Светулка

13. Никола Гръблев Един от най-смелите, предани и изпълнителни военни в Братството е Никола Христов Гръблев, роден на 11 януари 1893 г. в Габрово.* Баща му е пощенски раздавач и загива в избухналата Балканска война. Никола остава сирак и се грижи за майка си и двете си сестри. Семейството им минава през голяма мизерия. Той става обущар и овладява добре занаята. Свързва се с левите течения - комунистите, и много пъти им помага. В казармата следва школа и става артилерийски офицер. Участва в Първата световна война от начало до край и след свършването й е изпратен с поделението си да представлява българската страна в Солун до сключването на мирния договор. Настанени са в казарма в съседство с французите. По време на войната французите пленяват към 2000 руснаци, но след Октомврийската революция френското командване решава да ги качи на един параход и да ги хвърли в морето да се издавят. Двете казарми са оградени с високи огради, но откъм задната им страна има стръмно дере, по което, при нужда, може мъчно да се мине. Гръблев научава за плана на французите и изпраща от своите войници да предупредят руснаците за грозящата ги опасност. Отначало те не му вярват. Един ден преди датата определена за изпълнение на секретната заповед, пленниците разбират за намеренията на французите връзват всички езици - шпионите, които ги предавали, и посред нощ преминават в българската казарма за помощ. Гръблев изважда карта пред руските офицери, очертава им пътя до Румъния, а оттам за Русия. Дава им храна и оръжие и те тръгват в тъмната нощ. На другия ден към 10 ч. идва френският генерал в казармата, за да ръководи акцията, вдига страшна врява, че руснаците ги няма. Понеже забелязва пътеката в дерето, от френската до българската казарма, обвинява българите, че са помогнали на руснаците да избягат. Гръблев се оправдава пред французите, като казва, че руснаците са минали през българския лагер на път за Русия, но никой не му е заповядал да ги пази или спира. Завръща се в България и в неговата част идва съюзническа комисия да проверява и иззема оръжието, което българите имат в казармата. Един склад, пълен с оръдия, е заключен. Извикват началника Гръблев и той веднага заповядва: „Да се разбие складът!" Комисията, като чува тази строга заповед, му предлага да не го разбиват, а като намерят ключа на другия ден, да го отворят и проверят. През нощта българите измъкват всичките оръдия и ги скриват на друго място. Скоро след това Гръблев се среща с Учителя и променя съзнанието си. Още от малък той имал голяма сензитивност. Често заспивал прав и макар че два пъти го викали силно, той не отговарял. Събудили го с шамари. Имал много сънища, свързани с миналите му прераждания, които показват, че той е бил военен през много животи. В 1393 г. при падането на Търново е бил обезглавен заедно с останалите боляри. Няколко пъти сънувал един въздушен бой в Атлантида, където бил свален самолетът му и той загинал. В този си живот той е много смел и изпълнителен военен, готов на жертви. След погрома на Септемврийското въстание през 1925 г. Гръблев спасява 54 задържани видни комунисти, настанени в конски вагони до пристанището в Бургас. Постоянно ги разпитват и изтезават, за да дадат показания и да бъдат съдени. През нощта тези вагони се пазят от военните. През април 1925 г. полицията решава да изведе част от тях на разстрел. При капитан Гръблев идват двама души от София, които го предупреждават, че вечерта ще искат да вземат по списък определени комунисти и да ги избият. Те му казват, че само тази вечер е фатална - взети са всички мерки за после и го молят да направи каквото може, макар че той им обяснява, че току що се освобождава от наряд. Посетителите си отиват и Гръблев, който още от Априловската габровска гимназия е свързан с комунистите и Фердинанд Митов Козовски, решава да жертва своята глава, но да спаси обречените на разстрел. Отива при своя приятел Шукеров и го моли да си разменят дежурствата, понеже имал важна работа и той да застъпи вечерта. Приятелят се съгласява, разменят паролите си и капитан Гръблев провежда развода в 2 ч. след обед на нощния наряд, като заповядва никой да не се доближава до вагоните с арестувани. Казва на дежурния телефонист, ако го търсят и дойде началникът му полковник Пенев, да го извика от мястото, на което се намира. Вечерта отива в една хубава беседка, обрасла със зеленина, където прекарва в размишление до 4 ч. сутринта. Посред нощ идва полицията начело с полицейския началник Баладински и иска да вземе от вагоните 54 души, но часовите не позволяват без заповед на Гръблев. Започват да го търсят, но не могат да го намерят. Най-после Гръблев идва и началникът на полицията му нарежда да предаде 54 души по списък, за да ги откара в София. Гръблев го пита има ли писмена заповед. Той му казва, че няма. Тогава Гръблев им нарежда в срок от 2 минути да напуснат вагоните. Заповядва на караула да приготвят бомбите и да се подготвят за стрелба. Полицаите добре познават този капитан, който не си поплюва, и бързо се оттеглят. Планът им да избият комунистите на групи, преди да бъдат съдени, не успява. Началникът на гарнизона - полковник Пенев, иска да го хвърли в морето и му заповядва да остави оръжието си на бюрото. Гръблев смело му казва, че два пъти се е клел на Борис и Фердинанд да служи честно на родината и точно е изпълнил получената от него заповед да не допуска никой през нощта да вземе от задържаните, без негова писмена заповед. „Клетвопрестъпник и изменник на Отечеството си не съм бил. Правете с мене каквото искате. Ето ми оръжието." Влиза писаря на полка със заповедта за смяна на караула. Пенев се замисля и с глух глас казва: „Не, няма да подпиша." Нарежда на Гръблев да се опаше и довърши дежурството до вечерта. Сяда, замисля се и му казва: „Разберете най-после, че този народ с християнски добродетели не може да се управлява. Свободни сте да продължите носенето на гарнизонния наряд." Гръблев отива да си довърши дежурството. След обяд идва нареждане от София задържаните да бъдат откарани в Сливенския затвор, което се изпълнява след няколко дена. Смелостта му не позволява на Пенев да смени караула, за да бъдат изведени и избити комунистите без съд. През есента на 1921 г. Гръблев е преместен в Търново, където му е възложено да отговаря за санитарните материали и лекарства, които идват в града и се разпределят за целия военен окръг. Нареждат му да освободи един вагон с медикаменти, пристигнали на гарата. Той извиква един войник при конюшнята и му нарежда да оседлае млад кон, който той му посочва. Войникът се спира и му казва: „Ваше благородие, този кон не е оседлаван още, айгър е и е опасно да се качва човек на него." Гръблев строго заповядва: „Него ми оседлай!" Доста трудно се качва на коня и се отправя към Марно поле. Там препуска дълго време, докато го изпоти и измори и тогава отива на гарата. Оставя го в ръцете на двама войници да го държат. Свършва си работата и тръгва обратно, като държи здраво юздата. Среща един колега, който го заприказва, и той несъзнателно отпуска леко юздата. Конят се поосвобождава, захапва мундщука, изпръхтява и препуска в галоп (казват, че когато необязден кон се освобождава от юздата, той ослепява и не вижда накъде галопира). Насочва се към моста на река Янтра, а Гръблев едва се държи на седлото. На моста стои една жена, която връзва чорапите си с въженце. Като вижда, че конят лети право към нея, тя изпищява. Чувайки нейния предсмъртен вик, Гръблев разбира, че загива и казва: „Учителю!" Той вижда Учителя пред себе си, че хваща коня за юздата, спира го и го завъртва под прав ъгъл, като прескача уплашената жена. Конят след малко продължава бавно да се движи по моста. По това време на Изгрева Учителят и Савка работят в приемната му върху една беседа. Изведнъж Учителят се изправя и казва: „Брат Гръблев е в голяма опасност." След малко отбелязва: „Спасихме го. Мина опасността вече." Тогава Савка си отбелязва датата и часа на случката. На другия ден при Учителя идва Елена Иларионова от Търново да се сбогува с него и приятелите. Савка й разказва за случая. Моли я да разбере какво се е случило с Гръблев на посочената дата и час. Иларионова се връща в Търново и веднага тръгва към Гръблев надолу по баира. Гръблев, като научава, че тя си е дошла от София, тръгва към нея да я види. Обикновено той ходи при нея на посещение. Срещат се по средата на пътя и Еленка го пита какво му се е случило преди няколко дена следобед. Той й разказва случая, но не й открива, че е видял Учителя, който хваща, обръща и спира коня. Учителят отива с Никола Гръблев и брат Христов на екскурзия на Витоша, на бивака Ел Шадай. Закусват и разговарят. Изведнъж Учителят се изправя и казва: „Тръгвайте да си отиваме!" Те веднага потеглят за „Опълченска" N66. Учителят става много строг и сериозен, затваря се в стаята си и не приема никого. Братята му правят супа, но той се показва на вратата и казва: „Нямам нужда от супа!" Няколко дена никого не приема и с никого не говори. Една сутрин, когато Гръблев влиза в дома на „Опълченска"N66, Учителят се показва на вратата и казва: „Разберете, че Учителят го няма. Аз съм един от най-добрите негови ученици и пазя тялото му." След това затваря вратата. Приятелите се разплакват и изпадат в голямо отчаяние. На обед Учителят пак не желае да яде. На другия ден Учителят отваря вратата на стаята, приятелите влизат при него и започват разговор. Той им казва да не плачат и тъжат, защото Учителят има работа. „Отворете една беседа - им казва той. Как ги разбирате тези работи вие?" Започва да им говори: „Горе ние тия неща ги разбираме не както вие ги разбирате на Земята." Започват да му задават въпроси и той отговаря на всичките. Когато става време да си тръгват, приятелите се приближават към него, за да му целунат ръка, но той ги спира като им казва: „Стойте настрана от мен, за да не пострадате. Тялото ми е голям огън." На следния ден Учителят излиза от стаята си усмихнат, благ, подава им ръка да я целунат и казва на братята и сестрите, че са преживели голяма тъга, но в това време той е присъствал в Съвета на Боговете. При една среща с Учителя Гръблев го пита за бъдещето си и не е ли време да се ожени. Учителят му отговаря: „Има хора женени, но са неоженени. Има хора неоженени, но са оженени." Той нищо не разбира от казаното. Харесва една девойка на име Иванка от Габрово и пита Учителя дали да се ожени за нея. Той му отговаря: „Разбойници ли искаш да раждаш?" Гръблев не се вслушва в съвета и се оженва. Раждат му се двама синове, които в училище започват да правят големи пакости. Често жена му е викана от учителите. Няколко пъти искат да ги изключат. Положението става нетърпимо и Гръблев отива за съвет при Учителя. Той му обяснява: „Това са най-големите пирати в Средиземно море, от които са се страхували английската, френската и испанската флота. Вземи френският „Ла рус" и там ще ги намериш. Гръблев намира тези корсари в енциклопедията, образите на които напълно се покриват с тези на неговите синове. Положението се нормализира и те успяват да завършат гимназия. Гръблев участва активно в братския живот и подпомага комуните с храна. През ноември 1921 г. Учителят му дава задача да излиза нощем без оръжие и кон и да обикаля постовете, да разчита само на Бога, вълците няма да го изядат. Като началник на охраната на румънската граница смело обикаля постовете, въпреки големи глутници бели вълци. По време на обхода той се моли и живо си представя образа на Учителя пред себе си. Вълците се хвърлят към коня му, но устата им се схващат и не могат да захапят краката му, а само се допират до тях. По същото време войниците се движат по няколко, въоръжени с бомби, и едва се отървават от гладните вълци. През 1929 г. Дунав замръзва и десетократно повече вълци преминават към България. Гръблев продължава да обикаля постовете без оръжие и кон. Той използва най-силното вътрешно оръжие, дадено му от Учителя -молитвата. Нарядът му е бил: 1. Добрата молитва; 2. Псалом 91; 3. Отче наш; 4.Псалом 23 и 133; 5. Формулите: Няма Любов като Божията любов, само Божията любов е Любов. (3 пъти). Няма Мъдрост като Божията мъдрост, само Божията мъдрост е Мъдрост (3 пъти). Няма Истина като Божията истина, само Божията истина е Истина (3 пъти). Няма Правда като Божията правда, само Божията правда е Правда (3 пъти). Няма Добродетел като Божията добродетел, само Божията добродетел е Добродетел (3 пъти). Няма Слава като Христовата слава, само Христовата слава е Слава (3 пъти). Няма сила като силата на Духа, само силата на Духа е сила Божия (3 пъти). Молитвите е казвал в помещението, а след като излизал - формулите. Ходейки, той чувствал една вътрешна промяна на радост и любов към вълците и желание да ги среща. Минавайки покрай глутница вълци, насядали на снега, те даже не го поглеждат и не отиват към него. Така той побеждава страха. Учителят казва за него: „Брат Гръблев е смел." Гръблев има много случаи в живота си, в които проявява своята храброст. На 9 септември 1944 г. видният комунист - Фердинанд Козовски му предлага да му дадат червената книжка, да го произведат в чин генерал, да поеме командването, на който окръг иска в България. Той отива при Учителя радостен и му казва за направеното му предложение. Учителят го поглежда тъжно и казва: „Ние отдавна сме ти дали бялата книжка на Братството, а ти искаш да я замениш с тази окървавена червена книжка." Гръблев отива при Козовски и се отказва. Взима дейно участие в Отечествената война. При Скопие под напора на германците пехотата отстъпва и Гръблев остава сам със своята батарея на първа линия, Той заповядва на подчинените си ураганен огън, отправен към Скопие, и когато идва попълнение и минава в настъпление, от германците няма и следа. Гръблев е награден с няколко ордена. След войната отваря малка работилница за поправка на обувки и там често отиват спасените от него 54 комунисти - големци, завършили Висшата партийна школа. Провежда много разговори с тях и им проповядва идеите на Учителя. Големият му син Добромир се разболява тежко и прекъсва следването си. След две години, когато се явява в университета, за да продължи образованието си, отказват да го приемат, не му зачитат двете години, които е учил и го карат отново да кандидатства. Тогава Гръблев написва писмо до ЦК на ВКПБ и БКП за спасените от него руснаци и български комунисти. След няколко дена идват две големи делегации - българска и руска, и му предлагат голяма парична награда. Той се отказва от наградата, но иска синът му да продължи образованието си в университета. Добромир веднага е приет за редовен студент и завършва естествени науки. Гръблев има богат вътрешен духовен живот. Често се излъчва и заедно с ръководителя си работи. Една вечер му казва да си легне веднага. Излиза от тялото си и отива в Америка, където в една блатиста местност е паднал самолет и част от пътниците падат в тресавището. Той се спуща да помага на едно красиво момиче, но ръководителят му посочва друга, от устата на която изважда пръст и кал. Тя въздъхва и идва в съзнание. Чува се говор на спасители и Гръблев и ръководителят му се оттеглят. Гръблев пита защо не му е позволил да помогне на красивото момиче, а го е насочил към друго. „Единственият човек, който при тръгването на самолета направи молитва и се обърна към Бога, беше тази, на която те накарах да помогнеш и тя ще оживее." По време на процеса срещу Братството Гръблев излиза с писмена декларация, с която защитава братските интереси, но комунистите я отхвърлят. На 24 май 1968 г. той си заминава от този свят. ____________________________________________________________ * Виж « Изгревът» том VI стр. 137-157; том XIII стр. 598-602; том XVII стр. 695-698.

12. Дядо Благо - Стоян Русев* Дядо Благо - Стоян Русев е от най-интелигентните ученици на Учителя, директор на гимназия и председател на Славянското дружество в България. Роден на 18 февруари 1865 г. в село Заберново, Бургаски окръг. По външен вид прилича много на Учителя - има дълга бяла брада. Притежава дар слово и е добър поет. Написва много стихотворения, главно за деца, издадени в сборници. По молба на Учителя съставя текст на няколко братски песни, като: „Излязъл е сеяч да сее", „Братство, единство", „Любовта е извор", „Сине мой", „На белия свят" и др. През 1935 г. написва книжката „Сказания на XX век за всеки човек". Участва активно в братските прояви и за всичко в живота търси съветите на Учителя. В София живее много добър негов приятел, с когото се разбират по-добре, отколкото с роден брат. Няколко пъти му предлага да го заведе при Учителя, но приятелят му мълчи и нищо не отговаря. След известно време той си заминава от този свят. Дядо Благо отива на погребението, където му пожелава мир и светлина в пътя. По това време погребенията стават само в неделя, понеже София е малък град. След погребението пристига на Изгрева, когато Учителя и приятелите се хранят, насядали на пейките Той минава пред Учителя, който прекъсва храненето си, става и го поздравява и отива при него да му целуне ръка. Тогава Учителят му обяснява, че не поздравява него, а заминалия му приятел, който върви до него. Той е един ученик, пратен на Земята със специална задача и Учителя го поздравява за добре свършената работа. Веднъж Дядо Благо изпада в безсъзнание. При него отиват Владимир Балючев и Боян Златарев, които се хващат за ръка, хващат и неговите ръце и се концентрират. Скоро Дядо Благо идва в съзнание и казва: „Благодаря ви за доброто, което ми направихте". След кратко боледуване на 15 януари 1938 г., събота, си заминава Стоян Русев - Дядо Благо, един от най-преданите ученици. За него Учителят казва, че е прероденият Климент Охридски. На 16 януари, неделя, Учителят държи беседа в 5 часа сутринта, за която казва, че е първата свещ, запалена за Дядо Благо. На беседата в 10 часа Учителят за пръв път казва за някого: „Аз обичах Дядо Благо и тази беседа е втората свещ, която запалих за него." Беседата е изнесена на много висок стил и братята и сестрите почти нищо не разбират. След свършване на беседата Учителят обяснява: „Вие не можахте да разберете тази беседа, защото тя беше за ония възвишени същества, дошли от края на Вселената, за да чуят как Бог изявява своята любов към свой ученик," Една сестра, която присъства на погребението, казва на Учителя, че Дядо Благо го няма в катафалката. Учителят я прекъсва и казва: „Като знаеше това, защо отиде на гробищата, заради ритуала ли?" Дядо Благо минава през всички състояния след заминаването си и отива да работи в Света на Светлините. Вечерта от 19 до 21.30 ч. Учителят държи трета беседа, трета свещ за заминалия. Беседата завършва с мотото: „Живот, знание и свобода, това Божия Дух иска". След това обяснява, че Стоян Русев е от четвърто измерение и няма да се преражда повече на Земята. _______________________ *Виж « Изгревът» том III стр.36-39; том Vстр.539-541; том VII стр. 366-367,369-370; том IX стр. 169-170, 408-410.

11. Нешка Анева През1920 г. Учителят посещава дома на сестра Нешка Анева в Свищов и престоява около 10 дни. Още първия ден поръчва да изкопаят в двора малко трапче. В него излива водата от измиването на лицето и ръцете си. След заминаването му Аневи засипват трапчето. По-късно в дома им идва брат Георги Узунов, ясновидец, и всяка сутрин наблюдава в двора една светлина, която излиза от определено място. Той пита: „Какво има на двора на това място?" Сестра Нешка Анева си спомня и му казва, че там Учителят е изливал водата след измиване на лицето си. Големият син на Нешка Анева среща жена, харесва я и решава да се венчаят за нея. Споделя това с майка си, а тя отива да пита Учителя. Той я изглежда строго и казва: „Светът се руши, а вие искате да градите. Какво ще изградите? Няма нужда да се жени. Не му е определено!" Нешка съобщава на сина си отговора, но момчето не го приема. Оженва се за въпросната жена, две години след това се парализира и набързо си заминава от този свят. Нешка Анева идва на Изгрева и дълго време живее в една от стаите на бараката на Стефан Деветаков. Мекият й характер и голяма жертвоготовност я правят уважавана и обичана от околните. Често тя събира децата и ги черпи, с каквото има. Посещава редовно беседите и участва в братския живот. Живее скромно и така си заминава, като оставя след себе си светъл лъч на честен, любвеобилен и безкористен живот.

10. Никола Ватев Никола Ватев е роден през 1873 г. в Севлиево.** Живее известно време - от 1907 г. в Търново. След това се премества в Русе, купува къщата на един турски бей, който се е изселил в Цариград. Къщата има два салона и десет стаи. В единия салон (за сто души) се събират братята и сестрите на беседи. През 1920 г. Учителят ги посещава и прекарва при тях повече от месец. В дома на Ватев идват двама офицери, които не вярват в Бога. Сядат в приемната му и започват да говорят подигравателно за Учителя. От любопитство желаят Ватев да им направи сеанс. Той пита Учителя и получава неговото разрешение. На сеанса Ватев отговаря на многобройните им лични въпроси, от което те остават доволни. Накрая чувстват, че се схващат, не могат да се мърдат и в тях влиза някакъв дух, който ги заставя да се удрят с ръце по коленете, които започват силно да ги болят. Те викат, но удрянето продължава. Брат Ватев се вижда в чудо. Слага им по една възглавница на коленете. Този спектакъл продължава повече от половин час. Той отива при Учителя и го моли да освободи военните от духа. Заварва го да се смее със сълзи на очите. Учителят му казва да приключи сеанса и удрянето спира. Военните стават като зашеметени, излизат от стаята и побягват. Започват да мятат юмруци из въздуха наляво и надясно, и хората по улицата ги смятат за смахнати. Понеже военните се подиграват със Словото и Духа, който работи чрез Учителя, те веднага са наказани. Бог поругаем не бива. Те отлично разбират, че има един реален духовен свят, който въздава за всяка хула и обида, отправена към неговите представители. На следващия ден идват други офицери, заявяват, че г-н Дънов заблуждава хората, като им говори разни фантазии. Пожелават брат Ватев да им направи сеанс, за да научат нещо за живота си. Ватев иска позволение от Учителя и започва. Отговаря на поставените му въпроси, а в това време масата, около която са седнали, започва да скърца, да подскача, накрая се обръща с краката нагоре и блъска главите на изумените офицери. Те викат в един глас: „Г-н Дънов, вярваме, че има друг свят, вярваме Молим Ви, освободете ни от тези мъки." Учителят се показва на вратата и нарежда на брат Ватев да приключи сеанса. Полудялата маса се успокоява и застава на първоначалното си място. Военните бързо излизат от салона и не повтарят грешката да се подиграват на духовните хора. По същото време на посещение при Учителя идва проповедник евангелист, който познава добре Библията и цитира стихове от нея. Спори и проповядва на Учителя, за да покаже големите знания, които има. След известно време се уморява и спира. Тогава Учителят му казва: „Щом знаеш толкова, кажи ми колко тежат тези две дюли, които са на лавицата най-отгоре." Проповедникът се сепва: „Не зная." Учителят казва: „Малката дюля тежи 350 грама, а голямата 720 грама." Проповедникът пожелава да се провери теглото им. Ватев веднага донася кантара, премерва ги и излиза точно така, както е казал Учителя. Проповедникът не се явява повече да спори с Учителя. Ватев е ръководител на Русенското братство почти до края на живота си. Организира издаването на беседите в печатницата на Борис Малджиев, тяхното разпространение и съхранение. Последните си дни преживява в местността Свирчовица. Заминава си през 1967 г. Неговият активен братски живот, честността и добротата му оставят хубави спомени в братята и сестрите от Русе. ________________________________________________ *Виж« Изгревът» том I стр. 355, N45; том VI стр. 666, 673. **Виж« Изгревът» том II стр. 277-280; том VI стр. 665, 668, 701-712.

9. Симеон Марков Симеон Марков от град Русе * по време на Първата световна война е на фронта на първа позиция в окопа. Чува един вътрешен глас: „Ти ще дойдеш скоро в София и ще ме намериш на улица „Опълченска" N66." Той се усмихва и си мисли: "Как ще отида в София, когато никого не пускат от фронта?" На другия ден го раняват, изпращат го в София на лечение в Александровска болница, където прекарва 15 дни. След изписването му си спомня за гласа и отива на посочения адрес. Учителят го приема в стаята си. Сядат и той го пита: „Как се казваш?" Симеон Марков не му отговаря, но си мисли: „Ако ти си същият Дух, който ми говори на фронта, в окопа, ще ми кажеш името." Учителят втори път го пита и той пак му поставя мислено своя въпрос. Тогава Учителят високо му казва: „Симеоне!" Така Марков се запознава с Учителя и Братството и цялото му семейство започва да работи, да прилага в живота си братските идеи. След края на войната Симеон и брат му Стойо работят в комуната, която Русенското братство организира в местността Свирчовица. Другите трима братя са търговци на бакалски стоки в Русе. Много трудности имат в комуната, но работят добре, с любов и получават богата реколта от плодове и зеленчуци. Често братя Маркови идват в София и ремонтират кухнята и салона на Изгрева. Учителят нарежда на Начо Петров, домакин на Братството, да им плати надници за извършената работа. Те категорично отказват да вземат парите, като заявяват, че работят безкористно за Братството. През 1943 г. Симеон Марков трябва да купи от Германия някаква машина за пръскане на лозята. Той отива при Учителя на Изгрева да се съветва дали да замине в Германия, където съюзниците са започнали интензивни бомбардировки. Учителят му казва: „Вие много пъти сте работили безкористно за Братството и можеш спокойно да отидеш. Бялото братство е с тебе." Той отива в Германия, купува нужната машина и се връща благополучно. Посещава Учителя и му благодари за помощта. Оплаква му се, че няма къде да продават хубавото грозде, което произвеждат в голямо количество. Учителят го изглежда сериозно и му казва: „Отсега нататък всичкото ви грозде ще отива за Русия." Две години след това пророчеството на Учителя се сбъдва и всичко най-хубаво, произведено в България, отива за Русия. След 9 септември 1944 г. магазинът им е национализиран, а и работата на лозята значително намалява. Един по един братя Маркови напускат този свят.

8. Георги Радев Георги Радев е от най-образованите ученици в Братството.* Постоянно чете и се занимава с окултни науки. Има обширни познания почти във всички области. В разговор Учителят нарича Георги Радев „Змията ментор". Змията е емблема на знанието, а менторът е човек с всестранни знания, който на времето е възпитавал цезарите в Римската империя. Това е висока оценка за светското знание на Георги Радев. Той владее добре 6 езика, освен това е отличен астролог. Еднакво добре си служи както с перото, така и със словото. По предложение на Учителят преработва и първия негов труд - дисертацията му „Наука и възпитание" на съвременен език и стил. Георги Радев завършва математика в университета с отличие, но не взима диплома. За да се издържа, прави преводи. Става редактор на списание „Житно зърно" и го ръководи до края на живота си. За да може да работи за списанието „Житно зърно" брат Христо Цонзоров му даде своя голям дом, в който се настани Георги Радев с материалите по списанието и там живееше и работеше. Така брат Георги Радев ни стана съсед и аз често го посещавах и говорех с него. Той ми подари книгата на Хариет Бичер Стоу - „Чичо Томовата колиба", която ми остана като скъп спомен от него. Христо Цонзоров работеше в провинцията като агроном. Имаше мотор, с който посещаваше Изгрева и отсядаше при приятели. След заминаването на брат Георги Радев от този свят, той влезе да живее пак в своята барака и се ожени за сестра Бистра. При една среща на двамата с Учителя, последният им казва: „Христо, ти понеже даде своят дом за Господа, никога няма да останеш без дом нито на Небето, нито на Земята през вечността." Скоро след това брат Христо Цонзоров си замина, а аз бях много добър приятел с нашата съседка Бистра. Често я посещавах и носех от закуските, които приготвяхме за братските празници, също и от всичките храни, изпратени от чужденците и парите от англичаните. Тя си замина на 24.08.2002 г. Превежда „Хирология" на Верде, „физиогномия" на Дюрвил, „Астрология" на Сефариел и няколко биографии на бележити хора. Превежда и романа „Занони", за който Учителят казва, че героите, лицата и събитията в него са истински. Издава книгите „Лица и души", „Живите сили на Слънцето" и „Живот за цялото". Без знанието на Учителя превежда книгите на Бо Ин Ра. Учителят казва, че Бо Ин Ра е от Черната ложа. Чак тогава Георги Радев разбира, че е работил срещу делото на Учителя и неговата школа, и веднага решава да се коригира. Отива при стенографките, взема от тях подходящи извадки от Словото на Учителя по теми и издава книгата „Учителят говори". Учителят харесва много тази книга - образец на правилно третиране на Словото, и по-късно казва: „Заради тази книга, аз откупих Георги Радев от Черната ложа на голяма цена." Резултатите от тази грешка на Георги Радев не закъсняват - разболява се от туберкулоза. Той разглежда основно своя хороскоп, посещава Учителя и му казва за аспектите и тежката карма, която има да плаща. Учителят го поглежда, усмихва се и отговаря: „Над астрологията стои Бог." Той иска да му помогне и му дава метод за лекуване - да носи по 3 пъти на ден вода с две десетлитрови стомни от изворчето в Дианабад. Водата е носител на живота. По този начин се предизвиква обилно изпотяване, чрез което гърдите се изчистват и болестта минава. Георги не изпълнява тази заръка на Учителя под предлог, че го е срам да носи вода със стомни: „Какво ще кажат хората, като ме видят - такъв интелигентен човек, постоянно да носи вода?" На разговора с Учителя присъства брат Генчо Алексиев, наш съсед художник, болен също от туберкулоза. Веднага грабва две големи стомни и започва да носи по 3 и повече пъти вода от чешмичката в Дианабад. След повече от един месец той се излекува от туберкулозата и живя до към 1956 г., когато си заминава в гр. Пловдив. Той нарисува красивите картини, които украсяват сега салона в градината на гр. Айтос и говорят за живота в невидимия свят и връзката ни с него. Последствията от това негово непослушание идват скоро. Болестта се развива бързо и той си заминава в село Куртово - в Родопите, както сам си е предсказал, на 22 юли 1940 г. Сестра Мария Тодорова отива при Учителя и му съобщава, че Жорж е много болен. Учителят отговаря: „И тук, на Земята, се работи, и горе се работи." Той му подава ръка, но гордостта и непослушанието го спъват. Вечерта преди неговото заминаване Учителя с група братя и сестри - 50-60 души, посещава Мусала и преспива на хижата. Това е последната обща екскурзия на Братството с Учителя на Мусала и първото мое посещение на този връх на 22 юли 1940 г. при моя осми рожден ден. Той ляга на едно легло заедно с брат Неделчо Попов. Известно време Неделчо не може да заспи и слуша лекцията, която Учителя изнася на този свой непослушен ученик. Подготвя го за бъдещата му работа в невидимия свят и му посочва какво трябва да свърши на Земята. Така преди смъртта си той познава Учителя и става един от най-послушните му ученици в школата на невидимия свят. Много от нашите приятели проявяват непослушание към Учителя, но когато въпросът се отнася до живота им, то това води до катастрофа. Учителят казва на Георги: „Аз мислех, че вие, младите, сте разумни, имате разбиране за живота и ще приемете съвета, който ви се дава. Сега не си ли за смях, като си болен и не можеш да си помогнеш?" _________________ * Виж « Изгревът» том III стр. 81-86; том У стр. 555-571; том IX стр. 174-177.

7. Борис Николов Друг известен представител от второто попълнение на Братството и участник в Школата е Борис Николов Дойнов. Роден е в Габрово на 30 декември 1900 година.* В предишния си живот, според едно свое съновидение, той е руски офицер, който в Руско-Турската война загива на връх Шипка. Затова още от малък добре знае руски език и лесно може да чете и превежда. Обича старинните руски песни, които народът е пял преди идването на болшевизма. По характер е крайно самостоятелен и когато реши да направи нещо, не отстъпва от решението си. В техния род има обичай първородният да стане служител на Бога. Като първи син - Ешуа, той трябва да стане монах и да служи в Атонския манастир. Пред майка си Борис отказва това задължение на рода към църквата, а това означава, че родът им ще престане до инкарнира. Баща му е фабрикант и иска да го въведе в работата си, за да поеме ръководството след него, но Борис отказва. Майка му много желае той да учи. Като завършва отлично габровската гимназия, семейството му решава да го изпрати в Австрия да учи естествени науки. Във връзка с изваждане на някакви документи той отива в Търново през 1920 г., където заварва събора на Бялото братство. Посещава го и се среща с Учителя. Много му харесва общият задружен братски живот. Като се връща в Габрово, сънува ясен сън, че се намира на един площад в непознат град, където трябва да вземе важно решение за себе си. В този момент се събужда и не взима решение. След набавяне на необходимите документи майка му приготвя два куфара с дрехи и храна, баща му дава необходимите за учене средства и той заминава за Австрия. Пристига във Виена, тръгва за института и попада на същия площад, който е видял насън. Нещо се обръща у него. Той размисля и си казва: „Какво търся аз тук, в този чужд град?" Взима си куфарите, качва се на влака и се връща в България. Пред родителите си заявява, че не иска да следва в университет. Скоро се отказва и от яденето на месо. Заминава за София и решава сам да се издържа, като не приема финансова помощ от баща си. След това отива в братската комуна в Старозагорско, където не се чувства добре и се връща в дома си отслабнал. На събора в Търново през 1922 година баща му, чиято глава е побеляла от неговите особени прояви, пожелава да отиде заедно с него. Там се среща с Учителя и провеждат разговор, който се отнася предимно за Борис. Накрая бащата казва: „Господин Дънов, виждам, че синът ми се интересува от Вас и от Вашето учение. Дано поне Вас слуша. На Вас го предавам да го учите и напътствате в живота му." Учителят отговаря: „Хубаво." Името Борис, според Габровското поверие, значи студен северен вятър, какъвто е духал, когато той се е родил. Освен това Борис значи човек, който се бори в живота си за постигане на своите идеали. Целият му живот е изтъкан от борби. По рождение той е троен Козирог. На Асцендента му изгрява знакът Козирог, а Слънцето му е в съвпад със Сатурн в Козирог в 12 дом. Понеже Сатурн предхожда в изгрева, Борис винаги проявява сатурновите качества: малко недоверчив, много прилежен, трудолюбив, търпелив, не обича военните и войните, не признава над себе си никакво началство, безразличен към семейство и деца, не се вслушва и не приема общественото мнение. Любопитен, недоволен, замислен и меланхоличен. Революционер по дух, понякога скъперник, малко страхлив и отмъстителен изживяващ винаги дълбоко душевните тревоги. Този съвпад на Слънцето в 12 дом показва много видими и невидими скрити врагове, с които той трябва да се справя през целия си живот. Също означава ограничаване на свободата му - затваряне в затвор. Той е крайно чувствителен и често възприема чуждите мисли и разбирания като свои. Влияе се от околната среда и хората. Това се дължи на съвпада на Юпитер, Меркурий и Уран в 11 дом, което му дава будна мисъл и интуиция, но те в опозиция с Нептун го карат да прави много грешки. Той обича приятелите в Братството и им се доверява напълно, като смята, че всичко, което те желаят и му предлагат, е чиста монета. Често допуска грешки, които веднага са забелязвани от будния ум на съпругата му Мария Тодорова. Тя започва да му свири подходящи братски песни, които за няколко часа променят състоянието му и той достига до правилни решения. Особено важно е това, когато той е председател на Братския съвет и там се водят ожесточени борби. Борис едновременно живее във физическия и в духовния свят и се чувства най-добре, когато се занимава със своите светли мисли и идеи, резултат на плодовитото му въображение. Често обитава в един друг свят, от който черпи идеи, които понякога записва в тефтерчето си със стенография и рисува с молив различни картини. В разговор с Мария Тодорова Учителят й обяснява, че Борис Николов дълго време е живял в духовния свят и едва сега слиза на физическото поле, което му е крайно непознато, не може да се справи с него и затова не зачита законите и принципите на земния живот. За Мария казва, че тя е стъпила здраво на земята, дълго време е живяла на нея, има богати опитности и сега започва да се изкачва нагоре. Със своя опит и знания тя е жизнено необходима да помага в работата на Борис. Благодарение на неговата будна мисъл и интуиция духовната работа му върви винаги отлично, но в живота си той не е много практичен - някои използват неговата наивност и го лъжат в сметките и отношенията. На моменти той е с широка ръка и харчи много, а в друг случай проявява голяма пестеливост. Викат го да отбие военната си повинност. За да се отърве от казармата, се записва студент в Свободния университет - за голяма радост на майка си. Борис не си взема изпитите, но когато Учителя поставя задача на всички млади да учат и завършат, той се записва във факултета по естествени науки и го завършва отлично, Професорът му предлага да стане асистент в университета. Той отказва и даже не си взема дипломата. Учителят е крайно недоволен и му казва, че той е определен да разнася новото учение между учените в университета и невидимият свят ще го държи отговорен за неговото неразумно поведение. В една своя лекция Учителят казва, че всеки ученик, за да е свободен, трябва да има един занаят. Борис Николов става мозайкаджия при Алфиери Бертоли. Понеже Сатурн е свързан с камъните Борис цял живот работи с тях. Той е скрит и потаен, не казва плановете и нещата, които има да върши. Почти с никого не се съветва освен с Мария Тодорова, Голяма негова грешка е, че не се вслушва в мъдрите й съвети, като по този начин усложнява живота и на двамата. Учителят е на пейките пред салона с група братя и сестри от провинцията и разговарят по належащи въпроси. Минава Борис, добре облечен, поздравява ги и си заминава. Всички от провинцията започват да изтъкват положителните му качества: „Какъв добър ученик, сериозен човек, как хубаво работи в братството и т.н." Накрая Учителят обобщава: „Всичко хубаво, само да не беше от Габрово." Какво значи това? Както повечето габровци той е горделив, надменен, тщеславен, със строго установени възгледи и разбирания и не се съобразява с мнението и съветите на никого. Борис има голямо желание да постигне всичко в живота и затова работи повече, отколкото трябва, преуморява се. Като младеж е много здрав, вдига воденични камъни по 150 килограма. Два пъти Учителят му се кара, че прекалява в работата си и по този начин ще изгуби силите си. Той не го слуша и продължава да работи с голям ентусиазъм, без почивка. Скоро предсказанието на Учителя се сбъдва и Борис, който носеше по две торби цимент едновременно, не може да носи и половин торба. Той е силно привързан към габровци и към всичко габровско. В бригадата привлича няколко от тях - бивши министри и величия, преминали през лагера Белене, и им дава високи разряди. Те работят без желание и любов. Появяват се разногласия, скоро бригадата се разпада и той остава сам. След като Борис Николов излезе от затвора, Пенчо Кубадински го извиква при него и му възлага да организира бригада, която да изпълни мозайкаджийските работи на новостроящото се Министерство на транспорта. Борис покани и мене. Аз напуснах промишленото строителство и отидох да работя в бригадата, организирана предимно от хора на Братството и затворници от Белене. Работех усърдно, и понеже Борис не желаеше да се разправя с началниците, мене ме постави като отговорник за работата в Министерството и навременната доставка на материалите. Случваше се по няколко пъти ходех до Кубадински и да искам материали. Той беше наредил на охраната - милиционери и никога не ме спираха. Свърши се белият цимент и отидох в пощата и се качих в залата. Имаше съвещание на Министерският съвет. Кубадински говореше и като ме видя, се обърна към мене: „Майсторе, какво има?" Казах му, че се свършил цимента. Той се обади по един от телефоните и след 3 часа дойде цимента. Имаше 6 жени, които работеха в бригадата и мъжете над 30 се отнасяха много лошо с тях. Брат Борис дойде при мене и ме помоли да ги уча да работят и аз да им възлагам работа. Между тях беше сестра Станка Янчева - прислужницата на брат Борис и жена ми Елена Симеонова. Аз се отнасях много добре с тях - имаше голяма разлика от предишното положение. Те ме обикнаха и ме слушаха. Научих ги да работят с машините, как да ги зареждат и колко да търкат римските мозайки, които искат дълбоко търкане. Те станаха добри майстори и командваха мъжете при търкането. Борис толерираше габровците и ги пращаше да работят на обекти от дипломатическият корпус - да взимат повече пари, но закъсваха в работата и се налагаше често да довършваме ние обектите им. Ходехме да работим на министри и те ни ощетяваха, а Борис не ни защитаваше интересите - беше излязъл от затвора. Също работихме на Сертев на Изгрева и Борис замаза нещата и той не ни плати, Имаше много подобни несправедливи случаи, които ме ядосваха и казах на Еленка, която ми беше приятелка, че няма да ходя повече в дома на Борис. Но дойде Учителят и ми каза, че той - Борис има трудна задача и трябва да му помагам и да го поддържам. Казвам на Елена да отидем веднага в дома на Борис. Тя се зачуди, но се съгласи. Брат Борис имаше силна интуиция и веднага схващаше, че аз съм враждебно настроен към него. Отиваме на пазара с Елена и купуваме два големи, хубави пъпеша, които Борис много обичаше и му отиваме на гости. Той се чуди защо идвам при него - най-приятелски, и не може да си обясни това. Много пъти го посещавахме и изгладихме напълно отношенията си, но той много малко промени от характера си. С голяма любов и разположение ни посрещаше с. Мария Тодорова и кака Станка. При разговор Учителят казва, че Борис ще покаже на света как един ученик трябва да защитава своите идеи. Той го подготвя дълго време за този много труден изпит. Когато започва делото срещу Братството, той е един от обвиняемите, който поема цялата отговорност за деянията на Братския съвет върху себе си. Защитава смело братските идеи. Пред съда изпява песента „До ще ден", с което иска да каже, че ще дойдат хубави условия за Братството в България. Когато прокурорът Руменов го пита защо е напечатал толкова много ненужни на никого беседи, той отговаря: „Как искате да ви отговоря? Накратко или обширно?" Прокурорът казва: „Накратко." „Ние сме овце, а беседите за нас са сено, с което се храним. Вие сте вълци и нямате нужда от сено. То не може да ви ползва вас." За Борис е подготвена смъртна присъда, като усилено търсят да намерят някоя връзка със западния свят и да го обвинят за шпионин. Такава няма. В последния момент изменят присъдата на 12 години, а той излиза след 4 години - на 1 януари 1963 г., заедно с Жечо Панайотов. Под благотворното влияние на Учителя Борис изменя характера и отношенията си към братята и сестрите и правилно решава много от братските въпроси. Като младеж допуска грешки, особено в обходата си към приятелите. С течение на времето разбира, че всеки човек - приятел или враг, има свое място в общия живот и специфична задача, която трябва да изпълни. В последните си години Борис приема с разположение всички, които го посещават. Всички те са му приятели и той зачита убежденията им. Не допуска никакви отклонения от идейния път. Често ни поздравява с богомилския поздрав „Словото опазихме". Този, който не желаеше да учи, завършва висше образование и става най-ревностният ученик на Учителя, До края на живота си работи с любов в изпълнение задачите - да издава беседите и ръководи братския живот. В неговия дом постоянно идват братя и сестри, с които провежда разговори за братския живот и им разказва своите духовни опитности. Заминава си на 22 декември 1991 г. Неговият път е труден, но светъл, път, озарен от Духа и Словото на Учителя. _________________________________________________ * Виж « Изгревът» том І стр. 382-491; том II стр. 104-402; том III стр. 192-291.

6. Боян Димитров Боев Да вземем един от най-преданите ученици на Учителя - Боян Димитров Боев.* Той е роден в Бургас на 17 октомври 1883 г. Неговият баща след Освобождението е редактор на вестник „Нова епоха", а майка му по произход е арменка. Боян е много ученолюбив и е с леви комунистически убеждения. След ко завършва гимназия, става учител в Копривщица, където прилага убежденията си, като раздава всичките си лични вещи и започва да проповядва атеизъм. По време на избухналата Балканска война е мобилизиран и участва в нея. В хода на военните действия попада в турска територия и за да запази живота си, се скрива в пещера. Покрай нея постоянно минават войници и се разговарят на турски. Затова не смее да напусне убежището си. Прекарва три денонощия в тази пещера и много огладнява. Мислено си казва: „Много съм гладен, ако има Бог, нека ми даде малко хляб да задоволя глада си. Като се върна в България, ще се откажа от атеизма и ще проповядвам на учениците си, че има Бог и той помага на хората, когато са в нужда." Половин час след този размисъл той вижда през отвора на пещерата една костенурка, която се отправя към входа й като бута пред себе си хляб. Тя го добутва до входа на пещерата, оставя го и си отива. Боян Боев взима хляба, задоволява глада си и променя съзнанието си на 180 градуса. След свършването на войната се връща в България, разказва своя случай и на всички проповядва, че има Бог, който помага на хората. Скоро заминава за Мюнхен, за да учи естествени науки и там се среща с доктор Рудолф Щайнер. Започва редовно да посещава лекциите му. Освен редовните си лекции, Щайнер събира най-будните си студенти вечер в дома си и им изнася специални лекции. Боян посещава редовно и тези вечерни събирания. Една вечер Щайнер спира погледа си на него и го пита: „Вие от Азия ли сте?" Той е мургав - прилича на майка си и неговият външен вид е азиатски тип. Боян Боев му отговаря: „Не, аз съм от България." Тогава Щайнер му казва: „Млади човече, какво търсите при мен, когато Великият Учител е в България? Идете при него и ще научите много повече, отколкото при мен." Боев се връща в България и намира Учителя. Още през 1912 г. на събора в Търново той е представител на братската група от Панагюрище. Боев харесва много беседите на Учителя и братския живот и решава строго да следва неговото учение. Учителят лично се интересува за него и материалното му положение. В едно писмо от 1914 г. до баба ми Величка Стойчева, той пита за положението на учителя от Панагюрище - Боян Боев, ако има нужда от нещо - да му се помогне. Той пише: „Ако се намират в голяма нужда Пеньо Киров, Тодор Стоименов и Боян Боев, съобщете ми да се погрижа за доброто им." Когато избухва Първата световна война, Боян Боев е мобилизиран, но категорично отказва да носи пушка. Затварят го в една влажна килия в мазето на казармата, мъчат го, бият го, но той не отстъпва. Един голям общественик, при когото преди това живеел Боев, се застъпва за него пред генерала на армията и тогава го мобилизират, но не като войник, а като санитар - понеже е следвал естествени науки в университета. Изпращат го да служи в град Скопие, там попада в една болница, в която служи и Георги Куртев. Започват да работят заедно. Скоро армията е обхваната от силна холерна епидемия и болницата става малка за многото болни. Лекарите, уплашени от създалата се обстановка, напускат болницата. Георги Куртев и Боян Боев остават, взимат със себе си 12 войници от своето поделение и започват да лекуват болните. Сутрин двамата правят обща молитва, не ядат нищо, а отиват при болните да ги лекуват. Всички войници оздравяват с изключение на един много тежко болен, който си заминава. Техните дванадесет помощници не се заразяват от болните, остават здрави и се връщат по домовете си. Много от избягалите лекари се разболяват и умират. След войната Боян Боев е учител в няколко града. Назначен е в Свищов, където проповядва на учениците си новите идеи. Наклеветен е и уволнен дисциплинарно, една година преди да се пенсионира. От 1924 г. Боев остава при Учителя и започва да стенографира Словото му. Стенографията научава като студент в Софийския университет. До заминаването на Учителя от този свят той го следва неотлъчно навсякъде с молив и бележник в ръка и записва всичко, което Учителят казва. От неколкомесечния престой във влажната затворническа килия на казармата го заболява кракът, загноява и започва да куца. Веднъж не издържа на болките и казва: „Учителю, Ти мъртви възкресяваш, Ти болни лекуваш, слепи чрез Тебе проглеждат, помогни кракът ми да оздравее!" Учителят му отговаря: „Мога да сторя това, дето искаш. На тебе това ти е последното прераждане. Ти вече отиваш в ангелската йерархия. И затова, ако сега те излекувам, трябва да дойдеш пак в друго прераждане на Земята и това страдание да си го изкараш докрай. Ти избирай." И му предлага: „Бояне, искаш ли да ти намалим малко кармата и да отложим част от нея за другия живот?" Боян Боев отговаря: „Искам всичко в този живот да си платя." Той е стоик, търпелив, никога не издава външно, че има силни болки в крака си. Пред група братя и сестри Учителят разкрива, че в едно минало прераждане Боян Боев е бил Чингиз хан, голям военачалник, изпратен в Европа да разруши феодализма. Историята отбелязва, че когато превзел един европейски град, гражданите го питат: „Кой си ти?" Той отговаря на чист латински език: „Аз съм бич Божий". От този азиатски дух на Чингиз хан Учителят направи един от най-добрите си и изпълнителни ученици, отдаден всецяло на делото Божие на Земята. Всичките му негативни качества се стопяват и той става мек, кротък и любвеобилен в отношенията си с всички братя и сестри. Много рядко се случва да избухне или да повиши тон, но скоро влиза в ритъма на Любовта, в която Учителя го е въвел. След изпълнението на задачата си като Чингиз Хан, той се включва във втората духовна вълна, организирана от Бялото Братство - създаването и развитието на богомилството в България. Той е бил поп Богомил и майка му е била Пенка Дякова. Заедно с Учителят те са работили за разпространението и развитието на богомилството в България. Хванати са от болярите и осъдени на смърт. Голи са хвърлени върху остри дрянови колци и са заминали в големи мъки. Те дават кръвта си, за да се разпространи богомилството в цяла Европа и създаде Ренесанса, условията за един нов демократичен живот. През 1939 г. брат Боев, Неделчо Попов и Гавраил Величков отиват на Рила на седемте езера и вечерта пристигат късно в лагера. До ушите и на тримата достига едно силно ръмжене. Брат Боев казва: „Виж какво, това е мечка, да бягаме!" Брат Гавраил се ослушва и му казва: „Не е мечка. Това са Райна Калпакчиева и Найден Найденов, които спят нощем, хъркат." Вървят малко напред и виждат палатката, откъдето идва хъркането. Учителят обичаше много Боян Боев за детинския му характер и неговата всеотдайност. Макар, че не желаеше да се снима, един ден от любов към брата Учителят го поканва да се снимат заедно на полянката. Той си слага бялата панамена шапка, брат Боев застава до него и правят снимка, която и сега имаме за спомен. Силните болки заставят Боев да използва бастун. При една среща Учителят му казва: „Можеш да хвърлиш бастуна." Боян Боев го пита: „Какво, какво, Учителю?" Учителят му отговаря: „Тя се свърши вече. Съществото, което беше дошло да ти помогне, е вече зад Луната." Брат Боев живее дълго време в братските пловдивски бараки, където постоянно работи, дешифрира стенограми. Той притежава над 100 тетрадки със стенограми от разговори, проведени с Учителя при различни случаи. Те са му най-голямото богатство и не иска да се отдели от тях дори за миг. Въпреки строгите предупреждения на Борис Николов да ги скрие, той не го послушва и при поредния обиск милицията му взима тетрадките. Боян Боев обича музиката на Бах. Една вечер на сън той се среща с Бах и започват двамата да разговарят на български език. Учуден, брат Боев го пита: „Откъде знаеш така добре български език и разговаряш свободно с мен?" Бах му отговаря: „В миналото съм бил в България като богомил, заедно с тебе сме работили и тогава съм научил българския език." Боев го похвалва: „Ти си един много издигнат музикант." Бах му отговаря: „Пред мен са Моцарт, Бетовен и Вагнер. Те стоят по- високо от мене." Боев го пита: „Прераждал ли си се от богомилско време досега?" Бах казва: „Да, много пъти, като във всяко прераждане съм натрупал доста грехове. Бях по времето на Хитлер в Германия като главен диригент на голям духов оркестър." Боев се сепва и го пита: „Кажи ми какви грехове си направил, за да не ги допусна и аз в моя живот?" Той му отговаря: „Не се бой, ти нямаш условия да се натъкнеш на такива грехове." След заминаването на Учителя Боев участва активно в братския живот до последните си дни. От време навреме боледува. Нестор Илиев го посещава и провеждат дълъг разговор. Боев го поканва да отиде да спи при него. Нестор вечеря и отива при Боян Боев. Той вижда, че на масата има две чинии и две лъжици. Брат Боев извиква сестрата, която му помага да донесе яденето. Брат Нестор му заявява, че е вечерял. Боев учуден го пита: „Как, нали те поканих! Тогава и аз няма да вечерям." Нестор отстъпва и вечерят заедно. Един ден брат Нестор забелязва, че Боев е много сериозен и намръщен. Той си помисля, че нещо е виновен и няколко дни не отива при него. Като се виждат, брат Боев го поздравява и го пита: „Ти къде се изгуби?" Той му отговаря, че преди няколко дена го е видял много намръщен и си помислил, че е „сгазил нещо лука". Брат Боев му казва: „Няма нищо такова. Само по алеите и по пътеките си се движел." Брат Боев е един ярък пример на разумен съзнателен живот за Братството и успеха на делото Божие на Земята. На 21 юли 1963 г. брат Боев заминава от този свят. На другата сутрин той се явява на сън на сестра Райна Калпакчиева и й казва: „Работата продължава. Тук в духовния свят, има много повече работа, отколкото на Земята." На този мой рожден ден бяхме на връх Голям Купен с брат Петър Филипов, Добри Ганев, Надка Куртева и аз. Денят беше горещ, слънчев. Ние почувствахме голямата мъка и тежест, която се появи в братският живот. Като се прибрахме на Изгрева, разбрахме кой беше източника на нашата тъга - брат Боян Боев. Навърших тогава 31 години. _______________________________________ *Виж« Изгревът» том III стр. 29-36; том У стр. 541-547; том IX стр. 108-112,241-244.

5. Георги Куртев. Георги Куртев е роден през 1870 г. в Айтос.* По време на Първата световна война служи като фелдшер в Скопие. Всяка сутрин излиза рано на една височинка на която си прави редовно молитва. Една сутрин покрай него минава неговият командир - генерал, и му козирува. Брат Георги го пита: „Защо ми козирувате, господин генерал?" Той му отговаря: „Не козирувам на тебе, момче, а на тези които са с тебе." (Генералът вижда светли същества, които придружават Георги по време на молитвата му). Георги Куртев е пуснат в отпуск и тръгва с влака за София. Внушава му се да вземе три хляба. Той отива на ул. „Опълченска" N66 при Учителя, който го посреща и му поръчва: „Веднага занеси един хляб на семейство Иванови." Георги оставя двата хляба при Учителя и тръгва към дома им. Семейство Иванови три дни не са яли хляб и децата казват на майка си: „Мамо, ето вече три дена твоят Господ, на когото се молиш, не ни донесе хляб." В това време вратата се отваря, влиза Георги Куртев и им подава хляба като отговор на тяхната молитва. Радостта им е голяма. На фронта неприятелят напредва и започва да бомбардира Скопие. Началниците на болницата бягат и оставят болните и ранените на произвола на съдбата. Тогава Георги Куртев поема командването: издава отпусни билети на всички, които могат да ходят, за да се евакуират. Натоварва всички болни на каруци и напуска града. Когато последната каруца минава по моста, излизайки от града пада снаряд и го разрушава. На отсамния бряг на реката остават само Георги Куртев и Боян Боев, които прегазват водата. Когато опасността минава, началниците се връщат, викат Куртев и строго го питат: „Кой ти разреши да евакуираш болницата, без да имаш заповед за това? Ще те дадем под съд." Той им отговаря: „Аз реших да спася 800 глави и заложих моята. Свърших работата и сега правете с мене, каквото искате." Началниците се споглеждат, съветват се, усмихват се и разрешават отпуск на двамата - Георги и Боян Боев. Дават им даже и своя файтон да ги закара на гарата, да потеглят с влака за София. Пристигат в София и се отправят към „Опълченска" 66, при Учителя. Той ги посреща и им казва: „Дойдохте ли си вече. Аз ви очаквах." През една тъмна мъглива нощ обявяват тревога и частта, в която служи Георги Куртев, трябва веднага да се измести. В създалата се суматоха той загубва раницата си, в която е книжката „Заветът на цветните лъчи". Брат Георги се спира, моли се усърдно и живо си представя образа на Учителя пред себе си. Връща се назад в мъглата и скоро раницата попада под краката му. Той я взима и горещо благодари на Учителя за оказаната му навременна помощ. След свършване на войната и заминаването на Пеньо Киров, Георги Куртев поема с любов неговия завет да ръководи работата на Братството в Бургаския край. Благодарение на способностите си да организира, лекува и откликва на всеки вопъл на страдащите души той образува голямо братско общество в Айтоския край, в което всички задачи се решават с общи усилия. __________________________________ * Виж « Изгревът» том III стр. 42-56; том X стр. 3-127. До деня на своето заминаване -14 февруари 1961 година, брат Георги Куртев е най-уважаваният и обичан ръководител от братствата в България. Той написа много светли страници в сърцата и умовете на братята и сестрите със своя скромен, честен и всеотдаен живот. Под влиянието на Учителя и неговата велика любов всички, които живеят и работят в близост с него, коренно променят съзнанието, разбиранията и живота си. Неговото Слово възпитава, омекотява и организира характерите на братята и сестрите и ги прави отлични служители на делото Божие на Земята.

4. Тодор Стоименов Третият, най-младият от първите ученици на Учителя, е Тодор Стоименов. Роден е в Татар Пазарджик на 17 май 1872 г. След Освобождението на България живее известно време в Бургас, а по-късно се преселва в София. Красив, висок, строен и крайно честен човек, той е много пестелив и точен в отношенията си. Присъства на почти всички събори, проведени от Учителя. Свидетел е на зараждането и развиването на Братството, което от трима души нараства на няколко хиляди. Тодор става касиер на Братството и винаги придружава Учителя в обиколките му из България. Той е живата история на Братството от първите стъпки до заминаването на Учителя. Слаб, нежен и с деликатно здраве, често пъти се налага Учителя да му помага, за да излиза от болезнените състояния, които го спохождат. Гавраил Величков и Николай Шиваров отиват при Учителя да разрешат свои въпроси. Там е и Тодор Стоименов с група приятели. Те задават въпросите си на Учителя, но той ги поглежда и нищо не отговаря. След малко се обръща към Шиваров и го пита: „Има ли риба във Варна?" Той отговаря, че има. При този разговор очите на Тодор Стоименов светват. Учителят започва да разказва как се приготовлява рибата, а Тодор Стоименов казва: „Това е най-хубавото нещо в живота." Приятелите питат Учителя: „Нали не трябва да ядем риба, а защо Тодор яде?" Учителят обяснява: „Ще види Тодор, като отиде в другия свят. Там всичките риби, които е изял, ще тръгнат след него и ще си искат телата." В един сън Стоименов вижда, че е английски лорд, а неговата сестра Мария - кралица Елизабет II, при която започва подемът на Англия. Съня си той не споделя с никого. Често го боли и изтръпва лявата му ръка. Много от неговите връстници са заминали от този свят и той започва да се моли на Бога да си замине. На 16 август 1910 г. на сеанс, в който се явява доктор Миркович, Тодор пита доктора: „Господин докторе, още колко години ще съм тук, на Земята?" Докторът отговаря: „Докато свършиш работата си, а можеш да я свършиш в 10 или в 25 години. Аз ще те посещавам сегиз-тогиз и ще те упътвам как да работиш." Той живя още 42 години, които Учителят му даде. При разговор с Учителя, Тодор не е съгласен с него по някои въпроси започва да спори: „Ти кой си, че не се съгласяваш с моето мнение?" Учителят му отговаря: „Тодорчо, ти няма още да си заминеш. Първо ще вземем кралицата, после и ти ще оставиш това хилаво тяло." Стоименов се стресва, учудва се откъде знае Учителя, че сестра му е била кралица. Съзнанието му просветва, той се извинява на Учителя и иска прошка. Сестра му Мария си заминава няколко години преди него. При отварянето на Школата през 1922 година Тодор Стоименов е избран за председател на Младежкия клас. Той отлично знае, че в Учителя се е вселил Господният Дух и работи чрез него, но отношенията им са доста официални. Мъчнотията е в това, че той много трудно отпуска от братските пари, които съхранява. Учителят му написва само цифрите на парите и той дава сумата на носещия бележката. Понякога пита Учителят за какво се използват парите. При един такъв случай Учителя се усмихва и казва: „Всичко отива за братски нужди." И споделя с братята и сестрите: „За пръв път срещам такъв скържав човек." В дейността си като касиер на Братството Тодор започва от нула и благодарение на своята пестеливост и от значителното увеличаване броя на учениците, които редовно внасят своя десятък, се събира голяма сума. Този английски лорд трудно влиза в положението на братята и сестрите да им услужва. Любовта му не е на нужната висота, но мъдростта е основа на живота му. Тодор Стоименов цял живот е в непосредствена близост до Учителя. Под неговото благотворно влияние променя много неща в характера си. Минава много болезнени състояния, които с помощта на Учителя успешно преодолява и достига до 80-годишна възраст. До края на живота си не успява да промени своя обективен ум и да се освободи от голямата скържавост. Той смята погрешно, че братските пари са негови и той трябва да разполага с тях. Това довежда до много неприятности в общия братски живот. След заминаването на Учителя той е избран за председател на Братския съвет, който ръководи до своето заминаване - 22 октомври 1952 година. Документите и архивите поема брат Борис Николов, който заема неговия пост и продължава работата в Братството. Това са първите трима най-интелигентни и духовни ученици на Учителя, които несъзнателно са му създавали доста трудности, а какво остава за останалите хиляда души, които са били дълго време в мрака на невежеството, безверието и злото. Това е трудна задача за пробуждане на висшето съзнание на душите, която Учителя разрешава индивидуално.

3. Пеню Киров Първият ученик на Учителя е Пеньо Киров. Учителят обяснява, че в духовния свят той е четверовластник Пероил от планетата Фетош. Роден е на 13 юли 1868 г. стар стил (26 юли - нов стил) в Карнобат. Слънцето му е в зодиакалния знак Лъв и има много близки неща до Учителя. По характер е крайно любвеобилен, готов и залъка си да даде на нуждаещия се. Неговата доброто и благост са забелязани от богато гръцко семейство, което го приема за зет. Но красивата Ерефели има обратен характер на неговия. Тя е крайно взискателна и скържава, затворена в себе си и много ревнива. Често му се кара и за най-малки погрешки. Пеньо практикува различни занаяти, винаги весел и разположен в работата си, вдъхновяван постоянно от своето силно вътрешно ръководство. Често прави спиритически сеанси, които са по-успешни дори от тези на доктор Миркович. В 1898 г. Архангел Михаил, с когото той работи редовно, му съобщава да излезе на пристанището в Бургас и да посрещне един човек, който ще пристигне с параход от Варна. Пеньо си казва мислено: „Как ще намеря този пътник, когато никога не съм го виждал през живота си, а и от парахода ще слязат към 600 души?" В посочения ден и час той отива на пристанището и застава в края на кея. Параходът пристига и от него слизат много хора. Пеньо ги наблюдава и се стреми със своята интуиция да открие този, когото трябва да посрещне. Когато слизат всички пътници, забелязва един красив човек в бял костюм да се отправя към него. Като приближава, той вижда на гърдите му светъл надпис: „Аз съм онзи, когото ти свали преди 2000 години от кръста и го положи в гробницата си." Надписът е там, докато тръгнат заедно към дома на Пеньо. Така става първата среща на Пеньо Киров с Учителя* От нея разбираме, че Пеньо Киров е прероденият Йосиф от Ариматея, който преди 2000 години погреба Христа, един ученик от вътрешната Христова школа, в която е и евангелист Йоан. Пеньо идва да работи в България за делото Божие. След първата среща Учителят често посещава Бургас и къщата на Пеньо Киров. Провеждат разговори, срещи и с други приятели и съмишленици, и с третия ученик на Учителя - Тодор Стоименов. При един разговор в дома на Пеньо Киров на външната врата се чука и Пеньо излиза да види кой ги безпокои. Пред входа стои висок, слаб човек с окъсани дрехи и боси крака. Пеньо го пита: „Къде отиваш така бос?" Странникът му отговаря: „Ходя там, където Бог ме изпраща." Пеньо казва: „Почакай ме малко." Влиза в коридора, но жена му, знаейки неговия характер да раздава, е прибрала всичко. Там са само старите му цървули и скъсани чорапи, Той ги взима и ги дава на босия пътник. След това влиза при господин Дънов и му разправя за случая, а той го пита: „Знаеш ли кой е този беден човек? Това е Христос." Пеньо казва: „Христос! И аз да не го позная!" Веднага излиза навън да го потърси. Минава по една улица, по друга, но не го намира. Разпитва хората, но те изобщо не са виждали такъв човек. Връща се и съобщава на Дънов, че човекът - Христос, е изчезнал. (Не знам дали се е сетил да си зададе въпроса: Този, който почука и на когото дадох скъсаните си цървули, е Христос, а кой е този, който стои в стаята и ми каза за Христос?) Често той мисли по този въпрос, но не го поставя никога на Петър Дънов. Всеки четвъртък Пеньо има среща с Архангел Михаил. От него получава задачи, които изпълнява точно и на следващата среща дава отчет за извършената работа. При едно посещение на Петър Дънов в дома му последният му казва: „Пеньо, като дойде в четвъртък Архангел Михаил на среща, му кажи, че аз ще се занимавам с тебе, а на него ще му дам друга работа." Пеньо се зачудва много на тези думи - откъде той може да знае за неговите срещи с Архангел Михаил. На следващата среща в четвъртък казва това, което му е поръчано. Архангел Михаил повече не се явява на срещи с него. Пеньо Киров е човек с голямо самочувствие. Като разбира, че Петър Дънов обикаля България и проповядва, пожелава и той да стане проповедник. Дънов му позволява. Той цяла година ходи и се сблъсква с хиляди трудности и противоречия. Дънов го спира да не проповядва повече. В своя дневник Пеньо описва подробно своята апостолска дейност. Разбира, че никак не е лесно да се проповядва и поучава сред българите. За една от срещите на веригата във Варна Пеньо Киров и Петър Дънов тръгват заедно пеш от Бургас и когато минават през река Камчия, Дънов го умива в реката и го кръщава с вода. Брат Пеньо вижда в лицето на Петър Дънов млад учен човек, с големи познания по всички въпроси голяма вътрешна дълбочина, но не може да го познае кой е. Участва активно във всички събори до 1915 г., пише статии по духовни въпроси, провежда много разговори и поддържа редовно кореспонденция с Дънов. За всички членове на веригата Петър Дънов е един учен човек. Дълго време той работи върху умовете на първите си ученици, за да им отвори очите - да виждат и да отстрани от тяхното съзнание основния им дефект - съмнението. Бог оставя всеки ученик да се справи сам с този труден въпрос, стоящ пред душата му. Пеньо Киров познава вътрешно Учителя, отваря душата си за него и приема неговото благословение. Изпълнява точно всичко, което Учителя му нарежда. Среща много трудности и мъчнотии с братята и сестрите в Бургас, примирява всички възникнали противоречия и изтърпява всичко заради Господа. През 1918 г. се разболява. Вика от фронта Георги Куртев и Боян Боев да го посетят. В проведения разговор Пеньо подготвя Георги Куртев да подеме братската работа в Бургаския край. Като се връща в София, Георги сънува Пеньо, че носи хляб и му казва: „Георги, досега този хляб аз го раздавах, отсега нататък ти ще го раздаваш." Пеньо Киров си заминава на 21 януари 1918 г. и чак тогава неговата жена Ерефели, която цял живот го тормози, ревнува и пречи в братската работа, разбира, че при нея е живял един ангел, а тя не го е познала и горко съжалява и плаче за него. Споделя своята мъка с братята и сестрите от Бургас. В чест на брат Пеньо Киров Учителя дава песента „Благославяй, душе моя, Господа." Пеньо Киров е голям стълб в Братството. Будният му ум схваща всички нюанси, които се проявяват в братския живот. Голямото му добро сърце е отзивчиво към всички. Той прилага на дело новото учение, като изтърпява безкрайните разправии и неуредици на братската група в Бургас без никакво роптание - заради Господа. Вярата, търпението, милосърдието му усилват още повече връзката му с духовния невидим свят и със съдействието на Учителя той често пребивава в него. Така Пеньо подготвя духовните условия за разгръщане делото на новия живот в Бургаския край, подето от Георги Куртев, който достойно продължава светлото му дело. ____________________ * Виж « Изгревът» том III стр. 8-13; том XV. стр. 30-31, 61-64.

Мария Казакова 2. Мария Казакова (Бележка на съставителят: „За Мария Казакова ще има описание в отделен том на „Изгревът") През 1900 г. в работата на веригата се включва Мария Казакова, учителка по професия, голям медиум и сензитив. Родена в Сливен през 1852 г. Средно образование завършва в Американския колеж в Стара Загора. Омъжва се, но съпругът й скоро почива и тя заминава в Русия, където завършва висше педагогическо образование. От 1904 г. редовно посещава срещите на Веригата във Варна, организирани от Учителя, до своето заминаване на 25 ноември 1908 г. Тя има богата лична кореспонденция с Учителя, чрез която успява да се доближи до вътрешната същина на този мощен Дух.

VII. Ученици участвували в школата на Учителя, и техните прояви в живота 1.Георги Миркович .Първите трима ученици на Учителя са хора с различни характери и съдби. Най-учен и известен от тях е доктор Георги Миркович*, с когото Учителят започва своята кореспонденция. Той е роден в Сливен през 1825 г. Учи във френски колеж в Цариград, където се запознава със спиритизма и му остава верен до края на живота си. След завършване на колежа той заминава за Франция, където следва медицина. След завръщането си в България през 1870 г. се включва активно в комитетите за освобождение на страната от турско робство във Видински окръг. Там е предаден на турците и изпратен в Диарбекир на доживотна каторга. След освобождението на България през 1878 г. е амнистира н и се връща в България да помага за изграждането на младата българска държава. Основава Червения кръст и благотворителните дружества за подпомагане на страдащите. През 1893 г. посещава наново Франция и се среща с мадам Гранж, голям медиум и ясновидец, която му дава пророчество за България. В него се казва, че в България ще се роди и работи един Вожд на Божествения Промисъл, който ще изпълни Божествения план към българите и славянството, на които Бог е определил да са зачатък на Шестата раса и носители на новия живот в света. Доктор Миркович се среща с този Вожд - Учителя Петър Дънов, но понеже той е облечен в дрехата на смирението, докторът не го познава. Познава го чак преди заминаването си от Земята. Доктор Миркович издава спиритическо списание „Нова светлина" от 1891 г., до 1895 г., в което разкрива тайните на спиритизма, ясновидството и духовните явления от невидимия свят. От 1902 г., по нареждане на своя ръководител, той започва да издава списание „Виделина", в което разглежда въпросите за човека и неговата душа. В лицето на господин Дънов вижда един интелигентен човек, запознат отлично със спиритическите въпроси и много добър събеседник. В общуването си с него и с постоянната си кореспонденция открива една дълбочина на мисълта му и някои особени прояви, които пробуждат в съзнанието му въпроса Кой е господин Дънов?" Въпреки многото факти, които доктор Миркович забелязва в постоянната си работа с Веригата и господин Дънов, не може да си отговори на зададения въпрос. След свършване на срещата в 1905 г. той пита направо господин Дънов: „Кога ще си замина?" Господин Дънов му отговаря: „Приготви се, ти скоро ще си заминеш - на 29 септември 1905 г." Даже му казва и часа -16 часа. Докторът си отива в Сливен и в неговия вътрешен живот става голяма реакция. Той ляга и далеч преди посочената дата от Учителя се вдървява, като не дава никакви признаци на живот - но не си заминава. Неговите близки викат господин Дънов, който пристига с влака от София, влиза в стаята и застава пред него. Прави няколко паси с дясната си ръка и го освобождава от неподвижното му състояние. Доктор Миркович отваря очи и го вижда. Петър Дънов го пита: „Познали ме кой съм?" Докторът усмихнато отговаря: „Познах те, Господи." След това си заминава спокойно. Учителят отчита, че не трябва да се откриват тайните на природата. „Съжалявам, че на двама братя казах кога ще си заминат и те се уплашиха, и усложниха своето заминаване, че трябваше и аз да се намесвам и оправям пътя им." Понеже човешката душа има много видими и невидими врагове, моментът на раждането и заминаването се пази в абсолютна тайна и за него знае само Бог. Това е велик момент в душата на брат Георги Миркович да познае Бога тук, на Земята, и да му благодари за всичко от сърце. Доктор Миркович е с всестранна култура, добър публицист и отличен спиритист. Има много опитности в живота, главно на физическото поле. Високото мнение, което има за дарбите и способностите си, го карат да смята, че един възрастен човек като него, с богат житейски опит има много по-големи знания, отколкото младия Дънов. Миркович не познава добре духовния живот, в който земните години не са меродавна мярка за развитието на душите. Когато господин Дънов му предсказва датата на заминаването му, той попада в непозната зона и получава стрес, който прекъсва съзнанието му. Двойникът му се измества и той се вцепенява. Учителят намества двойника му и той излиза от тежкото състояние, в което е попаднал под влияние на своя обективен ум. Миркович „възкръсва" за новия живот, озарен от светлината на Учителя, отваря му се умът, познава Го и си заминава естествено за другия свят. По-късно често се явява на приятелите при провежданите от тях спиритически сеанси. __________________________________ * Виж « Изгревът» том III стр. 4-8.

10. София Попова е родена в 1854 г. -10 години преди идването на Учителя. Като момиче е била весела, жизнерадостна и всички я обичали. Това е било живота й преди освобождението на България. Омъжва се и се задвижва кармата и започват големите й страдания, следващи едно след друго. Отначало мъжът й е бил учител, а после съдия следовател - много сериозен и строг човек. След раждането на първото й дете, заболява от тумор в корема, придружен от много силни болки. Мъжът й се грижи за нея и я води на лекари, но тя не смее да си направи операция. С голяма мъка отглежда децата си, защото всяко движение й причинява болки. След раждането на третото си дете, на третата вечер сънува сън, че при леглото й идва един човек с бяла брада, облечен в бели дрехи и сяда до краката й. Тя не го познава, но събрала много мъки и страдания, си изповядва живота пред него. От време навреме непознатият й казва: „Всичко ще ти мине!" Говорила му за тежката си болка. Той става и й казва: „Всичко ще ти мине, не се бой!" Тръгва да излиза. Нея я болели очите и тя скача от леглото и го вижда през прозореца да върви покрай къщата и му извиква: „Дядо бе, дядо!" - „Какво има?" - се обръща той към нея - „Че аз най-главното не ти казах - очите ми са болни и ще ослепея, как ще си гледам децата?" - „Нищо няма, ще ти мине всичко", и продължил да върви нагоре по улицата. Събудила се облекчена и успокоена, а възглавницата й била мокра от сълзите й. Очите й започнали постепенно да се оправят. Мъжът й го преместили на работа в София, но тя е болна и не излиза от дома си. При нея идват приятелки и една й казва: „София, ще те заведа на едно място, където ходя, ти си точно за там." Завежда я при сестра, където четяли беседи и се подвизавали духовно. След това й предлага да я заведе при Учителя на ул. „Опълченска" 66. Като влиза в стаята вътре вижда същият бял човек, който преди толкова години я посещава на сън. (Това е един от методите на Учителя да пробуди готовите души.) Учителят я погледнал и се усмихнал. Веднага тя почувствала в себе си голяма сила, която задвижила ръката й, и тя написва във въздуха кой е този човек - Спасителя. Хваща ръката си да я държи, но тя пише във въздуха. Започва редовно да посещава беседите и корема й, който бил много подут, бавно и незабележимо се смалявал и болките й изчезнали напълно. Синът й - лекаря, следял процесите в тялото й и се чудел как така майка му оздравява без никаква лекарска намеса - лекарство или операция. При срещата си с Учителя в нея влиза едно светло същество, което постоянно й говори и учи какво да прави в живота си. Да помага на всички и никого да не връща, защото Учителят ги праща при нея, От вътрешните си разговори тя написва много тетрадки. Някой от младите братя се смущават от движенията, които тя прави в салона при изнасянето на беседите и смятали, че така тя компрометира Школата.* Но много от тия хармонични движения, Учителят ги дава в Паневритмията, и упражненията, дадени в клас. Учителят й говори, постоянно я учи на никого да не се сърди и да не се оскърбява, защото всеки проявява това, което носи в себе си. Понеже София с търпение и вяра понася големите страдания и мъки преди срещата си с Учителя, Той я избрал като съсъд да работи и говори на хората чрез нея. Всички, които я посещават, тя ги успокоява и им говори само положително - всичко ще се нареди. Учителят й казва да отиде на Витоша, където никога не е ходила, а и тя е болна и не е излизала от дома си. Казва й какво да си вземе. Децата я спират да не ходи, но тя слуша вътрешното си ръководство и тръгва с голяма вяра. Изпотява се и става вир вода, не помни как е вървяла, но не могат да стигнат групата на Учителя. Ръководството й казва да не спира, за да не изстине кръвта й. На Ел Шадай се преоблича в сухи дрехи и пие няколко чаши вряла вода, която й отнема умората. От една преспа напълва чаша със сняг да го покаже на децата си, че е била на Витоша. Това е същият глас на Учителя, който ми казваше да отивам на Мусала през месец февруари в най-големите снегове и бури, като ми изпращаше две същества от дясно и ляво да ме напътстват до горе. Същия този глас й казва да отиде на Мусала и тя слуша и тръгва. Тя се отличава с голямо послушание към Учителя. Отива на Мусала и цяла нощ я обхожда при зодиакалната светлина, за да развие по-силна интуиция. Излекувала се от всички болести и бодро ходи навсякъде. Във войната убили малкият й син и мъжът й като научил, получил удар и си заминал. Минало седмица, но никой не й съобщил новината. След седмица, тя го чува, че ходи с ботушите си из стаята и й казал, кой е виновника за неговата смърт. Тя се уплашила и се изпотила. Отива при Учителя и Той й казал, че сина й си е заминал. Заминалият й син дълго време я посещавал и й казал, че хората на Земята са слепи и не могат да видят какво голямо величие е Учителя В бъдеще като ни се отворят астралните очи, ще Го познаем. София има силна интуиция и направо вижда положението, в което се намират хората и им дава методи за излизане от трудните си положения. Тя е била от терапевтите и от центъра на Амрихал и оттам сме приятели. Още в 1935 г. ходех при нея и й носех с малка стомничка вода от Разсадника. ( *Б.Р -« Светозар тогава е на З г„ но всички деца на Изгрева са научени да носят вода в малки стомнички».) _____________ Виж« Изгревът» том ІІІ стр. 41, N32; TOM V стр.471-474, N182 По време на Първата световна война, в най- големите битки, тя чува гласът на сина си, лекар, по телепатия, че си идва. Тя започва да му приготовлява леглото. Мъжът й я пита какво прави, а тя му казва, че Тодор й се обадил, че идва, Мъжът й не вярва, не вярват и другите й деца. Минава деня, но Попова чува гласът му: „Мамо, идвам!" Вечерта късно, тя застава до прозореца и го чака. Мъжът й се събужда и й се скарва, че не си ляга. След 1,30 часа чува файтон, който спира пред входа им. Почуква на вратата, тя пита кой е. Тодор й се обажда и тя му отваря. „Мамо, защо не си си легнала?" - „Тебе чакам синко да дойдеш." Събуждат се всички и го посрещат. Майчиното сърце, майчината любов никога не се лъже. Понеже през всичкото време на пътуването си, синът й Тодор постоянно мислел за майка си, тя постоянно получавала неговите мисли, Явява се при нея един убит офицер и я моли да напише писмо до майка си, че е жив в другият свят и да престане да плаче, и го смущава. Тя пита Учителя и Той й казва да напише писмо и тя изпълнява. Офицерът й дал адреса и й продиктувал писмото. Жената се свързала с нашите братя и сестри от Търново и се оправила. Заминалият й син й казвал: „Мамо, вие сте блажени, че можете да сте така близо до Учителя и да се разговаряте с Него. Тук Той е голяма Светлина и никой не може да се доближи до него." София съветва всички изстрадали души, като им влиза в положението, защото и тя е минала през подобни страдания. Много пъти като е ходила на екскурзии сама или с други сестри, се е губила и гласът на Учителя ги извеждал винаги на правата пътека. Тя помага на много наши братя и сестри да излязат от болезненото си състояние, като ги кара да отидат на връх Мусала. Например сестра Янакиева - на Мусала. На Симеон Симеонов чрез полагане на ръцете си, На две деца на чужденец, останали в дома си да учат с частни учители. Те оздравяват и баща им се чуди как да й се отблагодари. Сестра Попова живееше в средната стая от пловдивските бараки, където след нея живя брат Боев, Около нея имаше постоянно обкръжение от хора. Тя беше много добра приятелка с майка ми Стефка, сестра Мария Златева, Здравка - възрастната. Проявяваше се като отличен сензитив, готова винаги да помага на онези, които я търсят за помощ. При трудни ситуации, тя питаше съществата от висшият свят, като мене по-късно и помощта веднага идва. 11. Желка Георгиева е една от изстрадалите души, които намират Учителя и Братството и намират утеха, помощ и разрешение на мъчните си въпроси. Омъжва се млада и попада в ада на неразумният живот. Мъжът й работи и постоянно пие и непрекъснато я бие. Връщал се сред нощ в дома си, събуждал децата си и те ставали и слушали грозните думи, които им говорел. Ако Желка се обади нещо, веднага следвало бой. Не внасял нито лев за домът, а всичко изпивал. Желка трябвало да плаща наема и да се грижи за всичко: храната, облеклото на децата си. Мъжът й я бие, и като мълчи, и като говори. Започнала да се моли за помощ от небето, да излезе от този ад. Решила да зареже дома си и да стане калугерка в манастир. Заминава си майка й, която била единствената й утеха и се почувствала напълно самотна. Не намира никъде мир и спокойствие, и започнала да се моли на майка си да й помогне. При това безизходно положение, тя потърсила Учителя. След неделна беседа, тя Го помолва да я приеме. Той й казва да отиде при Него в който ден желае. Тя отида веднага на другият ден и Той я приема. Сядат един срещу друг и тя си изповядва живота, който живее като описва тежкото си положение. Учителят й казва, че нейното място е в семейството при децата, и тя и сега прилича на калугерка. Казва й да махне черният креп за майка си, защото тя е жива, и от този момент ще се явява нощем на мъжът й, и ще го съветва да промени живота си. - „Скоро живота ти ще стане добър!" Тя става, целува Му ръка и душата й се изпълва с голяма лекота. Отива в дома си и започва да работи домашната си работа с любов и разположение. От същата вечер мъжът й взел да се оплаква, че майка й цяла нощ идвала при него и го съветвала да остави лошият си живот. Казва й: „Майка ти, като жива беше толкова кротка, тиха, а сега е много строга и само ме съди." Живота й почва да се оправя и то толкова скоро от срещата си с Учителя. Най-важното - мъжът й престанал да я бие и взел да й дава по малко пари за децата и нея. Тя почнала горещо да благодари на Учителя за голямата помощ, която дава на нейната измъчена душа. От големите страдания и боят, в нея се събужда интуицията - вътрешният й глас, който я ръководи във всичко. В 1938 г. бяхме заедно на езерата с Желка и дъщеря й Иванка. Дъщеря й беше по-голяма от нас, но болна от туберкулоза. Ходихме заедно на Пазар Дера на екскурзия и се върнахме в палатките до вечерта. На другата година 1939 г. дъщеря й почина. Желка остана със синът си. Мъжът й я напуснал. Те бяха комунисти. По-късно те отидоха в света, но с пробудено от Учителя съзнание и желание да бъдат носители на доброто и любовта. 12. Доктор Иван Жеков чува в една беседа, че треската се лекува със заливане на болния с кофа студена вода внезапно, без да е предупреден. При него идва болен от треска да иска помощ и той прилага метода на Учителя - залива го със студена вода. Болният се стресва, ококорва се, но оздравява. След 3 дена треската посещава доктор Жеков. Той отива при Учителя и го пита какво да прави. Учителят му отговаря: „Този дух на треската щеше да работи в болният 6 месеца. Ти го изпъди от него и той влезе в тебе и сега ще работи в тебе 6 месеца." Две рождени сестри по някакъв малък повод се скарват сериозно и при полученото силно раздразнение в едната от тях става изгаряне на астралното тяло и тя пада на земята като мъртва, Другата, като вижда това, от уплаха припада до нея. Като си идва от работа, мъжът на първата сестра вижда, че жена му не дава никакви признаци на живот, коленичи на пода и започва усърдно да се моли на Учителя да помогне на жена му. Учителят се намесва и помага. Скоро жена му се размърдва и идва в съзнание. След известно време, братът отива в София, посещава Учителя на Изгрева и го пита как е помогнал на почти заминалата му жена. „Аз приех сигналите за помощ и веднага се озовах при вас. В същия момент в болницата на град Сливен умря една жена. Аз взех нейното астрално тяло, вложих го в тялото на припадналата ти жена и тя се съживи. Ще следиш след колко време тя ще придобие първоначалните си качества." 13. Стефан Камбуров получава на фронта кръвоизлив от язвата си и го пускат в отпуск. Идва местният лекар, но не може да му помогне. От силните болки Стефан загубва съзнание, пробужда се за малко и казва: „Дайте ми боб". Близките не му дават, защото бобът е крайно противопоказен за такова заболяване. Получава втори кръвоизлив, пада в безсъзнание и като се пробужда, пак иска да яде боб. Роднините си казват: „Така и така ще умира, нека поне си хапне това което желае" - и му дават да яде боб. На другия ден, той идва в съзнание, нахранва се добре, болките му преминават напълно и след три дни отива здрав на фронта. Надка Куртева я заболява зъб. Отива на зъболекар, но той не забелязва, че зъбът й има абсцес. През нощта положението й се влошава, тя припада и изгубва съзнание. Баща й, Георги Куртев се притича на помощ. Прави й компрес, отправя гореща молитва към Учителя, свързва се с него и положението й се подобрява. Учителят мислено му нарежда да купи хляб, сирене и халва и дъщеря му да ги занесе на едно бедно семейство, на което назовава името, по случай настъпващата Коледа. Сутринта Надка става здрава, бодра, купува заръчаната храна, отива в посочената къща и я предава на хората. Те я питат: „За изцеление ли носиш тази храна?" Тя отговаря: „Да, за изцеление" До вечерта е напълно здрава. 14. Цветана Ганчева работи известно време като есперантист в Централното ръководство на Българския есперантски съюз и отговаря за Варненска област. Тя често ходи в командировки, има дар слово и е оправна в работата си. Отива в Шумен при местния отговорник Петко Петков, лесоинженер, роден в Русе. С него свършват много работа, като създават дружество в Провадия и укрепват останалите в областта. Разхождат се по Шуменското плато в хубав слънчев ден и разглеждат историческите паметници там. След това отиват в квартирата му. Там той се преобразява, лицето му светва и започва да говори за характера и живота й, като описва подробно всичко. Казва й, че е вегетарианец. Правят среща с ръководството на областта, на която Цветана отговаря на всичките им въпроси и така подготвя условия да се проведе есперантският конгрес в Шумен. Често Петко идва в София и дава на Цветана една беседа на Учителя. Тя я чете, но нищо не разбира, особено от упражнението, което е дадено в началото. При друга среща Петко я пита дали е разбрала беседата. Тя се амбицира и я чете девет пъти безуспешно. В същото време се кара непрекъснато със съпруга си. Вечерта той ляга и заспива, а Цветана омъчнена продължила да чете за десети път беседата. Към 23 ч. й става лошо, схващат се ръцете, краката и гърлото. Не може да извика за помощ, но очите й следят написаното в беседата, което се оказва, че се отнася за нейния случай. Казва се: „Когато двама - мъж и жена - се скарат много, по- чувствителният от тях се схваща и може да си замине. Единственият начин да си помогне е да се обърне към Бога и да каже три пъти: „Господи, помогни ми да изляза от това трудно положение." Тя казва три пъти мислено формулата и след няколко минути започват да се отпускат ръцете, краката и гърлото. Чувства прилив на сили в тялото си и се изправя. Благодари за чудното си спасение. Умът й се отваря и тя започва да разбира добре беседата. Прочита я докрай и остава възхитена от дълбоката и всеобхватна мисъл на Учителя. Впоследствие разбира всички беседи, които чете, стават й близки, познати. Омъжва се малката й дъщеря Димитрина и отива да живее в квартал „Люлин". Един ден тя поканва майка си и баща си на гости. Същия ден й отича един зъб и му правят дренаж, но страната й се подува и зачервява. Цветана отива при нея и я заварва подута, с температура, в тежко състояние. Казва на мъжа й веднага да извика зъболекар. Той има наблизо един свой приятел зъболекар и отива да го доведе. Цветана слага дъщеря си на леглото и започва със свои думи да се моли: „Господи, ти няма да ми вземеш детето. Помогни й да се излекува." Унесена в мъката си, тя не чува кога влизат мъжът на болната и приятелят му. Зъболекарят преглежда Димитрина и вижда, че дренажът се е изместил и вместо да издърпва гнойта, тя отива нагоре към главата. Той оправя дренажа, момичето се успокоява и скоро заспива. След полунощ заспива, и Цветана и сънува ясен сън. Заедно с една своя приятелка вървят по един рид над град Скопие. Приятелката й живеела там, а Цветана го е посетила два пъти. Цветана върви напред. Ридът се свършва и започва една тясна пътека между клекове. Приятелката й се изгубва и тя тръгва бързо по пътеката. Излиза нагоре на една поляна и вижда пред себе си три върха. Както се любува на красотата, най-високият връх се разтваря на две и от него излиза голямо бяло кълбо, което започва да се върти бързо около върха. За момент спира и се разпада на три по-малки кълбета. На всяко едно от тях се появява образът на един сериозен човек, който я гледа с благ поглед. Тя чувства интуитивно, че този човек е спасил дъщеря й. Скоро разбира, че това е образът на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно). На братската среща в Шумен се запознава с Венко и Петкана и отиват през лятото на Седемте рилски езера. Спират на хижа „Вада", където два дена вали непрекъснато дъжд. Цветана чувства една притегателна сила, която я кара да тръгне нагоре. Тя казва това на приятелите си и на другия ден в дъжда се качват на езерата. В хижата се поизсушават и преспиват. Сутринта отиват към лагера с кухнята. Цветана вижда, че всичко й е познато. Повтаря се картината от съня й. Вижда пътеката за Езерото на Чистотата и бързо тръгва по нея, като изоставя назад приятелите си. Излиза на поляната, на която играем Паневритмия, и вижда трите върха от съня си: Харамията, Езерният връх и връх Острец, от които излязло бялото кълбо с образа на Учителя. Тя благодари на Бога, на Учителя за любовта, която проявяват към нея и семейството й. Прекарва чудесно сред братската среда на Рила. През следващата 1998 г. посещава пак езерата и прекарва много хубави дни в лятната рилска школа на Братството. Към края на годината голямата й дъщеря Лазарина е притеснена от някакви сметки в счетоводството, разболява се, като се затваря пилорът на стомаха й. Всичко, което яде, повръща и започва бързо да слабее. Настаняват я в болница, където я поставят на системи, хранят я с гликоза, но без резултат. След 15 дни решават да я върнат в дома й, за да не пишат в болничната книга, че е починала в болницата. В къщи изгубва съзнание и майка й успява да й даде лъжичка вода. Казват на Цветана да дойде за помощ при мен. Разтревожена и уплашена за живота на детето си, тя разказва случая. Аз я успокоих като й казах, че след 10 дни ще се оправи: „Да свари една шепа червен кантарион в половин литър вода. Да отвори с лъжица или нож зъбите на дъщеря си, която е в безсъзнание и да сипва от отварата." След три дни пилорът се отваря. Тя чувства глад и започва да се храни, като сутрин, обед и вечер половин час преди хранене пие по половин литър отвара от червен кантарион. След 10-ия ден отива на работа. Няколко месеца след това продължава да пие от билката. Цветана Ганчева пожела да дойде на Езерата 2001 г. Тя си имаше много неприятности с мъжът си Марин, който яде без мярка и пие, от което често боледува. На село имат място, което обработват и мъжът й я вика да отиде при него да работи. Аз й казах, че може да си замине, и ако иска да остане да живее да отиде при него, а не да ходи на Рила. Предупредих я, че ако остане, ще има много неприятности с него. Тя отиде при него на мястото, и го спасява няколко пъти и Марин продължава живота си. За благодарност я тормози, създава кавги и разправии и иска всички да му се подчиняват, понеже взимал голяма пенсия - тавана. Цветана го отбягва и изживява много напрежения и заболява, и си остава в София. Става пишман, че му е помогнала да се продължи животът му. Веднъж като си мери кръвното, от апарата изхвръква някаква игла, и се забива в ухото й, подува се и има силни болки. Аз имам богат личен опит. Накарах я да вземе два големи памука и да ги топи в гореща вода и прави съгряващ компрес на ухото в продължение на половин час. Подутината й се пробива и изтича гной и тъмна кръв. При лекарски преглед се оказва, че е спукано малко тъпанчето. Викнах я да дойде при мене, но не смее, понеже времето е хладно, а ухото много чувствително. Накарах я да слага топъл зехтин вътре в болното си ухо, като опитва температурата му с езика си (това е противопоказно за съвременната медицина). Раната се затваря и почва да чува по-слабо. Започнах и я пратих при мой приятел Емил, голям специалист по ушни болести, който я завежда при негов приятел професор. Преглежда я и като разбира, че е вегетарианка, й казва, че няма да й правят операция, а ще оставят природата да я излекува до месец. Сега е почти напълно здрава. 15. През 1937 г. Гради Колев Минчев се разболява и от слабините му започва да тече гной и кръв. Той отива за помощ при доктор Жеков, който го намазва с мехлем и го карал да прави седящи бани по метода на Луи Коне, но положението му се влошава още повече. Той отива при Учителя да иска неговата помощ. Учителят му казва, че кръвообращението му е затруднено и много забавено и трябва веднага да почне да си мие краката до коленете с гореща вода сутрин и вечер. Гради прилага този съвет на Учителя. След един месец болестта му изчезва и раните му напълно заздравяват, Учителят помага на много знайни и незнайни приятели за да излязат от своите тежки, болезнени състояния. Атанас Минчев, който живее при брат си Гради на Изгрева, е в много тежко състояние. Вдига висока температура и често изпада в безсъзнание. Вечерта положението му се влошава още повече и майка му Мария решава да отиде при Учителя да поиска помощ от него. Тя си мисли: „Как ще безпокоя посред нощ Учителя, но ако той трябва ме приеме още няма да си е легнал." Тя отива към салона и вижда, че стаята на Учителя свети. Като приближава до стълбата, той слиза и идва до нея. Мария му описва положението на сина си Атанас и иска от Учителя да му помогне. Учителят й казва: „Всичко е наред." Тя се връща вкъщи и намерила Атанас дълбоко заспал. На другия ден сутринта той е напълно здрав и започва да се храни. 16. През 1940 година Наталия Чакова си счупва крака и ляга на легло. При нея отиват на посещение Савка Кермедчиева и Гавраил Величков. Както се разговарят, Наталия заспива и в стаята при тях влиза Учителя и сяда на стола. Той вдига крачола на панталона на десния си крак, същия който сестра Наталия била счупила, и започнал да го масажира. Масажът продължава около 1 час. След това Учителят подема разговор с Галилей по повдигнати от него въпроси. Наталия се събужда и се скарва на Галилей, че занимава Учителя със себе си, защото Учителят е дошъл при нея. Учителят се усмихва на тази критика и казва: "Понеже сестрата не беше тук, ние започнахме да си говорим," Няколко дена по-късно кракът на Наталия оздравява и тя започва да ходи свободно, без патерица. Това е един от методите на Учителя за физическо лекуване на учениците, чрез разтривка на собственият си крак - поемане на болката и възстановяване на кръвообращението. 17. Гавраил Величков често боледува от камъни в бъбреците. Веднъж получава силни болки и изпраща сестра си Веса при Учителя да иска помощ. Тя тръгва в 10 ч. сутринта, в 11 ч. е при Учителя и обрисува положението на брат си. Учителят й казва, че кризата му ще мине. Целува му ръка и си тръгва. Точно в 11 ч. брат Галилей заспива дълбоко и непробудно. Сънят му продължава около 4 часа. Като става, камъчето изпада и кризата му минава. По време на дълбокия сън, той вижда Учителя над себе си, който му прави масаж на коремната област в посока на отделителната система, за да може да премине и излезе камъкът от него. Така той оздравява и кризата не се повторила повече. 18. В началото на войната, когато германците нахлуват в Белгия, Учителят в беседата си изнася случай за един убит белгиец, който не е записан от стенографките. Учителят говори за една душа, която се явява при него и страда неутешимо. Тя непрекъснато се моли на Бога, да й помогне, понеже върху тялото й падна бомба и го разкъсва на части. Горещата й молитва я отвежда при Учителя, който в това време изнася своята беседа. Учителят я пита: „Защо плачеш?" Пострадалият младеж отговаря: „Господи, кажи ми какво става с мен? Къде ми е тялото?" Учителя му обяснява: „Тялото ти е тук, долу, пръснато от бомбата, която падна върху тебе." Младежът пита: „Ами какво ще правя сега без тяло?" „Аз ще накарам да съберат частите на тялото ти" - му отговаря Учителя. Скоро идват санитари и събират частите на едно място. Тогава душата на този младеж ляга върху частите и започва още по-неутешимо на плаче. Учителя се обръща към него и му казва: „Това тяло не може повече да те ползва." „Ами аз какво да правя без тяло? Помогни ми. Каквото искаш, ще изпълня и ще съм ти вечно благодарен." Учителят му отговаря: „За да ти помогна, искам да ми дадеш едно обещание, но ще знаеш, че това обещание го даваш като пред Господа." Младежът промълвява: „Кажи Господи, какво искаш от мене?" Учителят пита: „Ти нали не обичаш войната -бомбите?" „Да Господи, това е, което ненавиждам най-много на Земята." „Тогава обещай ми, когато дойдеш пак на Земята във физическо тяло, никога да не воюваш и никого да не убиваш." - „Обещавам, Господи." „Тогава ела с мене." Завежда го в една градинка в град Амстердам, където двама млади - момче и момиче седят на една пейка и си приказват. Учителят ги посочва и казва: „Ето тези ще бъдат родителите ти, които ще ти създадат новото ти тяло и затова трябва да се въртиш постоянно покрай тях." Младежът благодари сърдечно на Учителя и остава при бъдещите си родители. 19. Петър Пампоров известен наш есперантист ходи няколко пъти в Латвия и последния път се среща с една сестра, която боледува дълго. Тя иска от него да помоли Учителя да й помогне да се излекува. Като се връща в България, брат Пампоров посещава Учителя и му предава молбата на сестрата. Той му казва: „Пиши на сестрата писмо и я питай по кой начин иска да бъде излекувана: по духовен или физически начин." Сестрата получава писмото от Пампоров и веднага казва на глас: „Искам да бъда излекувана по духовен начин." Същото го написва и в отговора си до Пампоров. В същия ден, в който произнася на глас тези думи, тя оздравява напълно. Една сестра окуцява с десния си крак и мъчно се придвижва. Тя отива при Учителя да го пита коя е причината за това болезнено състояние и как може да се излекува. Той отговаря: „Без да знаеш, ти си ритнала един светия и затова сега куцаш. Той е живеел близо до вашия дом." 20. Като студентка майка ми Стефка Крумова заболява от гуша. Когато отива на беседа, тя старателно я крие с едно бяло шалче. След свършване на беседата Учителят се приближава до нея и я пита: „Какво имате тук?" Тя отговаря, че нещо е подуто и не знае какво е. Той й казва да махне шалчето, извиква сестра Мария Златева (Здравка). Дава й дървено масло и я кара да я разтрие хубаво. На следващата беседа Учителят засяга този въпрос: „На някой хора се явяват буци, тумори и гуши. Те могат лесно да се излекуват, като в продължение на 9 дни разтриват болното място със зехтин и мислено повтарят: Намалява, намалява, намалява." Така се излекува майка ми. По-късно тя помага на нашата съседка Таня Божидарова, която има голяма гуша и лекарите искат да й правят операция. Стефка я разтрива 2 пъти на ден сутрин и вечер, по един час, докато от болната, потичало пот като вода. След 9 дневно разтриване, гушата изчезнала и Таня е напълно здрава. Отива на контролен преглед и лекарите се чудят как е могла да стопи тази голяма гуша. 21. Ирина Кисьова се простудява през зимата и я заболява силно ухо. Като влиза в малкия салон и засвирва на пианото, главата й забучава и тя престава да чува звуците. Обръща се и вижда, че Учителя е в приемната си стая. Отива при него и му казва: „Учителю, ухото ме боли силно и не мога да свиря." Той довършва закуската си и казва: „Седнете, рекох!" Тогава поставя дясната си ръка върху ухото и я пита какво чувства. Тя казва: „Учителю, чувствам топлина, която постоянно се увеличава." Учителят маха ръката си настрана и я пита: „А сега?" Тя извиква: „Чувам вече как свирят в малкия салон." Благодари на Учителя, целува му ръка, възхитена от чудното си оздравяване. На една екскурзия на бивака Ел Шадай, Учителят и приятелите са насядали на полянката. Братята и сестрите разказват как той ги е излекувал от известни болести. Сестра Кисьова е до него и като свършват разказите си, Учителят се обърнал към нея и казва: „Сестра, разкажете някоя опитност. И вие имате такива." Тя разказва пред всички за бързото излекуване на ухото си. При Учителя идва една млада жена с малко дете и го пита: „Учителю, с какво да храня детето си?" Учителят отговаря: „Ще го кърмиш!" Жената обяснява: „Аз имам приятел в Княжево, който има хубава крава, която хранят с чиста люцерна и дава много хубаво мляко." Учителят казва: „Много добре, млякото е за теленцето," След това тя продължава: „В Бистрица имам познати, които имат хубава коза, а тя се храни с върховете на дървета и дава много чисто мляко." Учителя отговаря: „Много добре, млякото е за ярето." Като вижда, че Учителя я засича, жената пита: „Учителю, колко време трябва да кърмя детето си?" Той отговаря: „Ако искаш да стане човек ще го кърмиш три години."

9. Мария Андонова Стефанова 9.1 Мария Андонова Стефанова (по баща) и Маркова по мъж е родена на 18.11.1905 г. в град Сливен. Тя е шестото дете от голямото семейство: има 2 братя и 6 сестри.* Тя израства в многолюдно семейство при трудни материални условия. От малка е привикнала на сериозен труд и всичко, което го работеше, го правеше с голяма любов. Тя се омъжва и има 3 деца: най-голямата Райка, Стоян и Екатерина. Мъжът и е машинист, кара локомотива на Цар Борис III, и често закъснява в дома си. Живеели са до гарата под наем. Мария, която е абсолютно трудолюбива е принудена да взима работа от околните хора и да шие до късно, за да изкара по някой лев и подпомогне семейният им бюджет. Почти редовно си ляга към 24 часа, когато се прибира мъжът й. Една вечер мъжът и закъснява много, минава 24 часа, а тя уморена продължава да шие и се излъчва. Вижда пред себе си образа на Света Богородица, която и се усмихва и я завежда в салон, където около един човек, облечен в бели дрехи, бяла коса и брада, и светящи меки очи, имало група от хора, които пеели някакви непознати за нея песни, които много и харесали. Тя почувствала в себе си голяма лекота и душата й се изпълнила с неземна радост. Запяла и тя с тях. Това хубаво видение се прекъснало от влезлият в стаята мъж, който извикал учудено: „Мария, ти луда ли си, че шиеш на машината и пееш високо в тази късна доба?" Мария веднага се връща в съзнание и му разправя за видението, което имала и мъжът и се успокоил. Легнали си да почиват и на другият ден Мария отишла в черквата и прегледала всичките икони, но никъде не открила образа на белият човек, който се запечатал дълбоко в съзнанието и. По това време брат и попада в плен и няма никаква вест от него дълго време. Тя започнала да търси ясновидец, който да и каже нещо за брат и - да я успокои. Хората и препоръчали Любомир Лулчев. Като влиза в стаята му, тя вижда на масата му снимка с образа на белият човек. Мария веднага го пита: „Кой е този човек на снимката?" - „Това е Учителя Петър Дънов." -,,А знаете ли къде живее?" - „Да, на ул.„Опълченска" 66, отговаря брат Лулчев. След това Мария го пита за брат си. Той и казва, че той е добре, жив и здрав и скоро ще се върне в България. На другият ден рано Мария отива на посоченият адрес и почуква на вратата. Излиза Учителя и я поканва в стаята си, където провеждат разговор повече от 4 часа. Мария си отива обновена, с повдигнат дух и започва редовно да посещава беседите на Учителя, изучава песните и почва да ги пее в дома си и прилага веднага чутото от Словото Му в живота си. Тя бързо се сприятелява с братята и сестрите и става с тях сякаш са от едно семейство. __________________________________________ * Виж « Изгревът» том VIII стр. 41 Тя умее много добре да готви и след създаването на братската кухня в 1927 г. участва като дежурна в приготвянето на яденето. 9.2 Разбира се, тя обръща изключително внимание на възпитанието на децата си. Учи ги на трудолюбие и силна любов към науката. Голямата и дъщеря Райка Маркова завършва музикалното училище със специалност цигулка и след това Академията - музикална педагогика. Тя става учителка по музика в гимназията. Омъжва се за Захари Василев, който завършва Академията със специалност изпълнител на флейта (пиколист). Родът на Захари не приема Райка, и се отнасят враждебно към нея. А и родът на Райка не приема Захари. Тя ражда 3 деца: Александър, Мария и Георги Василеви. Захари работи в ансамбъла на МВР като флейтист. Когато се оженва, Мария му казва, че над нас има един велик, разумен свят, който ръководи и направлява живота на всеки човек. Захари е надъхан материалистически от Академията и и казва, че може да е така, но той не вярва, понеже не може да го види. Не вярва и в прераждането. Мария му казва: „Слушай зетко, ако е Волята Божия, и аз си замина преди тебе, на третият ден след заминаването ми ще дойда и ще ти загася лампата." След това му говори за Учителя, който си е заминал, но отгоре помага на всички страдащи, и когато се намериш в трудно положение, помоли Го да дойде и да ти помогне. Захари отива с 3 годишният си син Александър на разходка в Княжево. Навлизат в боровата гора, в която детето си играе, а Захари сяда на една пейка, пред която имало локва от валелия през нощта дъжд. Захари се обръща мислено към Учителя и го моли да излезе от ансамбъла и да влезе в симфоничен оркестър. Той се заглежда в локвата него и тя става като екран и в него вижда оркестър - израз на неговото силно вътрешно желание. Чува глас, който му казва, че скоро ще се реализира неговото желание: „Погледни пак картинката в локвата!" Той поглежда и се вижда облечен в черен фрак и бяла риза в оркестъра при флейтистите. Това видение става през пролетта. През месец юли закриват ансамбъла към МВР. През август той кандидатства като трети флейтист пикулист и влиза в оркестъра като втори флейтист с диригент Асен Найденов. В операта той работи 23 години и е много почитан и уважаван в оркестъра. Винаги първият флейтист, когато имало да се свири дует с флейтите винаги викал Захари да го придружава. Захари се надявал, че скоро ще стане първи флейтист. Идва един флейтист, който дори не завършил Музикалното училище, подкупва ръководителите, като им дава салами и суджуци и те го издигат за първи флейтист, а Захари остава излъган в надеждите си. Тогава Захари се явява на изпит пред немска комисия с немски импресарио за първи флейтист. Издържа отлично изпита и го викат веднага на работа. Но той не може да напусне операта. Захари кандидатства с документите си в импресарската дирекция за отиване в чужбина, но цяла година чака, но няма никакъв резултат. Втората година отива при главният диригент Асен Найденов и го моли да го освободи, за да може да отиде да работи в Германия. Той му отговаря, че ако пусне него, целият оркестър ще тръгне след него. Захари се отчайва от безизходицата, в която се намира и мислено моли Учителя да му помогне. След разговора с диригента в коридора, той среща артистичният секретар Данчо, с когото били заедно в ансамбъла на МВР и го пита защо е така разстроен: „Захари, какво ти е?" Той му казва за отказа на главният диригент, и приятеля му го поканва да отиде следобед в кабинета му. Там, той написва молбата на Захари за напускане на пишещата си машина, поради това, че отива на работа в Германия. Данчо слага неговата молба между многото други документи и диригента я подписва, без да я погледне. При завършване на сезона имат много важен концерт за лауреатите певци в препълнена зала. Диригентът изпуща оркестъра и той понижава с 2 тона. Захари за миг се сеща, че като пиколо може да даде горе верен тон и оркестъра тръгва след неговият тон и така спасява оркестъра от провал. След концерта при него идва партийният секретар и на ухото му казва да подаде документи за отиване с част от оркестърът на турне в Гърция. Захари му казва, че е попълнил документи, напуска оркестъра и заминава в Германия. Оркестърът се научава и повече от половината му колеги го изпращат до Орлов мост, откъдето взима рейса и си отива в квартирата си в Младост 1. Захари има право да доведе семейството си в Германия и жена му да работи подходяща работа. 9.3 За Коледа при него отиват Райка и Александър, и Райка се явява на прослушване за работа в хора на театъра. Одобряват я и я вземат на работа за следващия - есенен сезон, като и дават всички необходими документи, за да се оправи с напускането на работата си в България. Тя се връща в България радостна, че си е уредила въпроса. Но на 5.06.1980 г. тя получава телеграма в 22 часа, донесена от човек да се яви на прослушване пред главният немски импресионер на 6.06.1980 г. след 10 часа в зала България. Гръм от ясно небе. Райка намира щимовете с немските песни, с които се е явила на прослушването в Германия. Цяла нощ си пее тихо до сутринта. В 10 часа отива за изпита си в зала България. Разхожда се в градинката и се разговаря с Учителя, като Го моли да и съдейства да изкара изпита си. Корепетиторката - пианистката Лиляна Бонева я успокоява и подкрепя, като и казва, че ще мина лесно изпита и тя и подава верните тонове. Тогава пред Учителя обещава, ако отиде в Германия, ще е по-тиха от водата и по-низка от тревата. Изкарва прослушването и и казват: „Благодарим Ви. Вие ще работите при мъжът си." Тя им изпяла отлично няколко немски песни. 9.4 Синът на Захари и Райка, Александър завършва Академията по флейта, но не му дават да работи в Германия, но го връщат в България, където по разпределение го изпращат в Кърджали, но мястото било заето и остава без работа. Намират му работа за есенният сезон в Германия и започва да работи. Но, за да остане в Германия, трябва непременно да се ожени и той се оженва за немкиня - негов най-голям враг. Захари няма пари за сватбата и се обръща с молба към свой колега германец да му даде малко пари. Той му казва: „Веднага ще ви услужа господин Василев", и му дава няколко хиляди марки. Захари му написва разписка за парите, а той му казва: „Няма нужда от разписка господин Василев, ние сме колеги и трябва да си помагаме." 9.5 Захари почва да преподава на младежи по флейта. Написва отличен учебник по флейта и си купува сребърна японска флейта. Скоро връща борчовете си. Неговите роднини постоянно искат помощи от него, макар че като идва в България през лятото ги отрупва с подаръци. Те го карат да взима от Германия използвани коли, които те да продават в Пловдив. Захари изхарчва много пари по тях в ущърб на семейството си. Постепенно, както казах на Райка му идва акъла в главата и прекъсва връзките си с тях. Павел му казваше като малък „чичо Сухар", а аз - наборе - родени сме и двамата 1932 г. Той направи разработки на братските песни и Паневритмията за 2 цигулки и пиано. Много хубаво пишеше нотните текстове. Като прекъсна отношенията си с рода си, те атакуваха Райка с магии, и тя се разболя и няколко месеца беше в болница. Сестра Мария и готвеше, а Захари и носеше яденето. Като работи в оркестъра в Стендал, през пролетта на Захари се подува десният палец и той много мъчно свири. През ваканцията идва в България при Мария Маркова. Отива на мястото на Учителя и сърдечно Му се помолил да му помогне да оздравее десният му палец. Молбата му се чува и на другият ден палеца е нормален и той свободно свири на флейтата. Благодари на Учителя и тръгва за Германия да работи. Най-силни атаки набора има от сестра си. Тя си заминава и от другият свят го атакува жестоко и той получава инсулт, парализа и изпада в кома. Германците имат много добри лекари и болници. Обажда ми се Райка по телефона за безнадеждното му положение и аз й казах, че ще се оправи - ще възкръсне. И това стана за чудо на немските лекари. Преди това аз го предупредих да се откаже от старият си атавистичен навик да пуши, защото той ще го доведе до задух и други болезнени състояния. Захари възкръсна, оживя по нареждане на Учителя, постепенно се оправи и взе да говори завалено. Мъчно се движи с количка. Райка го гледа като малко дете. Понеже много се интересува от положението в България, а там нямат (в Стендал) никаква информация, Павел - сина ми започна да му събира вестници с по-важни случки тук в живота и му ги изпраща по пощата. Захари по цял месец ги чете. Чиновниците от пощата в Германия протестирали, че много големи и тежки пакети изпращаме и Павел взе да ги разделя на две. Най-после аз му казах да не му праща повече вестници, защото само се ядосва от бъркотиите, които стават тук. На моя рожден ден Павел го докара с колата и количката му в багажника на вечеря. Заведохме го до Метро и го разгледа. Води го и на зъболекар. 9.6 Синът на Захари, Александър създава в Германия оркестър, на който той е душата и диригента. Може да свири на всички инструменти и правят турнета. Ражда му се син Юлиян. Жена му е поставена да го шпионира и му пречи в работата. Той разбира всичко. В минали прераждания тяхното семейство е живяло в Рига и са били богати с много имоти и много врагове, с които семейство Василеви се среща в Германия. Тези техни врагове решават да ги унищожат като им пречат системно във всичко. Най-лошо се отнасят българите (комунисти) към тях. Опитват се да пречат на Сашо, но целият му оркестър го обича много и го поддържа във всичко. Преди няколко прераждания Захари е бил дете на Райка и тя го е изхвърлила на улицата като безпризорен. Той се омъжва за нея и иска да си отмъсти за миналото и се отнася много зле към Райка, а и целият им род и е враг. Тя е бременна със Сашо и стига до положение да иска да се самоубие - да се хвърли под влака. Това нейно притеснение се предава на детето. Тя много мъчно изживява примиряването на двата рода. Като ходех в тях и виждах състоянието, казах и, че тя е стълба в семейството и всичко, което става в него ще се отнася до нейната глава. Учителят ще и помогне Захари да промени характера си и да почне да я обича и понеже не го е отгледала в миналото, сега на стари години ще го гледа като малко дете, което прави и сега. Александър заболява и се явява тумор в мозъка му. Той е изключително музикален и от ангелската йерархия и решава да се пожертва за семейството си, за да останат членовете му да живеят. Казах на Райка да не му правят операция, защото ще си замине. Тя, объркана от трудното положение, в което се намира любимият и син, се съгласява на операция и той си заминава на 2.11.1993 г. на 35 годишна възраст. Това е страшен удар за Райка, но ръцете на престъпниците се връзват и Сашо отгоре ги пази. Почва редовно да им се изявява. Когато Райка е много тъжна, той запалва осветлението, или включва телевизора, по който свирят любими негови мелодии и после сам се самоизключва. 3 пъти спасява брат си Георги от саботажи с колата му. Когато някой път Георги бърза за някъде, а колата му не запалва, вика Сашо, и веднага пали и тръгва. Последният път с писмо предупредих Райка за голяма опасност, за катастрофа с Георги (той работи с един голям ТИР). Всяка събота той ги разхожда с колата си. В нея били и внуците Рая и Матиас. Враговете му залели с течност рамото на лявото предно колело. Георги кара бавно при някакви магазини, колелото пада, но колата не се обръща и Георги я спира веднага, и ги качва на такси да си отидат. Преди това Сашо го задържа да отиде до колата си и в това време тя пламва и изгаря, но Георги не е излязъл от дома си - сложена запалителна система с часовник. 9.7 Дъщерята на Райка - Мария не и дават да следва и тя е принудена да се омъжи за един груб немец и така с немската фамилия учи в консерваторията в Лайпциг и завършва пеене и става певица. Мъжът и е крайно немузикален и е против нейната работа. Ражда син и дъщеря: Матиас и Рая. Немецът я упреква, че децата не били от него. Тя му казва да направят проверка по кръвта, но той да плаща за опита. Тогава той се отказва. Бил е много против второто дете и я карал да абортира, но тя ражда Рая. Мъжът и не я е пускал да ходи до майка си и баща си, до брат си и бил много против българите изобщо. Аз и писах едно дълго писмо по въпроси, които ми задаваше, че до една година ще се разведе с него и ще се освободи от това робство. Мъжът и взимал и от нейните пари, по цяла вечер пиел бира в кръчмата. Точно, когато искал жена му да абортира, седнал да пие с някакъв китаец. Един германец направил бележка да не пие с този чужденец. Той му отговорил, че това не е негова работа. Като тръгнал за дома си двама германци го нападнали, набили го хубаво и му пукнали главата, и тогава дал съгласието си Мария да роди детето, с което е бременна. Аз и писах, че небето ще и помогне и така стана. Мъжът и се разстройва психически. Тя започва да си крие парите, за да не ги пие мъжът и. Той и крещи, вика против нея и започва да я души, тя вика и я спасяват и той напуща домът и. Сега са в процес на развод. 9.8 Синът на Райка - Георги Василев изкарва казармата и се обажда на майка си по телефона. Веднага я викат от операта и я пита какво да прави. Тя му казва да отиде при един комунист, приятел на Захари да му съдейства да го пуснат в Германия. След седмица Райка пак я викат на телефона и пак се обажда синът и казва, че човека при когото го пратили не му помага, а му пречи. Райка се помолва и му казва да опита сам на Дирекцията при Лъвов мост. Отива и успява и заминава в Германия. Там посланикът казал на Райка да си отиде в България и сам да си изкарва прехраната и да не е готованец при майка си и баща си. Намират му работа и той прави опити 2 години да следва, но българите там, които завиждат за големите успехи на Захари, всячески му пречат и той не може да влезе в университета. Георги се отказва от следването, той е много добър и става приятел с много германци, и те го насочват да следва специален курс за шофиране на тежко товарни тирове. Той завършва отлично курса и му поверяват един нов ТИР с който цяла седмица обикаля Германия и е свободен в събота и неделя, когато разхожда родителите си. Подтикван от Сашо създава подобно на него оркестър и репетират редовно. Има си приятелка - германка, която напуснала мъжът си, понеже редовно я биел. Обикнала Георги и го гледа като дете и му помагала във всичко. 9.9 Любимият син на Мария Маркова,* Стоян Марков се учи отлично и завършва гимназията. Една от преподавателките му казва, че той е изключително умен и ще стане професор. Казармата променя този му светъл път. Отива да отбива военната си служба в Телиш, в авиацията - 3 години. Там го пребиват от бой и отива в болница. Дълго време не се обажда и Мария с Райка отиват в Телиш да го видят. Намират го в болницата в тежко положение. Разболява се психически, но той постоянно говореше срещу терора и безобразията на комунистите. Аз съм говорил с него и го посъветвах да си мълчи, но той е изживял много тежко нещата. Комунистите го пратиха в психиатрията в Курилово. Сестра Мария често го посещава и му носи храна. След години той не можеше сам да се оправя и го освободиха, и той взе да живее в апартамента, който получи срещу домът им на ул. „Тотлебен". Мария по часовник точно му носеше сготвена храна сутрин, обед и вечер. Понякога той я блъска и й се кара (духовете в него), но Мария го търпи, докато Екатерина го изтегли в САЩ и там го пооправиха в болниците им. 9.10 Екатерина Маркова завършва литература и става учителка. Живееше с майка и Мария в къщата на Тотлебен, където аз често ги посещавах. Омъжи се за един Пирин, с когото никак не можеше да се разбира. Роди син Богомил и дъщеря Надежда, които ги отглеждаше сестра Мария. Бяха се разделили с мъжът си, но той пак се присламчва към нея и забременява трети път. Идва Райка и решават да абортира. Оттогава напълно прекъсва връзките си с Пирин. Срещу старата им къща и мястото им дават 2 апартамента, но най-малката им леля Милка се намесва и дават още един панелен апартамент за Райка и стават 3. Понеже Райка намира, че малко им е дадено за това място на основна магистрала и до трамвайна и рейсова спирка, отива в съвета и търси правата си. Иска да и върнат старата им къща, която не била разрушена още и мястото им. _______________________________________ *Мария Маркова има три деца: Райка. Стоян и Екатерина. Те и казали:" Добре, щом върнете трите апартамента, ще ви върнем мястото." Райка им казала: „Ние сме ги платили". Тогава млъкнали. Екатерина създава една дисидентска група и към дома й се отправят стотици писма с молби от хората, пострадали от комунистите и търсещи подкрепа. Екатерина я викат 40 пъти в Милицията. В Пловдив за някакъв митинг я арестуват. Тя имаше приятел от Братството, когото много тормозят в къщи, че е от Братството и жена му го изгонва от дома му. Той отива в гората и се обесва. Екатерина ми съобщи, и аз отидох при нея. Слязох от трамвая на площад „Македония" и по улицата, покрай градинката и излязох на улицата и видях, че от към гаража идва Христос със строго изражение. Срещнах Го и Го попитах: „Господи, къде отиваш?" - „Отивам да спася една душа да не влезе в животинското царство." Христос се изгуби. Това беше тази страдаща душа, която от голям тормоз се обеси. Екатерина работи в хотел „Шератон" и успява да даде едно писмо на американка, говорещо за лошото положение, в което се намират българите в момента. Американката го разпространява по медиите на целия свят. Правителството е много засегнато от разпространеното по света сведение и написва във в. „Работническо дело" на края в едно малко място, че някои преследвани хора могат да напуснат България, между които е и Катя Маркова. Райка прочита съобщението и веднага съобщава на сестра си. Тя отива в Австрия с цяла група българи, но към нея се прилепя един агент, провокатор - д-р Христо Сватовски (психиатър). Австрийците ги питат къде искат да отидат и по настояване на приятеля й Сватовски отиват в САЩ заедно с децата. Живеят в Ню Йорк и след 2 години Катя разбира, че Сватовски взима 3/4 от емигрантската помощ за тяхното семейство и той ги е ограбвал през това време. Катя взима децата и отива в Буфало, където работи в една библиотека и още живее там. 9.11 С Мария Маркова се запознахме в 1939 г. на големият събор на Братството. Тя посещаваше редовно беседите и участваше в братският живот. Имаше много приятелки между сестрите. През 1944 г. мъжът на най-малката й сестра Милка - Георги Александров Добрев попада в плен при германците. Веднага Димитринка с Мария и Милка отиват при Учителя и го молят да съдейства да се върне от плен мъжът на Милка, за когото тя много плаче. Учителят им казал, че ако Георги се върне няма да е добре за дъщеря и Цанка, а ако остане там, всичко ще върви добре за детето. Милка настоява, и мъжът и Георги се връща в България. Цанка в 10 клас заболява психически и цял живот не е добре. Това са резултатите на непослушанието на Бога. Подобно е положението и със сина на Катя - Богомил, който заболява психически, но американците го оправят в своите институти и той завършва висше образование по самолетостроене. Писа ми няколко пъти, но понеже слагал в плика и долари, писмата не стигаха до мене. Изобщо има много лабилна психика. Сестра му Надя също учи добре и всяко лято идваше на гости при баба си. Тук имаше приятел много по-голям от нея и висок, за който мислеше да се омъжи, но разликата в годините е голяма и него не го пуснаха в САЩ и отношенията им престанаха, особено като си замина Мария и тя не идва в София. Както споменах всяко лято Захари и Райка посещават сестра Мария и и помагат. Тя беше добре и често посещаваше мястото на Учителя и носеше и сготвена храна, която раздаваше. Беше изключително гостоприемна и ни посрещаше много добре, когато и отивахме на гости с Елена и Павел. Катя както казах взе Стоян в САЩ и баба Мария нямаше вече едно постоянно сериозно задължение да го храни. Тя от възрастта - 90 години, почна да лежи и да си почива. Беше много сензитивна и като я гледаше Надя през лятото на 1997 г., често става посред нощ и готви ядене няколко тенджери с ядене, защото ще и дойдат гости. Действително идваха и гости, но невидими, които не ползваха яденето, а Надка и приятеля и го ядяха цяла седмица. Често вареше по цяла тенджера кафе и няколко пъти изкипява и те по цял ден чистят мястото, което е залято. Обикновено като и отивахме на гости Елена приготвяше хубава баница, която я изяждахме общо. Като отидохме веднъж при Мария, Надежда ни се похвали, че баба Мария се укротила и не готви вече посред нощ, а само почива. Аз я оставих в хола и отидох в стаята на баба Мария, която се беше излъчила и не даваше признаци на живот. Аз я погледнах между очите и изпратих силна мисъл към душата и, тя отвори красивите си сини очи и ми каза: „Ама ти си ми дошъл на гости, ще стана да те нагостя." Скочи и отиде в кухнята и приготви ядене, което с баницата хапнахме. Възстанови се, не беше яла няколко дена. При нея имаше много квартирантки, които я ограбват - крадат лъжици, ножове, чинии и други. Катя, като беше в София ме попита за сестра Стойка - дъщеря на Златка от Айтос. Аз и казах, че познавам майка и и баща и. Те са много честни и добри хора. Катя взе като квартирантка и досега продължава да живее в квартирата и й да я пази. През есента дойдоха на смяна Захари и Райка, които се пенсионираха да гледат Мария. През март 1998 г. Учителят ми каза веднага да отида при двете Марии - Шопова и Маркова. Отидох при Маркова (за Шопова съм описал). В хола заварих Захари и Райка и подехме разговор. Аз прекъснах и им казах, че съм дошъл да видя сестра Мария и отидох в стаята й, и видях, че е в кома. Пратих и мисъл, но тя не се върна. Разтрих и малкия мозък, въздъхна, взе да диша и отвори сините си очи и ме погледна. Нямаше сили да говори. Изправихме я на леглото и постояхме около нея. Мария обичаше много Екатерина, а с Райка имаше по-студено отношение, имаха някаква карма да разрешават от миналото. Ние с Еленка си тръгнахме, а тя легна в леглото си да си почива. По едно време прави опит да се изправи, но не може. Райка я вижда и казва: „Мамо, ти искаш да седнеш, аз ще ти помогна", и я повдига и завива с одеялото. Мария я прегръща и Райка и така стоят прегърнати повече от час и Захари ги наблюдава. Учителят ми каза, че те двете имат да разрешат някаква карма, и трябва да живеят един цял живот в бъдеще. Той ме изпратил да я върна в живот и като се прегърнали и стояли повече от час, кармата се разрешила и в бъдеще ще се срещат като добри приятели - братя и сестри. На другият ден - 14.03.1998 г. тя напусна този свят. Отидохме с Елена и се простихме с този голям труженик на Божията нива, с това голямо любящо сърце, което започна да тупти в духовният свят. Брат Захари дойде в нас и аз му дадох молитвите за заминал и той започнал да ги пише. На третият ден сутринта към 5 часа довършил молитвите и лампата на масата пред него изгоряла. Тогава той си спомнил думите на Мария Маркова, че ако си замине преди него, в третият ден ще му загаси лампата. В деня на погребението аз с Албена, Николай и други приятели отивахме на Мусала да посрещнем пролетта. След обед преди заслона „Хималай" Албена изтърва едната си ръкавица и вятъра я духна надолу. А по въжето горе трябват две хубави ръкавици. Свалих раницата и таман наближих ръкавицата, вятърът я отнесе по-далече. Сетих се и извиках: „Марио, не си играй с мене. Спри ръкавицата да я взема!" Ръкавицата остана като закована, макар че вятърът се усили още повече. Взех я от снега и благодарих на Мария за доброто, което ми направи. Точно тогава я погребваха. Предадох ръкавицата на Албена и я помолих да внимава много, защото ни чака изкачване по въжето.

Мария Шопова 8.2 Тя ражда две деца - дъщеря и син и ги отглежда в яслите - Йорданка завършва химия и както е обикновено в България работи това, което не й е работа. Става главен инспектор в Министерството на финансите и прави ревизии на най- големите комунисти и много от тях ги дава под съд. Имаше много неприятности, и често идваше при мен да се съветва по сложните ситуации, в които изпадаше. Понеже отлично си гледаше работата, макар, че не беше партийка дълги години работи на този отговорен пост. Йорданка има две дъщери и много мъчнотии с отглеждането им. 8.3 Малката Арлета е при баба си Мария, която я отгледа до 18 години. Всички несгоди и товари, изживени от дъщерите й се сипеха върху главата на сестра Мария Шопова. Арлета учеше цигулка в Музикалното училище и го завърши. Стана добра цигуларка. Арлета беше претенциозна и работата не й вървеше. Скоро напусна свиренето. Баща й Павел беше главен инженер на Кремиковци и много обичаше дъщеря си и сестра Мария, която я гледаше. Арлета беше красиво момиче и обикна едно момче, с което имаше хубаво приятелство. Тя ме обичаше и мен. Веднъж като приказвахме, тя се разсъблече гола пред мен и баба й и ме попита какъв ще е живота й занапред. Погледнах я и казах, че ще мине през големи страдания, особено в отношенията си с момчетата. Минаха няколко месеца и няколко момчета, които завиждали на приятеля й, го убиха и Арлета изпадна в голяма депресия. Докато живееше при баба си, тя 18 години е вегетарианка, като отива при баща си, той я кара да яде месо, и Арлета се отравя и едва я спасяват в Пирогов от смърт. Това я разстрои напълно и изгуби всичко духовно, насаждано от баба й Мария 18 години. Отиде в чужбина, където работеше с цигулката си. Върна се в България и още не може да намери равновесие в себе си и често боледува. 8.4 Разказите на Мария Шопова През Мария Шопова минаваха всичките им мъчнотии и тя ми казваше: „Светозаре, дала съм 10 молби до Бога, ако дойда в друг живот на Земята, да не се женя за никого - да им нося товарите от глупостите, които правят." Освен внуците си, Мария имаше над сто приятелки, на които беше изповедница и им помагаше много в мъчнотии, които имаха в живота. От това често се натоварваше извънредно, и аз често трябваше да ходя при нея, да й помагам. Имахме много силна вътрешна връзка и само като я помилвах, тя излизаше от болезненото си състояние. Мария обичаше много планините и посещаваше често Рила и Витоша. На Витоша имаше една заградена от лешници полянка, наблизо извор, където повече от 10 години прекарваше през лятото. До нейното място сега е международната станция на лифта от Симеоново до „Алеко". Имаше дотам коларски път и зет й Павел я закарваше дотам с багажа й. Там Мария прекарваше в тишина и спокойствие повече от месец. На изток от там се виждаше добре изгрева на Слънцето. Веднъж сестра ми Величка отива при нея и по пътя се спъва и пада. Една голяма пръчка се забива в кракът й. Мария изважда пръчката, промива и бинтова раната й. Тя беше изключително мека и благородна, с голямо добро сърце и разположение към всички страдащи хора. Мария е родена в Пловдив и семейството й било комунистическо и някой от нейните роднини загиват. Благодарение на това, че отива да учи шивачество в София, тя се спасява от честите провали, които ставали с комунистите от Пловдив и остава жива. В хороскопа й на Асцендента й изгрява зодиакалният знак Водолей с Уран на Асцендента съвпад с Марс. Това й дава голяма изобретателност, силна интуиция и голяма сръчност в работата си. Още в училището се отличава като най-добра шивачка и моделиерка. Това се подчертава и от отличните аспекти, които има господаря на кармата й, и покровител на занаята й - шивачеството (Сатурн - ретрограден тригон със Слънце, тригон с Меркурий, тригон с Марс, тригон с Юпитер, полусекстил Нептун, съвпад Плутон, латитюд Марс и Юпитер). Освен това Сатурн е в знак Близнаци, което дава научна насока на моделирането и голямо задълбочаване и прецизно изпълнение на всеки модел. Мария Шопова е отлична модистка и прави нови модели дрехи и за хубавата си работа получава като награда „Златна игла". Явява й се Учителя във видение и й казва да прави и шие модели, които да бъдат абсолютно симетрични. Да няма странични копчета и други допълнения, които нарушават симетрията. Мария шиела, и преди да свърши работата си, казвала на клиентката си да й плати колкото тя желае. Така тя отглежда двете си дъщери и облекчава много мъжът й Стефан по грижите за семейството й. Зълва й често ходела в съвета и я клеветяла, че шие частно, много пъти я глобяват. Тя плащала глобите и продължавала да обслужва хората. Тя е шиела на най-високопоставените дами в София. Едновременно с работата си, тя редовно посещава беседите на Учителя в салона. В 3 часа сутринта се събирала група на повече от 10 души, живеещи около гарата и заедно са тръгвали за беседа и винаги са отивали на време. Тя пееше много хубаво братските песни. Най-много тя обичаше песните: „Аз в живота ще благувам" и „До ще ден". Понеже беше свързана с много хора, които я обичаха, остана 4-5 години по-дълго на Земята. Дъщеря й Йорданка се беше залепила за нея и не даваше и дума да става за нейното заминаване. Тя се грижеше години за Мария и когато често тя загазваше, я изпросваше от Учителя да живее още известно време. Мария редовно ми даваше всеки месец десятъка си, и аз го внасях в братската каса. 2 години преди да си замине събра десятъка си и направи чешмата на Мястото на Учителя. Това е един много хубав спомен, показващ нейният красив духовен живот. Тя имаше непреривна връзка с Учителя и изпълняваше точно всичко, което й нареждаше Той. Есента на 1970 година отидохме със сестра Елена на хижа Мусала. Там заварихме Мария Шопова, Ваня и още една сестра, решили на другият ден да се качат на връх Мусала. Ние бяхме отседнали в дървените бараки и им предложих сутринта заедно да тръгнем нагоре. През нощта времето се промени. Заваля сняг и натрупа 30-40 см. Сутринта, като отидохме с Елена при тях, те не искаха да тръгнат, защото беше много хлъзгаво. Предложих на сестра Мария да тръгне с мен и да я водя за ръка. Качихме се на Мусала в снега и следобед се прибрахме в хижата, като на отиване и връщане държах Мария за ръка. По гащите й се беше набрал на топки сняг и тя ми каза да ги събуе. - „Не. нали ще изстинеш" й казах аз. Това беше нейната последна екскурзия с мене до връх Мусала. Преди хижата нейната приятелка падна на равното. Това е език. На следващата година тази душа напусна този свят. В дома на Мария дълго време живя с. Ваня. Нейният дом беше широко отворен за нашите братя и сестри, които посещаваха Изгрева и Учителя. След заминаването на Учителя в нейният дом се провеждат редовно беседите с около 30 братя и предимно сестри. 8.5 Мъжът й Стефан е началник в Кремиковци и построява няколко бараки в двора. В една от тия бараки сестра Мария подслонява един брат, Господин, който дълги години живя при нея. Тя го поддържаше с пари и продукти до заминаването му. Там се подслони и сестра Димка и синът й Николай. Мъжът й Стефан я оставяше Мария свободно да ходи на беседи, в планината на екскурзии. Мъжът й е голям началник в Кремиковци и се влюбва в една негова подчинена. Веднъж Мария като се връща от екскурзия намира домът й разтворен навсякъде. Тя поседяла известно време долу и решила да се качи горе на втория етаж. Там тя вижда, че мъжът й е легнал с любовницата си, а там е и майка му София. Тя слиза долу, мълчи и нищо не им казва. Стефан продължил да се среща с тази негова подчинена. Мария решава да й отмъсти. Облича се хубаво с най-красивите си дрехи, оправя косата си и отива в канцеларията на началника на мъжът й. Мария била много красива, отлично облечена и сравнение не може да стане с любовницата на мъжа й. Връща се в къщи и решават заедно с Димка и Йорданка да отидат в квартирата на любовницата му и да й отрежат косите. Като стигнали до квартирата, ръководителя на Мария й наредил да не прави това зло. Йорданка упорствала, но не й отрязали косите. Скоро след това тази жена заболяла и й опадала цялата коса. Така небето извършило естествено онова, което Мария искаше да направи насилствено. 8.6 Братът на Мария е женен, но си имал приятелка. Мария държала много да живее с жена си, която била отлична стопанка с много добър характер. Приятелката на брат й отива при Мария и тя я вкарва да седи в кухнята, като остава малко открехната вратата. Дошъл брат й и започнали да говорят за нея и брат й я нагрубил като казал какво мисли за нея. В кухнята тя чула всичко. Не могла да издържи и излязла да се кара с брат й. Брат й се скарал с Мария за номера, който й погодил. Така те се разделили и брат й останал да живее с жена си. При Мария идват гости от Петрич - Крум и Кирчо, от Смолян - Добринка. Приятелите от Смолян, когато се разболяла я посещавали често и й помагали. Посещаваше я брат Ключанов от Пловдив, Павлина Даскалова от Търново, Малина Класса от Полша и др. На 19.05.1976 г. си замина мъжът й Стефан. Тогава разделят къщата на две и горе, на вторият етаж отива да живее зълвата на Мария, а тя на първият етаж. 8.7 Зълвата (Това е Радка Филипова - сестра на мъжа й Стефан Шопов) я ненавижда и има много лошо отношение към Мария. Постоянно й прави бели - тропа й отгоре, и я безпокои. Налива вода и я наводнява, като разваля мазилката по таваните и стените. Постоянно й прави черни магии, но Мария не я хващат магиите (тя е от ангелската йерархия). Зълвата й накрая решава да я уплаши и така Мария да получи инфаркт и да си замине. Една сутрин рано зълвата се хвърля от балкона и пада на стълбите пред вратата на Мария и умира. Идва милиция и много хора, а в това време Мария спи дълбоко, така небето я предпазва да види тази грозна картина. Дигат я, откарват я в болницата за аутопсия и чак тогава Мария става, и се научава, че се е освободила от едно неизцелимо зло. Мария беше много чувствителна и като отидеше на гробищата да изпраща някой заминал, цял месец не можеше да се оправи. Предложих й изобщо да не ходи на гробищата, защото ние, като отидем там светим и по нас се залепват много тъмни престъпни духове, които искат помощ и докато се освободим от техните влияния, може да мине повече от един месец. През 1968 г. аз заведох моята приятелка Еленка при Мария Шопова и тя я обикна много. Имаха силна връзка от миналото. Ние често я посещавахме. 8.8 Веднъж Павел и Йорданка ни поканиха на гости и Елена им направи две баници. Павел я призна за голям майстор на баниците. Подобни баници му правила майка му. И двамата останаха много доволни от нашето пребиваване. Павел не беше комунист, но много способен машинен инженер и затова заемаше длъжността главен инженер. На общозаводското събрание го обвиняват в допускане на грешки и искали да го уволнят. Павел им отговорил: „Вие ще ми направите най- голямото добро, да ме освободите от този затвор и отговорност за кривите работи в производството. Кой ще дойде на моето място?" В завода стават няколко аварии и го обвиняват, че не следи добре процесите и той е виновен. Той отива в завода, скрива се и наблюдава цяла нощ кой какво работи в цеховете. Вижда, че към полунощ идва партийният секретар на завода и увеличава притока на газ в пещите, което води до взрив или пожар. Веднага алармира милицията и го хващат на местопрестъплението, слагат му белезници и го откарват в затвора. Павел му казал: Хванах ли те престъпнико." Синът ми Павел много обичаше сестра Мария, и като отивахме при нея той лягаше в леглото й и спеше. Мария никого не допускаше да ляга на леглото й, но Павел винаги го приемаше и по-късно, когато порасна и стана голям. Имаха силна вътрешна връзка от миналото. Мария не допускаше и сестри да лягат на леглото й. През зимата на 1998 г. Учителя ми каза веднага да посетя двете Марии - Маркова и Шопова. За първата ще разкажа, когато говоря за нея. 8.9 Отиваме със сестра Елена при Мария Шопова, която изстинала. Лежи в леглото сив кома, а двете й дъщери се чудят какво да я правят. Отидох при нея, разтрих главата й отзад и тя дойде в съзнание. Дадох й чаша гореща вода да пие, като й казах, щом закъса да пие непрекъснато гореща вода, докато се оправи. Тя седна в леглото и пожела да хапне от това, което Елена беше донесла. Нейните крака са много горещи и тя ходи постоянно боса. Било й много горещо и тя отворила прозореца, и седяла на течението няколко часа и изстинала дълбоко. Стана от леглото и взе да ходи. На другият ден сутринта й става лошо, но веднага си спомня моите думи, че трябва да пие гореща вода и започва да пие няколко чаши една след друга и положението й се подобрява. Като я посетихме пак, тя ми благодари за помощта и за горещата вода, която почна редовно да пие. По-рано отидох до Мария Шопова и я заварих на леглото в кома. Било й много тежко и дошла една съседка и започнала да я разтрива и й става още по-зле. Аз се приближих до нея, помилвах я по лицето, и й казах: „Марийке, ти си здрава и всичко ще ти мине." Веднага й стана добре и тя слезе от леглото да ме почерпи. На другият ден ми каза, че от ръката ми излязла светлина и веднага дошла на себе си и сега се чувства много добре. Много трудности имаше Йорданка, за да осигурява пари за тока, понеже печката денонощно гореше. Мария не искаше да получи помощ - пари от никого. Тя говореше и учеше младите да дават десятък от това, което припечелват, за да имат Божието благословение. Мария падна в дома си и счупи ръката си и изкара няколко месеца със силни болки. През зимата на 2001 година от студа се пукат тръбите и с вода се залива двора и къщата. Успяват да се справят с това бедствие. Правиха ремонт на стаите в партера, където живееше един с бръсната глава, направил престъпление и там се укриваше. Мария със своята малка пенсия му плащаше всичко: тока, телефона, водата. Понеже имал много да плаща, този човек избягал и оставил вещите си. Изхвърлят му вещите и правят ремонт на стаите. През зимата на 2002 г. при Мария отиват Стефка и Павел, зет й и разговарят до късно и си отиват. Мария е в леглото си и се сеща, че трябва да пусне чешмата да тече по малко, за да не замръзне. Става и пуща водата, но на връщане към леглото пада и си счупва таза. Пълзи по земята, намира телефона и се обажда на сестра си, която идва с нейната дъщеря и я вдигат и слагат в леглото, (Това е резултат на лошите мисли и атаки, отправени към Мария.) Дълго време лежа и не можеше да стане от леглото. Много пъти идва в положение да заминава, но Йорданка я изпросва от Учителя да се продължи живота й като дава от своя и закъсва. Аз се допитах по въпроса до Учителя и Той ми каза, че това отлагане не е добро за Мария, защото страда много като постоянно лежи и не може да става, а и срока за заминаването й е дошъл. Казах на Йорданка да остави нещата в ръцете на Бога, защото и тя изнемогва. Бяха взели и жена да я гледа нощем, а през деня Йорданка. Мария имаше едни памучни чорапи от Учителя, които беше обещала да ги даде на дъщеря си Йорданка. Йорданка, като боледува, взима един чорап, слага го под възглавницата и на сутринта е здрава. Веднъж Елена отива при Мария и тя й дава двата чорапа, понеже Учителят й казал да ги даде на мене. Йорданка се сърди малко, но щом са в мене е доволна. Преди години тя желаеше да се омъжи за мене, аз й отказах и тя се омъжи за Павел. Мария й казала да ми предаде някои неща, албум със снимки и десятъка й за този месец. Аз редовно го взимах от нея и го предавах в братската каса. Тя беше сложила в плик точно 88 лева, толкова, колкото бяха годините й. Беше ми написала и едно стихотворение. Ние с Елена често я посещавахме и тя винаги ни се радваше. Мария помолва Елена да не изоставим Йорданка, а да се погрижим за нея след заминаването й. Ние й обещахме и сега изпълняваме обещанието си. Тя често казваше на дъщеря си Йорданка: „Йорданке, не се сърди, че аз обичам Елена повече от тебе." Оплакваше ми се, че иска вече да си отиде, а Йорданка я спира. Мария ни казваше: „Елена, аз и от другият свят ще ти помагам и съдействам." Тя обичаше песента „До ще ден" и обичаше да й я пеят, а тя да слуша. Аз често я разтривах и намалявах болките по тялото й. С нея направихме много снимки. Павел я обичаше много и често я посещаваше, а беше и е добър приятел с Йорданка. Тя се разболя от задух и отиде на лечение в болница и остави за известно време Мария. Едва се излекува. Много се тревожеше за майка си. Постепенно прие моята теза - да остави нещата да станат, както Бог желае. Елена посети Йорданка в болницата и лицето й светнало като я видяла и благодарила за вниманието, които й оказала. 8.10 При Мария Шопова отива сестра й да я гледа. Елена се обажда по телефона да й занесе някакво лекарство. Мария се обажда: „Никой да не идва, не разрешавам да идвате, защото има кой да ме гледа," Аз казах на Елена веднага да отиде. Тя отива, занася лекарството и храна, а Мария я посреща много добре. Няколко пъти ходихме с Елена, звъним на звънеца, но тя пуснала телевизора и не ни чува. Аз намирам един дълъг прът и чукам по прозореца силно и чак тогава ни отваряха. Отидохме с Елена при Мария при смъртта й и Йорданка ми предаде последният й десятък. След продължително боледуване на 8.06.2003 г. в 15 часа без 10 минути Мария Шопова напусна този земен свят. На погребението отидохме със сестра Елена. При гроба се изказаха няколко души и накрая проведох кратък наряд* и казах няколко думи за този отличен служител на Бога. _____________________________________ *Виж« Изгревът» том ХI стр. 674-678, N57-62, молитви за заминали братя и сестри. След като си отидохме в къщи, ме заболяха зъбите тотално. Викнах Мария и я питах: „Мария, какво е това нещо от тебе?" Тя ми каза, че не е от нея, а от стотината приятели, които са се въртели около нея и са изсмуквали енергия, като вампири от нея. Започнали да смучат и от мен. Горката Мария! На какво терзание е била поставена от тези нейни „приятели", от неразбраната цивилизация. Аз взех бързи мерки и доста трудно ми минаха зъбите. Мария отгоре вижда отлично как живеят тежко и неразумно - в безлюбие роднините й, и многото противоречия, които ги спъват и иска да им помогне и оправи живота им. Прави големи усилия, но не може да помогне на дъщерите и внучките си. Явява се на сестра ми във Франция боса, както ходеше в дома си и почти нищо не говори. Казала й, че е много доволна от моите молитви, които й помогнали в духовният й път нагоре. На годишнината отидохме тримата - Елена, Павел и аз. На гроба й направен с ограда и Пентаграм, проведох наряд и казах няколко думи за този мой отличен приятел и съработник в Божието дело. Чорапите, които ми даде Мария от Учителя ги поставих при моите чорапи и като сме тръгвали за градината в Айтос съм ги взел със себе си да ги обувам. Отидохме в град Поморие на плажа и аз се събух, за да се умия. От единият чорап изпадна една книжка, на която пишеше, че това са чорапи на Учителя. Елена ги изпра и аз ги сложих при ризата, която имам от Учителя.

6. Мария Шопова се омъжва млада и попада при трудни семейни условия. Свекървата и София не успява да я обикне. Свекърът и мъжът и са месоядци и обичат много да им угажда. Тя мълчи и търпи всички обиди и лоши думи. Шивачка е и работи с голяма любов и отлична обхода към клиентите си. Всички я обичат. Свекървата забелязва хубавото и отношение и казва, че е магьосница. Омагьосва всеки, който идва при нея, а синът и Стефан бил изял цяла ливада с магии. Мария и отговаря, че и към нея отправя магията на любовта, но тя не я приема. Много и тежи, че трябва да купува и готви месо на мъжа си. На един Великден решава за последен път да сготви и да каже на съпруга си да я освободи от това задължение. Купува най-скъпото месо и казва желанието си. Той отговаря: „Добре, аз ще си сготвя". Взема месото, прави пълнежи, подготвя една тава и казва, че като се върне ще го опече. В работата му става лошо, получава дизентерия и три дни лежи в болницата. Приготвеното месо го изяждат котките. Мария благодари в душата си за случилото се и отива на Витоша към местността Присоите. Към средата на пътя започва да и ухае един особен, силен аромат, който я придружава дълго време. Вдъхновява се, започва да пее братски песни, олеква и на душата и разбира, че Учителя е с нея. Скоро присъствието и аромата изчезват. Тъй като е Тома неверен - си казва: "Учителю, покажи ми, че наистина ти си бил с мене, тъй като не те виждам." На Присоите Иван Антонов казва на групата от приятели, които са около него: „Сега ще дойде една душа, която Учителя я придружава по пътя." Мария пристига при тях и всички я поглеждат и ахват. Тя се смущава и сяда до Влад Пашов. Пита го защо така са ахнали братята и сестрите и той и съобщава предсказанието на Иван Антонов, че този, който идва сега е придружен от Учителя, това е тя. Мария Шопова обича истински свекървата си София и каквото и каже, тя се съгласява с нея. София и казва, че е пазарджишка циганка, а Мария и отговаряла, че е такава, не може да се измени. Тя търпи всички обиди и й казва сестра София. Тя и отговаря: "Не съм ти никаква сестра." Тя я обижда, а Мария и казва: „Колко си добра сестра София, Бог да те благослови!" В нейното лице Мария вижда един добър работник за Бога и делото Му на земята, но която не може да се освободи от ревността. От нея Мария приема новото, става вегетарианка и почва да посещава редовно беседите на Учителя. 7. Със София Шопова се запознах на Изгрева през 1939 г., една неделя, когато тя идваше редовно на беседи. Аз бях малък, но братският живот ни свързва и станахме приятели, както аз лесно се сприятелявах с възрастните братя и сестри. Имахме някаква силна връзка от миналото, която продължаваше и сега с по-голяма сила и тя много ме обичаше. По-късно се сприятелих и със снаха и Мария Шопова. При един разговор с нея, тя ми разказа как се е свързала с Учителя. Мъжът и бил чиновник по железниците с малка заплата - недостатъчна за нуждите на семейството и. Тя се принудила покрай голямата си домашна работа да шие на чужди хора, и изкарва по някой лев. Една вечер решила да довърши една поръчка и да шие до 24 часа и тогава да си легне. Мъжът и като никога се върнал по-рано, доста уморен. Хапнал и веднага легнал и заспал. София макар, че била много уморена от домакинската си работа не спирала да шие. Погледнала уморено към часовника, който показвал 24 часа без 15 минути. Уморения и поглед се плъзнал по стената и стигнал до прозореца, на който забелязала, че се появил един бял облак. Тя заковала погледа си в този феномен и забелязала, че в облака се очертава една фигура на възрастен човек до кръста, облечен в бяла дреха, косите и брадата му също бели, а очите му меки, но светещи. Скача от стола от уплаха, и иска да вика, но до себе си забелязва жена, обърната с гръб към нея. Тя протяга ръката си и я слага на дясното и коляно и й казва: „Не бой се!" София, макар и силно уплашена от видяното я попитва: „Кой е този, който виждам в облака" - „Спасителя, на когото се помоли!" София коленичила и почнала да се моли. Непознатата запява песен, неизвестна за нея, която тя никога не била чувала. Непознатата и казва и тя да пее с нея и София запява. Песента свършва, а жената е още до нея гърбом и си крие лицето. София я попитва: „А ти коя си?" -Света Петка" и отговаря тя. София бързо излиза от унеса, в който била изпаднала от сърдития вик на мъжът и, събуден от песните, който скача от леглото и й казва: „Ти си полудяла!" Какви песни пееш посред нощ и ме събуди. Не знаеш ли, че съм преуморен. „Чакай бе, вика тя. Не съм луда и слушай дати разкажа, но да отидем в стаята на децата, защото тук ме е страх." София му разказва за видението, което имала, а мъжът и се успокоил и легнал да си почива. На другият ден София отива в черквата и оглежда всичките икони, но никъде не намира образа на видението, което видяла. Ходила на манастири и други черкви, но образа на светлият старец никъде го нямало. Минали 19 години, през което време се местили в различни градове на провинцията. В съзнанието и останал незабравим светлият образ на стареца, който и се явил във видение. Брат и заминал за чужбина и отначало се обаждал от време навреме, но скоро престанала кореспонденцията. София много го обичала и започнала да търси ясновидец, който да и каже нещо за него. Препоръчали и Любомир Лулчев, който живеел в квартал Изгрева. Тя проучила къде се намира квартала и бараката, в която живее Лулчев. Една сутрин рано отива при него. Той я успокоява, че брат и е добре и скоро ще получи писмо от него. След това двамата отиват към полянката, където се играе Паневритмията и тя вижда по средата на полянката образа на белият човек, заобиколен от много хора, с които той разговаря. Сълзите от очите и потичат от радост и тя си казва: „Намерих те Господи!" Душата и се изпълва с неземен вътрешен мир и непреривна радост. Това е първата и среща с Учителя, която осветява умът и. Тя започва редовно да посещава беседите и записва всичко, което я интересува. Тя страдала от подуване на краката и ръцете. В една от беседите Учителят засяга въпроса за нейните болести (тя мислено го пита), че се дължат на неправилната и сърдечна дейност, силните и тревоги и чувствата на които дава ход, но те внасят тъмнина в живота и. Сестра София се коригира и оздравява. Започва да мисли дълбоко за всички въпроси в живота си и оздравява. С изненада тя констатира, че песните, които тя беше пяла със Света Петка, се пеят в салона. София научава братските песни, става вегетарианка и коренно променя живота си. Става добра приятелка със сестра София Попова, като нея изстрадала душа, мила и блага, готова да помага на всички страдащи. Тя обича много своят единствен син Стефан и не желае да го даде на никоя жена. Обаче, Стефан се влюбва в красивата Мария и се оженва за нея. Тя завършва училище за шивачка в София и става отлична модистка. София Шопова не може да приеме снаха си Мария в сърцето си и постоянно я кори и намира кусури. Мария Шопова и отговаря с голяма любов и търпение. Тя знае. че свекървата и е много будна и добър ученик на Учителя, а и тя я запознава с Братството и Учителя. София става дежурна по кухня с още две сестри на Изгрева и изкарва дежурството си от един месец и няма кой да ги смени. София инструктира снаха си да поддържа реда в къщата и, а Мария отлично се справя с всичко. Групата им решава да продължи дежурството си и изкарват още един месец да готвят. Пак не идват сестри да ги сменят. Тогава София отива при Учителя и Му казва: „Учителю, вече 2 месеца няма кой да ни смени в кухнята!" Учителят се усмихнал и казал: „Сестра, работете, докато има за кой да работите. В бъдеще и да искате да работите, няма да има за кого. Работете сега, да получите благословението, което Бог ви е определил." Така София готви 3 месеца, а снаха и Мария поддържа изрядно домът им. 8. Житейският път на Мария Шопова На 21.02.1937 г. Мария ражда дъщеря си Йорданка, 1939 г. пак забременява и решила да абортира, да не ражда второ дете. По това време мъжът и Стефан е в Румъния и попаднал в затвора. Мария му писала, че е бременна, а мъжът и отговорил, ако е от него да го роди. Тя се обидила много и изменя решението си, решава да роди. Аз се срещнах с нея и и казах, че ако не роди това дете, мъжът и Стефан ще си замине. Желанието на майка и да я абортира донася големи страдания на детето. На 12.01.1940 г. ражда дъщеря си София. 8.1 София Шопова (Тя е внучка на баба си София Шопова), която от раждането има болестта рак на гърлото. Не и върви в учението. Животът и е неразривно свързан с тоя на майка и Мария, която с голямата си духовна сила я поддържа и още е жива досега. София минава през големи страдания и болки (от рака). Много пъти я водят на болница и лекарите правят диагноза, че тя ще си замине най-много след 2-3 месеца, но тя все остава жива, а лекарите и професорите, които я лекуват и и правят диагнози, си заминават един по един. Голямата и дъщеря Йорданка е много ученолюбива, отличничка в гимназията, а на София, както казах, не и върви и едва изкарва средно образование. Йорданка влиза в университета и следва химия, а сестра и София има много нисък бал и майка и Мария се чуди къде да отиде да учи. Мария се помолва да се уредят въпросите на малката и дъщеря. Тогава Мария шие една много хубава рокля на една директорка на курсове за медицински сестри в детските градини (ясли). От благодарност за хубавата рокля, тя предлага на Мария да приема София при нея да учи. Мария и казала болката си, че дъщеря и има много нисък бал и никъде не може да продължи да учи. Директорката и казва да даде документите на дъщеря си. Тя ги урежда - променя оценките в дипломата и, и след конкурса е първата от кандидатките. София завършва курса като медицинска сестра в детските ясли и започва да работи в руската детска градина, където са децата на повечето големци в София. София обича много децата и си гледа много добре работата, и всички деца я обичат и търсят. Тя постоянно боледува и често ходи до болницата за прегледи и лечение. Постоянно опровергава прогнозите на лекарите и професорите, че скоро ще си замине, но много от тях си отиват, а тя остава (зад нея е майка и Мария - Учителя). Много от болните като нея си заминават. Болните постоянно се оплаквали от непоносимите болки, които имали. Тогава професорът им казвал: „Когато видите, че София Шопова се оплаква, само тогава и вие можете да се оплачете." От хубавото отношение към децата, тя става много близка и обичана от родителите на децата, които и имали пълно доверие Децата, отгледани от нея, като пораснали и се оженили, довели своите деца пак в детските ясли, в които работела София Шопова. Тя се омъжва за един машинен инженер. Мария казва на приятеля и, че дъщеря и е болна и не е за женене. Но той я обичал много и се оженил за нея.

4. Лекуване на хора 1. Неизброими са случаите, в които Учителят лекува и помага физически и духовно на хора, отправили своя зов към него и търсещи подкрепата му. В Хасково един кръстниковист чува за Учителя. (Кръстников е ученик на Учителя, но напуща школата и прави свое духовно течение).* Той прочита книга от Кръстников за учителите, в която поставя себе си на първо място, а Петър Дънов някъде далеч след себе си. У него се заражда желание да се срещне с Петър Дънов и да провери кой е истинският Учител. Той си мисли: „Ще отида в София на Изгрева, ще нося книгата от Кръстников, ще му я подам и ако той е истинският Учител, ще я отвори точно там - накрая, дето пише за него, и ще го прочете." Всичко хубаво, но той е беден човек и няма средства, за да пътува до София. По това време се разболява синът на един богаташ от Хасково. Много лекари го лекуват, но резултат почти няма. Богаташът научава, че този наш кръстниковист се занимава с окултизъм и познава Учителя. Отива при него и му казва: „Можеш ли да дойдеш с мене в София, да ме заведеш при Петър Дънов, защото аз не съм запознат с тези хора, а ти си по- близък с тях?" „Не мога да дойда до София, понеже нямам пари за път." „Абе, ела с мене, аз ще ти платя всичко." Качват се на влака и намират Изгрева в София. Явяват се при Учителя, който ги приема в гостната си стая и дава съвет за лекуване на болното дете, което скоро след това оздравява. Кръстниковистът носи книгата, но не смее веднага да я даде на Учителя. След като свършва разговора с богатия, Учителят се обръща към него и го пита: „А ти защо си дошъл?" Посяга, взема книгата от ръката му, отваря точно там, дето кръстниковистът предварително си е помислил, и прочита написаното. Така той разбира кой е истинският Учител. 2. В предприятие работи наш брат, а колегите му го подиграват, че не яде месо и посещава беседите на Учителя. Той мълчи и стоически търпи техните подигравки. Един ден идва един от началниците им, бивш полковник, и като чува подигравките, отправени към брата, казва: „Не се закачайте с тези хора. Те са много силни и имат големи знания." Той им разправя следния случай: „Единствената ми дъщеря се разболя тежко. Залежа се дълго време на легло и лекарите накрая се отказаха да я лекуват. Тогава аз отидох при Учителя Петър Дънов и му казах: „Учителю, помогни да оздравее дъщеря ми. Речи само реч и дъщеря ми ще оздравее." Учителят се усмихна и каза: „Идете си, всичко е наред." Аз поглеждам часовника и като си отивам вкъщи, заварвам дъщеря си, здрава, да свири на пианото.Питам я в колко часа и е станало добре и се е почувствала здрава и разбирам, че времето съвпада с момента, когато аз си тръгнах от приемната на Учителя.** Брат се разболява от туберкулоза. Учителят го посещава и го пита: „Ще прекъснеш ли връзката си с онази жена?" Болният отговаря, че по-късно ще му даде отговор. След известно време той отива при Учителя и казва, че не може да скъса връзката си с тази жена. Минават няколко дена и той си заминава от този свят. 3. Елена Цочева от Айтос има брат, болен от туберкулоза. Когато Учителят посещава града им, тя го моли да отиде у тях, за да види брат и, но не му казва, че е болен от туберкулоза. Учителят посещава дома им и нарежда на болния да носи вода с една голяма дамаджана 40 дена непрекъснато от Чортленския извор и да пие постоянно от нея. След изпълнение на задачата, той оздравява напълно и живее още доста време. _______________________________________________________________ * Виж « Изгревът» том XVII стр. 630. 632-636. ** Виж « Изгревът» том II стр. 284, N155; том XVII стр. 684-685. 4. Сестра Елена Стефанова от Ямбол обикнала брат Влайчо от с. Конево и искала да се омъжи за него. Отива при Учителя и Го пита: „Ще ме вземе ли човека?" Учителят и отговорил: „Ако се качваш на една висока планина с голяма раница, какво ще направиш?" Елена не обърнала даже внимание на думите Му и пак Го попитала: „Ще ме вземе ли човека?" Учителят повторил въпроса си: „Ако се качваш по една висока планина с голяма раница, какво ще направиш?" Като потретила въпроса си, Учителят се изправил, погледнал я строго, махнал с дясната си ръка и казал: „Аз ти дадох отговор. Ти не чуваш, прави каквото щеш!" Елена намерила мъж и заживяла с него. Родила две деца, но не се били оженили. Тя направила въпрос пред мъжът си, че трябва да се оженят, за да не се подиграват хората на децата им. Най-после, след дълги разправии се оженили. Но той постоянно ходел някъде и не казвал къде ходи. Елена го попитала къде ходи постоянно вечер до късно (бил комунист) Той и отговорил, че е по-хубаво да не знае къде ходи, за да не си навлече беля на главата. Полицията го подгонила като комунист и много пъти идвали в дома и, като насочвали автомат към нея, да каже къде е мъжът й и с кого се среща. Тя им казала, че не знае къде ходи мъжът и, и той и казал да не знае къде ходи, за да не си докара беля на главата си. След дълги посещения, най-после полицаите я оставили на мира. Дошли комунистите на власт и мъжът и като голям комунист заел важна длъжност в градът. Скоро намерил млада мома, напуснал жена си Елена и се оженил за младата. С големи мъки тя отгледала децата си. Минала през големи мъки и страдания - резултат на непослушанието и. Децата и я оставят, а тя започнала сериозно да работи за своето духовно развитие. Живееше в голяма беднотия, но винаги беше готова да раздели това, което има с някои закъсал. Около 1990 г. дойде на езерата със скъсани гумени цървули и ходеше боса. Видях я и и дадох нови шушони с вата отвътре, които и топлели много. На другата година ми каза, че ги е носила и през цялата зима. На Рила се грижех за храната и й дадох някои дрехи. При слизане от езерата, заваля силен дъжд с град. Слизахме заедно със сестра Елена и тя се събу боса и така стигнахме до Горският дом, където дъжда спря, огря слънце и докато чакахме рейса за София, дрехите ни изсъхнаха. Много пъти сме се срещали с Елена на градината в Айтос. Тя ме обичаше и ми целуваше ръцете. Разговаряхме по братски и лични въпроси. Какво велико нещо е да слушаш Бога! „Да бих те слушал!" 5. Василка Иванова се разболява от треска, която се проявява през 6 часа. Измъчена от болестта, тя отива при Учителя и със сълзи на очи го моли да я освободи от треската Учителят я поглежда много строго и извиква повелително: „Вън да си отиваш!" Сестрата излиза от стаята на Учителя омъчнена и през целия път до вкъщи плаче. Вечерта се подготвя за поредния пристъп на треската. Взима одеяло, хинин, топла вода и чака да започне да я тресе. Времето минава, мръква се, а треската я няма. Тогава тя се замисля дълбоко в себе си и разбрала, че Учителя не изгонва нея от приемната, а неканената и гостенка - треската, която повече не я посещава. Тя отива на другия ден и благодари на Учителя за оздравяването си. Василка има дъщеря - Лиляна, на която не и върви в любовта, и не може да си създаде семейство. Лекарите и казват, че не може да има дете. Отиват на Рила, където тя непрекъснато се моли за дъщеря си да се омъжи, макар и един месец само. Като се връщат в София двете отиват при Мария Шопова, която в това време е в много тежко здравословно състояние и лекарите и казват, че ще си замине след няколко дни. Мария поглежда Лиляна и казва, че в най-скоро време ще се омъжи, ще роди момченце и ще го кръсти Иван, по името на баща си. Казва и точно и датата на женитбата, а съпругът и ще е Гената, техен приятел, който често пребивава в дома им. След това предсказание Мария Шопова оздравява напълно, а всичко се сбъдва точно. Василка благодари за помощта, получена от Мария. Василка Иванова е същата сестра, за която съм писал на 155 страница от книгата „ Светъл лъч" София 1998г., която преди заминаването на Учителя завежда сина си Христо да го питат какво да учи. Той му казва да следва медицина и става отличен лекар.