Тук дойде една работничка Райна Томова, която беше комунистка, но се беше разочаровала от тях и стана отличен печатарски работник - ревностна, скромна, безкористна. Към нея и други се присъединиха и се оформи печатарския състав.

 

Аз направих един дипломатически ход. Турих като ръководител на печатницата Никола Антов. Той беше опасен човек. Можеше да издаде цялата ни печатарска дейност. След като беше сложен директор на печатницата, беше поласкан, а и получаваше заплата като директор. Освен това жена му работеше в книговезницата. Бяхме основали книговезница и беседите се подвързваха скромничко, за да не се разпиляват и разкъсват. Така Антов не попречи на печатницата, защото тя бе закрита 1951 г. А събитията, които се случиха те станаха по-късно.

 

В брой 65 от 1950 г. в „Държавен вестник" бе публикувано 620 постановление на Министерския съвет от 13 март 1950 г., с което се отчуждава печатница „Житно зърно" съгласно член 5 от Закона за книгопечата.

 

А на 30.11.1950 г. чрез милицията на Изгрева бяха конфискувани 5 пишещи машини, за да не могат стенографките да работят, да пишат на тях дешифрираните беседи. Комунистите бяха решили да спрат окончателно отпечатването Словото на Учителя.

 

По онова време до 1975 г. Борис Николов държеше едно копие от напечатаните беседи в осем куфара при рождената си сестра Цанка Екимова в Габрово. За по-голяма сигурност тя ги беше прехвърлила при свои познати и те там се съхраняваха много години. По мое настояване Борис Николов реши да ми предаде този архив за съхранение като представител на едно по-младо поколение. Между нас двамата имаше една разлика от 40 години. Неговият рожден брат Стефан пътува няколко пъти с влака до Габрово и всеки път донасяше по два куфара и ги оставяше на съхранение в неговия апартамент. По това време там живееше и сестра му Цанка. След като се събраха осемте куфара те трябваше да бъдат предадени на мен. Но това не бе сторено понеже Борис държеше да направи опис на куфарите. Аз непрекъснато възразявах върху забавянето, но той беше непреклонен. Предупредих го, че той ще носи вината ако те не дойдат при мене. Той не вярваше, че това нещо може да се случи. Но това се случи. Беше направен един редовен обиск от властите при едного и бяха взети много беседи от Учителя. Тогава Цанка се уплашва, че могат да дойдат властите у тях и да вземат куфарите, уведомява Борис, а той от своя страна нарежда на Боян Златарев, който беше негов личен куриер да пренесе куфарите на безопасно място. Той намира някакви познати живущи в някаква къща около Руски паметник и там ги занася в някаква таванска стаичка. След като научих, че куфарите са изчезнали аз настоявах да ми се предадат. Борис от своя страна нареди на Боян Златарев да ми се донесат и предадат, но Боян отлагаше по различни причини. Той беше под влиянието на Петър Филипов и на Лалка Кръстева и не пожела да ги предаде. Накрая Борис Николов разбра, че е изигран и че неговия план се проваля. Години наред Боян обещаваше да ги предаде. По-късно той ги прехвърли на друго място, че после на трето място. Отношенията между Борис и Боян се развалиха поради това, както и поради кражбата след това на архива на Савка и на архива на Резньовете. Стана най-големия провал и то от лица, които са целували ръка на Учителя.

 

Боян си замина през 1986 г. От тогава до сега тези куфари бяха търсени, но безуспешно. Той ги беше предал някъде и не каза къде се намират. Вината за изчезването на това копие е както в Борис, така и в Боян Златарев и всички около него. След време той може също да бъде препродаден на някое лице, което от своя страна ще си променя Словото, както му се иска. Кой носи вината за това. Не Са ли едни и същи лица и едни и същи разрушителни Сили?

 

Аз съм напълно убеден, че това лице, което пази тези куфари изобщо не знае за тези грозни истории, които описах. Ако случайно научи за тях или прочете лично всичко това, умолявам го да ми предаде тези осем куфара, както и онези материали, които Боян е оставил. Защо на мен? Защото аз бях определен от Борис Николов да ги поема, но се явиха други, които извършиха кражбата. Доказателства? Има ги колкото щете.

 

За мен Словото на Учителя е неприкосновено, защото е Слово на Бога. Словото на Бога е свещено.

 

Към свещените неща трябва да се пристъпва само с Чистота!

 

След като сваля архива от „Резньовете" Боян Златарев го занася в дома на Петър Филипов. После те го разпределят и голяма част предават на Лалка Кръстева. Но някои от материалите остават в дома на Петър Филипов. До този момент Борис Николов не е предавал на Петър Филипов никакви материали, поради което той беше непримирим, че Борис не му гласува доверие, а го гласува на по-младите. Петър Филипов си заминава през 1984 г. По това време в неговия дом прихождаше Марийка Марашлиева и беше член от неговата група десетина години. Тя е същата, която се грижи за него през последните му месеци и дни. Така че тя е доверено лице на Петър Филипов. След кончи-ната на Петър юридически наследник става неговия племенник Филип Николов, който преди много години като момче е бил осиновен от Петър. Но при един конфликт племенника напуска чичо си и живее на друго място под наем.

 

След погребението на Петър той идва и заема наследствената къща. В къщата има много материали, които Боян Златарев е прибрал и които дори сам Петър не е знаял какво се намира в дома му. Но наследникът Филип решава да се освободи от тях като ги продава. Продава беседи и след това продава непечатаните свалени от „Резньовете" беседи на Димитър Калев от Варна. Трябва да споменем, че Марийка Марашлиева беше правила постъпки да прибере всичко останало от Петър, но получи фактически само една част. Другата част той или беше задържал с цел да ги продаде или не беше ги открил. По-късно вероятно ги е намерил и продал.

 

Част от закупените оригинали Димитър Калев издава в книжка „Аз съм истинната лоза" през 1992 г. с !5ВМ-954-8005-55-7. ъм книжката той прави предговор, в който се вижда, че той изобщо не е запознат както с историята на Братството, така и с много грозни истории, които описахме. В предговора си той застъпва една теза, че може да се правят „различни редакторски версии на Учителовото Слово". И което е най-интересното, това е същата теза на Михаил Иванов от Франция, като се опита да се обяви за учител на Бялото Братство. По-късно издателство „Хелиопол" взе един цитат от предговора на Димитър Калев и го цитира като завършва със следния цитат: „Всекиму е определено да извърши със Словото един малък опит колкото и несъвършен в човешките очи да изглежда той". Оказа се издателят на „Хелиопол" е върл застъпник на Михаил Иванов. Ето как накрая нещата се събират в едно. Центърът на Михаил Иванов от Франция се задействува в България чрез негови подържници.

 

Димитър Калев прави също своя редакция на оригинала. Някои от София сравняват отпечатания текст от неговата книжка с текст на отпечатана вече беседа. Обвиняват го, че е променил Словото. Той връща своят отговор с едно ксерокс копие на оригинала, с което доказва, че неговата редакция има по-малко промени от отпечатаната беседа по времето на Паша Теодорова. Всички замлъкват, понеже никой не знае каква е историята с редакцията на Паша. А тя е известна и е описана в този том, който отпечатваме.

 

Накрая се стига до следното: един открадва архива, втори го държи в дома си, трети го продава, четвърти го купува, пети променя оригинала и шести го издава. Ето това е пътят на кражбата, определен от Духа на Заблуждението.

 

Какво следва по-нататък? От закупените материали Димитър Калев подготвя със своя редакция едно томче на беседи на Учителя държани пред сестрите. Тези беседи имат своя история, която е непозната за днешното поколение. След като прави своя редакция Димитър Калев изпраща текста, за да го прегледат някои компетентни лица в София. Същите лица бяха предупредени да не се издава променено Слово, а да се издаде Самият оригинал, в който не бе необходима никаква промяна на текста. Но това не се направи. Издаде се от издателство Бяло Братство - София през 1994 г. „Великата майка", том 1 с !5ВМ 954-8091-10-0 Издателят беше предупреден и бе уведомен, че оригиналът е променен. Но никой не пожела да чуе това. Сега съществува оригиналът както и издаденото томче с променен тест от Словото на Учителя.

 

Какъв е извода? Има сили, които се стремят да унищожат Словото на Учителя физически. Ние бяхме свидетели 45 години как се правеха обиски и се изгаряха или унищожаваха отпечатаните беседи на Учителя.

 

Сега след 1990 г. сме свидетели на почти същото. Явяват се лица, които променят и изменят Словото на Учителя с цел да го опорочат и то умишлено, защото знаят, че има оригинали и има история на тези оригинали. Те са слуги на Господаря на Разрушението.

 

Тази грозна история се изнася, за да се види от къде започва пътя на ОПОРОЧЕНИЕТО.

 

Борис Николов до 1980 г. успя да съхрани непечатаните беседи. След тази дата се явиха другите, които окрадоха и разпръснаха всичко. И то умишлено и целенасочено. Те не случайно се явиха, изпокрадоха и след това изчезнаха оригиналите.

 

Днес се явиха другите, които променят Словото на Учителя и го отпечатват с цел да опорочат Учението. И това го правят съзнателно и преднамерено, защото са уведомени и запознати, че съществуват оригинали. Та те работят върху оригиналите, зачеркват ги, изменят ги и ги издават променени. Какво по-голямо доказателство от това? Те работят срещу Учителя.

 

Защо става това? Защото онези, които окрадоха, продадоха, промениха, изопачаваха имат един и същ Господар. Неговата цел е да унищожи Словото на Учителя.

 

Но Бог поругаем не бива. То е огън всепояждащ. Ще го опитат всички. Амин.

 

След свалянето на архива на Борис Николов от „Резньовете" на Витоша от Боян Златарев под внушението на Лалка Кръстева и Петър Филипов, той поема неизвестни пътища. Архивът представлява годишнини от непечатаните беседи на Учителя, които стенографката Елена Андреева в разстояние на десет години е разчитала и написала на пишеща машина. След пленяването на архива той отива у Лалка Кръстева, която започва да работи върху всяка беседа на Учителя по следният начин. Задрасква с химикала някои думи, които не й харесват и ги заменя със свои измислени думи и изрази. Премахва цели изрази и изречения. Понякога променя словореда на цели изречения, задрасква думи и изрази на Учителя, че дори и изречения. И това се прави върху оригинала. След това се предавала един външен човек, който го преписва на пишеща машина с променения текст като му се заплаща много добре по тези години. След това се връщат при нея четири екземпляра преписи и тя ги връчва на четири места на свои доверени лица. Нейните доверени лица не знаят начина, по който тя е работила. Те и до сега смятат, че материала е преписан дословно от оригинала.

 

В предварителната уговорка между нея и Борис Николов е залегнало изискването на Борис да се преписва дословно материала, за да се запази за следващите поколения, понеже мастилото от оригиналния препис е започнало да избледнява. Уговорката е, чрез преписа да се обновят и опреснят беседите чрез новия препис. Но не и да се коригират и да се правят своеволни редакции. Но това не е спазено от Лалка Кръстева. По някаква случайност днес има запазени такива оригинални годишнини, на които личат нейните опити за редакция и промяна на Словото на Учителя. На места зачеркванията са толкова силни, че е унищожен първоначалния текст. Днес това всеки може да провери и да се убеди в това, което изнасяме.

 

Сваленият архив от Резньовете не идва при Борис Николов. Отношенията им са обтегнати и тя ги препраща на други места. По това време тя издига една теза, според която уж лично Учителят я е упълномощил да прави такава редакция. Това не е вярно. Защо ли? Защото през 1943/44 г. тези, които са преминали през времето на Школата 1922-1944 г. са вече 45-50-ГОДИШНИ. Дори на тях до този момент нищо не е поверявано от Учителя, включително и на стенографките, които са държали стенограмите в своите бараки. Единствено Учителят към края на 1944 г. нарежда на Савка Керемидчиева да се предаде архива на Братството на Борис Николов. Онези които са от първите години още с Учителя са вече 65-70-годишни. И те обикновено движат всички братски въпроси отнасящи се до организацията.

 

Възрастните братя изобщо никого не допускат до себе си и освен тях никой не движи братските работи. Учителят обикновено се обръща към тях. Така че поколението на Борис Николов през 1943-1944 г., които са между 4550 години изобщо не са допускани до ръководството на Братството. А когато Лалка Кръстева идва и се среща с Учителя тя е била девойка. В онова време всички млади момичета се интересуват от три неща: какво да учат, за кого да се омъжат и какво ще им се случи в недалечно бъдеще. Четвърто няма. От стотици опитности, които съм записвал от сестрите се доказва точно това. И това е естествено. Така че тезата на Лалка Кръстева, че Учителят я е упълномощил да прави редакция е една лъжа. Дори стенографката Елена Андреева, когато видя редакцията на Лалка Кръстева върху нейния оригинален текст бе толкова разгневена и дръпна една такава обвинителна реч срещу Лалка Кръстева, която е запазена на магнетофонен запис и всеки може да я чуе при добро желание.

 

Какво става с откраднатия архив на Резньовете? Оригиналните, но вече подправени текстове се прехвърлят от Лалка Кръстева на неизвестни за нас лица. От редактираните беседи се правят четири копия, които се дават на четири различни места на определени от нея лица. А тези лица днес не знаят, че беседите са променени чрез редакцията на Лалка Кръстева.

 

След ноември 1989 г. и след като настъпиха нови условия за печат, един от поверените лица на Лалка Кръстева предава едно копие от непечатаните беседи да се подготви за печат. Но това лице не знае, че те са редактирани и променени. На сцената се явява Мария Кисова, която прави втора редакция на първата редакция на Лалка Кръстева. Така се явяват две лица едно след друго, които променят Словото на Учителя. Накрая това томче е издадено под заглавието „ИЗНОВО" на издателска къща „Сила и Живот" гр. Бургас с главен организатор Крали Кралев с !5В^954-8146-02-9.Това са неделни беседи от 1931/32 г. Ето това е пътя на една кражба и съдбата на откраднатия архив на Борис Николов и всички лица наредени в една верига. И всеки извършва онова, което „ДУХЪТ НА ЗАБЛУЖДЕНИЕТО" му повелява. Ето така един внушава, втори краде, трети запленява, четвърти редактира и променя Словото, пети си откупва с пари получено от другиго доверие и пази променени копия, които връчва на шести да ги редактира втори път, който пък ги дава на седми да ги набира и т. н. докато се стигне до главния организатор. Доказателство? Вземете оригиналния текст и проверете с отпечатания текст. Ще заплачете от жалост. Ами къде е верният ученик на Учителя?

 

Своевременно бяха уведомени тези лица за действията си, но те отхвърлиха предупрежденията. Отпечатаха второ томче под надслов „ВЗЕМИ ДЕТЕТО" -1931/32 г., том II, неделни беседи отново на издателска къща „Сила и живот" с !5В^954-8146-03-7. Поместеният текст също не е оригинален, а редактиран и изменен. Лицата, които отпечатаха това томче бяха уведомени

 

писмено, че отпечатват променено Слово, но нищо не ги спря. През 1994 г. те отпечатаха трето томче под заглавие „Живот, светлина и свобода", том 111,1932г., неделни беседи с 13БМ-954-8146-11-8, като вписаха отзад, че това е редакция на Лалка Кръстева и по този начин решиха да си измият ръцете от всякаква отговорност.

 

В началото на месец февруари на 1994 е. в един апартамент, дома на Йотка Иванова Младенова се събра една група, на която трябваше да се покажат няколко оригинални беседи и редакцията на Лалка Кръстева, за да бъдат уведомени и всички да се убедят в целенасоченото изменение на Словото на Учителя. Там бяха Нестор Илиев, Мария Арсова, Марийка Марашлиева, Петър Ганев, Вергилий Кръстев и домакинята Йотка с дъщеря си. Всички стояха спокойни и очакваха да дойде избраното ръководство на издателство „Братство". Но те не дойдоха, защото знаеха, че ще им се покажат оригинални беседи и при това изменени и при това отпечатани вече от издателска къща „Сила и живот" - Бургас. Затова издателите от тази къща не пожелаха да дойдат, защото щяха да бъдат изобличени, че печатат промененото Слово. Затова същата година те отпечатаха трета книжка от променено Слово на Учителя, но за, да се оправдаят отбелязаха отзад, че е редакция на Лалка Кръстева.

 

Другият представител на издателство „Братство" също не се яви, защото същото лице, същата година издаде книгата „Великата майка" с 13БМ-954-8091 -10-0 беседи на Учителя пред сестрите, чиято редакция беше целенасочено и умишлено променена. Ето затова не се явиха. Доказателство? Проверете оригиналните беседи и издадените беседи и сами ще се определите кому да вярвате.

 

Ето това е съдбата на откраднатия архив от „Резньовете" на Борис Николов. Изнасяме тази грозна история, за да се знае кой съхрани архива на Учителя, кой го открадна, кой промени Словото и кой отпечата промененото Слово. Всеки извърши онова, което неговия Господар му заповяда. По това се познава кой кому служи: на Словото на Учителя, което е глава на Истината? Или служи на Духа на Заблуждението? Всеки се определи и всеки застана зад своя си господар.

 

Това трябва да се знае и помни от следващите поколения.

 

Всеки се познава чрез господаря си, комуто служи!

 

Всеки се разпознава чрез делата си - своите си и на господаря си!

 

Всеки се опитва чрез плодовете на деянията си!

 

Учителят много държеше да не се дават насам и натам дешифрираните беседи. Стенограмите не всеки можеше да ги чете. Но за дешифрираните беседи всеки идваше и искаше, че му трябвали за прочит и да си препишат някои неща. Получи се един безпорядък. Раздаваха се дешифрирани беседи и ги пилееха. Накрая Учителят извика Паша и й забрани да ги раздава на този или онзи. Имаше едно копие, което никой не трябваше да пипа. Това бе една голяма работа на трите стенографки и особено на Паша, която редактираше дешифрираната беседа и я подготвяше за печат. Учителят извиква към 1943 г. трите стенографки - Паша, Елена и Савка и им нарежда: „Неиздадените беседи, които не са печатани да се предадат на брат Борис". След като си замина Учителят те ме извикаха и ми предадоха непечатаните беседи като изпълниха нареждането на Учителя. Ако не беше им наредил това Учителят, те в никакъв случай нямаше да ми ги предадат, защото те тогава смятаха, че те са тези, които движат нещата на Братството. Аз ги приех и ги скрих тези стенограми на неиздадените беседи много години в една стая, която бе дадена по наследство на Мария Тодорова при нейния племенник Михаил Тодоров на ул. „Велико Търново" 17. После дойде време, когато ни бе отнето правото за печат и аз сложих Елена Андреева на една отговорна работа. Да дешифрира стенограмите. И тя работи десет години докато разчете и дешифрира стенограмите и да ги напише на пишеща машина в четири екземпляра. След това аз приех от нея тези четири екземпляра и аз ги раздадох на верни на мен и на Учителя приятели и те бяха сложени на четири места. Единият екземпляр бе занесен да се съхранява от Георги Куртев в Айтос. Вторият екземпляр бе занесен в

 

Габрово при рождената ми сестра Цанка Екимова, която от своя страна ги бе укрила при свои приятели от тамошното Братство. Третия екземпляр го предадох на Анина Бертоли, която го изнесе в Италия при свои роднини, за да се съхранява. Четвъртият екземпляр го укрих на няколко места. Два куфара напълнени с непечатани беседи бе предаден на Георги Йорданов. Други два куфара бяха предадени на Драган Петков за съхранение. Трети два куфара бяха предадени на Павлина Даскалова от Велико Търново. Част от непечатани-те беседи сложих в големи буркани затворени херметически и бяха занесени и укрити на Витоша в местността „Резньовете" между скалите. Помогна ми Боян Златарев. Така взех мерки да се разположат и укрият на четири сигурни места непечатаните беседи. Към 1975 г. видях, че тези беседи написани на пишеща машина и с индиго бяха започнали да избледняват. Имаше опасност да ги загубим след като избледнее мастилото. Тряваше да взема мерки, да се съхранят и предадат на следващото поколение. По настояване на един млад брат с когото работех този въпрос го раздвижих. Предадох да се препишат оригиналите в четири нови екземлпяра на Лалка Кръстева. Тя организира преписването на оригинала и после ми го връщаше заедно с копие на преписаните беседи. При направената проверка се оказа, че тя преди преписването беше започнала да прави редакция върху текста на оригиналния материал, с която се променяше оригинала на Словото. Аз не бях съгласен с такава постановка. Младия брат с когото работех непрекъснато ми показваше оригинала и редактираните беседи от Лалка. От редакторската намеса имаше вече промяна на Словото на Учителя. Аз не бях съгласен с това, но бях вече задвижил този въпрос и трудно можеше да се спре. Освен това бяха години, когато неприятелите ми вървяха по петите ми, но не можеха да ме уловят и да се доберат до неиздадените беседи, за да ги намерят и унищожат. Тогава всяка година се правеха обиски, изземваха се беседи от властта и се горяха. В нашите среди имаше техни съгледвачи и доносници и всичко им занасяха и всички обиски, които се правеха бяха сполучливи, защото информацията бе точна. По тези съображения аз не спрях тази задача с преписването на беседите. Но тя се спря по друг начин. По тия времена верни сътрудници ми бяха Боян Златарев, който със своята раница на гърба пренасяше от едно място на друго оригиналите както и напечатаните екземпляри. Петър Филипов също ми съ-действуваше.

 

Години преди кражбата на архива от „Резньовете" на Витоша, аз заведох един млад брат с когото работих и го посветих и му показах точното място къде се намира архива. Той направи, скица, засне всичко с фотоапарат и документира мен с архива, както бе укрит. Боян Златарев също бе уведомен, че архива ще се предаде на този млад брат и никой няма право да го сваля от горе без знанието на тримата. Аз отговарях пред Учителя за него. И никой друг! Дойде време и го откраднаха от мене и от този млад брат. Така са нещата към днешна дата - 1982 г.

 

Но настъпи драматична развръзка. Боян Златарев бе подведен от Петър Филипов и Лалка Кръстева и те без мое разрешение свалиха от Витоша архива на Савка Керемидчиева, който бе укрит в едни морени в големи стъклени буркани запоени с асфалт. Те смятаха, че този въпрос те могат да го разрешат понеже аз съм бил на възраст и съм си изпял песента. Конфликтът беше драматичен и с много последици. Следващият ход, който направиха тримата, бе че отново подведоха Боян Златарев и той без мое разрешение, но под тяхно давление свали от „Резньовете" непечатаните беседи, които бяха поставени в буркани. Само един буркан беше счупен от снеговете. Копието бе с пожълтели и загнили листа. Само това копие от този буркан бе унищожено. Но всичко беше съхранено и запазено от посегателство. Аз реагирах много остро, защото те предприеха една пагубна постъпка. Те отстраниха човека, който Учителят бе поставил да съхрани Словото Му и аз го съхраних, макар че минах през съдебен процес и бях четири години в затвора, като от там излезнах на 1.И963 г. А през 1981 г. тези приятели извършиха кражбата на поверените ми материали от Учителя, които аз съхранявах и пазех от 1945 г. За доказателство, че аз съм се провалил показваха, че е имало два повредени и счупени буркана. Петър Филипов слага счупения буркан в една чанта и тръгва, за да ми донесе и покаже, че има повредени беседи и с това да ми докаже, че аз не съм прав, а те с тази постъпка са спасили беседите. И като вървял Петър го среща един милиционер и го накарал да му отвори голямата чанта, за да види какво носи. Видял счупения буркан и пожълтели страници и го оставил на мира. Значи милицията се докопа до счупения буркан, до онзи буркан и до онези пожълтели и повредени листове хартия с които моите, вече опоненти, искаха да докажат своята правда. Но правдата е на друго място и тя се движи от Божественият Дух. Отношенията ни се разкъсаха по най-драматичен начин и те никога вече не дойдоха при мен, нито аз отидох при тях. Петър Филипов си замина на 20.М.1984 г., а Боян Златарев на 22 май 1986 г. Така беше спряна тази задача с преписването на оригиналите. А тя беше спряна поради нарушение на окултните закони от Словото на Учителя. Беше започнато да се прави редакция на Словото и Учителя спря тази дейност. Опитаха се да откраднат материалите от мен, за които аз отговарях. Небето взе мерки и задигна онези, които извършиха нарушението. Те са причина да се разбие това копие. След време проверете оригинала и редакцията на Лалка Кръстева. Аз съм проверил и имам извод за това. Вие също ще си направите извод и тогава ще разберете какво представлява окултния закон за неприкосновеността на Словото на Учителя. А онези, които нарушават закона ще отговарят.

 

Какво стана по-нататък? Георги Йорданов, комуто дадох два куфара да съхранява не пожела да върне материалите, но ми донесе двата куфара празни. Представете си: вие давате някому два пълни куфара и след това ви връщат тези два куфара празни и ви казват: „Ето, брат Борис, ние ти връщаме куфарите!" Драган Петков също не върна куфарите. Нито пълни, нито празни. Павлина Дакелова стори същото. Това беше един фронт срещу мен. Проверете след това как се развиха нещата с тези хора и какво направиха с тези материали. Да са отпечатали някоя беседа от Учителя? И да имат условие няма да могат да го сторят, защото те си послужиха са кражба и се опитаха да отстранят онзи, който бе поставен на този пост да съхранява Словото на Учителя.

 

По настояване на един млад брат аз трябваше да прехвърля едното копие от Габрово, което се съхраняваше чрез рождената ми сестра Цанка Еки-мова при наши приятели. Трябваше това копие да го предам на един брат от младото поколение и трябваше да се осигури приемственост. Моят рожден брат Стефан Дойнов пътува няколко пъти до Габрово и донесе осем куфара, които бяха сложени на съхранение в неговия апартамент. Трябваше да ги предам на този млад брат. Но аз трябваше да направя опис на материалите. Братът се разсърди, че аз се бавя с описите и ме упрекваше, че накрая материалите няма да дойдат при него, а ще отидат на други места. Аз го уверявах, че това не може да стане, защото бяха при брат ми и аз там командвах. Направих опис на два куфара, дойде този брат и ги прибра. Останаха шест куфара. И точно в този момент стана обиск на едно място и бе прибрана много литература на Учителя от властите. Ние се уплашихме да не би да дойдат и да вземат куфарите чрез обиска. Този млад брат работеше и живееше в провинцията и не можехме да се свържем с него, за да дойде и прибере куфарите. Наредих на Боян Златерев да ги занесе при едни свои познати временно, които живееха около Руски паметник. Младият брат, когато дойде при мене и научи какво е станало ме упрекна, че аз съм виновен за всичко. И ми доказа, че той е бил прав. Аз го успокоих, че материалите отново ще дойдат при него, но той не вярваше в това. По-късно Боян Златарев изпадна под влияние на чужди хора и той не пожела да донесе онези шест куфара, за да ги предам на този млад брат. Там вече имаше думата Петър Филипов, че Лалка Кръстева и Драган Петков. Ето вече десет години аз искам да ми се върнат куфарите. А те ги откраднаха и укриха там където само Боян Златарев им знае мястото. Боян си замина през 1986 г. и вече няколко години след заминаването му те още не могат да се открият. Ето това е една грозна история. Аз ги съхраних и запазих и дойде време, когато моите сътрудници се подадоха на други сили, които разпръснаха материалите. А това са тези сили, които разрушиха Братството и които унищожаваха Словото на Учителя. Проверете след време онези, които откраднаха материалите дали са направили нещо за Учителя. С тези материали може да работи само онзи, комуто аз съм ги предал в името на Учителя, да ги съхранява и ги пази за следващото човечество. Приемствеността се осъществява по други духовни закони. Приемникът се определя от Духа. А за потвърждение на това ще ви разкажа какво говореха онези, които откраднаха материалите по онова време: „Материалите са при нас и ние сега командваме Братството". И това го разказваше на длъж и на шир Боянчо. А той това не можеше да го измисли, а го повтаряше защото го бе чул от онзи, който му внуши да открадне материалите. Той извърши три кражби: едната е кражбата на архива на Савка Керемидчиева, другата е кражбата на материалите от „Резньовете" и третата кражба е присвояването на онези шест куфара. Отговорност ще носят всички онези, които бяха около него и му внушиха да стори всичко това. Това е предателство. Накрая всеки се изпитва и отговаря пред Учителя.

 

След като закупихме печатарска машина аз организирах веднага отпечатването на непечатаните беседи. От 1945 г. до 1951 г. издадохме петдесет и едно томче по 3500 екземпляра. Ние си намирахме сами хартия. Благодарение на Неделчо Попов купувахме и изкупувахме от частни печатарски печатници всякаква хартия на каквато и да е цена. Хартия тогава не ни отпускаха, а тя бе под централно разпореждане на новата власт. От големите топове хартия в печатницата оставаха накрая на рулото известни количества намотана хартия, която не им служеше. Ние я откупувахме, плащахме на ръка, размотавахме тази хартия ръчно и от нея печатахме беседите. След като национализираха печатницата 1951 г. всичко спря. Подържахме книговезницата известно време. Благодарение на това, че назначих Никола Антов за директор на печатницата, а жена му бе назначена да работи в книговезницата, затова той не ни клеветеше, защото ако ни наклевети печатницата и книговезницата щяха да се закрият и той нямаше да получава заплата както и жена му. Аз с Неделчо Попов се разправяхме с организацията на печата и намирането на хартия. Стенографките Паша и Елена работеха много. Паша бе готова винаги с коректурите за печат. Браво на Паша. Когато се закриха печатниците в България се закри и нашата. Ние бяхме доволни от това, което свършихме. Трябваше да се чакат други времена за печат. От 1951 до 1981 г. изминаха тридесет години. Комунистическата власт не разрешаваше печат на Словото на Учителя.

 

Времето още не бе дошло за печат. Определеното време за печат от нашето поколение бе изтекло. Спомням си как Никола Антов, за да ни попречи занесе две раници беседи, за да ги покаже и да ни издаде на властите, че въпреки забраната да ни се дава хартия, то ние печатахме. Но това стана накрая, когато бе дошло времето за драматичната развръзка и да извърши предателство спрямо Братството. Но беседите бяха вече напечатани. А след това ни забраниха да печатим на хартия дори и от изрезки, които получавахме от печатниците, които им бяха ненужни. А по-късно дойде времето, когато всички печатници в България бяха национализирани. Дочакахме и друго време, когато се унищожаваха томчетата, беседи, които ние бяхме отпечатвали. Трябваше да премине и това време, а с него да изтече стихията, която бушуваше в тия времена. И за стихията е определено време.

 

Аз опазих Словото-на Учителя. Аз съхраних Словото на Учителя. Онези, които посегнаха през 1980 г. да окрадат съхраняваното от мене Слово ще получат заслуженото. Онези, които разбиха и разнесоха материалите и ги пръснаха насам и натам не могат да имат съдействието на Небето в никакъв случай. Това ще го проверите. Благословението се изписва върху онзи когото Духът определя да съхранява Словото. Духът на Словото е Глава на Истината. А Глава на Истината е Божествения Дух. А Глава на Божествения Дух е Абсолютния Дух на Битието. А Абсолютния Дух на Битието е Духът на Всемировия Учител - БЕИНСА ДУНО. А неговото Слово е Слово на Бога и е Слово на Третия Завет на Бога към човечеството.

 

Аз опазих, съхраних и изпълних повелята на Учителя. Амин.

 

След заминаването на Учителя бяхме всички зашеметени. Но наскоро се окопитихме и започнахме да мислим: „А сега накъде без Учителя?" И понеже Учителят бе в Словото Си, тогава решихме, че трябва да запазим и съхраним Словото. Така се оформиха проблемите след заминаването на Учителя. А те бяха много, но отделихме най-главните и започнахме да ги разрешаваме.

 

1. Да се изкупят наследствените права от физическите наследници на Учителя за печатане на Словото Му, което се тълкуваше като Негово творчество и съгласно закона за авторското право Той имаше право върху Него.

 

2. Да се подготви печатница на Изгрева, да се осигурят хора и хартия, които да печатат както и да се подвързват на място отпечатаните томчета.

 

3. Да се подготвят беседите за печат, да се дешифрират стенограмите, да се редактират и да са готови за печат. Тук работи Паша Теодорова, а след това дадох на Елена Андреева да дешифрира всички беседи и да ги подготви за печат. Тя се справи отлично с това поръчение, защото Паша вече бе загубила зрението си и не можеше да работи.

 

Затова веднага влезнахме във връзка с наследниците на Учителя. Бяха двама наследници: рождената му сестра Мария и рождения Му брат Атанас. Те имаха наследници от едната и от другата страна и всички бяха протестанти. Имаше две групи наследници. От страна на Мария имаше пет наследника, а от страна на Атанас - двама-трима наследника. Уговорихме се с тях, те се съгласиха, бяха разположени към нас, разбрахме се за сумата, която ще им дадем. А тази сума не бе малка. Заплатихме по 400 000 лв. на едната група от страната на Мария и 400 000 лв. на наследниците от страната на Атанас. Всичко дадохме 800 000 лв. Това беше голяма сума пари. Свързахме се с адвокати и направихме два нотариални акта. На единия нотариален акт бе обозначено, че група от Борис Николов, Боян Боев, Паша Теодорова изкупува на 13.Х. 1945 г. от рождената му сестра Мария правото за печат, т. е. авторското право. Този нотариален акт бе с N 158/от 1945 г. и заверен от съда с такса 34,120 лв. Втората група бе представена от Никола Антов, Симеон Симеонов, Жечо Панайотов, като закупуват от брат Му Атанас авторското право за печат на творчеството Му на 9.!У.1948 г. Но тази група не изкара нотариален акт, за да не се похарчат пари, а направеният договор бе с нотариална заверка под N 2351 от 9.IV.. 1948 г. с по-малка сума - 2,250 лв. Парите за авторското прави бяха заплатени от братската каса. Юридически всичко бе оформено и бяхме готови за печат.

 

От рода на Учителя само един човек се заинтересува от Учението Му, която беше негова ученичка. Казваше се Люба Чакалова по мъж. Тя беше племенница на Учителя. Беше дъщеря на Неговата рождена сестра Мария, обаче тя беше женена за Чакалов, а неговият брат беше професор по математика. Отначало тя не искаше да вземе пари за наследство от авторското право на Учителя. Но в последствие като се затрудни финансово прие своя дял, който й се полагаше. Така ние се разплатихме.

 

Купихме печатарска машина, намерихме хартия и успяхме да отпечатаме до 1950 г. около петдесет и един тома беседи. Много съм доволен от това. Останаха да се отпечатат още толкова. Но след 1951 г. беше забранено да се печатат беседи, а на 6.12.1957 г. конфискуваха от складовете на Изгрева и откараха деветнадесет камиона беседи за претопяване. Така беседите и Словото на Учителя комунистите претопиха и от направената каша си изкараха хартия и отпечатваха своите политически брошури. Заради това деяние комунистическата власт ще заплати според окултните закони включително и българския народ, защото тези които сториха това злодеяние бяха по плът и кръв родени българи от този народ. И ние бяхме от този народ по плът и кръв, но нас ни движеше Духът на Учителя и ние се борехме да съхраним Словото Му. А другите родени по плът българи, но подвластни на Духът на Заблуждението се бореха да унищожат всичко. Така седят нещата. От 1945 г. до 1951 г. за шест години успяхме да отпечатим петдесет и един тома. Това беше един голям успех за нас. А за да върви работата по-добре бях сложил Никола Антов за директор на печатницата с заплата, а това го ласкаеше и така не ни проти-водействуваше. Закона за авторското право в последтвие се промени няколко пъти, така както беше угодно на комунистите, които управляваха десетилетия наред. Ние нямахме вече условия за печат и трябваше да съхраним Словото на Учителя. Аз взех мерки за това.

 

Работата беше много когато започнахме да отпечатваме беседите. Имаше голяма работа било за дешифриране на стенограмите, било да се коригират. Бяха станали купища беседи на стенограми и те трябваше да се дешифрират, след туй да се коригират, след туй да се напишат на пишеща машина и след туй да се дадат на печатница да се наберат. Печатарите като ги наберат дават шпалтите, това е отпечатък на набраните букви, за да се види има ли пропуснати букви, които шпалти трябва да се коригират и да се върнат на печатарите, за да ги набират. Тези шпалти обикновено се коригираха по два-три пъти. Веднъж някой нанесъл една буква погрешно, друг пък не я оправил. А цялата тази работа легна върху плещите на Паша. И понеже печатането вървеше интензивно и печатарите постоянно изискваха текстове за набор, Паша работеше до късно през нощта и сутрин ставаше рано, за да може да успее да направи коректурите. Така печатарската работа вървеше и за шест години от 1945 г., когато отворихме печатница до 1951 г., когато национализираха всички печатници, ние успяхме да издадем петдесет и един том беседи. Това е един актив на Братския съвет и това бе една работа, която свършихме и сме благодарни за това.

 

Паша Теодорова беше отлична работничка, съвестна, честна, прилежна и много работлива. Тя успяваше да се справи с тази трудна задача, обаче пресили очите си, зрението й отслабна и най-после ослепя. Но това стана след като бе затворена печатницата през 1951 г. След туй не виждаше нищо 20 години и не предприе никакви мерки, за да се лекува. Остана така в туй положение по нейно желание. Но тя винаги имаше бодър дух, беше общителна, разговорлива и винаги положително настроена. Не беше нито мрачна, нито песимистична. Изобщо беше весел човек, общителен човек и всеки имаше желание да говори с нея. В последните години, когато ги изгониха от Изгрева тя се затрудни за жилище. Тогава аз й отстъпих една стая в нашия дом като я ремонтирахме и подготвихме за нейните изисквания и престоя тук шест месеца и после отиде в апартамент, където завърши живота си.

 

Елена Андреева и досега е жива и здрава. Тя е добър работник. Тя дешифрира беседите, които не бяха дешифрирани, които бяха на стенограми и положи много труд и ги дешифрира. Така до 1957 г. всички беседи бяха дешифрирани. Тази голяма работа извърши Елена, която работа трая към десет години. Но тя работи с постоянство, воля и търпение. Беседите бяха напечатани на пишеща машина в четири екземпляра докато стана големия обиск на Изгрева на 6.Х11. 1957 г. Но те бяха запазени от мене и укрити. Но други бяха останали при нея от времето на Учителя, които бяха конфискувани. Какво стана с тях не зная.

 

Савка Керемидчиева си замина пет месеца след Учителя. Чрез нея бяха дадени „Свещени думи на Учителя". Това са съвети на Учителя към ученика. Това са формули и правила на ученика как да живее, как да мисли, какво отношение да има към живота. Тези съвети Учителят ги е диктувал на Савка всяка сутрин още на ул. „Опълченска" 66, както и на Изгрева. Тя ги бе събрала и накрая ги отпечатаха в една книжка. Но в бележките на Савка аз намерих един проект от нея върху по-нататъшната работа на „Свещените думи на Учителя". Имаше правила, които бяха диктувани, стенографирани, но не бяха дешифрирани. Тези правила аз ги дешифрирах и като ги подготвих намерих плана, върху който Учителят е обсъждал по-нататък за отпечатването им. Аз подготвих още три книжки, които чакат времето да се отпечатат. Това са: 1.„Думи на Свещеното начало", том II. 2. „Единната Любов. Мисли на Великата Душа", том III.3.„Трите велики закона" том IV.

 

Боян Боев е образец на един ученик ентусиазиран, въодушевен от идеи, който работеше напълно безкористно. Може да се каже, че не съм срещал по-безкористен човек от него. За своите лични интереси не беше никак загрижен. Целият живот си беше посветил на Учителя, Учението и приятелите. При Боян можеше да дойде всеки, да каже болката си, мъката си, да получи съвет, не само съвети, но и метод. Боян беше един жив Божествен Център в Братството. Той поддържаше жива връзка с Учителя, при всеки случай той отиваше при Учителя и ако имаше някоя молба на някой приятел да се срещне с Учителя, то чрез него ставаше. Обикновено той присъствуваше на тези срещи, мълчеше и записваше всичко, което кажеше Учителят. Учителят даваше съвети на приятелите, когато те се обръщаха чрез Боян с писма, за да питат Учителя. Той прочете писмото на Учителя, запише отговора и веднага отговори чрез писмо на приятеля. Той имаше грижата и участвуваше най-активно при издаването на беседите. Беше изпълнен с идеи, огън и възторг. Той имаше грижата за експедицията на беседите. Когато се отпечатваше едно томче брат Боян го изпращаше до всичкй ученици, понеже в него бяха адресите на всички приятели от цялата страна, както и на тези в чужбина. Той знаеше адресите на всички хора по памет и бе извънредно акуратен. Когато обещае нещо ще го изпълни точно. Беше отличен работник на Учителя. Той стенографи-раше всички беседи на Учителя, а също и всички частни разговори, които при разни случаи Учителят водеше с приятелите, било на екскурзии, било на вечери, било при частни посещения при Учителя. И накрая всички тези материали по мое настояване той ги извади от стенограмите, събра ги наедно и се получи материала „Разговорите на Учителя". Това бе един огромен материал, от който ние извадихме и подредихме в четири книги.

 

Когато ние разбрахме, че беседите на Учителя са инкримирани и че те ще посегнат на тях, тогава ние с брат Боян предприехме широка акция. Всеки разговор с Учителя, който той бе записал, той го извади отделно и под формата на писма до приятелите, те бяха изпратени до всички ръководители на Братствата. Щом дешифрира следващия разговор, той го напише в няколко копия, а сестрите го размножат и отново се препраща. Така успяхме да ги запазим. Можеха да се изземат на някое място, но все пак щеше да остане някое копие и да се запази. Така ние взехме грижата да се съхранят. Той изобщо беше неуморим. Работеше от сутрин до вечер. Крайно деятелен човек, енергичен и възторжен. Той беше като слънце. Всекиго ще огрее, всекиго ще стопли, всекиго ще приеме и нахрани. Той не можеше да седи и да се храни, а до него да има човек и да не раздели с него храната си. Такова отзивчиво сърце имаше. Всеки дойде и го занимава с грижите си. Той търпи и слуша. Колкото може той помага. Такива хора веднъж се раждат на земята. Друг подобен случай не можеше да има. В природата няма повторение.

ОКОВАНИЯТ АНГЕЛ

ПОВЕСТВОВАНИЕ - ПЕТО-ЛЕТОПИС - ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ

БОРИС НИКОЛОВ

ОКОВАНИЯТ АНГЕЛ НА ИЗГРЕВА

 

Част първа

 

1. ЖИВОТЪТ НА БРАТСТВОТО СЛЕД ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ

Учителят си замина на 27.ХII. 1944 г., а погребението на тялото Му се извърши на 31 .XII. 1944 г. Тук бяха се събрали всички ръководители на Братствата от провинцията, както и всички възрастни братя от началото на Школата. Така, че бе напълно естествено да се съберем и да разгледаме, как ще се ръководят братските работи след заминаването на Учителя.

На 1.I.1945 г. в дома на Жечо Панайотов се събраха около 25 братя от София и провинцията и се реши да се избере временен съвет от софийските братя и сестри, който ще поеме ръководството на Братството до Братския събор, който ще бъде свикан през лятото в Айтос, където ще се съберат ръководителите на Братствата и ще се образува Върховен Братски съвет, в който ще влиза и избрания софийски съвет.

Реши се този Братски съвет да бъде от седем души: Тодор Стоименов, Боян Боев, Симеон Симеонов, Паша Теодорова, Борис Николов, Никола Антов и Жечо Панайотов.

Беше избран финансов съвет, който да се грижи за финансовата част на Братството. Беше избран и просветен съвет, който да се грижи за Братските издания. Домакински съвет, който ще се занимава с материалните работи на Братството.

На 10.VIII.1945 г. ръководителите на Братствата в България се събраха в София, в дома на Жечо Панайотов и решиха да се избере отново пожизнено членовете на Братския съвет избрани на 1.I.1945 г.

Реши се да бъде основан Върховен Братски Съвет, в който да включат ръководителите на Братствата.

На второто събрание в същия ден бе решено да се купи една печатарска машина за нуждите на Братското издателство.

Бяха направени постъпки към Министерството на външните работи, отдел за вероизповеданията и Общество Бяло Братство бе признато за верска общност с писмо № 27526-40, София, 11 юни 1948 г. Един наш приятел Ганчо Генчев от София го завери при нотариуса с № 6786 от 13.IХ. 1950 г. А преди това той го бе заверил още през 1948 г. на 23 януари 1948 г.

На 1.III. 1949 г. бе публикуван в Държавен вестник брой 48 закона за вероизповеданията, съгласно който в тримесечен срок трябваше да предадем устав, който да се одобри и да се узакони правното положение на верска общност Бяло Братство. Такъв устав се изработи през април 1949 г. в градината на Айтос от всички ръководители. Бе представен и бе върнат за поправки и допълнения, накрая беше предаден, но той остана неподписан и не бяхме признати за юридическа личност.

С писмо № 346-20 от 20.Х. 1956 г. беше отменено онова удостоверение, с което се признавахме за верска общност от Министерството на външните работи, отдел на вероизповеданията. Никой не ни искаше. Държавата не искаше да ни узакони!

Животът на Братството продължаваше по същия начин както бе по времето на Учителя. Отново се събирахме четири пъти в седмицата, но вече се четяха беседи на Учителя от печатаните томчета. Имаше стопанство, овощна градина, зеленчукова градина, където главен работник беше брат Ради, Ангел Вълов и други сестри.

След заминаването на Учителя аз бях наскърбен, измъчен и няколко месеца живеех по скръбта към Учителя. Избраха ме в Братския съвет, но аз никога не съм се стремял да бъде в ръководството. Чак когато възникна въпросът за печатането на беседите, тогава аз се опомних и стъпих на крака.

Преди това ходеха да се узаконяват, да си правят устави, за да ни признаят като юридическа личност. Аз бях против уставите. Той се изработи от юристите Симеон Симеонов и другите, но след като се представи той не беше одобрен. Смениха се много началници, но нищо не стана. Възрастните приятели искаха да бъдем узаконени и да ни признаят за юридическа личност. Смятаха, че като имаме устав ще имаме по-големи права и закрила от властта. Особено на това държеше Тодор Стоименов, който беше председател на Братския съвет до 1952 г., в която година си замина от тоя свят.

Пожизнено ръководство на Братството. Аз съм против такова ръководство. Никога не се знае какви промени ще станат с този човек след време. Какво е това пожизнено ръководство? Аз съм против това. И никога не съм се подписвал за такова нещо. Имахме много спорове и разправии. Доводът бе, че за да се избегнат борбите за ръководство, трябва да се избере пожизнено. Но има друга опасност един човек да се промени след десет години и да мине в други влияния да не мисли по същия начин, че дори може да стане и враг на Братството. Такива случаи имахме колкото щете.

Още на 1.I. 1945 г. Никола Антов, който имаше къщичка на Изгрева и който беше в Братството и който беше ту анархист, ту комунист, стана началник на Района на Отечествения Фронт. Този пост имаше тогава голяма власт. Той като подушва, че тук се оформя ръководство на Братството идва и казва: „Или ще ме приемете в Братския съвет и то ще ме турите във финансовия съвет, за да контролирам финансовите средства на Братството или ще разтуря Братството". Беше дошъл с пистолет на пояса. Това бяха първите месеци след 9.IX. 1944 г., когато ставаха безотговорни издевателства и много народ изчезна безследно. Това ние го знаехме и виждахме. А той идва с пистолет на кръста. Ръководителите се уплашиха и понеже знаеха, че е от Братството го приеха. Казаха си: „Ела зло, че без тебе по-голямо зло!" Народна поговорка, която бе точно измислена за нас. Той се държеше като брат отначало, но беше в услуга повече на партията на комунистите отколкото на Братството. Свърши и някоя и друга работа за Братството, но направи и най-голямата пакост на Братството. Няма да го съдим за това. Друг ще го съди. Какво направи за Братството? Съдействува да продължи Братския живот както си беше при Учителя. Пазеше Братството може да се каже с авторитета на Районен ръководител. Неговото име го имаше разлепено на афишите на Отечествения фронт на Района. Той съдейства на Братското стопанство, за закупуване на братската печатарска машина и за официалното й представяне, защото беше и директор на печатницата на Изгрева.

Финансовият съвет бе съставен от Никола Антов, Манол Иванов и Жечо Панайотов. Този съвет взе решение финансовите средства намерени при Учителя, да не се включват в общото счетоводство на Братството, а да се запазят за такива случаи, когато се закупят материали за отпечатване - хартия и когато не можем да получим документ за осчетоводяване, за да оправдаем тези разходи. Значи имахме една голяма сума, с която да купуваме хартия. А тогава продаваха хартия изостанала и не можеха да ни дават фактура. И понеже над всичко стоеше задължението да отпечатаме беседите, всичко беше подчинено на тази цел. Братският съвет беше единодушен, когато се отделяха средства за откупуване на хартия било с документ, било без документ. Обикновено хартията се купуваше без документ, Значи тези средства, които финансовия съвет намери при Учителя, описа и прибра се пазеха за купуване на хартия. Бяха около шест милиона лева. Не беше малка сума. И за нея имаше счетоводство, но то бе вътрешно счетоводство на Братството. Това го водеше финансовия съвет, но нямаше оправдателни документи пред финансовите власти на страната. Аз не съм участвувал във финансови въпроси никак. Други отговаряха, а след това натовариха мен с финансови задължения. Като стана процеса срещу Братството аз мълчаливо приех стоварената вина, за да не стават разправии и скандали в Братството. А за това ще стане дума по-късно.