Sheny Idaet

Като се излиза от хижата и се застане с лице към Мусала от дясната страна като се излезне склона, стръмния склон идва се до хребета на планината. Тука този връх Учителят го нарече „Незнайният връх А-Бе". Един тайнствен връх е той. Учителят го смяташе като един голям духовен център. Няколко пъти Той ни е извеждал на него. А до него пътеки няма. Излиза се направо по тревистият склон. Горе има скали, които излизат над поляната, тук обикновено отсядахме и Учителят е държал няколко хубави беседи на „Незнайният връх". Имам следната опитност с „Незнайният връх". Тази година, когато беше много лошо и 5-6 дни валяха дъждове, аз се грижех главно за огньовете и поддържах огньовете на трите групи. Тъй че братята и сестрите се топлеха на огньовете, но при последния ден от безсъние и преумора аз съм залитнал и съм паднал в огъня. При падането някой от братята ме хванаха и направо ме измъкнаха от огъня. Тогава оставих за малко грижата за огньовете на другите братя, а аз излезнах на „Незнайния връх" сутринта и то след като се върнахме от Мусала. Вървя в мъгли, вали ме дъждец и като излезнах на самия връх до скалите около, които има ниски клекове, легнах между клековете и веднага съм заспал. От преумора и недоспиване от 3-4 нощи аз бях изтощен. А иначе аз издържах на безсъние. Така съм заспал, че минава час, два, три и когато се събуждам, събуждам се от една много приятна топлинка. Отварям очите си и над мене слънце. Облаците са се отдръпнали наоколо. А там където аз лежа и където спях, там един сноп лъчи огрява скалата и я затопля. Прекарах така 2-3 часа в сън между мъглите. Така „Незнайният връх" ми даде едно уверение, че е разположен към нас. Учителят го посочи като един духовен център. Там има хубаво присъствие. Има напрегнали същества, които живеят в етерни тела, а не в нашите органически тела, физически тела. С тях човек може да влезе в общение. Един поет може да разговаря с тях. Един мистик може да преживява с тях. Да има общи преживявания, да стане една обмяна между тях и него. Учителят го ценеше много този връх и го наричаше „Чисто място". В планините има места където човешки крак не е стъпвал, казваше тогава Учителят. Тези места се пазят, не се допуска всеки човек да отиде там. Може само един чист човек да бъде допуснат. Но един обикновен човек - не. Тези места се наричат „святи места". В Писанието се казва: „Изуй обущата си,-защото мястото, на което стоиш е свето". Такива места има в планината и на Рила. На такова място като отидеш ти получаваш нещо незаменимо. За едно такова място Учителят считаше „Незнайният връх А-Бе".

Понякога се случваше времето да е твърде лошо. А през 1925 г. бе най-кишава. И 3-4-5 дни все вали дъжд и ни мокри. При една такава екскурзия, когато бяхме много мокри и когато бяхме много изморени, защото когато е студено не може да се спи, слизаме от Мусала и всички сме измъчени от напрежението. Седмица вали дъжд. При върховете е мъгли и само върхът Мусала стърчи над мъглите. Обикновено в такива случаи ние се качвахме на върха. Един ден слизаме при езерото, гдето е хижата днес. Учителят седна тогава на един камък, а ние се наредихме около Него в няколко редици и ни държа една чудна беседа. Тя е озаглавена „Малкият стрък". Идеята на тази беседа е: „Служение на Бога". След кат свърши беседата Учителят присегна с ръка и откъсна от тревичките до него и започна да дава на всеки един от приятелите по една тревичка. Тази тревичка всеки си я пази свещено. И моята е още тук.

Вчера я видях в тефтерчето, в беседата „Малкият стрък". Тази беседа заслужава всеки да я прочете. Тя беше едно възнаграждение, награда от Небето, че устояхме 6 дни на дъжда и на мъглите горе в планината. Понякога идваха облаци с такова електрическо, напрежение, че косите на хората се изправяха като пръчки и игли нагоре и от тях излизаха искри, дори и пламъци. Това нещо сме го виждали. Братята тогава носеха дълги коси, сестрите също и косите се изправяха нагоре от електричеството и от тях излизаха светлини и искри. След тази беседа започвахме слизането надолу. Колата, която ни докара в Чам Курия ни чакаше. Шофьорът бе много точен. Кажем ли в кой ден и час да ни чака и колата му беше там. Тогава групите се връщаха в София. Младите братя, а това беше по-голямата група, не винаги имахме пари за връщане. Тогава ние слизахме през Радогел до железопътната линия, взимахме влака, който идваше от Пловдив и се връщахме с него до София. От Чам Курия до гарата са 26 км, които преминавахме пешком. Бяхме големи пешеходци, но бяхме млади.

Беседата „Малкият стрък" е държана от Учителя на 13 юли 1925 г. и е напечатана в томчето „Петимата братя", стр. 214.

През 1922 г., 1924 г. и 1925 г. излизахме редовно на Мусала. В тези години обикновено времето беше много лошо - мъгли, дъждове и студове. Но понякога времето беше и хубаво. Туй лошото време беше изпитание за учениците. Учителят ни обучаваше да не се плашим от природата както и да не се страхуваме от лошото време. Затуй времето бе лошо и ние издържахме. Но имахме и хубави години. Тогава дните бяха ясни и слънчеви. С дни прекарвахме горе обикновено при езерото „Окото" когато слизахме на връщане от Мусала. Тук е високо и няма дърва наоколо. За огрев изкачвахме дърва предния ден. Слизахме на връщане при дълбокото езеро, правим огньове и се разполагаме. Тук сме пренощували няколко пъти. Тогава хижа още нямаше. А при най-долното езеро имаше само дървена хижичка, която побираше 20 човека, не повече. Ние се разполагахме около езерото на групи и огньовете непрекъснато се подържаха от младите братя.

Когато отивахме на екскурзия към връх Мусала никога не изпускахме изгревите на слънцето. За тази цел ставахме рано през нощта в 2 часа, приготвяха се всички и към три часа тръгвахме към върха. Пътечката е ясна, не можем да се загубим. Всички носят малки електрически фенерчета и осветяват пътя. А някои носят големи газени фенери. По пътечката нагоре тръгва една верига от светлинки. Тъмна, непрогледна нощ. Лека полека веригата се движи, минаваме от езеро до езеро и като се дойде до голямото, дълбокото езеро обикновено се даваше една почивка край него. Отседнем, направим една голяма почивка преди да атакуваме самият връх. От тук групата тръгва нагоре. Напред светлинките, а след тях фенерите. Вървим и вървим. Започва да се зазорява. Небето се просветлява на изток. Зората багри, сменя цветовете. Достигаме до най-високото езерце, което Учителят нарече „Окото". Кръгло, красиво езерце под самият връх. На възлизане се спирахме при рекичката, която изтича от езерото, там където пресича пътечката, по която вървим. На отиване си миехме лицето, ръцете при рекичката на „Окото", при пътеката. Учителят правеше същото. Тръгвахме по пътеката, покрай заслона. Тогава нямаше заслон. Често имаше останали преспи от зимата, които пресичаха пътеката, по която беше опасно да се върви. Беше хлъзгаво и с големи предпазвания пресичахме преспата. Някои от братята изсичаха снега и правеха стъпала-стъпки, за да вървим по-спокойно по преспата. Обикновено от „Окото" нагоре се развиделяваше напълно и ние пристигахме на върха Мусала няколко минути преди изгрева на слънцето, а понякога и половин час.

На изток руменее, минават пламъците на зората един след други, става все по-светло и по-светло. Изгасват всички звезди и ние очакваме изгрева на слънцето на самия връх. Не там където е сега хижата, но на източната му стена, където се подхваща хребета наречен „Трионите". Там обикновено се преобличахме, понеже бяхме изпотени. На Учителят се правеше една ограда от платна и от палта, Той си сменяше ризата, преобличаше се. Тогава всички заставахме на върха в една огъната верига, чакаше се слънцето да изгрее.

Тези мигове бяха най-хубавите мигове на земята. Всеки размишлява или се моли и очаква първият лъч на изгряващото слънце. Интересно е това, че и да беше долу лошо време, дали вали, дали ръми, то като излезем тук бе вече ясно. Върхът бе над облаците. Оттам ние посрещаме изгрева, направим нашата молитва, след туй слънцето се поиздигне, ние си починем малко на върха и слизаме след туй на „Окото". Ако времето е ясно, слънцето грее и е топло при „Окото" обикновено отсядаме. Учителят обичаше това място. Край „Окото" има малки полянки, на които удобно се отсяда. Тогава ние, младите братя вземахме грижата да се набавят дърва от клековете, донасяхме ги и наклаждахме един малък огнец, туряхме чайниците и прекарвахме край „Окото" целият ден. Привечер така към 15-16 часа се отправяме към хижата. При „Окото" Учителят е държал доста беседи, разговори, които са записани и някои са издадени, а някои предстои да бъдат издадени занапред. Той отсядаше откъм страната, където минаваше пътечката. Под пътечката, под „Окото" там са полянките удобни за почивка. И оттам има една много хубава гледка на циркуса и гледка на север с небивали височини. Тук прекарвахме целия ден. Но разположението бе толкова хубаво на това място, че човек добива вдъхновение и целия ден като че ли е хранен с най-хубавата храна. „Окото" ще остане паметно. Учителят тук си налее вода от „Окото" в термоса и препоръчваше на всички да си налеем вода от тук. Ние сваляхме вода в съдове долу край огньовете, сварявахме я понеже студена вода ние при екскурзии не употребяваме.

Точно, където сега е каменната хижа, там беше на времето нашият лагер. И то по-точно пред хижата на двора. От лявата страна на езерото имахме няколко лагера. Бяхме големи групи. Пред всеки лагер беше запален огън, който се поддържаше непрекъснато. Братята носеха дърва, поддържаха огньовете, а сестрите се грижеха да има винаги гореща вода и чай.

Спяхме на поляната. Всеки си носеше някоя дрешка или завивчица -одеало или палто и като се прислони, тури си един голям камък под главата и така прекарвахме нощта. Нощите бяха студени. При това времето много често биваше лошо. Паднат мъгли, а от небето ръми. Дъждец един ситен, но тъй напоителен, че не ти остави сухо място по тебе. А ние тогава нямахме хубави екипи. Само някой бризент останал от войната и това бе голяма привилегия. Така при най-скромна обстановка ние изкарвахме по 6-7 дни край езерата.

На местото на тази хижа през 1928 г. е бил нашият лагер. Вода взимахме от езерото. Спяхме на открито. По-старите приятели вземаха малката дървена хижа, но тя се пълнеше отдолу и отгоре с хора. Учителят не влизаше в хижата, а спеше с нас на открито край огньовете. Навън имаше 2-3 групи разположени около 2-3 запалени огньове. А в малката хижа се бяха подслонили стари възрастни приятели. Тя вършеше много хубава работа в онези години. През 1928/29 г. беше направена голямата каменна хижа и тогава Учителя отсядаше в нея. Тя беше с удобства, имаше стаи, дори и храна. Обикновено си носехме хранителни продукти в раницата. Наемахме в хижата една голяма стая, в която се разполагаше Учителят и няколко братя, които Го обслужваха, а другите се разполагаха навън по поляните. Цяла нощ подържахме огньове. По онези времена ние изгорихме клековете. Когато започнаха да строят голямата хижа работниците изгориха останалите клекове и сега са голи поляните около езерата. На единия бряг, около югозападния бряг има едно малко езеро. Някои групи отсядаха на малкото езерце, което е на северозапад, а други отсядаха на югозападния бряг. Обикнахме езерата и предприехме екскурзии на източната страна, там където е връх Свинкса и петото езеро до него. До Свинкса с Учителя сме се изкачвали много пъти. Той обичаше да се изчаква там на хребета, където гледката е обширна и се виждат езерата - 5 и 6 езеро. При Свинкса прекарвахме с Учителя в приятни разговори и привечер се връщахме към хижата.

В Чам Курия имахме приятели, които имаха вили. Учителят и няколко човека близки на стопанина на вилата можеха да пренощуват в някоя от вилите и на другия ден се тръгваше. А останалите приятели се разполагаха наоколо, кой където намери или се подслонявахме в обществената трапезария на горското училище. Горското училище беше построено за горските работници. Беше обширна постройка с големи навеси, където можеха да се побират много хора. Имаше столова, в която можехме да се разположим през лятото, когато нямаше ученици. Така прекарвахме до вечерта там. А понякога когато поиска Учителят прекарвахме и по няколко дни. Там има държани няколко беседи, които са отпечатани. Понякога там дочаквахме основната група, която трябваше да дойде. Събирахме се всички и наедно в колона поемахме нагоре.

От скалата нагоре има разклонение. Едната пътека е за хижа Ястребец, а другата е за река Царска Бистрица, където имаше прекрасно изворче. От реката също можеше да се пие вода, защото бе чиста, но Учителят предпочиташе винаги изворна вода. Като вървим и като се мине мостчето при рекичката има полянки. На тези полянки обикновено разпалвахме огън. Учителят не разрешаваше да се бърза. Прекрасна река, да гледаш и да се не наситиш да я гледаш. Толкова гъсти клекове бяха по онова време, че само по пътечката можеше да се върви. Прекарвахме 2-3 часа на поляната, защото голяма почивка даваше Учителят и след това потегляхме нагоре. Това мостче днес е отбелязано в картата като Велчово мостче. До него огнището беше направено от нас, обградено от камъни, за да не се запалят клековете от въглените. Изобщо бяхме много предпазливи с огньовете.

Край мостчето сме пренощували на полянката до него няколко пъти с Учителя и то обикновено на връщане от Мусала. Още стоят камъните, които ограждаха навремето огнището. Какви цветя прекрасни има тук! Това е една чудна поляна непосредствено след мостчето. На тази полянка сме пребивавали няколко пъти. Обикновено при завръщане от Мусала ставахме рано, слизахме на Чам Курия, за да хванем рейсовете сутринта. Учителят нарочно разделяше пътя при слизането от Мусала на две, за да преспим и по-добре да понесем разликите във височините при слизането, защото и атмосферното налягане е различно.

Като тръгнем нагоре от мостчето гледката става по-хубава, по-надалече се откриват хоризонти. След един час път достигаме една висока поляна, в дясно тече рекичката. На тази полянка бивало е случай да пренощува цялата група на открито с Учителя. Нямаше още тогава хижа на Мусала. След като излезем след клековете излизахме на високата поляна. Това е преди да излезем на първото езеро. Ако имаше време отивахме на хижата при първото езеро. Около него имаше тогава само гъсти клекове.

То беше 1925 г., когато една група братя и сестри пожелахме да отидем през зимата на екскурзия през месец февруари. Бяха навалели големи снегове. И върху стария сняг беше навалял нов голям сняг, така че Много трудно се вървеше. Тази група около 12 братя и сестри се подготвихме и смятахме да се качваме чак на Мусала. Щяхме да тръгнем вече, когато Учителят каза: „И аз ще дойда с вас." Действително и Учителят се приготви, наехме кола, малък рейс, заведе ни до Чам Курия и като се уговорихме с шофьора, кога да дойде, за да ни вземе обратно, защото тогава нямаше редовни съобщения. Пристигнахме на Чам Курия и тръгнахме по пътеката за Мусала. Обаче снегът е тъй дълбок и така мъчно се ходи, че с големи усилия много мъчно се придвижвахме нагоре. Сутринта като тръгнахме минахме покрай двореца в Царска Бистрица. Пред двореца стои на пост войник с пушка. А това показва, че царят е в двореца. Ние минахме и заминахме, само поздравихме войника с едно „добър ден". Войникът вижда, че една група минава нагоре в планината и съобщава на царя. Изкачването беше трудно. А ние не бяхме се екипирали добре. Нито обущата, нито дрехите ни са както трябва, защото сме излезли с най-обикновено облекло в планината. А сестрите са с дълги поли, които се влачат, залепва се снега по тях, размразява се, после пак замръзва и висят разни висулки от лед и ледени бучки по тях. Като вървят дрехите им дрънкат от ледените парчета. При туй Боян Боев, който куцаше с единия крак, ходеше много бавно. Аз трябваше да вървя пред него, за да разбивам пъртината, за да може той да се движи. Онези, които вървяха най-напред бърже се изморяваха и се сменявахме. Значи върви някой известно време напред и разбива пъртината, но се изморява много бърже, защото където е бил стария сняг, като стигнеш до него той пропада и ти хлътваш и стигаш до пояса. Беше много трудно и до обед не можахме да стигнем до скалата. До нея стигнахме към 2-3 часа след обед, но през зимата това е свечеряване. Слънцето се наведе и се скри, а ние сме в сняг до пояса. Опитахме се да вървим нагоре, но снегът по-дълбок ставаше. Тогава Учителят каза: „До тук!" Обърнахме се към Него: „Учителю, да се върнем до скалата и да направим лагер. То се вижда, че до тука ще бъдем и тук ще преспим." Върнахме се до скалата. Разринахме откъм южния край снега, разринахме го с крака, разтикахме го и направихме от снега нещо като ограда. Запалихме огън. Наоколо има сухи клекове, което много ни улесни. А аз винаги нося брадва. Без брадва не ходя в планината. Тя ни услужи много. Сечем сухи клони и запалихме огън. Натрупахме клони от клекове върху снега, за да можем да седнем и лежим. Направихме за Учителя едно хубаво място покрито от клекове, като гнездо. С каквито платна имахме заградихме така наоколо да не духа, като се засили огъня стана приятно. А времето беше тихо, ясно и студено. Студът се засилва след залязване на слънцето. Първата ни грижа бе да набавим главно сухи клекове. Сечем или къртим клека, носим и натрупваме дърва. Натрупахме много сухи дърва. Хем ни пазеха завет, хем ги използвахме за огъня. Огънят гори непрестанно. Всеки подклажда, а чайниците врат. Затоплихме се в тази зимна нощ така, като че ли бяхме в стая. Дойде доброто разположение, изпяха се песни, водеха се разговори. Прекарахме цялата нощ в най-добро разположение и при всички удобства. Никой не усети студ, а някои подремнаха. Групата не спа. След като бяхме направили от клонки хубаво гнездо на Учителя Той седна върху него и така прекара цялата нощ. Сутринта станахме рано. Направихме молитвата си, засилихме огъня, завряха чайниците и тъкмо да закусваме гледаме от долу по пътеката идват хора. Напред върви човек с калпак. Висок селски калпак. Зад него следват няколко човека и 7-8 коня един след друг. Като се приближиха към нас гледаме цар Борис III с неговите хора. А той беше с калпак. Дойде при нас. Като ни видя, смая се, че ние сме се разположили, огънят гори, чайниците врат и ние сме в най-добро разположение. Тогаз се разбра, че са му докладвали, като сме минали покрай двореца и понеже не сме се върнали до вечерта, то той помислил, че сме закъсали е снеговете. Тръгва със своя адютант и няколко човека и с осем коня, за да ни спасяват. Но като видя как сме се разположили той върна конете назад, а той остана с двама придружители. Размени някоя дума с Учителя и повечето разговори бяха с нас, понеже сестрите непрекъснато го разпитваха. Като ни видя както сме се устроили, той се учуди много, защото бяхме закътани в заслон от платнище. Говорихме с него, пихме чай и разговаряхме за разни неща. Ние имахме възможност да видим за първи път царя непосредствено до нас и да разговаряме като с обикновен човек. Царят бе до нас, а ние бяхме в присъствието на Учителя. Учителят седеше спокойно, пиеше чай и се усмихваше. Размениха с царя по няколко обикновени думи на учтивост. Разговорите бяха повече между сестрите и царя, които го запитваха за най-обикновени неща, при което той се учудваше на въпросите им, но им отговаряше. А това не бяха глупави въпроси. Всички сестри бяха студентки по онова време. Нямаше неуки и прости хора между нас. Според мен това бе единствената среща на цар Борис III с Учителя. Повече те не се срещнаха на физическото поле. В това съм напълно сигурен и точен. А разговорът бе на общи теми за времето, за планината, за чая, за туризма и т. н. След това царят и придружаващите го войници с конете тръгнаха нагоре към Мусала. Ние се сбогувахме. След това ние всички живи и здрави се смъкнахме долу на Чам Курия, днешно Боровец. А оттам се прибрахме до София също с кола.

Ние не можехме да отидем от рекичката нагоре, но те тръгнаха, защото имаха приспособление за ходене в снега. Казваха се „ракети" за ходене. Това са елипсовидни решетки, които се слагат на краката и с тях не се потъва в снега. Така те трима човека заминаха нагоре, а ние останахме при нашата скала. Прекарахме там още няколко часа и след обед слезнахме в Чам Курия. Беше уговорено в този ден и час да ни чака колата. Тя дойде от София навреме, качихме се и се върнахме в града. Това бе зимната екскурзия до камъка през 1925 г.

Може би ще срещнете разни писания за срещи на царя с Учителя. Това не е вярно. Той, царят не можа да прескочи тази бариера. А това бе тежката карма на Кобургите, за тях Учителят нямаше добро мнение. Когато царят трябваше да замине за Берлин за среща с Хитлер, за да му бъде искано включване на България във войната на Източния фронт за изпращане на български войски да се бият срещу Русия, то Учителят бе казал: „Царицата не трябва да напуща кошера, когато кошера не се рои. А когато кошера се рои царицата пак остава в кошера, а онези, които напущат кошера и създават нов рояк, то те си създават сами царица." Ето едно изказване, на което може да се умува столетия наред, като се сравнява с историческите събития по това време. Не послушаха съвета на Учителя. Царят напусна кошера, замина за Германия, върна се оттам и след няколко дни царят почина. На Изгрева имаше пчелин с 20-30 кошера. Ние знаехме, че когато царицата напусне кошера си, то тя загива. Така стана и в този случай. На деня на смъртта му, Учителят държа една беседа и спомена за цар Борис, че той в Невидимия свят е тръгнал по Пътя на Любовта, че той там е простил на всички свои врагове и е тръгнал по един нов път. Така че ние научихме много неща в тази Школа. Видяхме събития на човеци, царе, папи, патриарси и видяхме как велики империи се сгромолясваха. А това не е малко да се види в един човешки живот. Дори е много. Чак сега оценявам това. Много е.

При този камък през следващите години винаги спирахме. Припомняхме си нашето преживяване край него. Пред камъка има хубава поляна, хубава млада гора и наблизо е потока. Винаги имаш вода под ръка. Този камък стана наше любимо място за почивка и отсядахме винаги до него.

Тук се водеха хубави, интересни разговори с Учителя, които са записани и ще бъдат предадени в общите разговори за Рила. Оттам нагоре понякога отивахме до големите скали на разходка, които се извисяваха и представляваха чудна гледка.

През 1922 г. приятелите с Учителя идват в Чам Курия. Пътуването от София до Чам Курия не беше тогава проста и лесна работа. Нямаше ги тогава тези превозни средства, които са сега през 1970 г., почти съвършени. Тогава се наемаха камиони, турят се пейки в каросерията, за да могат да седнат хора. Камионите са раздрънкани, доста износени, често пъти закъсват на пътя или стане авария, така че пътуването беше рисковано в онези времена. Имаше и рейсове, но пак стари износени. Бяха прекупувани от частните шофьори. Разбира се частните шофьори на камионите и автобусите ни експлоатираха както могат, а в обходата и държането си към нас не бяха никак разположени. Но както и да е до Чам Курия се затирахме някакси. Учителят пътуваше с нас като обикновено и Той бе с приятелите с камионите. Но някои от нас, от младежите, които бяха самонадеяни и силни пътуваха от София до Чам Курия пеш. Това взимаше два дни и една нощ. Пристигахме в Чам Курия, а тогава там летуваха софийската аристокрация. Е, това са хора богати. Смятаха се издигнати, привилегировани. Задоволени във всяко отношение с всичко. В обществено отношение стояха над всички. Те си живееха в своите луксозни вили и когато нашата група пристигна за пръв път, те се ококориха от почуда. Тогава туризмът не беше популярен както днес. Тогава да отиде голяма група в планината беше голяма рядкост и не ставаше такова нещо всяка година. Ето през Чам Курия преминава група от 150-200 души най-пъстро облечени кой с каквото облекло има. Обикновено се търси и облича най-старото облекло, износени дрехи и обуща. Нямахме този днешен спортен екип с всичките удобства. И така тази пъстра група минава - млади, стари, баби с патерички-те си и те отиват на Рила. За изтънчените курортисти това бе една весела картина, напълно оригинална. Насмешливо се отнасяха към нас. На всичко отгоре, понеже ние пиехме само гореща вода някои приятели бяха измислили и измайсторили самовари, които да се носят на гръб. Значи на гръб носиш един самовар от около 20-25 литра. А самоварът е разпален с дървени въглища. Водата е завряла, кипи. По якичките братя носеха тези два-три самовара. Вдига се пара, а когато парата стигне много голяма сила има една свирка предупредителна. Тя свири нагоре, вдига се пара като свирка на парен локомотив. Братът спира и вика: „Спирка! Иска ли някой гореща вода!" Братът стои, обръща си гърба, а някой пристъпва при него с канче алуминиево и си налива вода от специалното кранче на самовара. Сега на такава група може ли да не се смееш? За курортистите това беше едно голямо развлечение и извор на много шеги. Обаче групата минава нагоре. Излизаме по реката Царска Бистрица. Прекрасна река, така бистра, бързоходна, красива река. Рядко се среща другаде такава река. Пътеката върви край Царска Бистрица, излиза нагоре в горите и все нагоре, прави хубави завои. Изобщо една от най-красивите пътеки. За нас беше радостно преживяване. Като излезнете от горите нагоре, надигат се от двете страни високите скали изсечени отвесно. Красоти неземни. На един час от Чам Курия на пътеката има висока скала, висока колкото двуетажна къща. Тази скала е паднала някога от високите скали и се е спряла, но така удобно е стъпила, че няма да мръдне вече никога. Край тази скала обикновено сядахме за почивка. Чайниците врат, водата се раздава, гореща вода се пие от всички приятели. Тук палехме огньове. Учителят пие също 1-2-3 чая. Прави се една по-продължителна почивка, защото тук е почти половината път до хижата при първото езеро. Тук се водят разговори. Учителят засяга някои въпроси и обръща вниманието ни на хубавите неща в планината. Можем да кажем, че Той при нашето ходене в планините отвори очите ни за красотите на природата.

От големия камък като станем и тръгнем, на половин час се достига реката. Има едно мостче прехвърлено върху реката на Царска Бистрица. И оттам нагоре започват клековете. До тук свършва високата гора. Големият камък, който сега наричат Миалов камък при пътеката е скала, която е паднала от околните стръмни скали някога. Когато го разглеждах като естественик можах да определя горе-долу кога е паднал. По какво се познава? Познава се по лишеите, които покриват камъка. Ако камъка не е покрит с лишеи - тогава ще е паднал скоро. Ако е с лишеи значи е паднал преди 200-500 години. Този камък според мене е паднал преди 50-60 години и то по време на земетресенията в България. Камъкът от към източната страна, откъм страната на реката е ограден с високи дървета. Ето тука има едно старинно огнище, което ние използвахме веднъж.

Тя бе първата екскурзия на Братството. Учителят насочи една голяма група приятели към Родопите. Около 40 души братя и сестри Учителят ги заведе в Баташкия карлък. Една местност, която се нарича Циговският Чарк. То е стручня за бичене на дъски, но прочут чарк от години. На тази дъскорезница работи там бащата, който е възрастен и неговия син. Нашите братя и сестри се разполагат близо до чарка, за да могат да използват някои неща, които им трябват, било инструменти, било храна и помещения, защото някои нямат палатки къде да пренощуват. Бащата не е разположен към Братството и братята. Държи се враждебно, винаги сърдит, намръщен, ругае непрекъснато за щяло и нещяло. А пък синът е разположен много. Той гледа с каквото може да услужи на приятелите. И ето какво става. Като работи на струга бащата, една клечица попада в окото му и окото почва да се подува, възпалява се, зачервява се и го боли много. Тогава синът решава да води бащата на лекар. И тъкмо синът стяга оня и приготовлява всичко, а Учителят минава покрай него и го пита къде ще отива. Той Му разказва случая: тъй и тъй - клечица е попаднала в окото на баща му и трябва да го води на лекар чак в Пловдив. Учителят казва: „Няма защо да го водиш. Я го доведи тука". Синът довежда бащата, а окото му превързано. Учителят сваля превръзката, изважда една чиста кърпичка от джоба си, повдига клепача на окото и внимателно изважда клечи-цата навън. Учителят дава съвет какво да се сложи на окото, болката му преминава и окото му оздравява за два дни. Не станало нужда да слизат в града и да загубят сума дни. От тогава бащата се разполага към Учителя и оказва всичкото си съдействие на приятелите докато са там. Те са прекарали повече от 25 дни на Циговският Чарк. Намерили са хубава вода и извор и са направили чудна чешма, която и до днес стои. Не съм ходил отдавна там. Това е било 1919 г. в Баташкият карлък. Чешмата още стои в Циговския чарк.

Името му беше Влайчо Жечев от с. Коньово, Сливенско. Неговият живот е олицетворение на пътуващ пророк от времето на пророците в древния Израил. Имаше дарба, имаше връзка с Невидимия свят, пророкуваше и пророчествата му се сбъдваха. Как се извършваше този процес в неговото съзнание ние не знаем. Обикновено пред него стоеше Еангелието, той прелистваше страниците, спираше се на някой стих, прочиташе го, тогава се обръщаше към този, който седеше пред него и чакаше пророчество и дядо Влайчо му казваше това, което имаше да му каже. После разказваше, че като чете Евангелието и като погледне този, който стои срещу него му се дават в съзнанието живи картини и той ги тълкува или ги превежда буквално. Той се подвизаваше по време на Школата на Учителя. Познаваше почти всички хора в Братството и провинцията. Нашите хора мило и драго даваха, някой да им пророкува. Учителят е в София, Школата е открита, Словото на Учителя се излива като непресъхващ извор, но нашите приятели търсеха ясновидци, пророци и връзка с Невидимия свят. И всеки намираше това, което търсеше - едни Учителя, а другите - ясновидците...

А сега идваме до най-драматичното в този разказ. В разстояние на 22 години, докато е отворена Школата дядо Влайчо пътува по цяла България, посещава стотици хора от Братството в провинцията и е пророкувал на хиляди българи, но той нито един път през цялото време не е дошъл на Изгрева и не се е срещал с Учителя. Ето, виждате ли как работят пророците от времето на Израиля, които са се родили в България? Тогава по времето на Израиля пророците казваха: „И рече ми Господ." Или „Слово Господне биде към мене и рече." Значи онези старовременни пророци разбираха, че Господ им говори и свидетелствуваха за думите Господни пред человеците. А тук в България какво става? Стана точно обратното. Учителят е тук на Изгрева, а те не Го зачитат за нищо.

А сега идва драматичния развой. Дядо Влайчо накрая решава да дойде на Изгрева, за да се срещне с Учителя. Учителят го приема и му казва: „Рекох, много късно дойдохте!" И си обръща главата в страни. След 20 дни Учителят си замина от този свят. Този факт дядо Влайчо на мнозина хора го е разказвал, когато са го разпитвали дали има някаква опитност с Учителя.

След 9.1Х. 1944 г. когато комунистите взеха властта дядо Влайчо започна да пророкува, че в скоро време комунистите ще паднат от власт и на тяхно място ще дойдат да управляват земеделците. А и те няма да управляват много време, след което ще дойде да управлява Бялото Братство. Ето ви сега разминаване със Словото на Учителя и с пророците. Комунистите тогава видяха, че това негово пророчество, подкопава властта им и го изпратиха в концлагер шест месеца, за да провери дали комунистите ще паднат от власт. Когато един от следователите в милицията го заплашвал и се държал грубо с него дядо Влайчо му казал: „Внимавай, защото и ти ще дойдеш при мене". И наистина след два месеца този началник пристигнал в концлагера като затворник. Бил хванат, че прехвърлял политически противници на властта срещу пари и подкупи по нелегален канал в чужбина. Дядо Влайчо се приближил при него и му казал: „Добре дошъл! Нали ти казах, че ще дойдеш при мене!" Онзи го гледа, не може да се помири с пророчеството на дядо Влайчо и го пита: „Да имаш още нещо да ми кажеш." „Ще ти кажа: „Ако речеш да бягаш ще те разстрелят като псе!" Така се разделили. След време следователя бил пуснат от концлагера и решава да бяга през границата в Югославия, но там бива разстрелян като псе при опита за бягство. Това му го съобщил по-късно един от началниците в милицията, на който дядо Влайчо помогнал със съвет за болната му жена. Казал му: „Ти знаеш ли, че оня дето те изпрати в концлагера и гдето ние го изпратихме след тебе също там, се опита да избяга през границата и го утрепаха." Дядо Влайчо поклатил глава: „Аз го предупредих!"

Комунистите приложиха друга нова тактика към затворниците. Те започнаха да ги карат да работят. В този концлагер, в който е бил дядо Влайчо затворниците са копаели каменни въглища в рудник. Един ден дядо Влайчо отишъл при началника и го предупредил да не изпраща затворниците в рудника, защото ще има свличане на пластовете и галерите ще се затрупат. Ще загинат стотици хора. А защо да загинат когато могат да работят. Началникът го запитал: „От къде знаеш това?" Казал му: „Бог ми го каза." Началника не му повярвал. Но дядо Влайчо се приближил към онзи стария следовател, който го изпратил в затвора и който сега е затворник като него и го помолил да свидетелства пред началника, че това което му е казал се е сбъднало. „Началникът на концлагера не ми вярва, но ти можеш да ги убедиш като му разкажеш за пророчеството, което бе за теб и което се сбъдна. И тогава началника ще послуша теб и няма да изпрати стотици хора в рудника да бъдат затрупани." Така и сторил и неговите думи хванали декиш. Онзи му повярвал. На следващият ден не изпратил никого в рудника, а към обед наистина станало свличане и затрупване в галериите. Всички стояли като втрещени. Началникът извикал дядо Влайчо и му казал: „Такъв човек като тебе не може и не трябва да седи в затвора. Излез от тука, но внимавай какво говориш." Дядо Влайчо излиза от затвора, няма пукнат грош в джоба си, а трябва да пътува. Чува глас: „Наведи се надолу!" Поглежда, вижда едно портмоне в краката си, отваря го и вътре толкова лева, колкото му трябват за път.

След това започна неговото велико разпъване на кръст. Хората го търсеха, а той пътуваше само нощем, а през деня се укриваше в домовете на приятелите. Там го намираха онези, които имаха нужда от него. То беше кри-ене, както за него самия, така и за онези, които търсеха от дядо Влайчо помощ и съвети. Помагаше на всички. И комунистите го търсеха. Имаше един случай, когато противниците на големият партизанин и след това голям човек в новата власт Чочоолу му се беше случила беля. Изведнъж изчезва и му открадват внучето. Търси го милиция, търсят го всички, но няма следа. Отиват при дядо Влайчо, той се моли, прелиства Евангелието и му казва: „Казаха ми, че детето е укрито в един запустял кладенец." Почват да търсят пресъхнали кладенци и го намират там. Хайде сега отидете и обяснете на атеиста и невярващия как може да се случи такова нещо. Е, може! Така дядо Влайчо помагаше на всички. Властите му показаха по какъв начин да работи. Да се крие и скришно от погледа на обществото да работи. Името му се носеше като жива легенда. Всички, които отиваха при него и получаваха помощ, той след това ги насочваше да посещават Братствата в провинцията, да слушат Словото и да четат беседите на Учителя. Е, някои се опитваха да изпълнят съветите му, но после се отдалечаваха. Те бяха от друг свят. В Школата на Учителя идват само ученици, които са определени.

За дядо Влайчо могат да се разкажат хиляди случки, които не са преувеличени, където се е сбъднало неговото пророчество, където са дали плод неговите съвети и е помогнал на мнозина.

Той беше жив пример и образец на пророк от времето на Стария завет. Служеше на пророческия Дух в себе си за доброто на другите.

Той беше жив пример и образец на апостол от времето на Христа. Носеше Евангелието и с думите Христови отваряше вратите на едно знание, с което даваше помощ на страдащите и ги упътваше в живота им.

Той бе определен да бъде ученик на Учителя. Но той закъсня и не дойде при Учителя, макар че Той го чакаше цели 22 години. Дойде, но много късно!

След заминаването на Учителя той работи с Христовото Слово и Евангелието между този народ. Четеше беседите на Учителя, но беше се разминал с Учителя и с времето, което бе определено в Школата на Учителя.

Затова внимавайте да не се разминете с времето, когато сте дошли между този народ, да се срещнете със Словото на Учителя. Разминете ли се, ще имате за поука живота на пророка дядо Влайчо.

Имаше един брат Руси Караиванов от село Ветрен, Старозагорско, на линията Сливен-Казанлък. В младите години е бил с леви убеждения, станал комунист, после лежал в затвора заради идеите си и след като излиза от затвора се задомява, но не се отказва от идеите си. Минават години, но жена му е бездетна, нямат деца. Жена му пие билки давани от стари баби и знахарки, но дете не се ражда. Накрая Руси си казал: „В билките вярвам, но виждам, че от билки дете не се ражда. Ще търся друг лек." След това Руси тръгнал да търси лек. Вървял що вървял, срещнал различни хора и всеки съвет му дава. Но Руси вижда, че тези съвети няма да му родят децата, които трябва да дойдат. Някой му подхвърля да се срещне с ясновидеца дядо Влайчо от село Коньо-во, Сливенско. Но дядо Влайчо не можеш да го срещнеш където и да е. Той през деня се укрива и отсяда в къщите на познати семейства по селата и там при него идват нуждаещите се за помощ. Тръгнал Руси от село на село по следите на дядо Влайчо. Накрая се срещнал с него, за да му гледа като ясновидец. А дядо Влайчо тогава взимаше пред себе си Евангелието, прелистваше страниците Му, по някой път се спре на някоя страница, прочете някой стих, помоли се и чака какво ще му каже пророческия дух, който работи чрез него. Руси си стои пред него и чака. „Докато не станеш вегетарианец и тръгнеш по нов път няма да ти се родят деца." Думите казани чрез дядо Влайчо били казани с такъв тон, че Руси веднага отсякъл: „От днес ставам вегетарианец." Отива на село при жена си, разказва подробно на жена си случилото се и тя също отсича: „От днес аз също ставам вегетарианка." Следващата година им се ражда първото дете, което кръстили Иван. След това му се раждат още две деца.

Минали години, но роденото дете пораснало и отишъл войник. Същата година той с другите си две деца отива в София, посещава Учителя, за да получат малките му деца благословение. Когато се сбогували Учителят му казал: „Няма да заминаваш за село, а ще отпътуваш веднага за Русе, където Иван е войник. Там ще искаш да ти преместят момчето на друго място." Той отначало се уплашил, как така с жена и две малки деца ще върви до Русе. Учителят отново повторил категорично да замине за Русе. „Там ще намериш брат Георги Димитров, който ще ти помогне за случая". „Руси веднага заминава за Русе с жена си и децата си. Пристигат в казармата, молят часовоя пред казармата да извикат сина му Иванчо. Той пристига разплакан и споделя с баща си, че искал през нощта да се самоубие, защото е в нелегална комунистическа група, която иска да изнесе оръжие от казармата. Но един от войниците се похвалил и вече тайната не е тайна. Руси се чуди как още не са арестувани участниците в нелегалната група и изпратени в карцера. Той разбира, че това е помощ от Учителя. Веднага отива и намира брат Георги Димитров и разправя, че Учителят е наредил да извади сина му от казармата, за да бъде спасен от разстрел. Русенското братство по онова време е голямо братство. В него е влизал и полковник Георги Коцев, който е командир на полка в казармата. Той е запознат с идеите на Учителя, посещава братските събрания. Георги Димитров отива при Георги Коцев, разправя му всичко и предал поръката на Учителя, да се извади веднага момчето на Руси от казармата. Полковникът вдига телефона от дома си и нарежда на дежурния офицер да му докарат

Иван. Докарали го под стража с няколко войници. Той пуска войниците да си отидат в казармата, а Иван задържа при себе си като ординарец. Тогава всеки висш офицер има право по военния устав на ординарец. Така случаят се потулва. Командирът на полка изпълнява заръката на Учителя и спасява сина на Руси Караиванов от разстрел.

След 9.IX.1944 г. когато комунистите вземат властта всички бивши командири на полкове биват разследвани и мнозина ги съди военен съд. Това важи и за полковник Георги Коцев. Военният съд го осъжда на смърт. През това време Руси Караиванов като бивш антифашист, бивш комунист и бивш политически затворник заема също пост в новата власт. А синът му Иван е също комунист и има свои заслуги пред новата власт. Те двамата се явяват и свиде-телствуват, че полковникът е спасил живота на Иван, когато е бил обвинен в нелегална работа като спасява едновременно и участниците в нелегалната група като е потулил целия случай. Тези доводи и свидетелите са били достатъчни да му отменят смъртната присъда и да го оставят на доживотен затвор. По време на разпитите той бил изтезаван и от бой му бяха счупили ръката. След като пролежа известни години в затвора той бе помилван и освободен.

Ето една история за спасение на няколко живота в онези политически години на размирици у нас. Това е пример и за отплатата - всяко едно направено добро, независимо кога е направено и колко голямо е то, то винаги допринася своя плод. „По плодовете ще ги познаете дали са мои ученици." Това бе историята на двама ученика по времето на Учителя, членуващи в различни политически системи, но ръководени от идеи и от Словото на Учителя.

Той беше пътуващ проповедник с Библия под ръка. Ние го заварихме като старец, много мил човек. На времето е имало посветени хора, които са пътували и са проповядвали. Той имаше хубаво лице. Където пристигне, извади от торбата три-четири икони, закачи ги на стената, отвори Библията, чете и проповядва. Има една много хубава снимка с него, където е седнал на една маса, а на нея изправени 4 икони от коя по-хубава, а по средата се усмихва дядо Димитър като жива икона. Такива хора вървяха и проповядваха за Доброто. Но едно е да проповядваш, друго е да живееш с проповедта. В една от беседите си Учителят споменава за него, че когато се поминал и заминал в Невидимия свят той очаквал да го посрещнат както трябва, понеже цял живот проповядвал Писанието между народа. Посрещнали го горе, сложили го на една маса и му казали, че ще го нагостят с онези плодове, които той е сътворил долу на земята. Поднесли му една чиния, а в чинията сложили един цървул с една вилица и един нож, за да го яде. Пита ги: „Аз съм Божи служител и какъв е този цървул в тази чиния. Да нямате грешка?" Казали му: „Това е същия цървул, онзи скъсан цървул, който ти даде на един бедняк, който беше бос и гол, а на теб ти се посвиди да му дадеш новите си цървули, защото с тях на следващия ден щеше да идеш да проповядваш. Ето това ти е наградата: скъсан цървул да ядеш." Ето така бива посрещнат бай Димитър в Невидимия свят. Що проповедници видяхме и що проповедници срещнахме в този си живот? Да се чудиш и маеш от къде.изкочиха толкова много проповедници. Но рано или късно всеки един проповедник го чака скъсания цървул на дядо Димитър от Сливен. А през време на Школата ние имаме десетки примери, които надвишават по стойност скъсания цървул на дядо Димитър от Сливен.

Бертоли е от северна Италия, където е учил занаят - правене на мозайки и на 16 години отива в Германия и учи същият занаят при немски майстори. По това време се запознава с теософска литература, според която всички посветени хора, духовни хора и Учителите на света са в Индия. Ето защо той решил да отиде в Индия да учи духовни науки. Спечелил малко пари, качил се на парахода и на път за Индия спира, в Истанбул. Тук се запознава с духовни хора, които разпалват у него желанието за истински духовен живот. В туй време парите му се привършили и той решил да изкара някой лев със своя занаят, за да може да заплати пътя си до Индия. Излиза някаква работа в Одрин и отива да работи на някакво дружество и прави там мозайки. Но в Одрин се запознава с Лучия, която има баща българин, а майка италианка. Разбира се, че се влюбва в нея и се оженва, но вече не може да тръгне за Индия. Предлагат му някаква работа в Пловдив, отива там, харесва му града, работата му провървява, спечелва някой и друг лев и вика семейството си при себе си. Запознава се с Михаил Стоицев - зъболекар и други. Там имаше салон, в който се четяха беседи на Учителя. Там той се запознава с Учителя на живо в Пловдив. Наместо да иде в Индия намира Учителя в България. Накрая казва: „Та аз Учителя търся, затова съм тръгнал от Италия." И като намира Учителя остава в България и в Братството.

Беше със силен стремеж, честен и прям. Нямаше двуличие. Разбираше работата си добре. Тръгна му и си закупи къща в София, имаше средства и поддържаше връзка с Учителя. Когато започна да се устройства Изгрева, той даваше условия на нас студентите да изкараме по някой и друг лев в неговата работилница. Той ни даде условия да научим неговия занаят. Той имаше работилница на Орханийското шосе и ние отивахме там и работехме. В събота ни плащаше на парче, което си бяхме изработили. Беше много акуратен, дисциплиниран и изпълнителен. Когато му възложи някоя работа Учителят, той винаги я изпълняваше. При него аз учих занаят. По-късно с него станахме сътрудници. После замина в Букурещ при свой роднина, където научи как се прави изкуствен мрамор. Италианците тогава пазеха много секретно този занаят и го предаваха по роднинска линия. А той след това го предаде на мен. Имаше две дъщери Анина Бертоли, която бе в Париж и Мариета, която се омъжи за музиканта, а в последствие диригент Влади Симеонов.

След като издадохме през 1947 г. голямата книга „Учителят" тогава тя беше преведена на френски и трябваше да се издаде във Франция от едно издателство. С тази задача бе натоварен Бертоли. Той замина за Париж и подготви донякъде работата, като книгата предварително бе преведена тук в България. Средства за издаване също се бяха намерили, а беше уговорено и сключен договор с едно френско издателство. Всичко бе готово само да се от-печати. Обаче намериха се някои доброжелатели тук от София с писма и лични срещи разколебаха Бертоли в тази му задача. И той в последния момент отложи работата. Така се осуети плана за издаването на книгата на френски език. Тогава ние взехме инициативата и успяхме да издадем на три пъти тази книга, но не без затруднение и не без мъчнотии, които идваха главно от българи, които живееха тук на Изгрева и от българи, които бяха в Париж, в лицето на Михаил Иванов. С това се попречи на първоначалния план, който имахме, да се постави началото на едно издателство във Франция за издаване беседи на Учителя. За, доказателство мога да кажа, че за изпълнение на този план аз прехвърлих едно копие от непечатаните беседи на Учителя във Франция чрез Бартоли, който трябваше да организира преводите и отпечатването на беседите на Учителя. Но след като го настроиха тук срещу мен и след като изпусна времето за отпечатването на книгата „Учителят" впоследствие целият този план се провали по вина на Бартоли и със заслугата и помощта на нашите доброжелатели тук на Изгрева, които носеха имената на братя и сестри и които всички бяха проверени по времето на съдебния процес тука срещу Братството през 1957-58 г. Всички, които се обявиха срещу отпечатването на книгата на френски език, същите лица застанаха на страната на онези, които ни съдиха и които разрушиха Изгрева. Няма случайно съвпадение. Кой където се хване и на който господар стане слуга, нему слугува. Всеки господар си пази слугите, държи на тях, заплаща им според заслугите, защото са негови служители. Така всички бяха принудени да се определят. Разбра се всеки кой кому служи.

Накрая, след като влезнахме в затвора и след като излезнахме, след като се разруши Изгрева Бертоли дойде да се извини, че е бил сгрешил. Приех извинението му, но времето бе минало и отминало. Изгревът бе разрушен, а той живееше в една барака, често ни посещаваше и ни разказваше за онова отминало време, когато на Изгрева цареше Духът на Истината. Сега беше дошло времето да царува Духът на Заблуждението. А ние, които бяхме останали малцина, трябваше да защитим името си на ученици на Учителя. И затова описваме историята на всеки един поотделно. Да се знае и помни.

От къде се пръкна тоя човек и дойде на Изгрева аз не знам. Знае само онзи, който го докара. Беше пакостлив човек. Скимна му да имитира образа на Учителя и си пусна същата брада, същата прическа, тъкмеше се дълго време с гребен пред огледалото, за да прилича досущ на образа на Учителя. Ходеше по провинцията и проповядваше. Представяше се за г-н Дънов там, където не го познаваха. Разви цяла дейност за една имитация и за заблуждение. По този начин развали образа на Учителя, защото беше прост човек и неук човек. И това се случи по време на Школата на Учителя. Ще го видите на някои общи братски снимки застанал все в страни и позира стойката на Учителя. Дори има и такива снимки, където Учителят е заснет с приятели, а Савов е заснет също отстрани и се явява катЬ двойник на Учителя. А като се вгледаш с просто око, ще видиш имитацията и падението на един човек.

Много сестри и братя се чудеха на търпението на Учителя, защото той Го компрометираше по тоя начин. Не стига, че отвън духовенството, военните и обществени среди да хулеха Учителя при всеки случай, то тази имитация в лицето на Савов се яви вътре в Братството, за да може да подхранва още повече подигравките срещу Учителя и да дава повод на другите да казват: „Вижте г-н Дънов колко е прост!" Накрая една сестра не изтърпя, отива при Учителя и казва: „Учителю, не мога да разбера няма ли Божие възмездие за онзи, който е приел образа на Бога и кощунства с Него?" Учителят я изглежда и казва: „Сестра, аз не съм казал, че няма Божие възмездие, но то идва при строго определено време." Сестрата не останала доволна от отговора, но нямало какво да прави. Отишла си, но твърдо решила, че трябва да го дочака в скоро време.

Един ден имитатора Савов тръгва от града за Изгрева и минава през гората. Не щеш ли там са отседнали войници. По онова време на войниците четяха специални проповеди и ги обучаваха, че най-големите врагове на царството са комунистите и дъновистите. Да, ама комунистите не са си написали имената по челата. И точно по това време минава Савов, който носи на главата си един псевдообраз на г-н Дънов. Един от войниците извиква: „Ето го Дънов минава, дайте да му покажем как ще разрушава царството!" Всички скачат на крак, втурват се на атака към Савов, хващат го и му налагат един такъв бой, че го просват на земята. Войниците го захвърлят и след това побягват доволни, че са се справили с врага на царството. Савов с мъка се довлича до Изгрева, ляга на горния край на поляната и като пребито псе си ближе раните. Ближе ги и стене. Минава случайно същата сестра и го вижда. „Какво ти е брат Савов?" „Мани, мани, взеха ме по погрешка за Учителя и ме пребиха от бой." Разказва целия случай. Сестрата се разплаква от умиление през Божието възмездие. А брат Савов като гледа сестрата смята, че тя плаче заради него и продължава да разказва с най-големи подробности за нанесения му побой. Накрая казва: „Сестра, да знаеш, каква тежка корона нося на главата си. Тежка е царската корона за един обикновен поданик." А сестрата добавя: „Брат Савов, защо не хвърлиш царската корона, па да си обръснеш брадата, да си острижеш косата и да заприличаш на човек?" „Не мога сестра, такава ми е службата, чужда корона да нося." Сестрата чак тогава разбира, че Савов знае кому служи и кому се е цанил да бъде слуга. Оставила го да си ближе раните като пребито псе.

Това беше по времето на Учителя. А след Учителя се повтори същото. Михаил Иванов от Франция направи същото и се дегизира като взе образа на Учителя, пусна си същата брада, същите мустаци и Го имитираше. Беше се обявил, че той е вече Учител. А една млада сестра цигуларка, казваше се Йо-анна Стратева, която беше отишла в Париж, беше го посетила, за да им пос-вири и накрая той бе заявил пред нея: „Аз съм най-големия имитатор!" Сестрата не можеше да разбере какво е искал да каже Михаил. Дойде при мене и ми разказа. Аз нямаше какво да кажа освен следното: „Този опит да се имитира образа на Учителя бе правен по Негово време, след това дойде време да се прави от други и ще дойде такова време когато и трети ще Го имитират, защото Духът на Заблуждението ги управлява."

И на вас няма да ви се размине подобно нещо. Да знаете как се е разрешил този случай по времето на Учителя.

Стефан Белев беше един прекрасен брат, честен, прям и буен. Да речеш да му противоречиш ще те набие. Беше висш чиновник в Народната банка. Интелигентен човек, знаеше много езици и направи много преводи на окултна литература. Един много честен и хубав човек. Ако трябваше да се защити Истината главата си слагаше в торбата и тръгваше за нея. Спомням си как той помогна на Беню Цонев, когато българските историци заведоха един процес срещу него заради неговия труд „Праистория и праезик на българите". Стефан Белев се яви и дръпна такава защитна реч, че учуди мало и голямо. На всеки един по физиономията на главата той направи характеристика както на съдията, така на адвокатите и на обвинителя. Всички бяха изумени, защото беше много точно, но накрая съдиите го обърнаха на шега и процеса след това се прекъсна. Стефан Белев направи много преводи от немски език. Например: „Живота след смъртта" от Херман Рудолф, 1919 г. Превод от английски: „Пред дверите на доброто" от Джеймс Аллен, 1921 г. „Първи стъпки към свят живот" - Джеймс Аллен, 1921 г. На беседа те обикновено с жена си имаха строго определено място за сядане. Той бе един от тези, който бе в първия просветен съвет, когато се издаваха „Сила и живот" МУ и VI серия.

Георги Марков беше от гр. Лом. Баща му имаше никаква фабрика в София. Беше хубав човек. Носеше дълга коса чак до раменете си. Бяха много близки с Методи Константинов. Тогава им хрумва идеята да издават вестник „Нов живот". От издръжката, която получаваше от баща си като студент, той отделяше за издаването на този вестник. Отпечатват го, сложат го в една кошница, минават покрай студентите и го раздават. На всеки студент подаде един брой. Който плати-плати, а който не плати - заминават и предлагат на друг. Така го вписваха по идейни подбуди и така го разпространяваха. Беше много добър човек, приятен, общителен. Добър математик и астролог. Докато Георги Радев застъпваше слънчевата астрология - хелиоцентричната астрология, то Георги Марков застъпваше мондиалната астрология. Присъству--вал съм на техните спорове. Всеки доказваше колко е прав и колко е погрешна тезата на другия. В споровете не се погаждаха. Стръвнишки всеки защитаваше своята теза и нападаше другия. Какви спорове, какво нещо, какво чудо! Такива хора не могат да се родят вече. И двете астрологии едва ли са имали някога на земята по-достойни застъпници. Учителят разреши този въпрос като изнесе в Словото си своето мнение и за двете астрологии. Който се интересува ще го намери там. Георги Марков се разболя от туберкулоза и се помина.

Петър Манев беше астролог. Като задача имаше да вземе рождените дати на всички младежи от Окултния Клас и на всеки един от нас да направи хороскоп. Следеше хороскопите на всички и когато имаше някой неблагоприятен аспект той се приближаваше, подаваше едно листче, където бе отбелязана датата, какъв е аспекта и от какво трябва да се пазим. Това беше жива астрология и жива лаборатория. Имаше възможност да проследява аспектите ни и да ни наблюдава лично. Когато в моят хороскоп има някой зловещ аспект, ще дойде при мен, ще ми подаде листчето и ще каже няколко думи във връзка с аспекта. И най-интересното е, че той беше изключително точен. Пример: един път на езерата с един дълъг нож режа една дъска, за да направя от нея една дълга лъжица за бъркане казаните за храна, за да не загори храната в казана. Изведнъж ножа ми изхвръква от дланите ми и се заби в ръката ми. С едната ръка аз държа раната, от която тече кръв, а той ми тика листчето пред очите, на което е написано, че днес в еди колко си часа имам някаква квадратура и че има днес условия и опасност да се порежа. Изважда си джобния часовник и ми го показва. Аспекта бе точен до пет минути. Аз гледам и не вярвам на очите си. „Абе, Петре, защо не ми каза една минута преди да се порежа?" Той мълчи. Но беше много кротък и бяха първи приятели с Георги Радев. Той се обръща и ми показва една сестра, която точно в този момент го заприказвала и го отклонила с пет минути. Ако тази сестра не беше го спряла, той щеше да ми даде листчето и да ме предпази. Значи вината беше в сестрата. А да довършим разказа си, ще кажа, че предния ден тази сестра беше дошла уж да ми помогне нещо, а ми направи беля. Аз й се скарах и тя заплака. А сега тя ми го върна, аз не плачех, но сълзи ми се наляха в очите като видях листчето с написаната квадратура и точния час на моето премеждие. Какви хора имаше около нас? От всеки можеше да се учиш и от всеки можеше да провериш как действуват окултните закони безпогрешно в Школата на Учителя.

Той публикува много свои разработки за предсказанията и системата на Нострадамус в списание „Житно зърно" както и за астрологията.

Когато започна Школата, Учителят нареди всички да си направят хороскопи, за да се видят какви им са плюсовете и какви са минусите, т. е. с какви капитали идват от миналото, с какви задължения трябва да се справят и какви полици да изплащат. Всеки имаше и положителни качества, но повечето бяха проблемите, които трябваше сам да разрешава. Затова Учителят нареди да се работи върху онова, което не е застъпено и онези, които имат лоши и дисхармонични аспекти да се справят с тях. Като гъби изникнаха десетина астролози на Изгрева за нула време. Започнаха да превеждат чужда литература, ту в „Житно зърно", ту във в-к „Братство" и бяха преведени няколко книжки по Астрология. А в частните разговори с Учителя Той им даваше много ценни ключове за разгадаване на тази наука. В беседите си Учителят понякога споменава някои принципни положения. Сестра ми Цанка Екимова беше направила извадки за изказвания на Учителя по астрологически въпроси и ги предаде на брат ми Николай, който също беше астролог. Има много интересни случки на астролозите с Учителя. Дано те са ги описали сами. Учителят веднъж каза: „За да ти влияе звездното небе и всички звезди и слънца на небето трябва да имаш пробудено съзнание и отворени очи и уши за звездния мир. Чак тогава астрологията ще ти открие своите тайни." Така че за нас обикновените хора и за астролозите на Изгрева астрологията беше един буквар за начинаещи.

Петър Манев бе астролог. Веднъж приближава към мен, когато аз с един нож си дялкам някаква тояга. Изхвърча ножа и се порязах. Потече кръв. С едната си ръка държа порязаното място, а той както е до мене извади едно листче, на което бе написано нещо и ми го подава: „Борис, днес имаш квадратура Марс със Сатурн". Казвам му: „Абе човек, защо не ми го подаде това листче една минута преди това, а сега ми го даваш след като се порязах и каква ми е ползата от всичко това?" „Ползата е за мен, че Астрологията е точна". Той имаше хороскопите на всички от Младежкия Окултен Клас, следеше аспектите им и транзитите на посочените дати и им даваше листчета и проследяваше как се отразяват тези аспекти. Беше добър астролог и всички му съдействаха, а и всички се интересуваха от неговите листчета и ги проверяваха, а след това разказваха колко пророчески се оказват те. Тук бе живата Астрология на Изгрева.

Георги Радев също бе добър астролог и преведе една астрология на Сефариел като написа предговор за нея. В „Житно зърно" помести много статии по астрология. За мен той беше най-добрия астролог - с големи познания и бе много точен.

Влад Пашов издаде книга по астрология. Публикуваше във вестник „Братство" години наред за астрологията ред статии.

Методи Константинов издаде книга във Франция по тези въпроси. Него го интересуваха космическите принципи на астрономията и тяхното влияние върху политическите събития в света.

Иван Антонов Изворски също беше астролог. Беше написал книга, но не можа да я издаде.

Николай Дойнов - моя рожден брат бе математик и астролог. Много години той работи и подготви книга. В неговата квартира ежедневно минаваха по няколко човека, на които правеше хороскопи, тълкуваше и съветваше.

Имаше още много астролози.

Учителят е говорил много неща и моята рождена сестра Цанка ги бе извадила като мисли на Учителя за астрологията. Но това е знание, за до което не всекиму е дадено да се добере. То е заключено за днешното човечество.

Д-р Иван Жеков беше следвал ветеринарна медицина в Италия. По онова време добитъкът бе главната работна сила. С него се ореше, вършееше, караха се каруци и се придвижваха от едно място на друго. Имаше много овце, крави, биволици, кози и какво ли не още. Това подхранваше една голяма промишленост, от която се хранеха и обличаха българите. Затова ветеринарния лекар беше тогава на почит. По време на съборите той беше санитарен контрол на кухнята. Държеше за реда и чистотата. Проверяваше дали са чисти дежурните по кухня и дали са пресни продуктите. Готвеше се в големи количества в няколко казана. Трябваше да се нахранят някъде към 500-600 човека, а понякога и към 1000, че и повече. Не се случи никакъв инцидент от хранително отравяне.

Д-р Жеков бе първият, който след заминаването на Учителя вдигна пръв глас да се събере и съхрани всичко около Учителя. Ние през това време бяхме се залисали по скръбта от заминаването на Учителя и бяхме си насочили вниманието да поддържаме живота на Братството такъв какъвто бе при Учителя. Но когато той вдигна глас, ние се окопитихме и се огледахме. Видяхме заблудата си и почнахме да работим в това направление, защото той бе първият, който тръгна да събира материали и снимки на Учителя, докато другите живееха със спомените си. Освен това той бе фотограф и бе направил много снимки от братския живот с Учителя. И като изваждаше снимките отзад на гърба на картичките имаше надпис: „Фото д-р Жеков запазено." Значи прес-немането забранено. Беше интересна колоритна личност. Беше съвременник на Учителя от първите Му години.

Както всички стари приятели и той се занимаваше със спиритизъм. Една вечер викал духове и чакал да му се материализират, но не станало, макар че те съобщавали чрез медиума, че тази вечер ще има материализация. Д-р Жеков решил да си ляга и както е обичая при нас, измил си краката в един леген с вода и лекичко легена го бутнал под леглото, понеже го домързяло да го изхвърли навън. Легнал си и пак мислел за материализация на духове. По едно в време чул плясък и след това „цамбур". Той се уплашил и се завил с юргана през глава. Сутринта се събужда здрав и читав, нищо му няма и духът гдето се материализирал не му напакостил. Вижда, че легена не е изхвърлен с водата и решава да го изхвърли. Кога поглежда в него, що да види. Във водата в легена се разположила една голяма жаба. А в онова сухо лято имаше жаби на Изгрева колкото искаш и една от тези жаби влиза в бараката на Иван Жеков и оттам цамбур в легена с водата. Изхвърля той водата и жабата навън и се пита какъв ли ще е този дух гдето се е материализирал. Таман решава да отиде да пита Учителя и пред вратника вижда клекнали и се ококорили три жаби. Гледат го и го очакват. Той се уплашва, като мисли, че са материализирани духове и през оградата се промъква и отива при Учителя. Там разказва случая на Учителя, който се превива от смях. През това време идва една сестра и се оплаква на Учителя: „Учителю, тази година има много жаби в бараките. Какво да правим?" Учителят поглежда Жеков, обръща се към сестрата и добавя: „Сестра, годината е сушава и жабите от гората дойдоха на Изгрева да търсят вода! Сложете вода в един леген и ако са в бараките те ще влезнат в легена и после ги изхвърлете." Сестрата кимва с глава и си тръгва. Знае вече какво да направи с жабите в бараката си. А д-р Жеков си сваля очилата, които са запотени от притеснение и ги бърше с кърпичка. Учителят се смее.

Когато тръгнахме да правим комуни по селата, случи се така, че по едно време Изгревът се изпразни от хора. Ние не обърнахме внимание на това. Учителят извиква Йорданка Жекова и нарежда: „Отиди и извикай д-р Жеков, за да можем да седнем на масата, поне да бъдем двама, защото онези изпразниха Изгрева с тези комуни. Затова българският народ ще отговаря, че когато се даваше Словото Божие неговите избраници напуснаха Школата и отидоха да гонят Михаля." Йорданка приготвя масата и тримата сядат и обядват заедно. Този случай го разказваше Йорданка Жекова много пъти за поучение на младите. А да гониш Михаля е един израз, който означава, че отиваш да гониш, за да хванеш вятъра що вее и духа.

Един ден брат Димитър Звездински си наумява да опише как протича една сряда в Общият Окултен Клас. Взима тетрадката, молива, става рано, отива в салона, взима лично място и записва дословно:

Изгревът, 12 февруари 1941 г., сряда в 5 ч., Общ Окултен Клас.

В Божествената Школа на Великия Учител.

Тази сутрин дойдох рано и седнах в салона на един стол срещу катедрата на Учителя. Учениците на Божествената Школа изпълниха салона. Пеем песни. При песента „АУМ" Учителят влезна в Салона. Ето Той минава посред братята и сестрите. В ръцете си носи Библията. Цигулката Му е донесена по-рано и е поставена на катедрата от някой брат. Ние разбрахме, че Учителят ще свири. Той се покачи на катедрата и прав пееше с нас „АУМ". След това всички казахме молитвата „Отче наш" и изпяхме песента „Венир Бенир".

Учителят ни зададе тема за работа у дома. Той ни говори на тема: „За подмладяването". Той започна да ни свири с цигулката, а ние пеехме „Тъги скърби са богатство", „Братство единство" и „Време е да вървим". След това Учителят пак свиреше, а ние само слушахме. Той свиреше тихо. Ние изпяхме песента „Давай, давай".

С цигулка в ръка Учителят стоеше прав и слушаше как изпяхме песента „Махар Бену Аба". Учителят ни слушаше внимателно. Думите „Шела, шела, шела, Биладер Адер, Бену шела" звучаха като небесна симфония.

Казахме Формулата „И това е живот вечен..." Учителят стоеше прав на катедрата когато каза: „Да познаеш Този, който всичко ни е дал!"

След това заедно с нас, отидохме на поляната за гимнастически упражнения. Той беше пред нас и изпълняваше шестте упражнения. През всичкото време аз следях с очите си всяко Негово движение. Тогава в умът ми ето какво излезна: „Учителят е велик Божествен празник за нас. Ние вече можем да кажем, че сега Господ е между нас. Той пее и ние пеем! Той играе и ние играем.

Колко е добре да живее човек с Господа!"

Ето това е описанието на един ден на Изгрева с Учителя. Ето това е един Божествен ден на Изгрева. Така брат Звездински реализира един Божествен подтик и описа този ден. А ние откликваме на същия подтик и го поместваме.

Беше своеобразен образ, много прям, открит, говореше гръмогласно и направо. Не се съобразяваше с този или онзи, когато трябваше да проповядва Словото на Учителя навън. Беше пробивен. Чиста проба проповедник. То-газ времената бяха други и това можеше да се приеме. Но сега не.

Брат Звездински бе останал без работа доста време и я търсеше усилено. Трябваше да се препитава някакси. По едно време му дават една работа в работническата болница. Трябва да седи в една будка по цял ден на един стол и да приема здравните книжки на болните работници от туберкулоза. Нямаше как, трябваше да се работи. Но се уплаши, че може да се зарази от тези книжки и от въздуха там. Отива при Учителя: „Учителю, работя в болницата, страх ме е да не се разболея от охтика." Учителят му казва: „Когато те стегне нещо по гърдите, излез навън и гледай пет минути небето." Така и направи. Това му беше лекарството. Той работи дълго време там, но не се разболя. Спазваше стриктно съветите на Учителя. Лекарство безплатно от чист въздух и чист поглед към небето. А като отправя поглед към разумното небе е трябвало да казва: „Господи, колко си велик в твоите милости!" И така успя да премине през този ад, там гдето вилнееше туберкулозата и покосяваше много хора.

През 1922 и 1923 г. църквата и духовенството заангажираха и някои български учени да дадат отпор и да изобличат Учението на Учителя Дънов от гледна точка на науката. Тогава излезна една малка книга с надслов: „Дъно-визма и теософията под светлината на науката".

Авторът търсеше да намери доказателства, че тези две течения дъно-визма и теософията са заблуждения. За доказателство той цитираше, че почти всички велики реформатори и гении на човечеството са боледували от сифилис, което заболяване е стимулирало и активизирало интелектуалната им дейност. Като извод се налагало, че прокурорът да вземе мерки срещу такива разпространители на идеи, защото щели да се заразят всички българи и да полудеят. Тогава теософското движение у нас е наброявало стотици привърженици. А на съборите в Търново на Бялото Братство са се събирали по 10002000 човека.

Книгата е написана и отпечатана. Изведнъж дясната ръка на автора, която е написала книгата се парализира. Ходи на лекари, няма цяр. Накрая отива на лечение на баните при село Вършец. След три месеца се завръща в София и може само малко да си служи с нея, но не и да пише, не и да държи перо.

Цялата тази история се знае много добре от нашия брат Цочо Диков. А по това време авторът е шеф на Цочо Диков. Цочо го пита: „С коя ръка Вие написахте книгата?" „Как с коя, ами с дясната." „Ами ще пишете ли друга книга срещу дъновистите?" „Бих написал, но не мога. Получих похвали за нея и положителни отзиви от видни личности." „Ами г-н професоре защо не пишете с лявата ръка? И тогава ще видим дали няма да се парализира и тя?" „Вие, г-н Диков, какво искате да кажете с това? Да не искате да кажете, че това е Божие възмездие?" „Не, г-н професоре, не казвам, че това е Божие възмездие, но твърдя, че това е Божията Правда. А тя въздава и отмерва всекиму според заслуженото." „Слушай, г-н Диков, този разговор да остане между нас." „Как да остане между нас, г-н професоре, когато Вашата книга я продават, че дори сега я раздават безплатно и има опасност и другата ръка да Ви се парализира."

Професорът мълчи. На следващият ден нареди книгата да не се подарява и раздава без пари, а само да се продава. Който има пари да си я купи и с парите си да си купи и да прочете какво се пише против г-н Дънов. Имаше и такива, които я купуваха и четяха. Те не искаха да четат книгите на Дънов. Ето такива бяха годините, когато Божията Правда действаше като Закон Божий!

Този професор бе Стефан Консулов, биолог от Софийския университет. През 1926 г. издава една книжка: „Човекът за теософията и за науката", 89 стр., която се нарежда редом с противниците на Учителя.

Цочо Диков е бил негов лаборант, завеждал е аквариума, в който се отглеждали онези животни, с които биолозите правили своите опити - бели мишка, зайци и т.н.

След 9.1Х.1944 г. проф. Консулов бе уволнен и работеше в една фабрика като обикновен работник. Божията правда действуваше като закон Божий.

На Изгрева Учителят бе наредил и бе закупен един телескоп и при новолуние наблюдавахме луната и кратерите по нея. Учителят слагаше телескопа, фокусираше го, разглеждаше и после ни караше да наблюдаваме. Всеки, който виждаше кратерите ахваше от почуда и задаваше въпроси. Боян Боев записваше всичко. Много неща казани от Учителя за луната и за живота на нея са записани. Сега през 1969 г. човек се качи на луната и я засне. Имат я на снимки. Видяхме как космонавтите се разхождат с космически костюми, а на гърбът си носят бутилки с кислород. Всички видяха и разбраха, че няма живот на луната съгласно нашите човешки разбирания. Това е така. Но има друг живот, който ние не виждаме и за който не знаем нищо. За него Учителят говори много. Ще ги намерите тези неща в беседите. Под лунната кора има живот и има същества, но те са в други тела, невидими за нашите човешки очи.

Имаше един приятел Цочо Диков, който непрекъснато питаше Учителя за луната и всичко записваше. Той написа за луната много неща. Какво точно не мога да кажа, защото нищо не дойде при мене от това, което той пишеше. Но съм сигурен, че там има много интересни неща, сведения и идеи от Учителя за луната. Не може да не е използвал знанието, което Учителят му даде за луната.

Цочо Диков се занимаваше и с въпроса за Перпето Мобиле. Беше конструирал и машина. Ходеше при Учителя и Го разпитваше как да я направи. Учителят беше изнесъл тези становища за тази машина по принцип. Ще го намерите в беседите. Този принцип е жив, но не на земята, а в духовния свят.

Има една снимка от Пеню Ганев на една група приятели с Учителя. Крайният отляво с бялата шапка е Цочо Диков.

Цочо Диков Ракитски, на младини е бил анархист. Смятал е, че Равенство и Братство може да се постигне чрез парабели, бомби и атентати. По-късно след 1918 г. се запознава с теософията, а по-късно се запознава с Учителя и влиза в Братството. Тогава научава какво означава да извървиш пътя си към Братството в себе си и към останалите.

Ето какво каза Учителят на лекция на Общия Окултен Клас на 27 март 1929 г., 6 ч. сутринта на Изгрева.

„Луната има културни хора, учени хора. Те живеят на екватора при някои морета. Те имат входове и живеят под кората на луната на дълбочина 10 км., понеже там е топло. Преди да е залязло Слънцето влизат вътре. Имат и градини.

Ако ти мислиш, че луната е пуста, никак не я гледай, защото има закон: Ако гледаш умрял и мислиш, че е умрял, тогава ще ти се предават влиянията на течението на смъртта. Ако вярвате, че е жив, ще ти се предаде нещо положително.

Ти можеш да мислиш, че това е мъртво. Но този, който има повдигнато съзнание, той разбира нещата другояче. Това не е лековерие. Всеки един от вас може да знае дали има хора на луната или не. Аз говоря за Истината, която може да помогне за вашето повдигане. Аз се интересувам за Луната, за Слънцето и всички планети, понеже те имат отношение към нас. С една Луна, с една планета може да се разговаряш с разумните им същества, които я населяват. Има радио, специално радио за това. Но вие още не сте дорасли за това.

Мястото, от което влизат разумните хора населяващи Луната, се намира към южната страна на това море. Може да го видите с телескоп.

Но съществата, населяващи Луната не можете да видите, защото те са с етерни тела."

Никола Гръблев е роден на 11 май 1893 г. в Габрово. Баща му беше пощенски раздавач, а майка му тъкачка в една фабрика. Баща му умира рано и той остава сирак с две сестри. Минал през голяма мизерия, израснал и като беден се свързал с комунистите. По-късно завършва военното училище и като офицер служи в различни гарнизони. Той се среща с Учителя и след това неговия живот тръгва в друга посока и е свързан с живота на Братството. От него има лично написани опитности, които са достойни за уважение към един храбър български офицер. Някои от тях той ми ги е разказал лично и аз съм ги разказвал. Особено са интересни онези когато през 1925 г. той спасява живота на 54 човека антифашисти: земеделци-комунисти, които трябвало да бъдат разстреляни през една нощ. Когато погнаха Братството и направиха процеса през 1957/58 г., тогава лично той излезе в защита на Братството и дори представи случая със спасяването на тези 54 човека, като заслуга не само на него, но и на идеите, които е изповядвал през това време. Но това не бе взето предвид от властите. При един друг случай на румънската граница той бе спасил живота на руски пленници, които трябвало да бъдат разстреляни. През 1942 г. той се пенсионира и живееше със своята пенсия. По-късно той отвори обущарска работилница и заяви, че не е никакво унижение на един запасен подполковник да кърпи обуща и да се труди. Като ученик той работел в обущарска фабрика по време на ваканцията. На стари години отново се върна към този занаят. Но през останалия си съзнателен живот той служеше на идеите на Братството. А какъв бурен живот имаше само той. Пълен с превратности.

Веднъж отиде при Учителя и Го пита нещо за бъдещето си и време ли е да се ожени. По този повод Учителят му казва: „Има хора - женени, но са неженени. Има хора неженени, но са женени."

Брат Гръблев си отива озадачен, понеже нищо не разбрал от това, което му казал Учителят. А той отишъл, за да го пита, дали да се ожени.

Преди да се ожени той отново отива при Учителя. А Той му казва: „Разбойници ли искаш да раждаш?" Не послуша думите на Учителя, ожени се, родиха му се двама синове, от които той и досега плаче.

А това бяха онези разбойници, които бяха най-великите корсари на Средиземно море и от които се страхуваха три флоти - английската, испанската и френската. Три империи трепереха на времето от тези двама корсара, а сега те се бяха преродили като синове на Никола Гръблев и той и досега плаче от тях. Какъв бурен живот преминаха нашите приятели по времето на Школата на Учителя. Преминаха през всички етапи - от просяка та чак до Царя на Духа - Учителя!

Той си замина на 24 май 1968 г. в София.

Ние младежите се събрахме, пожелахме и помолихме Учителя да ни държи Слово. От къде беше дошъл подтика ние не знаем. Но ние бяхме първи, които поискахме Учителят да ни говори. Така се оформи Младежкия Клас и от там започна всичко. Старите приятели като видяха това започнаха да ревнуват и отидоха при Учителя и настояваха да им говори на тях, а не само на нас младите. Учителят се съгласи и така се оформи общият Окултен Клас. Ние от Младежкия Окултен Клас можехме да посещаваме Общия Окултен Клас, но женените и възрастните приятели не можеха да посещават Младежкия. Как се стигна до всичко това? Когато се оформи Младежкия Клас Савка Керемидчиева отиде при Учителя и Му каза, че желае в Младежкия Клас да влизат само неженени. А който се ожени или омъжи, да напусне Младежкия Клас и да отиде да посещава Общия Окултен Клас. Учителят се съгласи. Така в Младежкия Клас трябваше да останат само неженени и неомъжени, защото бе определен за хора с чист морал и висок Идеал. Савка беше по морала. Бе голяма моралистка, бе по формата и етикецията. Беше го наследила от майка си, която бе германка. Учителят отначало нямаше предвид за едно такова ограничение, но понеже бе направено предложение от ученик и понеже останалите го възприеха, то Той се съгласи. Учителят работеше по закона на свободата. Минаха много години. Изминаха 22 години и през това време онези, които се женеха или омъжваха трябваше да напуснат Младежкия Клас. Ако си правеха оглушки другите ги подсещаха и настояваха на това, да отидат в Общия Клас. На тяхно място идваха млади попълнения. Бяха изминали към 20 години. Веднъж Учителят среща на поляната Мария Тодорова и й казва: „Вие направихте грешка, че не допуснахте женени в Младежкия Окултен Клас." Мария вдига рамене и се чуди какво да каже. Тя много добре знае, че това бе инициатива на Савка, но се пита, дали да го каже на Учителя? Точно в този момент Учителя повтаря същото изречение, но по друг начин: „Ние направихме грешка, че не допуснахме женени в Младежкия Окултен Клас!" Мария кимва с глава, че вече е разбрала много добре първото изказване, както и второто изказване на Учителя. Всеки от вас може да проумява и върху едното и върху другото. Но беше вече много късно, бяха преминали много поколения и всички задомени имаха семейства, деца, че някои дочакаха дори и внуци.

Каква бе грешката ние вече знаехме. Но точно в какво се заключаваше грешката не разбрахме. Това ще го намерите в Словото на Учителя. Там е написано много за брака и женитбата. Има едно правило: „На окултния ученик не му е позволено да се жени! На окултния ученик му е строго забранено да се жени! Това е второто правило. Има неща позволени, има неща непозволени, а има и неща забранени в Школата. Но това е за окултните ученици. За истинските ученици, които славят Бога в Дух и Истина. А за нас това бе един висок Идеал, към който се стремяхме. А пътят към този идеал бе даден в Словото на Учителя.

На Изгрева живота бе много интензивен и не всеки можеше да издържи. Тук върхът бе много висок и вятърът бе много силен и издухваше много неща в пространството. Издухваше хора, времена и събития. Онези, които оставаха на Изгрева имаха твърдост в себе си и бяха съградили вътрешния си дом на канара. Това бе вярата им в Учителя и в Бога. За обяснение Учителят бе добавил, че Изгревът в духовно отношение стои по-високо от най-високият връх на Хималаите. Това бе обяснението за космичният вятър, който отвява-ше онези, които нямаха съграден дом върху канара, така както бе по притчата в Евангелието. Живеехме при примитивни условия. Сковани бараки ни служеха за къщички, но това бе прост и естествен живот. Не само братята издържаха, но и сестрите отстояха на тези условия. Онези, които не издържаха - те си отидоха, защото космическият вятър ги бе издухал и всеки запраши по своя си път. Но онези, които останаха бяха останали в името на Високият Идеал.

Беседите на Учителя се нижеха през годините сряда, петък и неделя -сутрин в 5 ч. и в 10 часа. Стенографите записваха, а учениците си записваха някои мисли от Учителя в своите тетрадки. Това бе огромен материал за проучване. А за приложение да не говорим - ние правехме само опити и не винаги сполучливи. Имаше едно течение представено от братя и сестри, които четяха само беседите на Учителя и не искаха да четат друга литература и други автори. За тях това бе кощунство и загуба на време. По същество те бяха прави. За тях оценката за Словото на Учителя бе равнозначно на Божествения хляб и онази Небесна Манна, която слиза чрез Словото Му и храни гладните им души. Но това бе залитане в друга крайност. Веднъж бяхме на полянката събрани много приятели около Учителя. Тогава Учителят се обърна към Сав-ка Керемидчиева, посочи я с пръст и каза тези думи: „Ти имаш един порок". Тя се стресна и мигновено запита: „Какъв е Учителю?" „Не четеш" - беше отговорът. „Но аз Учителю на ден чета по четири-пет часа?" „Рекох, не четеш други автори!" тя стоеше като замаяна, смутена и объркана. Тя бе онази сестра, която Учителят допусна най-близо до себе си, да Го обслужва в бита Му и да бъде във връзка с другите. В характера си носеше немския оттенък на майка си - немкиня - немска педантичност, но от баща си носеше македонско твърдоглавство. Тя искаше да мине като образец на новия ученик, такъв какъвто трябва да бъде според Словото на Учителя. Имаше моменти когато тя залиташе в показност и Учителят намираше начин и думи, за да я озапти. Така стана и в този случай. Тя стоеше смутена. Да й каже това пред всички! Това бе голям удар за нея. Тя така го прие. Но за нас, това бе урок. Урокът бе предаден. Ученикът трябва да чете и други автори. Още в първата година на Общия Окултен Клас Учителят разгледа този въпрос така: „Светското познание предхожда Божественото. Ако не усвоите светското знание, то няма да бъдете допуснати до Божественото". Има връзка - това е верига и стъпала на развитие на човека. Човек тръгва от материалното, запътва се към Духовното, за да стигне накрая до Божественото. През този път се върви само чрез знание. А знанието осветява пътя му. То е Светлина за умът му, Виделина за душата му и Слава за духът му.