Dela

IX. Светозар Няголов А. Автобиография Втора част 41. Семейството се увеличава, а гладът ни завладява В началото на войната майка ми беше бременна с Величка и ме помоли да я заведа до акушерката, която живееше от другата страна на Цариградското шосе, защото имаше болки. Хванах я под ръка и бавно вървяхме по алеята в края на гората, от която се чуваха непрекъснато песните на славеите. Акушерката намери, че е рано и ние се върнахме обратно, слушайки чудният концерт на славеите. Майка ми каза: „Това дете, което идва, ще бъде сигурно добър певец.” След два дена се роди Величка - 27.06.1941 г. в 23 часа и 55 минути. Акушира съседката ни, сестра Нейчева. Когато Величка се роди, Веса Жечева идва при майка ми и й помагаше повече от седмица. Тя докара и количката от сина си Благи за бебето Величка. Семейството ни се увеличи и често аз трябваше да я гледам, понеже майка ми ходеше на покупки до фурната и магазините, които се намираха на Дървенишкото шосе до ж. п. линията. Тази дейност отнемаше 2 ÷ 3 часа, понеже за всичко имаше купони. Величка е кръстена на името на баба ми Величка. Сестра Златева гледа на кафе и казва на майка ми, че момичето води за ръка и едно момче. Това беше Любомир, който се роди на 29.04.1943 г. в 5 часа и 55 минути. Оформи се нашето многодетно семейство. Най зле бяхме с хляба - 250 грама на човек, в който имаше всичко друго - картофени люспи, смлени царевични кочани и други, но не и житено брашно. Деляхме хляба с конец, за всеки по на 3 части (по една филия} за сутрин, обед и вечер. Дядо Кънчо беше едър човек и една филийка хляб не му стигаше и майка ми му даваше от нейната дажба. В това време, през 1941 г., дадоха на баща ми плат за нови дрехи и понеже нямаше какво да ядем, той даде плата на Занони от Видин, който в замяна ни донесе чувал с царевично брашно, и изкарахме зимата, като постоянно си варяхме качамак. Дядо Кънчо беше зиморничав възрастен човек, сядаше до печката и се топлеше, а аз не можех да търпя пушека и понякога отварях да се проветри. Той нищо не ми казваше, беше изключително благороден и добър. Аз спях долу на дъските до печката. През деня младите членове на семейството дигаха доста шум и аз мъчно учех уроците си. Учехме на глас с Косю и аз лесно запомнях неговите уроци, които съм заучавал предната година. Величка плачеше много и аз намерих начин да я спирам - духах й в носа и тя се укротяваше, Майка ми се връщаше от пазара и поемаше малките. Аз работех каквото можех - цепех дърва, пренасях въглища и през цялото лято събирах дърва от гората. Бях позаякнал и помагах в къщи. „Пътпроект” даваше камион и баща ми вземаше въглища направо от мина Перник и те горяха добре. Бараките мъчно се затоплят и печката трябва постоянно да гори. Аз се завивах добре, затоплях се и бързо заспивах, Ставах рано, запалвах печката и започвах да уча - сутрин се учи най-добре. Хранех се малко и тялото ми беше много слабо и лекарите ми отпуснаха мляко за усилване (Слънце в опозиция със Сатурн). А Слънце квадрат с Уран ме правеше много нервен и напрегнат. Давах млякото на малките, които също получаваха. Схващах - виждах, че всяка вечер Учителят посещаваше всичките бараки на Изгрева и гледаше как живеем. Аз Го помолих да ни подобри положението с храната, но нямаше резултат. 42. Портокалът на Учителя и помощта В края на лятото на 1942 г, ми се нареди да отида при Учителя и занеса десятъка, който майка ми и баща ми бяха събрали в един плик. Беше след обед- 15 часа. Качих се по стълбите и почуках на вратата на Горницата Му, Той отвори вратата и мислено по телепатия ми каза да вляза. Влязох и Учителят затвори вратата. Целунах Му ръка и Му подадох плика. Той го взе и влезе във вътрешната стая. Тогава аз по телепатия Му казах, че нямаме храна и често гладуваме. Моля да ни помогне. Учителят се върна с голям портокал „Яфа”, към 1 кг и ми го подаде. Взех портокала, целунах Му ръката. Той отвори вратата и аз излязох. Този портокал остана у нас до 12.01.1944 г., когато го изядохме, преди да се евакуираме от София. Така завърши нашият мълчалив разговор, който даде голям резултат. (Отрицателните сили са слухари и като чуят нещо, веднага го развалят. В духовния и в по-горните светове всички разговори са с телепатия.) На другия ден баща ми го изпращат с бригадата да трасират път от Силистра до някое село, до което има път от Русе. Когато румънците взимат Добруджа в 1913 г., за Силистра има пътища от Гюргево, Букурещ и другите румънски градове, а след мирното й присъединяване към България на 6.09.1940 г. няма път от Русе до Силистра. За първи път тогава България - със съдействието на Учителя - придобива земя без война. Баща ми замина в командировка в неговия роден град, обади се с писмо и доста се забави. Зимата рано ни зави с белия си юрган. Направихме си шейни с кормило и се пързаляхме покрай гората и квартала. Веднъж съм излязъл да се пързалям със счупен стол и съм замръзнал и ме занасят в къщи. По средата на септември баща ми Крум се върна вечерта с камион от командировката. Каза ни да вземем двете шейни и да отидем до дървенишкото шосе, където спрял камионът им, понеже не може да мине по тясното мостче към Изгрева, Баща ми беше донесъл голям сандък с брашно, две дамаджани олио, 2 пити кашкавал, тенекия със сирене, тенекия мед. Изля се Божието благословение върху нас, за което се молех, Дойде краят на глада. Учителят нарежда на брат Мутафчиев, чрез вегетарианското дружество да замени купоните за месни продукти с такива за вегетариански. Имахме достатъчно храна. В края на 1943 г. ние бяхме събрали две казанчета олио, което преди евакуацията го направихме на сапун. 43. Кучето Черньо и козунак за Великден За Великден майка ми правеше всяка година по 5 ÷ 6 козунака, които ги печахме във фурната на Дървенишкото шосе. В глада 1942 г. нямахме продукти, за да си направим козунаци. Тогава на Изгрева беше дошло куче, което според Учителя било кардинал, и сега дошло да пази Изгрева. Аз го бях кръстил Черньо. То познаваше всички в Братството и никого не лаеше. Обаче, щом дойдеше някой чужд човек, не на беседа, веднага се хвърляше върху него и го прогонваше. На Великден след беседата изиграхме Паневритмията и се събрахме около Учителя при пейката, Изпяхме „Химна на великата душа”, целунахме ръката на Учителя и си тръгнахме. Аз по телепатия Го помолих да ни даде от някъде козунак - нямахме, а и сестра ми, на 1 година, има имен ден. Вървяхме към къщи и водех Величка за ръка, а Черньо и той тръгна пред нас. По едно време се загуби и пак се появи, като носеше вързоп в устата си. Отиде до нас, остави вързопа пред вратата и си отиде. Огънат в две кърпи и бяла книга, се показа хубав козунак, с който радостно се почерпихме за Великден. Аз от сърце благодарих на Учителя. По-късно разбрахме, че сестра Гърнева, която живееше близо до нас - на другата улица, приготвила козунака за една своя приятелка в града и го оставила в антрето към улицата, където Черньо го подушил и го донесъл у нас. Синът на Тодор гледача - Митко, ме нападна веднъж, събори ме на земята и ме захапа за гърдите, В този момент виждам Черньо, че минава, и го извиках. Той се хвърли върху Митьо, захапа го и му разкъса палтото; той успя да избяга и повече не посмя да ме закача. 44. На екскурзия до Витоша - Черни връх, без хляб През лятото започнахме често да посещаваме Витоша. Събирахме се няколко деца и тръгнахме с малко хляб, който още в Симеоново изядохме. Оказа се, че и обувките ни се бяха разпрали и ги оставихме до една ограда. Продължихме боси нагоре и стигнахме Ел Шадай, Там намерихме храсти с узрял глог (нарекохме го хлебно дърво) и ядохме до насита. Преспахме край „Алеко” и поехме по баира. Нямаше никакви хора. Горе имаше германци и срещнахме един, който отиваше вероятно за храна надолу. Баба Мария и дядо Иван, като разбраха, че сме от Изгрева, ни приеха като свои деца. Направиха хляб и ядене и ни нагостиха добре. Посрещнахме 2 пъти изгрева на слънцето от Големия Резен и се радвахме на топлото време. Германците имаха голям бинокъл - перископ и ни позволиха да погледнем през него. София се виждаше като на длан, Изгрева, полянката и къщите. Преседяхме два дена и се върнахме на Изгрева с малко набити крака. По същото време група наши приятели решават да отидат на Витоша. Брат Петър Филипов отива при Учителя и му съобщава тяхното желание, но нямали хляб, Учителят казал: „Идете, рекох, то ще се нареди.” Сутринта тръгват рано и посрещат изгрева над сипея и отиват на Ел Шадай, където си сваряват и пият гореща вода - не закусват, защото нямат хляб. Тръгват нагоре към Горския дом. Пръв върви Петър и по средата на пътя вижда на малко сено сложена топла питка. Той я взима, разчупва я и подава на следващите го приятели да закусят. Учителят се грижеше за всичките ни насъщни нужди и ни помагаше. Всички сме Негови деца, които пред Неговото лице трябваше да решим мъчните си задачи. Много пъти в кухнята беше дежурна сестра Юрданка Жекова. Често Учителят я кара да готви, понеже притежавала в себе си трите елемента - на Любовта, на Мъдростта и Истината, и придавала нещо хубаво на храната. Когато оставаше храна, тя ни викаше в кухнята - нас и други бедни, и ни напълваше по една тенджера. След свършването на дежурството, Учителят я викал и питал дала ли е храна на няколко бедни семейства. „Да - отговаряла тя, - погрижих се.” Обикновено Учителят доплащаше дефицита в кухнята. 45. Студ и глад на Изгрева Животът на Изгрева не беше лесен, особено зимно време. Имахме постоянно проблеми за разрешаване. От студа често замръзваха чешмите при салона и ние ходехме за вода при гара „Пионер”. Слагахме на шейните по 3 ÷ 4 казанчета, завързвахме ги за шейната, а отгоре връзвахме някакъв плат, за да не се изплисква водата. Така се снабдявахме с вода. В извънредни ситуации спираше и токът, но имахме готови газени лампи, с които си светехме. Най-важната ни зимнина бяха картофите, но нямахме мазе, в което да ги съхраняваме. Копаехме трап, застилахме го със сено (слама) слагахме картофите, отгоре им - пак сено и пръст. Така се запазваха от студа и ние си изваждахме, когато ни трябваха. Когато започваше топенето на снега през пролетта, дупката се напълваше с вода и ние бързо ги изваждахме. При бараката ни се въдеха орляк от врабчета, които кацаха на вишната пред прозореца, и по цял ден чуруликаха. Ние намирахме по нещо да им дадем и те не се отделяха от дома ни. Имахме куче и котка, която гонеше мишките. Кучето беше добро и кротко си лежеше пред къщата, но някои хора ги лаеше и гонеше. Най-много лаеше брат Йордан Бобев и той престана да минава покрай нас. Както споменах по-горе, дядо Кънчо купи радио на изплащане и понеже нямаше пари, заложи двата сребърни светилника, които беше купил за осветление при съборите, и така плати дълга. Аз обичах да говоря и се поучавам от възрастни приятели и често посещавах сестра София Попова и й носех вода. До нея беше сестра Севда, сестра Наталия Чакова. Пред тях имаше барака на сестра Маркова, която рядко идваше от града. Отзад беше сестра Амелия Надзор, отпред - сестра Пенка Трифонова и дъщеря й Величка, сестра Станка, която дълго време готвеше на Учителя. Много от сестрите ми разказваха историите на живота си, изповядваха ми се и ми доверяваха всичко. Така им олекваше. Съседът ни Христо Цонзоров даде бараката си за издаване на списание „Житно зърно”. Там дойде да живее неговият редактор брат Георги Радев. Беше много общителен и бяхме добри приятели. Подари ми книгата „Чичо Томовата колиба” Понякога му носех вода. Пред Бистра Цонзорова, жена на Христо, Учителят казва на Христо Цонзоров: „Понеже ти услужи на Братството със своя дом, никога няма да останеш без жилище - нито на земята, нито на небето.” Западно от Симеон Симеонов на алеята с камелиите живееше с. Веса Козарева. Горното й прозорче винаги беше отворено и аз пусках пакет с храна. Покрай Симеон Симеонов имаше пътека, която стигаше до нас. Пред къщата му изкопали трап за канал, но не го покрили и вечерта Косю пада в дупката до инструментите, но слава Богу, не се удари. До нашата барака беше тази на Иван певеца, който заедно с много други млади братя си замина в 1939 г. Съседка ни стана Анка Каназирева, с която отлично се разбирахме и често й помагахме. Игнат Котаров имаше колело и ни возеше с него. С големи стомни докарваше вода от разсадника. 46. Тава с баница за «богоизбраните» Редовно посрещахме новата година в големия салон. В присъствието на Учителя пеехме песни, раздаваха се парченца баница, в които имало пара. Аз не вярвах, но се оказа, че в моето парче баница имаше 50 лева сребърни. Учителят ни казваше да се помолим 10 минути и по-рано - 12 без 10, да изпреварим света и внесем духовното в техния живот. През 1942 г. на две маси пред Учителя бяха сложени в тави повече от 10 баници. Аз пак се изпуснах, като на езерата, и си помислих: „Кога ли ще ги изяде Учителят толкова много баници!” Веднага хвана мисълта ми и нареди на сестрите да нарежат баниците на парчета и да се раздадат. С молитва и песни от 12 без 10 посрещнахме Новата 1943 г. На празниците, особено за Нова година, имаше голяма трапеза с много продукти и лакомства, но покрай нея сядаха „избраните”: дъщерите на Николай Дойнов - Ина и Жени, Благи Жеков, Жени Парлапанова и др. Ние, бедните презрени деца, стояхме настрана и искахме и ние да опитаме от благата, които никога не бяхме яли. Отивахме смело при масата и си взимахме по нещо, особено малките Любомир и Величка. Насядалите около масата се мръщеха, но ние не им обръщахме внимание. Запознах се със с. София Шопова и снаха й Мария Шопова. Сестра София беше дълго време дежурна в кухнята и като оставаше ядене, ни викаше да си вземем. Изкарват едно дежурство - няма кой да ги смени, изкарват второ и почват трето. София отива при Учителя; „Учителю, няма ли кой да ни смени?” Учителят й отговаря: „Работете сега, докато е време, защото в бъдеще, и да искате да работите, няма да има за кого.” През дежурството снаха й Мария я замества в домашната работа и поставя всичко в ред и порядък в дома им. До нас имаше барака на брат Любомир Лулчев. Мястото беше оградено с тел. Под нас бяха трапове - стари турски окопи, и всеки ограждаше пространство с тел: Тилко Тилев, Радка Гегова, Георги Константинов, Веса Колева, Постепенно Изгревът се заселваше и всеки новодошъл гледаше да се осигури материално. Често ставаха и разправии. Пред лицето на Бога ние проявявахме стария груб материален живот и това Той често го отбелязваше в беседите Си. 47. Екскурзия до хижата на връх Мусала През 1940 г. имаше голямо политическо напрежение в Европа и нашата страна, което създаваше несигурност и уплаха за хората. Учителят решава да отиде на връх Мусала с определена група братя и сестри, да свърши една малка работа за благото на човечеството. За пръв път Учителят възлага организирането и ръководенето на екскурзията на младите тогава братя Гавраил Величков и Неделчо Попов. Дотогава всички екскурзии, организирани от Славчо и Николай, са завършвали все с дефицит, който Учителят е плащал. Гавраил е финансист и заедно с Неделчо Попов взимат присърце задачата.* Свързват се с братя Начеви от Самоков, които идват с един автобус и групата е готова за тръгване. Вестта, че Учителят отива на Мусала, се разпространява с мълниеносна бързина по целия Изгрев. Приятелите се организират и събират пред салона с желание да участват в екскурзията. Между тях беше и нашето семейство. Наложи се да дойде и вторият автобус на Начеви да ни вземе. Това беше първата моя екскурзия със семейството ни до Мусала на моя рожден ден - започването на 9-ата ми година, и последната обща екскурзия с Учителя на 22.07.1940 г. Първият автобус с Учителя тръгна и благополучно пристигнал в Боровец. Братята намират няколко коня, на които натоварват багажа и след 15 часа поемат към хижа Мусала. По светло стигат до нея и се настаняват. Вторият автобус дойде след 17 часа, натовари останалите приятели и нашето семейство и потеглихме за Боровец. Запяхме „Братство, единство” и през цялото пътуване се разнасяха мелодиите на братските песни. На места пътят за Самоков беше тесен и големият автобус мъчно взимаше острите завои. В края на деня, в 20 часа бяхме в Боровец. Без суетене братята намериха десетина коня, на които натоварихме багажа и групата потегли нагоре. Конярите имаха два ветроупорни фенера, които скоро засвяткаха отпред и отзад на колоната. Пътят беше труден, изпълнен с много дупки, лепкава кал от валелия през предния ден дъжд и като прибавим и тъмнината, която ни обгръщаше, едва ли други туристи биха тръгнали при тези трудни условия. С Косю ни беше доста трудно. Често ни водеха за ръка родителите, или други братя и сестри. Ние добре знаехме, че отиваме на Мусала, за която бяхме слушали много неща и пели песента му, дадена от Учителя на 3.12.1922 г., та не издадохме нито един стон и не проявихме никакво недоволство. Вървяхме, тананикахме си нашите песни, особено „Сладко медено”, и често залитахме по неравния път. Настигна ни група от млади туристи, които се скараха на родителите ни: „Къде сте повели тези деца в това нощно време?” Те стигат на хижата много по-рано от нас и съобщават, че идва голяма група с коне и малки деца, Веднага организират група и с няколко фенера тръгват надолу, да ни посрещнат. След като минахме половината път и преминахме по „Петровото” мостче от лявата страна на Бистришката река и поехме нагоре по „Голготата”, срещнахме групата, която идваше от хижата. Светлината се увеличи значително и с песента на реката и бученето на многобройните водопади, неусетно стигнахме така желаната ни хижа. Беше 24 часът. Учителят ни посрещна с бащинска любов и благост. Нареди нещо и ние отидохме в таванското помещение на наровете. Учителят беше отседнал в малката северна стая, на вратата на която имаше надпис „Петър Мусала”. Скоро хижата утихна и всички се унесохме в блажена почивка. Само Учителя не спи. Почива в леглото и често пита сестра Савка, която донесла будилник: „Колко е часът?” Брат Гавраил Величков се настанява близо до леглото на Учителя, зорко пазено от сестрите Теофана, Марето и Савка. Решава да не спи, за да проследи сънния живот на Учителя. След около 2 часа Той се надига, сяда в леглото Си и започва да говори, вероятно на санскритски с някакви същества, които брат Гавраил не може да види. Сеансът продължава повече от 10 минути.** Преди 3 часа Учителят става, облича се, намята гълъбовата Си пелерина и излиза пред хижата, където са се събрали всички приятели за тръгване към върха. Изведоха ме и мен с Косю. Посрещна ни тъмна, студена, ветровита утрин. Вятърът духаше на импулси, често силен, раздвижваше косите ни и ни събуди от дрямката, която ни държеше още от краткия сън. Бяхме готови за тръгване. Майка ни се двоумеше: да ни вземе, или да ни остави в хижата. Съдбата ни се реши от двама излезли при нас туристи, събудени от нашето ранно ставане (макар че пазехме голяма тишина) - да видят какво става. Видяха ни и се обърнаха към родителите ни: „Къде ще водите тези малки деца в тази тъмнина и вятър? Те едва са спали няколко часа. Времето е студено и може да изстинат и се разболеят. Оставете ги в хижата, а вие, ако желаете, ходете нагоре.” Тези думи ни подействаха като студен душ и се събудихме напълно. ___________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том IV, стр. 52 ÷ 61, 176 ÷ 177, № 72, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) ** Виж „Изгревът”, том IV, стр. 56. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев 48. Самостоятелно изкачване на връх Мусала Учителят рече нещо тихо и приятелите тръгнаха. С тях беше и нашата съседка Лиляна - дъщерята на Веса Колева. Мама ни върна по стълбите в таванското помещение, зави ни с по няколко одеяла и тръгна, като обеща сутринта да дойде и ни заведе на Мусала. Двамата с Косю започнахме да си говорим: „Защо Лиляна отиде нагоре, а нас ни оставиха, каква е тази несправедливост?” Сън не ни хващаше. Да сме толкова близо до Мусала, и да ни оставят в хижата. Скоро хижата утихна. Станахме и излязохме навън пред хижата. Посрещна ни студеният източен вятър и непрогледната тъмнина, допълнена с мъгла, а от групата - никаква следа. Върнахме се в хижата и понеже сме били философи в миналото, почнахме да умуваме: „Как да отидем на Мусала, на която никога не сме ходили и не знаем пътя - посоката даже към нея?” Предложих да изчакаме да съмне и щом някой турист излезе от хижата и тръгне нагоре, да го проследим накъде отива и ние веднага да го последваме, Приготвихме всичкия багаж, който имахме, и зачакахме. Не идва лесно денят. Започна от зората да просветва на тавана, но никой не се сещаше, че две деца чакат някой турист да стане и тръгне към върха, за да го последват по пътя за така желаната Мусала. Абсолютната тишина се наруши от слабо скръцване на врата от долния етаж. Разбрахме, че спасението ни е дошло. Някои туристи станаха и ние веднага слязохме долу, като се пазехме да не ни видят. Видяхме пред хижата трима младежи с раници, които тръгнаха отдясно покрай езерото и започнаха да се изкачват по баира нагоре. Застанали до ъгъла на хижата, ги проследихме с поглед - видяхме накъде отиват и веднага влязохме в хижата. Смъкнахме багажа, натоварихме се като магарета с две чанти, две раници, две дамаджани и с други неща и поехме полека нагоре. Отляво и отдясно на завоите бяха забити малки разноцветни книжни знаменца - червени, сини, жълти, бели, поставени вероятно да показват пътя на туристите към върха. Те ни харесаха и макар че бяхме много натоварени, събрахме доста от тях, за да ги занесем на Мусала. Сетихме се, че ако ни настигнат туристи, ще ни се скарат за тях и ги скрихме под клек, за да ги вземем на връщане. Вървяхме бавно и трудно изкачихме баира над езерото до хижата. Вдясно, недалеч от пътеката видяхме малко по размери езеро – „Незнайното” и сметнахме, че е „Окото” и напълнихме дамаджаните с вода, да я носим за родителите си на върха. Някаква мощна невидима сила ни теглеше нагоре и ни привличаше като голям магнит. Там бяха Учителят, приятелите и родителите ни, Тази мисъл ни изпълваше със сила и ние стъпвахме уверено и бързо. Настигна ни група туристи, които ни се скараха: „Къде сте тръгнали сами в планината с тоз багаж, който не е по силите ви да го носите?” Отговорих: „При мама и татко, които отидоха сутринта на Мусала.” – „Веднага се връщайте в хижата!” Ние тръгнахме неохотно назад, но в това време туристите се скриха зад завоя и ние пак потеглихме нагоре. От тази среща се уверихме, че сме в правия път. Вятърът подухваше и ни разхлаждаше, което ни импулсираше да ходим. По околните била се стелеше мъгла, която от време се вдигаше и се откриваха омайни гледки, ту падаше и забулваше всичко. От изток слънцето проби мъглите и огря пътя. Температурата бързо се повиши и неутрализира хладния полъх на вятъра. Стана горещо. Косю се умори и отказа да носи повече багаж. Наложи се само аз да го нося. Занасях 2 парчета на 100 метра, оставях ги и се връщах няколко пъти, докато принеса всичко, след това - пак отново. Веднага изпразних дамаджаните и бавно се придвижвах напред. На всичко отгоре Косю огладня и седна до първите торби, които бях принесъл напред и започна лакомо да яде. Ядосах се: „Не иска да носи багаж, а яде.” Помислих: „Всяко зло за добро. Така той намалява теглото на багажа и ми облекчава работата. ” Нямах време и излишни сили да му се карам. Чуваше се омайното клокочене на Бистришката река и песента на езерата. Настигнаха ни и други групи, но ние вече не обръщахме внимание на карането им. Минахме покрай Алековото езеро, изкачихме палеца и стана много горещо, Косю се нахрани, почина и започна пак да ми помага. Напредвахме бавно и от време на време вятърът хубаво ни разхлаждаше и ни напомняше, че тук е около 3000 метра. 49. Беседа на Учителя пред заслона Първите екскурзианти, които ни настигнаха, се качили на Мусала, намерили родителите ни и им казали, че двете им палави момчета са помъкнали целия багаж и идват към Мусала. Майка ми се отделя от групата и слиза надолу да ни посрещне. Сутринта на 23.07. Учителят и приятелите отиват на Мусала за изгрев в доста студено и мъгливо време. Слънцето се показва за малко от облаците и пак се скрива. Прави се обща молитва, приятелите насядат на завет, а Учителят отправя погледа си на юг, където е паметникът на Георги скиора, загинал от бялата смърт, и казва, че тази смърт е най-тежката. После казва: „Нашият Георги, нашият Георги, нашият Георги.” Нарежда да слязат долу при „Окото”, където заваряват вода, пият и се стоплят. Учителят там изнася втора беседа: „Правила на Любовта”. С Косю сме уморени и бавно пъплим по стръмната пътека. Пренесохме няколко пъти багажа и изведнъж майка ми изскочи пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и почна да мисли какво да прави с него. Бяхме пред последното изкачване за заслона. Погледнах наоколо и видях малка пещера отляво, наблизо до пътеката, и предложих да скрием багажа там. Бързо го наместихме и се отзовахме на полянката пред заслона при Учителя и приятелите. Всички слушаха с внимание и тишина беседата. Тя завърши, изпя се песен и се каза молитва. Приятелите започнаха да разговарят върху чутото Слово. От върха слезе брат Славчо Печеников и съобщи нещо на Учителя. Той остана известно време замислен и след това нареди да слизаме надолу. По телефона бяха съобщили от Куртово, че брат Георги Радев си е заминал.* На групи приятелите взеха да слизат надолу. Тръгна и Учителят. Понеже багажът ни беше близо, решихме да останем и преспим на заслона. Пренесохме багажа и се настанихме. Настаниха се и Пеньо Ганев и Елена Григорова, които на другия ден тръгваха към езерата. С майка ми и баща ми се качихме на Мусала. Слязохме и се качихме още 2 пъти с баща ми. Бяхме много радостни и доволни. Привечер стана студено и падна гъста мъгла. Взехме да се обличаме, но се оказа, че ни няма шапките и шаловете. Сетих се, че сме ги забравили сутринта в хижата. Силна мисъл озари умът ми - да ида и да ги взема. Без много да мисля и без да се обадя на родителите, аз се затичах по пътеката надолу в мъглата. От тичането се затоплих и почнах да не чувствувам студеният вятър, който охлаждаше тялото ми. Стигнах хижата, качих се на таванския етаж и под възглавниците, на които бяхме спали, намерих шаловете и шапките, лъжици и други неща, които сложих в пазвата си. Огледах хижата и не видях никого от Братството - нямаше ги. Без да се обаждам на някого, поех обратно към заслона. Не виждах нищо пред себе си, но краката ми напипваха пътеката. Бях много радостен и чувствах, че Той - Учителят беше с мене, малкото глупаво непослушно дете. Това ми даваше смелост и сила - криле, за да извървя целия този труден път. Не знам за колко време съм отишъл до хижата и съм се върнал, но родителите ми не бяха забелязали моето отсъствие. Влязох в заслона и те много се учудиха, като им казах, че съм ходил до хижата и съм донесъл забравените неща. Отначало не ми вярваха, но като извадих от пазвата си забравените вещи, взеха да се ядосват и ме попитаха как не съм се изгубил в тази гъста мъгла. Да, това беше моето първо кръщение на послушание и смелост. Онзи, който ме водеше и пазеше - Учителят, обичаше смелите и послушни хора. Спахме в заслона като къпани. Сутринта станахме и се приготвихме за слизане, Брат Пеню Ганев и сестра Елена Григорова сложиха тежките си раници и запъплиха нагоре към Мусала. Майка ми и баща ми взеха багажа и потеглихме надолу към хижата. Слънцето изгря и почна приятно да ни топли. Покрай хижата минахме транзит, понеже от вечерта знаех, че Учителят и приятелите не са в нея, и продължихме надолу. ___________________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том IV, стр. 60; том Х, стр. 460 ÷ 465. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 50. Беседа при Велчовото мостче Учителят с приятелите слезли до началото на „Голготата” и на полянката на Петровото (Велчевото) мостче се спират и преспиват около два големи огъня. Учителят е в малка палатка, построена на полянка отляво на пътеката. Сутринта стават, правят молитва, изпяват няколко песни и Учителят произнася трета беседа: „Закон за частите и цялото”. Беседата завършва, казва се молитва и се изпяват няколко песни. Правят закуска с чай. Учителят казва всеки да даде всичко, което има, за общата закуска. Приятелите се подготвят за слизане към Боровец (Чамкория), Уведомяват Учителя, че всички са готови за тръгване, но Той казва, че ще почакаме, докато дойдат и последните от горе. Към обяд ние пристигнахме в бивака на приятелите. На средата на пътя, от хижата до Боровец, на полянката над Петровото мостче имаше малка палатка, в която беше Той и ни чакаше. Братята и сестрите бяха насядали под околните клекове. Два огъня горяха и чайниците вряха. Някои пиеха чай. Учителят чакаше тези, които бяха най-прости и бедни на Изгрева и с които почти избягваха да говорят. Стана чудо. Наобиколиха ни братята и сестрите и ни предложиха закуска. „Защо се забавихте толкова време?”-беше първият им въпрос – „Учителят каза, че няма да тръгнем надолу, докато не дойдете и вие.” Да, - нашият Благ Баща чакаше Своите най-малки деца. Закусихме добре, починахме си и Учителят нареди да слизаме надолу. Този, Който имаше грижата за целия свят, за Космоса, спираше вниманието Си и на най-малките, презрени същества в Братството и даде добър урок на благост и любов на всички приятели. Слизането надолу беше много по-леко от качването. Пътят беше сух и през деня всичко се виждаше добре. С Косю тичахме на свобода надолу и пеейки от нашите песни, така неусетно сме се отклонили от главната пътека вляво по тясна пътека за „Иконостаса”. Учителят беше предвидил всичко. Най-отзад вървеше група от няколко братя, които помагаха на изоставащите. Те ни забелязали, извикаха ни, дойдоха, хванаха ни за ръка и ни насочиха по правия път. Скоро се озовахме в Боровец, където двата автобуса на Начеви ни чакаха. Насядахме на удобните седалки, и с песента „Братство единство”, потеглихме за Изгрева. През цялото пътуване се пяха песни и се водеха разговори за хубавата екскурзия. Учителят беше много сериозен и мълчеше. Братята и сестрите, останали на Изгрева, ни посрещнаха с песни. Бяха приготвили два казана хубава картофена супа. Вечеряхме на масите под лешниците. Учителят се прибра в приемната, след като тихо и без шум беше уредил всичко по тази светла екскурзия на Мусала. Беше се погрижил за цялото човечество и променил в добро част от съдбата на България. Вечерта брат Галилей и Неделчо приключват сметките и дават точен отчет на Учителя. Той им казва: „За пръв път сметката излиза точно и няма никаква загуба, която трябва да плащам. Благодаря Ви.” 51. Христо Брадата През есента с баща ми отидохме до Ел Шадай с раници и чувал да си наберем лешници. На връщане по урвите, обрасли с лешници, напълнихме чувала. Бяха нападали по земята от вятъра, който беше духал преди няколко дена. Това изобилие на лешници беше знамение, че зимата ще бъде много студена - снегът беше над метър, а температурата - до -34 °С - Европа воюваше. Избиваха се християнски народи. Лошите мисли и чувства на хората създаваха голямо електрично напрежение, което на физическото поле се изявява като сурова зима. Войната е бунт срещу Бога, срещу Божествения порядък в живота. На Изгрева животът протичаше спокойно. До сестра Веса Козарева живееше в малка барака брат Христо Христов - Брадата. По професия беше бояджия - тих и услужлив брат. Имаше акумулатор, зареден, и ни караше да се хващаме за него. Последният от редицата свързваше веригата със земята и тялото му трепереше и изпитваше бодежи, като с иглички - хващаше го токът. Занимаваше ни с художеството и хиромантията. Често боядисваше салона за празниците и помагаше при почистваното му. На него и сестра Веса им даваха храна от кухнята, когато оставаше. 52. Цочо Диков Друг брат, който ни занимаваше с астрономия - движението на Слънцето, Луната и планетите, беше брат Цочо Диков. * В малкия салон изнасяше беседи с чертежи и уред за движението на Луната, преведе го на английски и го изпрати в тяхното астрономическо дружество, но не го приеха, понеже нямаше математически израз на съжденията му. Той не знаеше висша математика. Много пъти е посещавал Учителя, задавал Му въпроси по астрономия и атомна физика и си записвал отговорите. В Младежкия клас се даде тема за строежа на атома. Аз написах по-обширна тема, имах знания - това ме бяха изпитвали в 11 клас в гимназията. Дойде същество в мен и ми освети много въпроси. Прочетох темата и брат Цочо веднага дойде при мене. Поговорихме си по въпроса и му я дадох да я препише. След това имахме няколко разговора. При четене на 133-и псалом с Учителя, Цочо и други приятели взели да се смеят, когато се казва: „брадата Ааронова”. Учителят казал строго, че не може братята да са в единомислие без брадата, без да проявят волята, затова тя два пъти се казва в псалома. Цочо Диков ме запозна със свещените формули на психическото упражнение, правено на колене от „Веригата” до 1912 г. На обяд не ходел да се храни на общия обяд и Учителят го попитал защо не идва. Отговорил, че няма средства да си плаща храната, „Нали ядеш нещо на обяд, донеси го на масата и яж него, за да участваш в общият обяд, за да правиш връзка с душите на братята и сестрите.” Аз му съдействах при писането на труда му със скромните си средства и той ми подари 2 книги - спомени за Учителя със снимки. Станахме добри приятели. След заминаването на Учителя през една зима, двама агенти го арестували в трамвая, понеже като се движел, издавал шум на книги. Предположили, че носи антикомунистически позиви. Завели го в участъка, където го разсъблекли и видели, че той целият се бил увил във вестници, да го предпазват от студа. __________________________________ * Виж „Изгревът”, том III, стр. 118; том VII, стр. 376 ÷ 380. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 53. Анка Шишкова Имаше една сестра – „Миличката”- Анка Шишкова, с много хубава обхода. На всеки казваше „миличък” и винаги беше готова да услужва. Понякога ни черпеше с бонбони. Беседите слушала с голямо внимание, силно концентрирана. Някои „сестри” я наблюдават и решават да проверят колко е вглъбена и я уболи с игли. Тя не мръднала, а продължила да гледа Учителя и възприема Словото Му.* ________________________________ * Виж „Изгревът”, том XVIІ, стр. 325 ÷ 424, снимка № 66 ÷ 68. 54. Бай Васил (Вуйчото) Бай Васил (Вуйчото) беше пощаджията на Изгрева и когато ни срещнеше, вадеше от джоба си и ни даваше по един бонбон. Продаваше и беседи в големия салон. Вдясно от вратата имаше две шкафчета, в които държеше печатаните беседи. След беседата на Учителя приятелите отиваха при него и си купуваха новоизлезлите беседи. Ходеше постоянно на екскурзии на Витоша и Рила, По-късно се сприятели със сестра Лидия Аладжем и заедно обикаляха по планините. Към 1960 г. отива на екскурзия в Родопите, където се отклонява към границата. Хващат го, като предполагат, че е шпионин, бият го много, и скоро след това си замина. 55. Сурвакари на Изгрева След 1940 г. ние се опознахме с приятелите и за Нова година ходехме да ги сурвакаме, а те пълнеха торбите ни с кравайчета, ябълки, круши, орехи и други продукти. Веса Жечева много желаеше да ме сближи със сина си Благовест. Като го родила, нямала мляко да го кърми и го хранила с кисело мляко. В 1943 г. тя ме покани и двамата със сина й сурвакахме заедно, а после и коледувахме. Имах хубав глас и пеех добре доста коледарски песни, които бях научил. Благи пригласяше. Веса остана много доволна. След моето коледуване, сестра ми Величка, Йоанна и още едно момиче ходят и пеят коледарските песни: „Стани, Нине господине”, „Затрепкала трепетлика”, „Стани, стани, Нине” и др. Носели торби, в които им слагали плодове, хлебчета и им давали по някоя пара. Начало на коледуването на Изгрева постави брат Симеон Симеонов, който организира голям хор и коледуваха почти на всички бараки, в които живееха братя и сестри. Нас, като бедни, Симеон ни прескочи и дядо ми Кънчо много се ядосваше, че ни подминал. Младежите от Изгрева заедно с Косьо и мен образувахме доста голям хор и пеехме коледарските песни на два гласа, на Изгрева и в Лозенец, Хората не отваряха, но аз и брат ми чакахме и когато голямата група се оттегляше, излизаше някой от живеещите и ни даваше на нас парите. Така на много места ние обирахме парсата и събрахме няколко хиляди лева. След това, както отбелязах, коледувахме със сина на Веса Жечева - Благи, и майка му остана много доволна. Обикновено тя раздаваше с бака на вечерите ориз или жито и други неща и винаги на нас ни даваше повече. По-късно 8 музикалното си образование - виола, срещнал много трудности и дойде на работа в бригадата. За месец нежните му ръце се напукаха и разраниха от цимента и много го боляха. Казах му да продължи да учи виола, защото в строиелството е много тежко, не е за него. Нямаше друг избор. Напусна бригадата и продължи образованието си. Завърши академията и с виолата си изкарваше прехраната и се пенсионира. Сурвакахме и брат Любомир Лулчев. Той ни караше да го шибаме здраво по ушите. Даваше ни с Косю по 20 лв. сребърни. Когато свършвахме 1 и 2 отделения отлично, занасяхме му удостоверенията да ги види и Лулчев ни даваше по една монета 50 лева. Като минавах сутрин покрай югоизточния ъгъл на братската градина, виждах брат Любомир Лулчев, който говореше на „Упанишадата”, съставена от около десетина души. 56. Снимка на децата на Изгрева с Учителя (Сн. 76. Учителят с децата, на „Изгрева") На 12.07.1941 г, събота, отпразнувахме празника на Учителя - Неговия рожден и имен ден. След хубавия обед под лешниците брат Бертоли събра децата от Изгрева и ни снима с Него до Неговата приемна отляво. Беше направен там навес, под който имаше няколко лимона в големи буренца. На снимката прави отляво надясно: 1. Стефан Лазаров Опев. 2. Васил Станимиров Василев. 3. Ирина Тилкова Тилева. 4. Веса Стефанова. 5. Учителят. 6. Евгения Георгиева Парлапанова. 7. Лиляна Георгиева Колева. 8. Донка Лазарова Опева. 9. Лиляна - съботянка. 10. Сестра й - съботянка. Седнали: 11. Иван 12. Костадин Крумов Няголов. 13. Светозар Крумов Няголов. 14. Марин Маринов. 15. Григор Симеонов Арнаудов. 16. Иван Иванов Андреев. Аз съм пред нозете на Учителя.* През 1942 г. сестра Милка Периклиева организира изгревските деца в младежка група „Светла мисъл”. Изучавахме Паневритмията и песните на Учителя. Събирахме се два пъти седмично над 30 деца в голямата барака на брат Никола Гръблев. Когато почиствахме стаята, аз оставах да помагам в метенето и миенето на стаята на с. Милка. Тя беше доволна от мен и ме обичаше, Събиранията продължиха до 1944 г. Научихме се да пеем добре братските песни, Учителят два пъти ни посети. Сестрите бяха приготвили сладкиши, с които ни черпеха. Учителят беше мълчалив и много строг. Той отлично знаеше, че от тия над 30 деца, само няколко ще останат в Братството, а другите ще потънат и ще се пръснат в света. Така и стана. В света има много красиви и ухайни цветя, по които нашите приятели - изгревските деца, се увлякоха и заживяха обикновен светски живот. ________________________________ * Тази снимка се публикува на цяла страница, (бел, на съставителя Вергилий Кръстев) 57. Евреите на Изгрева С идването на германците се повдигна еврейският въпрос и почна гонението на евреите. В 1942 г. сложиха на реверите им по една шестоъгълна жълта звезда и почнаха да ги ограничават. Евреите в Братството не носеха звезди - Буча Бехар, Лидия Аладжем, Любен евреинът и др. Ние им давахме български имена, на сестра Буча - Божанка, Хаим - Любен. Имаше едно момче, което играеше с нас, еврейче, кръстихме го Ото. Родителите му се преместиха от Лозенец на Изгрева, за да се прикрият. Като играехме с него, мина покрай нас княгиня Евдокия, облечена спортно, на кон. Тя често обикаляше квартала ни и даваше помощи на бедните. По време на бомбардировките много хора се криеха в скривалищата, направени във Виларовия трап, и Евдокия им осигуряваше храна. Ото й поиска да направи едно кръгче с коня. Тя слезе от него и той обиколи наоколо квартала. И сега се срещаме, макар и рядко, и си спомняме преживяното в миналото. През 1941 г. отидохме на пазаря Кирков с баща ни, където имаше много еврейски магазини, в които те продаваха дрехите на половин цена. Баща ни купи за мен и Косю два по-големи шинела, с които изкарахме до гимназията. Евреите продаваха стоката си и през Турция се отправяха към други страни. През пролетта на 1943 г. няколко големи групи евреи отиваха при малката барака на брат Лулчев и викаха: „Лулчев, спасете ни!” По нареждане на Учителя; той ги спаси.* Описал съм го в книгата „Истината за спасяването на евреите.” ___________________________________________________________ *Виж „Изгревът”, том I, стр. 483 ÷ 487; том IV, стр. 533 ÷ 535; том XIII, стр. 472 ÷ 474. 58. Комунисти на Изгрева На Изгрева се криеха много комунисти и Братството ги закриляше. Брат Лулчев познаваше всички военни генерали и полицията и затова не ги залавяха при честите блокади, които правеха в София. Мозаечната бригада на брат Алфиеро Бертоли беше само от комунисти и при блокада той ги скриваше в голямото си мазе. Понеже беше чужд поданик - италианец, военните и полицията не претърсваха дома му. Брат Игнат Котаров ги прибираше в бараката си на тавана. Една вечер на тавана дошъл виден комунист. Дошла полиция и искала да прегледа дома му. Той се скарал с тях. Арестували го и завели в участъка, без да прегледат тавана. След 2 дена брат Лулчев го освободил. През неговата барака е минал и Тодор Живков. Стефан и Тинка Николчеви живееха на долния южен край на Изгрева до Тодор гледача и бяха явка за комунистите. Там са се криели: Цола Драгойчева, Георги Нанков, Трайков, Тодор Живков и много други. Събранията на ЦК и Политбюро са ставали във фабрика „Бергман”, а началници на охраната бяха Васил Славов и брат му Кирил Славов, които бяха собственици на съседната фабрика „Фурнир”. Лична охрана беше и Милка Говедева, живееща в къщата на Капитанов и минаваше за фризьорка.* Полицията я арестува и я затваря в затвора. Майка й и сестра й отиват при Учителя и искат да я освободи. Той им казал: „В затвора е на най-безопасно място.” При следващото събиране в „Бергман” става провал. Хващат всички комунисти и ги разстрелват, а Милка след десетина дена я освобождават от затвора. Така Учителят я спаси от смърт. В долния южен край на квартала живееха баба Найденка и синът й Тодор Михайлов, който след 9.9.1944 г. стана политически отговорник на квартала. Брат му Иван Михайлов със синовете си Александър и Тодор живееха под наем в къщата на Радка Стефова. Под дюшемето на стаята криели печатарската машина, с която печатаха позиви и други и вечер ги пускали в отвора на Виларовия комин и позивите се пръскаха наоколо, като пуснати от самолет. При блокадите синовете му идваха в бараката на Любчо Мендето (цигулар), живееше близо до нас и стояха там до вдигането на блокада от войниците. Аз взимах от нас тенджера сварен боб и се хранехме заедно. След 9.09.1944 г. Иван Михайлов стана член на ЦК и отидоха да живеят в София. ___________________________________________________________ *Виж „Изгревът”, том XIII, стр. 393 ÷ 509, 417 ÷ 423, 446 ÷ 450. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 59. Изнасилвания в гората Отивах през пролетта от салона към Лозенец през гората на училище и видях жена и мъж, лежащи на земята и мъжът искаше да я изнасили, но тя не му се даваше. На няколко метра по- нататък видях двама зад храст и чакат да ги нападнат. Направиха ми знак с ръка да мълча. Взех да се моля - обърнах се към Учителя. Жената, както лежеше, скочи и бързо тръгна към Изгрева. Мъжете не я последваха, останаха на местата си като заковани и тя се отърва. Тогава, през 1943 г, от Гърция си дойде Станимир Василев, баща на Васил Василев (Мосюто), който работеше по време на окупацията в митницата. Много ме обичаше и ми даде противопожарен пистолет с големи кръгли картонени патрони, които се завиваха отпред и като гръмнеш, излизаше облак от бял прах, който загасяше огъня. Отидох в гората (с кой акъл?), запалих листата, гръмнах и изгасих огъня. Видях офицер, съблякъл гола млада жена и искаше да я изнасили, а тя плачеше и се дърпаше. Извиках: „Остави веднага жената. Не я мъчи!” Отидох да оставя пистолета и след 15 ÷ 20 минути пак отидох в гората. Бяха си отишли. 60. Символичната война и бомбардировките на Изгрева* През месец януари 1940 г. Учителят изпраща брат Лулчев да каже на царя чрез сестра Мария Стоянова: „Да обяви пълен неутралитети да не допусне германските войски да минат през България. Ако направи това, след войната страната ни ще бъде най-облагодетелстваната в Европа - отвсякъде ще я отрупват с блага и ще постигне териториалните си претенции, подхранвани от стотици години.” Борис отговорил на сестра Мария Стоянова: „Госпожо, не мога да направя това, защото всички са германофили и ще ме убият.” Борис не послуша съвета на Учителя от страх за живота си, но го загуби след малко повече от две години. За да угоди на германците, обяви символична война на Англия и Америка, но много скоро тя стана реална. През 1943 г. започнаха редовните бомбардировки над София. Това беше материализация на всички онези лоши мисли и чувства, казани и писани в статии и книги срещу Учителя. Той отбелязва, че няма кал, хула, които да не са отправени към Него по време на школата от 22 години: от 1922 г. до 1944 г., от най- учените и интелигентни хора в България. Най-лошото е това, че на този език, на който е изнесено Словото Божие, са казани и най-скверните думи срещу Него. Донякъде положението се омекоти от това, че по време на войната ни оставиха свободно да играем Паневритмията. Учителят промени кармата на България, макар че България обяви война на целия свят. Първо на Англия и Америка, след това на Русия и накрая на Германия. По време на бомбардировките ни наредиха да затъмняваме прозорците с черни книга, за да не се вижда светлина. Но американците пускаха на известна височина фенери с парашут, които осветяваха София, като при дневна светлина. Оръдията стреляха по тях, но не можеха да ги свалят и самолетите бомбардираха точно определените им цели. Направиха се скривалища във Виларовия трап и на полянката пред дома на Симеон Симеонов, където се бяхме скрили на 10.01.1944 г., при голямата бомбардировка. Самолетите идваха на ята от север по стотина. Стоях вън пред скривалището и ги гледах. Паднаха няколко бомби в долния край на Изгрева и ние помислихме, че падна самолет. От детонацията се намерих долу в скривалището. В Изгрева никой не си замина от бомбардировките. Бомбите бяха паднали до Жельо Тонев и бараката на с. Иванка Захариева. Тя си казвала 91-ви псалом. Бараката отхвръкнала на няколко метра с нея и тя си излязла невредима. Имаше 6 дълбоки повече от 3 м ями и в тях - големи железни парчета от бомбите. По време на бомбардировката, баща ми се връща от работата си с трамвая до Лозенец и тръгва през гората. Дотогава германците криеха танковете си по алеите, под дърветата, но тогава ги нямало. Затова самолетите бомбардират гората наред. Крум тръгва с Христо Цонзоров и около тях падат няколко бомби. Цонзоров се отделя от него и се насочва към квартал „Диана Бад”. Пада до него бомба и го затрупва целия с пръст. Други двама, които вървели след него, го изравят и той се прибира в Изгрева. Бомбите престават да падат и баща ми се прибира у нас блед и уплашен. Разговарят с майка ми какво да правят и тя го посъветвала да отиде и пита Учителя. Отива и Той му казва да се евакуираме. _____________________________________________ * Виж „Изгревът”, том I, стр. 48 ÷ 57; том XIII, стр. 874 ÷ 881. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 61. Евакуация в село Бяла Черква Събрахме най-важните неща и се отзовахме на гарата, която беше пълна с хора, бягащи от бомбите. Забравихме много хубава цигулка, купена от баща ми за 10 хиляди лева, и ни я откраднаха. Пътувахме цялото семейство в открити вагони. Беше студено през нощта и на много гари ни поднасяха горещ чай. В Русе се настанихме при леля ми Руска, където прекарахме няколко дена и след Василевден (14.01.) с параход отидохме в Силистра при другите ни лели. Посрещнаха ни много добре, а там имаше всичко за ядене, сякаш че не съществуваше купонна система. Крум го повикаха в службата му и той замина за София. Останала с дядо ми и четирите деца, майка ми иска на 21.01.1944 г. помощ от Силистренската община и й дават. „Пътпроект” се евакуира в с. Бяла Черква - Павликенско, и баща ми натоварва на отпуснатия му камион най-необходимото и го закарва в квартирата, дадена ни в селото. Идва в Силистра и през месец февруари с параход и влак стигнахме в град Павликени. В купето, в което пътувахме, имаше и германски войник, който носеше сандък с дръжка, поставен в ъгъла, и не позволяваше да доближаваме до него. Крум говори с него и разбрахме, че отива на Черни връх. Той носеше бомба за върха, където имаха радарни инсталации. Отдалеч германците взимаха мерки, когато напускат върха, да взривят радарната и метеорологична станции. До селото ни закараха с каруца и се настанихме в квартирата, Беше 14 февруари - празникът Трифон Зарезан. По нареждане на Министерството на просветата, ние не учехме, но ни се зачиташе учебната година. С Косю бяхме се записали в 14-а прогимназия в София до реката, края на ул. „Раковски”. Хазяите имаха дъщеря и син и бяха много недоволни от нас. Често мърмореха. В селото имаше всичко за ядене и само от фурната ни викнаха да кажем по колко хляба ще искаме на ден, за да знаят по колко да правят. Селото беше богато - и най-бедният стопанин имаше по 10 ÷ 15 декара лозе. С Косю бяхме свободни и станахме ратайчета да пасем биволици. Аз отидох при Атанас Калъна, който имаше две дъщери и ме прие като син. Слагаха ми цяла торба с храна, понеже съм вегетарианец: половин домашен хляб, към 2 кг, сирене, компот, ядене. Свикнал съм да ям малко в купонната система и всяка вечер ми се караха, че нищо не ям. Положението се оправи, когато послушах съвета на едно ратайче и започнах вечер да давам хляба на биволиците. Имаше повече от 1000 биволици и за да ги познавам, им вързах по една тенекия, но като им давах хляб, те сами ме намираха. Давах и на майка ми. Когато обрахме дините, закарах половин кола в дома - имаше голямо изобилие. Често минаваха самолети и отиваха да бомбардират Румъния. Дъщерята на хазяина отива да копае на баира над Павликени, до един мост е тяхното лозе. Минава ударен самолет и се освобождава от 10-тината си бомби, които падат до дъщерята. Разбраха какво нещо е бомбардировка и ни станаха приятели. На 9.09.1944 г. слязоха партизаните в селото на площада - смени се властта. Платиха ми за чиракуването и ми дадоха един костюм. По гроздобера отвсякъде ни дадоха грозде и ние сварихме няколко казанчета гроздово сладко. С камион се върнахме на Изгрева. В бараките ни живели две хърватки, които късали беседите ни и си палели печката. Оправихме бараката и тръгнахме на училище. 62. Разпродажба на вещите на Учителя През месец октомври Учителят се завърна от с. Мърчаево и започнаха беседите в салона. Научихме, че Учителят е болен. Описал съм нещата в книгата „Светъл лъч към човешките души” На 27.12.1944 г. сутринта Косю отива да купи продукти от магазина, който беше от северната страна на салона и бързо се върна, като каза, че Учителят си е заминал и братята и сестрите Го чакат да възкръсне. Майка ми се облече - беше доста студено - и отиде към салона. Аз я последвах и влязох в големия салон, където беше положен. Бях си взел листове да Го рисувам, но се отказах. Беше поставен близо до вратата с главата на север, а отдясно имаше два големи лимона с плодове. Лицето Му беше розово като на жив човек. Взех да се моля и видях, че два пъти очите Му се отвориха по малко. Участвах с брат Гради в изкопаването на мястото. Макар че не съобщиха по радиото за Неговото заминаване, на погребението присъстваха много непознати хора. Загубихме на физическото поле нашия най-добър приятел, Който постоянно ни помагаше, но горещо пожелахме да оживее в нас и вътрешно да ни ръководи и направлява. Да, мощният, силният - Бог винаги ни помага. След заминаването на Учителя, държавата сложи ръка върху вещите Му и искаше да ги продава в магазините за стари вещи. Направихме постъпки и ни казаха, че вещите Му са оценени на 156 хиляди лева. Братята и сестрите веднага събраха исканата сума и я внесоха в касата. * Всички ръководители на Братството взеха по един костюм от гардеробите на Учителя - Стоименов, Борис Николов и другите. Раздадоха се много от вещите на Учителя на братя и сестри.** Сестра Паша и Савка ми предложиха да взема нещо от Учителя, ако не искам нещо по- голямо, поне една кърпа. Аз отговорих, че ако основавам моята връзка с Учителя на някакъв предмет, който е временен и преходен, тя е много слаба. Желая вътрешната ми връзка да бъде силна с Него. Милка Периклиева взе посудите на Учителя, от които комплект от сребърни посуди, Петър Филипов - часовниците Му, Василка Иванова - Пентаграма със златния ланец и т. н. Останалите вещи ги натоварихме в голям камион и с братята Гради, Игнат, Боянчо, Георги Йорданов, Драган и аз ги закарахме в предварително определени жилища на братя и сестри, които поеха по определена част от тях. В дома на Мария Аркадиева и Красимира оставихме печката, няколко шкафа, масата, радиото, голяма картина на Агарта и др. При брат Борис Шаров оставихме книгите от библиотеката на Учителя и съответните етажерки, картината на големия Пентаграм и други. У Гена Папазова оставихме вещи и на други места. За всичко се направи списък в няколко екземпляра, който остана в ръководството. Комунистите веднага вкараха в Братския съвет Никола Антов и Коста Стефанов. Антов беше председател на 5-ата районна ОФ организация. Започнаха борби за парите, които останаха след заминаването на Учителя. Брат Симеон Симеонов направи томбола с останали вещи на Учителя: кърпи, дребни предмети и две ризи с красиви шевици. Понеже томболата беше с благотворителна цел, аз си купих билет. Едната риза се падна на сестра Манчева, която живееше в бившата кръчма, на север от салона, където се поместваше и магазинът. Веднага след това мъжът й в чин полковник го интернираха в Белене. Подгониха нея с двамата й сина, дъщеря й, и ги изселиха да живеят другаде. По-късно дъщеря й Ася в гимназията искаше да влезе в музикалното училище - чело. Не я приемали, понеже отвсякъде й давали лош атестат. Като учех в гимназията, бях и отговорник на СНМ в квартала - почти нямаше младежи и Ася ми поиска да й помогна. Написах й хубава характеристика и я приеха. Втората риза се падна на мене. Помислих си - през какви ли страдания ще мина и аз в живота. Това го разбрах след 7 ÷ 8 години. Знам закона, че това, което взимаш от Учителя - този съвършен дух, вибрациите, които е оставил Той - ще те пречистят и коренно ще измениш съзнанието и живота си. В казармата разбрах какво значи да притежаваш риза от Учителя. Учех в прогимназията „Васил Коларов” и завърших отлично трети клас. Бях ученолюбив и четях много книги. Седмично взимах от 4 библиотеки по 2 книги и ги прочитах, като едновременно си учех добре уроците, Марс в съвпад с Венера в Близнаци в хороскопа отправя силните Марсови енергии към науката. Четях и от беседите, които имахме. Беседи получаваха дядо, майка ми и баща ми. Както споменах, в бараките ни живели хървати, които късали беседите за горене. На някои останала първата половина, на други - втората. След инкриминирането и ограбването на беседите, по-късно, много мъчно успях да събера едно течение. Братският живот продължаваше и майка с баща ми редовно посещаваха беседите и хора, ръководен от сестра Ирина Кисьова. Комунистите зорко следяха младите да не следват братските традиции. Затова не посещавах беседите, а и учех. След свършване на училището, постъпих на работа в бригадата на баща ми, като стажант през месец август. Държах преден и заден жалан в пикетажа на път за Стара Загора до Хрищени, Колена, Дълбоки и Оряховица. Министърът на благоустройството беше от с. Дълбоки. С камион отидохме в Стара Загора и се придвижвахме по обектите. Настанявахме се в училищата, които бяха свободни. Всеки ден работехме по пикетажа, Срещнахме големи трудности по трасето, понеже имаше големи орехи, които 4 души не можеха да ги обгърнат, и там трябваше да правим засечки на трасето. Вечерно време в селата играеха хора. Имаше много млади момичета, на които не обръщах внимание, а и баща ми нищо не ми казваше. До есента стигнахме с. Оряховица. Дойде 14 септември и аз трябваше да отида в София и се запиша в гимназия. От Оряховица по черен коларски път, минаващ през баири, стигнахме до гара Дъбово. Учителят ми каза да не пътувам с вечерния влак. Предложих на баща ми да се върнем до Оряховица и сутринта на 15-и да пътувам. Той възрази, че няма да мога да се запиша. „Ще се оправя” - рекох аз. Съгласи се и се върнахме обратно по дългия повече от час път. Рано сутринта на 15.09 отидохме в Дъбово. Взех билет и се качих на влака за София. На следващата спирка, към Казанлък, видях снощния влак преобърнат, имаше кръв и покрито с брезенти. Казаха, че вечерният влак карал бързо, а стрелката не била правилно поставена и той дерайлирал. А не слушай интуицията си! Пристигнах в София по обед и следобед, воден от интуицията си, се намерих на ул. „Стара планина”, където се намираше I образцова мъжка гимназия. Имаше известно объркване още в новата власт и в канцеларията ми приеха документите, макар че гимназията не беше в нашия район. Записаха ме и станах ученик в 4„г” клас, с класен ръководител - математика Васил Цървенков. ___________________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том IV, стр. 221 ÷ 222. ** Виж „Изгревът”,том IX, стр. 219 ÷ 221, 271 ÷ 273, 273 ÷ 275. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 63. Гаражът на Юрдан Бобев* По това време Изгревът беше до сегашната ул. „Жолио Кюри”, а отдолу имаше голяма нива, засята с картофи. Собствениците извадили картофите отгоре-отгоре и ние след тях извадихме няколко чувала картофи, които ни стигнаха за зимата. Казахме и на други от Изгрева, и те си извадиха. По радиото чух, че изнасяме за Турция някакво количество боб. Отидохме в магазина при семинарията с детската количка и купихме чувал с боб. Скоро бобът изчезна от пазара и 2 ÷ 3 години беше дефицитна стока. Ходехме с торби при ж. п. разтоварището за въглища на Дървенишкото шосе и събирахме падналите въглища покрай вагоните, докарани за американското посолство, Те ни даваха и от вагоните да си пълним торбите. През 1945 г. нямаше въглища за гражданите. На 1 срещу 2 февруари 1945 г. избиха осъдените управници, между които и брат Любомир Лулчев. Отгоре той помага на своя прислужник Юрдан Бобев материално, като отваря ремонтна работилница за коли в двора на сестра Мария Стоянова. Тогава в София имаше само два гаража, за 1000-та коли, които бяха в града. При Юрдан идваха всички дипломатически коли и му донасяха топъл бял хляб. Отива да му помага племенникът му Георги, но идват много коля и не могат да ги обслужат, та повикаха и мен с Косю да мием и гресираме коли след училище. Започнах да работя редовно следобед. Даваше ни само храна за обед и вечеря. На мен ми казваше „захарче”. Беше много строг - да не разпиляваме трохите по земята.** Баща ми се върна от командировка и отиде при брат Георги Томалевски, заместник-министър на Просветата, и го моли да отпусне стипендия за мен в гимназията, Томалевски написва заповед и я праща в гимназията. Прислужникът в гимназията донесе препис от заповедта за отпускане на 3000 лева месечна стипендия. Заплатата на баща ми беше 10 000 лева. Взех да ставам преди 3 часа, за да напиша домашните си, защото, щом нямаш домашно, ти пишат двойка. С единствения тролей по Цариградското шосе отивах след 6 часа в гимназията, където ни даваха по чаша горещо мляко, дадено от УНРА (международна организация за подпомагане на бедните). След това започваха часовете. Привлече ме една учителка по стенография - Сахатчиева, която пишеше много бързо на 5 езика. Записах се в курса и в IV клас учех предимно стенография. Помнех добре уроците, които ни преподаваха. Четях от университетските учебници, които взимах от библиотеката. Например по история научавах датите на даден урок от университетския учебник, имах силна механична памет и като ме дигнеше г-н Диамандиев, казвах датите и по няколко изречения, свързани с тях, и ми пишеше 6. Той не можеше да запомни толкова дати. Стенографията я научих добре и на няколко състезания излизах пръв със 150 думи в минута. Към 14 часа след училището отивах на гаража, обличах се и веднага лягах под колите да ги гресирам и поправям. Юрдан имаше маслен крик, който дигаше до 6 тона. Като работех под колите, картерното масло капеше по врата ми и той ставаше черен. Вечерта се миех в банята на Стоянова, но чернилката не се махаше и класният ми наставник се караше, че не съм си миел врата. Веднъж, като влизах в банята, заварих сестра Надя Стоянова, че се мие. Извиних се и затворих вратата. Тя извика: „Ела да видиш какво представлява жената и да не те съблазнява формата й в живота!” Надя беше чиста душа и до края на живота си не се омъжи. Две художнички, живеещи в съседната къща, ни повикаха с Георги Димитров да видим една картина на гола жена - едната я рисуваше, а другата гола и позираше. Тя не се стесняваше никак от нас. Аз казах, че според моето разбиране сюжетът е добре нарисуван и ще се хареса на журито в Академията. Приели картината с отлична оценка. Работех добре с хубавите такаламити, които имаше и гледах винаги да избие грес от осите, които гресирах. Шофьорите ми даваха бакшиши и събирах вечер до 20 часа около 2000 лева. Юрдан печелеше над 100 000 лева дневно и ги внасяше в банката. От тези пари си купи място на Изгрева и направи къща за себе си и брат си Димитър. Той имаше познат фурнаджия, от когото купувахме хляб на черна борса по 20 лева, иначе струваше 80 лева. Взимах 5 хляба, 1 кг сирене за 600 лв. и килограм масло за 1000 лв., слагах ги в раница и вечерта пеш по Дървенишкото шосе се прибирахме на Изгрева. Семейството ни имаше храна за няколко дена. Вечерях малко, учех уроците си и лягах. Сутринта ставах - спях бързо, и пишех домашните си. Често не смогвах да науча добре уроците си и ги учех в гимназията по време на другите часове. Гимназията беше образцова и преподавателите искаха да знаем това, което те ни говореха, а онова, писано в учебниците, било за обща култура. Тук ми помогна стенографията. Записвах уроците и ги четях през междучасието, когато имахме химия, физика, дори история пред съучениците си. Гаражът беше на ъгъла на ул. „Цар Крум” и „Патриарх Евтимий”. Един следобед, като излизах от под кола, там минава моят класен Цървенков и ме вижда изпоцапан. Пита ме: „Какво правиш тук?” – „Следобед работя, за да помагам на голямото ни семейство от 7 души.” Сега той разбра защо ми е постоянно оцапан вратът. Цървенков имаше две дъщери и мене ме обикна като свой син. През всяка ваканция ми даваше по един сборник със задачи, да ги реша по 2 пъти - да е точен отговорът, защото ще ги печати. Така станах добър математик и помагах на съучениците си. ______________________________________________________________ * В оригинала е прескочен един номер и този номер е 64, а от тук и останалите за с един по-голям номер (ГСК) **Виж „Изгревът”, том VI, стр. 509 ÷ 513; том XX, снимка № 11, 44, 49. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 64. Пожари, гаражи и леки коли През пролетта на 1946 г. се запали казармата до Дървенишкото шосе - до къщата на Николай Дойнов. Това беше гараж за коли и на ул. „Методи Попов” имаше над 10 пленени немски танкове. Беше по-страшно от бомбардировка: гърмяха снаряди, гореше бензин и други. Гърмяха цистерни с бензин и хвърчаха чак до гара Пионер. Най-опасното беше, че отдолу имаше голям резервоар с бензин, който, ако гръмнеше, от Изгрева нищо нямаше да остане. Пожарната стояла до сегашната телевизия и чакали да спрат гърмежите. Счупиха се много стъкла. През нощта пожарната отива и започва да залива с вода нагорещената бетонна плоча. Повече от 20 дена я заливаха по няколко пъти на ден, докато изстине и след това военните извозиха бензина другаде. При стоварището на гарата при Дървенишкото шосе натрупаха големи камари от изгорели коли и камиони и други, за няколко ешалона. На гаража идваха много коли и започнахме да ги караме. Пристигна партида за Българска Народна Банка. Пакарди, намазани с някаква предпазна черна течност. Дадоха ни по туба бензин и ние ги измихме. Бяха много бързи и докато смениш 1 ÷ 2 ÷ 3 скорост, се развиваше 90 мили - около 150 км. в час. Косю беше нисък и като караше, си слагаше възглавница, караше бавно и от време на време се надигаше да вижда накъде кара. Хората гледаха, че се движи кола, а не се вижда шофьор. Американците били измислили кола да се движи без шофьор! Колите в София бяха малко и постовите милиционери бяха жени и не ни спираха да ни искат шофьорската книжка. Инженер Торбов, който провеждаше курсове за шофьори, ми предложи да ми даде книжка, ако му поддържам колите един месец. Отказах, понеже разбрах, че съзнанието ми не можеше да присъства постоянно в движението. Пробвах по ул. „Толбухин” един шевролет - каква скорост ще развие. Бързо достигна 180 км. Вътрешно ми казват: „Ако има някой друг по ул. „Раковска” да кара така, какво ще стане?” Ударих спирачките и пред мен профуча една камионетка. Лекар докара моторетка да я стегнем за преглед, След ремонта я подкарах да я пробвам. Карах бавно по „Патриарх Евтимий” и изведнъж паднах по очи пред моторетката. Винтът, който държи калника за вилката се развил и паднал, Калникът отива пред колелото и тя внезапно спира. Слава Богу, че карах бавно и не се ударих много. Беше се счупил фарът. Карах колелото на Надя, марка „Бианка”, и излизам направо на „Толбухин” и една бърза кола успя да спре и да не ме прегази. След това ме настигна в улицата и ме блъсна и събори. Имам Марс паралел с Плутон - опасности с превозни средства. Спасява ме донякъде Марс съвпад с Венера. През зимата се прибирахме с Вилис по Дървенишкото шосе, в което имаше две замръзнали пътеки, изкопани от колите. Караше Георги, колата се занесе и се намерихме е канавката, Георги се уплаши и вместо да включи и предното предаване, изключва и задното, форсира колата, но тя не мръдна. Потърсихме веригите. Казах „Я дай да видя и аз.” Бутнах напред двата лоста и джипката излезе на шосето. 65. Лятото на 1946 г. на Рила В края на месец юли 1946 г. трима младежи: Косю, Димитър Тодоров (синът на гледача) и аз решихме да отидем на езерата. Взехме с купоните хляба си за три дена и малко храна в по една раница и застанахме на автостоп на Цариградското шосе. Качихме се на военен камион, който ни откара в Самоков, Намерихме друго превозно средство и вечерта стигнахме с. Говедарци. Видяхме добре осветена сграда - почивният дом на печатарите - и отидохме да преспим до нея. Сложихме раниците си за възглавница и заспахме. През нощта някакви кучета се въртяха около нас и сутринта, като станахме, видяхме, че са измъкнали хляба от раниците ни и го изяли. С олекнали раници и гладни стомаси тръгнахме към хижа „Вада”. От нея нагоре нямаше маркировка, имаше много пътеки и често се двоумяхме по коя да вървим. Поех да водя и под ръководството на интуицията ми след обед стигнахме на второто езеро. Братята и сестрите ни посрещнаха топло. Нахраниха ни и ни настаниха в палатка, като ни намериха и дрехи за завиване. Брат Бертоли плати за храната ни до края на лагеруването. Прекарахме много добре. Според силите си помагахме в общия живот- носехме вода, дърва за огъня. Към средата на месец август се върнахме на Изгрева. 66. Туба с бензин и вода На Изгрева дойде да живее брат Христо Папазов, купи мястото на Табаков и си построи къща. Имаше кола Фиат 604, която често му правеше бели. Щом пътуваше по-далеч, ме викаше със себе си, да оправям колата. Тогава имаше три вида бензин: бял - за гражданите, червен - за военните и син - за авиацията. Купил на черна борса туба червен бензин и го налял в колата. Викна ме да го придружа до с. Бистрица, откъдето да си купи мед. Към селото колата спря и не щеше да запали. Отворих карбуратора - пълен с вода. Продали му туба с вода и отгоре - няколко литра бензин. Наложи се да отиде до Изгрева и с колело да закарам туба с бензин и корито да източа резервоара. Пречистих го, затворих пробката и налях новият бензин и колата запали. Вързах колелото отгоре на багажника и потеглих. Видях, че колата се движи най-добре до 80 км в час. Тогава човек владее колата, а при по-бързо каране колата го владее. Станахме приятели с брат Папазов. 67. Къде бяха бараките на Изгрева и как живееха в тях* По това време на Изгрева живееха: до кухнята - Николина Балтова. Срещу нея на ъгъла беше бараката на с. Цветана Щилянова, в която дойде да живее Юрдан Симеонов, мъж на починалата с. Роза. Той беше кларнетист. До тях - с. Писинова, на която бараката изгоря от късо съединение на тока, Анка Динова и Сийка Динова. До тях - Амелия Надзор с двамата си сина. Отпред беше с, Стойна Кондарева, с. Гинева - в бараката на с. Станка, която готвеше на Учителя. Там живя и с. Люба Хаджиева. Най-отпред беше баба Пенка с дъщеря си Величка Трифонова. Баща им Трифон продаде къщата им на Генчо Делийски. До тях беше сестра Маркова. Отгоре до Сийка Динова беше Манол Иванов и жена му Мария, синове Стефан и Виниций, Следваха пловдивските бараки: с. Севда, с. Наталия Чакова, с. София Попова, после - Панталей и жена му Петрана, брат Боев, после - Методи Константинов. Последната стая - с Гради Колев Минчев и майка му Мария. Имаше и горна стая с 3 легла за гости. Зад Гради беше Борис и жена му Мария Дряновска. Вляво от тях - сестрите Недкова и Полито. До тях - Антоний със сина си Христо. Там беше за малко и бараката на брат Лулчев. Отсреща, в другото кварталче, живееше сестра Софито Попова, до нея в бараката на сестра Олга Блажева беше Юрдан Кочиничарят и жена му Вера Христова. Следва бараката на сестра Янакиева и сестра Бахчеванова. На изток - Христо и жена му Иванка Папазови, брат Асен Арнаудов и в последната къща - сестра Буча Бехар и сестра й Лиза. До сестра Янакиева беше сестра Ирина Спожет Кисьова, мъжът й Иван, дъщерите Ружа и Йорданка, Колю Нанков, баба Мария, сестра Веса Апостолова, сестра Люба, Милка и Цветана Аламанчеви, Йорданка и мъжът й Иван Жекови. На запад пред Гради Митко Сотиров, при заминаването на Учителя - Милка чехкиня - ясновидка. После - семейството на Гита Стратева: Георги и Иванка, Напред -3-етажната къща на Петко и Мария Епитропови: 1-ви етаж - Петко и жена му; 2-ри етаж - Виктория Недялка и Владимир Балючев; 3-ти етаж - сестра Борова и в тавана - Тодор Сименов. На юг - Найден Найденов, Райна и Мариола Калпакчиеви. Долното кварталче от Дървенишкото шосе: Петър Филипов с Пенка Краева. До него - Васил и Пенка Славови, с. Мария и Атанас. На долната улица - Димо паркетчията, до него - Игнат Котаров с жена си Лиляна и Емилия. Под него - Величко и жена му Станка и трите им деца. Там Георги и жена му Маринка и Мими, Под тях - Алфиеро Бертолй с жена си Лучия и децата: Кармело, Ана, Мариета и Джильо. Стоян Стоянов - дърводелец (горски) - срещу бараката на запад от Димо, на Георги Йорданов, в която живееха Ганка и Ружа Чернева. До тях на запад - бараката на с. Конова, в която после живя Марчето Петрова. Под полянката за Паневритмия и братска градина (кошерите) до гората в две бараки една до друга - Иван Антонов Изворски и Влад Иванов Пашов, Пеню Ганев, жена му Каменка и децата им Петър, Елена, Иванка; сестра Катя Грива, до нея - сестра Елена Григорова, Славчо Печеников, Стефан Дойнов и Боян Боев. На втория ред в дома на с. Писинова - Симеон Арнаудов и жена му Райна Стефанова, Гриша и Елисавета, сестра Стоянка Илиева и Илия Узунов, книжарницата на Милка Аламанчева, сестра Цветана Арнаудова (артистката), Никола Антов и Кина. Под улицата до гората - Атанас Щерев, Иван Радославов, сестра Донка и Георги Илиев с деца Илия, Росица и Недялка, сестра Мария Златева (Здравка) с дъщерите си Мария и Фанка. Къщата на Фархи, превърната в печатница, до нея - братска спалня, Васил (вуйчо) пощаджията и накрая - Кинчето и Мариус Попов със син Любомир. На 2-рия ред-Ангел Вълков Михайлов и Тодора Тодорова, Капитанов с жена си Невена и син Цветан, там беше и Милка Говедева. Благовест Тошев с жена си и двама сина, сестра Писинова, Кирилка Щереба и Димитринка Захариева. Игнат Котаров, до него - Златка и Евден с 2 дъщери, Васил Иванов - художникът, Михаил и жена му Пенка Влаевски, сестра Олга Славчева, сестра Донка (Донка Спиридонова), сестра Димитринка Атанасова, Радка Стефова и Стефан, дъщеря Любка и внуци Любчо и Радослав, сестра Любка Халачева - зъболекар, Димитър Грива, Иван Михайлов с жена си и синове Александър и Васил, сестра Стефанка куцичката в малка барака. До Васил художника - сестра Анка Шишкова, сестра Елена Каназирева и брат Димитър Стоянов, под тях - Ганка Парлапанова - шиеше дрехи на Учителя. При гората - брат Матей Калудов и жена му, после - Катинка с мъжа си Методи, след тях - Марийка Марашлиева, Тодор Боянов Ковачев и Христо Христов от Пловдив, сестра Енчева, сестра Тамара Атанасова. Под тях - Люба Вълчанова, Цочо Диков Ракитски, Станимир Василев, сестра Радка и Васил (Мосюто) - Тодор Стоименов, Стефан и Пенка Белеви, сестра Нешка Анева, Стефан и Елена Стефанови с дъщеря Веса; Списаревски с жена си; Тодор и Петрана Михайлови и майка му баба Найденка. На ъгъла на мястото на брат Влаевски - Гради, Атанас и майка му Мария. Под тях - брат Стефан Деветаков. Под него - Димитър Гулев и синовете му. До Деветаков - брат Жечо и Веса Панайотови - Благи. В дома му - Николай Шиваров. До него - Щерю Христов и в барака към линията - Мария, сестра на Веса Жечева, До нея - Йордан и Симаня Андреева със син Иван. До тях -Пенка Бошкова - къщата се разруши от бомба. Над Жечо е Георги Парлапанов, сестра Люба и баба Ташка, дъщеря Евгения. Барака на сестра Олга Славчева. Отгоре - Верка Куртева, до нея - Петър и Анка Шишкови, Радка Овчарова, Божил Христов, жена му и две деца. Над тях в бараката на брат Никола Гръблев - Ангел Янушев, жена му и децата. Иван Иваницов с Недка и дъщеря Станка, внук Йоан; Любомир Лулчев и Невена Неделчева, Лазар и Мария Опеви с деца; Стефан, Донка и Христо; Колю Килифарски, Тилко и Цветана Тилеви с деца Ирина и Георги; Радка Ганева, Георги с Величка (Вичка) Константинова с деца Елена, Живка и Божидар. Веса и Колю Йорданов, сестра Лиляна. До тях - Генчо и Райна Делийски. Юрдан Бобев, брат му Димитър с жена си и трите им деца. Николина Христова, майка й и сестра й, Михаил Ковачът, Стефан и Гинка Николчеви, син Пламен - Тодор Тодоров (гледачът) с Тодора; Мария, Анка, Стевка, Димитър, Спас Иванов, сестра Парашкева Димитрова, Желю и София Тоневи, сестра Станка, Иванка Захариева, Иван Сечанов - гъбар, Нашето кварталче от запад братската градина - сестра Стоянка и Колю Драгневи, Генчо Георгиев - художник, Сотир Сотиров, Христо и Бистра Цонзорови (там живя и Георги Радев), Любомир Христов и баща му (мендето), Юрдан Юрданов - бояджията, сестра Иванка Нейчева. До нас - Иван Иванов - певец, после - Анка Каназирева, след нея - Димитрина Захариева. Ние: баща ми Крум и майка ми Стевка, дядо Кънчо, деца: Светозар, Костадин, Величка и Любомир. Пред нас - Петранка и Веса Петрова, после - Боян Петров. Накрая - Любен Барбов. Нагоре - Симеон Симеонов и Цветана Гатева и дъщеря й. Дядо Христо и Димитринка Станимирова, сестра Гърнева, при нея - Елиезер и Мариана Коен. Пред нея - сестра Ризова. На изток от брат Бертоли, надясно - Колю Колев (обущар) с жена си и дъщеря Дора (Дирчето). До тях - Донка Проданова. Отдолу - Славчо Печениковс 5 дка малини. До него - Стефанка и Емилия Русеви, Станчо Камбуроа - астролог. Де Бертоли - сестрата на жена му Тереза и син Антони. На изток, пред салона, си постави барака Лиляна Табакова. В парахода живееха сестра Паша и сестра й Аня Тодорови и Савка Керемидчиева. Майка й Тереза имаше барака. До парахода беше бараката на Елена Андреева. ___________________________________________________________ * Ще бъде дадена скицата и планът на Изгрева, с всички бараки, построени без регулация, на подходящо място и време. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 68. Братската детска колония в с. Мъглиж и Рила През 1947 г. брат Папазов ми плати таксата за братската колония в с. Мъглиж и аз отидох там. При тръгване ми повериха Бисерка Долапчиева, да пътуваме заедно до колонията. Обула тесни обувки и плачеше по пътя. В колонията се запознах с Павлина, Роланд, брат му Игор и други над 40 деца. Готвеха ни няколко сестри, между които и сестра София Шопова. Брат Тахчиев беше създал много добра организация.* Изнасяха се беседи, пеехме и учехме братските песни. С радиестезия ни занимаваше брат Руси Николов. При направеното измерване с уред за сензитивност бях с най-високото отчитане. Когато някои се проявяваха недобре, брат Тахчиев постеше и така омекотяваше непослушните палавници. Направихме нощна екскурзия до Стара планина - за каляване, и благополучно се прибрахме в колонията. На връщане пак пътувах с капризната Бисерка и на гарата я предадох разплакана на майка й. След колонията с Юрдан и Георги отидохме на езерата. Юрдан беше взел няколко вътрешни автомобилни гуми, които предложи на овчарите срещу мляко. Кошарите бяха близо до лагера и всеки ден ни носеха по 4 л мляко. Накрая напуснаха кошарата и остана да ни дължат още. Бай Янко взе купоните ни и цяла седмица не ни донесе хляб. Решихме да отидем до Пазар Дере, където разбрахме, че има мандри, в които правят овче сирене. С раници на гърба бързо преминахме езерата и голямото Пазар Дере и вляво намерихме повече от 10 мандри. Те бяха за преработването на млякото от овцете на Рилския манастир. Имаше много бъчви с цвик, от които пихме, а те го давали на магаретата. Купихме 3 тенекии сирене и полека, бавно се върнахме в лагера. Започнахме да ядем само сирене, сутрин, обед и вечер. След три дена ни се схванаха ченетата и после месеци не можехме да вкусим сирене. Спаси ни бай Янко, който на другия ден докара дългоочаквания от нас хляб. Беше много твърд, но ние го заливахме с гореща вода и го ядяхме на попара. Добре изкарахме лагеруването и благополучно се прибрахме на Изгрева. ___________________________________________________________ * Историята на братската детска колония в с. Мъглиж, ръководена от Георги Тахчиев, ще бъде публикувана към неговия материал, заедно с много снимки, когато му дойде времето за това. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 69. Оскъдица на Изгрева Много приятели ни помагаха, а трудностите, които имахме в оскъдния живот, който живеехме. В 1945 г. брат Георги Парлапанов ме извика у тях и ми даде един голям нов балтон, доста дълъг, но ние го подгънахме и аз го носих повече от 10 години, когато се замогнах и си купих друг. Когато сестра ми Величка завърши прогимназията, 3 сестри събират пари, за да й купят ученически балтон. Това са Верка Куртева, Стайна Кондарева и Юрданка Жекова. Верка Куртева завежда сестра ми на магазин, където избират едно синьо хубаво палто за над 250 лв., с което Величка изкара цялата гимназия. Тогава сестра Кина Стратева - сестра на Гита, работеше в УНРА (международна организация за подпомагане на бедните), и ни даде няколко пъти колети с обогатено мляко на прах, за малки деца и кърмачета, шоколади и други лакомства, рокля за сестра ми. Гита Стратева ни донесе цял чувал с дрехи за Величка и Любомир. Брат Христо Папазов след мен, като ми даде пари за колонията в Мъглиж, дава на брат ми Костадин 5 хиляди лв. да отиде на Рила в 1950 г. Аз продължавах да му поправям колата. 70. Лодката на Рила* През 1949 г. брат ми Любомир на 6 години се качва на лодката във второто езеро на Рила. Пакостникът Митко Танев - син на Таню Митев, блъснал лодката навътре в езерото и тя отива към средата. Стефан Дойнов веднага се съблича, хвърля се във водата, доплава до лодката, качва се на нея и я докарва до брега и спасява Любомир. Пак по това време Таничка Желева влиза да се къпе в езерото на Чистотата, започва да плава в езерото и раздвижва студената вода, която излиза отгоре и започват да й се схващат ръцете и краката. Започва да вика, и Тената, който се намира на близо се съблича, хвърля се във водата и я изважда на брега. Лодката се криеше в средата на второто езеро, като се слагаха камъни в нея и се потапяше на дъното на езерото, В 1950 г. Костадин и Людмил Белев изваждат лодката, като Косю доплува до нея, като държи дълго въже и с него връзва лодката и я издърпват. Водата е била много студена и го е прерязвала на местата, където извирала в езерото. Косю се справя. От няколко годишното потопяване на лодката в езерото тя изгнива и след 1950 г. не може да се ползва повече. ___________________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том VI, стр. 347 ÷ 348; том VII, стр. 158 ÷ 160. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 71. Премръзналите гълъби По това време Любомир яде бонбон лукче и го глътва и се задушава. Майка ми веднага смело го обръща с главата надолу и с пръст изважда бонбона, който го задушава, и той оживява. Същата година - 1950, през зимата валя дъжд, през нощта - сняг и гълъбите, измокрени от дъжда и снега, почнали да падат от дърветата на земята и да замръзват. Сестра Йоанна Стратева, като минавала покрай гората, вижда бедственото положение на гълъбите и съобщава на приятелите на Изгрева. Притичват се десетки братя и сестри да спасят почти замръзналите, изпопадали по снега гълъби. Слагахме ги в кафези и ги носехме на топло в дома. Ние събрахме няколко кафеза и ги внесохме в голямата ни стая на топло. Те се размразяваха и започваха да се движат и когато взеха да хвърчат, ние ги хващахме и ги пускахме на свобода навън. Така спасихме стотици гълъби. Имахме примус, който не гореше добре и изхвърляше нагоре огън - . запалени газови пари. Понеже сестра ми Величка е горяла на клада, панически бягаше от това зрелище и отиваше към салона и не искаше да се върне, докато не го махнем, този опасен примус. Баща ми се принуди и веднага го изхвърли на боклука. 72. Гимназистът се разболява В гимназията в нашия клас учеше и Чавдар Георгиев Дамянов. Баща му беше председател на Народното събрание и той правеше много бели. Почти всеки ден майка му идваше в гимназията, викана от директора. Не учеше уроците, понякога носеше пистолет и плашеше учителите. Беше си създал група от съученици около себе си. Организират група за състезателно играене на шах в студентския дом с цел взимане на категория по шах. Повикаха и мене да попълня бройката. Биех ги всички и стигнах V разряд. Учителят по физика ме обикна и ми повери две нормални киномашини и две теснолинейни, да прожектирам филми пред учениците. Взимах игрални филми от Томата, който ги съхраняваше в „Модерен театър” и научни от „Учтехпром”. По желание на учениците взимах филм и го прожектирах в киносалона на гимназията, Вечерно време учеха военни с големи чинове, полковници, които нямаха завършено средно образование. Прожектирах им подходящи филми и им правех опити по физика, като опита на Фуко за движението на Земята и др. Редовно ходех на гаража и времето за учене на уроците не ми стигаше. Като отивах сутрин в училище, по интуиция ми казваха по какво ще ме изпитват и даже - кой урок. До мен седеше Александър Данов, който малко накуцваше. Казвах му, че ще уча например по биология за 4-тия час, и ако ме вдигнат по нещо в другите часове, да ме бутне и ми каже въпроса, за да отговоря. Той беше по-слаб по математика и аз му помагах. Често, по желание на съучениците ми, решавах задачи, които са ги спънали през междучасието. По химия и физика им четях стенограмите, които правех, Преподавателят по химия - Захариев, беше много строг, завършил в Германия и имаше големи изисквания. В 11 клас аз и още двама не бяхме изпитвани и ми казаха - по интуицията - да уча „Строеж на атома”, Захариев вдигна единия, изпита го нещо - той отговори и седна. След това вдигна Антон Коларов и му каза да говори върху строежа на атома. Помислих си: „Къде ли ще ме изпита мене?” Антон не можа да говори по въпроса и седна. Вдигна мен и каза: „Говори ти за строежа на атома.” Бях се подготвил отлично с най-големи подробности и получих 6. Интуицията никога не ме е лъгала. На Изгрева имаше 30 ÷ 40 души, незавършили средно образование и посещаваха вечерна гимназия. Срещаха големи трудности по математика. Имаше клуб с черна дъска, където им решавах мъчните им задачи и обяснявах формулите. Като минавах покрай кухнята, Ганка Бончева учеше, седнала на стол. Подпира се малко, заспала на стола. В гаража лягах направо на плочите - нямаше канал, изстинах и се разболях от жлези. Яви се една коварна температура от 38 °С и каквото ядях, щом влизах в гората на път за гимназията, го повръщах. Срещнах в Словото: „Пийте гореща вода, Врялата вода лекува всички болести.” Веднага приложих прочетеното и за месец температурата изчезна и започнах да се храня нормално. В последния клас почти не ме изпитваха, Класният ми Цървенков стана главен инспектор по математика и даваше задачите за всичките конкурсни изпити. Като се готвех по задължителната матура по български език, отидох на полянка над „Ел Шадай” и учех. Беше слънчев, топъл пролетен ден. Спомних си, че в беседа Учителят казва, че с мисълта си човек може да повика някои животни. Пожелах да дойдат 2 славея и скоро те кацнаха на лешника до мене и ми пяха повече от час. Външно наподобяват донякъде на врабчетата. След това пожелах да дойде змия. Скоро допълзя пред мене пепелянка и застана на метър от мене, издигна главата си нагоре и ме гледаше. Лесно дойде, но мъчно я накарах с мисълта си да си отиде. По-късно научих някои неща, и веднъж, като слизах от Мальовица, на пътеката беше излязла пепелянка да се пече на слънце. След мен вървеше група и внуших веднага да се махне от пътя, защото тези, които идват след мене, може да я убият. Разбра ме и веднага изпълзя в морената. През 1950 г. се явих на матура по български език и завърших гимназията. Явих се в МЕИ на конкурсен изпит, но не отидох даже да видя резултатите, понеже не бях добре със здравето. 73. Отглеждане на ягоди През лятото бригадата на баща ми отиде да трасира път от Банско, покрай хижа „Дамяница”, през Предела до Гоце Делчев. Взеха ме и мене. Настанихме се в хижа „Дамяница” и всеки ден излизахме по трасето. Сутрин времето започваше със слънце, скоро заваляваше дъжд, сняг и град и към обед се оправяше. Тази непрекъсната промяна на времето и чистият въздух излекуваха гърдите ми. Върнахме се на Изгрева. Нивата под квартала била общинска и ни дадоха 2 декара, да ги засадим с ягоди. Ганка, която остана на мястото на починалия брат Ради, отглеждаше много ягоди: при мястото на Учителя, нивата пред приюта „Малинова”. Баща ми, Косю и аз прекопахме мястото при дълбочина като за лозе и насяхме ягоди. Даваха изобилно плод и всеки ден имахме по една кофа ягоди за ядене. Баща ми носеше и черпеше в службата. Давахме определения наряд в „Диана Бад”. След 3 години вземаха мястото и построиха училище, а по-късно - руско търговско представителство. Тогава в старческия дом „Малинова” живееше леля Цанка и я посещавахме с майка ми. Беше в отделна стая и я гледаха добре, понеже беше богата. Посудите й - чинии, чаши, лъжици, вилици - бяха сребърни и тя ни подари комплект малки лъжички и няколко чаши. Заимовите бяха богати и на 5-те кьошета до „Славейков” имаха цяла улица с жилища. Когато работех в строителството, дойде един Стоян с брат си и работеха като стъклари. На работа идваха с кола. Бяха синове на Алекси, вторият брат на баба Величка. Обадиха ми се и скоро напуснаха строителството. На Изгрева помагахме на Ганка при прибирането на ягодите. С нас идваше Йотка Данаилова с дъщерите й Мария и Виолета. Ганка продаваше хубавите ягоди на наши приятели и даваше наряд до 3 тона. 74. Финансов изпълнител и изкушенията През 1951 г, през есента, ходех по Изгрева и си търсех работа - да пренасям въглища или цепя дърва. Срещнах Гинка Николчева, която ме попита какво правя. Отговорих й, че си търся работа. Каза ми: „Искаш ли да работиш?” – „Да” - отговорих аз. „Ела утре при мене в Държавна планова комисия”, където била личен състав. Тя беше една от тия, която учеше вечерна гимназия и аз й помагах по математика. Сутринта отидох пред сградата, но милиционерът не ме пусна. Помолих го да й се обади горе и тогава ме пусна, Гинка каза: „Светозаре, тук работят само заслужили комунисти, а ти не си и комунист. Ще те пратя при мой приятелки - личен състав в Първи Сталински райсъвет.” Отидох в съвета и ме назначиха финансов изпълнител. Предадоха ми работните документи на възрастен колега, който се пенсионира. Имаше изпълнителен лист за 100 000 лева, а хората продаваха имот и си платиха. Потръгна ми и си изпълнявах наряда и започнаха всеки месец да ми дават награда по 2000 лева. Заплатата беше 8000 лева. Имах над 200 изпълнителни листа на евреи, напуснали България по време на гонението им. Някои дължаха за имотите си с лихвите над милион и ги смятаха за несъбиратели. Вътрешно ми казаха и отидох при директора на еврейската банка на площад „Възраждане” и му казах, че много евреи дължат на общината и вероятно имат влогове в банката, с които да си платят поне задълженията. „Ще ви донеса списък на дължимите суми с лихвите до края на месеца, и ако имат спестявания, да си платят.” Той се съгласи и на другия ден му занесох списъка. След десетина дена отидох и се оказа, че всичките евреи имаха влогове и ми дадоха парите с чек и аз изпълних плана си за 10 години. Казах това и на колегите си, които се възползваха от опитността ми. Имах брезентова стара опърпана чанта, в която носех документите и парите, които събирах. Понякога стигаха до 2 милиона. Учителят ме тури на изпит, да мина през парите и да се отвратя от тях. Вечер си правех ревизия и отивах да ги внасям в Българска народна банка (БНБ) от източния вход, в 4-тия етаж надолу в мазето, където работеха броячите. Заварвах 10 касиера на „здрава храна” с по 20 милиона, които се изброяваха до 24 часа. Някой път ме пускаха, но обикновено си отивах с тролея по Цариградско шосе и по „Латинка” у нас. Чантата не обръщаше внимание и приличаше на ученическа. Тогава за 1000 лева убиваха човек. Оставях чантата с парите във въглищата и сутринта ги занасях в банката, когато и колегите внасяха. Понякога с мен идваше въоръжен придружител - Гълъб Ленков, бивш партизанин. Всъщност той ме следеше как работя. Изпратиха ме при жена, минаваща за бедна, която не можела да си плати 100 000 лева данъци. Отидохме с него, прегледахме книжата и намерихме спестовна книжка с над 1 милион лева. На другия ден си плати. При обмяната на парите ни даваха задачи. Аз казах нещо, и те ме пратиха да търся несъществуващо предприятие повече от половин ден - в пета глуха. Имах изпълнителен лист срещу генерал Крум Лекарски за няколко милиона. Жена му, еврейка, притежавала фабрика, която национализирали и пак им искат данъци. Предложих му да не правим опис на вещите му, а да отиде при министъра на финансите, който да разреши въпроса. Скоро Кирил Лазаров ми изпрати писмо, с което спира дейността по изпълнителния лист на Лекарски, Имаше повече от 10 души с разрушени къщи при бомбардировките, и те не съобщили в общината. Натрупали се по над 300 000 лева данъци с лихвите. Казах им да направят молби до Народното събрание да им опростят данъците. Аз не ги закачах. След известно време им опростиха данъците. Живееха в дървени бараки до разрушените си жилища. В края на месеца се правеше месечен баланс и ако липсват пари, отиваш в затвора. Законът беше строг. Колегите ми, носейки много държавни пари, си купуваха по нещо за ядене и често в края на месеца се налагаше ние да събираме пари, за да могат да се отчетат закъсалите колеги. Повишиха ме в работата и ме направиха инспектор, да облагам с данъци предприятията, които съществуваха. Отидох в предприятие и директорът веднага сложи пред мен 3 милиона лева, за да го обложа наполовина, вместо 20 милиона, 10+3. Той печелеше 7 милиона. Аз отказах предложените ми пари. Отидох при началника си Дионисиев и го помолих да даде тази работа на друг колега, а аз да си остана агент. Той прие молбата ми. Голямо напрежение е да боравиш с много пари. Станах доста нервен. Нервната ми система се изостри до крайна степен. Почнах да мисля как да напусна тази работа. Тогава имаше такава корупция, а сега кой знае каква е! 75. Как се става будала Бях отговорник на 6 и 7 секция, а народен представител там беше Магдалена Баръмова - сестра на Георги Димитров. Разбрала, че съм от Изгрева и дойде при мен да си поговорим. Покани ме да я посетя у тях и ми даде телефоните си. Обадих се на единия телефон, но ми се обади милиционерът, на втория телефон - друг и аз се отказах да я търся. Майка й и баща й са били протестанти, тя бе възпитана духовно и знаеше, че Учителят е спасил Георги Димитров и сестра й Роза. Решила да ми помогне. Една сутрин началникът ми Дионисиев ми каза, че ме викат при Стела Авишай, началник кадри към Градския съвет, който се намираше в сградата в градинката срещу централната поща. Отидох при сградата и като взех да се качвам по външните стълби, чух гласа на Учителя: „Не приемай това, което ти предлагат!” На площадката пред вратата ми повтори нареждането. Влязох в салона и за трети път ми се каза. Чиновничката ме попита: „Другарю, какво търсиш тук?” Отговорих: „Извикаха ме при другарката Стела Авишай за някаква справка.” Попита ме как се казвам. – „Светозар Няголов.” Тогава ме повика при бюрото си и каза: „Другарю Няголов, по решение на бюрото на Градския комитет на Партията и Общинския съвет, Ви предлагаме да следвате в чужбина: Англия, Франция, САЩ, Канада, СССР и всяка друга държава, в която пожелаете, на държавна издръжка. Отивате в държавата, която си изберете. Учите година езика и се записвате да учите тази специалност, която желаете.” – „Много ви благодаря за голямото доверие, което ми гласувате, но аз не желая да уча в чужбина, искам тук, в България, да уча.” Този отговор беше сякаш ги залях с вряла вода. На другия ден началникът Желев - активен борец, който взимаше 4 народни пенсии и една за него - за майка му и сестра му, убити като ятачки, брат му и баща му, като партизани, ми каза: „На кого са предложили такива условия за следване? Има ли по-голям будала от тебе в София?” Аз бях будала - слушах Учителя и служех на двама богове: Буда и Аллах.* В службата взеха да ме гледат накриво. Подадох заявлеие за напускане, но не ме уволниха - добре си гледах работата. Бяха ме проучили основно в квартала и гимназията. Тогава взех Кодекса на труда, прочетох го основно и намерих, че ако искам да следвам, са длъжни да ме освободят. ___________________________________________________________ * будала - глупак. Учителят променя значението на думата «будала», като я разглежда съставена от две думи:«Буда» и «Аллах». Прави я положителна във възходяща степен. Вж. Изгревът, том XVI, стр. 74, №60 и снимка №22-23.(бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 76. Стипендия за брат ми Костадин През месец май 1951 г, ме уволниха. Председателят на съвета Капасъзов отиде в Германия и там остана да живее. Партийният секретар Бенмайор беше взел от 500 души по 2000 лева, за да им даде софийско жителство. Като го изобличиха, замина за Израел с милионите, които беше придобил. Започнах усилено да уча за кандидатските изпити. Явих се по математика при професор Брадистилов - писмен и устен - 6. По физика - при Саздо Иванов, пак 6 - писмен и устен. По български ми писали 3, по нареждане от съвета, не можех да проверя написаното по български език. Влезе Костадин да учи геодезия и си казах, че трябва да работя и да му помагам. Косю изкара първия семестър и напусна, понеже не искаха да му дадат стипендия, защото родителите му са от Братството. Надигат се неговите колеги - приятели. Правят комисия, разглеждат въпроса и идват да проверят материалното му положение в жилището ни. От топлината на печката, която отива нагоре, се топи снегът и по ламарината между двете бараки взе да капе пред вратата към кухнята и се образува голяма ледена висулка от тавана до земята, дебела над 40 сантиметра - сталактит. Като видяха това, тримата от комисията си излязоха и веднага отпуснаха стипендия на Косю - записа втория семестър и завърши образованието си със стипендия. Направихме постъпки пред Братския съвет, да му дадат стипендия, но те отговориха, че нямат пари. Добре знаехме, че отпуснаха на 5 „даровити”, от които нищо не излезе. 77. Защо не се построи братско общежитие на Изгрева След завръщането на Учителя от Мърчаево на 19.10.1944 г., сестра Веса Козарева отива при Него на разговор. Той й заявява, че никой не иска да работи за Братството, да изпълни Волята Божия. Сестрата възразява. Тогава Учителят й предлага да отидат в дома на брат Боян Боев, където по това време се събирало ръководството на Братството, и по-известните братя и сестри като Тодор Стоименов, Борис Николов, Николай Дойнов, Гавраил Величков, Влад Пашов, Иван Антонов, Елена Андреева, Паша Теодорова, Савка Керемидчиева и др. Влизат с Учителя в голямата стая и сядат между приятелите. Учителят ги оглежда всичките и казва, че в момента Братството има много пари. Желае ли някой от присъстващите да се заеме със задачата да закупи всичките места на квартала до ж. п. линията. Да ги раздели на парцели по един декар и на всеки изгревянин да даде по парцел с нотариален акт. Да се построят еднакви красиви къщи на етаж и половина с 3 стаи, кухня, антре, мазе и таван. Всички къщи да образуват концентрични кръгове с 12 улици, излизащи радиално от центъра. Там да се построи салон с библиотека, кухня със столова, а отгоре на втория етаж - стаи за възрастни приятели. Учителят желаел да създаде на Изгрева братско общежитие, което да бъде за пример на ред и красота. Тогава нямаше да смеят да го развалят, както това стана при комунистическата власт. Братята и сестрите, осигурени с жилище и земя, за да си произвеждат зеленчуци и плодове, спокойно ще работят духовно. При това предложение на Учителя, приятелите се споглеждат и не казват нито дума. Един по един си излизат и остават само Учителят и сестра Веса Козарева. Учителят й казва: „Сестра, видя ли, че никой не иска да изпълни Волята Божия - да се създаде хармоничен център на Бялото Братство? Аз ще дам Изгрева на други да го застроят и да ви покажат как трябва да се работи, а вие няма да можете да видите какво е направено през високите огради, които те ще направят.” Това е последното и най-голямо непослушание към Бога от братята и сестрите.* ___________________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том І, стр. 587; том IV, стр. 337 ÷ 338; том VII, стр. 77 ÷ 79 № 10, 448, 486 ÷ 489 № 14. 78. Изгаряне на братските пари и разрушаване на Изгрева Парите, дадени с любов за преуспяване на делото Божие на Земята - за създаване на хармонично Братство, не отиват по предназначението си. След заминаването на Учителя, те стават спънка за братския животи главна причина за всичките разправии, раздори и борби на Изгрева. Идва обмяната на парите и Тодор Стоименов и няколко братя цял ден горят в печката на Ради Танчев средствата, дадени за Божието дело.* По това време има много закъсали братя и сестри. Някой иска по малко средства, както Кирил Стоянов, печатар в братската печатница, да си купи жилище, но получава груб отказ. Тази постъпка на Братския съвет не може да се извини с нищо. Това бе първият резултат от непослушанието към Учителя за правилното използване на братските средства. Последва разрушаване на салона и Изгрева, разпръсване на братята и сестрите по цяла София, немили-недраги, без салон и елементарни условия за общ живот и духовна работа. След заминаването на Учителя се създаде към Братския съвет и финансов: Коста Стефанов, Никола Антов и Жечо Панайотов. През 1950 г. се промени законът за собствеността и братският съвет започна да събира годишен наем по 0,50 лв. на 1 квадратен метър. Плащахме като за празно място. На 15.12.1954 г. ни съобщават, че дават половината от братското място, на което живеем, на някой си Костадин Савов, когото аз не познавам и посочват границите на парцела му. Антов подари на художника Боян Петров братско място около декар, източно от нас. През 1955 г. си замина сестра Елена Каназирева и съседката ни Анка Каназирева отиде да живее в бараката на сестра си. Методи Константинов настанява своята възлюбена Димитрина Захариева в нейната барака - до нас. Братският съвет ни изпраща писмо от 25.04.1955 г. да разделим на две останалата част от парцела. Антов блъска майка ми, когато я викат в съвета по този въпрос. Беше бил Елена Андреева и след нея - Христо Бояджията, който след няколко дена почина. През зимата имаше дълбок сняг и тесни пътеки и като отивах на беседа, пред мен падна един и не можеше да стане. Аз го хванах и го изправих и като стигнахме салона, на светлина видях, че беше Антов. Оттогава престана да ни закача. Димитрина се разболя тежко и беше пред заминаване. Тогава изтегли спестяванията си - 1500 лв. и ги даде на майка ми. Така оздравя и майка ми й върна парите на 10.09.1979 г. Плащахме на Братството наем за мястото до 1960 г., когато удържавиха всичките братски места - започнахме да плащаме на Софжилфонд, като за празно място. В 1975 г„ когато отчуждаваха местата за монголска легация, се наложи да правим махленско свидетелство до райсъвета, с което да удостоверим, че сме живели на това място в бараки от 1934 г. Така ни дадоха жилище под наем, в замяна на нашите бараки, оценени за 1000 лв. Такова беше отношението на Братския съвет към нашето семейство и към повечето братя и сестри, в което няма и следа от братските отношения, на които ни е учил Учителят. Когато брат попитал Боян Боев как търпи тези безобразия в Братския съвет, в който участва и той, последният му отговаря; „Какво да правя, брат, те ми дават издръжката и не мога да говоря срещу тях.” Същите грешки се повтаряха и в годините след това. От 1996 г. до 1999 г. почти всички неиздадени беседи ги издаде Вергилий Кръстев без никаква помощ от Братския съвет и издателство.** ________________________________________ * Виж „Изгревът”, том I, стр. 236 ÷ 239; том IV, стр. 579 от ред 18 отгоре, (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) **Виж „Изгревът”, том XVI, стр. 818 ÷ 893. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 79. На работа във фабрика „Бергман” През есента на 1951 г. постъпих на работа в „Бергман”, където опаковах кутии и конзоли по 10 в пакет. Взех джобния часовник на дядо ми, закачих го пред мен и работех бързо. Нормата ми беше 800, а аз изкарвах 1200. Имаше стол, в който работеше сестра Донка Илиева. Навремето съм помогнал на дъщеря й Росица по математика и завърши икономическата гимназия и ме обичаше. Готвеше отделно за нея и мен вегетарианска храна. При мен дойде агент и ми нареди да следя хората и да му докладвам всяка седмица кой какво прави и говори за властта. Намерих се в чудо и се замислих как да се отърва от това зло. Взех, че разказах на всичките си колеги за него и задачата, която ми беше дал. Така разбраха, че не пазя тайна и ме оставиха на мира, В предприятието работеха хора от най-низкото стъпало: затворници, уволнени от комунистите, репресирани. По ръцете ми излязоха червени пъпки - кожен рак от асфалта, с който бяха импрегнирани кутиите и конзолите, Лекарят ми предложи да напусна тази работа. Увеличиха нормата ми на 1200 пакета, а аз започнах да правя 2000 и повече. Увеличиха втори път нормата на 1600 пакета. Аз напуснах и червените пъпки по ръцете ми изчезнаха за две седмици. След мен никой не можеше да изпълни новата норма -1600 пакета. Със зор стигали 800. Намалили нормата на 1000 пакета. 80. Войник-вегетарианец От военното окръжие получих покана да отида в школа за запасни офицери - Сливен. Отидох и отказах. През април получих от Шумен. Отказах и на нея. След 1.05.1952 г. получих повиквателна за войник - да се явя в училище „Антим І”. Почувствах вътрешно, че отивам на смърт, и го казах на родителите ми. На дясната ми ръка, линията на живота беше прекъсната на мястото, което показва 20 години и между двете линийки имаше разстояние към 1 см. Яви се горчивина в устата ми и няколко дена не ядох нищо от приготвената от родителите ми храна в 2 торби. Пазеше се пълна тайна. Качиха ни на влака и се отзовахме в Димитровград. Облякоха ни в казармата на „Габера”, където беше щабът на полка и по цял ден марширувахме. Даваха малко храна, която не стигаше на никого. Заварихме 4 набора стари войници: 28., 29., 30. и 31., на които увеличиха срока на службата с по 1/2 година прогресивно за всеки набор. Нашата стана 3 1/2 години. От нашето отделение Илия Димитров минал покрай кухнята, видял, че прозорецът е открехнат и няма никой вътре. Влязъл, намерил тава с макарони на фурна - десерт за 200 души. Започнал да яде лакомо и опразнил тавата. Хванаха го, но той се оправда, че е бил гладен, не го наказаха, но го кръстиха „Макарончо”. Разпределиха ме за поазист - уред, който изработва данните за оръдията, които се предават по електрически път, за да стане срещата на снаряда със самолета. Имаше 2 барана с еднакви цветове, които само батареиният и аз можехме да ги покриваме. Старите войници бяха много недоволни от увеличението на службата и си изливаха яда върху главите на младия наш набор. Ставах преди камбаната - 5 часа, посрещах слънцето и когато войниците почваха да тичат, се включвах към тях. Сутрин успявах да изпия чая, а хляба и сиренето слагах в джоба си, защото много бързо ни изгонваха от столовата. Вечер чистехме лук. Взимах 5 ÷ 6 глави и на обед и вечер ядях само хляб и лук. Получи се заповед всички среднисти да отидат в школи за офицери. Отказах да отида. Политическият командир старши лейтенант Тосков ме подгони, защо не се храня с яденето, което поднасят - с месо.

IX. Светозар Няголов А. Автобиография Пред нозете на Учителя Беинса Дуно 1. Кънчо Стойчев На 3 (14).02.1865 г, вторник по обед (12 ч), се ражда син на поп Стойчо от с. Змеево (Дервент), Старозагорско. Кръщават го на името на дядо му Кънчо, Майка му се казва Мария Ноева. Баща му Стойчо е душата на освободителното дело в Старозагорския окръг, Домът му е бил укритие за комитите и е бил постоянно посещаван от Апостола на свободата Васил Левски. Селото се намира настрана, на север от града, и е много удобно, скрито в баирите, за провеждане на освободителното дело. Мястото е много чисто; там са кацали извънземни със своите светящи чинии и селяните са ги мислили, че са змейове, и го кръстили с. Змеево. Селото е свидетел на много революционни случки от борбата на българите срещу турското робство. Много от жителите са участвали в Освободителната война. След изгарянето на Стара Загора семейството на поп Стойчо се премества в град Бургас. Тук дядо ми Кънчо завършва гимназия и започва да работи като телеграфопощенски чиновник. Дядо ми Кънчо Стойчев е типичен Водолей, Слънцето му в зенита е в секстил с Юпитер, в тригон със Сатурн, в точен тригон с Уран. Това го прави крайно свободолюбив, с много хубава обхода към високостоящите и началниците си. Неговият буден дух постоянно търси новото в живота, чете постоянно окултни книги като Бен Гур, „Животът на Христа”, „Камо грядеши” („Quo vadis?”) от Хенрик Сенкевич, „Безсмъртната любов”, „Емил, или за възпитанието” от Жан-Жак Русо, „В пещерите и усоите на Индия” и много други. Това се обуславя от Марс, който е на Асцендента в Близнаци (Марс в тригон с Луната, в тригон с Меркурий, в секстил с Венера, в секстил с Нептун и в полусекстил с Плутон) и засилва неговата любознателност към всичко ново, което среща в живота си. Силите на Марс са обуздани и насочени към науката, страстите - обуздани и чувствата - нежни и красиви. В 11 дом - на приятелството, той има Венера в съвпад с Нептун и в полусекстил с Плутон в Овен, Съчетава човешката с Божествената любов и понеже Марс, господарят на знака Овен, е много добре аспектиран, дава силен превес на Божествената любов - чиста любов към другия пол. Той се среща с Величка Заимова - също много любознателна учителка, която била на работа в Силистра, където я разпределили след завършването на Априловската гимназия, и се разбират отлично. Скоро решават да се оженят, да си помагат като приятели в един общ живот. Срещат се с Учителя, запознават се с Него и Го поканват в дома си. От 1900 г. насетне, щом идва в Бургас, Учителят редовно отсяда в техния голям дом. Баба ми Величка Го е посрещала с голяма любов и уважение. Къщата, в която са живеели, е била с 5 стаи, едната от които била голяма, със 100 стола в нея, като салон, където се провеждали всички срещи с Учителя. 2. Величка Стойчева* Към морето е имало голям чардак - балкон, и морето е било близо до къщата. Тя е била там, където сега са банката и хотелът. Сега морето се е изтеглило на 1 км на юг. Баба Величка произхожда от богато габровско семейство. Баща й се е казвал Христо Заимов, а майка й - Кина. Най-големият им син е бил Петър, вторият - Алекси, третият - Асен, четвърта е Величка и най- малката - Цанка. В Габрово са имали две фабрики за предене на вълна и памук и друга - за тъкане на платове, Величка завършва Априловската гимназия и педагогически курс и става учителка в началния и средния курс на образованието. По разпределение е изпратена в гр. Силистра като учителка и в свободното си време посещава свои роднини в Бургас, където се среща с дядо ми Кънчо и след известно време се оженват. Величка е била, подобно на дядо ми, много любознателна и е обичала професията си и децата. Пише статии за образованието и възпитанието на подрастващото поколение в бургаски вестници и в списанието „Виделина”, издавано от доктор Миркович. Много активна, тя не само пише, а и на дело прилага идеите си, като организира курсове за обучаване на малките деца и на големите момичета по готварство, шивачество и всичко необходимо знание за младите при един бъдещ семеен живот. Това става постоянно след 1903 г., когато напуска учителството. За всичко, което е вършела, Величка е търсела мнението на Учителя, Който често посещавал дома им, и прилагала всичко, което й кажел. При такива посещения често у тях се събирали приятелите от Бургас на беседване вечерно време. Освен курсовете за малки и големи деца, тя провеждала сестрински събрания в определени дни за духовна работа. Този кръжок съществувал почти без прекъсване до нейното заминаване. Отначало се занимавали главно с четене на Библията, тълкуване на определени стихове и пеене на църковни песни. Величка прочела много пъти прилежно Библията и изнасяла сказки пред многото си приятелки, които я обичали, и другаде, където Учителят я пращал. Често си правели общи вечери, на които пеели песни, разглеждали си материалното положение и си помагали със съвети, материално и с молитви. Посещението на Учителя в дома й било велик празник за нея и за всички приятели от Бургас, които, начело с брат Пеньо Киров, се събирали вечерта у тях. Величка посрещала Учителя като представител на Бога и изпълнявала всичко, което й казвал. За Него тя приготвила специален порцеланов леген за миене на краката, кана за миене и други посуди, които се използвали само от Учителя. Когато в 1909 г. съборите започват да стават в гр. Велико Търново, Учителят ги поканва и тях. По нейно предложение дядо Кънчо купува два големи сребърни свещника с по 6 свещи, за осветяване вечер на събранията. В 1906 г. образували Бургаско духовно дружество, в което се изнасяли сказки. По случай 3-тата му годишнина в 1909 г. Величка изнася сказката „За извора на живата вода”, публикувана в сп. „Виделина”. В 1910 г. изнася сказката „Ролята на жената в повдигането на човечеството”. Поместена е в година VIII на сп. „Виделина”. По указание на Учителя тя изнася и много други сказки в Бургас и в други градове и села. Величка е била много фина, обичала е да се облича с вкус и е била голяма чистница. Сама почиствала големия им апартамент, като се обличала в по-вехти дрехи, Веднъж една дама почуква и влиза в коридора и я заварва като чисти. Тя заявява, че иска да говори с госпожа Стойчева. Баба ми й казва: „Аз съм.” Дамата я изгледала от главата до краката, понеже знаела, че тя се носи много красиво, и заявила: „Искам да говоря с госпожа Величка Стойчева, а не със слугинята й.” Величка й казала: „Почакайте малко.” Отишла в стаята си, преоблякла се с най-хубавите си нови дрехи и посрещнала гостенката си. Последната не я познала, че тя е същата, и провели много хубав, дълъг разговор, * За Величка Стойчева виж „Изгревът”, том VII, стр. 465 ÷ 466, 467 ÷ 468, 469 ÷ 475; том VIII, стр. 534 ÷ 535. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 3. Осиновяване Учителят вижда, че Величка има много голяма любов към децата и й предлага да си вземе едно дете от черквата, когато там ги изнасят, и да го отгледа. Преди 2000 години баба ми Величка е била римски патриций, началник на голяма римска войска, която преследвала жестоко християните. По това време, след възкресението на Христос, аз съм бил ръководител на около 400 християни, с които сме се криели от римляните в Галилейските гори (мястото на ума и мисълта). Величка, която е мъж, военноначалник, ни хваща и изпраща на кладата да изгорим. След този лош акт към мене, след напускането ми на тази земна хижина, аз се вселявам в нея и я карам да стане християнка. Тя става християнка, скоро си заминава и пак идва като жена християнка в Палестина. Там тя ражда момиченце и при последвалите гонения е хваната и осъдена да изгори на кладата. Тя си заминава от този свят, като оставя дъщеря си на произвола на съдбата - не може да я отгледа. Това дете Стоянка (Стевка) е същото дете, което не можа да отгледа преди 2000 години и сега, пред лицето на Бога, Който е дошъл между нас в плът, довършва тази своя задача, В края на 1903 г. Величка влиза в църквата, където са изложени десетина деца за осиновяване, Тя се спира, оглежда децата и веднага познава своето дете отпреди 2000 години, посочва го с пръсти казва: „Това е моето дете!” Величка се връща у дома си, където е Учителят, и Го пита да вземе ли това момиченце. Той й отговаря, че то е определено за нея. Тя се връща в църквата и взима детето, като след тона оформя документите. Момичето е родено на 19.10. (1.11) 1903 г. - неделя, в 6 ч 48 мин в с, Кази Клисе, Бургаско, от баща Паунко Велев и майка Николина Василева. Величка не харесвала името на детето и чрез съда го променя на Стевка. Вероятно това е станало със знанието на Учителя. Тя започва с голяма любов да се грижи за детето си. Купува й хубави рокли, някои от които изписва от Париж, и започвада я учи и възпитава. Тя напуска учителската си професия, за да гледа детето си и става домакиня вкъщи. Както казах, когато Учителят отивал в Бургас, отсядал в дома на Стойчеви. Сутрин рано отивал с цигулката Си в най-източната стая на къщата и започвал да свири. Малката Стевка отивала при Него и започвала да пее. Учителят казва на Величка, че тя ще стане добра певица. Често й давал задачи да посещава някои градове и села, да носи първите напечатани беседи и да държи сказки. 4. Кръчмарят и спуканата гайда Под жилището им, на първия етаж, имало кръчма. При едно събиране на приятелите в 1908 г, с Учителя вечерта - тогава се събирали само вечер след работа - в кръчмата влязъл гайдарджия и започнал да надува гайдата. Гостите били в салона и Величка сервирала вечерята. Тя казала на дядо ми да помоли кръчмаря да спре свиренето на гайдата. Кънчо веднага слязъл долу и предал молбата на баба ми. Кръчмарят отговорил, че това са му клиенти и не може да ги изпъди. Величка се ядосва много и го праща втори път, но без резултат. Учителят, Който по това време разговарял с приятелите, се изправил, обърнал се и казал: „Искате ли да спрем гайдата?” Величка се зачудила на думите Му, понеже нищо не Му била казала. Гайдата, както свирела, се пукнала, чуло се „пиу”, и млъкнала. Гайдарджията взел да се вайка; „Толкова години свиря с тази гайда, сега ли намери да се пукне?” - и напуснал кръчмата.* Учителят си сложил кърпичката на устата и се смеел със сълзи. След това обяснил: „Ние направихме едно добро на кръчмаря и го освобождаваме от тази му длъжност, и ще го накараме да продава продукти за ядене. Така той се повдига в еволюцията си.” След този случай кръчмата запустяла и кръчмарят се принудил да стане бакалин. * Вж. «Изгревът», том I, стр. 405; том VII, стр. 452 ÷ 453. 5. Съборите на Синархическата верига Баба ми и дядо ми са участвали във всички събори до 1915 г., като винаги са закупували продукти, необходими за кухнята през съборните дни. Величка си преписва протоколите от протоколчика Петко Гумнеров, които след 9.09.1944 г. ги дадох на моя приятел, брат Влад Пашов, а той - на сестра Елена Андреева, да ги размножи за братята и сестрите от Изгрева. Баба ми и дядо ми имат стотина писма, картички, покани за съборите от Учителя.* Някъде Учителят пише: „Любезна В. Стойчева”, другаде – „Обична Величка Стойчева”. Те са взимали най-дейно участие в съборите и са оставали и след свършването им, докато Учителят е бил в Търново. Величка често изпраща колети и средства до Учителя, особено когато Той е бил интерниран в хотел „Лондон” във Варна. Приятно Го е радвала по празниците на Великден и Коледа. С писмо в 1914 г. Учителят се интересува от материалното положение на брат Пеню, Тодор и учителя Боян Боев и ако имат нещо нужда, да им се помогне или Той да направи необходимото. Дядо ми Кънчо през студената зима тогава набавил дърва и им дал за огрев. Няколко дена преди това Кънчо срещнал брат Боев, който търсел да се стопли някъде и той на шега му казал, че при брат Пеню Киров закарали цяла кола дърва. Наивният брат Боев веднага тръгнал за дома на брат Пеню, но дядо ми го спрял и го поканил в дома си. Имало тогава голяма оскъдица на дърва. Дядо ми и баба ми изпълнявали всичко, което Учителят им кажел или пишел в писмо. По време на войната приятелите били в трудно материално положение. Учителят полагал специални грижи за брат Боян Боев, чрез баба ми и дядо ми. Боев станал много близък с тях и често посещавал дома им при нужда. Те му предложили да отива в тях винаги, когато пожелае. Учителят започва да изпраща беседи, напечатани от г-н Голов в 1914 г, от която година започва печатането на беседите. Величка получава 90 беседи на 18.10.1914 г, и бързо ги разпространява. Учителят й пише: „Полека-лека и другите беседи ще излязат. Това дело, което Господ върши, е велико. Трябва непреривна вяра, надежда, търпение и любов, да се осъществи Царството Божие на Земята.” По-късно, за духовната Нова година – 9 (22).03.1915 г., Величка пише писмо и изпраща колет на Учителя. Той й отговаря: „Получих писмото ви и пратката. Да расте вашето сърце, да се въздига вашата душа в Пътят на Господа и да сияе Неговата Истина във вашите умове. Ходете с вяра. Бъдещето е светло и Господ е, Който въздига всичко.” _________________________________ * Писмата от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева са публикувани в настоящия том на „Изгревът”, в раздел VIII.Б., а една част от тях- в том VII, стр. 469 ÷ 475 (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) 6. Неизпратената телеграма Майка ми Стевка израства под любящите грижи на Величка и в 1911 г. изкарва първо отделение, а след това продължава учението си в Бургас. Започва войната, която донася голяма оскъдица в живота. Баба Величка е много нежна, чувствителна и се разболява тежко и дядо Кънчо постоянно се грижи за нея. Изкарва няколко кризи и дядо ми решава да иска помощ от Учителя. Написва Му една телеграма, но на баба ми пак й прилошава и дядо ми й помага. Отива на пощата, но тя била затворена - закъснял. Връща се у дома и оставя телеграмата на масата. Сутринта здравето на Величка се подобрява значително. Когато дядо решава да отиде на пощата и подаде телеграмата си, получава такава от Учителя, в която получава отговор на всичките въпроси, поставени в неизпратената Му телеграма и съвети как да лекува Величка, След 2 дена получава писмо от Учителя, в което между другото Той му пише: „Кънчо, когато имаш някоя трудност, напиши ми телеграма, остави я на масата, няма нужда да я изпращаш, аз ще ти отговоря!”* Дядо ми Кънчо имал лош навик - преди или след ядене пиел по чашка ракия. Баба Величка се молила да го освободи Господ от този му недостатък и се обърнала с молба към Учителя. Скоро, като се върнал от някаква работа, дядо влязъл в кухнята и казал: „Стефке, налей ми една чашка ракия!” На полицата в кухнята имало много шишета с оливия, оцет, спирт, ракия, газ, зехтин. Майка ми му наляла една чашка, но в тъмното сбъркала шишето. Кънчо на екс изпил съдържанието в чашката, но се оказало не ракия, а газ. От този момент дядо ми се отказва от ракията и щом я помирише, му замирисва на газ. Величка благодарила на Учителя, че така болезнено удовлетворил молбата й. ____________________________________ * Виж „Изгревът”, том VII, стр. 460, № 11. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 7. Защо Учителят бе интерниран Въпреки предупреждението на Учителя към Фердинанд, България да остане неутрална, царят отговаря, че не слуша ясновидци и на 1.10.1915 г. публикува манифест за обявяване на война в съюз с Централните сили - Германия, Австрия и Турция, срещу Антантата - Англия, Русия и САЩ. В началото на 1917 г. .положението на фронта става критично и Фердинанд изпраща адютанта си генерал Алекси Стоянов да пита Учителя какво да прави. Учителят му отговаря, че Германия ще загуби войната и България трябва незабавно да сключи мир. Фердинанд, вместо да благодари за хубавия съвет и да го изпълни, арестува Учителя и Го интернира във Варна, в хотел „Лондон”. Тогава Учителят казва, че този, който го е интернирал, ще си замине от България. Това става на 3.10.1918 г., когато Фердинанд абдикира в Германия в полза на сина си Борис. За Учителя се грижат приятелите от Варна, Бургас и другаде. Баба Величка Го посещава и често Му изпраща храна. 8. Как бе дадена песента „Ще се развеселя” В края на 1917 г. Величка се разболява и е на легло. Кореспонденцията с Учителя продължава. Дядо ми я замества и често посещава Учителя и Му носи храна. На 3.03.1918 г., баба Величка е в леглото си, заобиколена от приятелките си. Дядо Кънчо отива на беседа и Величка го изчаква да се върне и да обещае, че ще гледа Стевка до края на живота си. Връща се у дома и обещава и тя си заминава в 14 ч и 30 минути. На следващия ден Кънчо отива във Варна да съобщи на Учителя за нейната кончина. Като приближава хотел „Лондон”, той вижда, че Учителят бързо слиза отгоре по стълбите, и двамата се срещат при вратата. Учителят му казва: „Понеже мене ме нямаше, те я грабнаха.” В нейна чест Той дава песента „Ще се развеселя”, като прибавя един стих: „като девица...”, понеже Величка беше девица. Учителят написва едно ободрително писмо на Кънчо и повдига духа му. Същата година на 27.01.1918 г. си заминава и ръководителят на Бургаското братство брат Пеню Киров. В негова чест Учителят дава песента „Благославяй”, която не позволява да се нотира. Нотират я в 1936 г. и по този повод Той казва: „Ех, скроихте й едни тесни дрешки.”* Учителят е освободен и се завръща в София. * Виж „Изгревът”, том I, стр. 519, стр. 413 ÷ 414; том VIII, стр. 572, № 21, 9. Кандидатът за женитба През 1922 г. майка ми завършва педагогическата гимназия с право да бъде основна учителка. Назначена е в с, Армени, Габровско, където преподава през учебната 1924/25 г. и през 1925/26 г. В Габрово се запознала с Николай Дойнов и двамата се събирали на младежки клас и четели беседи. Майка ми посещава Учителя в София. Попът на селото имал дъщеря, завършила педагогика, и искал да я назначи на работа в селото. Започнал да търси причини, за да уволни Стевка. Написал доклад до Министерството, че тя не посещавала църквата, не се кръстела и била от Бялото Братство. Уволняват майка ми за 3 години - да се поправи. Тогава - през 1926 г., дядо ми Кънчо и майка ми се преместват в София, където Стевка се записва в Историко-филологическия факултет и го посещавало 1930 г. Редовно ходи на беседи. Учител от Габрово я харесал и искал да се ожени за нея.* Често й пишел писма и я канел да отиде в Габрово. Стевка се срещнала със сестра София Попова и тя я посъветвала да пита Учителя по този въпрос. Отишли заедно до приемната и майка ми се качила по стълбите и застанала на площадката пред вратата. Тя почувствала интуитивно, че Учителят е до вратата. Вратата се отворила и Учителят я попитал: „Какво има, рекох?” Тя казала: „Учителю, моля Ви се, мога ли да отида до Габрово, позволявате ли ми?” Тя не Му казала защо и за какво искала да отиде в Габрово. „Рекох, може да отидете” - и затворил вратата..Майка ми заслизала по стълбата и нещо я прерязало в слънчевия възел. Разбрала, че не трябва да отива в Габрово, което потвърдила и сестра Попова. Учителят с един замах я освободил от тази връзка. ______________________________ * Виж „Изгревът”, том VII, стр. 452, № 1, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 10. Гушата От напреженията, които изживява, й се появява гуша и тя слага бяло шалче на врата си. Когато излизала от беседата, Учителят я попитал: „Рекох, какво имате на врата?” – „Гуша, Учителю.” Той извиква сестра Мария Златева, дава й шише със зехтин, казва да я разтрие добре. Тя я разтрива няколко пъти и подутината изчезва. В сряда, пред Общия окултен клас, Учителят казва, че на някои хора се образуват по различни части на тялото подутини и на врата - гуша. Те се лекуват с разтриване. При гуша да се разтрива подутината със зехтин по половин час и да се казва всеки ден: „Туморът намалява, намалява, намалява”, в продължение на 9 дни. Хубаво е, ако при това разтриване болният се изпоти.* ___________________ *Виж „Изгревът”, том VII, стр. 457, № 7. 11. Отравяне През 1926 г. майка ми сготвя спанак в бакърен тиган и ядат на обед със една своя състудентка. Вечерта Стевка дояжда яденето, останало в бакърения тиган. Почувствала, че се е отровила. Повръщала черно и изкарала една тежка нощ. Сутринта лицето й потъмняло от окисления бакър и тя отива при Учителя, като Му занася вестници и питка. Учителят отваря вратата, взима това, което му подава, но майка ми не Му казва нищо за състоянието си - да не Го безпокои. Тръгва си и извън братския двор й става лошо и припада.* Лежи известно време, става, оглежда се - никой не я видял. Тръгва към дома си и повръща няколко пъти, но усеща, че състоянието и бързо се подобрява. На другия ден е напълно здрава. Тогава майка ми се запознава с брат Любомир Лулчев и има кореспонденция с него - около 40 писма. * Виж „Изгревът”, том VII, стр, 458, № 8. (бел, на съставителя Вергилий Кръстев) 12. Защо Крум Няголов не стана протестантски проповедник Баща ми Крум Иванов Няголов е роден на 11 (24),08,1903 г., в 14 ч 37 мин в гр. Силистра и е най-малкото - 12-ото дете от голямото им семейство. Прекарва трудно детство, съпроводено с мизерия и глад. Дали им 10 килограма боб от 7 ÷ 8 години, да го сварят и да се нахранят хората от махалата им. Цяла седмица го варили, но бобът бил твърд. Друг продължил варенето още седмица без резултат. Дошъл възрастен човек, измил 3 стари подкови и ги сложил в гърнето и след няколко часа бобът уврял. Хапнали си добре. След Междусъюзническата война и Букурещкия мирен договор от 28.07.1913 г. Румъния взема Добруджа, баща ми забягва в България, в гр. Шумен. Там един от чичовците му имал колбасарско предприятие, където Крум започнал да работи. Скоро се отвратил от месото и станал вегетарианец и започнал да чете книгите на Толстой и други за вегетарианството. Учи в първоначалното училище в Шумен, записва се в гимназията, където като бежанец не му взимали такса. В 1926 г. завършва реалната гимназия, като особено внимание обръща на английския език и го научава хубаво. Запознава се в София с Учителя и с учението Му. Движи се в протестантските среди, където го харесват много и му предлагат да отиде в САЩ и да следва богословие, заедно със Зяпков и още двама, да станат пастори и да се върнат в България и да работят за протестантството. През 1927 г. участва в дъждовната и снежна екскурзия с Учителя до Мусала и като се връщат в Боровец, Крум решава да пита Учителя за предложението на протестантите, но Учителят отива във вилата на генерал Стоянов, а той - другаде, при протестантите. Отива сутринта на беседа преди 5 часа. Слуша беседата и след нея почуква на вратата на приемната. Учителят му отваря, приема го и му посочва стол да седне и той сяда. Баща ми го пита добре ли е да отиде и следва богословие при протестантите в Америка. Учителят мълчи известно време и му казва: „Рекох, Америка е тук, в България. Вие идвате от Египет и носите неговата култура.” Крум е тих, мълчалив и веднага приема думите на Учителя. Учителят се премества срещу него и в мълчание прекарват повече от 4 часа (т 7 до 11 часа). Учителят проучва преражданията му. Пред приемната се събира голяма група приятели, които желаят да се срещнат с Учителя, и започват да чукат по вратата и прозореца. Баща ми нарушава мълчанието и казва: „Учителю, да изляза, за да могат и другите, които чакат, да влязат при Вас?” – „Добре” - казва Учителят. Крум става и излиза. Отива при протестантите и се отказва от предложението им. Много по-късно, след 9.09.1944 г. пасторите, начело със Зяпков, бяха осъдени като американски шпиони и разстреляни. Така Учителят спасява баща ми от бъдещата карма, която щеше да отнеме живота му. 13. Как се построяваха бараките на Изгрева Крум остава на Изгрева и се включва в младежката бригада, която строи бараките на първите заселници. Учителят е постоянно с групата и дава ценни напътствия. Веднъж баща ми кове и не вижда, че от другата страна е Учителят и пиронът, като излезе, може да Го нарани. Учителят веднага се отмества и поглежда мило баща ми. Крум се включва енергично в братския живот и участва във всички екскурзии и е винаги с първата група, която строи лагер на езерата. Запознава се с майка ми Стевка Стойчева и се оженва за нея. Построява една барака за майка ми и дядо ми до бараката на Иван Антонов. През следващата - 1933 г. я премества на мястото, на което живяхме до 1976 г. - ул. „Латинка” № 59. До малката барака баща ми построява и една голяма, в която живееше цялото ни семейство, а в малката - дядо Кънчо, до 6.04.1949 г., когато напусна този свят. Той често ни казваше: „Учителят си замина от този свят, какво да правя аз повече тук? Ще отида горе при Него.” В 1932 г. баща ми се записва да следва юридическия факултет. Понеже е завършил реална гимназия, се явява във Втора мъжка гимназия, в полукласическия отдел, по латински и история, и взима второ свидетелство за зрелост. Посещава университета до 1935 г. и го напуща по липса на средства. Учителят при срещата си с баща ми, му казва: „Вие идвате от Египет и носите неговата култура.” От ясновидско изследване се вижда, че Крум е бил по-малкият син на Яков от любимата му жена Рахил - Вениамин. След еврейския период на развитие, той остава да инкарнира в Египет и да изучава Хермесовата наука. Минал е и през Питагоровата школа, където се е научил да мълчи и размишлява върху задачите, които му поставя животът. Учителят казва, че сега през Питагоровата школа минават конете. Те имат човешко съзнание, силна интуиция, но нищо не могат да кажат, а само цвилят. Има много случаи в живота, когато някой язди кон, и в нощта, в мъгла не може да намери пътя и като се остави на коня, той го завежда на мястото, което желае. 14. Сунамката на Соломон Майка ми Стевка е била онази сунамка - овчарка, която пасяла овцете си и в която се влюбил Соломон, като минал покрай нея и й предложил да я заведе в двореца и да му стане жена. Тя се отказва от неговото съблазнително предложение, но нейният образ остава в съзнанието на Соломон до края на земния му живот. След еврейския период Стевка инкарнира в Египет, където в много прераждания учи египетската наука. Ражда се и като гордата Клеопатра. Там се среща с баща ми, мен и Косю, като отношенията ни помежду ни създават известна карма, която след хиляди години трябваше да разрешаваме в едно семейство пред очите на Бога - на Учителя. Аз съм бил син на Клеопатра и съм избягал да се спася от римляните в Индия, където сме се срещнали с Елена, която е била жрица в будически храм. В хороскопа на майка ми на Асцендента изгрява Скорпион в съвпад със Слънцето. То огрява детинството й и го прави леко. Това уякчава тялото, прави я весела, смела в трудностите, упорита, с желание за успех в живота. Слънцето на Асцендента изобщо й дава едни отлични условия за детинския й период - до 20-годишна възраст. (Слънце в тригон с Юпитер, в квадрат със Сатурн, в тригон с Нептун, в паралел с Плутон.) Слънцето в тригон с Юпитер, в тригон с Нептун показва много хубава духовна среда, в която живее, със силна връзка с Бялото Братство и с Божията любов (проявена от баба ми Величка към нея), които два астрологични аспекта, заедно с будната й интуиция, се проявяват след 30 ÷ 33 годишната й възраст. Слънце квадрат Сатурн, паралел Плутон предричат тъжовен живот, защото при тези аспекти устойчивостта й е из основи разклатена. Аспектът пречи изключително много на успеха в живота й, но тя придобива богати духовни опитности. Личните й дела ще срещнат много пречки, забавяния, отлагане и мъчнотии в образованието (Сатурн в 3 дом във Водолей) и спиране - прекъсването му. Бракът й ще бъде изпълнен с много трудности и партньорът й ще си замине по- рано от нея. Слънце квадрат Сатурн, паралел Плутон показва и смъртта на майката Николина, която я ражда, и необходимостта да си намери друга майка, Майка й Николина, която умира при раждането на Стоянка (Стевка), се преражда по-късно с името Станка и стана жена на брат ми Костадин. Слънце в Скорпион в квадрат със Сатурн показва и опасност от смърт от ухапване от змия (Клеопатра си отива така). Това стана в нейния слънчев цикъл, най-хубавата година в живота й - 33-ата година. През 1936 г. Учителят я спаси, за да довърши работата си и разреши кармата си с Величка и Любомир. Смъртта, която я грозеше в 1936 г., се подчертава от Слънце паралел Плутон, който отне живота на рождената й майка, и обикновено фаталните аспекти в живота на човека никога не се повтарят втори път, ако е разумен. Понеже Сатурн във Водолей е в 3 дом, показва много мъчнотии в образованието, особено във висшето, което тя не завърши. Научила е добре френски език при професор Благой Мавров. Това знание се предаде на дъщеря й Величка. Нейният Сатурн е в 3°13 минути на Водолей и съвпада точно с този на баща ми и с моя - 1°38 минути на Водолей. Това показва силна кармична връзка, превърната в любов. Майка ми ме обичаше много и слушаше съветите ми.* Понеже Юпитер е в съвпад с Луната в Риби в 4 дом, показва, че ще попадне в един много духовен дом, пълен с материални блага. Новата й духовна майка баба Величка (Юпитер в съвпад с Луната в Риби) й е била майка преди 2000 години по времето на Христа, и сега пак я взима да я гледа. Величка проявява към нея Божествената любов, която Стевка носи със себе си (Слънцето е в тригон с Нептун). Животът на майка ми с Величка е бил изключително хармоничен и успешен. Любовта и на Величка отпреди 2000 години към майка ми е била толкова силна, че когато ще си заминава, изчаква дядо Кънчо да си дойде от беседа и да й обещае, че ще се грижи за Стевка, докато е жив. Той и обещава и тя спокойно си заминава. Дядо Кънчо с голяма любов помагаше на семейството ни, с каквото можеше, до края на живота си, Юпитер 13°25 минути в Риби на майка ми е в точен съвпад с моята Луна - 13°22 минути в Риби, което е една много силна връзка от християнската епоха, Аз съм положил душата си за нея. Тогава тя е била патриций - мъж, и аз съм й съдействал да стане християнка. Имала е много вътрешни душевни мъчнотии (Луна опозиция Венера, квадрат Марс, Квадрат Уран), но Луната в съвпад с Юпитер (Бялото Братство) е омекотявало страданията й. Луната квадрат с Марс и квадрат с Уран дава трудни раждания, с опасност за живота. Такова е раждането на Косю, при което плацентата не се отделя и тя бързо е можела да си замине от кръвоизлив.** Спаси я Учителят - Луната й е в тригон със Слънцето на Учителя. Юпитер в квадрат с Уран и в квадрат с Плутон показва, че не е приемана от външното братство и много е била атакувана от сестрите. Тя живееше постоянно в душата си за Бога, за Учителя - Меркурий във Везни полусекстил с Венера, секстил с Марс и секстил с Уран й дава много хубав глас, и тя пееше добре. Постоянно участваше в братския хор. Меркурий (във Везни) в съвпад с Венера (в Дева) в разменени знаци усилва музикалността, която се предава на дъщеря й Величка. Меркурий в квадрат със Сатурн не й позволява да има външни изяви, дава голяма критичност и спънки, Уран в съвпад и паралел с Марс във 2 дом в квадрат с Луната, Венера и Юпитер показва много променчиви финанси, граничещи с бедност. Понеже Уран и Марс са в юпитеровия знак Стрелец, идейният живот, който тя живееше, никога не я е оставял без средства, макар че не работеше, а беше домакиня. Баща ми и аз, каквото изработвахме, го давахме на нея и тя пестеливо и разумно поддържаше голямото ни семейство. __________________________________________________________________________________________________________ * Хороскопът на Стевка Няголова се публикува в отделна глава, на стр. 943 (от оригинала, а тук и на стр. ХХХ - ГСК) в настоящия том. (бел, на съставителя Вергилий Кръстев) ** Виж „Изгревът”, том VII, стр. 458 ÷ 459, № 69. 15. Крум Няголов - квадратури в хороскопа му* Както казах, баща ми Крум е роден на 11 (24).08.1903 г, в 14 ч 57 мин в гр. Силистра. Асцендентът му е Стрелец в съвпад с Уран (докато на майка ми е Асцендент Скорпион в съвпад със Слънцето), което го прави много свободолюбив, оригинален и понякога ексцентричен. Постъпвал е оригинално, различно от другите, и е смятал, че неговите схващания са по-добри от тия на другите хора. Защитавал е разбиранията си против всичко и всички докрай. Проявявал е голяма чувствителност, неспокойствие, придружени от чести внезапни промени. Винаги е имал готовност да пътува и отива другаде, поради възможността за приключения, независимо от опасностите. Детският му период е бил труден. Остава от малък сирак, баща му загива във войната (Уран в квадрат с Луната), загубва и майка си и е отгледан от братята и сестрите си, с които мъчно се е разбирал (Уран в квадрат с Меркурий и в квадрат с Венера). Имало е опасност за живота му в рождения му дом (Уран в Стрелец е в опозиция с Плутон, който е в Близнаци и в 6 дом) - опасност от туберкулоза, - и при първа възможност той го напуща в 1913 г, когато румънците взимат Добруджа. Десетгодишен, той отива в гр. Шумен при свой брат и работи в неговото предприятие. Минава през много перипетии и мъчнотии и става по собствено разбиране вегетарианец (Слънцето му в Дева го прави диетик). Понеже Слънцето му е в 9 дом в секстил с Нептун и в тригон с Уран и Асцендента, той проявява духовните си качества и започва усилено да търси подходяща духовна среда. Слънцето в тригон с Уран и в секстил с Нептун говорят, че той е свързан с Божествената Мъдрост и Любов и постоянно търси Бога и Го намира в лицето на Учителя. Проявява пълно послушание към Неговите мъдри съвети. Затова Учителят 4 часа го е изучавал при първата им среща - Крум има много хубава обхода с високостоящите и мълчаливо, с любов върши възложената му работа. Душата му е минала през много мъчнотии и страдания, но умът и сърцето му са били винаги насочени към духовния живот. _____________________________________ * На стр, 586 (от оригинала, а тук и на стр. 567 - ГСК) прилагаме астрологичната му карта, (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) Крум Няголов 24 август 1903 Пн 14:57 (GМТ+2) 44n41 27е02 Аспекти Съединение Луна-Венера >7°35'57"< Съединение Луна-Меркурий <0°1 7'50"> Опозиция Уран-Плутон >178°54'33"< Тригон Сатурн-Раху <117°0'28"> Тригон Венера-Сатурн >122°40'45"< Квадрат Венера-Нептун >86°10'41"< Квадрат Луна-Уран <87°42'45"> Квадрат Меркурий-Уран <88°0'35"> Тригон Луна-Хирон <113°50'0"> Опозиция Луна-Юпитер <176°45'1"> Опозиция Меркурий-Юпитер <177°2'51"> Квадрат Луна-Плутон <93°22'42"> Квадрат Меркурий-Плутон <93°4'52"> Квадрат Юпитер-Уран <89°2'16"> Секстил Юпитер-Хирон >62°55'1"< Квадрат Юпитер-Плутон >89°52'17"< Тригон Слънце-Уран <111°28'58"> Квинтил Слънце-Марс <70°39'4б"> Полусекстил Слънце-Венера >31°22'11"< Секстил Слънце-Нептун >54°48'30"< Квадрат Нептун-Раху >91°50'57"< Луната в съвпад с Меркурий в Дева и Венера във Везни му дава добра музикалност и той пееше в братския хор. Венера в квадрат с Уран и Нептун показва, че човешката любов е чужда за неговото развитие - табу, и той не е трябвало да се жени, ако няма карма за разплащане, Сатурн ретрограден в тригон с Венера във Водолей във 2 дом осмисля живота му чрез любовта и грижите за семейството му, Сатурн в квадрат с Марс е кармата му, изразена в много мъчнотии при намиране на работа: закъсняване, отлагане на заплащането - по-малко, уволняване. Предсказва и опасност от катастрофа с превозно средство, каквато преживя към 1970 г. с автомобил. За две седмици оздравя - Марс в тригон с Юпитер и в тригон с Нептун, като Марс е в Скорпион на върха на 11 дом, канализира голямата му енергия да работи с голяма любов за Братството, Участва в строежа на Изгрева, екскурзиите на Витоша и Рила, където е бил винаги с първата работна група. Юпитер ретрограден в Риби в 3 дом показва условия за учене, следване, зависими от Бялото Братство. Юпитер в опозиция с Луната, в опозиция с Меркурий, в квадрат с Уран и в точен квадрат с Плутон показват големите мъчнотии, които е имал при ученето, и накрая висшето образование му се прекъсва. Тези аспекти показват и големите противоречия, които той е имал с братята и сестрите си в родния си дом, които били с коренно различни от неговите разбирания. Юпитер му е в съвпад с Луната и Юпитер на майка ми и с моята Луна. Били сме и тримата в християнската епоха. Баща ми от патриций става християнин, Сатурн му е в съвпад с този на майка ми и мен. И тримата сме били пак заедно в Русия. Юпитер в точен квадрат с Плутон дава смърт - спиране на висшето му образование. Братството намира, че не му е необходимо да завърши юридическия факултет и да стане адвокат или съдия. Нептун в 7 дом в Рак показва връзка с високо издигната духовно душа, с която ще живее в хармония и разбирателство. Крум има много заложени психически способности, които може да развие чрез духовна работа. Той се занимаваше с всички окултни науки; астрология, физиогномия, графология, хиромантия. С него преведохме от английски две книги по астрология. Постоянно си водеше записки от беседите и всичко важно. Има изписани повече от 20 тетрадки. 16. Бурята на Рила Майка ми Стевка също си водеше редовно записки, а след заминаването на баща ми на 22.01.1976 г. започна да има вътрешна връзка и е написала над 100 тетрадки, които в бъдеще трябва да прегледам. На 20.07.1932 г. (от 12.07.1932 г. Учителят е на езерата) брат Лулчев пред всички казва, че ще стане голяма буря и предлага на Учителя да напуснат лагера. Учителят отговаря: „Аз ще остана.” Лулчев, Невена Неделчева, Йордан Андреев, Йордан Бобев, Елена Андреева и няколко от „Упанишадата” му напускат лагера и слизат от планината. За пръв път приятелите виждат Учителя разтревожен, да вика и да се кара, че тези хора са избягали от лагера. „Знаят ли те какво значи това, да напуснат Школата?” На 24.07.1932 г. има Сатурн опозиция със Слънцето и тези енергии се проявяват преди аспекта. Вечерта започва силна буря, която през нощта събаря много палатки. Сутринта рано няколко братя отиват при палатката на Учителя и Го молят да спре бурята, защото тя ще разруши лагера. Учителят излиза от палатката Си, застава с лице срещу бурята, прави движение с дясната Си ръка, като изговаря нещо, и бурята намалява и спира. Тогава един брат го пита: „Учителю, защо не спряхте бурята още снощи, нямаше да има над 20 паднали и скъсани палатки?” Учителят отговаря: „Тази буря беше предметно учение за учениците, през което те непременно трябваше да минат. Такива бури ще имате и долу, в живота, но като сте закалени от тази буря, долу лесно ще ги минете. Оправете и закърпете палатките.” До вечерта лагерът е въведен в пълен ред и порядък.* ____________________________________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том V, стр. 430 ÷ 433, № 166. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 17. Изписаното име на първородния син Същата буря се проявява и в София и спира в 14 часа, огрява слънцето и аз се раждам на 21.07.1932 г. в 16 часа и 37 минути. Поради бурята акушерката не идва, а една баба - съседка, ме акушира, Семейството ни е живяло в кв, „Хаджи Димитър” - Подуене, ул. „Млекарска” № 2. Кумове на сватбата на майка ми и баща ми са били вторият брат на баба Величка - Алекси, и жена му. Той е имал много хубаво отношение към младото семейство и предложил на майка ми да купи къщата и младото семейство да остане да живее в нея. Баща ми отказва, понеже иска да живеем на Изгрева, където писах по-горе, че прави две бараки. Дядо ми желае да ме кръстят с неговото име. Няколко дена след раждането ми, той отива да ми купи кошче, в което да ме слагат, за да не падам от леглото. Майка ми е с леля си Цанка - малката сестра на баба Величка, и се разговарят. Двете чуват името Светозар, а майка ми го вижда изписано отгоре надолу с бели букви във въздуха, Тя казва на Цанка: „Лельо, дай ми един молив, за да напиша името, което се даде, аз за пръв път го чувам.” Скоро идва и дядо ми с кошче и му казват за името. Той, като ученик на Учителя, веднага приема това знамение и ме записва в общината с даденото ми име. От 1926 г. той работи във фабриката на Заимови като пазач. 18. Наследството След раждането и кръщаването ми, по предложение на Алекси и леля Цанка, Заимовите се събират и решават да дадат на родителите ми парите (няколко милиона), които се падат като дял на баба ми Величка. Предлагат на младото семейство следващата неделя да отидат на гости в дома на Алекси и да получат дела си. Баща ми Крум веднага отива и пита Учителя. Учителят .му обяснява: „Тези пари не са спечелени с честен труд и ако ги вземете, няма да ви донесат никакво благословение.” Крум слуша Учителя и семейството ни не отива на определената среща. Така се прекъсват връзките с Алекси и Заимовия род и ние оставаме най-бедните в квартал Изгрев. В неделята, когато е трябвало семейството ни да отиде в дома на Алекси Заимов, баща ми остава да ме пази и изпраща майка ми на беседа. Тя тръгва в 3 часа сутринта от Подуене и като минава покрай полицейския участък с чанта в ръка, часовият полицай я спира и казва да влезе в стаята за проверка. Той помислил, че е някоя комунистка, която носи позиви в чантата си. Взимат чантата и влизат във вътрешната стоя, за да я прегледат. Майка ми им казва смело: „Ако обичате, по-бързо ми върнете чантата, защото точно в 5 часа трябва да съм на Изгрева за беседа в салона при Учителя.” Бързо й връщат чантата с тетрадките и тя успява навреме да влезе в салона, преди Иван Салонски да заключи вратата. След беседата, като излиза от салона, майка ми целува ръката на Учителя и Той я поглежда усмихнато. Така нашето семейство се отказва от светските облаги и отива на Изгрева да живее при Учителя и да слуша Словото Му. Крум започва да работи каквато работа намери. Главната тежест за издръжката на семейството ни падаше на дядо Кънчо, който получаваше пенсия през 3 месеца. На тефтерче ни записваха закупените продукти от магазина на г-н Памукчиев, намиращ се на ул. „Граф Игнатиев”, и когато дядо ми получаваше пенсията си, оправяхме дълга си. 19. Плацентата На 23.01.1934 г, в 4 часа и 10 мин се роди брат ми, когото кръстиха на името на дядо ми Костадин. При неговото раждане имаше усложнения. Не се отделя плацентата от детето и акушерката решава да вика хирург. Майка ми казва на баща ми да отиде веднага при Учителя. Крум почуква на вратата на приемната. Учителят отваря и пита: „Какво има?” Баща ми му обяснява, че не се отделя плацентата при раждането на детето. Учителят казал: „Рекох, намерете едно малко шише, до 200 грама, и накарайте я да духне в него.” Майка ми с последни сили духва едвам и плацентата пада - спира кръвоизлива. Учителят спасява Стевка и брат ми, а шишето е само външна форма.* Като порасна, Косю се отклони от новото - взе да яде месо и да пие. След заминаването Си от този свят, към 1970 година, Учителят се явява във видение на Стевка и й казва: „Аз помогнах при неговото раждане и сега пак ще му помогна, но той трябва да се върне в пътя си - там, откъдето е направил отклонението.” „Всички, които се родиха на Изгрева и се отклониха, с камъни ще ги товаря и пак ще се върнат да работят за Бога.” Късно се ожени за Станка. Взе си апартамент на ул. „Неофит Рилски”, където се роди синът му Владимир през 1987 г. Жена му Станка заболя от рак на дебелото черво. Беше на легло. Положението й се влоши през 1988 г. Престана да ходи на работа. Ние се организирахме и започнахме молитви ежедневно. Тя стана от леглото и почна да работи в завод „Електроника”, където беше домакинка. Косю дойде у нас и ни благодари за помощта. Казах му да се храни главно с лук и в никакъв случай да не яде месо, защото ще получи криза и ще си замине. Той отговори, че тя яде само по 5 ÷ 6 хапки, много малко. Повторих му - никакво месо. След известно време хапнала, получава криза и си заминава на 4.04.1988 г.** Взе да идва сестра ни Величка от Франция и отсядаше в квартирата на Косю и тогава се събирахме общо. На 17.03.1997 г. Косю получава инфаркт. Сложиха го на системи. Ние се мобилизирахме и положението му се подобри. Бил минал тунела, като бил в кома, и видял майка ми, баща ми и мен, и сме му казали да се върне. Оздравя и престана почти да пие и премина на лека храна. През 1988 г. Величка пак дойде от Франция. Дойдоха с Косю на Петровден. След наряда и посещение мястото на Учителя, отидохме в гората (червеният салон) да играем Паневритмия, Учителят ми каза да поканя Косю да играем заедно, а той от 1944 г. не беше играл - 54 години. Веднага си припомни упражненията и взе да пее мелодиите. Започна редовно да играе, тъй както сме ги играли 10 години по времето на физическото пребиваване на Учителя на земята. Започна да посещава лятната школа на езерата и там да играе Паневритмия. По време на затъмнението през 1999 г, му стана лошо, но го разтрих и се оправи. Следващата година пак имаше проблеми със сърцето. Влезе в новия братски съвет и взимаше дейно участие в братския живот. ________________________________________ * Виж „Изгревът”, том VII, стр. 458 ÷ 459, № 99. **Виж „Изгревът”, том VII, стр. 459, № 10. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 20. Скъсаната палатка Като малки, баща ни носеше в раница и двамата на Витоша. През 1935 г. посетихме езерата през Сапарева баня. Сложиха мен и Косю в кош за круши от едната страна на магарето, а от другата - Иван на Симаня Андреева, който беше по-тежък, и така отидохме на езерата. С голяма радост ние обикаляхме около езерата. Често ходехме на излети семейно. Посетихме и „Пазар дере”. Над нас кръжаха ята от орли. Върнахме се през „Чистотата”. Участвахме в общата екскурзия до Калинините върхове на 19.08.1935 г. Връщането през езерото на „Чистотата” беше много трудно за нас. След Рила, ние, малчуганите, станахме по-смели и самостоятелни и почнахме да обикаляхме Изгрева. Отиваме до къщата на Жечо Панайотов - Косю, Божидар и аз. Имаше палатка, в която живеела студентката Ерна. До нея каруцарят Иван Иваницов беше направил купа сено. Влязохме в палатката - имаше походно легло, стол, маса с будилник. Излязохме от палатката и двамата ми приятели взеха да се катерят по купата сено и да скачат върху палатката, която пружинираше и те се търкаляха по тревата. Скарах им се и хванах Косю, но Божидар Константинов продължи да скача. Палатката не издържа, чу се „фрас!” и се раздра на две. Майка ни веднага ни хвана и ни надупчи с игла ръцете. Тя плачеше, и ние плачехме. Оказа се, че палатката била на Елена Андреева, която вдига голям скандал и казва на Учителя, че децата на Стевка са скъсали палатката й. Учителят изпраща една сестра да каже на майка ми да отиде с двете деца на полянката за Паневритмия в 17 часа. Аз, като по-голям, тръгнах пръв, след мене - майка ми и Косю. Учителят беше седнал на пейката, а около Него се беше събрал почти целият Изгрев, да видят как ще ни осъди Учителят. Доближих до Учителя и Го поздравих с вдигната ръка. Той стана и Си подаде ръката да я целуна. Помилва ме по главата и ме постави от дясната Си страна. След мене майка ми Му целуна ръка и нея я постави отдясно, до мене, Косю също Му целуна ръка, но него го постави от лявата си страна. След това ни помилва по главите двамата и каза: „Вие преди 2000 години бяхте едни от най-видните философи на Гърция и големи врагове бяхте. И сега пак се гоните.” След това се обърна към сестра Елена Андреева и каза: „Сестра, аз плащам палатката.” – „Учителю, палатката не е скъсана, но конците по тегела не са издържали и тя се е разпрала.”- „Тогава аз плащам за шева и материалите за поправката на палатката.” След това се обърна към мене и ме попита: „Ти как се излъга да дойдеш на Земята?” Аз отговорих: „Учителю, аз съм дошъл за новото учение, което проповядвате, да го науча и приложа в живота си. Оставям цялата гръцка философия настрана.” Така Бог ни осъди и благослови. Тогава аз направих вътрешна връзка с Учителя, която продължава и сега. Разговора го чуха всичките приятели и сестра Олга Славчева ми стана добър приятел. Вкъщи с Косю често се карахме и биехме, но той се спасяваше, като бягаше при дядо ми. 21. Детски игри и бели Правех и други бели. Веднъж майка ми ме хвана, когато бях взел да ям кафява боя, която мислех, че е шоколад. Виждам, че бобът ври в гърнето и образува пяна. Наблизо беше мивката и сапунерката със сапун. Пуснах сапуна във врящия боб и започна да изкипява от гърнето много пяна. Майка ми бръкна с лъжицата и извади сапуна, като ми изтегли добре ушите. Тя, като педагожка, ни научи още на 5 години да четем, научи ни на буквите и цифрите. С Косю четяхме добре преди да тръгнем на училище. До нас живееше баба Пенка, сестра Нейчева и като отивахме при тях, те ни даваха да четем вестник, понеже не виждаха добре, но го обръщаха наопаки и ние пак го четяхме добре. Скоро срещнах един непознат за мене човек, който ми каза, че ме познава. Той бил син на хлебаря на Дървенишкото шосе, казвал се Иван и каза: «Вие бяхте вундеркинд – 1937 ÷ 38 г., на 6 годинки четяхте вестниците, докато ние не знаехме още буквите.” Майка ми е била осиновена учителка и понеже не работеше, казваше, че ще ни възпита добре. Тя беше учила френска филология при професор Благой Мавров и всичкото си знание ни го предаде на нас. Баща ни казваше, че трябва учене и възпитание - от това ни излезе прякора „Тание”. Излезе и песен „Тание, тание в Америка, тание и в България”. Както споменах по-горе, майка ми ни научи да четем добре. Тя учеше мене, а любознателният Костадин, който беше много умен, се научи да чете и той. Прякора ни го даде Любчо Менделсон - цигулар, наш съсед. Брат Петър Филипов водил група деца на Рила и ги загубил в мъглата към Зелени рид. Костадин ги повел и отишли на Вада. Любчо му дал прякора насмешливо „Шестър водача”. Сестра Веса Жечева беше винаги усмихната, като правеше особени движения с лицето си - мимики, и тялото си, и получи прякора „Преструвко-превземкова”. Дядо Кънчо купи радио „Силвания” и цялата махала се събираше при нас да слушат новините и музиката. Когато майка ми и баща ми отиваха сутрин рано на беседа, с Косю ставахме и започвахме да въртим радиото. Скоро ни омръзваше и отивахме на беседата. Много добре знаехме, че на вратата е брат Иван Антонов (кръстен от нас Горилата) и не пуска никое дете в салона на беседа. Ние влизахме през южната двойна врата, до която на разстояние имаше пейка, на която обикновено сядаше брат Лулчев и хора от „упанишадата” му. Вратата се отваряше, опираше в пейката и имаше тясна пролука, през която ние, малчуганите, се промъквахме и сядахме напред на стол и не обръщахме внимание на ръкомахането на брат Иван, който не смееше да стане от стола си и да ни изгони. Стояхме мирно на столовете и слушахме. Какво сме разбирали? 22. Белодрешковци През 1935 г. майка ни Стевка ни изплете на двамата по един костюм от бяла вълна, с които костюми играехме Паневритмията, Наричаха ни белодрешковци. Скоро Учителят в беседа на Общия окултен клас отбеляза, че в бъдеще хората от цяла Европа ще се облекат в бели дрехи и ще станат като шопите - белодрешковци. На езерата също играехме Паневритмията с тези бели дрехи. Ние, изгревските деца, бяхме много задружни, обичахме се и от сутрин до вечер бяхме заедно. Често събирахме помежду си стотинки, кой колкото имаше, и купувахме от магазина на Табаков топъл хляб и сирене. Сядахме на тревата, на общата трапеза върху полянката през къщата на сестра Райна Калпакчиева. Играехме народна топка на поляната под Изгрева до късно вечер, там, където сега минава ул. „Жолио Кюри”. Момчетата взимахме колела от печка, заковавахме на летва долу ламарина, свита на П (карачка), с която бутахме да се търкаля колелото и обикаляхме почти цялата гора, като тичахме. Помежду си бяхме приятели и си помагахме с каквото можем. Често съседката ни Веса Колева, която ходеше на екскурзии, довеждаше дъщеря си Лиляна и я оставяше у нас цял ден. Казваше: „Днес не съм донесла храна, но за утре ще се погрижа.” Лятото и есента ходехме постоянно до гората, от която си събирахме само сухи дърва за разпалване и огрев през зимата, която беше много студена и дълга. Баща ми Крум скова още една стая за кухня и барака за въглища и дърва. Под бараките отдолу имаше ниско мазе, което пълнехме с дърва. Изпращаха ме да купувам от млекаря бай Кръстю, баща на Васка, която сега играе Паневритмия редовно. Млекарницата беше в кв. „Червена звезда” (тогава Драс махала), купувах леген с овче кисело мляко и като минавах покрай ледника (сграда, в която произвеждаха лед), няколко деца, които живееха там, излизаха и с пръсти грабваха каймака на млякото и бягаха. По-късно станахме приятели. Имахме неприятност с Михал и братята им, които живееха в ж. к. „Кантона”. До млекарницата имаше фабрика за оливия - шарлан. Купувахме си топъл шарлан, наливахме малко на филия с червен пипер. Беше много вкусно. 23. Тенекии с газ за пожар Около 1935 г. се създава организация на запасните офицери „Народна защита”, с цел да се бори срещу комунистите, анархистите и накрая - срещу Братството. Многото разправии между приятелите на Изгрева и дори в салона създадоха външни условия да се опожари Изгревът. Учителят вижда и знае плановете им и зорко следи проявите им. Една вечер офицерите се събират в гората срещу салона, носейки много тенекии с газ и бензин, да запалят квартала. Към 22 часа Учителят слиза от Горницата, запалва лампите на големия и малкия салон, лампата в средата на поляната (1000 свещи), извиква брат Цеко Етугов и почват да обикалят пътеките за Паневритмия до 1 часа. Тогава Учителят освобождава брат Цеко да си отиде и спи. Нападателите, виждайки, че салоните светят, че свети и голямата лампа на поляната, а и двама души непрекъснато обикалят по нея, предположили, че всички в квартала са будни и имат някакво тържество. Отказват се от плана си и на разсъмване прибират тенекиите с газ и бензин, като ги занасят в близката позната им кръчма на Танушев и почват да пият.* Под въздействието на виното, те разказали на кръчмаря какво искали да направят. През деня Танушев извиква няколко наши приятели и им разказва за голямата опасност, която ги е грозила. Предлага им да купят газ за осветление, и те купуват. Всички братя и сестри благодарили на Учителя, че е спасил Изгрева. ______________________________ * Виж „Изгревът”, том II, стр. 290 ÷ 291. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 24. Побоят върху Учителя След този си неуспех организацията на запасните офицери взима решение да взриви салона с бомба. Учителят поема кармата на Братството и пожелава пред Невидимия свят Той да пострада, заради нашите глупости и грехове. През създалата се по това време министерска криза, Учителят казва на брат Лулчев да предаде на царя в никакъв случай да не слага за министър-председател Александър Цанков. Лулчев изпълнява точно нареждането, предава го на царя и с никого не споделя. Неговият брат Андро, който е бил народен представител, при коментиране политиката в едно кафене, заявил: „Бати няма да позволи да се даде властта на Цанков.” Последният не взима властта и двама негови пияни сподвижнщи с кола идват на Изгрева да търсят Лулчев, да му отмъстят, но намират в салона Учителя и извършват побой над Него. Юрдан Бобев, който присъствал там, взел стол и застанал до вратата, за да ги удари, но се вцепенил и нищо не направил. Видял номера на колата и го предал на брат Лулчев. Той се свързал с генерал Кирчев (само той в Изгрева имаше телефон), началника на полицията. На другия ден той довежда побойника Райков и другаря му при Учителя и казва: „Да ги сложа ли в един чувал и да ги смачкам?” Учителят му казва да ги пусне и той ги освобождава. Райков иска прошка от Учителя, а Той му казва: „Аз отдавна съм ти простил, но моли се Бог да ти прости.” Този побой, тази Голгота за Учителя отмени взривяването на салона.* От побоя Учителят получава синини около очите, а в дясната ръка и крак - частична пареза, Започва трудно да се движи. Здравословното Му състояние се влошава и на 8 юли, сряда, Учителят казва: „На Рила!” Още на 1 юли работна група, в която участва и баща ми Крум, отиват да подготвят лагера. На 10 юли, петък, Учителят с почти всички приятели от Изгрева тръгват за езерата. Той пътува с лека кола, а ние - с автобусите на братя Накови от Самоков. ____________________________________ * Виж „Изгревът”, том I, стр. 36 ÷ 39, стр. 561 ÷ 571. 25. Змията Автобусите спират след с. Говедарци, до гората, и когато ние слизаме с майка ми, Учителят я погледнал много сериозно и изпитателно. Тя си помислила: „Господи, дали трябваше да пътувам този ден с децата за Рила?” Учителят ляга на нещо като легло. От езерата идват конете и работната група и баща ми Крум. Всички се хранят. Родителите ми решават да тръгнем веднага, понеже се движим бавно, заедно със сестрите Невена Неделчева, София Попова и др. Вървяхме повече от час. Стигнахме до поляна вляво от пътя, обрасла с много трева и в средата - два високи бора, Майка ми иска да изшурка Косю, но той се дърпа. Тя го взима на ръце, влиза във високата трева и изпищява. Усетила силна болка при петата на десния крак и видяла змия с черен зиг-заг, която бързо се отдалечавала към боровете.* Сестрите Невена и Попова се притичват веднага, изцеждат крака, слагат йод и го обинтоват. Потегляме, но скоро на майка пли й става лошо - започват да се преплитат краката й. След повече от час стигаме до два големи камъка, където майка ми ляга да си почине. Съобщават на Учителя, че сестра е ухапана от змия. Той, както си почива, скача и тръгва към нас, сякаш че не е болен. Младите братя тичат след Него и не могат да го стигнат. Майка ми лежи с притворени очи, вижда ярка светлина, която бързо се приближава към нея, в която разпознава образа на Учителя. Той идва и сяда от лявата й страна. Брат Славчо Печеников налива гореща вода на Учителя, а той казва да я дадат на майка ми. Изпива водата и стомахът й силно се разбърква. Учителят й нарежда да мине настрана и да повърне. Повръща всичко, което е яла. Пие още две чаши и пак повръща. Групата, която е дошла при майка ми и Учителят тръгва. Учителят отказва да се качи на кон и върви бавно, като си влачи краката. Оставят един брат да се грижи за Стевка, а баща ми се разправяше с нас. Движехме се бавно и при честите спирания, придружаващият ни брат молеше майка ми да не заспива - страх го беше да не си замине. Най- после стигнахме Горна Вада, където имаше празна овчарска колиба. Учителят с групата ни чакаше на пресечката, докато дойдем. Сестра Олга Славчева дойде, взе ме на гърба си и ме занесе до езерата. При колибата остават баща ми, майка ми и Косю. Брат Лулчев им казва, че сутринта рано ще дойдат с кон да вземат Стевка. Така става. В 3 часа я качват на белия кон на бай Янко, двама я крепят отстрани и с няколко фенера тръгват нагоре. Очите на майка ми се затварят, Призори пристигат горе и Учителят с целия лагер я посрещат. Слиза, отива в палатката ни, но не вижда нищо. Учителят не приема никого, но баща ми отива, приема го веднага и му казва да направи картофена супа на Стевка. Той редовно ходи - всеки ден, при Учителя и точно изпълнява съветите Му. С всеки изминат ден положението на Стевка се подобрява. Отокът на очите спада, започва да вижда и чувства прилив на сили. На 12 август Учителят внезапно оздравява, посещава изворчето и вечерния огън. При Неговото възкресение, оздравява напълно и майка ми Стевка. В разговор при слизане с брат Борис Николов й казва, че тя е взела участие в болезненото състояние на Учителя и му е помогнала да оздравее и когато Той оздравява, и тя оздравява напълно. На 19 август стана съборът в София, Дълго време се пяха песни, докато дойде Учителят - бодър, здрав, и изнесе беседата „Да им дам живот”. Той беше изпълнен с нов живот, който раздаваше изобилно и на нас. __________________________________________ * Виж „Изгревът”, том VII, стр. 453 ÷ 455, № 3; том VIII, стр. 566 ÷ 567, № 16. (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) 26. Каракачанинът с коня В 1937 г, по някаква причина нашето семейство не тръгва с групата, в която пътува Учителят към езерата, изпуска автобуса и след няколко дена баща ми решава да се качим горе по стария път през Дупница с влака и Сапарева баня. Влакът закъснял - стига късно в Дупница, и с автобуса пристигаме в с. Сапарева баня към 22 часа. Родителите ми са смели и тръгват с нас - децата, нагоре през Скакавица и Паничище за лагера на второто езеро Елбур. След хижа Скакавица, която беше една дървена барака, към 2 часа срещнахме каракачанин с кон, който ни каза, че е изпратен лично от господин Дънов - Учителя, да посрещне едно семейство с две деца, които пътуват към рилския лагер. Никой не знаеше, че ние отиваме на езерата, но Той знаеше всичко, Конярят натовари багажа ни и Косю върху коня и благополучно пристигнахме сутринта на второто езеро и се устроихме. Учителят знаеше и помагаше на всички, изпаднали в трудно положение. Ние бяхме решили да преспим в гората, когато дойде конярят. Косю едва се движеше и макар и по-малък от мен, добре запомнил случая и ми го разказа. 27. Приказка от Учителя През 1937 г. палатката на Учителя се премести по-горе, където сега е и мястото й. Направиха се 72 стъпала от долната площадка до горе, свързани със 72-мата ученици на Христа, които отидоха в света и сега трябва да се върнат при Учителя си. Един ден от пребиваването ни на езерата, аз се изгубвам и родителите напразно ме търсят повече от час: покрай кухнята, езерото, чешмичката в. лагера. Тогава баща ми решава да отиде при Учителя и да Го пита за мене. Там той вижда Учителя, седнал на стол пред палатката Си, турил ме на коленете Си и ми разправя приказки. И досега в своите връщания назад не можах да открия онова великото, което Той тогава пося в моята душа. 28. Гаргите и скъсаната жица След завръщането от Езерата, ние си играехме на полянката под Изгрева - ул. „Жолио Кюри”. Пред дома на доктор Жеков имаше стълб за високо напрежение и от южната му страна, по горната жица накацаха много гарги, натежаха, проводникът се приближи до долната жица и стана късо съединение. Скъсаха се жиците и почти всички гарги изгоряха и паднаха на земята.* Учителят е пред салона в разговор с няколко братя и сестри и вижда тази картина и казва: „Всеки, който посегне на Изгрева, ще го сполети същата участ.” Обръща се и влиза в салона. Видяхме кои разрушиха Изгрева и някои в бъдеще ще видят как те ще изгорят. ___________________________________ * Виж „Изгревът”, том II, стр. 305, № 183. 29. План за разрушаване на Изгрева Тогава се създаде планът Мусман, който засягаше целия Изгрев. Две улици се кръстосваха върху нашата къща, сложиха знак на една керемида и в най-скоро време трябваше да се разруши, Майка ми и баща ми са разтревожени и боядисват с вар стаите. До бараката ни идва Учителят и баща ми Го запознава с плана Мусман и угрозата, надвиснала над нашето семейство. Учителят му казва: „Всичко, рекох ще се нареди добре, както трябва!” И си отива. След месец планът е отхвърлен и приятелите от Изгрева се успокояват.** __________________________________ **Виж „Изгревът”, том VII, стр. 460 ÷ 461, № 12. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 30. Три чешми от минералния извор Крум дълго време е без работа и много пъти семейството ни ходеше пред къщата на кмета Иванов, на ул. %Евлоги Георгиев”, с молба да го назначи някъде. Баща ми, както всякога в трудни ситуации, отива при Учителя и Го моли да му съдейства да си намери работа. Учителят му казва, че трябва да постоянства и въпросът ще се уреди добре (Сатурн ретрограден квадрат с Марс и Сатурн тригон с Венера - уреждане). След тази среща с Учителя кметът назначи баща ми в кадастралното отделение на общината като чертожник. Свърши дългият и мъчителен период на безработицата, Крум работи спокойно, концентрирано и точно, става добър чертожник. Баща ми предлага топлата вода, която тече от минералния извор до градската баня, да се използва за пиене. На другата година кметът прави 3 чешми: две от запад и една от юг. Тогава почти никой не е пиел топлата вода, която баща ми е използвал най-рационално. По-късно се премества на работа в „Пътпроект”. 31. Децата от Изгрева изучават Паневритмия През 1938 г. бяхме пак на езерата и прекарахме много добре. Имаше повече хора от предишната година. През 1938 г. Учителят даде „Слънчевите лъчи” и „Пентаграма”. Десет деца от Изгрева, между които Косю и аз, в продължение на повече от месец през пролетта изучавахме вечер на полянката упражненията. Ръководеха ни сестра Катя Грива и сестра Милка Периклиева. При светлината на голямата лампа, Учителят седеше на пейката и даваше тихо Своите нареждания. Ние играехме вдъхновено, съсредоточено и с любов и Учителят ни се радваше много. Отначало в Пентаграма, след изиграването му един път се обръщахме кръгом - вторият ставаше пръв, а първият - втори и отивахме там, откъдето сме започнали. Учителят каза, че така няма правилно развитие и започнахме да го играем само напред с кръгово движение - както сега го играем. Учителят нареди и около стълба на еднакви разстояния се направиха 12 точки с вар, от които започвахме „Слънчевите лъчи”. Сутрин след свършването на Паневритмията използвахме големия братски оркестър от 15 ÷ 16 музиканти и показвахме на братята и сестрите „Слънчевите лъчи” и те ги научиха. По-късно показахме и „Пентаграма”, и него научиха. Така Учителят оформи и сглоби в едно Паневритмията, Слънчевите лъчи и Пентаграма и ги предаде на братята и сестрите. 32. Братският хор на Изгрева През есента на 1938 г. започна с голям подем усилена подготовка за посрещане на гостите, които ще дойдат през следващата година. Организира се 4-гласен хор с диригент сестра Ирина Кисьова, в който пееха повече от 50 души. Събираха се по няколко пъти в седмицата и заучаваха новите песни, дадени от Учителя. Брат Влад Пашов организира курс по астрология, който се събираше 2 пъти седмично. Имаше и лекции по хиромантия. Брат Пампоров водеше курс по есперанто, в който пеехме на есперанто много братски песни и песента „Чисти бъдете”. Изнасяха се лекции по духовни въпроси от братята Георги Радев, Боян Боев, Георги Томалевски и др. Появи се и един доктор Възвъзов, да ни учи как да дишаме и издишаме през тръби, спуснати в съд с вода. Доста приятели се заплеснаха по неговите лекции, докато Учителят най-правилно ни беше посочил методите за еволюционното дишане, Докторът правеше демонстрациите си на пейките, на които се хранехме. Учителят отбеляза а разговор, че този начин на дишане е йогически и непригоден за хората от петата бяла раса. Следващата година Възвъзов не дойде на Изгрева, заболял и си заминал. Хорът започна да изнася концерти на нашите празници. Приятелите пееха с вдъхновение. Добре се представиха през 1939 г., като помогнаха на чужденците да научат по-бързо братските песни на български. Организираха се курсове за заучаване на песните, Учителят ни вдъхновяваше всички да пеем: и млади, и стари. Добре пееше Верка Куртева, Анка Шишкова, Сийка Динова, Любка Стефова и много други. На празник по време на концерта на сцената излязоха възрастните сестри Динова, Янакиева и Милева с очила на лицето си и изпяха „Славейчета горски”. Очилата им мърдаха нагоре, надолу, но те пееха здраво и хубаво и показаха, че и възрастните сестри могат да пеят добре и с ентусиазъм. Имаше и много солови прояви, Учителят ни беше запалил със свещения огън на любовта към музиката и ние горяхме. Всеки пееше или свиреше на инструмент. Това беше нещо изключително - феноменално за софиянци, цял квартал да пее и свири, когато цяла Европа се готвеше за Втората световна война. Музиката омекотяваше атмосферата в България и даваше подтик на хората да живеят един разумен, хармоничен живот, свързваше ни със съществата от духовния свят и ни правеше весели и уверени в смутните времена, в които живеехме. Не останаха назад и цигуларите, които изнесоха няколко концерта. Дойде квартетът „Аврамов” преди да тръгне на турне в Европа и ни изсвири „Серенадата” и два концерта от Моцарт. Салонът беше пълен. Учителят чрез брат Галилей им плати по 500 лв., сложени в пликове, които той им даде, когато излизаха през източната врата на сцената, Учителят ги благослови и те имаха голям успех по сцените на цяла Европа. 33. Кой направи баните на Рила През 1939 г. се даде и песента „Той иде”. Аз я научих добре и често я пеех, особено когато се връщах вечерно време от училището в „Лозенец” през зимата. През 1941 ÷ 1942 г. имаше банди в гората, които нападаха хората и ги събличаха. Аз я преминавах с тази песен. Започвах още от началото на гората, докато стигна на Изгрева. Веднъж, като минавах покрай „Магарешкия рам” - полянка до пътеката, с чешма и пейки, няколко души си говореха. Преминах благополучно гората, влязох в Изгрева и реших да мина покрай салона. На балкона беше Учителят. Аз Го поздравих с вдигната ръка и Той ми отговори. През 1939 г. ние показахме Паневритмията и на чужденците и те много бързо я усвоиха. На езерата отначало времето беше влажно и дъждовно. После се изясни и през деня беше топло, слънчево, а през нощта температурата спадаше под 0°С и водата в кофите замръзваше. Майка ми и баща ми отиваха на Молитвения връх, а аз и Косю святкахме с кремъци в тъмнината. После взимахме по едно одеало и отивахме на Молитвения връх. Чужденците живееха с нас заедно, а не както сега Георги Николов от Габрово ги събира в отделен лагер. Учителят искаше всички народи да се сближат и побратимят. Чужденците бяха над 80 души и постоянно обкръжаваха Учителя. Имаше французойка Поли, която идваше при нас - бяхме около 40 деца. Понеже не ни разбираше, като й говорехме, ние я биехме. Отива при майка си и я дърпа за роклята - и там яде бой. В този зор за няколко дена започна да разбира и говори по малко. Паневритмията отначало я играехме на третото езеро, но като станахме много - на петото. При тръгване се образуваше непрекъсната жива верига от лагера до езерото: първите бяха при езерото, а последните тръгваха от бивака. Учителят изчакваше всички и тогава започваше Паневритмията. Брат Димитър Стоянов беше направил тенекиени улуци, свързани един за друг, да тече водата от извора „Ръцете, които дават” в езерото. Прекарвахме лодката под течащата вода и пълнехме 3 казана. Освен това беше направил 4 бани с улуци от ламарина и приятелите редовно се къпеха. Баните бяха зад кухнята, към водопада. Имаха бойлер, който се загряваше отдолу с печка - с един наръчник дърва, водата се стопляше и човек свободно се измиваше. Имаше кранче за топла и студена вода. Водата беше хваната от езерото. Ние, малчуганите, често ходехме на баня групово, а възрастните ни чакаха. Веднъж последен влезе Джильо - синът на Бертоли. Идват приятели, чакат и питат „Кой е в банята?” Джильо отговаря, но с детски глас: „Брат Бертоли.” Разбраха, че е синът му и го накараха по-бързо да излезе. Доста се забави и му се смяха, че мъчно се облича. Бяхме още малки и трябваше някой да ни наглежда, но ние предпочитахме свободата, 34. Мекици за децата От много игри, често закъснявахме за обед, но родителите ни се грижеха да не останем гладни. За направа на „ангелска супа” е петък дежурни бяхме ние - децата. Едни белеха картофите, други доставяха дърва и поддържаха огъня. Аз и още трима бяхме водоносци. С лодката от извора през езерото доставяхме по 3 казана вода няколко пъти. Ръководеха ни няколко възрастни сестри. Децата бяхме напълно свободни и ходехме навсякъде без страх. Аз се молех и знаех, че Учителят винаги ни пази. След големия камък - пещера, по пряката пътека за Вада, ние минавахме под камъните на морената по тунели и излизахме в подножието на Молитвения връх. Близо до нашата палатка, брат и сестра правеха мекици. Една сутрин две сестри дойдоха и взеха 3 тави с мекици за Учителя. Помислих си: „Кога ще ги изяде Учителят тези мекици?” Той веднага долови мисълта ми и скоро сестрите върнаха две тави с мекици, да се раздадат на децата. Имаше много добре обзаведен магазин, в който продаваха брат Гради и Колю Йорданов. В лагера се поддържаше добър ред и чистота. 35. Френската палатка и отпътуването на латвийците На езерата французите донесоха една много модерна палатка за Учителя, построиха я и Го снимаха до нея, но Той не пожела да влезе в нея. Той каза, че е дошъл в България, за да помага на българите, и не иска да поема френската карма.* Имаше и специалист-французин, който записа няколко братски песни и част от беседа на Учителя, държана в големия салон. Впоследствие записът се изгуби. На езерата Учителят говори за живота на всички народи, от които имаше представители. Отбеляза, че в бъдеще ще има условия да дойдат на общобратско събиране представители и от онези народи, които не присъстват сега на езерата. Това беше последната екскурзия с Учителя на езерата. Незабравимо остана в съзнанието ни преживяното на езерата през тези светли дни. Прибрахме се от лагера на езерата в София - Изгрева, където стана най-големият събор на Братството, на който присъстваха 1200 души. След свършване на беседата в големия салон се изнесоха всички столове, пейки и маси за тържествения обяд. Бяхме насядали чак до средата на полянката за Паневритмия по тревата да обядваме. Сестрите Юрданка Жекова, Янакиева, Милева и десетки други бяха сготвили чудесна яхния. За десерт бяха закупили камион с дини, които нарязаха на резени и младите тогава братя и сестри разнасяха в големи баки храната и десерта. Изпяхме песни. Вечерта имаше концерт. На другия ден след събора Учителят поканва най-голямата група чужденци от балтийските страни на закуска и след това им казва веднага да стегнат багажа и да си тръгват. Учителят следи всичко, което става в света и взима бързи мерки. Чужденците плачат и не искат да напуснат този земен рай, но братята и сестрите веднага изпълняват нарежданието на Учителя.** Събират им багажа и ги изпращат на влака за Русе. Там няма ферибот да преминат в Румъния, но брат Ватев и Новаков издействат да дойде фериботът и балтийците минават Дунава – качват се на влака и през нощта срещу 1 септември минават границата на Русия и тяхната страна. На другия ден - 1 септември, се обявява Втората световна война и се затварят границите на всички страни. Благодарение помощта на Учителя балтийците успяват в последния момент да се приберат по родните си места. ____________________________________________________________________________ * Виж „Изгревът”, том III, стр. 173 ÷ 174, № 35; том V, стр. 304; том XIV, снимки № 17, 18, 19. ** Виж „Изгревът”, том I, стр. 79 ÷ 80; том IV, стр. 270, № 43. (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) 36. Помощ за пренасяне на въглища След съда за скъсаната палатка на Елена Андреева в 1935 г. аз съм направил малка връзка с Учителя и започнах да проявявам някои качества на виждане. Казвах на майка ми качествата на някои хора и я съветвах да не дружи с тях. Започна да ме слуша. Често се молех мислено на Учителя да ни помага в многобройните мъчнотии, които минахме. Веднага схващаше мисълта ми и на някои отговаряше. Есента на 1939 г. се заех да пренасям 2 тона въглища с кофи от улицата до голям сандък, намиращ се до дома на Митко Сотиров. Въглищата бяха на сестра Райна и брат Найден Найденов. Пренесох половината въглища и толкова се уморих, че нямах сила да довърша работата си. Обърнах се с молба към Учителя да ми даде сили. Не минаха и 10-тина минути, пристигна брат Ради с широка количка без преграда отзад и широка кюмюрджийска лопата. С няколко лопати пълнеше количката, докарваше я до сандъка и с лопатата изпразваше количката. Купчината започна бързо да намалява и след около половин час свърши. Брат Ради си тръгна. Аз го хванах за дрехата и го помолих да разделим парите. Той отказа и си отиде. Аз бях само наблюдател да видя как Бог помага. 37. Череша за децата Ние, децата на Изгрева, пораснахме, но и белите ни се увеличиха. Някои правеха пакости и беряха плодове от градината. Най-много ни гонеше брат Иван Антонов (горилата). С брат Ради се разбирахме добре. Той говорил за децата с Учителя, Който му наредил да ни определи череша, която^да ползваме. Брат Ради ни определи една дива, ситна, малко горчива череша, която се намираше до нашата ограда - под чешмата на ул. „Латинка”. Две-три години децата я беряха и пазеха. През войната се пръснахме и ни се явиха други грижи. Аз не берях нито от черешката, нито други плодове, защото знаех закона и го изпълнявах. Градината имаше много плодове: едри праскови до 700 ÷ 800 грама, грозде, череши, ябълки, круши, дюли, орехи. В гората при „червения салон” имаше 4 диви череши като тази в градината и от тях берях. Това е при мястото, където сега играем Паневритмия. Сега околните дървета са много високи и черешите не връзват. 38. Вълци на Изгрева По време на войната зимата започна да идва по-рано. Още в началото на месец септември падаше половин-един метър сняг, с температура до -20° С. Ходех на училище в „Диана Бад”. Събирахме се няколко деца и си правехме - утъпквахме, пътека от квартала до училището. От нас до железопътната линия беше пусто поле без къщи и вятърът свободно се ширеше и веднага затрупваше пътеката ни. Така правехме и на връщане пътеки. Нощем вълците идваха пред прозореца ни и виеха. Имахме куче и го прибирахме в стаята, за да не го изядат вълците. Една нощ баща ми чува, че нещо стърже по вратата на антрето и вижда пред бараката ни два големи бели вълка. Беше замръзнал Дунавът и от Карпатите вълци преминали в България. Денем съм срещал вълк на пресечката на пътя за Семинарията и пътя към Разсадника, но не ме нападна. В училището учител ми беше г-н Станчев, приятел на дядо Кънчо, Заедно учехме 2 класа в стая, а следващата година - 4 в една стая, Тогава и Косю взе да учи, като ползваше моите стари учебници. Не искаха да го допуснат да учи, защото бил малък. Викнаха ни в Лозенец в една педагогическа стая. Косю взе да чете на глас всички надписи, които имаше по стената, като „Пушенето забранено”, «Говори тихо” и др. Комисията, като видя, че чете свободно, дадоха му документ и го записахме в 1 отделение. Родителите ни се принудиха да ни запишат в училище „Цар Крум” в „Лозенец”, където всеки клас учеше в отделна стая и децата не крадяха и не се биеха както в „Диана Бад”. Класен ми беше г-н Глушков. В един клас бяхме с Лиляна Димкова, Лили Милева, Верка Кърджиева и др. и Николина Христова, която живееше на Изгрева. Минавахме през гората и няколко пъти срещахме вълк, който не ни нападаше. 39. Германци на Изгрева В стая учехме един клас и ни преподаваха и немски. Децата от класа забелязали, че аз, като гледам, не мигам и ме заобиколиха да ме гледат колко време няма да мигна. Изкарах повече от 3 минути без да мигна, а те мигаха над 20 пъти в минута. Родителите на някои деца бяха фашисти и децата им се държаха в клас като чорбаджии. Забележка им направи учителката по немски и те се надигнаха и искаха да я уволнят. Целият клас застанахме зад нея, разправяхме се с гордите родители и инспекторът я остави да преподава. Тя ни научи няколко немски песни и ходихме за Коледа на посещение при германските войници, дислоцирани в Лозенец. Изнесохме им програма и пяхме техни песни. Не схващахме какво нещо е войната, но не я одобрявахме. В тази възраст много добре разбирахме кое е справедливо и кое не е, кое е добро и кое зло. Аз имах хубаво чувство към руснаците и гледах на германците с тяхната желязна дисциплина, ред и порядък като на същества, стоящи далеч от нашия живот и чужди на нашите порядки и обичаи. На 22.06.1941 г. Хитлер повтори грешката на Наполеон и започна война с Русия при разсип на Луната и имаше същия резултат - загуби войната. На Изгрева дойдеха германски войници и поставиха 37- милиметровите си оръдия на поляната пред приюта „Малинова”, където сега е сградата на руското посолство, Отидохме да ги видим. Германец хвърли много хубава запалка и ми каза „zwei Eier - две яйца. Аз му донесох и продадох запалката на обущар, който имаше барака до приюта, Германци се настаниха и в къщата до Игнат Котаров. Бяха 16 ÷ 17-годишни младежи, но големи техници много бързо намираха и поправяха авариите по колите и уредите си. 40. Кой заби червеното знаме над Райхстага Германия водеше светкавична война и в началото на зимата войските й стигнаха на 20 км от Москва. При Учителя отива полковник Младенов с дъщеря си Лиляна и припомня, че Учителят е казал: „Бъдещето е на славянството” - а германците ще превземат Москва и най-голямата славянска страна ще загине. Учителят му отговаря, че германците няма да превземат Москва, а руснаците ще превземат Берлин и ще забият своето победно знаме над Райхстага.* Това Учителят му го казва 3 пъти. По радиото германците тръбят, че след няколко дена ще превземат Москва. Командващият германски генерал дава един ден почивка преди битката. Вечерта температурата е -10° С, а през нощта и сутринта спада на -35 ÷ -40° С. Танковете на германците замръзват, а на войниците окапват лицата и ушите. Сталин, предупреден от Зорге, че Япония няма да воюва с Русия, изтегля 1 милион войници от източния фронт, предимно сибиряци, които при -30 ÷ -40° С чупят леда и се мият. Обличат ги с нови дрехи, минават по Червения площад и на 5.12.1941 г, на коне помитат немските позиции и ги отхвърлят на 150 километра. За пръв път се бие кавалерия срещу танкове. Това е страшен удар за „непобедимата” немска армия. В разговор Гьоринг казва на нашия външен министър, че и Бог е комунист. За една нощ преобърна войната в полза на комунистите. ____________________________________________________ *Виж „Изгревът”, том I, стр. 334 ÷ 335, 336; том VII, стр. 43 (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

Б. Писма на Учителя Петър Дънов до Величка и Кънчо Стойчеви 52. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 9.3.1915 г. Любезни К. Стойчев, Получих писмата ви и пратката. Да расте вашето сърдце, да се въздига вашата душа в пътя на Господа и да сияе Неговата Истина във вашите умове. Ходете с вяра. Бъдещето е светло и Господ е, Който въздига всичко. Вярата носи в живота светлина за ума, доброта за сърдцето и здраве за тялото. Привет вам и на Величка, Стевка и на всички приятели. Да посрещнете радостно и весело Новата година и да бъде благословена вечерята на всички братя на Господа.* Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов София 9.III.1915 ___________________________________ * Духовната Нова година на синархическата верига е денят на пролетното равноденствие, което по стар стил е било на 9 март, а сега по нов стил е на 22 март. 53. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 22.3.1915 г. (Адресирана: Г-н К. Стойчев, т. п. чиновник, Бургас) 22.III.1915 София Пътят на Живота към Христа е светлина приятна. Ц. Б. И. * (Свещеният подпис) П. К. Дънов _________________________________________________ * Ц. Б. И. - Царството Божие идва. (бележки на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 54. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 9.4.1915 г. София 9 април 1915 Любезна Г-жа В. К. Стойчева, Получих вашето писмо. Животът на Земята се развива по особен път. Не всичко, което по видимому е добро, е добро; и не всичко, което по видимому е зло, е зло. Всяко нещо, което въздига и облагородява душата и й дава простор да работи, да изпълни своето предназначение и да се доближи по-близо до вечния Извор на живота, е добро; и всяко нещо, което я отдалечава, е зло. Страданията при настоящето състояние на човешките души са нещо необходимо (за тяхното въздигание). И за Христа е казано, че Той трябваше да пострада, за да дойде в Славата Си. Когато Аз говоря някому Истината, не го съдя, но му показвам пътя на Живота. И моето желание е вие да не блуждаете, но да вървите напред и да се не спирате да гледате назад като Лотовата жена. Павел казва: задното забравям и към бъдащето се стремя. Възлюбвание Господа и ближния си, това е лозинка на живота. Това е Христовото учение. Всяка душа има задължения към своя Ангел Хранител, към своите ближни и към Господа - върховното благо. И необходими са блаженствата на всяка съзнателна душа. И вие трябва да се придържате у тия велики Истини. Онзи, който живее в Духа на блаженствата, Господ го не съди, Ангелите го не пренебрегват, добрите хора го не отхвърлят. „И за това, истото, турете всичкото си старание, и приложете на вярата си добродетел, на добродетелта - благоразумие, на благоразумието - въздържание, на въздържанието - търпение, на търпението - благочестие, на благочестието - братолюбие, и на братолюбието - Любов. Защото тези добрини, ако се намират у вас и се умножават, правят ви да не сте празни, нито безплодни в познанието на Господа нашего Исуса Христа.” И да се утвърдявате в Истината. Моя поздрав на всички. Преди Великден идва тук някой ваш роднина на име Попов, фабрикантин. Ако му пишете, поздравете го. Той ни покани да го посетим в Габрово. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов 55. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 30.5.1915 г. София 30 май 1915 Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Започнете в следующето новолуние вашата проектирана работа. Вий още, види се, че не можете да правите съществена разлика между реалните и скитающи мисли, които терзаят вашия ум. Всеки трябва да се стреми към самоусъвършенствувание. Вас, види се, някой скитник дух, като нема друга работа, постоянно ви навева мрачни и подозрителни мисли. Вий му поопънете ушите. Онзи, който мъти хорската вода, не е от доброжелающите. Светът е достатъчно пълен със страдания, нема нужда да прилагаме още. Има доста обременени души. Като помагаме на другите, помагаме на себе си. „И блажен е онзи, който не се усъмни у мене” - казва Господ. Вие, щом се позаоблачи времето, веднага се стряскате. Да се облачи, да вали, да гърми - това е от Бога, това е необходима промена в природата на живота. Нима когато времето се мени, с това мени ли се и Слънцето? Не грее ли то всякога все еднакво? Да, то е тъй благосклонно, както всякога. Лятно време нас ни се чини, че то грее повече, а зимно време - по-малко. Но това е наше самозаблуждение. То е отношението на Земята към него, според както е наклонена. И всяка промена във вас е резултат на вашето наклонение в орбитата на вашия живот. Има закони, които менят този наклон. Трябва повече дълбоко разбирание на нещата в природата. Не привидността на същината на нещата трябва да се гледа. Верният и в малкото, и в многото е верен. Чистотата в живота е необходима, защото без нея никой не може да види Бога. Тя се добива само когато Господният Дух слезе да обитава в душата. Само Той може да я изработва. Вий по някой път мислите, че аз действувам и мисля както всички други хора правят. Аз действувам и мисля както на Господ е угодно, а не както на мене. Нито пък Аз се стремя да си самоугождавам. Щом служите на Господа, щом се стремите към Христос, вий сте ми тъй близки, както кой да е друг, който върши волята на Отца. Нема друг закон в света, който да регулира отношенията на хората. Любовта е от Бога. Тя е плод на Духа. Ако вашите отношения към Господа са прави, те са прави и към мене. В това аз никога не се съмнявам. Самоизмамата на дявола е самоизмама негова, в неговите дела аз нямам нищо общо. Мислете трезво, чувствувайте правилно, действувайте разумно, на всяка празна мисъл не вярвайте. Вярвайте в доброто, в правото, в благородното, в разумното, в Истинното. Това иска животът. Изменете мислите си, изхвърлете тия дрязги от себе си. Нагласете струните си и свирете добре, според правилата на музиката. На всички досега съм ви помагал без разлика. (Свещеният подпис) П. К. Дънов 56. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 21.07.1915 г. Л. В. С. [Любезна Величка Стойчева], Има един отличен пример от живота на св. Антони. Веднаж го нападнали лошите духове и го много измъчили. Когато се освободил, със сълзи на очите попитал: „Господи, къде си?” – „Тук съм”, отговорил Господ. „Но защо ме изостави?” – „Аз не те изоставих, но се малко поотдръпнах, да видя твоето мъжество.” И Аз ти казвам: Господ иска да види твоето мъжество. Той не е далеч. Мъжество. Человек се ражда да стане не по-щастлив на земята, но по-силен духом, като се кали в тая вътрешна борба. В моя Дух противоречие не съществува. (Свещеният подпис) 57. Покана за събора през 1915 г. с дата 4.8.1915 г. 58. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.9.1915 г. Любезна В. Стойчева, Получих писмото ви. Човешката душа на земята трябва да се пречисти съвършено от всичките свои минали порочни стремежи и да се обнови напълно от Божествената Истина. Това обновление трябва да стане коренно, за да не се мъти изворът от главата си. Потребни са за това: здраво тяло, добро сърдце, светъл ум, силна душа и крепък дух. Това са елементи, необходими за неговото въздигание. И който може да ги прилага ежедневно в живота си, той е намерил разковничето. Пиша кратко, понеже писах надълго в своето писмо до всички ви. Дръжте се в свръзка с Господа, с Ангелите и с добрите човеци. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов Т. [Търново] 3.9.1915 г. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.9.1915 г. 59. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 2.11.1915 г. Л. В. Стойчева, Всички желаят да знаят какво носи бъдащето. То носи зачатъците на миналото. Сега цялата бяла раса минава през една важна фаза на своето развитие. Тя се намира в положението на раждающа жена. В положението на оная жена в Откровението, която се мъчела да роди, и родила и детето й било отнесено в небето, а тя избягала в пустинята. Колко хиляди и хиляди пъти е четена тая глава 12 от Откровението. Нейната глава е побеляла от запитвание. Защо? Ето тайната на живота; който говори много. И сегашните хора говорят множко, желаят множко, страдат множко, ядат множко и питат множко. И съвременните физици, за да не си задават много труд, казват: всичко е движение. Хората се движат, слънцето се движи, звездите се движат, водата се движи, мравките и всичко друго се движи. Нагоре, надоле, наляво, направо. Но ще кажете: нагоре, това има смисъл. Да, има. Но горното включва долното. Слънцето отгоре грее земята, която е долу. Знаете Яковата стълба, на която ангелите слизали и възлизали по нея. Там, гдето е Бог, е всякога добре. А гдето е Той, има всички блага. Но ще кажете - долу има страдания; но страданията включват радостите. Ето противоречието в живота. Това са двата полюса на човешкия живот, към които човек може да се движи. В 24 часа веднаж е нощ, веднаж - ден. Стига сега взетото дете в Небето добре да се отгледа и да порастне и да възмъжае; и стига майката в пустинята добре да укрепне в своите идеали и да не забрави свойто назначение. Бог е всичко добре създал и наредил и горе, и доле, и наляво, и надясно. Всичко в едно е великолепно училище на живота. Блажен, който учи и приема. (Свещеният подпис) П. К. Дънов София 2 Ноември 1915 г. 60. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 22.12.1915 г. Любезна В. Стойчева, В сегашните времена човек трябва да живее с пълна вяра и упование в Господа; само така може да преплува това развълнувано море, на което вълните разярено удрят о стените на плуващия кораб. Но нека се вълнува морето. Когато Христос е на кораба, то ще утихне. Трябва да се минат изпитанията, трябва да се разбере животът. Ученикът да се учи, учителят да преподава; ученикът да почита, учителят да люби – това е пътят на живота. Простота, чистота, яснота, доброта, правота - това иска Небето. Изпращаме ви 35 екземпляра от „Многоценният бисер” по Христо Керат[лиев]. Моя поздрав на Коста и на всички приятели. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов София 22 декемврий 1915 61. Писмо от Учителя Петър Дънов от 27.1.1916 г. Л. В. С. [Любезна Величка Стойчева] Получих вашето писмо. Онова, което сте видели, е от Господа, да ви предупреди. От стъпките на греха и злото лесно се подлъгва човек, мъчно се избавя. Грехът в света всякога се явява в благовидна форма. И добре ти е казал Христос: внимавай. Всякъде трябва да се служи на Бога. Във всеки човек има два вида желания, два вида мисли: едните градят, другите развалят; едните носят вяра и добрини, другите - безверие и зло. Няма да ви пиша по-дълго. Майор Сотиров ви носи една моя беседа - тя е моето дълго писмо. В него ще , намерите онова, което е потребно и което трябва да правите. И онези, които слушат Господа, няма да са в лишение от нищо. Господ ще ги избави от всяко зло и лукаво помишление. Моя поздрав на Коста и Стевка. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов София 27 януари 1916 62. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 25.3.1916 г. София 25. март 1916 Любезна В. Стойчева, В отговор на твоето писмо ще ви кажа следната мисъл: Дълги години трябва ученикът на духовната Наука да следва в Христовото училище, за да проумее вътрешния смисъл на живота. Живот, това е една приятна дума. Но той има много отношения. Той е както нотите на музиката. Трябва добър свирец да изпълни неговите положения. Някой път върви минорната гама, някой път- мажорната, друг път - хроматическата. Който разбира музиката на живота, слави Господа, възпява Нему в душата си, благодари, очаква - и животът върви, и Бог благославя търпеливата и смирена душа. Поздрав на Коста. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов Минчо Сотиров ще ви каже нещо повече. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 25.3.1916 г. 63. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 21.6.1916 г. София 21 юни 1916 Л. К. В. Стойчев, Получих вашето писмо. Промените а живота са една необходимост. Случват се неща, които могат да изненадат и вещия в работите. Но всичко си върви в реда на ония закони, които Бог е създал. Те постоянно урегулирват вътрешния вървеж. Често трябва да се утаи водата, за да се види що има по дъното на живота. Трябва да се дигне мъглата пред силния вятър, за да се разкрият хубавите гледки на живота. Засега така ще вървят всичките работи, докато се оправят. Поздравете Величка. Много хора сега са изгубили не само своите чепици, но много по-важни неща - ръце, крака и много други удове, а някои - и своя живот. Трудно е да се разбира вътрешният смисъл на живота. Всички търсят това на Земята, което не се намира тук. Земята е място на смъртната долина - място на страдания и съмнения, неволи, скърби. Това е то участта на сегашните хора. Доброто бъдащето го носи. Господ е пратил Духа Си да озари и просвети и научи верните. Моя поздрав на всички приятели там. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов 64. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 23.9.1916 г. (адресирана: Г-жа В. Стойчева, т. п. чиновник, Бургас) София 23.ІХ.1916 Л. В. С. [Любезна Величка Стойчева] Получих писмото ви и колета. На земята стремежът на човешката душа е да изпълни своя дълг. Доброто, правото, милосърдието, мъдростта, истината са основи на Божествения свят. Само един живот, основан на тях, е постоянен, вечен и безсмъртен. Има два живота в света: единия, съпроводен със смъртта, другия - с милосърдието. Когато времето е бурно, требва търпение; когато е хубаво, трябва да работим. Това е смисълът. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов Поздрав на вашите домашни. Бъдащето носи всички блага в себе си за човечеството. Бъдащето е светло и славно. 65. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 10.10.1916 г. (адресирана: Г-жа В. Стойчева, т. п. чиновник, Бургас) София 10 октомври 1916 Получих вашето писмо. На тая госпожа ще й кажете да държи старите наставления полезно и здравословно. Сега има милиони хора в Европа наскърбени и нажалени. „Блажени нажалените.” Бог не само милва, но и съди и сега Той сам оправя светът. Сега от добрите хора се иска работа добра и чиста. Наново трябва да се оре и сее и да се чака плодът. В. В. [Ваш Верен] П. К. Дънов 66. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 25.10.1916 г. София 25 окт. 1916 Л. В. С. [Любезна Величка Стойчева] Засега всичко добре върви. Продължавайте вашата работа. Смисълът на живота е във вътрешното разбирание на нещата. Вий сте в правия път. Ако се окажат някои опущения, те с време ще се изправят. В човешките работи все ще се намери по нещо да куца. (Свещеният подпис) П. К. Дънов Но това е в реда на нещата. Стига мотивите да са чисти и безукоризнени. Човек вътрешно трябва всякога да живее един чист и свят живот на безкористие. 67. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 5.11.1916 г. София 5 Ноемв. 1916 Любезни К. Стойчев, Получих вашата телеграма. При сегашните условия трябва жива вяра. Вярата е, която дава живот. Всеки трябва да върши волята Божия, и то добре. Мъдростта, която е отгоре, първо е чиста, после - мирна. На Земята при сегашните порядки човеку не може да му върви по мед и масло. Страдания ще ги има, и то изобилно, Величка знае пътя, да върви по него, както се изисква от всякого, който следва Христа, Павел едно време, и той се оплакваше от много работа и вследствие на мъчнотии отвън и отвътре се обезпокоявал. Когато страда тялото, това не е човекът, когато страда сърдцето, това не е човекът, когато се безпокои умът, това не е човекът. Това са променчивите неща в човешкото естество. Човекът, това е Божествената душа, която живее свързана със своя Дух. Тя стои над всички тревоги и безпокойствия отгоре. Когато светът се вълнува и тревожи, тя гледа тихо и спокойно на бурното и развълнувано море. Нека се вълнува морето, нека се безпокои светът, сега е неговото време. А верующата душа да върви спокойно по своя път на развитието. Моя привет вам и Величка. Всичко ще се уреди за добро. (Свещеният подпис) П. К. Дънов За много работи не мога да пиша сега. Когато се свърши войната - тогава. Аз съм много занят с извънредно голяма работа. Предстоят много работи да реша и да уредя. И трябва добре да свърша своята работа. Всеки на работа. Това е волята Божия. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 5.11.1916 г., стр. 1 Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 5.11.1916 г., стр. 2 Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 5.11.1916 г., стр. 3 68. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 15.11.1916 г. София 15 Ноем. 1916 Л. К. С. [Любезни Кънчо Стойчев], Спазвайте строга хигиена и диета. Краката винаги топли, главата хладна. Сърцето спокойно, умът трезвен. Всяка болест е обусловена от ред причини. Ще мине всичко. Търпение. (Свещеният подпис) П. К. Дънов Най-добрите неща често хората им придават най-извратен характер. Всяка болест носи и здравие и всяко здравие - болест. Това е деянието и печатът на хигиената. 69. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Сточева от 19.11.1916 г. София 19 ноември 1916 Любезна В. К. Стойчева, „Разсмотрете кремовете в полето как растат.” Казва Господ. В тех нема тревога, нема незадоволство, те всекога са пълни с благодарност. И колко великолепно ги е облякъл Отец. Нито Соломон във всичката си слава е бил облечен като един от тях. Колко мъчно схващат духовните хора в България тая Истина. Погълнати само в своето земно аз, не могат да виждат надалеч. Когато дойдат времената на изпит, те почват да потъват като Петра в морето. Всякой на своята работа, която Господ му е поверил. Желая всички като тия кремове да сте облечени и така добре като тях да растете в пълнотата на Божествения живот. Всички други неща сами по себе си ще се оправят. Не мислете, че Аз не си познавам хората. Мнозина от тях мязат на своенравни деца, менят се като морската повърхност при най-малкото духвание на вятъра. Това са хора облечени в плът и кръв. Нито Аз искам нещо повече от тях. С време ще си научат урока. Докато душата не преживее противоположностите, тя не може да научи вътрешното значение на Божественото учение. Искам добре да разбирате, Аз с личности не се занимавам. За мене важи оня обемист Божий живот, който обема всички. Стремете се винаги към Христа, само Той има Своите ръце, крака и сърдце продупкани. Той, Който се е жертвал, има и правото да пожъне тия блага. Към Него трябва да се стремят душите. „Елате - казва Той, - всички, които сте обременени, и Аз ще ви утеша.” Помнете вярата. Това е основата на новия живот. Впрегнете всяко желание на работа полезна за постигание на висшето Аз на вашата Душа, която носи Мира в своето сърдце и светлината в своя ум и силата в своя Дух. За мен важи Божият Път, Божията Истина, Божият Живот - това е реалното и неизменно, което преживява всичко. Само плодът на дървото радва градинаря и всички, които дават плод, се обрязват. Моя привет вам и на всички приятели, особено на Коста. В. В. (Свещеният подпис) П. К. Дънов 70. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 17.12.1916 г. София 17 Дек. 1916 Любезни К. Стойчев, Получих вашето писмо. В живота човек трябва всякога да храни вяра и упование в Бога. Мъчнотии и изпитания ще дойдат и човек трябва да ги посрещне с мир и спокойствие християнско. Парите, изпратени чрез Пеню, са получени. Няма какво да се безпокоите, че позакъснели. Стига това да ви е най-голямата грешка. Кога се помага, не се вземат в съображение човешки сметки. Ний вършим нещата по Бога. Стига да служите Господу с радост и веселие. Моя поздрав на Величка. Кога дойдат нормалните времена, ще се срещнем. Стига хората духовно да са близо. Материалната далечина не важи. физически могат хората да бъдат близо, и пак да са далеч. Дръжте се за онова, което е казал Христос, и всичко ще се уреди. Да възкръснат думите ми във вас, които съм ви говорил досега. Поздрав на всички. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов 71. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева ОТ 14.2.1917 г. София, 14.ІІ.1917 Любезна В. Стойчева, Получих вашите писма и пратките. Благодарим за добрите чувства. Промените в природата и вътре у самия човек са неща, наложени от сенките на самия живот. Всеки човек си има свои схващания и максими, с които разрешава своите въпроси. Който гладува, мисли за хляба, който жадува, мисли за водата, който се учи, мисли за науката си и тъй, кой за каквото се интересува. Противоречията съществуват извън Истината, Мъдростта и Любовта. За мен Любовта е жива и разумна, в Нейното лице Аз не съм видел сенки на противоречия. Когато някому се поревне да наследи всичкото богатство на своя баща, непременно той ще влезе в стълкновение със своите братя и сестри. Не всички може да мислят еднакво. То се длажи [дължи] на степента на душевното развитие, ни повече, ни по-малко. Живата Любов в света ще оглади с време всички противоречия и лъжливи схващания. Блажен е, който може да гледа на всичко както Бог гледа. Повечето, което бих писал, ще го намерите в моята Новогодишна беседа под заглавие „Братът на най-малките”. Моя поздрав на всички. Поздрав на Коста и Стевка, Ваш В. (Свещеният подпис) П, К. Дънов 72. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 29.7.1917 г. Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Със сумата, която сте пратили, нищо не може сега да се купи. Всичко е чрезмерно скъпо. Ще се ограничите без подаръци. Връщам сумата по Х. Велчев. Засега търпение и вяра. Изворът, който извира, трябва да престане да мисли за себе си. Нему му предстои дълъг път до морето. За мен сега важат интересите на човешките души. Личните човешки недоразумения са оставени на заден план. Чистота, чистота - тя е силата, която дава да се види Бог. Моя привет на всички приятели и на Коста. За другите неща постъпете тъй, както от вътре ви се диктува. В. В. [Ваш Верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов София, 29 юли 1917 73. Писмо от Учителя Петър Дънов до всички приятели от 26.8.1917 г.* До Всички Приятели. Изворите трябва да извират, реките - да текат, тревите - да растат, а човек - да мисли, разсъждава и върши волята на своя небесен Баща. Неговата Любов да му бъде закон. Волята Божия, царството Божие, славата Божия - цел в него самия. Много листа ще окапят, много черупки ще се смъкнат, докато душата достигне своето съвършенство. Господ да ви води и упътва със Своя Дух; да ви показва вътре във вас що е доброто и правото пред Него самия. Аз ви предадох едно учение на Христа; учение на живота, не на буквата; учение не на сектантство, а учение на мъдрост и Любов, което може да обнови целокупния живот. Господ, за Когото ви говоря, е жив в цялата природа, действующ във всички същества. Той говори вътре във всяка душа, във всяко сърдце. Аз ви говоря за Него - с Когото всякога съм в общение. Познавам гласа Му, държа учението Му, върша волята Му, слушам Духа Му и радостта ми е в Неговото живо Слово. Какво благо би било за хората, ако разбираха Божия език и се мислеха, че са братя, а не врагове. Да споделяха своите скърби и своите радости. Близо е часът, ще прозвучи небесният глас. Имайте мир и търпение, всичко Той ще уреди добре. Ще възкреси, ще оживи и ще бъде едно стадо и един пастир на живота. Благословението на Христовия Баща отгоре да почине върху всички, които призовават Неговото име на всяко място и време. Варна 26 август 1917 г. (Свещеният подпис) Препис от оригинала. София 11.ІХ.1917 г., 10 ч и 10 мин. вечер, _____________________________________ * Учителят Петър Дънов е интерниран от цар Фердинанд в гр. Варна, поради което изпраща това писмо, 74. Писмо от Учителя Петър Дънов до всички приятели от 2.9.1917 г., Варна До Всички Приятели. В. Т. И. Х. С. Б.* Господ Бог наш да благослови всички, които с вяра и чисто сърдце Го търсят. Да им даде от Христовия Дух да Го познават и да изпълни сърдцата им и душите им със Своята обилна Любов, Дръжте истината, изложена в Неговото живо слово, което е Христос, И като знаете, че скръбта произвежда търпение, а търпението - опитност, а опитността - надежда; „А надеждата не посрамя, защото Любовта Божия е излеяна в сърдцата ни чрез даденаго нам Духа Светаго.” Това е Моят поздрав на всички, които вървят в правия Христов път. Пътя на Божествената Любов. Път на вътрешна душевна свобода, пътят на новия живот и възкресениео. Във всяка вътрешна доброта Божия; във всяка радост и веселие. Придобивайте Божественото знание и го съхранявайте в сърдцата си чрез Любовта Христова. Желая всички да станете умни и съвършени в Господа и да бъдете всички с един ум и едно сърдце, целомъдрени във всичката пълнота. Мир на всички ви от Господа. Ваш Верен (Свещеният подпис) Варна 2 септемврий 1917 Препис от оригинала. ______________________________________________________________________________ * Велик Творец Исус Христос Син Божий, (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) 75. Пощенска картичка до Кънчо Стойчев от 4.9.1917 г.* (адресирана: Господин К. Стойчев, т. п. чиновник, Бургас) Варна, 4 септември 1917 Колетът ви е получен. Поздрав вам и на домашните ви. Господ да ви благослови. (подпис иконом К. Дъновский _____________________________________________________________________________________________________ * Картичката е написана с почерка на Учителя Петър Дънов, а е подписана от баща му, свещеник иконом Константин Дъновски. (бел. М. И.) 76. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 28.9.1917 г. Варна Сеп. 28.1917 г. Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Божията Любов сама говори за себе си. Аз ви разбирам всинца ви много добре и храня в своя дух най-добрите чувства. Аз желая вашите души да растат във всичко добро и благородно и да сте свободни. „Онова, което Аз върша”, казва Христос, „ти сега не разбираш, но после ще проумееш.” На децата често постъпките на майките им се виждат странни, когато не им изпълнят волята в нещо. Така и постъпките на Учителя се виждат някой път странни. Всички хора живи имат тази опитност. Страданията в живота раждат опитността, а опитността ражда условията, при които Вярата, Надеждата и Любовта растат. Аз гледам онова, което върша, да е угодно на Бога. Мнозина мислят, че аз ги наскърбявам, обиждам ги, невнимателен съм към тях. Но това е само временно тъй. Аз и спрямо себе си съм същия. Върша това, което е добро, което е право, което е чисто и любообилно, което има смисъл и е Истина. Аз оставям Господа Бога Моего в мен Сам да говори, не се трудя да Му стана преводчик. Аз зная, че Той знае. Аз зная, че в Него нема промена, че Той е всякога верен и любящ и истинен. Аз се пазя да Го не огорча. В това седи моята страност на болните. Аз помагам, страждующите утешавам, а здравите турям на работа. И за всяка услуга сторена благодаря им. Аз желая всички да гледат на светлата страна на живота. За своите страдания аз не говоря, когато ползват другите. А съжалявам, когато страдам, че не ползвам. Колко Аз бих се радвал, ако вие туряхте всички Любовта за лозинка в живота, да внесяхте мир и съгласие навсякъде. Да, това би ме трогнало. Но какви милувки би искал онзи, който е прикован на кръста? Не трябва ли да се извадят гвоздеите? Не мислете, че това ви правя упрек. Не. Но ви говоря за една велика Божия идея. Аз се стремя да отмахна всичките упреци от живота. Нима онзи, който греши, не знае своя грях? Нима той не страда и не се самоосъжда? Не съдете - казва Господ. Аз казвам: помагайте на Господа да осъществи вечното Благо. Плачът е потребен както дъждът за посевите, ако го има, ако не - той служи на бурените. Хубаво е човек да полива сутрин или привечер своята градина - но не и на обед. Не съм против плача, но навреме да е, да принесе благословение. Господ Бог Мой да ви учи всички на това, което е благородно и възвишено в живота. Само тогава ще бъдете щастливи и весели. За мен думите: Вяра, Надежда, Любов, Чистота, Святост, Милосърдие, Правда и всички други имат особено значение. Те всички са живи и разумни, и ми говорят. Аз зная, че Любовта е Любов и не може да бъде друго. Нейния език добре познавам, от нея постоянно се вдъхновявам. За Любовта имам само едно мнение. Това е Величието Божие, което в нас се открива. Моя привет и поздрав вам, на Коста и Стевка и всички други приятели, в Господа Ваш Верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов 77. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 30.11.1917 г. Обична В. Стойчева, Вяра жива и непоколебима във всичко онова, което Благият Господ на живота нарежда. Страхът, съмненията не ползват. За верующия нема смърт. Който вярва в мен, казва Христос, и да умре, ще оживее. Страданията, това е чистение на душата от всичко онова, което мара нейната чистота. Земният живот е съвпрегнат с мъчнотии. „Молете се един за друг, за да изцелеете” - казва Словото. Воля, смелост, юначество, безстрашие. „Вярвайте в Бога и в Мен” - казва Христос. Аз ще ви помогна. Слушайте и не бойте се. Всяко малодушие настрани, всяка отрицателна мисъл или чувство. Това са неща посторонни на душата и принадлежат на нейния външен свят. Привет на Коста и Стевка. В. В, [Ваш Верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов Варна, 30 ноември 1917 78. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 16.12.1917 г., Варна * Обична Величка Стойчева, Любов - свързани с Бога; Вяра - свързани с Ангелите; Надежда - свързани с всички добри хора. Господ ще ви укрепи да стоите и работите на Неговото лозе. Мирът и радостта на Господа да пребъде с всички. В. В. (Свещеният подпис) П. К. Дънов Варна 16 декември 1917 ___________________________________________ * Учителят Петър Дънов е интерниран в гр. Варна от цар Фердинанд и писмата ги изпраща вече оттам. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) 79. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от декември 1917 г. Обична Величка Стойчева, Бъдете бодра и смела духом. Любовта, вярата и надеждата побеждават всичко. Човек трябва да люби всички хора като проявление на Бога. Желая да си издържиш изпита докрай. Пътят, по който вървите, е благословен. Уповайте на Господа, Той пребъдва във всички сърдца. Неговото Име ще се прослави. Негова Дух ще слезе да възкръси всичко. Господ ще ви благослови. Отец ще изпрати Своята Виделина в сърдцата на всички. В. В. Ж. К. В. О. * (Свещеният подпис) П. К. Дънов _________________________________________________________________________________________________________________ *Жив е, Който ви обича. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 80. Телеграма от Учителя Петър Дънов от 11.2.1918 г. Варна 11.ІІ.1918 г. (препис) Употребявайте копривените корени. Никакви инжекции да не се поставят повече на Величка. Великият живот е в сила сам да се грижи за себе си. Кризите не са лош признак. След всяка органическа криза, душата се кали. Имайте твърдо упование. На смелите Бог всякога помага. (Подпис) П. К. Дънов 81. Писмо от Учителя Петър Дънов от 19.2.1918 г. (препис) Поздравете всички приятели. Животьт тук и горе е свързан в една непреривна връзка. Любовта обединява хората, вярата ги свързва, а надеждата ги туря на пътя. Ний сме сега по-силни. Господ е с нас. Иде новата религия, която сам Господ ще възстанови и ще съедини всичките народи и племена в едно непреривно братство. Иде вече голяма светлина от горе. Всички приятели ще дойдат пак. Те ще възкръснат. Те се събличат, за да се облекат наново с новия живот на Любовта на безсмъртието. Аз Ви преподавам първите уроци на самопожертвувание. Човек не трябва да търси на Земята спокойствие и наслада, но да му бъде радостно да върши волята Божия. Дерзайте, Аз ще ви водя и вие ще се зарадвате. Станалото е благословение. Велики са Божиите пътища. Привет от всички приятели от Пеня, Димитрина и Христа и всички други. Поздрав на всички приятели. В. В. Ж. К. В. О. (Подпис: П. К. Дънов) Варна 1 19.ІІ.1918 82. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 12.3.1918 г. Любезни К. Стойчев, Получих вашето писмо. Бъдете бодър и весел духом. Това, което става, е за слава Божия. Величка е жива, тя не е далеч, тя е близо. Аз ще бъда и към вас същия, както бях и към нея. Аз ще ви помагам и съдействувам. Ходете по нейния път, следете нейните стъпки. Вий всички сте близки на моето сърдце тук долу и там горе. След време ще разберете великите Божии пътища. Бъдете всички готови всякога и на всяко време. Поздрав от Величка вам и на Стевка.* Дайте книжката, кърпата и Пентограма на г-жа Габровска. Тя заслужава. Величка сега е по- свободна да работи за Господа. Тя ще има широко поле за работа. Нека Божията Любов да пълни сърдцата ви, Вярата да ви дава сила и подем, а Надеждата да реализира стремежа на вашата душа. Моите Благословения вам, на Стевка, а така също и на Величка. В. В. Ж. К. В, О. ** (Свещеният подпис) 12.ІІІ.1918 ____________________________________________________________________________________________________________________________________ * Величка Стойчева почива от туберкулоза на 3 март 1918 г. След като получава съобщение за смъртта й, Учителят пише това писмо на Кънчо Стойчев. ** Ваш Верен; Жив е, Който Ви Обича. 83. Писмо от Учителя Петър Дънов до учениците от 16.08.1918 г.* До Учениците (препис) Добрите лози на лозето се прекопават и обрезват от лозаря, за да дадат добър плод. Така и будните души се нуждаят от живот, светлина и свобода. Така животът носи щастие, светлината - знание, и Истината - свобода и радост. Ний желаем вий да бъдете свободни, озарени с Божията светлина и живот. Имайте любов към всичкия живот и така ще бъдете силни в Божията Истина. Само живота, който изпълня всичко, е Божият живот. Всички се стремете да добиете пълния живот на безсмъртието. В него е всичката пълнота. Пълната Любов носи Божия Живот. 16.VІІІ.1918 г. гр. София (Свещеният подпис) ___________________________________________ * След като е освободен от заточението си, Учителят Петър Дънов изпраща това писмо от гр. София. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 84. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 30.9.1918 г. Любезни К. Стойчев, Всичко върви засега добре. Приятелите да бъдат спокойни с жива вяра в бъдещето, което Бог е турил в Своята власт. Мирът е пред вратата и ще според както е отредено. Поздрав вам, на Паскалев, Щерев и всички други. В. (Свещеният подпис) Ж. К. В. О. София 30.ІX.1918 ** _____________________________________________________________________________________________________________________________________________________________ ** Учителят Петър Дънов е вече освободен от заточението и се е върнал в София. На 29 септември 1918 г. в гр. Солун се подписва примирие между България и западните сили от Съглашението, победителки във войната 1914 1918 г. България се изтегля от всички освободени от нея територии и оставя в плен 90 000-на армия, макар че изобщо не е пленена в бойни действия. Искат абдикация на цар Фердинанд, което става на 3.10.1918 г., а на престола се възкачва синът му цар Борис III. Подробно за него виж в „Изгревът”, том XX, стр. 671 ÷ 688, 689 ÷ 890, 891 ÷ 1011. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев)

Б. Писма на Учителя Петър Дънов до Величка и Кънчо Стойчеви 31. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.1.1913 г. София 3 януарий 1913 Любезна В. Стойчева, Вашите две пратки получихме. Вкъщи, когато децата са здрави, весели и послушни, майката е радостна. В училището, когато учениците са прилежни и добри, учителят е доволен. Църквата когато е пълна с богомолци, свещеникът е въодушевен. Бистрият извор когато блика, всеки уморен пътник се спира да си поразхлади устата и да уталожи своята жажда. Всяко нещо има тяжест и цена на своето място. Великите неща, святите неща са ония, които са далече от човешката ръка - само те спазват своята първоначална свежест и красота, които Господ им е дал отначало. И бих ви посочил много такива още примери, за да ви поясня великата Божествена мисъл, която е скрита в окръжающите нам предмети, но това оставям за друг път. Казано е: Пътят, Истината и Животът е Той. Но колко е важно да знае човек, когато пътува, къде да се спре и къде да върви. И ако той иска да посети важно историческо място, колко е важно да има някой да му обясни събитията, свързани с него. И когато ний хвърляме поглед на морето, на небето, на планинските върхове и долини, схващаме ли великите мисли, скрити в тях? За някой морето е важно заради рибата, която излиза оттам. За други небето е важно за птиците, които слизат от горе. За планините някои се интересуват за камъните, снети от тях. За долините някои се интересуват за нивите, оброчавани в тях. Но морето е повече от място на рибите. Небето е повече от пространство за птиците. Планините са повече от място за камъните и долините са повече от място за нивите. Така е с човека. Той трябва да се научи да има общение с Господа, Който е във всичко добро и възвишено. Неговата мисъл е в морето, в небето, в планините, в долините. Морето нивга не остава забравено от онези, които постоянно пътуват по него. Небето никога не остава забравено от онези, които постоянно към него отиват. Планините никога се не забравят от пътниците, бродещи през тях и долините - от орачите по нивите. Сега, как да уравновесим тия четири неща. Риби ли да сме, птици ли да сме, пътници ли да сме, или орачи. Вий в Бургас имате думата. Моя поздрав на всички ви. В. В. [Ваш Верен] П. К. Дънов 32. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.2.1913 г. Трябва ти търпение. Не всичко, което е приятно, е добро; и не всичко, което е неприятно, е зло. Пътят на знанието е постлан с мъчнотии и страдания. Това е програмата на земното училище на живота. Което Господ е наредил, то е добро, и което е допуснал, то е приятно. Само то носи благословение за отрудената душа. Чети от Книгата на Завета на Цветните лъчи на Светлината пета страница и петнадесета. В. 2 М. (Свещеният подпис) 33. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 30.3.1913 г. София 30 март 1913 Любезна В. Стойчева, За мен важи не как започват моите ученици, но как свършват. Обичайте Господа, обичайте дома си, обичайте ближните си и помагайте на немощните, на страждующите. Това който върши, той изпълнява закона на любовта. Думите в нашия живот имат толкова смисъл и ценност, колкото се подкрепят от чистотата на живота ни. Всякой трябва да се радва, да се весели в делата на Господа. Природата е пълна с добрини. Тя говори повседневно. Любов, която не може да издържа страдания, лишения, унижение, пренебрежение, не носи живот в себе си. Любовта прави всички, които я имат, герои. Тя осветлява живота, подслажда горчивините, изпъжда съмненията и дава подтик за работа. Когато тя се появи в кръвта, образува бащите, майките, братята, сестрите, роднините и дома. Когато тя се появи в сърдцето и в неговите сокове, образува дружбата, приятелството и обичта между хората. Когато се появи в ума, образува хубавото, красивото, съзвучието и подтика към мисълта на идейното. Когато се появи в душата, образува любовта към Бога и към всичко, което страда и дава подтик за самопожертвувайие. Тази Любов не мисли за себе си, не дири своето си, но това, което принадлежи на Небето. Искам всички постепенно да станете такива. Само тогава ще можете да разберете дълбините, висините, ширините на Божествения Дух. Тогава ще познаете както сте познати. Но сега - на работа при обикновените работи на тоя свят, на тоя живот. Доволствайте се от малкото, което Господ ви дава. Който не се доволства от малкото, нему и многото да се даде, все същият ще бъде. Искам тая мисъл да бъде ясна у всички ви. Аз за себе си не искам нищо. Искам вий да бъдете свободни духом, на човеци роби да не ставате. Аз зная, за вас е мъчно да разбирате живота и Аз зная, вий си правите разни съждения за моята обхода. Но в мен тъмнина нема, в мен всичко е ясно. Аз се не мамя от външната обвивка на нещата. Защото Онзи, Който е в мене, е Светлина и в Него е Животът. Моят съвет е: бъдете добри майки, добри другарки, обичайте мъжете си, живейте добре, по възможност добре с всички човеци. В живота ще срещнете много разочарования, но те са неща на миналото. Съграждайте отсега бъдещето. Дотолкова, доколкото вашите стремежи са добри, Аз ще ви помагам и ще ви подкрепям, ще ободрявам душата ви и духа ви, но там, гдето се уклонявате, Аз ще стоя по-далеч. Между доброто и злото не може да има съгласие; между лъжата и Истината не може да съществува обич. Светът се нуждае от души, души, и то велики души, души на доброто, на правдата и на Истината. В. В. [Ваш Верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов 34. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 10.4.1913 г. София 10 април 1913 Л. В. С. [Любезна Величка Стойчева] Пиша ви тия редове, като имам предвид миналото, настоящето, бъдещето с неговите последствия. Това е дълга история, през която човешката душа е минала, минава и ще мине. Вий живеете в един свят, който постоянно привлича вашите мисли, вашите чувства, вашите постъпки към своето битие. Този свят, за който говоря, е проявление на Природата, която е майка на всички живи същества. И тя, както всички други майки, се интересува в своите деца. Създала им е много играчки за развлечение, ушила им е много дрешки за украшение, образувала е много сокове за прохлаждение, много плодове за насищение. Сложила е богата трапеза на своите деца, да си похапнат, да си по-пийнат, да си починат, след това да идат да се поучат и да поработят в нейната градина на живота и да принесат своите придобивки в нейния дом. Сега, защо са играчките, защо са дрешките, защо са соковете, защо са плодовете? Вий имате четири неща, които могат да се изразят в четири числа така: 1, 2, 3, 4 или 1+2+3+4=10, на които общият сбор е десет. А знаете ли какво представлява общият сбор на тия четири числа? Играчките, това са действия, дрешките, това са оформявания, соковете, това е растение, плодовете, това е завършвание. Сега, важно е с какъв род играчки трябва да се занимава едно дете, с какъв вид дрехи да се облича, с какви сокове да се пои, с какви плодове да се храни. С какво да се учи и какво да работи. Нашият предмет естествено се дели на две части. В първата влизат играчките, дрешките, соковете, плодовете. Във втората - учение и работа. Сега, за по-лесно разбирание, можем да ги представим в два реда числа. Първия: 1, 2, 3, 4. Втория: 5, 6. Да направим едно малко изчисление: 1+2+3+4=10; 5+6=11; 11+10=21. И в тая задача имате един отличен метод да направите живота си пълен и сполучлив, ако само можете да турите всяко нещо на неговото място. Но ще кажете; „Желаем да знаем добре.” Сега, вий на първо място разгледайте цветовете на плодните дървета и вижте по колко листа имат цветовете им и по колко тичинки, и после пак ще говорим. Сега да се повърнем на първата част на нашия предмет. Играчките винаги трябва да съответствуват на природата на децата. На момичето - кукла, на момчето - конче; на момичето - рокля, на момчето - гащи. При ядение, и на двете храната - една: сокове и плодове. Но в нашите размишления се появява една нова група, която иска да вземе участие. Играчките, дрешките изискват ум; соковете, плодовете - топлина. Да ги представим тия юнаци пред вас като войници в една проста ученическа задача. Първо: играчки, дрешки, сокове и плодове: 1+2+3+4=10. Второ: учение и работа: 5+6=11. Трето: ум и топлина: 7+8=15. А знаете ли какво означават тия три сбора? Те означават Бог, борба, Посвещение.* А можете ли вий да намерите отношението на тия думи една към друга? Който разреши правилно тоя ребус, ще получи една награда от мен. Аз искам всички вий да мислите право, да чувствувате право, да постъпвате право. Право като говоря, то е по отношение на законите, силите и причините на самите неща - които съществуват в Божествената Природа. Прочетете това писмо на всички приятели и онези, които искат да се завземат да разрешават ребуса - могат да си препишат писмото. Моя отличен поздрав на всички ви без разлика - за светлите настъпващи дни. Ний ще продължим нашата започната беседа идния път. (Свещеният подпис) П. К. Дънов __________________________________________________________________________________ Учителят изпраща ребус за решение на задачата за предстоящото земетресение в гр. Търново от 1 юни 1913 г. Никой не решава ребуса. Идва земетресението и после Учителят в друго писмо обяснява ребуса. Числото 13 се отнася за 1913 г. Числото 16 показва, че земетресението ще почне на 1-ви, но в шести месец, и ще продължи 36 дни, видно от числото 36. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) * Обяснение на ребуса: 1 +2 + 3 + 4= 10 - Бог 5 + 6 = 11 - Борба 7 + 8 = 15 - Посвещение 13 - 16 = -36 35. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 21.4.1913 г. София 21 април 1913 Любезна В. Стойчева, Получих последното ви писмо от 17-того. Всяко добро дело се възнаграждава и приноси добри плодове отпосле. Вий нема освен да се радвате, че Господ е бил с вас през всичкото време на вашата работа за Него. Желая да имате твърда и непоколебима вяра и да не падате духом. Моето писмо, отправено до вас, което ви е произвело тъжни мисли, има съвсем друг характер. То съдържа общи истини, които не се отнасят лично до никого. Вий мислите тъй, както децата - когато някой голям облак засени слънцето, те мислят, то не е вече разположено да свети и се радва на тях. Имайте онова търпение, което дава мир на душата. Има Божествени закони, които трябва да спазваме постоянно е душата си. Законът е: Любовта Любов ражда, но Любовта, в която Бог се проявява, има за задача спасяванието на света. Тази Любов е постоянна и тя носи в себе си всичкия живот и тя е обща на всички души. Мен ме радват добрите усилия, които всички правите за доброто на другите. Аз познавам добрите страни на вашата душа, И всяко добро усилие от ваша страна е един подтик да ви доведе по-близо до великата Истина на Живота. Казано е: Истината ще ви направи свободни. Работите ще се оправят, макар и да изглеждат забъркани - в това не се съмнявайте. Всичко ще се изведе на добър край. Ако Пеню напусне Бургас, то е пак за добро. Той ще работи и там, гдето ще иде. Ний трябва да сеем навсякъде. А вий не се опасявайте - гдето и да идете, Аз нема да ви забравя, ще ви посещавам. Нека изпълним волята на Небесния Баща. Аз мисля да изляза, но не съм определил времето. Имам още малко работа, която трябва да се привърши. Отсега трябва вече да се готвим за събора и да се молим на Господаря на Нивата да уреди всичко добре и благополучно. Да премахне големите спънки на пътя. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов 36. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 11.5.1913 г. Любезни К. П. Стойчев, Получих вашето писмо. Върху ребуса ще говорим, когато се дадат всичките отговори. Всяко добро усилие, в каквото и направление и да се извърши, все принася своите добри плодове. В живота има много задачи да се решават, много цели да се постигат, много работи да се завършват. Човек е като плодно дърво, при всяко лято трябва да цъфти, върже и дава плод. Господ е всичко добре наредил, и който разбира пътищата Му, ползва се от Неговите блага, а който не - страда. Който ги следи, въздига се, а който ги изоставя, спъва се. Ходете във виделината, която имате, и всичко ще се преобърне като на зазоряване. Моя поздрав на Величка и вам, а така и на Стевка. Поздрав на Приятелите. П. К. Дънов София 11 Май 1913 37. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 21.5.1913 г. Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Моето желание при задаванието на ребуса бе вий да се ползвате, като мислите върху великите неща в природата, която Бог е направил училище за добро. И когато човек мисли, той трябва да разтваря всичките прозорци на своята душа, за да може Божествената виделина свободно да влиза и озарява всичките кътчета на негова ум. Човек е като плодно дърво, което трябва да се посее, да изникне, да порасте, да цъвне и да даде плод, едно - 30, друго - 60, а друго - 100. И по този начин човек се учи на Божиите пътища. За други няма защо да се смущавате. Политическите работи, това са ветрове, които периодически веят в едно или друго направление. Тяхната цел е да става проветрение в света. По някой път вятърът може да е слаб и да произвежда една приятна хладина, а по някой път може да е цяла стихия, която да подигне цял облак от прах. Но тия неща са естествени. Прахът е потребен за образуванието на водните капки. Гледайте на всички явления от добрата и полезна страна. Всичко Господ урежда за добро. Няма нужда да бъдете дряхли и обезсърчени. Вяра и надежда, добрите дни са на бъдещето. Бъдете радостни и весели в безбройните добрини, които Господ е изпратил на всички според Своята безгранична любов и обич към човешките души. Нека мислите ви и желанията ви всякога да бъдат насочени към това, което е полезно, което е добро, което е благо, което е благородно и доброволно пред Бога, Спасителя на всички. И колко добре е изразил Духът тая мисъл чрез устата на великия Учител на човечеството: Това е Живот вечен, дето да познаят Тебе, Единого Истиного Бога и Христа, Когото си пратил. Нека да говорят мислите, нека да говорят чувствата и нека да говори и душата чрез своите уста. Нека всичко, което се върши, да е благоприятно пред лицето на Бога. Аз всякой ден изпращам добрите си мисли към всички. И зная, че всички са получили повече, отколкото заслужават, а като е така, да благодарят всички на Господа Бога Единия Спасител. Всички са опитали закрилата и обичта Божия. Той е показал Своята вярност и голяма грижливост. И бъдещето е в Неговите ръце. А като е така - бъдете уверени, че и то ще е добро. Защото Господ е велик и по ум и по дух, и по сила. В. В. [Ваш Верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов София 21 май 1913 38. Писмо от Учителя Петър Дънов от 14.6.1913 г. 14.6.1913 г. Да не оскудява вярата Ви. В края Господ всичко ще преобърне на добро. Работите ще се оправят. Те са вече в най-високата точка на своя развой. Всички приятели в Търново са запазени невредими. Минали са през изпита добре и сега са бодри и весели в милостта на Онзи, Който ги е избавил. Божиите пътища са непостижими. Повидимому всичко върви на зле, но всъщност всичко е добре. Защото сам Господ ръководи работите, а там, гдето Той работи, всичко става добро. Аз Ви имам предвид всички. Трябва да помогнем на всички ония, които имат най-голяма нужда. Съдействувайте и вий там всички. * П. К. Дънов ________________________ * Търновското земетресение е на 1 юни 1913 г. Учителят в едно писмо обяснява ребуса. Числото 10 е „Бог”, 11 е „борба”, 15 е „посвещение”. Обяснява, че в 10 часа започва земетресението, 11 е първият земен трус и ще продължи до 15 часа. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 39. Писмо от Петко Гумнеров до Кънчо Стойчев от 12.6.1913 г., по идея на Учителя София, 12 юни 1913 год. Любезни Господин Стойчев, Важни времена преживяваме. И, ако има нещо, за което най-много да благодарим, то е, че сме се родили в тая „епоха – кърмачка” на велики събития, за които било писано да сме техни съвременници и зрители. А пък нам конкретно надлежи да славословим и хвалим Господаря на Силите, че ни е сподобил да се срещнем при нашето пътешествие с Тогози, Когото, колкото и да крие небето от нас, пак, ради Него, ни се дарува и благодат, и сила, и крепост. Да, да. Само 10 месеци ни делят от миналогодишната среща, и сега, ако застанем един срещу друг, ще можем да разказваме и да разказваме.: за балкански съюз - чудо; за съюзно турския вой и погрома на вековна империя - чудо; за трусове и землетресения в средата на България - чудо; локализацията на дипломатически и политически сплетни - пак чудо. И всичко чудо и чудеса. Всичко се уреди и нареди, урежда и нарежда чудесно. Ние нека искаме доказателства. Доказателствата дохождат и заминават, но ще ли ги използваме? Щем. А ако не щем, ще ни се наложи да ги използваме. „Който има уши да слуша, нека слуша.” Българите не възприеха 100 % доказателствата след Лозенград - дадоха им мъчнотии около Одринските крепости и ги спряха при Чаталджа. А сега опълчават съюзниците им срещу тях, за да ги понапечат, та да си учат добре урока, да размишляват зряло върху всички доказателства, които им се дават за тяхно назидание и да оправят стъпките на живота си. И ще ги оправят. Ще ги оправят повече от всякой друг път, защото Духът, Който ръководи този народ, казва се, е Дух неотстъпчив от Правдата Господня и Той, в съдействието Си да се въдвори тая правда, ще използва както слабостите на българите, така и упорството на техните съюзници. А като тъй, има причини да се радваме, щом сме под неговата охрана. Няма място за униние и тъга, защото Господ работи; и работи садикане*. Дипломатическото и политическо плетиво да не ни смущава. Настроението между българи и сърби е само привидно. От война вече не се бойте. Най-сетне, когато ни сгреши един човек, колко пъти го бием? Не ли само еднаж? Е, добре. Сърбите в 1885 г. не бихме ли ги еднаж? Бива ли и сега да ядат тимара**? Не. Два пъти човек за един кабахат*** не се бие. Не, защото сърбите ще отстъпят като магарета. Не ги гледай, че са се много наежили или че много кряскат. Те се ежат, за да се смирят; кряскат, за да млъкнат. И когато хич не се надеем, ще видим краен оборот на работите. А сега тези, последните, трябва да се изострюват, да дойдат до апогея на своето развитие, и когато всичко стигне до кулминационната точка, ще почнем да забелязваме обрата. Ама ще речете: в 1885 г. бихме сърбите за един кабахат, а сега друг кабахат сториха. Не. Съвременници сме, знаем: тогава упорствуваха, погрижиха се за равновесието на Балканския полуостров, но ядоха лобутя****. Сега, виждаме, искат да засвоят цяла Македония, защо? За равновесие. Значи, правят същата грешка, която направиха в 1885 г, а за една и съща грешка два пъти нито човек, нито народ се бие. Такъв е законът. Прочее, война не може да има. Схватки и перестрелки - може би. Но война - не. Не само че не се надеем вече за война, но надеем се, че месец юни, като 9-и месец от започване на настоящето усилно положение, ще донесе уреждане на работите, мир и благоволение.***** Цифрата 9 се състои на 3 места по 3 А на трите като означаваха равновесие, излиза, че това равновесие е в троен размер, равно на 9, цифра, на която вратата адови не могат да одолеят. Всичко това дава ни основание още по-яката да викнем към Господа, и на Него, и само на Него да уповае. „Което Господ прави, никой не може да развали, и което Господ гради, никой не може да разруши.” Радвам се, че ми даде слово, за да ти пиша нещо, което отдавна се каня да сторя и ми беше мъчно, че не иде възможност. Моля ти се, поздрави нарочно г-н Паскалев и му кажи, че отговор на последното му писмо до мене няма да получи. Онуй, което би трябвало да му се пише, се почти съдържа в настоящето ми писмо до Вас. С ожидание голямо чекам деня, когато Вас и всички единомисленици от Бургас ще мога да видя и прегърна. Кажи на Тошето, че и нему няма какво да пиша. Никаква още оправия няма по неговата работа. Назначения и уволнения министерството не върши. Щом се започне такова, аз ще му съобщя и ще сторя от моя страна всичко, каквото ми иде отръки. Но и той да се държи на Горе и да не бърза. А па, ако иска да знае мнението на г-н Д. за неговите проекти, нека си му пише и да го сондира направо, а чрез мене сондаж да не прави, за да не би вместо полза, да му се принесе вреда. Пиша това в твоето писмо тук, защото зная, че сте интимни и близки с Тошето, солидарни, Стефчето помня. И мило ми е за нея, но и зъб имам на нея. Каня се да й пиша и тогава ще й се обясня. С братски поздрави до всички, Петко Гумнеров ________________________________ * Саде - сам, само; садикане - самичък. Изразът означава: „и работа самичък”. ** тимара - преносно: бой; ядат тимара - ядат боя; чистене на кон, което става със специален гребен, с кърпи, и е много трудна работа, която е наказание за онзи, който го прави. *** кабахат- вина, грешка **** лобутя - бой. (бележки на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев, *****На 30 май 1913 г. в Лондон е подписан мирният договор за края на Балканската война. На 29 юни 1913 г. Фердинанд нарежда на българската войска да нападне Сърбия и Гърция и се идва до Първата национална катастрофа. Вж. „Изгревът” том I, стр. 437 ÷ 441. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 40. Писмо от Петко Гумнеров до Кънчо Стойчев от 15.7.1913 г. София, 15 юли 1913 год. Любезни Господин Стойчев, Подчеркнува се, че действително усилни и мъчителни са дните, които понастоящем България преживява. Дотолкоз и е опасан завоят, през който ще трябва да се премине, щото казва ни се, че и духовете не били в положение да допринесат с услугите си благоприятен изход. Всичкият развой на работите сега е само в ръцете Господни. Само Господ е в състояние да даде такъв обрат на сплетните и дипломатическите козни, щото да се предотврати гибелът на България. България е загубена без Господа. Към Него прочее трябва да се обърнем само с молитва да спаси страната, без никакви разсъждения или умувания от наша страна. Всичкия ни товар да възложим Господу. Препоръча се за тая цел да се четат следните псалми по реда, както са написани: 91, 21, 121, 115, 116 и 117. Всякой може да си ги чете по колкото пъти желае в ден. Там е спасението. Нека се въоружим с молитва към Бога и със силата на мислите, депозирани в горните шест псалома, и да вярваме в обещанията, които се дават в тия мисли. Защото, нека вярваме, Господ най-сетне ще простре ръка на милост и като духне еднаж, всичките морски вълни и вражи сили ще утихнат и капитулират. Как и що, то е работа Господня - да бъде Името Му благословено. И понеже нямаме заслуги, заради които Господ да се силили за нас, то внушава ни се, когато викаме към Господа, да изговаряме: „Господи, бъди милостив за България, заради милостта Си.” Българите изпортиха. Сънародниците ни в тази война беззаконноваха и се възгордяха, та затова ни настигат язвите, които ни заплашват да ни задушат. Може би по нашему, по человеческому, в много неща да сме прави, но небето не мисли както нас, нито мери както нас. Съветите на невидимия свят не са като нашите съвети, нито пътищата му - както пътищата ни; но колкото отстои небето от земята, толкоз и отстоят пътищата Господни от ония на човешките синове. Другояче гледат Горе на нещата. И не сме да не знаем, че към обречените за духовен подьом и за свят и чист живот, небето е далеч и много далеч по-придирчиво от онези, които са още в сферата на безразличието, които са още хергелета, йова. Българите са от определените да слушат Господа. Не слушат ли, своенравничат ли - лобут. Те не слушаха сега. Освен че при войната срещу турците се извършиха редици безобразия от различен калибър, неподобающи на хора християни, воюющи за свободата на другите; освен че на това отгоре се и възгордяха със своята още бъдеща велика България, но и свръх това, този именно горделив дух ги накара да не послушат нито съветите на Англия, нито ония на Русия, нито безценните съвети на Пророкът Господен в България, а взеха, че воюваха със Сърбия! Това е върхът на безобразието. Истина, официално - чрез укази и манифести - нашите не обявиха война и това, е което в небето ни спасява, но не трябваше да стане и това, което става. България не биваше да воюва със Сърбия, нито официално, нито неофициално, а непременно, на всяка цена, трябваше да се спогоди с нея, защото, както и в първото писмо се каза, за със Сърбия война от горе не е определена. И сега, казва ни се, в астралния свят няма война между Сърбия и България. Не може и да има, защото, каза ни се, за един и същ кабахат два пъти човек не се бие. А сегашният лобут между тия две братски и славянски държави е човешка работа, ни най-малко предвидена в Божествените порядки. Оттук непослушание и грешки, които заплетоха и оплетоха положението. Но нека не се обезсърчаваме: всяка грешка ще се използва от небето. От грешката с войната, освен че България ще почерпи добър урок, но и кръвта на загиналите в нея нейни синове ще се вземе в съображение от небето за нейното бъдаще величие. Най-верните схващания на истината в това отношение гласят, че от всички тия свои нещастия България, дори и ако изгуби нещо материално, астрално обаче много печели. Тъй щото, няма пак защо да се безпокоим, щом това е така, и щом Господ е, Който е взел грижата да оправи всичко. И аслъ* има вече доста признаци, че наистина Господ пое върху Себе грижата: Всички софиянци коленопреклонно искат това от Него - черквите ежедневно ги зове на вечерни и те с готовност се отзовават; румъните и турците поне дотам, гдето бяха дошли, се спряха. Па и нека се надеем, че щом в 9-ия месец работите поради наши грешки не се оправиха, то 12-тият месец сигурно ще донесе демобилизация и мир, стига да постоянствуваме в молитва и бдение духовно. Само 15 дни Господ остави нас да се управляваме, и се забъркахме. Но сега Той ще доизкара онуй, което бе подкачил и нека се надеем и да вярваме, че обещаното на България никой не е в положение да й го отнеме. Много би могло да се каже, но сега не е време, освен за молитва и обръщение към Господа. Не нашите думи и нашето разбиране, а Господ е, Който гради и съгражда щастието на народите. С братски поздрав до всички, Петко Гумнеров Това писмо дохажда и в Созопол, 27.VІІ.1913 П. Киров _________________ * аслъ (тур,) - наистина, така си е, всъщност. 41. Писмо от Учителя Петър Дънов към всички от 18.7.1913 г., София* Към Всички. Това е епохалната година, за която ви бе казано. Бурите, които се повдигат, са неща, които трябваше да дойдат, за да се опита вашата вяра, вашата любов. Зад тия бури стои Един, Който наблюдава вървежа на всичките работи. Един, Който не дреме. Той е известен през всичките векове с Името на Когото се крепи всичко. Аз съм с вас, не бойте се. Всичко ще се преобърне за добро. Тия, които нашедствуват, ний ги знаем, те минават под многото имена. Но Господ е Господар на света и без Него нищо не става. София 18 юлий 1913 (Свещеният подпис) 42. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 21.12.1913 г. Търново 21 декември 1913 Любезни К. Стойчев, Получих вашето писмо, а така също и колета с рибите и лимоните. Благодарим за вашата услужливост. Рибата, това е добра емблема на християнството. Думите: Исус, Христос, Син Божий, Победител трябва да бъдат лозинка на човека в негова земен живот. Да му дават подтик за работа и смелост да побеждава мъчнотиите в ежедневния живот. Човек на Земята има да учи много работи и му е потребно да се запознае с много закони на живота. Всеки трябва да стане вещ в своята работа. Временните изпити и страдания, които се случават на човека на земята, са неща, които му показват истинския път на неговото духовно развитие. Всеки е длъжен да работи в своя живот тъй, както Бог го е научил и го учи да се ползва от всички блага, Да благодари на Бога за здравието, за живота, за добрите мисли, за добрите желания, които му е дал. Да благодари за всичко в сърдцето си. За ония малки случки, за онова внимание, с което Господ благоволява да го посещава. Трябва хората да станат добри деца - послушни, прилежни, трудолюбиви и работливи като пчели. Това като се върши, всичко друго ще си дойде на времето. Има време за всички неща. Моя поздрав на Величка и на Стевка, а така също и на всички приятели. В. В. В. [Ваш винаги верен] П. К. Дънов Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 21.12.1913 г., стр. 1 Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 21.12.1913 г., стр. 2 ____________________________________________________________________________________________________ * Ето защо се изпраща това писмо до всички: На 17 май 1913 г. в Лондон е сключен мирен договор и приключва Балканската война. На 16 юни 1913 г. по заповед на Фердинанд българската армия напада Сърбия и Гърция. На 27 юни 1913 г. Румъния напада България, а на 30 юни 1913 г. Турция напада също. България капитулира и на 23 юли 1913 г. в Букурещ се подписва мирен договор, (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 43. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 2.2.1914 г. 2.ІІ.1914 г. Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. На тая госпожица, за която ми говорите, може да й препоръчате да пие вода от варени копривени корени. Да си наберат корени от обикновената коприва, да ги измият добре, да ги нацепят, да ги турят на огъня с вода и да ги варят 2 ÷ 3 часа и от тази вода да пият по два или три пъти на ден. Така може да си варят всеки ден, или през ден. Те действуват отлично. В живота трябва търпение, мъжество, смелост, вяра. Страданията, това са участта на човека след изгубванието на Божествения живот. Зная, виждам, но много неща трябва да се носят. Всеки един носи постоянно последствията от грешките на своя живот. Не може злото да принесе добри плодове, нито доброто - зли. Не може лъжата да донесе живота, нито любовта - смъртта. Дано да биха всички дошли в познанието на Истината. Да се хранеха от думите на Господа, Всичките им недъзи биха изчезнали и всичките им болести биха се махнали. Всички страдат от тайните си прегрешения. Лукавият не ходи между хората освен да разрушава и осакащава. Колко умове има развалени, колко сърца покварени, колко тела заразени. Любов, Мир и Радост ви трябват на всички. Любов, безкористна Божествена; Мир Божествен величествен; Радост Господня. Дано да дадехте да се всели във вас Божествената Любов, Божественият Живот, Божествената Мисъл, Божествената Воля. Аз ще ви посетя към март. Духът на Господа работи между нас. Добре гледайте на живота. Не обръщайте внимание на грешките на другите. Не знаете дълбоките причини. Нека да ни радва светлината, нека да ни радва Господнята милост и благост, с която Той постоянно ни лекува душите ни. Моя поздрав вам и на всички. Ваш Верен П. К. Дънов 44. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 14.2.1914 г. София 14 февруари 1914 Любезна В. Стойчева, С днешната поща ви изпращам една кутия с клончета и листа от известно растение, за да си послужите за освежавание на вашата нервна система и за премахванието на това, което ви плаши. Ще следвате по следующия начин: ще вземате от десет до четиринадесет клончета и ще ги поставите в една чиста тенжерка. Ще налеете до едно кило вода и ще ги варите от 2 до 3 часа. Житкостта, която се получи, ще я напеете в едно чисто шише и ще вземате сутрин, по обед и вечер от една до две кавени чаши наведнаж. Ще вземате на гладно сърдце. Ако водата изври много, ще доливате, тъй щото да остане до половин кило. Кат се свърши, ще си сварите пак по същия начин. Цветът, който се получи, ще бие на портокален. При другото ще си наберете копривени корени, ще ги измиете добре и от тях по същия начин ще си варите. Ще вземате по една винена чаша сутрин, по обед и вечер на гладно сърдце. Това ще правите през ден. Когато употребявате първата течност, втората нема да вземате. Трето, трябва да дишате дълбоко и да задържате въздуха в дробовете си по-длъжко. След като поемете въздуха, започнете да четете мислено до 32 и тогава го изпущайте навън. От 32 увеличете четението до 64, и даже до 100. Другото: трябва да имате голямо търпение, голяма смелост, непреодолима вяра. Господ иска подвиг. Според мен любовта е по-силна от смъртта. В човешките сърдца се крият много работи, това е достояние на Господа. Моето желание е всички хора да имат чисти сърдца. Чистото сърдце от нищо не се плаши. То вижда нещата тъй, както си са. Това е законът на моя Господ, на Комуто Аз служа и Аз не мога да постъпвам другояче, освен както Той ме учи и ръководи. Аз съм пил много горчиви чаши в дългия живот и никога не съм роптал, Аз зная, че Господ прави което Му е угодно. Човеците мислят едно, Той мисли друго. Между човешката и Божията Любов има разлика. Това всички вие ще го проверите един ден. Засега живейте тъй според виделината, която имате. Ползвайте се от всичко, което ви се дава! Животът на земята е съчетание от скърби и радости, от сполуки и разочарования, от придобивки и загуби. И често неговите неприятели ще бъдат даже неговите домашни, неговите близки. Всеки ще гледа да го спъне. И добре казва Господ: и неприятели човеку ще му бъдат домашните. Само по такъв начин човек може да се усъвършенствува. С хубави премени всеки обича да ходи, но понякога ще трябва да наденем и скъсаните работни, да дигнем ралото или мотиката и да се печем цял ден на слънцето. Па и лицето се поопърля, и хубостта се губи. Но по-добре е душата да става добра и красива, отколкото тялото. Ний не сме страдали още толкова, колкото е страдал Тойзи, Когото ний наричаме наш Господ и Спасител. А Мария избра добрата част, която нема да й се отнеме. Благодарност, благодарност за великата Благост на Господа към всички. Всеки ден носи хиляди благословения, хиляди добрини, хиляди радости, хиляди утехи и насърдчения за душата, която се повдига. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов От течността може да давате и на Стевка, а особено от копривената. 45. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 19.5.1914 г. Русе 19 май 1914 Любезна В. Стойчева, Внимавай онова, което градиш, да го не развалиш. Чудно е, че ти допущаш такива мисли да смущават мира на твоята душа. Аз искам да поддържам ония мисли, ония чувства, които Господ е насадил в човешката душа. Вън от това всичко е измама и привидност. Съблазните на живота събарят, а не поправят. Аз съм бил всякога готов да помагам на страждующите, да ги водя в пътя на Истината и живота. Работете за вашата душа, работете за вашите ближни, работете за Господа. Любовта не мисли зло. Тя е радост и мир. Противоречия на земята ще има. Горко на света от съблазни. Желая да бъдете бодра, весела духом, пълна с вяра, надежда и упование. Това е волята на Небето, това желаят вашите братя и сестри от горе. Кога се улесните, може да посетите Търново, Шумен, Варна и Русе. Има поле, пътя съм ви отворил. Навсякъде ще ви приемат радостно. Моя поздрав на всички. В. Верен П. К. Дънов 46. Писмо от Учителя Петър Дънов от 3.6.1914 г. На когото трябва да се помогне, аз ще помогна и на всякого едного ще се даде според вярата. Душата, която не се е научила да очаква с радост и да приема всичко с вяра от Господа, има да учи и от своята опитност, и от тези на ближния си. (Свещеният подпис) 47. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от20.6.1914г. Л. В. С. [Любезна Величка Стойчева] Слушайте ръководството на Благия Господен Дух, Вършете всичко, което е за доброто на вашата душа и душите на вашите ближни. Всяка възраст на човешкия живот си има своите въжделения. Блажен е онзи, който разбира пътищата Господни и ги следва. Не пресиляйте работите. Всичко трябва да се прави тъй, както е определено от горе. А това значи да се научи човек да живее. Това е великото изкуство. Да знаеш как да мислиш, как да говориш, как да работиш, как да четеш, как да пееш, как да свириш, как да се учиш и възприемаш вечните блага. Преходното е преходно, временното е временно, непостоянното е непостоянно. Изгрявание и залязвание винаги стават в природата. Земята не стои, но се движи. Движи се и човек. Учениците, вечерно време всеки се връща дома си и сутрин - пак на училище при другарите си. Бъдете хитри (умни) като змиите и незлобливи като гълъбите, казва Учителят. Доста е на деня неговото зло, повече от това да се не притуря на деня, защото става непоносимо. За баните може да правите и едните, и другите, според както ви е по-удобно. Тези работи зависят и от доброто и лошо време. Трябва да се съобразява човек. Моя поздрав вам, и на всички приятели. (Свещеният подпис) Казанлък 20 юни 1914 48. Покана от Учителя Петър Дънов за събора през 1914 г. до Кънчо и Величка Стойчеви Любезни К, Стойчев и В. Стойчева, Съборът тази година ще стане на 10 август в Търново. Аз ви поканвам да участвувате в общите блага. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов Две покани от Учителя Петър Дънов за събора на 10 август 1914 г. Среща на веригата Г* ще стане на 10 авг., Търново, 1914. с Вяра се постига пътят на Истината Б. Т. н. А. О. Н. К. С. и. Ж.** (Свещеният подпис) Покани от Учителя Петър Дънов за събора през 1914 г до Величка и Кънчо Стойчеви, външна страна Покани от Учителя Петър Дънов за събора през 1914 г. до Величка и Кънчо Стойчеви, вътрешна страна _____________________ * Г. - Господня. ** Тези инициали гласят: „Божието Търпение на Ангелската обич няма край. Сила и Живот”. 49. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 15.10.1914 г. София 15 октомври [1914 г.] Любезна В. Стойчева, Бъдете добра да се осведомите дали Пеню има средства да прекара настоящата криза, а така също и Тодор. Ако се намират в голяма нужда, съобщете ми, да се погрижа за доброто им. Съобщете ми тъй също Боев, учителят от Панагюрище, в Бургас ли е? Той за там замина преди няколко време. С поздрав: П. К. Дънов 50. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 18.10.1914 г. Любезна Г-жа В. Стойчева, Получих двете ви писма. С днешна поща Г-н Голов ви изпраща 90 екземпляра от излезлите вече три беседи, по 30 от всяка. Те ще ви послужат там, гдето трябва. Полека-лека и другите ще излязат. Това дело, което Господ върши, е велико. Трябва непреривна вяра, надежда, търпение и любов, да се осъществи Царството Божие на Земята. Трънища, бодили тук-там ще има, но всички работи на земята така отиват. Трябва на дело да се изпита човешката любов. Да се самоопознае човек, това не е тъй лесна работа. Колко често човешките обещания рухват. Хората радостите на драго сърдце носят, но щом опре до изпитанията, страданията, виж, там малцина остават. Пътят е пред вас, напред вървете и докажете докрай, че обичате Господа вашего. Това е и заповедта: „Ако Ме обичате, ще опазите Моето Слово.” Поздрав на всички, В. В, [Ваш Верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов София 18 октомври 1914 51. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 2.11.1914 г. Любезни К. Стойчев, Не е зле да опитате вашето желание. Опитът всякога най-добре решава нещата. Хлопайте и ако ви се отвори - добре. Поговорката казва: опитът е без пари. Безполезните колебания в едно или друго направление поставят човека в недоумение. Засега само това мога да ви кажа. В. В. [Ваш Верен] П. К. Дънов В. 2 м. 1914

VIII. Величка Стойчева Б. Писма от Учителя Петър Дънов до Величка и Костадин (Кънчо) Стойчеви 1. Покана от Учителя Петър Дънов до Величка и Кънчо Стойчеви за събора във Варна през 1908 г. Тръгнете на 14-ий Август за Варна. (Свещеният подпис) 2. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 14.7.1909 г. Любезна В. Стойчева, Получих писмата ви. Подвизавате се в добрия път на животът и Господ ще преобърне всичко да съдействува за ваше добро. Мъчнотията не е в започванието на една работа, но в нейното завършвание. Желая като добро семе да растете на добра почва. Всяка пръчка, която в мен пребъдва и приноси плод, Отец ми я очистя, за да принесе повече. Имайте жива вяра и тя ще внесе мир и радост в душата ви. Относително вашето желание имайте търпение. Това става според разпорежданието на Небето. Ако се нареди, Аз ще ви съобщя. Моя поздрав на всинца ви, Живейте в Духът на Божията Любов, тя ще хвърли виделина в душите ви. Ваш Верен П. К. Дънов Търново 14.VІІ.1909 3. Покана от Учителя Петър Дънов за събора на Веригата от месец юли 1909 г. Веригата ще се срещне в Търново на 14 август. Очакват ви. (Свещеният подпис) 4., 5. Трите Закона на Веригата, 19.8.1909 г. - почерк на ученик с подпис на Учителя* І Люби Господа Бога Твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум, с всичката си сила. В Него ще намериш твоето здравие, твоето щастие и твоето блаженство. II. Люби ближния си както себе си. В него ще намериш основите за твоето подигание. III. Бъди съвършен както е Отец Твой съвършен. В Него ще намериш връзките на вечния живот, извора на всичките блага. Все що попросите в Мое име, Аз ще го сторя. Не бой се, малко стадо, Отец Ваш е благоволил да ви даде Царство. (Свещеният подпис) 6. Картичка от Учителя Петър Дънов от 9.5.1909 г., 8 1/2 ч. вечерта** ________________________________________________________ * Учителят е диктувал Трите закона на присъстващите на събора и после на всеки лист отдолу се е подписал със свещения подпис, но съкратен. Текстът на точки 4. и 5. е еднакъв, но написан с два различни почерка, със свещения подпис отдолу. **Текстът на картичката е: Познай Истината. Надежда. С инициали върху стих от Евангелието - Послание към Галатяните, гл. 5, ст. 14 „Защото всичкият закон в една реч се изпълнява, сиреч в тази: „Да възлюбиш ближнаго твоего както самаго себе си.” (бележки на съставителя Вергилий Кръстев) 7. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.10.1909 г. София, 3.Х.1909 Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Използвайте благоволението, което Господ в Своята благост ви дава. Живейте и вършете Неговата воля. Отваряйте сърдцето си Нему, за да ви озарява и просвещава вътрешно. Отхвърляйте настрани всички мрачни мисли, настрани. Уповайте с всичката си душа. Прилагайте Трите Закона повседневно. В съвършената любов нема страх, в пълното самоотричание нема тревога. И които се водят от Духа, те са синове Божии. И тъй. нека Добродетелта да е основа в живота ви, Правдата - равновесие, Любовта - наслада, Мъдростта - веселие, Истината - Блаженство. А останалото, което ви не достига, Сам Тойзи, Който води всички съдбини със Своето зорко око, ще приложи. „Ако пребъдете в Мен и думите Ми пребъдат във вас, все що просите, ще ви бъде.” Така Господ е всекога верен и милостив към всички, които Го търсят с всичкото си сърдце и душа. Животът е Божествено училище и блажен е този, който прилежава и си учи уроците, той ще пожени благите плодове на своя живот. Надея се, че всички с едно сърдце, с една душа ще вършите благата воля Божия. Ще растете в знание и мъдрост, ще обработвате плодовете на духа в себе си. Така като живеете, ще мога да ви открия по-дълбоки тайни от великата книга на природата, в която Бог е вписал всичко отначало. Ваш верен П. К. Дънов 8. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 27.10.1909 г. София, 27.Х.1909 Любезна В. Стойчева, Получих писмото ви и ръкописа. Мислите изложени са добри. По въпроса за душата на жената ето що се казва: „И създаде Бог человека по образу своему, по образу Божию създаде го: мъжкий и женский пол ги създаде.” Тогава излиза, человекът е цялото, а мъжът и жената, това са двете лица на человека по проявление, а по същност са едно. Мъжът и жената, това са символи на человешкия дух и душа. Те ще се съединят, когато Бог влезе да живее в тях. В Христа, казва духът в Словото, нема мъжки и женски пол. И във възкресението те ще бъдат като ангелите. Следователно в полето на Мъдростта, в рая, в Третото Небе те ще се обединят. А тук, на земята, трябва да работят усърдно за това обединение. Духът, Който ще ги обедини, той е Божествената Любов. Когато тая Любов почне да действува в своята пълнота, тя ще роди исканите плодове. А любовта не дири своето си. Може да я четете. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) 9. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 16.4.1910 г. Търново 16.ІV.1910 Л. С. [Любезни Стойчеви], Получих вашия колет. Г-н Голов получи своя от Тодора. Прекарайте всички радостно и весело светлите дни. Ходете облечени във виделината на Христовото възкресение. Да възкръсне душата, това е человекът. В. В. [Ваш верен] П. К. Дънов 10. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 8.7.1910 г. София, 8.VІІ.1910 Любезна Госпожа Стойчева, Получих писмото ви. Усилвайте вярата. Господ всякога преобръща неприятностите в живота на благословения. Стига да имате пълно упование в Него и да се стараете винаги да вършите Неговата добра воля. Как е вашият пациент сега? Съобщете ми, за да ви дам наставления. Надявам се да сте спокойни и весели духом. Не се плашете преждевременно от бурите на живота. Има много неща да се преминат и много уроци да се научат. Трябва чистота, трябва съвършенство в живота. Моя поздрав на всички ви. Ваш Верен П. К. Дънов 11. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 16.7.1910 г. София 16.VІІ.1910 Любезна Госпожа Стойчева, Получих писмото ви и ръкописа и днес ви го изпращам обратно с пощата. Мисълта ви е добра. Правете песъчни бани на Стевка между 11 ÷ 12 часа при морския бряг. Ако и Коста прави, не ще бъде зле. Нека си прави измивки отвън на стомаха, слабините и седалището със слънчева вода, да прави леки гимнастически упражнения плавно, да диша дълбоко, да отправя ума си нагоре към Небето, да има вяра и упование в Господа, и всичко ще се уреди за добро. Моя поздрав. Ваш П. К. Дънов 12. Наряд за работа и размишление върху думите, посочени в листа от Учителя, от 16.8.1910 г.* 1. Господ 2. Правда 3. Смирение 4. Послушание 5. Любов 6. Милост 7. Послушание 8. Смирение 9. Възвишение 10. Чудо 11. Дълготърпение 12. Надежда 13. Вяра 14, Мъдрост 15. Помощ 16. Смирение 17. Милосердие 18. Правда 19. Смирение 20. Любов 21. Слава 22. Милост 23. Любов 24. Сърдце 25. Живот 26. Свят 27. Търпение 28. Съзнание 29. Изпълнение 13. Учи се на всяко търпение..., 1910 г.** Учи се на всяко търпение. Пренасяй мъчнотиите с радост, работи за Истината и ще направя да възрасте душата ти в мир и веселие. [Знаци.] (Свещеният подпис) 14. Пази закона ми..., 1910 г. ** Пази закона ми, осветявай името ми всякой ден в твоята душа, и аз ще ти дам живот и здраве на духът, да се радваш. [Знаци.] (Свещеният подпис) ___________________________________________________________________ * Този наряд е написан на два листа с еднакъв почерк, а отзад с почерка на Учителя е написан различен текст, отбелязан в точки 13 и 14. ** Вж. стр. 526 (от оригинала, а тук 505 - ГСК). ** Вж. стр. 526 (от оригинала, а тук 505 - ГСК). 15. Писмо от Учителя Петър Дънов до Петко Епитропов от11.9.1910 г.*** София 11.IX.1910 Любезни П. Епитропов, Предайте моя поздрав на всички приятели. Бъдете всички бодри и весели духом. Ходете с пълна вяра и упование в Господа и Той ще преобърне всичко да работи за добро. Аз ще ви съдействувам по пътя на Истината и Живота, да познаете пълнотата на Божията благост, милост и любов, която изпълня присъствието на Негова Дух. Там, гдето присъствува Духът, там е и животът, а гдето е животът, там е изобилието на Божието благословение на всички. Ваш верен П. К. Дънов _________________________________ *** Извадено на ксерокс-копие. Помества се тук, понеже е в архива на сем. Няголови. Вж. (бележки на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 16. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 18.2.1911 г. Любезни В. [верни] К. Стойчев, Получих писмото ви. Вяра, дълбоко дишане, излагане на слънцето, светли мисли, добри желания и всичко друго само по себе си ще дойде. При това Величка да почне с пост. Този месец, след като третия петък да прекара три деня в пълен пост. Следващия месец - четири деня и тъй постепенно, докато достигне до седем деня. Желая да зная Величка вземала ли е синапово семе като вътрешно лекарство. И ако е вземала, колко пъти наред го е вземала. Синаповото семе като вътрешно лекарство е вредно. Външно може да се употребява. С писма дръжте ме в течение на работите. Поздрав вам и на Величка! В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) П. К. Дънов 17. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 14.5.1911 г. Люб. ВНа [Любезна верна] В. К. Стойчева, Получих вашето писмо. Имайте пълна вяра в Бога. Всичко в живота на онези, които служат на Господа, съдействува за добро. Вий ще срещнете много видими противоречия в живота на земята, но това и така трябва да бъде засега. Животът е училище. Той носи в себе си и сладости, и горчивини; и радости, и скърби. Над всичко това стои само един Бог, Който е винаги благ и неизменяем. Уповайте, посрещайте всичко с търпение и с душа, готова да служи на Господа. Той е винаги готов да помага и упътва. Аз желая всички вий да бъдете бодри и весели духом. Трябва да върша волята на Онзи, Който ме е пратил, а Неговата воля е Живот вечен. Божията Любов изпъжда всеки страх. Всякога человек трябва да се подчинява доброволно на Божиите разпореждания на ръководството на Духа. Човешкото сърдце е много променчиво и неустойчиво. То трябва да се очисти и да се превъзпита наново да се възроди. Само така ще може да се създаде огнище за Духа, да се съгради Олтар в душата за Господа да пребъдва постоянно. Препоръчвам на всички ви вяра, без която не може да се угоди Богу; любов, без която не може да се служи Господу; търпение, без което не може да се победи светът; смирение, без което не може да се възроди животът; кротост, без която не може да се наследи земята; мир, без който не може да се придобие Царството Божие; чистосърдечие, без което не може да се види Господ. И тъй, ходете във виделината на Духа, и Отец Благий ще ви даде на всички това; благото на Живота. Моя поздрав на всички. В. В. [Ваш верен] П. К. Дънов Казанлък 14.V.1911 18. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 8.6.1911 г. София 8.VІ.1911 Любезни К. П. Стойчев, Получих писмото ви. Ако ви се отвори път, идете в Месемврия, Месемврия е добро място. Стига да идете, Аз ще ви посещавам, когато минавам през Бургас. Человек всякъде може да служи на Бога, стига да има добрата воля. Да се служи на Господа е приятно. Вървете по дадените ви наставления, и нема да сбъркате. Как е дядо Ступов? Всичко ще се оправи, всичко ще се нареди, само че иска време, труд, постоянство и работа. Ваш верен П. К. Дънов 19. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 6.11.1911 г. (адрес: Г-н К. Стойчев, чиновник в т. п. [телеграфо-пощенска] станция Бургас) Търново 6.ХІ.1911 Любезна Госпожа В. Стойчева, Получих писмото ти. В тия неща се изисква силна вяра. На всекиму от Небето се дава според неговата вяра. Брат ви трябва да се научи да търпи, да вярва, да уповава, да е готов на всяка жертва. Ако може да изпълни Волята на Господа, Аз ще му помогна. Предайте моя поздрав на всички мои приятели. Ваш верен П. К. Дънов 20. Покана от Учителя Петър Дънов до Кънчо и Величка Стойчева за събора в Търново, 1911 г.* Любезни К. Стойчев и В. Стойчева, Съборът тази година ще стане на 10 Август в Търново. Аз ви поканвам да участвувате в общите блага. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов __________________________________________________________________ * Съборът в гр. Търново е на 10 август 1911 г. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 21. Картичка от Учителя Петър Дънов от 1.1.1912 г. (адресирана: Стойчев) П. Н. 1912 г. Когато сърдцето е чисто, душата светла, умът възвишен, пътят на живота е ясен. (Свещеният подпис) П. К. Дънов 22. Пощенска картичка-писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 11.2.1912 г. (адресирана: Господин К. Стойчев, чиновник в т. п. станция Бургас за г-жа Стойчева) Пловдив, 11.ІІ.1912 Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Писах в София. Ако сълзите на една душа произтичат от сърдцето, то тя се чисти от своето минало. Гледайте нагоре, стремете се към пълнотата на живота. На Господа Ний дължим всичко и Нему трябва да посветим живота си на земята. Да утешим, да олекчим наскърбените и падналите духом, да повдигнем страждующите. Молете се за преуспеванието на Царството Божие. Там, гдето е Господ, има единство. Поздрав на всички. Дънов 23. Писмо от Учителя Петър Дънов от 22.2.1912 г. (препис)* София, 22.ІІ.1912 Животът на земята в сегашното си свое състояние има своето предназначение. Често става онова, което най-малко желаем. И всеки, който не може да разбере вътрешния смисъл, може да се спъне. Тоя живот трябва да завърши своя кръг, определен от първоначалния източник. Когато малката рекичка, като слиза от някой планински връх, е кристално чиста. Но колкото слиза по- надолу към долините и дойде да тече в поляните, тя се размъща и става негодна за пиение. Но при все това тя е полезна за градинарите. Така е животът на някои хора в този свят. Но Господ има начини, чрез които да чисти нечистото. Ако във вашата река се е вмъкнала много кал от вън, това да ви не обезсърдчава - тя постепенно ще се утаи и ще стане почва за обработка. Нека да ви радва бъдещето, което Господ е приготвил за онези, които Го любят. Любовта е потребна. Тя е майка на съществата. На земята тя е кратковременна, но в небето - дълготрайна и вечна. В своята същност тя е неизменчива, но в своите образи тя се мени, понеже повдига душите все в по-нови и нови области на живота. Моето желание за всинца ви е да пребъде във вас Господнята Добродетел, Господнята Правда, Господнята Любов, Господнята Мъдрост, Господнята Истина, Господният Живот и Господният Дух! Да се прослави Неговото Име, да слезе Негова Дух в сърдцата ви, да въдвори Своето Царство помежду ви, да очисти сърдцата ви, да просвети умовете ви и да възкреси душите ви, за да сте избрани служители на Христа. Бъдете бодри и весели духом, готови да приемете всичко с благодарно сърце. Гледайте светло на бъдещето. Работете каквото ръката ви намери, и Господ ще ви благослови. Труд и постоянство побеждава. И когато някой се изпитва, да се постави на висотата и да издържи докрай. Верният всякога ще се благослови и уповающият всякога ще се укрепи. Аз ще ви съдействувам. Аз съм се завзел да изправя кривите неща и да изцеля хромото на ходилото. Помнете закона Господен: все, що просите, като вярвате, ще ви бъде и гдето са събрани двама или трима в Мое Име, там съм и Аз. Отец е благоволил и Той ще изпълни на всички. (Свещеният подпис) П. К. Дънов ______________________________________________________________________________ * Писмото е до приятелите от Синархическата верига във връзка с предстоящото обявяване на Балканската война. На 4 (17) октомври 1912 г. Турция обявява война на България, а на 18 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция. Вж. „Изгревът”, том I, стр. 436 ÷ 441, том XI, стр. 753 ÷ 754. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) 24. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 23.3.1912 г. (адрес: Господин К. Стойчев, чиновник в т. п. станция Бургас) Ч. В. X. [Честито Възкресение Христово] Да възкръсне Господ в сърдцето ви, да просветне в ума ви, да се прослави в живота ви. София 23.ІІІ.1912 Дънов 25. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 20.4.1912 г. Любезна В. Стойчева, Съвършената любов изпъжда всеки страх. Какво казва Христос, Великият Учител? Който иде при Мен, Аз нема да го изпъдя. Трябва ли, когато мине някой облак между слънцето и пролетния цвят, да се смути то за тази промяна? Дните през пролетните дни не са всички все ясни и засмени. Има облачни, дъждовни и бурни. Така е Господ наредил. Гдето има скръб, има и радост, а гдето нема радост, има скръб. Разбирайте добре живота. Разбирайте добре своите стремежи. Изваждайте поучение от всичко. Не тълкувайте нещата криво. Не допущайте това, което не е в съгласие с Волята на Господа. Бъдете здрави и весели, за да работите за Тогова, Който ви е пратил на земята. В. В [Ваш Верен] П. К. Дънов 26. Покана от Учителя Петър Дънов за събора на 15.8.1912 г. от 10.7.1912 г. В. щ. С. П. Р. н. Г. И. Х. С. Б. 15. А. Т. * (Свещеният подпис) ______________________________ * Изпратени са два листа - за Величка и Костадин (Кънчо) Стойчеви. В. щ. С. П. Р. н. Г. И . Х . С. Б. 15. А. Т. Тези инициали се намират на първа страница на оригиналната книжка „Заветът на Цветните лъчи на Светлината”, отпечатана от Учителя и раздавана лично от Него. Виж „Изгревът”, том I, стр. 636 ÷ 637. Тези инициали означават следното: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа Сина Божий - 15 август Търново 1912 г. Отдолу годината 1912 е изписана с цифровите значения на старославянската азбука. Тогава числата са обозначавани с букви, а не с арабски или латински цифри. Вж. на следващите страници сканираните копия. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) "Заветът на цветните лъчи на светлината", изд. 1912 г., корица. "Заветът на цветните лъчи на светлината", изд. 1912 г., стр. 1. „Заветът на цветните лъчи на светлината», изд. 1912 в., надписът на стр. 2 и под него - сканирано копие на едната покана от Учителя Петър Дънов до Величка и Кънчо Стойчеви за събора на 15 август 1912 г. „Заветът на цветните лъчи на светлината”, изд. 1912 г., стр. 3. 27. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 17.9.1912 г. София 17. сеп. 1912 Любезна В. Стойчева, Получих вашето писмо. Бъдете бодра, весела и крепка духом. Какво пишат другите, то остава за тяхна сметка. Ний знаем шипотниците. Той е Хаджи Ганчу. Известният меситин на Хаджии. Ний ще му дадем заслуженото. Аз зная всичките позиции на черната ложа. И не съм от тия, които се боят, нито от тия, които падат. Моят път е на благословение и Божия Сила. Господ на Силите е Името Му. Бъдете верни. Истината е за възмъжалите, Мъдростта - за умните, Животът - за святите, Любовта - за силните. Аз имам още работа в София и когато я привърша, ще тръгна по начертания път. Нема се бавя по много във всеко место. Ще минавам и заминавам. Това е потребно. Всички на работа. Когато плодът се събере, тогава ще дойде пълното веселие и пълната радост. Мир на всички ви. (Свещеният подпис) П. К. Дънов 28. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от11.10.1912 г. София 11.окт. 1912 Любезна В. Стойчева, Получих писмото ви. Бележките не са готови, те ще позакъснеят тази година за по-дълго време. Това зависи от стеклите се събития. Вий трябва да се предавате в размишления за служение на Господа. Гледайте да бъдете полезна по който и да е начин. Сега е време, в което има благоприятни условия. Дребнавостите в живота трябва да се изоставят. Вашият живот изисква самопожертвование. Всякога трябва да мислим за това, което желае Господ. Доброто на своите ближни и доброто на своята душа. Трябва да се освободите от всяки предубеждения. Господ ще постъпва тъй, както е Нему угодно. И каквото и да се случи с нас, всякога трябва да благодарим Нему. Всичко е за добро: и добро, и здравие, и болест, и нещастие, и злоба, и всичко друго, от какъвто характер и да ни постигне, да благодарим Господа Бога нашета, Който действува по чудни начини. Предайте моя поздрав на П. Киров, на Тодор, на г-жа Зуркова, на К. Сотиров, Паскалева, Гарвалова и на всички други. Господ ще изведе всичко на добър край. Ний работим и съдействуваме за постигание на целта. За Господа на Силите няма невъзможно и Той ще стори доброто, което е.определил. Мир на всички ви. Война на Земята, мир в Небето. Да дойде Царството Божие в Сила. Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов 29. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 24.10.1912 г. София 24. окт. 1912 Любезна В. Стойчева, Получих писмото ви. Господин Боев, ако може, нека ми изпрати материала, да го прегледам отгоре, и тогава може да преписвате. Само да го прати препоръчан, да се не изгуби. Господ ще изведе всичко на добър край, само вяра непоколебима в Него. Всяко дело изисква усилия и жертви. Засега без това не може. За човека всякога е било мъчно да се жертвува за доброто. Когато дойде пълнотата на Божественото съзнание, тогава работите ще се изменят. Бъдещето носи за всички, които се подвизават, добро. Поздрав на всички, В. В. [Ваш верен] П. К. Дънов 30. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 30.12.1912 г. (Адресирана: Г-н К. Стойчев, чин. В т.п. станция Бургас) 1913 Мир на Небето и радост на Земята Г. е. Ц.* Н. Ц. С. В.** П. К. Дънов ________________________________________________________________________________ * Господ е Цар. ** Неговото Царство със сила се взима. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев)

Б. Писма на Учителя Петър Дънов до Величка и Кънчо Стойчеви* 1. Покана от Учителя Петър Дънов до Величка и Кънчо Стойчеви за събора във Варна през 1908 г...................... 502 2. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 14.7.1909 г. ......................................... 502 3. Покана от Учителя Петър Дънов за събора на Веригата от месец юли 1909 г. ............................ 502 4., 5. Трите Закона на Веригата, 19.8.1909 г. - почерк на ученик с подпис на Учителя.................. 503 6. Картичка от Учителя Петър Дънов от 9.5.1909 г., 8 1/2 ч. вечерта................................................ 503 7. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.10.1909 г. ......................................... 504 8. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 27.10.1909 г. ....................................... 504 9. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 16.4.1910 г. ........................................................ 504 10. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 8.7.1910 г. ......................................... 505 11. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 16.7.1910 г. ....................................... 505 12. Наряд за работа и размишление върху думите, посочени в листа от Учителя, от 16.8.1910 г. . 506 13. Учи се на всяко търпение..., 1910 г. ............................................................................................... 506 14. Пази закона ми..., 1910 г. ................................................................................................................ 506 15. Писмо от Учителя Петър Дънов до Петко Епитропов от11.9.1910 г........................................... 506 16. Писмо от от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 18.2.1911 г......................................... 507 17. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 14.5.1911 г. ....................................... 508 18. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 8.6.1911 г. .............................................. 508 19. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 6.11.1911 г. ................. 508 20. Покана от Учителя Петър Дънов до Кънчо и Величка Стойчева за събора в Търново, 1911 г. 509 21. Картичка от Учителя Петър Дънов от 1.1.1912 г. ......................................................................... 509 22. Пощенска картичка-писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 11.2.1912 г. ..... 509 23. Писмо от Учителя Петър Дънов от 22.2.1912 г. (препис)............................................................. 509 24. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 23.3.1912 г. ...................................................... 510 25. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 20.4.1912 г. ....................................... 510 26. Покана от Учителя Петър Дънов за събора на 15.8.1912 г. от 10.7.1912 г. ............................. 511 27. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 17.9.1912 г. ..................................... 511 28. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от11.10.1912 г. .................................... 516 29. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 24.10.1912 г. ................................... 516 30. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 30.12.1912 г. .................................................. 517 31. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.1.1913 г. ....................................... 517 32. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.2.1913 г. ....................................... 518 33. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 30.3.1913 г. ..................................... 518 34. Писмо от от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 10.4.1913 г. ................................ 518 35. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 21.4.1913 г. ..................................... 520 36. Писмо от от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 11.5.1913 г. ..................................... 520 37. Писмо от от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 21.5.1913 г. ................................ 521 38. Писмо от Учителя Петър Дънов от 14.6.1913 г. .......................................................................... 521 39. Писмо от Петко Гумнеров до Кънчо Стойчев от 12.6.1913 г., по идея на Учителя................. 522 40. Писмо от Петко Гумнеров до Кънчо Стойчев от 15.7.1913 г..................................................... 523 41. Писмо от Учителя Петър Дънов към всички от 18.7.1913 г., София*....................................... 524 42. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 21.12.1913 г. ........................................ 525 43. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 2.2.1914 г. ....................................... 528 44. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 14.2.1914 г. ..................................... 528 45. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 19.5.1914 г. ..................................... 529 46. Писмо от Учителя Петър Дънов от 3.6.1914 г. ............................................................................ 530 47. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от20.6.1914г. ....................................... 530 48. Покана от Учителя Петър Дънов за събора през 1914 г. до Кънчо и Величка Стойчеви........ 530 49. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 15.10.1914 г. ................................... 531 50. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 18.10.1914 г. ................................... 531 51. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 2.11.1914 г. .......................................... 534 52. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 9.3.1915 г. ............................................ 534 53. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 22.3.1915 г. .................................................... 534 54. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 9.4.1915 г. ....................................... 535 55. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 30.5.1915 г. ..................................... 535 56. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 21.07.1915 г. ................................... 536 57. Покана за събора през 1915 г. с дата 4.8.1915 г. .......................................................................... 536 58. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 3.9.1915 г. ....................................... 537 59. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 2.11.1915 г. ..................................... 537 60. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 22.12.1915 г. ................................... 539 61. Писмо от Учителя Петър Дънов от 27.1.1916 г. .......................................................................... 539 62. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 25.3.1916 г. ..................................... 540 63. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 21.6.1916 г. .......................................... 540 64. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 23.9.1916 г. .............. 542 65. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 10.10.1916 г. .................................................. 542 66. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов от 25.10.1916 г. .................................................. 542 67. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 5.11.1916 г. .......................................... 543 68. Пощенска картичка от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 15.11.1916 г................... 543 69. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Сточева от 19.11.1916 г. ..................................... 546 70. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 17.12.1916 г. ........................................ 547 71. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева ОТ 14.2.1917 г. ................................... 548 72. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 29.7.1917 г. ..................................... 548 73. Писмо от Учителя Петър Дънов до всички приятели от 26.8.1917 г. ....................................... 549 74. Писмо от Учителя Петър Дънов до всички приятели от 2.9.1917 г., Варна ............................. 549 75. Пощенска картичка до Кънчо Стойчев от 4.9.1917 г. ................................................................. 550 76. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 28.9.1917 г. ..................................... 550 77. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 30.11.1917 г. ................................... 551 78. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от 16.12.1917 г., Варна ...................... 552 79. Писмо от Учителя Петър Дънов до Величка Стойчева от декември 1917 г............................. 552 80. Телеграма от Учителя Петър Дънов от 11.2.1918 г. .................................................................... 552 81. Писмо от Учителя Петър Дънов от 19.2.1918 г. .......................................................................... 553 82. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 12.3.1918 г. .......................................... 553 83. Писмо от Учителя Петър Дънов до учениците от 16.08.1918 г. ................................................ 554 84. Писмо от Учителя Петър Дънов до Кънчо Стойчев от 30.9.1918 г. .......................................... 554 _______________________________________________________________________ * Величка Стойчева е родена (датата е неизвестна) в гр. Габрово, почива на 3 март 1918 г. в гр. Бургас, Костадин (Кънчо) Стойчев е роден на 3 февруари 1865 г. в с. Дервент, Старозагорско, и почива на 6 април 1949 г. в гр. София. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев)

VIII. Величка Стойчева А. Статии 1. За извора на живата вода Сп. “Виделина”, г. VII, 1909 г., кн. 3 ÷ 4, стр. 102 ÷ 106 ............................................................... 485 2. Ролята на жената в повдигането на човечеството Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 2, стр. 34 ÷ 38.................................................. 488 3. Ролята на жената в повдигането на човечеството Сп. „Виделина”, г. VIII., 1910 г., кн, 3, стр. 86 ÷ 89 ................................................ 491 4. Божествената Любов Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 8 ÷ 10, стр, 56 ÷ 61. ............................................................... 493 5. Бележки за Величка Стойчева от Вергилий Кръстев .................................................................... 497 1. За извора на живата вода Велика К. Стойчева, (Сказка, държана в помещението на Бургаското духоведско дружество по случай настъпването на третата му годишнина) Сп. “Виделина”, г. VII, 1909 г., кн. 3 ÷ 4, стр. 102 ÷ 106 Братя и сестри, „Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожеднее, а който пие от водата, която ще му дам, няма да ожеднее во веки; водата, която ще му дам, ще бъде в него извор на вода, която извира в живот вечен.” Оттоя текст Господ наш Иисус Христос иска да покаже разликата между водата тук, на физическото поле, и оная, що Той дава на небесата за верните на Неговите заповеди. Заповедите са Неговото Слово; значи живата вода се дава на ожеднелите за своето духовно повдигане човеци. Известно е, че преди Йоан Кръстител, най-малкият от братята в царството на Спасителя е кръщавал. Той е кръщавал с вода от свещената река Йордан, вода толкова свята, колкото и оная от Сихарския кладенец, но въпреки своята святост, тя не е могла да спаси тогавашния мир сама по себе си. Река Йордан с водата си е наумявала символически за друго едно кръщение, за друга една жива вода - кръщението от Дух Свят, сам Той - неизчерпаем извор на жива вода. Йоан Кръстител е казвал на тия, що кръщава: „Аз ви кръщавам с вода, а тоя, що ходи след мене, ще ви кръсти с Дух Святи.” Водата на Йоан Кръстител е била вода от физическата област. Водата, която искала да налива самарянката, е била също нещо обикновено за всеки други, но за самаряните тя е била нещо повече и тя е имала право, както казва Евангелието, да се застъпва за кладенеца с неговата вода, защото той е бил притежание на Иакова, а те - самаряните - са считали своя праотец и родоначалник Иакова за лице свято. „Ти по-голям ли си от отца ни Иакова?” - обръща се тя към Иисуса. Тоя кладенец е бил в нивата, която Иаков купил от Емара, Сихемова баща, за 100 сребърника, когато се е връщал от дяда си Лавана. Там е направил олтар и го нарекъл Ел-Елое-Израил (Бог Бог Израилев). Там е бил погребан и Йосиф, който под клетва е изискал от израилтяните да не оставят костите му в Египет, а да го погребат на това място, дадено му по наследство от баща му Иаков. В Стария завет свещено и историческо е било това изворно място, що е утолявало жаждата от тоя физически свят. Нищо не е било тайна за Бога, но Господ е скрил това Си знание и казал на самарянката: „Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожеднее.” Водата на физическото поле, знайно е, утолява само временно жаждата на жадния. И физическата вода, както физическият свят, е нещо временно задоволяваще; вечно жаждущият не може да бъде доволен от малото и недостатъчното, той страда, той се мъчи. Неговата мъка го кара да търси нови извори, а тия извори не могат да бъдат вече от физическо естество. Самарянката е останала учудена, като е забелязала, че с нея говори юдеин и без да знае кой е той, отказва да му даде вода. Нейният отказ се обяснява с враждата, която е съществувала между юдеите и самаряните, както и между другите племена. Тая вражда е отравяла всички духовни извори на Стария завет, както и на целия стар свят, и това, що е имало благотворно в тях, се е губело. Никой стар източник до идването Иисусово не е давал жива вода. Любовта на Иисуса Христа, която е направила всички народи, племена и езици равни пред Неговото лице, е превърнала всички стари извори в нови, с изобилна жива вода. Ала отровата на вехтозаветните извори - враждата между юдеин и самарянин, елин и евреин или друг, между обрязани и необрязани, продължавала да суши гърлата на жаждущите истината. В Деянията Апостолски, 10. глава, 9 ÷ 17 ÷ 28 стихове, срещаме, че едва след своето видение апостол Петър разбрал, че Бог не прави разлика между иноплеменин, юдеин или езичник, обрязани и необрязани, а за всички, които се покаят, Той е приготвил извора на живата вода. Сам Иисус Христос е дал пример, че не прави разлика между никого, много пъти. Така например Той разговарял със самарянката, което немалко учудило учениците му, които си говорили: „Той говори с жена, и то самарянка!” Пророк Исай, като говори за дохаждането на Иисуса Христа, казва за живата вода така: „И с веселие ще черпите вода от източниците на спасението.” А понеже Исай е смятал Господа Йехова за своя сила, пение и спасение, то се разбира ясно, че тия източници са източници на Божествена жива вода. Още по-ясно се говори в 44. гл. от книгата на същия вехтозаветен пророк за водата, която ще излива Духът за жадните духовно. Споменува се за животоносната вода и у пророк Еремия. Духът Господен, Който говори чрез пророка, се оплаква, че Неговите избраници Му направили две големи злини, като са оставили извора на живата вода и са изкопали ровове разпукнати, които не могат да държат никаква вода. Тук пророкът под думата „ровове, изкопани от избраници”, подразбира измъчваната и съсипана душа на човек, пренебрегващ Словото Божие. Такъв човек не пие от живата вода, защото, и да пие, прокопаната му от ровове и ями душа не може да я задържи. Душата му е ронлива почва, незадържаща Божественото семе, което е животоносен източник. Пророк Захария, който говори за идването на Иисуса Христа, казва на едно място в книгата си, че в оня ден на очакване, когато се яви Той, един източник ще бликне за дома на Давида и йерусалимските жители, които са потънали в грях и нечистота. Тук се разбира, че тоя извор не е никой друг, а сам Иисус Христос, Който е от дома Давидов и между йерусалимските жители. Известно ви е, че Господ почна Своето живо Слово от Йерусалим, а знаем още, че 12-годишен, Той за пръв път говори в Иерусалимския храм. По-нататък Захарий загатва за повече живи води, които щели да протекат из Йерусалим на изток и на запад и ще текат лете и зиме. С това пророкът е искал да каже за живото Слово Божие, изходяще от Иисуса Христа и разпространявано от Неговите ученици навсякъде. Да, учениците, след възприятието на Дух Святи, ако и преследвани на всяка крачка от вехтозаветната тъмнина, са кръстосвали от едно място на друго да кръщават и поучават народите и да ги напътват в новата вяра. При това, за да докажат, че Словото им е дадено от Горе, те са правили чудеса. Благодатта на Светия Дух им дала дарбата да бъдат и чудотворци; силата на живата вода е била чудодейна. Апостолите и мъчениците за Христовото име са били другите извори на жива вода, образувани от Главния. Каква е тая жива вода, за която говори Иисус Христос? В Евангелието от Йоана, 6. гл., Господ обяснява тая вода на Своите ученици тъй: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на сина человечески и не пиете кръвта му, нямате живот в себе си; който яде плътта ми и пие кръвта ми, има живот вечен, и аз ще го възкръся в последния ден; защото плътта ми е истинска храна и кръвта ми е истинско питие. Който яде плътта ми и пие кръвта ми, в мене пребъдва, и аз - в него. Както ме е проводил Отец жив, и аз съм жив чрез Отца, така и който ме яде, ще бъде жив чрез мене. Този е хлябът, който слезе от небето, не както вашите бащи ядоха манната и умряха; който яде този хляб, ще бъде жив во веки.” Ясно е, че тук се подразбира духовното естество на Спасителя, от което неотделима част съставя духовният човек. И манната, която са яли израилтяните в пустинята на духовното си робство, може да се сравни с водата от кладенеца при Сирах. Както водата, така и манната са били саещени за потомците на Иакова, но тяхната святост не могла да ги избави от смъртта. Те са умирали - все едно като да не са се хранели. Друго е с кръвта и плътта на Господа Йисуса, в Когото живеем; тая храна от Небесата, за която ние имаме възпоменание под формата на тайнството причащение (хляб и вино, осветени според установленията на Църквата), ни дава живот вечен - значи тя е източник на жива вода. По-нататък, в същото Евангелие, 7. гл., Иисус Христос говори: „Всеки, който пие от тая жива вода, ще се превърне сам на източник на жива вода.” Това обръщане на духовен човек в животворен източник, Той ясно определя, че става чрез Духа Святи, чрез благодатта на Духа Святи. Когато Спасителят се е молил в Гетсиманската градина, Той се е застъпвал за всички, които му е дал Отец Небесни. Той е искал, щото неговият Отец да даде живот вечен на всяка избрана плът, като пие от извора на живота, който е познание на истинския Бог и Иисуса Христа, Когото Той е проводил. Апостол Павел в посланието си към римляните говори също за извора на живата вода. „Заплатата на греха е смъртта - казва той, - а Божието дарувание е живот вечен в Иисуса Христа” - сиреч тая душа, която не изпълня Словото Божие, умира духовно, загубва своето аз; тоя, обаче, който пребъдва в Бога, и Бог е с него в живот вечен. Апостол Йоан, любимият ученик Христов, в първото си послание, като се обръща към вярващите, казва: „Знаем още, че Син Божи дойде и даде нам разбиране да познаваме Истинния, и в Истинния сме, сиреч в Сина му Иисуса Христа; Той е Бог истинен и живот вечен.” За живот вечен е била избрана и тая жена самарянка, подобно на всички грешници по лицето на земята. Тая първа е послужила за възприемане Словото Божие от самаряните, като отишла да възвести на съгражданите си, че дошел голям пророк при кладенеца. Миналото на тая жена не е било добро и не могла е тя да очаква спасение от друг някой пророк еврейски, освен от пророка на пророците Иисуса Христа, Който, въпреки нейното поведение и нейната недостатъчна вяра, я избрал за спасение, защото тя и почти целият град още същия ден повярвали в Иисуса Христа. Подобно на тая самарянка, която се е удостоила да пие от кладенеца на живата вода, и всеки един от нас, който иска да пие от същата вода или да яде от духовното Христово тяло и да пие от Неговата кръв, трябва да остави своите заблуждения, своите вярвания, своя недобър или глупавосветски живот, защото знаем, че светските удоволствия са неизчерпаеми и нищо добро не могат да дадат на човека, какъвто и да е той. Всеки трябва да последва живота на Господа нашего Иисуса Христа. Като следва Неговия образцов живот и като се ръководи от Божествените добродетели, човек, колкото и да е бил паднал или изостанал надире в своя духовен напредък, пак ще бъде приближен до Иисусова идеал, т. е., да бъде съвършен тъй, както е съвършен Отец наш на небесата. Да, Господ не иска от нас голословие, но вяра и дела. Знаем, че казва на едно място в Новия завет: „Не всякой, който ми казва: „Господи, Господи!”, ще влезе в Царството Небесно, но който изпълнява волята на Отца ми, Който ме е проводил.” Първото условие да пие човек от извора на живата вода не е голословието, а делата, делата за в полза на нашия ближен и за славата Божия. Нека Бог упъти всекиго от нас през начинаещата трета годишнина на дружеството ни към мирен духовен напредък; дано през тая годишнина, носеща Божественото число на Света Троица, се засили стремежът ни към живия извор - Господа нашего Исуса Христа. Амин. гр. Бургас, 26 юлий 1909 г. 2. Ролята на жената в повдигането на човечеството (Сказка, държана от В. К. Стойчева пред Бургаската духоведска дружба) Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 2, стр. 34 ÷ 38. Братя и сестри, След като създал Бог цялата Вселена, с всичко видимо и невидимо в нея, и видял, че е добро, наумил, че трябва да има кой, освен Него и ангелите, да се радва на световете по Свой образ и подобие. От библейския разказ се учим как е сътворен първият човек, когото Бог наименовал Адам, което ще каже - мъж, направен от пръст. И видял Бог, че не е добро за Адама да бъде сам сред красивата природа и наумил да му даде другар... Нанася му, както се повествува в „Битие”., изстъпление (транс) и [той] заспива*... Из реброто му излиза жената - другарката на Адама, и той възхитен нарекъл името й Ева, което ще каже „майка на всичко, що живее”. Добрият Бог поставил първата човешка двойка в Едемския рай, за да живеят там, да се радват и наслаждават от един напълно щастлив и блажен живот. Но преди още да се появи на свят видимата форма на човека, съществувала борбата между мрака и светлината, доброто и злото. Могъл ли е неприятелят, гонителят на всяко добро, да търпи блаженството на първия човек? - Естествено е било, че той проснал своите мрежи и лукави ухищрения, за да погуби новото разумно същество. Геният на злото намира подходяща за своите замисли змията**, взема нейния образ и примамва жената - Ева. Дяволът видял, че жената по природа е по-отстъпчива, по-доверчива, по-наклонна към външната красота и че ще се обае от неговите съблазни („ще станете като Него Богове”). Не съзнавайки последствията, Ева яла от плода на запрещението и дала на Адама. Така те нарушили седмата заповед - една от дадените по-сетне на Мойсея. След тая постъпка те познали, че са голи, съзнали, че нарушили заповедта на своя Бог... Тоя грях те предали на поколението си, дори и до днес: Бог ги наказал: те се скитат по физическия свят; работят земята и с пот на челото си изкарват прехраната... Но милостта Господня е безгранична, на грешниците се дава обещание, че злото _______________________________________________________ * В идването на Адама върху земята - материализиране на неговото тяло, както и произлизане на Ева - вторично материализиране на негативната половина на човешкия дух, ние ще се повърнем в една от бъдните книжки на „Виделина”. (бел. ред. „Виделина”) **Змията е символ на злото, но тя в същото време символизира живота и страстта. Ябълката - забраненият плод - е блудодейната мисъл-форма, с която лукавият съблазнява Ева. И тая на свой ред - Адама, да даде живот на лукавия съблазнител - Каин - синът на греха, който се ражда от Ева. (бел. ред. „Виделина”) На змията се казва: „Семето на жената ще ти строши главата”. В тия думи на справедливо възмездие Бог обещава на първия човек, че ще го спаси от злото. „Семето на жената ще победи злото на света”, се казва в Битие (3. гл., 1 ÷ 6 ст.) И тоя потомък на жената бе Иисус Назарянинът. Злото е дошло в света чрез жената и в нея злото е намервало всякога по-добра почва. Във ветхозаветните книги („Съдии”, 16, глава) ни разправя как Самсон, синът на Маноя, е бил предаден от жена си Далила в ръцете на Филис-тимляните. В III книга на царете (16. гл., 31. ст.), се среща разказът на питомците на израелевите племена, които един след друг грешили пред Бога. Но от всички най-вече прогневил Бога Ахав, Амриевът син, който след смъртта на баща си, броящ се за основател на град Самария, вземал за жена пословичната в нечестието си Иезавел, дъщеря на Етваала, сидонския цар. Тя е била езичница и благодарение ней, Ахав съградил капище на лъжовните богове и се поклонил пръв на Ваала, бога на жена му. Иезавел, като царица, увлякла и своя народ и прогневила небето. Във всички злотворства Ахав бил подбуждан от жена си Иезавел. Само когато Ахав видял как Бог изтребил амурейците от лицето на Израила, покаял се чрез пост и молитва. Бог казва на пророка Илия: „Видя ли как се смири Ахав пред мен? Понеже се смири, не ще докарам зло в дните му, но в дните на сина му ще докарам злото в негова дом.” И действително, в 4. кн. на царете (9. гл., 7 ÷ 10), ето що говори пророческият син, изпратен да помаже Инуия: „И ще поразиш дома на господаря си Ахава, за да отмъстя кръвта на рабите си, пророците и кръвта на всичките раби Господни от ръката на Иезавел, защото всичкият Ахавов дом ще се изтреби, и ще погубя от Ахава всичко до крак, и затворения и оставения в Израил, и ще направя дома на Ахава както дома на Ировоама, Новатова син, и както дома на Вааса, Ахиина син. А Иезавел псетата ще изядат в нивята на Иезраил и не ще има кой да я погребе.” Всички тия думи на пророческия син са се сбъднали: целият Ахавов род бил изтрит от Израиля, а Иезавел, която с поведението си е причинила тия злочестини, е била разкъсана от псета. Подобни примери на лоши жени срещаме и в Словото Божие, и в живота през всички векове; от тях се е закоренило мнението, че жената е причинителка на всичкото световно зло. Съществува мнение, че жената е отворила вратата на ада и до ден днешен там тя влече човека. За свети Антония разправят, че Сатана в образа на хубава жена го изкушавал. И за нашето политическо и духовно робство пак жената се явява отговорна. Но слабостите на жената винаги са се преувеличавали от страна на мъжете. Мъжът обаче, каквото и да говори за жената, не може без нея да живее. Тя наистина е плът на плътта му и кост от костта му. Жената е половина на човека и заедно с мъжа съставя неразлъчно цяло във висшите области на духовния напредък. И човешкото същество, израз на Божествен образ и подобие, може да ни послужи по своя строй за добър символ: това прекрасно същество, наречено „човек”, което, според законите на съдбата, за да може повече да напредне, се разделя тук, на земята, надве половини: мъжка и женска. Сърцето, вложено в гърдите на човека, символизира жената; то лежи от лява страна на тялото и загатва за негативното естество на жената. Мистически изразена, лявата страна е любовта, а дясната - мъдростта. Известно е на ясновидците, че духовете, стремящи се към земята от горните светове, идат отляво, а се възкачват отдясно. Жената е израз на любовта, извор на поезията. Нейният дух е половината на животворящия Адам и тя съставлява едно цяло с олицетворителя на мъдростта и силата - мъжа. Женският дух заема лявата половина, половината от нежностите, с които е надарена жената. Един писател на древността казва, че от растенията най- нежно е мимозата, а от всички живи същества най-нежна е жената. Милостта, добротата, състраданието извират от женското сърце. Мъжката половина на духа гони развитието и усъвършенствуванието на мъдростта, чийто център е умът; умът на мъжа ни е показал що може да сътвори мощният дух; а женското сърце е посочило пътя към Божествения идеал. Бог, заедно с проклятието над първите человеци, е обещал, че ще им даде спасител чрез жената. И той не е оставил израилския народ без добри и благочестиви жени. А под понятието „израилски народ” ние трябва да разбираме целия човешки род. В книгата на Рут Словото повествува как тая моавка напуснала своята страна и отишла във Витлием с труд да преживява, а сетне станала жена на Вооза; от нейния род произлезе Давид и по-сетне - нашият Спасител, Също и в книгата Естир се говори как тая хитра еврейка и Мордохей, чрез молитвите и поста на юдеите, са намерили благодат пред царя и са спомогнали да се запази от погибел целият заробен еврейски народ. А нима Савската царица, известна под поетичното име „Южна царица” - една от бележитите сибили на езическия духовен свят, - със своята мъдрост не се е сравнявала с премъдрия Соломон? Ето що срещаме в Евангелието от Лука (11. гл., 31. ст.): „Царицата южна ще възстане на съдът с человеците от тоя род и ще ги осъди; защото от краищата на земята дойде да чуе мъдростта Соломонова и ето тука е повече от Соломона.” Вярно е, че в първите времена злото е намирало по- добра почва в духа на жената, но, както казах, Бог не е оставил „Избрания си народ”, намирали са се светли духове, въплотени в жени, за да се проявяват като богородици. Това време е траяло до идването на Иисуса Христа, па продължава и сега. Иоаким и Анна са били благочестиви люде, Бог им дал дете - момиче, чрез което се отърва човечеството от греха. Това дете е било сетне майката на Господа нашего Иисуса Христа. Още кога била малка, тя била обещана от родителите си да служи Богу. Те са изпълнили това си обещание, като са я завели да служи Нему в храма. Свещеникът завел малката Богородица по Божие вдъхновение в най-светата част на църквата, т. е. Светая Святих, гдето той само един път в годината влизал. Мария е живяла в храма, като е прекарвала времето си повече в молитва. Ето що говори по това блажени Иероним: „Отначало аз бях учуден, когато видях, че Мария говори с Ангела, но това захвана да се повтаря. Тя се хранеше повече с храна от небето и тая храна Ангели й приносяха.” Георги Никомидийски на едно място говори: „Сам Ангелът дохожда при отроковицата, това е тайнство, което не разбираме: в детски години тя да се сподоби да й служат безплътни Ангели. Какво е това? Дали над нея ще се изпълнят пророческите предсказания? Дали чрез нея ще се приближи краят на нашето очакване? Дали от нея ще възприеме естество Онзи, Който ще дойде да спаси нашия народ? Колко си блажен, доме Израилев, щом от тебе ще пусне стебло такова семе! Колко си блажен, Кореню Йсеев, от който изниква тая (млада) вейка: от нея ще процъфне спасението на света. Колко е славна паметта на ония, които са родили Тая! Колко съм блажен и аз, който се насищам от това чудесно видение и който украсявам и подготвям такава девица на Словото!” И не само Иероним и Георги, но и други блажени отци, които са служили в храма, са виждали как пресветая дева всякога е обкръжена от Ангели. И тия същества от по-висша еволюция са обкръжавали жената, която даде Спасителя на человечеството! Да, това ясно ни показва, че от жената зависи не само злото в света, но и доброто, и че тя е била повече носителка на доброто. Благочестивата жена може да подготви добри и благочестиви членове на обществото. Гражданството зависи от майката. Първото основно възпитание на всяка разумна личност се вдъхва от жената майка; в крехката душа на своето дете тя пресажда благоговението към Бога; с почит тя му говори за Божиите благости и милости, учи го да чете и пише; с една реч, жената е първата възпитателка на човечеството, първата наставница и кърмачка с духовна храна, Фенелон казва: „Приучи детето да чете, и го остави” - но до известна възраст да е пред твоите очи. Майката е всякога при детето. И пресвета Дева е определена за спасение на человеческия род, но нейните родители, без да знаят това, обрекли я да служи Богу още преди нейното зачатие - сиреч, преди да се въплоти, е започнало нейното служение Богу. Подир появата на Ангела да й съобщи, че тя е избрана да роди Спасителя на света, Мария заживяла още повече в пост и молитва. В тогавашно време е имало и други благочестиви жени, между които е била Елисавета, майката на Йоана Кръстителя. В Евангелие от Лука (1. гл., 39 ÷ 41, ст.) срещаме как Елисавета се обзела от Дух Святи и пророкувала: „И стана Мариям през тия дни, та отиде бързо в планинската страна в града Юдов и влезе в дома Захариев и поздрави Елисавета. И щом чу Елисавета поздравлението Мариино, възигра младенецът в утробата й, и изпълни се Елисавета с Дух Свят и възгласи с глас голям и рече: „Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба. И откъде ми е това, да дойде при мене майката на Господа моего! Защото ето, щом дойде гласът на поздрава ти в ушите ми, възигра радостно младенецът в утробата ми. И блажена е, която е повярвала, че ще се сбъдне реченото й от Господа.” Тук Елисавета, без да знае, изпълнена от Духа Святата, познала Мария, че е майката на Господа Иисуса Христа. В Евангелие от Лука (1. гл., 36 ÷ 39. ст.) се благовествува как на Мария се известява, че тя ще роди Спасителя на света, а за да я увери повече, вестителят казва, че и нейната сродница Елисавета, ако и в старини, е зачнала вече от 6 месеца, защото няма нищо невъзможно пред Бога. Да, Господ Бог, на Когото ний сме чада, всякога се грижи за людете Си, всякога ни е обсипвал със Своите милости и пазил жената от злото през всички векове. И с какво ние, жените, Му отплащаме? Вечно искаме неща суетни, неща, които съставляват земни блага. Даваме ли нещо жертва за всяко свое искане? А иска ли Господ много нещо от жената? - Не, много малко; това, което е искал и от другата половина, т. е. от мъжа - да Го люби с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и сила. Само тогава жената ще бъде близо при Него и при своя мъж, отреден от закона на Кармата. (Ще следва.) 3. Ролята на жената в повдигането на човечеството В. Стойчева (Сп. „Виделина”, г. VIII., 1910 г., кн, 3, стр. 86 ÷ 89) (Следва от II кн.} Бог иска да помагаме на ближните си, особено на нашите по-малки сестри, да обичаме Твореца с пълна любов. Вършим ли ний това? Не. У нас се срещат само голи състрадания, но на дело, смея да кажа, нищо не е направила още жената, и не е могла да направи, в своето угнетено положение. Можем ли ние, жените, да се наречем дъщери Божии, чада на Небесния Баща, щом не изпълняваме Неговата воля? Обединение се иска от нас, обединение в любовта между двете половини на човечеството. Казахме, че женският дух е половината от духа на Адама. „И създаде Бог човека, по Свой образ и подобие го създаде.” Излиза, че човекът е цялото, а мъжът и жената - двете проявени лица на човека, а всъщност мъжът и жената са едно: това са символи на човешкия дух и душа. Те ще се съединят, когато Бог влезе да живее в тях. „В Христа, казва Словото, няма мъжки и женски пол.” И във възкресението те ще бъдат като ангелите. Следователно в полето на мъдростта, в рая - третото небе, те ще се обединят. А тук, на земята, трябва да работят усърдно за това обединение. Духът, Който ще ги обедини, той е Божествената Любов, Когато тая любов почне да действува в своята пълнота, тя ще роди исканите плодове. А „любовта не дири своето си”. Тая любов е към Тоя, Който ни събира да вършим волята Му. Историята на човечеството е записала в своите страници както добри и хероични мъже, тъй също и бележити жени в доброто. Жената е играла роль наравно с мъжа. Ето защо мнението на разни женомразци (мизогини), които се срещат дори между цвета на учения и образован свят, че жената е по-глупава и по-неспособна от мъжа, не издържа критика. Вековете опровергават на всяка крачка заграбеното господство на мъжкия пол над женския, защото няма крупно събитие в историята на човешкия род, гдето, освен невидимото нареждане на Небето, да няма намеса на женски пръст. Жената в лицето на Пенелопа е била образец на целомъдрие, в образа на Сократовата жена Ксантипа - пример на налудничавост и ветреност; като скромна свинарка по Орлеанските пасища тя се явява и святица Жана Д'Арк. Като Хипация, тя преподава възвишеното учение на неоплатонизма и мечтае да съгради наново съборените храмове на древногръцките божества; в образа на Лукреция Борджия тя е истинско олицетворение на зъл, коварен дух. Жената е способна на всичко; тя е раят за мъжа, ако е възвишена душа, и пъкъл, ако злото в нея царува с всичката си сила. Жената обича крайностите повече от мъжа; нейната душа е по- чувствителна и по-колеблива за влиянията на невидимите области. Изглежда, че жената е повече от мъжа предмет на съдбата; тя я търпи с една много по-голяма простота. Съдбата не се бори никога искрено против нея, тя е по-близо до Бога и се отдава много по-предпазливо на чистото дело на Мистерията, казва съвременният мистичен писател М. Метерлинк. Животът е една мъчна гатанка, чието решение посветеният в духознанието по-лесно намерва. Жената, с чувствителното си, любящо сърце, долавя много по-скоро от мъжа целта на живота, тя по- бързо от него схваща задачите на човечеството. Ницше се гаври с нея в своите философски афоризми, наричайки я „поверенност на мъжа и предмет за удоволствие на свръхчовека”, но тоя птицелов на човешката мисъл забравя, че цялата негова философия е женствена. На същото мнение е и бележитият певец на волята, философът Шопенхауер. Но жените няма защо да му се сърдят за това отчаяно мизогинство (женомразие), тъй като то произтича, или поне е свързано с друго - омразата му към целия свят. Не Шопенхауер ли е казал: „светът - това е тъмната воля към живота - ад, а едничкият излаз от ада е световното самоубийство”? Достоевски, Байрон са били против предназначението на жената от природата. Достоевски казва: „Жената вкъщи да стои й прилича; вън от вратата тя губи своето достойнство.” В една своя реч сегашният германски император Вилхелм II, инак твърде обикновен и досаден бъбривец, се е изразил тъй за възпитанието на жената: тя трябва да гледа на 4 неща, които да са постоянната нейна грижа - готварницата, църквата, децата и облеклото. Тая кратка формула на женското възпитание, може да се каже, е не само мнение на един император, но израз, господствующ в главите на мнозина люде, желающи да запазят женствеността, изтънчеността и други качества на човешката половина, които почват вече да изчезват под натиска на тягостния модерен живот. Дали са прави те обаче, дали може да се приложи изцяло за жената тая житейска формула сега-засега, когато човечеството тъне в блатото на мизерията, разврата, излишествата и неправдите? Не. Но жената не може да се отбива от предназначения й път от природата; тя трябва да си остане преди всичко жена, а не мъж и да присвоява качества и длъжности на мъжа. Тя трябва да бъде предимно майка. Един писател казва: „Жената, която люлее дете в люлка, клати света.” Бракът е общеустановено тайнство; той е осветен от църквата и узаконен във всяка страна. Всъщност съвременният брак е продажба на жената за парите на мъжа. Модерният брак е цяла развала, защото свързва не по любов двете половини на духа, а по прищевките на тая или оная страна, за пари и именитост. Любовта е рядко цвете в съвременното семейство; даже и като присадено, скоро тежката духовна атмосфера го задъхва и то повяхва без време. А коя църква да гледа жената? Естествено, германският император, който изразява мнението на германската светска, а не духовна аристокрация, подразбира съвременната безсилна църква на номиналното християнство, която е останала само с едни сухи догми. Духът на Христа, Който е глава на църквата, а следователно - на мъжа и на жената, липсва в официалния храм на държавната религия. Безполезно е тогава да усвоява жената оная храна, която й се поднася от невежото и лакомо духовенство вместо вкусно и полезно духовно ястие. Тя не би могла да си помогне със сухите форми на официалната религия, когато нейното сърце жадува за бистрите и кристални струи на Небесното Царство, което трябва да дойде и на земята. В готварницата съвременната жена може да прекарва твърде малко време, защото няма време. Постоянно увеличающите се нужди на живота я тикат на работа вън от къщи, отбиват охотата й от къщната работа и я хвърлят отрано в работилницата или канцеларията. Сега жената работи редом с мъжа, изтиква го дори в много професии и вместо да му помага, тя му се явява конкурентка в неговата собствена сфера на работа. Мъжът, без да е почнал да върши женската работа, се е ограничил в своя тесен кръг; дейността му от ден на ден се застрашава от женския по- евтино заплащан труд. Жената става съперница на мъжа и в работата, и в пороците. Мизерията е главният извор на съвременното голямо зло - разврата. Децата си съвременната жена също не може да гледа както трябва: развалата на нравите, обезценяването на християнските святи истини и много други пречки, нахвърлени от агентите на Черната ложа, са докарали съвременното човечество дотам, че жената, ако не убие своето дете още в утробата, ще го убие пеленаче или по-сетне, кога поотрасне. Детеубийството стана обикновено явление в живота; човечеството престана да поднася малки деца в жертва на Халдейския Молох, за да започне същите злодеяния, само по друг начин - с децата на сегашното време. Същото може да се каже и за домашното облекло. Докато богатските дъщери могат да носят готови шити разкошни дрехи, сиромашките едва могат да смогват и си ушият една рокля. От една страна - луксът, от друга - немотията. Съвременното феминистко движение, което гледа да даде главно политически права на жената, не трябва да се отбива от своето истинско предназначение: да направи всичко, за да създаде добри и трайни условия, гарантиращи възпитанието на жената. Това възпитание е нужно да става въз основа на истинската Христова църква, доброто образование и развивание присъщите на жената качества. С една реч: жената има такава важна роля, както и мъжът - жената е майка на човечеството, жената е неразделна половина на мъжа, а двамата заедно съставляват в полето на мъдростта животворящия дух, както подразбира „Песен на Песните” (гл. 2, 1 ÷ 5 ст.). Духознанието разкрива на модерното човечество великата истина, че жената заедно с мъжа съставя едно мощно цяло, изразено в духа на мисловното поле, и че тя е оная Ева, която по силата на Божествената воля ще стане родителка на бъдните синове Божии. А тия синове ще извикат един ден на суетния и заблуден свят: „Престанете да живеете такъв отвратителен живот!” Когато духознанието почне да направлява света, гладът и продажната любов ще престанат да тровят живота. Милостивият Бог, Който през всички векове е крепил и пазил жената, ще я подкрепя и в бъдеще да работи усърдно за идването на синовете Божии на земята, които ще победят злото, което тя първа дала на човечеството. * „Дърво, насадено при водни оттоци.” Праведният се уподобява на дърво, насадено при водни оттоци. Главният мозък и симпатичната нервна система са двете дървета за познание и живот. Главният мозък, седалището на разума, е дърво, обърнато с корените нагоре; то черпи от живота Христов мъдрост и истина. Симпатичната нервна система, седалище на душата, черпи сокове от душата на земята - съкровищницата на желанията на плътта. Адам яде от дървото за познание добро и зло - от плода желания - той съгреши - пресече съобщение[то] с дървото на живота - Христа. 4. Божествената Любов В. К. Стойчева (Сказка, държана в помещението на Бургаското духоведско дружество по случай настъпването на четвъртата му годишнина) Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 8 ÷ 10, стр, 56 ÷ 61. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. (Йоан, 3. гл., 16. ст.) В онова наводнение на всеобщи разврат, в ония останки на нарушени свещени закони, в личбата на ония големи облаци, които все повече се сгъстявали над хоризонта, на мнозина, па и на някои благочестиви юдеи, се струвало, че приближава свършекът на света и е разкрита голямата бездна да погълне всичко нечестиво. Всичко е било в ръцете на безсъвестната Иродова династия или на лукавите книжници, фарисеи и садукеи; на народа не оставало нищо друго, с което да се утешава, освен силната му вяра в Мойсеювия закон и надеждата за идването на Месия. Наставала е епоха толкова размътена, че застрашавала всичко старо да изчезне безвъзвратно, а идеалът за новото изглеждал смътен и неизвестен, сякаш избрания народ обгръщал най-дълбок мрак. Наистина пред утринната виделина на въплътяващия се Христос идолопоклонството бе достигнало най-отвратителни и гнусни злоупотребления с плътта, а следствията от безбожието не могат да бъдат друго освен нравствен упадък на народите. Изглеждало е, че безнравствеността се е стремяла да изпие до дъно чашата на нечестието, а несправедливостта - да вземе вече един по- обуздан безвъзвратен път. Престъпленията царували навсякъде като обществен задължителен закон за всички и никой не е могъл да намери цяр за това зло на грозния ужас и гибелта, що обхващало хиляди сърца. Человечеството толкова покварено е станало като безчувствено: навсякъде се съзирало затъпяване на нравственост. Тиверий в това време осквернявал с безчестните си дела трона на империята, а Пилат Понтийски - с неуместната си самоугодливост, с гоненията и убийствата. Ирод Антипа показвал пример на отстъпничество и ненаситно лихоимство, Каиафа и Анна споделяли помежду си едно Архирейство, което безчестили с делата си. Такова е било времето и положението, когато Бог изпратил Своя Единороден Син. Животът на всички нас се намира под същия закон, под който и историческият на цялото человечество, т. е. под закона на Божествената Любов - това срещаме в 3. гл., от Йоана, ст. 16. Бог от Любов изпрати Своя Единороден Син, когато всичко е било разкапано и крайно заблудено от езическите богове и как е подействувало това благовестие на езичниците, когато те считали боговете си не за същества, които трябва да любят своите почитатели и да бъдат любими, а да се страхуват от тях, божества, които преследват обожателите си, тия божества все изисквали жертви от тях; а колко и какви са биле жертвите на тия езически божества? Историята говори много малко, или по-право мълчи; сърцето леденее пред зверствата им. Лютер право е нарекъл тоя стих „малкото евангелие”. Както всичкият закон се съдържа в любовта към Бога и човека, така и цялото Евангелие се съдържа в тоя стих. Тук виждаме естеството на Бога, че е любов; характерът е любов. И тая любов е готова да жертвува всичко зачеловеците. Величието на тая любов се проявява във факта, че Бог дал като жертва сина Си, за да дигне падналото человечество. Предметът на тая любов е обширен: Бог не люби само един народ или няколко человеци, но че Той люби цялото человечество, или по-право казано, „света” - целия свят. Бог ни показва Своята любов, та чрез Христа да не погине человечеството, но да се отърват и наследят живот вечен, щом повярват в Него. А кое може да застави човеците да вярват, ако не Любовта - тая Божествена частица, която е вродена чрез Божествения Дух във всички разумни същества? Само тоя, който люби Бога, може и да вярва дълбоко в Него и да върши Неговата свята воля. Много е за нас, ако можем добре да схванем, да разберем, че Бог, тая висша същност, ни люби, а още повече, че, ръководим от тая Любов, Той изпрати Своя Единороден Син да приеме плът, да се приравни и живее с грешното човечество, да преодолява всички светски несгоди с пост и молитва, да победи лукавия. Знаем, че Сатана се е мъчил да изкуси Господа първия път след 40-дневния пост. Вторий път - на последната молитва в Гетсиманската градина, когато от скръб и тъга кървави капки вместо пот са падали от лицето Му и в Своята скръб каза: „Отче, ако е възможно, да ме замине тая чаша”, но Божественият Дух преодолява и Той добавя: „но нека бъде не Моята воля - т. е. на плътта, - а Твоята”; и тук Сатана бе победен. Поруган, бит, мъчен, пригвозден на кръста при непоносими мъки, озверений народ се надпреварваше в своите поругания, но Той не се озлоби „от Божествената Му уста не се чу друго освен Любов и благост, и Той каза: „Отче! Прости им, понеже не знаят що правят!” Трети път Сатана бе победен, а избраний народ избавен от проклятие. Да, Христос претърпя кръстна смърт за нас, грешните человеци. От що стори Бог това? - От Любов към нас. Исус Христос дойде да победи злото, да измени стария Моисеев закон в ново, много по-възвишено учение. Закона на Мойсея, даден на Синайската планина, а Синай е емблемата на 10-тях заповеди Божии, дадени за Израиля, както Сион е емблемата на невидимий Йерусалим - царството и славата на Господа нашего, отдето Христос дойде да проповядва Своето възвишено учение, състоящо се в две най- главни заповеди: 1) Любовта към Бога 2) Любовта към ближния. Първата заповед: Люби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с Всичката си душа, с Всичкия си ум, с Всичката си сила: В Него ще намериш твоето здравие, твоето щастие и твоето блаженство. 2) Люби ближния си както себе си: в него ще намериш основите на твоето повдигане. Тия две заповеди е оставил и на евреи, и на езичници, и на всички, които дишат Божествената Му Любов. Заживее ли человек според тия две заповеди, грехът ще отстъпи и неговото, място ще заеме моралът, който е основа, а религията е метод за приложение; религията е висшата политика на небето, т. е. политиката на Господа. Религията, която ще обедини человечеството, е Божествената Любов. Любовта е единствената сила, която ще ни направи безсмъртни. В Битие, 22. гл., се разправя как Бог, за да изпита вярата и любовта на Авраама, му заповядал да принесе едничкия си син Исака в жертва. Авраам без всяко колебание и от любов към Бога е приготвил всичко на заповяданото място „Мория”. Когато посегнал да погуби сина си, ангелът го спрял с думите: „Да не простреш ръката си на момчето и да му не сториш нищо; защото сега познах, че ти се боиш от Бога, понеже заради Мене не си пожалил сина си единородния.” Това място и до днес се нарича Иеоваире, т. е. „на гората Господ що се яви”. Бог поиска от Авраама жертва, за да получи благословението и чрез Исака - размножаването на Израиля; но приемниците не опазиха нищо, забравиха Бога, отделиха се от Неговите пътища, потьпкаха закона Му и Бог, със Своята безгранична Любов, която ний, человеците, струва ни се, не сме в сила да схванем, трябваше, подобно на Авраама, но без заповед, да пожертвува Своя единороден Син и чрез Него постави на здрава основа изпълнението на закона. Изпълнението на Божествения закон е: Любов. Липсата на Любовта към Бога ражда греха; че това е така, можем да проверим и узнаем в живота: евреите отхвърлиха Бога, отдалечиха се от Любовта Му и станаха скитници; те завладяха материално света и Бог им отстъпи физическото поле, щом отхвърлиха Божественото. Паданието на римското царство се дължи на неверието на римляните и на нравствения упадък. Там, гдето няма Божествената Любов, няма и смислен живот. Животът е символ на Божествената Любов. А тя е, що ще стане съпричастница в бъдещето. Заживее ли човек според закона на Любовта, тая ще го застави да помага на своите ближни и духовни братя, биле те тук или заминали. Такава помощ е свързана и със страдания, защото без страдания няма Любов. Страданието изразява мистически великата жертва, която Бог прави за человеците. Всички сме носители на Божествена частица; значи, когато нашата душа страда, страда и Бог в нас, т. е. нашите страдания се отразяват Нему, защото сме Негови чада - може ли, когато страда детето, майка му да бъде безчувствена? Страданията ни се налагат от психическия закон, за да укрепне любовта ни към Бога, защото любовта ни към Бога най-добре може да се изрази в живота ни: той ще бъде огледало на делата ни към Бога и другите около нас, също и към света. Ето що срещаме в 1-во Послание на Йоана, 2. гл., 15. ÷ 16. ст, „Не обичайте света, нито което е в света. Ако люби някой света, Любовта на Отца не е в него, защото всичко, що е в света, похотта на плътта и похотта на очите, и гордостта на живота, не е от Отца, но от света е.” По всичко ние трябва да се отличаваме от съвременния потънал в разкош и развала свят, а за да постигнем тая отлика, ние трябва да бъдем внимателни към себе си: да сме обкръжени с добро и Любов, да вършим доброто с Любов. Но да върши человек добро, казва Аристотел, сам той трябва да бъде добър. Светът е многообразен, само Бог е един еднакъв, само животът в Бога е живот единичен. Той изниква и расте из един корен - който е Божествената Любов; тя трябва да бъде идеалът на всякой, който живее в Христа, както у езичниците идеалът е гордостта и човешката телесна красота. Тук, на физическото поле, человеците своята близост в отношенията наричат любов; това е отражение на истинската Божествена Любов. Любовта не е само дело на чувствата или пък създание на въображението, според както мислят някои. По-право, истинската Любов има корена си в дълбоките основи на волята. Тук тя има своето закрито огнище и человек, като затайва своето чувство, често отблъсква въображението си и вярва в неща, които не може със своето телесно око да види. Той трябва да бъде доста силен, да преодолява всички изкушения, като „люби Бога, без да чувствува влечение към низкото и порочното”. Да се говори за Любовта към Бога, това е нещо необикновено, защото всякога Любовта предполага личности, равни помежду си. Например, ако обичам един човек, аз го считам равен на мен. А каква е Любовта на Бога към нас? - Святостта Му е равна на Любовта, с която възлюби человечеството и за което пожертвува единородния Си Син. Когато Той с такава Любов се е отнесъл към нас, как трябва да постъпваме ние спрямо Него? Да любиш, значи да забравиш себе си, или по-право - да се отречеш от себе си. Тоя, който обича, той не принадлежи на себе си, както казва Апостолът в I Кор., 13 гл,: „Любовта не дири своето си.” Да обичаме Бога значи, че ние не искаме своето, а Божественото, с неговата красота. И всичко друго възвишено искаме само в Бога. Предметите от тоя свят неволно ни привързват и възбуждат стремеж към себелюбие, но каквото и да кажем, всичко това себелюбие и Любов към света се осветява и влиза като малка част в Любовта ни към Бога. Бог тъй трябва да изпълня нашите сърца със Себе Си, тъй да властвува над нашата воля, щото никаква друга любов, единична или странична, да няма у нас надмощие; друга любов, ако съществува, трябва да бъде подвластна на първата. Естествено е, че тук, на физическото поле, всичко ни предразполага да любим външната красота и окото ни е жадно за обладаване тая красота, но ние трябва да работим върху себе си и се освободим от всяка земна привързаност, която ни свлича надолу, и да се стараем за придобиване тая, що ни е създала и що постоянно ни обсипва със Своите милости и благости, т. е. да спечелим Бога, та после в Бога да намерим и добием всичко друго; затова нашият ум и нашето сърце трябва да бъдат винаги съсредоточени в размишление за Бога. Тогава ще чувствуваме радост към всичко заобиколяще ни. Няма нищо по-свободно от Любовта, но при това няма и нищо по-необходимо от нея. Всичко друго може да се наложи с груба сила, но никой и по никакъв начин не може да наложи любовта: тя си остава най-свободното нещо на личността и нейна най-голяма необходимост. Да, тя е една вътрешна, една насъщна необходимост, равна със свободата. Затова и Любовта към Бога е истинната нравственост. В тая любов ние, человеците, намираме истинското си същество, като безсмъртни духове. Да любим Бога, това е нашето назначение. Всички други твари са създадени да бъдат служители на Неговата воля. Человек е създаден да люби Бога. Любовта ни към Бога, това е за нас наслада. Всичко земно е едно подобие на висшето осъществение: ние се нахождаме в Бога и всичко[то] блаженство на человека се почерпва в любовта към Бога, защото това е целостта на неговото назначение и тъй основната добродетел на всеки един християнин е Любовта. А що да любиш Бога? В 1-во Кор., 13. гл., е изразена похвалата на Любовта, като свършва, че между Вярата, Надеждата и Любовта най-голяма от тях е Любовта, защото Вярата отстъпва пред видението, Надеждата - пред добива, когато Любовта е вечното настояще. Според Лютера, Любовта е „източник”, из който всичко извира и в който всичко се влива. Тоя източник е Бог, защото Словото казва: „Бог е Любов.” Тая Любов се яви, когато человечеството тънеше в блатото на развалата и нищо свято в него вече не бе останало. Какво се иска сега от нас? Съзнал ли е съвременният человек, че всичко е в Бога и Бог е във всичко? Не. Ако би съзнавал, то би се отдръпнал от пътя, в който го е вмъкнало неговото порочно сърце и мекостта на волята. Разюзданост е навсякъде и във всичко, а от нас се иска обединение в Любовта, която е център, около който всичко се съсредоточава. Приятно ми е да Ви поздравя с встъпванието ни в 4-а година и пожелавам на всеки един от нас да се старае и приложи тия добродетели в живота си. Добродетелта да е основа в живота ни, Правдата - равновесие, Любовта - наслада, Мъдростта - веселие, Истината - блаженство - и всичко друго, което ни не достига, само Този, Който води съдбините на народите със Своето зорко око, ще приложи, щом сме по Неговите стъпки. Във 2. глава, 1. ÷ 2. стих в Евангелието от Матея срещаме, че трима мъдреци от разни страни, озарени от лъчите на Божествената звезда, тръгнали да дирят Иисуса и да Му се поклонят. Тия Божествени лъчи озариха и нас, смея да кажа, че без да се познаваме, събра ни като един човек да слушаме Божественото Му Слово, да погребем старото и заживеем с Христа и за Христа. Мъдреците принесоха дарове, а ний що сме сторили за Него? И иска ли Той от нас повече, освен да Го любим? Четвъртият между мъдреците бе Богочеловекът Иисус, носителят на Правдата, Истината и Любовта: Пожелавам и ний през настъпающата 4-а година да се стараем и приложим, кой по-малко, кой повече, горните добродетели и Господ Иисус ни бъде ръководител и ни пази от ухищрението на лукавия. Както Той с търпение победи злото, така и ний с търпение да победим всяко страдание, изпитание, което би ни се наложило. Търпението калява волята. Да работим усърдно за Господа. Съзнавам - трудно е самоотрицанието от света за приемане Господа - тук трябва не борба, но воля и работа; не да се бори человек е създаден, но да работи. Всяка работа в началото е лека, трудностите са в завършека, но след всяко изпитание Бог дава и Своето благословение. Вършим ли всичко това, ще можем да кажем, че сме по Неговите стъпки. Бургас, 27 юлий 1910 година 5. Бележки за Величка Стойчева Вергилий Кръстев 1. За Величка Стойчева узнах тогава, когато започнах след 1970 година да издирвам спомените на последователите на Учителя Дънов за Школата на Бялото Братство. 2. По онова време Цанка Екимова беше започнала да преписва на пишуща машина писма на Учителя Дънов до Негови ученици. Един такъв препис тя ми предаде и след като го прочетох, реших, че трябва да проуча още по-добре тази личност. Беше Величка Стойчева. От Галилей Величков разбрах, че нейна дъщеря е Стевка Няголова, която е майка на Светозар Няголов. Тогава реших тази работа да я оставя и да се чака времето. И то време от 33 години. 3. Когато работих върху д-р Георги Миркович от Сливен и преглеждах последователно годишнините на неговото сп. „Виделина” от 1903 до 1910 г., то попаднах на 4 статии, подписани от Велика Стойчева. Споделих със Светозар Няголов за тях, той също знаеше за тях и исках да ми напише биографични данни за нея. Обеща, но не беше дошло времето за това. Това време дойде след 33 години - през 2003 година. 4. Аз ги извадих, тези 4 статии, и с тях започвам този том за това семейство от няколко поколения. Това много рядко се случва. Обикновено възрастните приятели са при Учителя, а техните деца са в света. Дори в този том прилагам една снимка с Учителя, заснет с братските деца на Изгрева. Тя бе разчетена от Светозар. Учителят е строг и е недоволен, защото от всички деца само Светозар остава докрай ученик на Учителя. Доказателство явно и показателно. И поучително за другите. Останалите напускат Учението на Учителя и отиват в света. 5. В „Изгревът”, том VII, стр. 452 ÷ 475, са публикувани спомените на Стевка Няголова, осиновената дъщеря на Величка Стойчева. На стр. 465 ÷ 466 са дадени бележки на Стевка Няголова за Величка Стойчева. Това беше магнетофонен запис, направен от Марийка Марашлиева, който впоследствие бе прехвърлен от нея на машинописен текст. Да не смятате, че това е лесна работа? Изключително трудно. Първо трябваше да се убеди самата Стевка, след това да се вземе разрешение от сина й Светозар и накрая там трябваше да отиде човек, който познава това семейство. А Марийка Марашлиева заедно със Светозар десетина години са били в групата на Петър Филипов. Така че нищо не беше случайно и случаен човек там не можеше изобщо да проникне, а камо ли да свърши някаква работа. И накрая тя се свърши само затова, че онзи, който ръководеше „Изгревът” от Невидимия свят, бе категоричен. А аз само изпълнявах нарежданията му. И накрая успях. С помощта на Небето! 6. Моите бележки са на стр. 466 ÷ 467 и 468 ÷ 469 – „Изгревът”, том VII. 7. Величка Няголова, която бе във Франция, също се включи в тази работа, като задвижи майка си, направи също магнетофонни записи с нея, които бяха публикувани, и написа очерк за Величка Стойчева и Стевка Няголова на стр. 467 ÷ 468, „Изгревът”, том VII. 8. Тогава реших да публикувам онези преписи от писмата на Учителя до Величка Стойчева. Уведомих Величка Няголова за това мое решение, а тя предупреди Светозар, за да не би да бъде изненадан. Той не реагира и запази спокойствие. В тези години много хора смятаха, че са богоизбрани да ръководят последователите на Учителя, особено след 1989 г, когато комунистическата власт падна и от само себе си се разруши. Аз за тях бях никой. И сега съм такъв. Но - дойде времето, когато беше свалена концепцията за този том и аз я осъществих. Но с участието на Светозар и сестра му Величка, Без мен те нямаше да направят нищо, а аз без тях също нямаше да мога да осъществя моя план по „Изгревът”. Накрая всичко дойде на мястото си и на подходящото си време. А онзи, който ръководеше „Изгревът” от горе, задействува всичко. 9. Писмата на Учителя до Величка и Костадин Стойчеви са публикувани в „Изгревът”, том VII, стр. 469 ÷ 475. И то една малка част от тях. 10. Величка Няголова, която живееше във Франция, беше се вече закачила за духовната верига на „Изгревът”. Тя работи, написа и ми изпрати своите спомени, които публикувах в „Изгревът”, том VIII, стр. 534 ÷ 596. 11. За Величка Стойчева виж „Изгревът”, том VIII, стр. 534 ÷ 535. Това е един много важен материал, доказващ, че това семейство остана вярно на Учителя, което много рядко може да се случи. 12. Учителят Дънов започва да дава постепенно Своите песни между двете войни: Балканската - 1912 ÷ 1913 г. и Европейската (Първата световна) война - 1914 ÷ 1918 г. Една от първите песни, които Учителят дава, това е песента „Ще се развеселя”. Той я дава за Величка Стойчева. За тази песен виж „Изгревът”, том VIII, стр, 572. 13. Дойде времето и задвижих този том. Разказах на Светозар за идеята ми и той ми предаде цялата кореспонденция между Учителя Дънов и Величка Стойчева и съпруга й Костадин Стойчев. Това е един обемист материал за проучване. Той ги извади на ксерокс копия и ми ги предаде. 14. В тези писма имаше и няколко до Костадин Стойчев. Аз ги включих към тези писма за Величка Стойчева, като ги подредих по дати. Друг начин нямаше. 15. Поместих и няколко писма на Петко Гумнеров до Величка и Костадин Стойчеви. По това време Учителят Дънов живее в дома на Петко Гумнеров. При Учителя се срещат много приятели и Той им говори, а Петко Гумнеров записва на ръка. Той е бил по професия бързописец в съда. Имало е такава професия, за да се записва бързо това, което се говори на едно съдебно заседание. Петко е записвал, после го е преписвал и го е изпращал по поръчение на Учителя до приятелите. Такава е историята на тези две писма. 16. Много от инициалите съм ги разчел и описал. Ще приложим и някои писма с почерка на Учителя. Ще се завърши много добре материалът за Величка Стойчева. 17. За мен, в моето съзнание, този материал бе много важен. Но в съзнанието ми стоеше много, много далече в годините. Ето, това е започнало да се оформя в съзнанието ми през 1970 година, а през 2004 година го задвижих и се реализира. Значи трябваше да изминат 33 години. Трябваше да се дойде до Христовата възраст, за да може Светият Дух да слезе върху този материал и да го оживи чрез Сила, чрез Власт и чрез Дух. И го възкреси в Славата Си! 18. Аз бях само един от веригата. Аз бях последният, 10-ият член от веригата, който трябваше да съедини тези 9 етапа, през които бяха преминали предишните поколения. Благодаря на Бога, че успях. Много съм доволен от себе си. 19. „Не нам, Господи, а имени Твоему дай Слава!” Това е финалът! Виж Псалом 115. Амин! 20. В протоколите на Синархическата верига на Бялото Братство, публикувани в „Изгревът”, том XI, стр. 370 ÷ 619, са отбелязани две лица със сходни имена. Единият е Илия Стойчев, който е присъствувал на съборите във Варна през 1906 г. (вж. „Изгревът”, том XI, стр. 403, 408, 412), през 1907 г. в гр. Варна (стр. 372, 380, 382), през 1908 г. в гр. Варна (стр. 387, 388, 394, 397, 399, 416, 418). Димитър Голов съобщава в „Изгревът”, том XI, стр. 481, че Илия Стойчев е от с. Угърчин, Ловчанска околия, живущ в гр. Русе. Другият е Кънчо П. Стойчев, който е роден вс. Дервент, околия Старозагорска, живущ в гр. Бургас. А съпругата му Велика (Величка) Стойчева е родена в гр. Габрово, живуща в гр. Бургас. Те са присъствували на събора на Синархическата верига във Варна през 1908 г., където има две покани за тях. Били са на събора в гр. Търново през 1909 г. (вж. „Изгревът”, том XI, стр, 426, 442), през 1910 г, в гр. Търново (вж. стр. 446, 453), през 1911 г. в гр. Търново (вж, стр. 481). В следващите събори почти не се изброяват вече имената на участниците. 21. На много места се споменава името Кънчо, Всъщност той е Костадин, но на галено и съкратено са му казвали Кънчо. В писмата Си до него Учителят Петър Дънов се обръща към него с името Коста. Това е невероятно, че българите си кръщават децата с едно определено име, но после го изменят, като обикновено го съкращават. 22. По паспорт Величка е Велика, но също се променя името на Величка. 23. За моя изненада, рождената дата на Величка Стойчева остава неизвестна.

C. ЗАСТЪПНИЧЕСТВО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЗА ПОМИЛВАНЕ НА АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ 30. Изповед от Александър Пеев До Господин Председателя на Софийския военно-полеви съд Изповед от Доктор Александър Константинов Пеев, подсъдим по наказателно дело № 1541 /1943 г. Уважаеми Господин Председателю, Понеже съм привлечен да отговарям пред Вас за едно толкова тежко престъпление, позволете ми да Ви опиша, макар и съвсем накратко, своето минало, както и обстоятелствата и мотивите, които ме доведоха дотук. Аз съм син на Костаки Пеев, виден пловдивски гражданин, пръв кмет на града, индустриалец, председател на търговско-индустриалната камара, член на привременното правителство при Съединението и дългогодишен народен представител. Като дете помня, че вкъщи се получаваше редовно голямото руско списание “Нива” с многобройните му приложения и много често ни идваше на гости руският консул в Пловдив. Баща ми беше стар русофил и в къщата ни в Пловдив се основа навремето Народната партия. Откърмен съм в една атмосфера на култ към Русия и русите като наши освободители. Още в отделенията, наред с българския език, навикнах да чета руски книги и по- късно се увличах в четене на руската литература. Вкъщи баща ни насаждаше в душите ни дух на признателност към руския народ за освобождението ни от турското робство. През 1904 г. постъпих във военното на Н. В. училище и го завърших с успех, като на 22 септември 1909 г. бях произведен в чин подпоручик. Прослужих една година на действителна служба като подпоручик в 9-ти пловдивски пехотен полк и след това се уволних, за да продължа висшето си образование в държавния университет в София, юридически факултет. Но се обяви Балканската война и аз, като офицер в строя, взех участие в 40-и пехотен полк във всички боеве на бойната линия, където бях и ранен и за отличие бях произведен в чин поручик, награден с орден за военна заслуга и с ордена за храброст IV степен, II класа и удостоен да командвам рота. След демобилизацията завърших образованието си в Белгия и от началото на 1915 г. се настаних адвокат в гр. Карлово. Както много от младежите в онази епоха, след несполучливия завършек на войната, аз се интересувах от обществени въпроси и бях социалист. Но през септември 1915 г. бях мобилизиран и вече като ротен командир, първоначално в 44-и полк, а след боевете при Каймак-Чалан, като командир на I-ва картечна рота от 43-и полк, взех най-активно участие във всички боеве при завземането на Дойран, при Битоля и при Еровете, за което бях произведен в чин капитан и удостоен с ордена за храброст I-ва класа. След демобилизацията аз продължих да адвокатствувам в гр. Карлово, където в края на 1918 г. бях избран за народен представител на комунистическата партия в XIX Обикновено народно събрание, което беше разтурено от Стамболийски през пролетта на 1919 г. През есента на 1920 г. се преселих в гр. Пловдив, където адвокатствувах до 1931 г. включително. С прехвърлянето си да адвокатствувам в Пловдив, аз се отдадох и на публицистична дейност, като започнах да сътруднича в пловдивските вестници и в някои списания, като постепенно се отчуждих от комунистическата партия. През лятото на 1922 г. и формално се отказах от членство на комунистическата партия, а през есента на същата започнах да издавам независим всекидневен вестник “Правда”, на който бях главен редактор и стопанин в продължение на три години. В моя роден град аз се увлякох в исторически проучвания, като събирах и публикувах материали от многовековното минало на града. Заедно с Директора на Народната библиотека и музей г-н Борис Дякович - археолог, основахме археологическо дружество, на което отначало бях секретар, а след това - председател. Същевременно бях избран за член на настоятелството на Дома на изкуствата и Печата, на журналистическото дружество, на адвокатското дружество и на някои други културно-просвети и организации и вземах активно участие в културния живот на града. През 1926 г., по инициативата на Пловдивското археологическо дружество, се основа с учредителен конгрес в Шумен Съюз на археологическите дружества в България, на който с участието на сегашния регент г-н професор д-р Б. Филов аз бях избран за секретар. През същата година, като влезе в сила новият закон за адвокатите, аз бях избран за член на съвета и преизбран в него до края на 1931 г,, когато напуснах Пловдив. През всичкото това време аз развивах широка културно-просветна дейност, като държах сказки на исторически теми, устройвах екскурзии до исторически места в страната, публикувах новооткритите старини, открих кондиката на пловдивския абаджийски еснаф за времето от 1682 г. до 1856 г. и Мемоарите за Пловдив на К. Д. Муравенов от 1865 г, които се публикуваха в отделни книги; написах кратка история на град Пловдив и предприемах разкопки на могили при с. Белозем, проучвания на скален надпис на непознат език в Родопите при с. Ситово и други, от които излезе съобщение в Годишника на българския археологически институт. Но от декември 1931 г. бях назначен началник на стопанските и финансови изучвания при Централното управление на Б. 3. Банка [Българска земеделска банка] в София и поради това трябваше да напусна гр. Пловдив. Съгласих се на тази промяна, макар че в Пловдив имах къща и бях добре поставен в обществото, защото чувствувах в себе си сили да бъда полезен на страната на една по-широка плоскост, и за да дам по-добро възпитание на сина си, давайки му възможност да продължи образованието си в германската гимназия в София. Бях държавен чиновник в продължение на три години, до есента на 1934 г., през което време, като началник на стопанските и финансови изучвания на Б. З. Банка, същевременно преглеждах за печат материалите за официалното списание на Банката, което излизаше два пъти на месеца, като в същото списание давах често за печат и мои оригинални проучвания върху важни стопанска проблеми от нашето земеделие, като същевременно под мое ръководство от органите на службата и със съдействието на всички клонове на Банката се извърши всестранна стопанска анкета на земеделието в България, резултатите от която също се напечатиха в списанието на Банката. Освен това аз сътрудничех редовно на софийския всекидневен вестник “Време” и често във в. “Мир” по културни, стопански и исторически въпроси. През м. януари 1934 г. по моя инициатива се основа от чиновниците при Централното управление на Б. З. Банка сп. стр. Кооперация “Подслон”, на която аз бях избран за член-делегат, който пост заемах и до средата на 1936 г., когато си подадох оставката, за да адвокатствувам. През това време редовно сътрудничех и в списание “Подслон”. От 1935 г. до 1939 г. бях непрекъснато секретар на Съюза на сп. строителните дружества в България. Написах и отделна книга за произхода и развитието на сп. строителни дружества в България; през м. май 1937 г., вече като адвокат, аз, покойният г-н Иван Тантилов и г-н Петър Алеков се споразумяхме да влезем като членове на управителния съвет на Националната кооперативна банка в София, която дотогава съществуваше само на книга и благодарение на нашите усилия бързо се разви в първокласен кредитен институт, на който аз оттогава и до залавянето ми бях член на управителния съвет и юрисконсулт. Същевременно аз бях член на управителния съвет на акционерно дружество “Терра” в София; на минното акционерно дружество “Българска руда” и в контролния съвет на няколко други акционерни дружества. През есента на 1939 г, както доста други, и аз отидох в Москва и посетих селскостопанската изложба, откъдето се върнах с убеждението, че договорът между Германия и Съветския съюз се посрещна от руския народ искрено, с радост и облекчение, и че този народ не иска да се бие. Това свое убеждение аз го споделях и в разговорите със свои приятели и бях отявлен привърженик на германо-съветското разбирателство. В този смисъл г-н Бурев ми поиска едно писмено изложение, което аз направих и му дадох. Към втората половина на 1940 г. Кр. Белев ми предложи срещу заплащане да му давам стопански статии и други новини, които той ми каза, че ги иска за Съветския съюз, и аз му ги давах. В показанията си подробно описвам как ставаше това, като даже поради обстоятелствата, при които давах тези показания в Дирекцията на полицията, на някои места в тях съм вмъкнал субективни разсъждения, и както се оказа, неверни предположения. Срещите ни ставаха редовно два пъти в месеца, но аз не знаех по-нататьк какво правеше той получаваните от мен сведения. Във всеки случай, откровено заявявам, че помежду ни не е ставало дума за събиране на държавни и военни тайни, отнасящи се до България, каквито и не съм му давал. Това продължаваше до м. февруари 1941 г. Когато германските войски през март 1941 г. минаха през България, аз бях един от тези, които считаха, че не можем да не ги пуснем да минат през нас, както и по-късно одобрявах политиката на цар Борис III за влизането ни в Тристранния пакт. Географско-политическото положение на България в онзи момент беше такова, пък и исторически несправедливостите на Ньойския договор бяха толкова големи, че за нас нямаше друг изход. Към края на м. април или през май 1941 г. един ден се яви при мен Димитър Павлов - шурей на Кръстю Белев, когото познавах като негов близък, и ми каза, че едно лице иска да се срещне с мен. Аз го попитах кое е това лице, но той не поиска да ми открие, като ми каза, че ще го видя при срещата ни същата вечер и си определихме към 8 часа вечерта да се намерим на площад “Света Неделя”, за да ме отведе. Оттам отидохме в една къща по продължението на бул. “Царица Йоанна” и Д. Павлов ме въведе в една стая на долния етаж, като ме остави сам в нея, а той излезе. Подир малко се върна с още един човек, облечен в цивилни дрехи, когото не можах да позная, Димитър Павлов веднага след това пак излезе. Този непознат на мен човек ми се представи, че е Дергачев от съветската легация, припомни ми, че сме се запознали в легацията и започна да ми разправя, че отношенията между СССР и Германия започнали да стават натегнати във връзка с настаняването на германците на Балканите, и че в своя стремеж за господство над Европа имало опасност германците да скъсат договорните си отношения с Русия и разчитайки на своята дисциплинирана, обучена и добре въоръжена армия, да нападнат Съветския съюз, и като разгромят войската му, да наложат волята си и по отношение на него, като за разширение на своето жизнено пространство откъснат и завладеят Украйна. С това, разбира се, Съветският съюз не може да се примири, и затова е длъжен да вземе всички предохранителни мерки, за да не бъде изненадан. В България, където вече са настанени германците с войските си, има съветска легация, но от една страна - понеже органите на съветската легация се намират под непрекъснато наблюдение, и от друга страна - понеже е възможно да бъде заставен Съветският съюз да отзове представителството си от България, то се налага да се организира едно самостоятелно наблюдение тук за движението на германските войски и за евентуалните техни намерения на Балканите и по-на юг. Той е чул за моя интерес към стопанското строителство в Съветския съюз, знаеше за отиването ми в Москва на селскостопанската изложба, а може би и че съм давал някои новини и сведения на Кр. Белев, и затова се обърна към мен с предложение, дали не бих се съгласил да бъда в услуга на съветското разузнаване, но не с цел да се шпионира България, а с оглед германското настаняване на Балканите и техните агресивни намерения. Вече в обществото се говореше за недоразумения между СССР и Германия. Аз счетох, че може би ще мога да бъда полезен в една такава работа и се съгласих. По своите разбирания аз бях за разбирателството между Германия и Съветския съюз, вярвах още, че те няма да дойдат до конфликт, но предвид на една такава евентуалност, като българин и като славянин, застанах на страната на Съветския съюз, и дадох съгласието си да им сътруднича. Повтарям, че агентът на съветското разузнаване изрично ми каза, че не става въпрос да се събират военни и политически тайни, засягащи България, каквито не се искаха от мен, а да се следи за настаняването и агресивните намерения на германците в България и на Балканите. След това се споразумяхме с него, че той ще дойде една вечер у дома, за да ме запознае с подробностите по работата, която ще ми се възложи, и като се сбогува с мен, излезе от стаята. Подир малко се върна при мен Димитър Павлов, с когото излязохме заедно от къщата, отидохме до “Света Неделя” пешком, без да говорим по срещата, и там се разделихме. След няколко дни агентът на съветското разузнаване Дергачев последователно в няколко срещи ме запозна с шифъра и как да си служа с него, както това е описано подробно в писмените ми показания, дадени в полицията. Той ми каза изрично, че няма да имам и не трябва да имам никакъв контакт нито с органите на съветската легация в София, нито с българската комунистическа партия, нейните поделения и функционери, и че единствената ми връзка ще бъде по радиопредавателя с Москва, където ще съобщавам всичко, което науча в кръга на така поставената ми задача, и откъдето ще съобщавам всички по-нататъшни нареждания. Това се потвърждава и от една телеграма от Москва, където се повтарят тези нареждания. Суми за разходите ще получавам по нареждане от Москва, поставени на определено място, и ще се отчитам подробно всеки месец за направените разходи, на кого е платено, за каква работа и колко остават, като се прави най-строга икономия на средствата. Всичко това е подробно обяснено в писмените ми показания, приложени към делото, и затова не го повтарям. На последната ни среща, като се увери, че съм усвоил да боравя с шифъра, вероятно към края на юни или началото на юли 1941 г., той ми даде 75 000 лв. за разходи, от които аз ще получавам по 10 000 лв. на месец, а на радиста Емил Попов ще плащам ло 5000 лв. на месец и ми каза, че наскоро ще се яви при мен Д. Павлов, за да ме свърже с Емил Попов, запознат с радиослужбата и натоварен с тази работа. След това аз се запознах с Емил Попов и работата започна. Името на Емил Попов и за неговото участие като радиотехник в работата научих едва по този случай. За никое друго лице, че участвува или че ще участвува при радиоприеманията и радиопредаванията, не ми е говорил нито агентът на съветското разузнаване, нито след това Емил Попов, тъй че останах изненадан, като прочетох в обвинителния акт, че аз, Емил Попов и Иван Джаков съставляваме някакво “звено”. Това лице - Иван Джаков, аз видях за първи път, като ни откарваха в затвора. От запитванията, които ми се правеха с радиограми от Москва, както се вижда, и от разчетените радиограми, се вижда, че те са погрешно и даже бих казал тенденциозно осветлявани от други радиостанции, и аз трябваше често да опровергавам такива неверни съобщения. Такъв беше случаят с някакво присъединение на 25-и полк към гръцките въстаници, с присъствието на германски блиндирани дивизии във Варна, към Ямбол, към Свиленград и пр. Според мен и пристигането на тъй наречените парашутисти в България беше резултат на такива неверни съобщения за вътрешното положение в страната и аз осъдих тяхното изпращане. Може би това е повлияло да се спре по-нататък тази с нищо неоправдана акция за смущение на вътрешния живот на страната. Новините си аз събирах единствено и изключително в обикновени случайни разговори с мои познати, както признава и г-н прокурорът, като пред никого от тях не съм се открил, че работя в полза на съветското разузнаване, и не считах за нужно да създавам мрежа от агенти за това разузнаване, каквато ми се препоръчваше, едно - защото не исках да ангажирам приятелите си в такава все пак рискована работа; и главно - защото не чувствувах нужда от агентска мрежа, тъй като задачата ми беше по-ограничена и аз не се домогвах до разкриването на държавни и военни новини, пазени в тайна, и даже в обикновените си разговори с моите приятели не съм си позволявал да им правя намеци, че ме интересуват такива новини. Затова бях изненадан, като получих от Димитър Павлов листчетата с щатните таблици, каквито не съм искал от никого и той не ми съобщи от кого ги е получил. Като ги разгледах вкъщи, аз разбрах за какво се отнасят, че те действително съставляват военна тайна и намерих, че не трябва да ги предавам в Москва. От една страна от мен не са искани такъв вид новини за организацията и състава на нашите войскови части, и от друга страна съобразих, че по онова време (към август 1941 г.) съветската армия се намираше в пълно отстъпление пред напора на германците, така че и общо, и в дадения момент те не могат да представляват никакъв интерес за тях. А и технически погледнато, тези щатни таблици са непредаваеми по радиоапарата, тъй като е невъзможно да се шифроват, тъй че съвсем неоснователно г-н Прокурорът твърди в обвинителния си акт, че аз съм ги шифровал и предал на СССР. Вместо това аз ги скрих в една неразрязана книга в библиотеката си, с намерението, като видя Д. Павлов, да го попитам откъде ги е взел и защо ми ги носи, но дълго време не го видях след това и така ги забравих в книгата, където са намерени при обиска. Щатните таблици бяха в Дирекцията на полицията главното обвинение против мен, и когато там ме разпитваше военният министър г-н генерал Михов, той ми каза, че те действително съставляват военна тайна и като ги съпостави с телеграмата, в която съобщавам от кои дивизии и полкове се състои новият окупационен корпус в Сърбия, допълни, че тези сведения са полишинелна тайна, тъй като те са известни на всички чинове, които служат в тези части, на техните близки и на много други лица. И в друго отношение г-н генерал Михов прояви към мен едно правилно разбиране, до което не стигнаха органите на полицията. Като ме задържаха в Дирекцията на полицията, аз обясних на началника на Държавната сигурност г-н П. Павлов, че съобщенията ми в телеграмите се отнасят до германското настаняване на Балканите и в тях се цели да се представи България спокойна, и че не желае и няма да се намеси с въоръжени сили против СССР, като се споменават във връзка с това и имената на видни генерали, политици и общественици. Разкриването на тези телеграми пред германците ще бъде, според мен, при това положение, грешка, от която могат да произлязат някои неприятни последици, и затова го помолих, ако е възможно, да не се дават на германците нито шифърът, нито моите откровени самопризнания и разкрития. На тази молба не се отдаде никакво значение и веднага бяха повикани немци, които взеха най-живо участие в дешифрирането на телеграмите и в разпитванията ми. Тогава аз, за да не изложа пред тях някои имена на видни хора, споменавани в телеграмите с псевдоними, поддържах за тях, че например псевдонимът “Журин” е един вид събирателно име, което споменавам, за да дам по-голяма тежест на съобщенията си, и че Журин е запасният полковник Ер. Василев. При явяването ми една нощ пред г-н генерал Михов, той ме запита за същото и аз не скрих от него истината, като му обясних по какви съображения не съобщавам това име в показанията си пред полицията. Той схвана веднага основателността на тази ми постъпка, и че тя се налага от положението, затова ми нареди да поддържам до второ негово нареждане същото, което бях вече казал пред полицията. Фактът, че въпреки споменаването на толкова имена на видни и по-обикновени лица в телеграмите ми, няма нито едно от тях да отговаря заедно с мен за съучастничество, е едно безспорно доказателство, че аз работех сам, и че не съм си служил с никаква мрежа или звено в тази си работа. Емил Попов беше техническото лице, което предаваше по апарата шифрованите телеграми, но и самият той не знаеше, нито на една от тях, какво е тяхното съдържание. Той понякога ми съобщаваше и някои новини, защото се бях открил пред него и той единствен знаеше за моята работа, но не му беше известно дали даже тези съобщени от него новини се съдържат в шифрованите телеграми. Колко по-малко можеше да се сметне за съучастник в някакво организирано “звено” Ив. Джаков, когото не съм познавал, а и той не е знаел нищо за мен. Впрочем очевиден факт е, че никой от моите съподсъдими днес, с изключение на Дим. Павлов и Ем. Попов, не само че не е бил в никаква делова връзка за шпионаж в полза на Съветския съюз с мен, но и не са ме познавали, както и аз не съм ги познавал и не знаех нищо за тях до залавянето на радиостанцията. Аз работех в тази насока от лятото на 1940 г. до м. февруари 1941 г. само с Кръстю Белев, на когото давах стопански сведения и обикновени новини, които научавах в приятелски разговори, а от лятото на 1941 г., след срещата ми с агента на съветското разузнаване - само с Емил Попов. Димитър Павлов го знаех, че е шурей на Кр. Белев, защото го виждах често да се движи с него, но никога не съм приказвал с него за каква и да е друга работа, освен във връзка с един двустаен апартамент в София, купен на името на сестра му. Димитър Павлов само ме свърза с агента. Моята двегодишна дейност в полза на съветското разузнаване съм описал най-подробно в показанията си пред полицията, така че считам, че ще Ви отегча, ако тук повторя всичко това, което и днес поддържам пред Вас. Работех през всичкото време сам и не считах, че е нужно да създавам някакви “звена” или да си служа с агенти, защото и сам можех да събирам в срещите ми с приятели новините, които по моя преценка можеха да интересуват съветското разузнаване, както и понеже не се стремях да прониквам в държавни и военни новини, пазени в тайна. Това се установи по един безспорен начин в полицейското дирене и затова нито един от моите приятели, имената на които се срещат в телеграмите, не е днес заедно с мен на подсъдимата скамейка. Също тъй мисля, че е установено, че аз не съм бил в никаква връзка с комунистическата партия, не съм подкрепял нейни акции, не съм подпомагал парично или по друг начин нейни членове и не съм се занимавал с тяхната нелегална дейност нито в своя живот, нито в своите съобщения. Употребявал съм в телеграмите си общи изрази, че саботажите се засилват, или че са станали арести на комунисти, само за да се представя пред Москва, че съм информиран, както и по други поводи съм го правел, но не съм се спирал конкретно нито на едно саботажно действие или да посоча, че е арестуван този или друг комунист. Тези въпроси от вътрешния живот на страната не ме интересуваха. Както се вижда от моята така очертана дейност, не е възникнал никакъв инцидент между властта и комунисти, не е пострадал никой и не са произлезли от нея за никого нийде и никакви материални щети или човешки жертви. Напротив, като уверявах постоянно Москва, че в България е спокойно и че тя няма да се намеси активно с войската си против СССР, може би и да съм допринесъл малко, за да се отклонят някои репресалии, каквито поради недоразумения или тенденциозно информиране можеха да се предизвикат спрямо нас. Цялата моя дейност се изчерпва в разменените телеграми и се характеризира напълно от новините, които се съдържат в разчетените телеграми. Подробно обяснение по всяка една от телеграмите съм дал в показанията си пред полицията искрено и чистосърдечно. Заявявам, че ги поддържам и сега пред Вас. Считам, че проверката им е потвърдила напълно тяхната достоверност, в смисъл, че аз съм казал истината, защото в допълнителните ми разпитвания не бях нито по един пункт от тях изобличен или упрекнат от тези, които ме разследваха, че не съм казал истината или че съм се опитал да заблуждавам органите на властта. Накрая на моята изповед, моля да ми бъде позволено да кажа и това, че още като бях в Съветския съюз през 1939 г., от видяното там се убедих, че въпреки миролюбието на руския народ, поради промените, които бяха станали в неговия бит и голямото строителство, което се провеждаше във всички области на стопанския му живот, този народ, ако бъде нападнат, ще се бие отчаяно и не ще допусне да бъде заробен от никого. Макар че бях отявлен привърженик на германо-съветското разбирателство, когато се очертаха вероятностите руският народ да бъде нападнат от германците, за мен, и като българин, и като славянин, нямаше място за колебание - моите симпатии изцяло бяха на страната на руския народ, с който при това България не беше във война. За мен няма голямо значение идеологията, тъй като идеологиите се менят с времето, но народите си остават и те са в края на краищата, които се бият, които страдат, и които дават кървавите жертви. Ние видяхме колко промени станаха в самата Русия от Първата световна война до днес. Обаче народът си остана същият, както го знаем описан от Толстой във “Война и мир”: с широка душа, добросърдечен, вярващ в доброто у човека и гостоприемен като славянин. В тази вече напреднала възраст, в мен заговори чувството на признателност към него, с което чувство съм закърмен още като дете, когато четях “Нива” и слушах от баща си за нашите освободители руси. При това, като стопановед, който познавам материалните сили и възможности на воюващите страни, аз още тогава прецених, че макар и да нанасяше такива големи победи на запад и на юг, Германия само в Европа не може да спечели крайната победа. Нейният естествен съюзник беше съседът й от изток и докато беше в сила германо-съветският договор, България се намираше в едно изключително благоприятно положение за затвърдяването на постигнатото национално обединение в нейните исторически граници, осъществено от Н. В. Царя Обединител. Но като пламна войната на изток, положението се измени основно и вече на всички ни се налагаше по-голяма бдителност, за да не изпаднем в същото окаяно положение, в каквото се намирахме в края на Първата световна война. Пример за това ни даваше Н. В. покойният цар Борис III, който единствен със своята мъдрост и далновидност съумя да осъществи за народа ни такива големи постижения, като запази България от пламъците на войната. Тази негова спасителна политика въодушевляваше и мен в моята работа при подбора на съобщенията ми, като се стараех да представлявам, че у нас е спокойно и че няма изгледи да се намесим активно във войната. Ако при все това, а съобщенията ми има новини, които като че ли могат да се квалифицират като държавна тайна, то извинение или поне снизхождение за мен по отношение на тези новини може да послужи фактът, признат и в обвинителния акт, че тях аз ги получавах от приятели в обикновени разговори, и то от лица, в родолюбието на които не може да има никакво съмнение, и при това, че ги предавах на една страна, с която България поддържа приятелски отношения - една велика сила като Русия, която е и наша Освободителка. Сега разбирам, че на тази възраст не е трябвало да се подлагам на това си увлечение и да се залавям с тази работа. Оказа се, че работата, с която се бях нагърбил, и за която съм изправен да отговарям пред Вас, не е била по силите и възможностите ми. Правейки това откровено признание, аз заявявам, че съжалявам и се разкайвам искрено, загдето се съгласих да сътруднича в полза на съветското разузнаване, макар и по тези подбуди, и особено за случаите, където със съобщенията си съм предавал военни и политически новини, които биха могли да бъдат таксувани като държавни тайни. За мое оправдание, както казах вече, дано послужи обстоятелството, че тях аз не съм ги дирил по непозволени пътища, а ги имах от обикновени разговори между познати - и то от приятели, чието обществено положение и цялото им минало са безспорна гаранция, че не могат да се занимават с шпионаж против България. Пред Вас стои разгънат целият ми живот, не само в последните две години, но и този от 30 години насам. На везните на Вашата висока съдийска съвест срещу обвиненията, поддържани от г-н Прокурора, може би ще намерят място и някои мои обществено-полезни прояви и дела, които да Ви послужат като основание да бъдете към мен по-снизходителни. В този съдбоносен момент аз Ви заявявам откровено и чистосърдечно, че съжалявам за това си увлечение и за цялата си дейност, която ме доведе на подсъдимата скамейка, разкайвам се и Ви моля да погледнете обективно и човешки на мен с Вашия широк житейски опит, като в присъдата си смекчите до възможния размер тежката ми участ. Оставам с дълбока почит към Вас и с надежда, че ще пощадите живота ми. 31. Показания на съпругата на Александър Пеев до Народния съд в защита на Любомир Лулчев от 20.I.1945 г. Пловдив, 20.І.1945 г. До І-я състав на Народния съд Другари, изпращам показанията ми относно подсъдимия Любомир Лулчев, понеже се намирам в Пловдив и по тази причина не мога да се явя лично в съда. С почитание: Елисавета Пеева Елисавета Д-р Александър Пеева, 52-годишна, грамотна, българка, неосъждана, вдовица, показвам следното относно подсъдимия Любомир Лулчев: През 1943 г. се възбуди обвинение срещу съпруга ми Д-р Александър Пеев за противофашистка дейност, което свърши с присъда от Софийския военно-полеви съд от 19.ХІ, с която той беше осъден на смърт и разстрелян на 22.ХІ.1943 г. Следствието и процесът по това обвинение против съпруга ми продължиха близо 7 месеца (от 17.IV до 22.ХI). С протакането на процеса бяха свързани известни надежди за съдбата на моя съпруг, предвид бързо развиващите се събития в полза на Съветския съюз и свободолюбивите народи. Забавянето на процеса е станало до известна степен и по изкуствени причини, а именно както впоследствие узнах, и поради съдействието на Любомир Лулчев, към когото се е бил отнесъл генерал Н. Никифоров за съдействие. Когато процесът срещу съпруга ми бе насрочен в края на октомври 1943 г, аз употребих всички възможни усилия да облекча, ако е възможно, участта му. Стараех се да изясня на тези, които предрешаваха съдбата му, че дейността му е била насочена изключително против германското настаняване в България и на Балканите, и не само не е увреждала на България, но е била от полза, като е способствувала за сближението на България с великата ни освободителка и с каузата на останалите славянски народи. Много антифашисти ме подкрепиха и се бориха да спасят живота на съпруга ми. В навечерието на процеса отидох и при г-н Лулчев, когото не познавах дотогава. Бях чувала, че има достъп и влияние в двореца и след смъртта на царя. Когато му заговорих защо съм отишла, направи ми впечатление, че беше много добре запознат с фактите и обстоятелствата около обвинението. Знаеше за лица и документи, заловени при обиска, които даже и в полицейския акт за обиска, проведен у дома, се премълчаваха. Разказа ми, че когато бил жив царят, е говорил с него и го е съветвал да не се избързва с унищожаването на хората, замесени в тази работа. Цитира ми, че увещавал царя да отложи с 5 ÷ 6 месеца процеса, главно с оглед на успехите на Червената армия. Бил му казал: “Ако германците вземат връх, всякога можеш да ги унищожиш, но в противен случай по е добре да не се стига до това.” “Пък и политически не е много уместно пред германците и пред обществото да се изнася в един процес участието на известни лица от държавната йерархия в това обвинение.” Каза ми, че в резултат на тези разговори Царят възприел неговите доводи и преди да замине за Германия, в началото на август, накарал тогавашния военен министър генерал Михов да вземе преписката, и въобще - да задържи делото. Тогава имах неотразимото впечатление, че това, което ми говори г-н Лулчев, отговаря на действителността, главно защото познаваше някои подробности, за които иначе се пазеше ревниво мълчание, и за които сигурно е било докладвано на царя. А и някои външни обстоятелства съвпадаха. Знаехме от г-н професор Н. Долапчиев, който следеше хода на следствието, че в началото на м. август 1943 г. бе възложено на главния прокурор при военния съд Касев да заведе дело, и че той бе нахвърлил обвинителния акт. Но после преписката по дознанието бе поискана от военния министър и задържана при него. Едва в края на м. октомври, след избирането или по германска воля за регенти, делото се задвижи пак, като сигурно е бил предрешен въпросът. Останах с убеждение, че г-н Лулчев се бе постарал да бъде полезен. Ползвам се от случая да Ви съобщя и следното: Господин генерал Михов - тогава военен министър на България, като типичен слуга на дворцовата прогерманска династическа политика, се намеси и ръководи с най-брутални и безогледни средства следствието против покойния ми съпруг д-р Александър Пеев. Военното министерство и дворецът изпратиха генерал Кочо Стоянов и подполковник Куцаров да изземат от Дирекция на полицията следствието, за да го водят те. Методите на Дирекцията на полицията им се сториха недостатъчни. Отделиха всички задържани във връзка с обвинението против съпруга ми в най-горния (IV) етаж на Дирекция на полицията и ни държаха с военни постове. Генерал Михов, генерал Кочо Стоянов и други офицерчета в продължение на 100 дни всяка нощ вземаха съпруга ми “за разпит” и от 7 ÷ 8 часа вечерта до към 2 ÷ 4 часа сутринта го терзаеха. “Да си изкажел и майчиното мляко”. Качвали са го в “Черната камионетка”, да симулират, че го водят на разстрел, и по цели нощи са го тормозели с едни и същи въпроси, да го заставят “да прави признания”. Още като заловили радиста Емил Попов, са довели немци в дома му да снемат части от апарата и им предали шифъра. (Жената на Емил Попов свидетелствува.) Лъжеха, че станцията е заловена със засичане от германците, за да обяснят, че дадоха всичко на германците и за да прикрият предателите. Във военното министерство в Р.О.* се е знаело, че залавянето е станало “по донесение”. И сигурно агентите на Р.О. могат да кажат кой извърши предателството. * Разузнавателни органи - отдел към щаба на армията, реорганизиран през 1942 г. При разпита на сина ми, воден лично от Кочо Стоянов, са присъствували и германци. Нашият приятел Александър Георгиев Периклиев - сега чиновник в Министерството на социалната политика, ми разказа, че когато го арестували в Берлин, следователят му Берке е държал в ръцете си цялото дознание по обвинението против д-р Ал. Пеев, с всички снимки на задържаните, с показанията на всички разпитвани, с текста на всички заловени и дешифрирани телеграми - всичко преведено на немски. Генерал Михов не го е спряло даже обстоятелството, че бяха тъй или иначе намесени имената на ген. Никифоров и други военни и висши чиновници. Знам, че съпругът ми – “предателят”, го е молил в интереса на България да не предава на немците шифъра поне, но той – “родолюбивият” българин, вършеше всичко, което бе в угода и от полза за германците, защото преди всичко беше техен агент и дворцов слуга. Злоба, германофилско заслепление и просташка омраза към великия руски народ и СССР прояви и при този процес и “ученият мъж” професор Б. Филов. Генерал Р. Русев, като военен министър, проведе докрай злобното и тъпото им отношение към съпруга ми. Подписаният [не се чете], народен обвинител при Пловдивския] народен съд, удостоверявам, че изложените показания са написани и подписани от Ел. д-р Ал. Пеева. (Подпис: не се чете) 20.5.1945 г. (Печат) * Вх. № 428/25.IХ.1945 г. До господин Председателя на Софийския областен съд Тук Съгласно окръжното предписание на Министерството на Правосъдието - наказателен отдел под № 2404от 17 май 1945 г, приложено представлявам Ви, г-н Председателю, нак. общ характер дело № 10/1945 г. по описа на Народния съд в гр. София, ведно с осемдесет (80) досиета, двадесет и две (22) папки с разни писмени доказателства, две (2) връзки преписи от досиета и шест бюлетина - непопълнени. Делото е готово и в окончателна форма, но без присъдата, без протокола и без мотивите, които ще Ви се изпратят допълнително. На Народния съд в гр. София Секретар: (Подпис:Д. Зарев) * № 429/27.ІХ.1945 г. До господин Председателя на Софийски областен съд Тук Съгласно окръжното предписание на Министерството на Правосъдието - наказателен отдел, под № 2404 от 17 май 1945 г, приложено представлявам Ви, г-н Председателю, нак. общ характер дело № 5/1945 г. по описа на Народния съд в гр. София, ведно с деветдесет (90) досиета и едно прекратено, и двадесет и шест бюлетини - непопълнени, с данните за самоличност. Делото е готово и в окончателна форма, без мотивите и протокола, като след идването на протокола, моля да се провери за кое от подсъдимите делото е спряно и досиетата им се извадят на лице. На Народния съд в гр. София, Секретар: (Подпис) Бележки на съставителя Вергилий Кръстев: След застъпничеството на Любомир Лулчев пред цар Борис III, то последният нарежда да се отложи делото за известно време. Но след смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г., германофилите в правителството отново придвижват процеса. И така, на 22 ноември 1943 г. биват разстреляни Александър Пеев, Емил Попов и Иван Владков за шпионаж в полза на чужда държава и за предателство срещу родината. След 9 септември 1944 г. те са реабилитирани и обявени за герои на съпротивата срещу фашистката власт, като се издадоха и две книги за тях – “Червеният ескадрон”, София, 1980, и “Тайната воина”, София, 1984. Автор и на двете книги е Недю Недев.

B. ПИСМА, ИЗПРАТЕНИ ДО ЦАР БОРИС III, ДО МИНИСТРИ, ДО КОМАНДИРИ, ИЗПРАТЕНИ И КАТО КОПИЯ ДО ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ, ЗА ДА СЪДЕЙСТВУВА 19. Писмо от Стефан Куртев до министъра на земеделието от 24.ІХ.1940 г. До Господина Министъра на Земеделието и Държавните имоти София Господин Министре, Върши се голяма грешка с тежки последици за сметка на българите от нова Добруджа и българското стопанство, и с по-голяма политико-обществена отговорност, която безспорно ще бъде приписана във ваш пасив - то е:5 (пет) милиона килограма жито за семе в Добруджа, което се взима от агентите на Хранизнос;25 ÷ 30 % от което жито е УЕМ (еврикирано) от мелници, който УЕМ 100 % не никне. Или освен, че ще бъде похабено това жито, но не ще поникне и нивите останат празни. Повдигнах тоя въпрос снощи пред Г. Кънев - главен инспектор от Хранизнос, при присъствието на Ваш представител и друг от дирекцията, той призна, че еврикирано жито не никне, но бил наредил миналата година още: мелничарите да вземат УЕМ преди житото да е еврикирано и вярва, че това му нареждане се изпълнява от увълчените мелничари, [а] нали ние и другите чиновници сме в положение на подчинени - вярвам, повдигнатият въпрос така си заглъхва. Днес по мой почин си направих анкета чрез добри стопани за разни мелници, всички потвърдиха моето мнение. Така 25 до 30 % от това семе е негодно. Има агенти, които нямат нито килограм УЕМ, но може отсега нататък да се приема отсега пристигащото. Например тук дневно идва 12 ÷ 15 тона жито, а машината има дневен капацитет 5 ÷6000 кг., две чистачки едва ще смогнат да чистят сега прииждащото жито. Това Ви донасям, изхождайки от становище на добър гражданин, желая да не бъда изложен пред дирекцията, на която сме представители и могат да ни напакостят. Н. Пазар, 24.ІХ.1940 г. С почитание: (Подпис) Стефан Куртев 20. Молба от Светозар Михайлов до министерството на войската от 12.V.1942 г. До Министерството на войската – Щаба (секция „Военнопленници”) София Молба от Светозар Стоилков Михайлов, живущ гр, Сурдулица. Родом от с. Сувойница - Сурдулишко. Почитаеми господин Подполковник, Аз съм от български произход. Имам син Новица Светозаров Михайлов, когото разгромът на Югославянската държава през 1941 г. завари в редовете на сръбската армия, а именно - в 5-а поседна техническа чета, Тържич, Словения. Същият понастоящем е пленник в Германия – гр. Таслау и носи пленнически № 30 877. Научаваме, че преди три-четири месеца са били тръгнали за родните си места, но по неизвестни нам причини били върнати обратно в Германия., Предвид на това, че той ни е единственият син и подкрепа, а ние сме вече възрастни и немощни старци, молим нарежданието Ви, Господин Подполковник, синът ни да бъде по-скоро освободен от пленничество и да се завърне в родното си огнище за утеха и радост на нас - неговите родители. Прилагаме удостоверение № 1184 от 12 май 1942 г. за българския му произход. Уверен, че молбата ми ще бъде удовлетворена, оставям с почитание: гр. Сурдулица 12 май 1942 г. [Забележка на ръка:] Четено на Царя. 21. Молба до Цар Борис III от Драга Митрева от 18.V.1942 г. До Негово Величество Царя на българите МОЛБА от Драга Георгиева Митрева от гр. Велес Ваше Величество, С присъда на Скопския полеви военен съд по наказателно дело № 55 от 1942 г. съпругът ми Георги Коцев Митрев е осъден да излежи три години и четири месеци строг тъмничен затвор, загдето на [...] декември м. г. е продал на двама турци от гр. Велес по един килограм захар на цена по-висока от нормираната, от всичко четири килограма, които са се намирали тогава в бакалницата му. Присъдата е влязла в законна сила и съпругът ми излежава вече наложеното му с нея наказание. Той е в затвора, ето вече цели пет месеци. Съпругът ми е дребен бакалин в гр. Велес и едвам насмогваше със своята дребна бакалия да изхрани шестчленното си семейство, в което от четирите му деца най-голямото е на 11 години. Вижда се от приложеното тук удостоверение, че той притежава само една паянтова къща и една нива от 7 декара. Къщата не дава никакъв доход, а служи само за подслон на семейството ни, а доходът от нивата, ако се даде под наем, не ще стигне да ни изхрани само с хляб нито 20 дни. При това положение, докато е съпругът ми в затвора, аз и четирите ми невръстни деца ще трябва или да умрем от глад, или да се отдадем на просия. Изключено е да разчитаме на някаква материална подкрепа от роднини. Най-близките ни роднини са двамата братя на съпруга ми, но и двамата са инвалиди и не могат да изхранят и себе си, а камо ли отделят нещо и за братовите си деца. Тежко е положението на моя съпруг в затвора, но несравнено по-тежко е сега моето положение и това на четирите ми дребни деца, защото съпругът ми е лишен от свобода, а аз с децата си сме изложени на гладна смърт. Не протестирам против присъдата на съда, защото не се съмнявам, че тя е основана на законите в страната, но тая присъда, високо заявявам, далеч по-чувствително засяга мене и децата ми, които не сме извършили никакво престъпление, отколкото моя съпруг, който е престъпил закона. Ваше Величество, Скопският полеви военен съд, като издаде своята осъдителна присъда, призна в същата присъда, че са налице крайно смекчающи обстоятелства за вината на съпруга ми и затова му наложи най-малкото, предвидено в закона наказание. Повече от това не можеше съдът да направи. Имайки предвид тежкото материално положение на съпруга ми и неговото многочленно семейство, съдът, не се съмнявам, би го освободил от излежаване на наложеното му с присъдата наказание, но това е вън от пределите на неговата власт. Това можете да направите само Вие, Ваше Величество. Коленопреклонно Ви моля да го направите! Направете го - за да не гладуват четирите дребни деца. Направете го - за да мога и аз наред с всички българи да се радвам, без свито сърце, на свободата на Македония, извоювана с Вашето мъдро ръководене на държавната [външната?] политика. Направете го - за да зарадвате и брата на моя съпруг- Йордан Коцев Митрев, който с пушка в ръка в Балканската война даде и двете си очи за свободата на Македония и оттогава и до днес е стопроцентов инвалид. Съм на Ваше Величество предана поданица: (Подпис Д. Георгиева гр. Велес, 18 май 1942 г. Царство България [Забележка на ръка:] Четено на Царя. Царство България Велешка община № 4444 май 1942 г. Удостоверение Велешкото Градско Общинско Управление удостоверява, че семейното положение и материално състояние на Георги Коцев Митрев - бакалин от гр. Велес, се състои: Семейно положение: Самият той - Георги Коцев Митрев, роден 1904 г.; Съпруга Драга, родена 1906 г.; Дъщеря Тана, родена 1931 г.; Син Благой, роден 1934 г.; Син Петър, роден 1937 г.; Дъщеря Боянка, родена 1942 г; Материално положение: Самият той декларирал в Района на Велешката градска община 7 декара нива, оценена на 3500 лева и една паянтова къща на ул. “Юрдан Божинов” № 81, оценена на 33 000 лева. И въз основа на махленско удостоверение, вх. № 5551 същият има двама братя: Юрдан - инвалид от Балканската война - живущ в София; и Ангел - инвалид (неспособен), живущ в гр. Велес, които живеят отделно от споменатия Георги, с когото нямат никаква връзка помежду си. Настоящето се дава на Драга Георгиева Митрева от гр. Велес съгласно заявлението й, вх. №5502, за да й послужи гдето стане нужда. Кмет: (Подпис: не се чете) Секретар: (Подпис: не се чете) 22. Молба от Иванка Тюлюмбакова до Цар Борис III от 10 юни 1942 г. До Негово Величество Царя Дворецът София Молба от Иванка Милчева Тюлюмбакова ул. “Венелин” № 27, София Ваше Величество, От една година моя брат Георги (Жоро) М. Тюлюмбаков е въдворен на местожителство в лагера Ени Кьой. Без да се е провинил в нищо, преди една година е вземат от гр. Габрово и до днес не знам защо още го задържат. Той е младо момче и добър и честен гражданин, а аз - неговата сестра, съм работничка и ето - цяла година съм принудена да работя и да му пращам и на него от моята заплата. Всичко това аз съвършено трудно понасям и моля Ваше Величество да нареди да освободят моя единствен брат, тъй като баща ми и майка ми са се поминали и ние останахме само двама да се борим от деца с живота, за нашето препитание. Като се надявам, че молбата ми ще бъде уважена, оставам с отлични почитания към Вас, Ваше Величество. София, 10 юни 1942 г. С почит: (Подпис: Иванка Тюлюмбакова [Забележка на ръка:] Четено на Царя 23. Молба от Стефан Сергиев до министъра на войната от февруари 1943 г. До министъра на войната Ст. София Молба от Стефан Сергиев, родом от гр. Пирдоп, живущ в ст. София, ул. “Доктор Лонг” № 39 За помилване Господин Генерал, Синът ми Иван Стефанов Сергиев, студент, 22-годишен, е осъден по чл. 16 ЗЗД на смърт с присъда по наказателно дело № 10/1943 г. на Софийския военно полеви съд. По зла участ той, както винаги е бил олицетворение на скромност, тих и свенлив като невинно дете, който не можеше спокойно да види най-малката рана или болка на другиго, е осъден за конспиративна дейност. Господин Генерал, Не мога да си представя, че синът ми, за когото аз и майка му сме пожертвували целия си живот, за да отгледаме него и другите три по-малки - две дъщери и един син, който сега служи в редовете на войската на Негово Величество, е способен да извърши каквото и да е престъпление, дори и най-нищожното, камо ли такова, за което законът да иска живота му. Смутено, но искрено и с тревога се питам: може ли един баща, запасен подофицер, участвувал във войните 1912 ÷ 1918 години в Първи конен на Н. В. полк, награден с кръст за храброст и с бронзов медал за заслуга на неговите бойни отличия, организиран запасен подофицер, основател на подофицерското дружество още през 1924 г, което близо 20 години е водил като секретар-касиер, и председател на гара Бойчиновци, ще отхрани син, който да се бори срещу онова, което е най-свято за баща му. Вярвах, че синът ми върви по моите стъпки, вярвам и сега, че той се вдъхновява само от онова, което е движило мене в живота. И той, и всичките ми други деца са вземали живо участие във всички вечеринки и тържества на подофицерите, за да се калят в патриотичен дух. Синът ми беше влюбен във Вазова и в неговите стихове. Ако, следователно, той е извършил престъпление срещу държавата, това може да се дължи само на лоши странични внушения, на които той се е поддал за един момент. Той е толкова млад, че има всичката възможност да се опомни, ако е сторил грешка, и да тръгне в правия път. Каква престъпност може да се крие в едно толкова младо момче, което, израснало в бедност, със своето трудолюбие и усърдие, успя да влезе в университета и да стане моя утеха и подкрепа в семейството ми, в което внасяше всичко, каквото припечелваше като частен чиновник, за издръжка на малолетните си сестрички-ученички и брат войник. С политика той не се е занимавал, нито е имал време за това. Как, по какво злощастно на обстоятелствата, той се е подхлъзнал и се е заразил от тези противодържавни идеи, които станаха причина за неговата злощастна съдба, ми е непонятно. Но аз съм твърдо убеден, като баща, който живее с неговия пулс, че отрезвението е вече дълбоко настъпило, и че ако животът му сега бъде спасен, той ще се отърси от всички пакостни влияния и ще стане искрен, добър и полезен българин, готов да служи с всички жертви на Отечеството и на Престола на Негово Величество. Господин Генерал, Като баща и човек Ви моля да прострете снисхождението си към мене и да отмените смъртното наказание на сина ми. И аз, и жена ми, и цялото ми нещастно семейство в този момент имаме само една надежда - Вашето милосърдие. София,………февруари 1943 г. [Забележка на ръка:] Казано на Царя 24. Молба от Мария Сергиева до цар Борис III До Негово Величество Царя на българите - София МОЛБА от Мария Сергиева, ул. Доктор Лонг № 22, София Ваше Величество, Една майка се обръща към Вас, една майка, сърцето на която се е свило и всеки миг ще се пръсне от мъка. Синът ми Иван Стефанов Сергиев, 22-годишен, е обвинен в конспиративна дейност по военно- наказателно дело № 10/1943 г. Прокурорът иска за него смъртно наказание. Самата мисъл за опасността, която заплашва детето ми, смразява всичките ми душевни сили. Вие сам сте баща, Ваше Величество, и сам знаете какво изпитвате, когато някое от децата Ви е болно или го заплашва опасност. А аз сега съм безпомощна дори да помилвам косите на момчето си, което за мен все още е дете, макар да е 22-годишно. Не мога с майчина ласка да укротя страха, тревогата, ужаса му, когато знае какво го чака. Не мога да си представя, че синът ми е способен да извърши каквото и да е престъпление, дори най-нищожното, камо ли такова, за което законът да иска живота му. И може ли една майка да повярва, че детето й ще върши лоши работи, когато тя го е учила само на добро? При това той е толкова млад, за да се опомни, ако е направил грешка и да се упъти в правия път, ако му се помогне. Каква престъпност може да се крие в едно толкова младо момче? Та то още не е узряло, всичко, което прави, е още неосъзнато, инак би ли хвърлило семейството си в такава тревога, би ли се само впуснало в такава опасност? Пожертвувала съм живота си, за да го отгледам - него и трите си други по-малки деца: две дъщери и един син, който сега служи в редовете на войската Ви, Ваше Величество. Работила съм за 20 лева дневно, за да им дам образование. И сега, когато милият ми и незаменим Иван порасна, и макар да студентствува, работи и ми се яви като отмяна в семейството, искат да ми го отнемат, да ми отнемат последната утеха. Децата ми са расли в бедност, недояли, недооблечени, но съм ги възпитала да бъдат добри граждани и честни хора. И колко пъти моят Иван е декламирал стихове от Вазов, каква любов е показвал към България и всичко българско! Трябва ли сега, Ваше Величество, да изпитам най- голямото разочарование в живота си, да умра със съзнанието, че синът ми е станал жертва на една жестока несправедливост? По цели дни и нощи лежа и плача: очите ми ще изтекат. Броя дните и всеки ден ме приближава към страшното, как ще се лиша от детето си, което с такава мъка, с такъв труд и с такава любов съм изгледала. Ако би било възможно, бих взела върху себе си неговото наказание, само той да ми остане, едничка закрила на другите ми деца. По цели нощи сънувам бесилки и разстрели. Непрекъснато виждам ръцете на нещастното ми дете, прострени към мен, за да го защитя. Последната ми надежда е във Вас, Ваше Величество. Вашето милостиво сърце не може да не се трогне, само като знаете, че син ми е едва 22-годишен. Пред него стоят толкова години - цяла младост, за да може да изкупи грешката, дори и престъплението, ако го е извършил, и да я поправи, като посвети останалия си живот във вярна служба на родината си. Само две думи от Вашите уста, Ваше Величество, ще спасят детето ми, за да имам сили, от своя страна, да моля Бога да Ви дари живот и здраве, Вам и на децата Ви, за доброто на България. С най-дълбоко почитание целувам Ви ръка: [Забележка на ръка:] Четено на Царя. 25. Писмо до Любомир Лулчев от Цветан Ставрев от 20.V.1943 г. Господин Полковник, Писах Ви едно писмо, но не зная дали сте го получили. Сега Ви пиша това писмо, с което ще Ви съобщя някои работи, обаче ще Ви помоля да ме запазите, да не казвате, че аз съм Ви писал. От няколко дена духът на гърците и турците е висок, всичките ядат и пият по кръчмите, и пеят, и се веселят. Една кадъна на име Емине - танцьорка в някоя кръчма в района на Трети полицейски участък, казвала една вечер в кръчмата, че всички българи, които били на служба в Беломорието, били жертва на златото и жените, и че те - леките жени, могли да се добират до някакви тайни от чиновниците тук. Има хора - длъжностни лица, които са забравили своите права и длъжности като българи, така например има стражари, дето купуват хляб на гьркините на черна борса от познати фурнаджии, а на българите, които са тука с жени и деца, никой не им дава повече от полагаемото. И хората гладуват, защото (300) триста грама хляб не им стига. Тук (800) осемстотин грама царевичен хляб на черна борса се продава по (60) шестдесет лева. В нашия район на участъка живее един подпоручик на квартира в една гръцка къща. Има и една госпожица гъркиня. Снощи я срещам на улица “фон Маршал Лист”, подире ми върви един войник. Гъркинята се обажда на [поручика]. Той каза “да”. Същата си даваше такава важност, като че ли бе съпруга на въпросния поручик. На 8 май срещу девети т. г. към 21 часа аз бях патрул с още един стражар и при пощата чувам шум. Отиваме с другаря ми на мястото и виждаме една кадъна носи хляб и заловена от един стражар от III полицейски участък - стражарят носи № 223, а името не му знам. Кадъната беше нарушила полицейския час, защото за турците и гърците полицейският час е 8.30 часа вечерта, а за българите - 12 часът полунощ. Този стражар, вместо да я заведе в участъка или да я освободи да си отиде, я води по тъмните улици за свои лични облаги или полово удоволствие. Други ходят по гръцки сватби и висят пред вратите като просяци, без да им се обръща внимание от гърците и излагат не само полицията, но и цяла България със своята несъобразителност. Друго няма какво. Хиляди поздрави от мен на Вас и Вашите хора 20 май 1943 г., Гюмюрджина С поздрав: (Подпис: Цв. Ставрев 2 пол. участък, Гюмюрджина 26. Молба от Юрдан Гачев, осъден на смърт, до министъра на правосъдието от 6.VII.1943 г. До министъра на правосъдието Тук Молба от Юрдан Костадинов Гачев, затворник в Софийския Централен затвор Господине Министре, С присъда по н. о. х. дело № 163/1943 г. на VІ-то Наказателно отделение при Софийския Областен съд бях осъден на смърт чрез обесване по чл. 36, ал. IV от ЗОСРЦ. Подадената от мен жалба пред Върховния Касационен съд, разгледана по касационно дело №556/1943 г. на І-во Наказателно отделение, днес- 6 юли 1943 година, бе оставена без последствие и като така произнесената присъда подлежи на изпълнение. Господине Министре, Аз съм вече 38-годишен и досега съм бил добър гражданин на България и винаги съм изпълнявал най-старателно всичките си задължения към държава и народ. От дълги години работя като търговец и с честен денонощен труд съм изкарвал препитанието си. Моето минало бе неопетнено до момента, в който извърших грешката, която ме изправи за пръв път на подсъдимата скамейка. Съпруг съм на млада жена и на невръстно дете и издържам престарели майка и баща. От деня, когато бе произнесена тежката присъда против мен, близките ми не знаят бял ден и нямат радост и мир. Сега, когато съм изправен пред бесилката, аз все още намирам сили да Ви помоля да счетете, че макар и тежко провинен пред закона, като разкаян грешник бих могъл да получа Височайшата Милост и затова, със сълзи на очи, от името на моето обично дете и тези, които ще оставя след себе си, Ви моля да упражните правото, дадено Ви по чл. 598 от ЗНС и ходатайствувате пред Негово Величество Царя да бъда помилван, като наложеното ми смъртно наказание бъде заменено с доживотен строг тъмничен затвор. С надежда, че тази ми последна молба ще бъде чута, оставам с дълбоко уважение към Вас: 6 юли 1943 г. София 27. Молба от Илия Янакиев Балев Молба от Илия Янакиев Балев, роден 1895 година в гр. Ботевград, живущ ул. Екзарх Йосиф № 44 А Едва изминаха три и половина месеци, откак се завърна от Франция, където е преживял 15 години, и където единствената му вина бе и си остава, че през 1937 г. е взел участие в Испанската гражданска война. Завръщането му бе утвърдено от Народното събрание и одобрено от Негово Величество Царя. На 3 юли т. г. биде задържан и отведен в три и половина часа през нощта без никакъв повод от негов страна, в V-ти полицейски участък и оттам - в концентрационен лагер в гр. Асеновград. Както във Франция в миналото, така също и в България, тогава и сега, при завръщането му, Илия Янакиев не е сторил никакво углавно или политическо провинение, но напротив-животът му тук до втората половина на 1925 г, когато е напуснал България с редовен паспорт, издаден от Русенското околийско управление, е бил само низ от величави подвизи и достойни дела за цар, род и родина. Още от ученическата скамейка той постъпва в казармите и школата за запасни подпоручици и като кандидат офицер взема дял в бляскавите победи на нашата войска. Непосредствено след войната, като млад правник и съдия, е служил всеотдайно на родното правосъдие. Неговата зла участ днес е несъмнено съвсем незаслужена, макар и да го е постигнала поради едно моментно и идейно за времето увлечение в онази далечна страна, отгдето за миг не е преставал да обича безпределно своята родина. И после, поради това моментно увлечение той достатъчно вече изкупи вината си там, по концентрационните лагери на Франция, цели две години. Със завръщането си в България Илия Янакиев не бе излизал никъде и не бе се срещал с никого, освен по изваждане необходимите му документи и направените постъпки за новото му постъпване в съдебното ведомство, и тъкмо когато щеше да постъпи на служба, той биде арестуван и отведен, и то, повтарям, абсолютно без никакъв повод и без никаква вина. И най-малкото сторено респективно неговото освобождение ще върне за втори път наново към живота: майка - 75-годишна болна старица, сестра, по-малък брат и самия него. В концентрационния лагер гр, Асеновград не се позволява изпращането на провизии. [Забележка на ръка:] Четено на Царя. 28. Молба до цар Борис III от февруари 1943 г. от Илия Кирков, баща на осъден на смърт До Негово Величество Борис III Цар на българите Молба от Илия Недялков Кирков от с. Върбовка, Севлиевско Ваше Величество, По наказателно дело № 10/1943 г. на Софийския военно-полеви съд, син ми Александър Илиев Кирков е осъден на смърт. Позовавайки се на обстоятелството, че покойната ми майка Неделя Н. Киркова е взела активно участие в подготовката на Белочерковската чета, заедно с дъщерите на Бачо Киро - в. “Утро”, бр.8314 от 5 май 1937 г. Че като народен представител от XVI, XVII и XX Обикновени Народни събрания и кооперативен деятел, служих народу честно и безукоризисно 40 години и затова имам явната му благодарност, по интензивното обработване на земята, и на верноподаническите си чувства към Ваше Величество, Моля Височайшата Ви Милост за пощадяване живота на сина ми, като бъде отменена смъртната му присъда. Февруари 1943 г. Ваш верноподаник: Илия Н. Кирков [Забележка на ръка: Казано на Царя] 29. Молба до Цар Борис III от Илия Кирков До Негово Величество Цар Борис IIІ Син съм на родолюбива майка Неделя, участница в Белочерковската чета на Бачо Киро, бивш народен представител XVІ, XVII, XX събрание, 40-годишен кооперативен деятел, баща на пет деца, единственият с висше образование Александър Илиев Кирков, осъден от Софийския военно-полеви съд по дело № 10/1943 г. на смърт, подлежащо незабавно изпълнение още днес. Коленопреклонно моля Ваше Величество дарувание живота скъпото ми чадо. с. Върбовка, Севлиевско Илия Недялков Кирков [Забележка на ръка:] Казано на Царя

А. Писма във връзка с делото срещу Любомир Лулчев 1. Нотариална декларация от д-р Стефан Кадиев До Господина Главния Народен Обвинител при Народния съд - София Декларация от Д-р Стефан Станчев КАДИЕВ, военен лекар, 48-годишен, живущ в гр. Кърджали, Щаба - 10-а пехотна дивизия, по отношение обвиняемия пред Народния съд ЛЮБОМИР ХРИСТОВ ЛУЛЧЕВ За изясняване на обективната истина относно подведения да отговаря пред Народния съд Любомир Христов Лулчев, считам за свой дълг да изнеса пред почитаемия Главен Народен Обвинител следните неща: При разни случаи, когато съм отивал при Любомир Лулчев, аз го чувах да казва следното: - Царят ми се оплакваше, че народът не искал да го слуша и че заслужавал да се вдигнат бесилки. Казах му: “Как така? Тоя народ, който ти целува ръцете, ти искаш да го бесиш?” От горното заключих, че ако Лулчев е могъл да влияе на цар Бориса, то е било в народолюбив смисъл. Друг път ми казваше: - Всякога, когато е отивал в Германия при Хитлер, му е напомняно да му казва: “В България има хора, чиито съвети са се сбъдвали. Тези хора настояват да не отваряш по никой начин война на Русия.” Вместо да каже това, Борис е казал: “Моето мнение е да не обявяваш война на Русия”, поради което Хитлер не го е послушал и обяви война на Русия.» От горното заключавам, че Лулчев е употребил всичкото си влияние пред Цар Бориса да настоява пред Хитлер да не обявява война на Русия. Доколко е бил послушан - историята е налице. Трети път ми казваше: - Там е работата, че той не всякога слуша какво му се говори. Днес слуша едно, утре - друго; днес - едного, утре - другиго. А понякога ми се сърди и с месеци не иска да ме знае. От това заключавам, че Лулчев далече не може да се смята за отговорен за всички решения на цар Бориса, макар че понякога го е слушал и съветите му е ценял. Четвърти път, след смъртта на цар Бориса, той се оплакваше по отношение на регентите: - Следят ме и телефонните ми разговори подслушват. Лулчев нямаше никакво влияние сред регентите, които не само че не са го слушали, но са го считали за неприятен. Поради това считам, че Лулчев не може да бъде държан отговорен за каквото и да било за времето на регентството. Веднъж Лулчев се възмущаваше за назначаването на Директора на Беломорието - не си спомвам името, нито дали беше Генерал Герджиков или някой друг. - Казах му (отнасяше се за цар Борис) да не го назначава, тоя разбойник. “Ще ти поднесе някаква каша, та ще има да го помниш! И ето какво направи в Драма. Лепна ти петно, което няма да можеш да измиеш, докато си жив!” Поради своята религиозно-философска принадлежност като последовател на Дънов, Лулчев се е старал очевидно да облекчава остротите в обществения живот и да се прокарва колкото се може повече човещина в политиката на Царя, като чийто съветник Лулчев е инкриминиран. Друг е въпросът доколко той е бил слушан от него и доколко следователно и самият Лулчев може да се счита отговорен пред почитаемия Народен съд за крайните решения и техните резултати. Въпреки очевидния риск да бъда подозрян в съгласуване със сенките на миналото, считам за свой дълг да поставя пред почитаемия Народен съд горните сведения. Те могат да допринесат нещо за уясняване на Истината относно един човек, чиято съдба се решава сега. Относно славянофилството на Лулчев, ще се намерят доказателства в неговата брошура на руски език: “К Великой Цели”. 22 декември 1944 година Кърджали С почит: (Подпис: Д-р Кадиев) (Следва нотариална заверка на нотариус М. Димчов, с дата 22.ХII.1944 г. и рег. № 1223/1944 г.) 2. Ръкописно писмо от д-р Стефан Кадиев до адвокат поп Георгиев Д-р Кадиев Сан[итарен] подполковник, дивизионен лекар 10. пехотна дивизия Господин п. Георгиев, Прилагам декларация относно г-н Лулчев, която може да бъде от полза при защитата му. Колкото и малко, надявам се да допринесе общо за преценка на деянията на Лулчев и за правилна насока на съдбата му. С почит: (Подпис Д-р Кадиев 22.ХII.1944 г., Кърджали 3. Писмо от д-р Мина Нотова-Узунова до Любомир Лулчев (Писмото е на официална бланка за рецепта) Д-р Мина Нотова-Узунова Очни болести ул, “Солунска” № 5, ъгъл с Ангел Кънчев тел: 2-62-48 София, 2.V.1943 г. Уважаеми г-н Лулчев, Надявах се, че моят съпруг ще бъде скоро освободен и чаках търпеливо. Малкото ми дете обаче заболя тежко от гнойно възпаление на ушите, което се усложнява и налага рискована операция. Търсих всячески връзки с господина Министъра, но не успях. Касае се за дни, даже часове. Моля, помогнете ми. (Подпис): Д-р Нотова. 4. Изложение от жените българки, омъжени за мъже евреи, приели християнството До уважаемия общественик, публицист и писател Любомир Лулчев Тук Изложение От жените-българки, омъжени за мъже-евреи, приели християнството и ползуващи се с права по член 33, алинея I, буква “б” от Закона за защита на нацията, публикуван в “Държавен вестник”, брой 16 от 23.I.1941 г. Многоуважаемий Господин Лулчев, Подписаните сме родени българки, дъщери на известни български националисти, офицери от българската армия, познати родолюбиви семейства. Изповядваме християнската религия и сме омъжени за нашите мъже-евреи преди 1 септември 1940 година - така, както това изисква и новият текст на чл. 33, ал. I от Закона за защита на нацията, публикуван в “Държавен вестник”, брой 192 от 29.VIII.1942 г. Обаче бракът ни не е сключен по християнски обред, както изисква това пак новият текст на същия закон и само поради тази формалност нашите съпрузи, макар и християни, не ще могат да се ползуват от правата, придобити вече от тях на основание чл. 33, ал. I, буква “б” от Закона за защита на нацията, и то по силата на влезли в законна сила определения, държани от коронни съдилища в страната ни, макар че отговарят на всички други изисквания на закона: са български поданици, встъпили са в брак с лица от български произход - с нас - преди 1 септември 1940 г., приели са християнството преди 23 януари 1941 г., т. е. преди влизането в сила на Закона за защита на нацията. При това, когато нашите мъже са приели християнството, бракът ни с тях бе благословен от християнската църква и като така единственият извършен някога помежду нас брак е станал християнски, тъй като покръстването има ретроактивно действие и като така би могло да се счете, че нашият брак, извършен преди 1 септември 1940 г, е християнски брак и в такъв случай да отговаря на новото изискване на чл. 33, ал. I от Закона за защита на нацията, и мъжете ни да не бъдат изключени от новия текст на Закона за защита на нацията, който изисква християнски брак преди 1 септември 1940 г. Не е нужно да изтъкваме обективните причини, по които браковете ни на времето бяха сключени не по християнски обред, защото те са общоизвестни: както у нас, така и другаде жената следва поданството, местожителството и името на съпруга си, а като логическа последица на тия формални гражданско-правни качества, добива религията на съпруга си и се венчава по религиозните обреди на неговата религия. А това се прави, за да се запази достойнството на мъжа, с оглед благоденствието на семейството. Независимо от това, нашите закони по онова време не правеха разлика и браковете, сключени по нормите на признатите от Държавната власт религии, имаха еднаква валидност, сила и значимост. Но имаше нещо по-значимо от нормите и обредите: Законите на човешката природа, законите на живота, които във всички страни закриляха и закрилят почтената любов между мъжа и жената, която еднакво е благословена от всички църкви и философско-религиозни учения, когато води към брак, към основаване на семейството - най-святата и фундаментална единица на човешките общежития. Нима за тази си законна любов, за устроените с толкова усилия и грижи семейни огнища, ние сега трябва да бъдем наказани? Кога и къде е била злепоставена тази законна любов и защо след основаване на нашите семейства ние трябва да ги рушим, когато законите на нашата страна по време на сключването на нашите бракове не забраняваха последните? Нима ние, като родени чистокръвни българки, нямаме това човешко и гражданско право, което имат и другите българки - да имаме, след като повечето от нас са доста изстрадали в живота, едно семейно огнище, както се дава това право и на еврейките, омъжени за българи, които, следвайки формалните гражданско-правни качества на мъжете си, не са обезправени и имат повече права от нас, защото са се венчали по религиозния обред на своите съпрузи - по християнски обред? Не, ние не искаме да повярваме, че законът иска и допуска това. Очевидно нашите толкова незначителни по брой случаи не са имани предвид, когато е работена последната наредба за уреждане на еврейския въпрос. Касателно нашите мъже евреи, тук е мястото да изтъкнем, че те отдавна - преди оженването им за нас, са отрасли и живели в българска среда, учили са в български училища, в български университети, преминали са през българската казарма, техни братя и бащи са принесли в жертва пред олтаря на Отечеството ни живота си, членували са само в български спортни, културни и друга позволени от законите на страната ни организации, а чрез нас и с нас, те са се напълно сраснали с нашия бит, традиции и история. Бракът им с нас е логическа последица на пълното им общение с всичко българско - живели й възпитани така, те не можеха да се оженят за други жени, освен за българки, пренебрегвайки, пропити от идеализъм, материалните облаги, които браковете с еврейки им предлагали. Най-после, ние имаме една народна поговорка, която напълно покрива нашата теза: “Откъде си? - Откъдето е жената.” Но има нещо по-тягостно за нас. Това е съдбата и положението на нашите деца. Ние сме създали поколение - всяка от нас има по едно, две, три и повече деца - родени от нас - майки българки и мъжете ни евреи. Тия наши деца бяха признати по силата на член 15 от Закона за защита на нацията - пак въз основа на влезли в законна сила определения, държани от коронни съдилища - за лица от български произход. Но по новата Наредба за уреждане на еврейския въпрос, публикувана в “Държавен вестник”, бр. 192 от 29.VIII.1942 г, по която се отнемат правата и на мъжете ни, нашите деца се третират вече като лица от еврейски произход. Може ли такива законни постановления да изменят биологията и да определят расовия произход - като веднъж сочат едни лица от една раса, а впоследствие същите лица - от друга раса? - Питаме се защо нашите деца трябва да бъдат ограничени от Закона за защита на нацията и третирани така, както са третирани всичките лица от еврейски произход на общо основание, но никъде не можахме да намерим обоснован, а и почти какъвто и да било отговор на тоя наш въпрос и недоумяваме, като започнахме да считаме себе си за изпаднали в психическо разстройство, а всички други, които не могат да ни отговорят, трябва да считаме по-прави от нас. Нима тия деца преди раждането им не са прекарали деветте месеци в утроба на майка българка? Нима те още от люлките си са чували друга реч, освен кръшната българска реч - матерния си български език? Нима тия деца не са откърмени от гърдите на майки българки? Нима тия деца могат да имат друг психически строеж, освен българския? Не сме ли ние - майките, които провеждаме традициите вкъщи? Трябва ли да се отрече възпитателното въздействие на майката върху поколението? В нашите народни песни не се ли възпява майката, когато се слави някой герой? В колко песни, в кои епопеи се говори за бащата, когато се бележи някое лице - било с добри или лоши качества? Къде и от кого трябва да търсят закрила тия невинни дечица, които са сраснали с всичко българско, които са прегърнали като единствени българския семеен бит, българските традиции и българската славна история? Най- после, нека ни бъде позволено да зададем въпроса, който е повик на невинните душички на нашите деца, без да се счете изпадане в нечовешка дребнавост: нима децата на майките еврейки, омъжени за българи, могат да бъдат по-чисти българи от нашите деца? А децата на смесени бракове помежду еврейки и българи, поради предвидени формални предпоставки в Закона за защита на нацията, се третират като българи поради това, че майките им, следвайки формалните гражданско-правни качества на мъжете си, и като така венчани по тяхната религия - християнски брачен обред, са изключени от ограниченията и задълженията, предвидени в Наредбата за уреждане на еврейския въпрос. Действително съществува правната норма, правният принцип, че незнанието на един закон не извинява никого. Но незнанието на кой закон? - Отнася се до съществуващия такъв. А ние не знаехме преди 5, 10, 15 и повече години, когато сме встъпили в брак с нашите мъже евреи, съществуващите тогава закони, а не знаехме, че ще бъдат създадени закони, които ще ни ограничат, както днес. Ако да бяхме поне подозрели такива законоположения, ние не бихме встъпили в брак с нашите мъже евреи, за да предпазим нас и децата си от тоя тормоз, който днес трябва да търпим, след като сме се родили в България и чисти българки. Ние започваме да се питаме къде трябваше да се родим като българки, за да бъдем освободени от тия ограничения и задължения, които днес трябва да понасяме заедно с мъжете ни, а най-вече и децата ни? Че нали тая страна е нашата татковина, за която нашите бащи са се били на бойните полета? Коя страна и кой народ може по-добре да ни разбере от нашия народ, от пълния с душа български народ? А щом е така, няма ли хора в тая страна, които да вникнат в толкова изстрадалите ни български души, да се проникнат от съзнанието, че спрямо нас е направена, вероятно неволно, една неправда, и че тази неправда трябва да се поправи, с оглед целостта на българския народ? Правилно и правомерно би било законите да имат действие занапред, още повече, когато се касае до един такъв закон, който поставя на карта съществуванието на основната единица на човешките общежития - семейството. Ние не допущаме и не искаме да вярваме, че в нашия народ не ще се намерят големи българи, които, застъпвайки се за нас - онеправданите неволно българки, няма да се застъпят пред отговорните места и лица в нашата страна, щото да се поправи тази неправда, още повече, че се касае за около 40 (четиридесет) семейства в цялата страна, най-вече като се има предвид, че първата редакция на Закона беше освободила нашите мъже от ограниченията и задълженията, предвидени в новата наредба, защото законодателят беше схванал, независимо от политическата конюнктура на страната, че ние - тия бракове с мъже евреи, сключени тогава, когато не съществуваше еврейският въпрос, не могат и не трябва да бъдат подведени под общите ограничения и задължения, указани в Закона за защита на нацията. При това в тия наши - около 40 - семейства, живеят освен нас и нашите деца, но още около 300 лица от чист български произход, за материалното съществувание, и въобще за издръжката, на които се грижат нашите мъже евреи. Тия около 300 лица българи са: наши деца от първи бракове с лица от български произход (такива има около 18 случаи помежду нас), които доведени наши чисто български деца, при встъпването ни в брак с нашите мъже-евреи, бяха приети от последните като свои деца, не бяха ограничени тия деца касателно тяхната религиозна и българска битова свободи. Освен тия наши доведени деца, които са вече доста пораснали - в гимназиите или в университетите, с нас живеят - в почти всички семейства, наши майки, наши бащи немощни, наши по-малки братя и сестри, като за последните нашите мъже евреи полагат грижи не само за прехраната, но и за образованието им, възпитанието им, за професионално създаване и пр. Доскоро живеехме с надеждата, че нашите мъже, а косвено и ние, ще получим правата си, обаче от няколко дена ние живеем с ужаса и отчаянието, с които живеят и всички лица от еврейски произход, защото нашите мъже започнаха да получават от Комисарството за еврейските въпроси съобщения, с които им се отказва признаването на правата по чл. 52 от новата Наредба за уреждане на еврейския въпрос и като така вече всички срокове, които са текли за лицата от еврейски произход, започнаха да текат и за нашите мъже. А с това в нашите български домове вече ще се прилагат всички ограничения и задължения по Закона за защита на нацията. Ето защо, като имаме предвид, Уважаеми господин Лулчев, Вашите хуманни разбирания, Вашите здрави разбирания за правда и справедливост, Вашето име всред много наши обществени среди, ние Ви молим най-почтително, щото да се застъпите за нас и нашите деца, да накарате да се позамислят за съдбата на Ваши родолюбиви сънароднички българки, като бъдат уважени и признати на нашите мъже евреи правата по член 33, алинея I от Закон за защита на нацията, които права бяха вече признати по силата на влезли в законна сила определения, постановени от Коронни съдилища, от името на нашия Върховен вожд, като с това бидейки нашите мъже освободени от ограничения и задълженията, предвидени в Закона за защита на нацията и в издадените въз основа на същия закон наредби и заповеди, и ние, следвайки тяхната участ, ще бъдем освободени от същите ограничения и задължения и ще се ползуваме от всички права, с които се ползуват и останалите български жени и майки, а и жените еврейки, омъжени за българи. Уважаеми господин Лулчев, щото да се застъпите и за нашите деца - тия невинни в нищо Божии същества - и те да бъдат изключени от ограниченията и задълженията, предвидени в същия закон - те са деца, родени и възпитани от майки българки - обстоятелство безспорно, както е безспорно и обстоятелството, че майки на родените от другите смесени бракове деца са майки еврейки. И ние не искаме нищо повече, освен нашите деца да имат участта поне на тия деца, родени от бракове между еврейки и българи. В заключение, ние си позволяваме да вярваме, че Вие, Уважаеми господин Лулчев, ще разберете основно трагедията на Вашите сънароднички българки, и като така смеем да очакваме поправяне на неправдата по отношение на нас - чрез Вашата просветена интервенция. София, 9 декемврий 1942 г. С дълбоко към Вас уважение, за всички подписваме: 1) Екатерина генерал Иван Бобчев-Йосиф Соломонова; 2) Росица о. з. подполковник Шикова-Пизанти; 3) Димитрина полковник Донкова-Самуилова; 4) Цветана полковник Тодор Божилова-Димитьр Стражмайстер; 5) Елена о. з. капитан Александър Генчева - адвокат Евг. Шаулова; 6) Койка Генчева Калева - Марко Бенбаса; 7) Николина Величкова Миленкова-Лука Ландау; 8) Вера Апостолова Георгиева - Антон Аронова; 9) Надежда Тодор Величкова - Мартин Голдщайн; 10)Станка Методиева Евстатиева - Гаврил Калова; 11)Анна Белева - Л. Волкенщайн; 12)Евгения Николова Данева - Симеон Бехаров; 13)Радка Виделова Петкова - Розенфелд; 14)Венета Крайчо Чуклева - А. Левиева; 15)Калина Тодор Маркова - Йосиф Азисова; 16)Елена Христова Кацарова-Поликарова; 17)Стефана Въличкова Търхулева - Максим Якова; 18)Таня Георгиева Чанева - д-р Мартин Алкалай; 19)Д-р Ксения Скачокова - инженер Алкалай; 20)Ирина Иван Миринска - д-р Рубенов; 21)Пепита Иван Пеева - Андрей Фархи; 22)Божана Стефан Мандалова - Филип Мишонова; 23)Юстина Станиславова - Х. Макс; 24)Александрина Петрова Тончева - инженер Д. Мойсеев; 25)Зорка Нешева Райкова-Венелинова; 26)Иванка Иванова Петрова - Александър Пинкасова; 27)Лилия Минчева Антонова - Зилберщайн; 28)Лучка Петрова Гутова - Павел Яков Розен. 5. Осветление от равин Даниел Цион от 16.ХІІ.1944 г. Вх. № 66/16.ХІІ.1944 г. До Господина Председателя на Върховния Народен съд Тук Осветление от равин Даниел Цион, председател на Върховния еврейски духовен съд, живущ в София, ул. Искър №15 Относно дейността на задържания общественик Любомир Хр. Лулчев кв. Изгрев, София Господин Главен Обвинител, Позволете ми да дам следното кратко осветление относно дейността на задържания общественик Любомир Лулчев, полковник от запаса, София: В качеството си на равин и председател на Върховния еврейски духовен съд, съм се обръщал многократно за съдействието на г-н Любомир Лулчев да ходатайствува пред цар Борис, пред другите членове на царския двор, както и пред министрите от миналите правителства, да се облекчи положението на евреите в България, както и да се спре пъкленото им намерение да пратят българското еврейство в Полша. Господин Лулчев предприе редица сполучливи застъпничества в полза на евреите в България пред тези висши инстанции и лица и тези негови застъпничества успяха да допринесат за предотвратяването на крайните намерения спрямо еврейството и да се облекчи участта му. Отнасях се за застъпи и чество към г-н Лулчев в полза на еврейството, защото знаех, че той е човек с миролюбиви разбирания за живота, човеколюбив, демократ и при многократни разговори с него съм слушал да изказва своите убеждения относно демократизма, славянолюбието - братско отнасяне към съседите, и винаги е държал за пълен неутралитет на България. Познавайки го като такъв и като активен деец в това направление, си позволих да разкрия наболялото си сърце пред него. И аз зная, че той свърши твърде много човеколюбива работа сред властниците на мрачния фашистки режим. Това като Ви донасям, моля Ви, господин Главен Обвинител, да се вземе под внимание при преценяване дейността на г-н Любомир Лулчев всред властниците на миналите режими. Уверен в пълната справедливост на Народните обвинители и на Народния съд, оставам с отлични почитания и пожелания. Равин, Председател на Върховния еврейски духовен съд (Подпис). Дан. Цион София, 16 декемврий 1944 г. 6. Заявление на Яхиел Елиезер Давид от 20.ХІІ.1944 г. До господа защитниците на г-н Любомир Лулчев Долуподписаният Яхиел Елиезер Давид (Буко), живущ в град Бургас, улица “Богориди” № 15, заявявам, че съм готов да свидетелствувам с факти и доказателства за услугите, които г-н Лулчев е направил на мен и на сънародниците ми от град Бургас, а именно: 1) Той е използувал влиянието си само за Доброто, Справедливостта и Истината и не е допуснал да бъдем принудително изселени от град Бургас. Имаше нареждане за изселването ни от гр. Бургас и със съдействието на г-н Лулчев се отмени това нареждане. 2) Беше решено да се продадат на публичен търг скъпоценностите от еврейски произход в Бургас. И това се отмени чрез съдействието на г-н Лулчев. 3) Също така той е помогнал на някои мои сънародници, когато са били изнудвани от силните на деня през време на фашисткия режим. Господин Лулчев е помогнал чрез своето влияние да не бъдат изнудвани. 4) Давал е винаги добри съвети и не е присъщо на характера му да дава лоши съвети на когото и да било. Има и много други факти, които доказват, че г-н Лулчев не е бил съгласен със Закона за защита на нацията и с всички други противозаконна на фашисткия режим. И всички тия услуги г-н Лулчев е правил безкористно, без никакво възнаграждение - от благородство искрено желание да съдействува на всички угнетени. София, 20.ХII.1944 г. С почитание: (Подпис: не се чете) 7. Писмо от село Елена от 25.V.1942 г. до Любомир Лулчев с. Елена, 25.ХІІ.1942 г. Любезни брат Лулчев, С това писмо Ви се обаждам от с. Елена, след като за няколко дни бях приет и служих като трудов редник в 8-а трудова дружина при укрепената височина Дервишка могила, турската граница. Службата ми беше от 15 ÷ 18 т. м., като на 18-и Контролна комисия в гр. Свиленград ме уволни от военна трудова служба. Тук относно хлебната дажба научих следните работи от общ[инското] управление. Преди малкото увеличение, което се даде, се давало на земеделските производители по 100 грама, а на чиновниците - по 160 грама брашно! Сега с увеличението на всички се дава по 225 грама за възрастен човек. Както виждате, брат Лулчев, дажбата е още далеч от определената 400 грама брашно за жител от селата. Никола Захариев не зная дали е споходил помашките и турски краища в Родопите. Мисля, че днес ние, българите, трябва да въведем такъв ред, в който еднородци и иноплеменници да почувствуват една по-голяма справедливост от преди, а да не се третират иноплеменниците мащенски, защото и те са български поданици, носещи наравно с другите правата, но и тяжестите. Ако господин министърът е ходил в горепоменатите краища, би видял троскотът от нивите да се приспособява за храна на хората и би чул, брат Лулчев, и преди Ви бях писал за тези турци, но изглежда, че днес те са оставени на произвола, защото и до днес те плачат по Старозагорско, Новозагорско и другаде за малко храна, откъдето им продават, не, но ограбват за малко царевица, като тая достига до 500 лв. крината! Пиша Ви пак, защото вярвам, че чрез Вас Бог ще помогне на тези онеправдани, тъй като стопанският ми областен директор говори да не се занимавам с работи, които не ми били преки задачи, а да се занимавам с изпълнението на засяването, тогава, когато има хора като горепоменатите и троскот им не достига за храна, та камо ли да имат семена за посяване, когато и добитъкът им е измрял! Брат Лулчев, в сведенията, които Ви давам, ще гледам да бъдат достоверни и точни, защото от миналите ми писма Ви писах прибързано, от едно мое пресмятане, че дажбата се увеличава с още 160 грама, т. е. на 320 грама, което не е вярно, и за други неща ще гледам да съм точен, защото ми е съвестно да си играя с Бога, Който помага, като Ви давам такива сведения, с които ще изложа и Вас. Моля за извинение, брат Лулчев, и за предългите ми нечетливи писма, но моля Ви за подобрение участта на всички турци, евреи, арменци и други в България, които трябва да се поставят на равни правови начала, да живеят у нас, а да не се изоставят или да се произволничи над тях! 8. Писмо от свещеник Н. Димитров от 8.ІІІ.1943 г. до Любомир Лулчев Любезни брат, Нямам друг човек, на когото да се оплача, освен на Вас, като вярвам, че ще имате някой приятел депутат, когото помолете да повдигне въпрос за едно семейство в гр. Видин. Накъсо, историята на това семейство е следната: Иван Чонос - адвокат в гр. Видин, сега интерниран, загдето имал славянофилски идеи. Жена му и майка му засега са интернирани. Синът им Боян беше арестуван и подкаран за интерниране, по пътя избягал от полицията. На 15 ÷ 16 февруари 1943 г. Плевенският военнополеви съд го осъди на смърт, задочно. Преди няколко дена е заловен и сигурно скоро ще бъде екзекутиран. Няма ли човек, който да помогне на това многострадащо семейство? Няма ли кой да повдигне въпрос и ако друго не може да се направи, то поне да се отмени смъртната присъда на Боян, който едва преди няколко дни е навършил 21 години? По Видин се говори, че един продавач, заловен в голяма спекула, бил осъден на смърт и присъдата била отменена поради милионите, а този младеж - няма кой да се застъпи за него и за неговото семейство. Направете нещо, което можете, пред ваши приятели, да се спаси един живот и да се помогне на едно страдащо семейство! Човещината изисква това от нас. С бесилката няма да се постигнат никакви добри резултати, а ще има по-голямо озверение. Любовта е сила, която може да смекчи и най-озвереното сърце. Уверен, че ще направите всичко потребно, за да се помогне, оставам с братски поздрави: (Подпис) Свещеник Н. Димитров. с. Гурково 8.ІІІ.1943 г. [Забележка с почерка на Любомир Лулчев:] Царят обеща. 9. Писмо от д-р Давидова от 22.V.1944 г. до Любомир Лулчев 22 Май 1944 г., град Видин Любезний брат Лулчев, Вярвам да сте получили едно писмо от сестра Иванка - жена на поп Никола Димитров от с, Гурково-Видинско. Последният е арестуван от 1 месец време, а жена му - от 3 недели. Подозират, че е приемал нелегални и че ги е нахранил. Изглежда, че той признал това, но нищо повече не е направил. Описали са му всичко вкъщи, където оръжие и др. неща не са намерени. Води се следствие, но делото още не е излязло. Децата са при брата му. Изобщо не знаем защо толкова време мина и не го освобождават, като в нищо не е замесен. Пиша Ви, за да знаете положението и каквото може, да му помогнете. Кога ще има мир и защо се бави? Вярвам да е добро положението на България, но все пак бих Ви попитала: за България лично как сме? Въпреки че вярваме в добрия край, но много тежко понасяме това напрегнато състояние и това несигурно положение. Съсипаха се толкова хубави градове и защо? Как ще се поправи всичко това и кога? И дали ще се поднови животът в стара София? На същото място, където сега е само развалини? Просто не ни се ще да дойдем и да видим тази печална картина. Живеем още със старите впечатления. А на Изгрева кога ще се съберем? Тук минаваха много неприятелски самолети на път за Румъния, но от няколко време ги няма. Дано да не ги виждаме вече. А месец май е прекрасен сега. С най-искрени поздрави на Учителя, на всички братя и сестри от с. Мърчаево и Вам, като се надявам скоро да се видим в мир. Ваша с. в Г. [сестра в Господа] Д-р Давидова За отговор до мене: ул. “Х# Спасова” № 11 - Видин Р. S. Аз съобщих и на Учителя за брат Никола, но нали той имаше слаба връзка с Изгрева, не мога да настоявам за помощ, защото и не зная как е точно положението; доколко наистина той е невинен. Затова Вие Му съобщете положението на нещата, ако обичате, пък каквото можете, Вие сторете, а останалото ще оставим на Господа. Дано само Бог му покаже къде е грешката, която е направил, и да се поправи в съзнанието си, и нека всичко да бъде за слава Божия. Днес видях големия му син, доста е загрижен, а малкият само си играел - дете! Съща. 10. Писмо от гр. Дупница от 9.V.1943 г. до Любомир Лулчев 9.V.1943 г. гр. Дупница Уважаеми Господин Лулчев, Благодарение на Вашето застъпничество, днес аз се намирам в средата на моето семейство. За Великден бях освободен от затвора, един от малкото щастливци. Моля за извинение, че не Ви се обадих досега, причина за което е мисълта ми да дойда скоро в София и лично да изкажа благодарността си. Макар и малко късно, моля Ви да приемете както на семейството ми, така и лично моите благодарности за доброто дело, което направихте. Цялото семейство коленопреклонно благодарейки на Бога за всичката Му милост, молим да Ви дари със здраве, бодрост и дълъг живот, за да принасяте добрини и правите добри дела, както на нас. Зная, че Вие сте много зает и времето Ви е твърде скъпо, но ще Ви моля да ми разрешите да дойда при Вас, за да изкажа лично благодарността си. Вярвам, че това Ваше благоволение няма да ми бъде отказано и ще чакам Вашето разрешение, тъй като аз скоро ще трябва да дойда в София. Като изказвам още един път моите и тия на семейството ми благодарности, оставам с отлични към Вас почитания: (Подпис Н. Иванов 11. Писмо от село Саранци от 22.V.1944 г. до Любомир Лулчев 22.V.1944 г. с. Саранци Брат Лулчев, Тошо е свободен, но се срамува да дойде. Доста му говорих, но не зная на негово място аз бих ли дошел. Тук, в село Саранци, стана много лошо. Има жандармерия конна и пеша, има и бронирани войски. За София пътуването е почни невъзможно, особено на подозрителни като ... Нощните засади и секретните постове се правят около моята квартира и постоянно чувам нощно време подсвирквания. В селото с бронираните части е дошъл и един агент, който беснее по село, ходи с тояга по село и бие всеки, който му попадне, без разлика: вчера е бил един шофьор, тази сутрин - кметския наместник на с. Макоцево. Бил е много ученици, и то без причина, само защото така му е кефът. Учениците го мразят, скърцат със зъби, войниците го мразят и се заканват да го стрелят, мразят го учителите, изобщо, няма човек от селото, който да не го мрази. Един войник ми разправя, че са го взели специално да бие, да измъчва с електрически ток. В другите села е бил много невинни стари хора, разправя ми все същият войник от същата част. Селото прилича на войнишки лагер, навсякъде срещаш войници с каски, бомби, пистолети, картечници и пр. Цялото е обродено с войнишки постове през 100 ÷ 200 метра. Има и един месар от бронираните части, който също ходи с тояга из селото. Като че селяните са говеда. И общото мнение на всички е, че тая прекалена строгост, тези началства с тояги, тези боища и пр. и пр, са институти за създаване на шумкари. Всички отвън са против шумкарите, а в душата си им съчувствуват и са на тяхна страна и казват: “От хубаво не са станали, и нас като тормозят, и ние ще станем.” Водачът на шумкарите, които запалили гората (както разправят), убили го и главата му набили на кол и я разнисали по околните села да я гледа населението. Но това дава обратни резултати, фактите говорят това. От село Усоица, където терорът е много по-голям, защото почти цялото село е комунизирано, изнесли са храна на шумкарите в гората. А в Саранци, тъкмо когато имаше най- много войска, разправят, че слезли шумкари и взели хляб, но мен ми се струва, че тези шумкари са преоблечени агенти, за да оправдаят и засилят терора. Едно момиче - сестриче на един арестуван, е викано в Новоселци и бито до насиняване и после го пуснали. Мисля си: “Да ни бият англичани, американци и шумкари - донякъде разбирам, но да ни бие властта - не разбирам.” Скоро ще видите, както отива положението, ще стане неудържимо. Често си мисля за Вас и Вашия народ, на когото главите на колове набиват и Вие сте спокойни в Мърчаево, изучавате Божественото учение. Вие ми казахте, че тези хора, защото нямали връзка с Вас, затова така ги мъчели. Един глас ми подшушва да се подложа на този терор аз, който имам връзка с Вас, за да се загрижите за останалите. Рядко слизам всред село, само по работа, но когато се завърна, бивам разсипан от мъка и жалост, че бият и тормозят идеалистите на България, става все повече и повече както в турско. Сещам се ония песни, където възпяват юнаци, на които турците набили главите на колове... Бих искал да дойда да Ви разкажа всичко, всичко това, което съм Ви написал е нищо, но се заяждат комендантите и не ме слушат. Тошо снощи си дойде и ми казва, че господин Калфов ставал министър-председател, зная че Ви е приятел - имайте в предвид арестуваните ученици, майките им са със зачервени очи, сега били преместени в Сливенския затвор, а трима не ги знаят къде са и семействата им са изселени от селото. Направих това, което смятам, че трябва да направя - от скромните си средства изпратих на жените им 500 лева, утешавам близките им, че щом падне това правителство, ще ги освободят и ето, на Вас пиша. Мисля за терора в селото да пиша на регентите и министрите, но мисля си - да не напакостя повече, а много ми е неудобно и съвестно да пиша анонимно. Всичко това не се отнася до мен, защото рядко излизам из селото и всичко идва до мен, чувствувам се виновен, че не съм направил всичко за премахването му, вероятно докато пристигне писмото ми, и аз ще дойда, ще измисля някакъв повод да ми дадат открит лист. Може би и Тошо утре ще дойде. Той вече мене не ме слуша. Вие сте за него още авторитет. Харчи много, разпилява си времето, а от друга страна няма сила, постоянно му се спи, кракът го боли. Нищо не обеща! Хайде, приеми най-сърдечните ми поздрави: Йордан Р. S. И по другите военни части, пръснати по селата, имало по един агент, когото наричали “марисчия” - бияч. Разправят, някъде към с. Негушево и из землищата на околните села имало много трупове незаровени, избити от властта. Не пущат говедата да ходят надалече из полето, само до 1 километър около селото, затова говедата остават гладни, от друга страна - храна няма да ги хранят вечер, понеже е взета от държавата, от това има подмолно недоволство. Агентът, за който Ви писах по-горе, бие и казва: “Оплачете се!” 12. Писмо от гр. Варна от 25.ХI.1943 г. до Любомир Лулчев 25.ХI.1943 г. Варна Любезни брат Лулчев, Макар, че вчера Ви писах писмо относно интернираните комунисти, днес ми се наложи пак да Ви пиша и помоля за нова услуга. Съзнавам, че Ви обременявам и безпокоя, но налага ми се пак да Ви пиша и моля! Моята племенница, когато през тази пролет била при Вас, Ви казала, че нейният по-голям брат е войник и като вегетарианец е поставен при много трудни условия. Вие сте обещали, че можете да му услужите, като се нареди да му се облекчи положението. Тогава обаче по един естествен начин му се нареди и той благополучно завърши службата си. На 10.ІХ. т. г. се уволни и постъпи студент в тукашната академия. Днес обаче получи повиквателна заповед за войник в етапна дружина, която се формира в 8-и полк - Варна, и която ще бъде изпратена в Сърбия. Тук става ясно, че той ще бъде поставен: Първо, на военна обстановка и второ, който далеч от дома си, ще бъде затруднен с вегетарианството, което е опазил през двегодишното си служене като редовен войник в полка, благодарение на близостта му с домашните. Трето, той току-що постъпва в училището, което ще става нужда да се прекрати. Като Ви пиша това, аз и моят племенник Ви молим, ако трябва и ако може, да му се отмени мобилизационното назначение, за да продължи образованието си. Той се казва Ангел Тодоров Ангелов - ефрейтор от 8-и пехотен прим. полк., Варна - 4 пр. Беловска дивизия, III-та армия.... Полковият му командир е полковник Михаил Беджев, Дивизионният му командир е генерал Георги Ковачев. Командир на армията е генерал Никола Стойчев. Любезни брат, като Ви пиша това, аз моля Вашата услуга, както казах и по-горе, ако трябва и ако може, защото аз не знам дали може и трябва да бъде освободен. Предоставям Вам напълно. Оставам с братски поздрав и почитание, Ваш Михаил ул. “С. Радулов” 24, Варна Много здраве от братята и сестрите - Варна, и нарочно - от сестра Василка. Тя казва здраво да държите там, защото и ние тук ще Ви помагаме! Същият. 13. Писмо от Атанас Николов от Севлиево до Любомир Лулчев Севлиево, 26.I.1943 г. Любезни брат Лулчев, Отдавна не съм се обаждал. С настоящето искам да Ви помоля, ако е възможно, когато действувате за в. “Братство” и “Житно зърно”, да не забравяте в позволителното за “Братство” да се спомене непременно и в. “Фратецо”*. Добре ще да не го спираме. Да излиза отвреме навреме, макар и много рядко. В настоящия момент все играе и той една малка роля. В България го получават редовно близо 800 ÷ 1000 души, а в странство, макар война, той се търси и чете от доста абонати (в Италия - около 50 души; Португалия - над 20 души; Унгария - 20; Швеция - 10 и др.), а пък каквото даде Господ, това да бъде. Той (вестничето) сега се търси от нови есперантисти, и всеки ден получавам писма да им го пращам. Второ, искам да ви съобщя някои събития, които стават в нашия край напоследък. Полицията тук миналата година погна комунистите младежи в училището (гимназията) и в резултат се получиха няколко нелегални, избяга едно момче, към него се присъединиха още няколко, също гонени и бити от джелати-те в участъка. Вече година време се мъчат да им влязат в дирите и не могат. От около 20 дена насам те арестуваха няколко ученици, няколко цивилни и уж хванали едно нелегално момче, което били толкоз много, че си замина преди няколко дена в болницата. Другите са бити също така много и изпратени в Плевен за разследване. От сегашното гонение избягали двама души в неизвестност. Единият от тях се върнал и предал, понеже заплашили баща му и майка му, че ще ги интернират, ако не се предаде. Сега пак ходили по селата и всеки ден докарвали по няколко души арестувани. Хората от този край доста са настръхнали. Като че ли самата власт, самата полиция подготвя почва за една утрешна междуособица, което е много страшно и лошо. Ако не ги гонят толкова много, ако не ги преследват и ако не ги заплашват с убийство и затвори, нямаше да има нелегални. За да има нелегални - самата власт е виновна, защото постъпва много нечовешки спрямо другите убеждения. Служи с насилие, което дава обратни резултати. Самите те това гледат и не могат да го видят. Като че ли им е взет умът. Кога ли ще поумнеят? Преди една седмица държа публична сказка майор Лисицов - дружинен командир на тукашния 9-и артилерийски дивизионен полк. След като разви теорията за войната и след като я оправда, което не може да бъде другояче, той намекна, че днес възпитанието на младежите не било достатъчно напоено с военнолюбив дух, с патриотизъм. Той нападна някои пиеси, които се давали по градски и селски сцени, и най-важното - против един пацифизъм, който царял в Севлиево, против вестник “Братство”, който винаги проповядвал мир и братство, любов и братство. Ако той би имал власт, отдавна би спрял, не би позволил да излиза подобен вестник. “Пък най-после, каза той, ние си имаме религия, която се бори за нашата свобода против турци и пр.” Тая негова сказка се отразила в някои кръгове в града и чух отнякъде, че и други след него се заканвали. Разбира се, това са хора, които не могат да мислят и преценяват нещата със собствения си ум и се поддават на всяко насъскване и внушение. Макар от нея не може да се очаква друго нещо. Но голяма част от гражданите, които го слушаха, не са съгласни с него и даже са на противния лагер. Някой се научил, че в миналото той бил привърженик на Дамян Велчев (т. е. републиканец). Сега щял да бъде полковник, но това му убеждение му попречило и закъснял. Сега навярно използва случая да се реабилитира. Друго особено насам няма. Ако стане нещо необикновено, ще Ви се обадя. От сказката на майор Лисииов разбрах, че той и тези, които са наредили да се държи тая сказка, целят да се подготви народът за една обща мобилизация и да настроят народа за война. А от няколко дена насам тук, в Севлиево, се носи мълвата, че скоро щяло да има мобилизация. Дано, си казвам в мене си, лисица мине път на нашите военнолюбци. Те отдавна са мераклии да окървавят ръцете на българския народ. Дано Бог и Учителят ни запазят от война. И вярвам, че ще ни запазят. Много братски поздрави и добри пожелания От Ат. Николов ________________________________________________________________________________________________________ * Frateco (есперанто) - братство, (бел. М. И.) 14. Писмо от Севлиево от 5.VІІІ.1943 г. до Любомир Лулчев* Севлиево, 5 август 1943 г. Драги брат, Извършена е една голяма и съвсем безосновна несправедливост с уволнението на няколко учители и учителки в тукашната гимназия, една от които е приносящата настоящето, г-жа Сиркова, а другите са: Симеон Хесапчиев, д-р К. Куев и има още един или двама, на които не зная точно имената, но говори се за М. Соколов. Това са най-добрите учители при нашата гимназия. Уволняват ги само по някакви подозрения. Всъщност уволнените с нищо не са се провинили или проявили като симпатизиращи на левите течения, защото, както аз ги познавам, те не са се занимавали с тия течения. Моето твърдо убеждение е, че тия хора стават “козел отпущения”, както казват русите, т. е. - все трябва да се хвърли вината на някого и като няма на кого другиго, то нека бъде на тях - съвестни и добри учители, които си гледат най-сериозно работата и с нищо не са се провинили. Аз познавам съвсем отблизко Хесапчиев, Куев и Сиркова. Та в тия хора няма нито помен от това, за което ги обвиняват и за което са ги уволнили. Те са учители, каквито много рядко се срещат, и - най-важното в случая - те са абсолютно невинни. Върху тях пада пръстът на някои шпиони, не че наистина има някаква вина, а защото трябва да се отличат - да посочат някого, да намерят “виновните”, да проявят “дейност” - това е същинската причина, а кой е взел самото решение - не знам - изглежда, че е имало някакъв пратеник или комисия от София, но тия хора са решавали за лица, непознати тям, и затова са изрекли една абсолютно несправедлива и безосновна присъда, само поради показанията на неколцина безсъвестни шпиони, за които не съществува никаква морална спирачка, когато ще извършат нещо несправедливо. Не бих писал, ако не познавах добре тези хора и ако не бях най-искрено възмутен от тази постъпка, на която цялото гражданство тук гледа като наедно с нищо необяснимо и с нищо неоправдано действие на Министерството на народното просвещение. При това, нещо много интересно, доколкото ми е известно, никой от тия учители не е бил разпитван преди да му е съобщено решението - уволнение от всички училища в България - просто на просто - всичко това е станало “задочно”, без да са викани, без да са питани, без да им е дадена ни най-малка възможност да отговорят на обвиненията, които са хвърлени върху тях. Аз никъде не съм видял такъв съд, дори на бойното поле, пред лицето на врага, който да не дава думата на подсъдимите, а тук без никакво провинение и без никакво предварително съобщение, просто на просто им се съобщава, че са уволнени. Нека приносящата ви разправи подробно как стои работата, но аз мисля, че такава една постъпка никога не трябва да изхожда от Министерството на народното просвещение, и че тя трябва час по-скоро да се изправи. Това е истинско престъпление - да се стоваря вината и да се наказват невинни хора, още повече отлични работници, каквито малцина са, за българската просвета. Предвид на това, аз Ви моля, не за мой интерес или за някаква близост с онеправданите учители, а само за изправяне на една крещяща несправедливост, на сигурно несъзнателно извършено от по-големите фактори зло (тяхната вина, ако има такава, се състои само в това, че са повярвали безкритично на някои безсъвестни шпиони), та казвам, за възстановяването на истината и правдата, за изличаването на една незаслужена обида, аз Ви моля, направете по възможност веднага необходимото, да се възвърне правото, честта и учителското звание и служба на всички тия уволнени учители, които са виновни за проникването на леви идеи в гимназията ни толкова, колкото съм виновен, да речем аз, или Вий, или пък - самият г-н министър на народното просвещение. Тия хора са невинни и не трябва да се онеправдават. Една повторна и грижливо водена анкета веднага ще разкрие истината. А тази анкета трябва незабавно да стане, ако не бъдат възстановени веднага и без анкета, защото наистина ние тук - гражданите на Севлиево, само можем да се чудим и да недоумяваме как може да се вършат такива с нищо неоправдани действия като уволнението на тия учители. Според мене дългът на по-големите фактори, след като възстановят справедливостта и се извинят пред незаслужено обидените учители, е да потърсят и хванат за ушите тия, които са ги обвинили, защото тяхната постъпка не може да бъде окачествена другояче, освен - съзнателно заблуждаване на Министерство на народното просвещение, което, бидейки далеч, не е могло да разкрие лъжата. Завършвам с надеждата, че в най-скоро време една голяма грешка ще бъде изправена. ________________________________________ * Това писмо е изпратено до министър Йоцов, който е написал резолюция; „Ако може нова анкета. Всеки да си представи оправдателни писма, препоръка от кмета или от свещеника или от гражданите или селяните и пр” (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев). 15. Писмо до Любомир Лулчев от адвокат Михаил Геновски от 17.ХI.1942 г. Д-р Михаил Геновски Адвокат ул. “Лавеле” № 21, тел. 2-63-30 София София, 17 ноемврий 1942 г. Господин Любомир Лулчев, Изгрева, София Младежите по делото на д-р Димитров: Слави п. Игнатов, Серги Златанов, Антон Минев, Никола Гърнев и Борис Николов Миланов - слава Богу, са още живи. Цялото дело, заедно с присъдата, е изпратено в Министерството на Правосъдието. Там комисията още не се е занимала. Пращам Ви за двама от тях по едно портретче, за да имате външна представа за тях. Ето и малко сведения за тези младежи: 1) Слави поп Игнатов е млад ентусиаст. С откровеността си често достига до дързост. Ползува се с много хубаво име в Старозагорския край; роден е от село Оряховица, Старозагорско. Син на свещеник. В държанието си твърд и упорит, 2) Серги Златанов, роден от село Трекляново, Кюстендилско. От бедно семейство. С много усилия е достигнал положението на стопански деятел. От 8 години е кооператор и преди възбуждането на наказателното преследване е арестуван като директор на кооперацията в село Сливница, Софийско. Психично е колеблив; взима своите решения необмислено и често изпада в грешки. Много симпатичен, оженен за една секретарка от Околийския съд, която е по-възрастна от него, и която беше уволнена от служба, след като се започна разглеждането на делото. 3) Антон Минев, роден от гр. Карнобат, оженен за бедна жена от Средногорието - има две деца. Жена му е сирак от войната. Той лично е участвувал в Тракийската чета на д-р Нейчев против гърците. Син на бедни родители; баща му на времето се е борил против Гръцката патриаршия. Има двама братя, пострадали от войните. Болен от язва в стомаха, едва ли ще издържи на неблагоприятните условия в затвора продължително. Външността му издава добродушен, но твърд човек. 4) Никола Гърнев, роден от село Либяхово, Неврокопско. Участвувал е в македонското движение на страна на протогеровистите и федералистите, В Балканската война е бил доброволец. Участвувал е като редовен войник във втората война. Платил е скъпа дан на македонските междуособици. При разговор проявява качества на уравновесен и здравомислящ човек. Фанатик в идейното си приобщаване - държи здраво и неотстъпно онова, което веднъж е приел. Поведението му предизвиква спонтанна симпатия към него. 5) Борис Николов Миланов, роден от с. Стрезимировци, Царибродско, Бил е кореспондент на чужди вестници. Връзката му с д-р Димитров е на идейно-политическа основа. Тих, скромен, трудолюбив и отдаващ се всецяло на този, когото обича и уважава. Искам да се възползувам от случая да Ви изкажа очарованието си от срещата и разговора с Вас. Дойдох при Вас с едно предубеждение и си излязох с чувството на благодарност, че имах случая да се видя с Вас. Напоследък събитията пробуждат и у мене тревога. Още от началото, след избухването на днешната война, съм бил уверен в поражението на днешна Германия. И не съм изненадан от това, което става. Въпреки това, поради външнополитическата ориентация, която България беше принудена да заеме, намирам, че нейното положение става все по-тежко. Дано тези, които могат да съветват Царя, да му подскажат удобния момент, в който той би могъл най-безболезнено да преориентира днешната политика на България. Приемете поздрава ми: (Подпис Д-р Михаил Геновски 16. Писмо до Любомир Лулчев от Йордан Андреев от 17.ІХ.1943 г. 17.ІХ.1943 г. Пост 15 Любезни брат Лулчев, Кандидат подофицерът Евгени Аганов от пост 15 В. П. гара Серес, поделение 7280, за когото бях Ви писал едно дълго писмо, че от 21.І. т. г. е старши на пост и като такъв има всичките законни основания да получава заплата, обаче до ден днешен не е получил нито грош. Поручикът му обеща да почнат да му плащат от месец юни т. г., но жена му, която трябва да ги получава, още не е получила никакви пари. По всичко личи, че поручикът отлага постоянно и като ни уволнят, да се намерим пред свършен факт и невъзможността да се правят постъпки да си получи парите Евгени Аганов, с това ще се изпълни неговата молба и на тези, които са около него, които са замесени във всичките далавери. Поручикът е много упорит и въпреки всичко не отстъпва от поста си и [...] на своеволия. Казах на Евгени Аганов .да направи отново постъпки, обаче той се страхува, понеже поручикът постоянно го заплашва, че бил комунист. Всичките войници от пост 15 са подложени на страшен тормоз. Поручикът и хората около него разправят, че това правели заради мене, така например войниците Илия Йорданов и Братан Стойнов, които [се] надяваха да си отидат в отпуск сега, не ги пуснаха, а пуснали други от втора смяна, когато има изрично нареждане сега да си отидат само първа смяна, както миналия път - да си отидат само четвърта смяна. Войникът Кръстьо Стоянов го преместват на пост 18 без причина и постоянно си играят с нас - фелдфебелът постоянно този войник мести, оня мести, после поручикът ги връща, с което си държание крайно отегчават и без това отегчителната служба. Нищо не са поправили от държанието си. Ходих на 14.ІХ. т. г. да получавам мас за нас. Фелдфебелът я дава бруто за нето, така че от 1680 грама нето мас, която трябваше да получим, задържаха 80 грама за размерване, и 200 грама тежест на канчето, чисто получихме 1400 грама. 240 грама е дажбата на един войник за неделя. Същия ден видях в ядрото 1 щайга грозде и поручикът ми каза, че са дали да раздадат грозде на войниците по 100 грама на войник, обаче досега не сме получили нито грам грозде. [Аз] го видях с очите си, а не както каза за една хапка се говореше, че е дадена за постовете, но не достигна до постовете. Поручикът, не само че сам яде и раздава на свои познати жени войнишкото се полагаемо, но взема и полагаемото на ротните коне, взел 2 агнета, които са затворени в обора на конете на ротата и аз лично, пък и други са видели агнетата да ядат от сандъка с чемик. Дошъл полковият командир Данков в Серес, веднага взводният подофицер от 18 пост му занася една кошница грозде подарък. И откъде е набрал това грозде, мислите? Войниците нямат пари, нито толкова го обичат, за да му купят - те са го крали от лозята на пост Тумба; и от другите постове постоянно се бере грозде и праща в ядрото, да яде поручикът и неговите хора. Веднъж идва подофицерът, изпълняващ длъжността фелдфебел, и каза на войника Братан Стойков: “Поручикът иска риби да му хванеш.” Времето беше студено и войникът отказа. Когато после той отиде да си иска законната отпуска, поручикът му каза: “Каквото искам от Вас, Вие го не давате, какво искате от мен?” Тук българската армия и чиновничеството са направили по-големи “постижения”, отколкото в Русия - не съществува частна собственост. Войниците от постовете и тези от 59-и Пирински полк, от 7-а дивизионна болница, стражарите, чиновниците и работниците от железопътната линия нападат лозя и градини и берат най-безпощадно, и ако случайно там е стопанинът, питат го: “Какво търсиш в лозето?”, и ако нещо възрази - дигат пушката срещу него и той побягва и тогава като истински разбойници грабят. Един работен локомотив всеки ден минава, спира край лозята, набира грозде и си продължава. Агрономството правило оплакване до командира на Серския, но той казал: “Хванете ги и ги доведете”, което е абсолютно невъзможно войник с пушка и стражар да го хване собственикът. На войниците почти никакъв зарзават не се дава вече 20 дни, откак съм се завърнал от отпуск, картофи не са ни пращали, веднъж ни пратиха десетина извяхнали чушки и [зеле]ни патладжана, и около 1 килограм кромид лук, това е дажбата на зарзавата за 20 дни за 7 войника. Затова войниците нападат градините й се оправдават, като казват: “Нашите загуби са несравнено по-големи, вече 8 месеца сме запас, губим с хиляди.” Много ми е мъчно, че поручикът наглася така положението, че войниците от постовете ги тормозят заради мен, макар че те разбират, че не е заради мен, а за протеста [ми] от неговата несправедливост. Те всички разбират неговите нископробни маневри на заблуждение, но с това все повече и повече губят авторитет и уважение, само страхът от наказание и очакваното скорошно уволнение облекчава и задържа положението. Това пиша на коленете си в едни върбалаци, защото ме следят. Хайде, приемете най-сърдечните ми поздрави. Йордан. 17. Писмо до Любомир Лулчев от Русинка Караколева от Ксанти от15.VIII.1944 г. Уважаеми господин Лулчев, Не исках да Ви безпокоя и отнемам от времето. Но виждам, че трябва вече да направя това. Ето, вече три месеца се мъча да открия подкрепителна спирка и до днес това не може да стане. А тя е така необходима за войниците. Също от един месец молим да ни се отпусне хасе или американ поне за десет престилки, за да могат самарянките да стажуват в болницата - и това не може. А болницата е пълна с ранени от акциите. Не само, че се не интересуват тук, но и на молбите, които отправяме до тях - остават нечути. Всеки се оправдава с много работа, а смея да кажа, че всеки свободен час прекарват на карти и табла в кафенетата или в ресторантите. За неплатена работа никой няма време. Откакто е мобилизиран мъжът ми и синът ми е войник, и дойдох тука, да ги заместям в работата, аз наблюдавам какво става тука. Ех, защо не дойдете и видите с очите си всичко! Нищо не се дава редовно тука. Черната борса. В противен случай трябва да гладуваш. Ако дойде от големите някой, дадат му банкети, кажат всичко хубаво, и пак си остава същото! Сега да продължа за “Червения кръст”. В настоятелството са избрани владиката, и то пловдивският; протосингерът за председател; директорът на гимназията; председателят на сметната палата - г-н Николов; околийският агроном. Тия тримата имат желание за работа. Околийският управител г-н Петлешков; кметът на града; председателката на женското дружество и най-после и аз. Когато най-напред предложих откриването на подкрепителната спирка, г-н кметът остана учуден, че имало нужда от такава. Той не знаел, че минават влакове войници, че в тая горещина няма кой да им поднесе една чаша водица. Не знаел, че минават войници, които няма главата си къде да подслонят, а между тях има и болни. Тук намерихме една къща, близо до гарата, която солниците са вземали и стои празна. Временно са я вземали военните и сега - от два месеца стои неизползвана. Господин Николов ходи при директора на солниците, но той и дума не давал да става да я даде. Ходихме също при началник гарнизона, по-право - заместник, защото другият е в отпуска. И той обещава, но нищо не изпълнява. Нито кметът, нито околийският управител искат да знаят. Преди два дена бях при мъжа си, който е началник на армейски склад до Драма, на гара Кубер. И като пътувах, гледах как дими Балкана. Навсякъде са в акция. Има много убити и ранени. Ескадронът, където е моят мъж, беше и е още в акция. Мъжът ми е останал само с дванадесет пушки, за да пази толкова голям склад. Няма достатъчно охрана, и после се чудят защо се нападат цели села и плячкосват от шумкарите. Като познавам момчетата, болка сви душата ми. А ние тук спим и нищо не правим за тия, що търпят толкова страдания и дават живота си за нас, оставили жени, деца и майки, всичко, що е свидно на душата. Връщайки се, реших най-после да се обърна към областния директор г-н Клечков, дано даде съдействието си. Намерих го на сладкарницата и го помолих да ме изслуша, защото и аз съм заета, когато той е на работа. Разправих му, както и на Вас сега пиша - всичко, и го помолих да ни даде съдействието си, за да бъдем полезни на тия, що са напуснали дома си. Но, за най-голяма моя мъка, и той е като другите. Трябвало да дойде протосингерът, който е в отпуска, и тогава щял да види какво ще направи. “Но нали има заместник?” И молих, и говорих - остана си непреклонен. Помолих го да свика гражданките, да им говори, да имат съзнанието, че днес всички свободни жени трябва да станем самарянки. Защото липсват такива. Тук завършилите курсовете са чиновнички или ученички. А чиновничката не може да бъде едновременно на две места на работа. А има толкова много жени, които се чудят как да запълнят времето си и се занимават само с дребнавости. Но и затова пак чака да дойде протосингерът. И от всичко дойдох до заключението, че не иска и той нищо да направи. Тогава му казах, че тук, в Беломорието има хора, които не се чувстват българи. Че би трябвало всеки да отиде в болницата, да видят как страдат ранените. Господин Лулчев, болницата е пълна с мухи. Няма мрежи, няма достатъчно прислуга. Говорих с лекаря, той ми каза, че има нужда най-вече от самарянки. Казах на г-н Клечков, че ако и той не обърне внимание на молбата ни, ще пиша на г-н министър-председателя - г-н Багрянов, за да му кажа как работят тук. Сега, г-н Лулчев, последната ми надежда сте Вие. Аз Ви моля от името на всички майки и жени, които сме изпратили синове и мъже, направете нужното, за да се открие подкрепителна спирка, да ни дадат съдействие за откриване на самарянски курс, и най-после, да ни се отпусне плат за престилки за самарянките. Поздравявам Ви най-сърдечно от съпруга ми и мен: (Подпис Русинка Караколева Адрес: Караколев Донко, Ксанти 18. Заявление от рождения брат на Любомир Лулчев, на име Тодор Лулчев, до Народния обвинител от 16.ХII.1944 г. Вх. № 1775/16.ХII.1944 г. До Господина Народния обвинител Тук Заявление от Тодор Лулчев Жител на гр. София, “Доростол” 55 От свое име и от името на пазителя на вещите - г-н Евтим Николов -с. Ребърково, съобщавам Ви, че в село Ребърково, в дома на г-н Евтим Николов - учител, покойният ми брат Андро Хр. Лулчев - бивш народен представител, е евакуирал между своя багаж, който е надлежно описан, и следните предмети на големия ми брат Любомир Хр. Лулчев, който е подведен от Народния съд: 1) Една желязна касетка - малка; 2) Едни галоши; 3) Едно микроскопче малко. София 16.ХII.1944-г. С почит: (Подпис: не се чете)

II. ЗАЯВЛЕНИЕ НА АДВОКАТА ИВАН ПОПГЕОРГИЕВ ДО НАРОДНИЯ СЪД ЗАЯВЛЕНИЕ От Иван Попгеоргиев, адвокат, София, пълномощник на подсъдимия Любомир Христов Лулчев от София, по досие № 511 Господа Съдии, Съгласно определението на съда, макар да имам право да представя тук приложените писмени доказателства и по-после все пак, за да могат да се проконтролират, имам чест да представя същите и МОЛЯ да се имат предвид при решаване съдбата на моя доверител, като се надявам, че от тях, както и от тия, които вече представих, почитаемият Народен съд ще направи правилно заключение и ще приеме, че доверителят ми не е участник в никое от приписуемите му се деяния и въз основа на това ще изнесе оправдателна за него присъда, 1) Моля да се имат предвид на първо място книгите, които вече представих към делото, а именно: книгата “Нови хора”, издадена през 1937 г, в която на стр. 5, 6 и сл. той чрез устата на своя герой Оратор казва, че войната ще бъде спечелена от оная страна, на която е Англия, а на стр. 7 той също за германците, за които доверителят ми никога не е питал добри чувства и дори ги е мразел, чрез същия оратор той дословно казва: “И Вие искате да се наредим рамо до рамо с варварите, които изгориха и унищожиха цели градове?...” Моля така също да се има предвид и думите на стр. 198, Цялата книга е историческа за времената, станали в страната ни през годините до 1925 г., с явна тенденция, че авторът застъпва и има симпатии към новите хора революционери и пр. Книгата “Благословение”, издадена през 1940 г., която е трябвало да бъде конфискувана по решението на Правителството, но благодарение застъпничеството на царя е било възможно да бъде издадена и разпространена. Тая книга обхваща новите времена - от 1923 г. насам и е вярна характеристика за тия събития, които авторът описва с такава яснота и вярност. В тая книга също така той застъпва възгледите и правата на бедните, комунистите и на всички онеправдани, и работници, и пр. Моля да се прочетат поне казаното на стр. 11 ÷ 12, въобще - глава 1: “Кошмар”, и особено стр.29 ÷ 32 и др. Също така да се има предвид писаното на стр. 254 ÷ 290: “Сънят продължава”, в която авторът описва първата си среща с Царя, и какви смели и правдиви мисли и думи е казал и развил пред Царя още при първата си среща с него. И тая книга, както и всички негови книги, са целили, както казва авторът: “Да запали големия неугасващ огън на човешкото и обич, които сега тъй много липсват на враждуващите братя човеци.” И най-после, книгата му “В светлината на Учителя”, от която да се прочете мнението му за Мусолини и Хитлер - стр. 41, 83, както и за Русия - стр. 23. 2) Книжката от списание “Борба” на полк. Бакалов, от която се вижда, че още от тогавашно време доверителят ми е бил сътрудник на същото списание и е давал редица статии. 3) Вестник “Братство”, Севлиево, в който моят доверител е превеждал на руски, който език владее отлично, “К Великой Цели”, за да се види, че доврителят ми е голям славянофил. 4) Тук прилагам и следните писмени доказателства: а) Нотариалната декларация на д-р Стефан Кадиев от Кърджали, в която нотариално затвърдява показанията си за подсъдимия Лулчев и свидетелствува, че той е голям славянофил, вършил добри дела, и че всичките му съвети пред Царя са били да се направи добро. б) Бележка-писмо от д-р Нотова Узунова, с която моли да се застъпи за съпруга й д-р Узунов - голям деец комунист, и от свидетелите се установи, че наистина той го е освободил на два пъти. в) Изложение на жените, женени за евреи, за да се застъпи за правата на тях и техните деца, и за които от писмото-заявление на Цион към делото действително доверителят ми се е застъпвал и застъпничеството му е дало резултати. г) Писмо от село Елена, за да се застъпи за правата на евреите, турците и др. инородници, и му се дават сведения за живота и пр. д) Писмо от свещеник Н. Димитров, разпитан и пред съда, осъден и той лично на доживотен затвор, че се е застъпил и успял да спаси от смърт сина на Иван Чонос [от] гр. Видин и др. лица. е) Писмо от Дупница - благодарност за освобождаването от затвора. ж) Писмо от Видин, за да се застъпи и помогне на арестуван и пр. з) Писмо от Саранци, тоже за освободен Тошо ... и сведения за там. и) Писмо от Варна тоже молба да се застъпи за интернираните и пр. к) Редица други писма на разни лица, с които му съобщават за неправдите на властта, за уволнени учители, за комунисти младежи и пр., и се иска неговото застъпничество на много, от които сам подсъдимият е поставил горе собственоръчно бележка, че е направил потребното. л) Изповедта на покойния д-р Ал. Пеев от София, за която, както свидетелствуваха свидетелите Никифоров и др., доверителят ми се е застъпил за отменение на смъртната му присъда, но е било вече късно - тя прибързано е била вече изпълнена. м) Редица още други заявления, молби и пр., изпратени до Царя, до министри и командири, но копие и до доверителя ми, за да направи и той застъпничеството за помилване на осъдени комунисти на смърт, на доживотен затвор и пр. От всички тия писма и доказателства се вижда, че доверителят ми е употребявал цялото си време за молби и ходатайствува пред Цар и Министри за помагане на осъдени комунисти, партизани и др. от най-различно естество, и че това той е правил, защото вярванието му е било такова - да служи на Бога чрез помощта на ближния, на брата, на нуждаещия и страдащия, каквито в това време, няма съмнение, бяха главно комунистите и другите партизани и пр, Моля повторно да се приемат и имат предвид при решаване на делото и съдбата на доверителя ми. Приложение: документите и книгите. София, 24 януари 1945 г. С почитание: (Подпис: не се чете)

I. ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ОТ 20 ДЕКЕМВРИ 1944 Г. Входящ № 1762/16.ХII.1944 г. До Господина Председателя на Първи Върховен Народен съд в гр. София ВЪЗРАЖЕНИЕ От Любомир Христов Лулчев, от София, сега арестант а Централния затвор, по Наказателно дело № 1/1944 г, на Народния съд Господа съдии, В отговор на връчения ми обвинителен акт имам чест да заявя, че не се признавам за виновен в приписуемите ми се деяния в същия и моля да бъда оправдан и освободен от отговорност. В двореца никога не съм служил като чиновник или съветник дворцов и в това си качество да съм прокарвал пред Цар Борис III или регентите прогерманска политика. Вярно е, Цар Борис по своя инициатива ме е викал понякога при себе си и между разговорите ни се е допитвал до мен, като е искал мнението ми по разни обстоятелства - лични и държавни, и които въпроси и съответните отговори и характеристиката съм отбелязал доста подробно в моя дневник, състоящ се от две тетрадки ръкописни, състоящи се от 270 страници и 309 страници, печатани на машина, парафирани от мен, които обхващат годините 1937, 38, 39, 40, 41, 42 и 43, представени към делото, и от които ще се ползвам, и които моля да се имат като неразделна част от настоящия ми отговор. За мое оправдание, както и да се изнесат пред съда разбиранията ми за живота, за управлението, моя живот и действия вън в живота, срещите ми с Царя, моля да ми се допуснат следните доказателства: 1) Ще се ползвам от бележките ми, които съм държал в дневника, състоящ се от две тетрадки от 270 и 309 страници, печатани на машина и парафирани от мен, които моля да се приложат към делото и се имат предвид при разглеждане на делото. В съдебно заседание ще посоча и точните страници, които евентуално интересуват делото. 2) Ще се ползвам от показанията на свидетелите, посочени в обвинителния акт от г-н Прокурора. 3) При разглеждане на делото ще представя и писма, книги и други писмени доказателства за установяване на моето разбирание за живота, държавата, хората, както и за помощите, които съм указвал при известни ходатайства от разни нуждаещи се. 4) Моля да се допуснат и разпитат като свидетели лицата: 1. Равинът Даниел Цион от София, Председател на Еврейската община, който ще установи какви са били отношенията ми с евреите в провинцията, застъпничествата, които съм правил за тях пред Царя и властите, и че въобще аз не съм одобрявал никога всички предприети ограничения и издевателства спрямо евреите. 2. Полковник запасен офицер Таджер, София, ул, Ив. Вазов № 23, който ще установи, че по отношение и на евреите от София аз съм правил редица постъпки за тяхното облекчение, освобождаване, осъждал съм ограниченията, които се правят и създават спрямо евреите, и че никога аз не съм прокарвал или имал прогерманска политика и разбирания. Той ще посочи и конкретни помощи, които съм давал. 3. Трифон Кунев от София, Председател на писателския съюз, който ще установи моите политически, обществени и лични разбирания и убеждения като общественик и писател, че те не са били никога прогермански, а напротив, както и моя частен живот. 4. Александър Георгиев Периклиев от София, ул. Момина Скала № 25, член на комунистическата партия, който ще установи, че ме познава добре, че е водил разговори с мен и съм бил винаги славянофил, и че съм поддържал, че спасението на България е в славянското разбирателство и единство, че съм се застъпвал и съм го освободил от арести и пр., че съм действувал за отменението на смъртната присъда на д-р Ал. Пеев и други лица, които той подробно и подлено ще каже при разпита му в съдебно заседание, 5. Дука Паскалев от София, ул. Боянски възход № 68 - Бояна, който ще установи, че още преди обявяването на войната между Германия и Русия аз съм давал съвет на Царя да състави селско-работническо правителство, предал съм му разговора с Царя, че съм се застъпвал за много осъдени комунисти и партизани, било за тяхното освобождаване от концлагерите или от затвора, било за отменение на смъртните им присъди и съм успявал много пъти, че между освободените е бил и регентът Т. Павлов и пр. 6. Юрдан Ж. Андреев от София, живущ в с. Саранци, Новоселско, който ще установи, че при разни разговори през годините на войната съм се изказвал, че Германия ще изгуби войната, че където е Англия, там ще спечелят, че съм поддържал мир без победа и пр. Същият ще установи и моя частен живот на скромност, честност и в изключителна помощ на страдущите и пр. 7. Сава Калименов от град Севлиево, редактор на в. “Братство”, който ще установи - като сътрудник на вестника му аз съм давал статии, които не са прогермански, а общославянски и общочовешки, и че съм дал статии в броя му от 2 октомври 1944 г. със същото съдържание. 8. Минко Михов от с. Преслав, Пловдивско, Директор на кооперативното вегетарианско стопанство, който ще установи, че осъден като комунист, по мое ходатайство е бил освободен, както и че съм помагал на много други осъдени или интернирани комунисти. 9. Доктор Геновски, адвокат от София, ул. Цар Самуил № 32, който ще установи, че и той е идвал при мене и молил да се застъпя за арестувани, осъдени комунисти, че при разговора, който е имал с мен, той е извлякъл отлични впечатления за моите разбирания, че те не са прогермански и пр. 10. Запасен полковник Максимов от София, Директор на автомобилния превоз сега, ще установи за моите разбирания за работничеството и работническите проблеми, че винаги съм работил и съм се застъпвал за тяхното материално задоволяване, както и че през моето време като Началник на инженерната работилница през времето на министър-председател Ал. Стамболийски и с неговото съгласие аз съм прокарал участието на работничеството в печалбите на работилницата, с което надниците и заплатите на работниците през това време се удвоиха и пр. 11 Генерал о. з. Никифоров от София, площад Такев, който ще установи, че за него съм се застъпил и той беше освободен от преследване, и че също и за д-р Пеев, осъден на смърт, аз съм правил постъпки да се отмени присъдата му и пр. Същият ще установи и моите разбирания по управлението тогава и пр. 12. Радка Борова от София, лекарка в IV девическа гимназия, която ще установи, че лично съм ходатайствувал и освободил Радка Халачева, както и още моите разбирания и схващания за работниците и за комунистическата партия. 13. Доктор Елиезер Р. Коен от София, ул. 6-и септември № 19, който ще установи, че аз съм със славянофилски чувства и разбирания, че съм се старал да помогна на евреите - покръстени християни, както и той ще посочи лично лицата, на които съм помагал. 14. Стефана Димова от София, ул. Цар Асен № 95, която ще установи, че по мой съвет и ходатайство са освободени група партизани от лагера Чумерна и пр. 15. Доктор Нотова-Узунова от София, ул, Неофит Рилски № 55а, която ще установи, че по мое ходатайство е освободен съпругът й от концлагера “Кръсто поле”, обвинен като комунист и пр. 16. Елисавета д-р Ал. Пеева от София, бул. Евлоги Георгиев № 33, която ще установи, че съм се застъпвал за отменението присъдата смъртна на съпруга й, както и че в разговорите тя е схванала, че аз не съм за прогерманска политика и пр. Моля да се допуснат всички горепосочени свидетели, тъй като те са за различни обстоятелства важни и съществени, за да стане ясно, че аз съм бил и съм за Християнското чувство за любов между хората, за братство, за свобода и за изобилието на всичко за всички, и че никога аз не съм прокарвал и разбирал прогерманска политика и следователно не съм я и препоръчвал на когото и да е. София, 15 декември 1944 г. С почитание: (подпис) Любомир Лулчев Настоящото възражение изпращам на господин Председателя на Народния съд, тук на разпореждане. № В-1762, София, 16 декември 1944 г. Заместник прокурор, Директор: (Подпис: не се чете) (Кръгъл печат с герб: Царство България, Централен затвор) Деловодител: (Подпис: не се чете) 2. ОПРЕДЕЛЕНИЕ Гр. София, 21 декември 1944 г. Първият голям състав на Народния съд в град София на днешното си разпределително заседание в състав: Председател: Богдан Шулев Членове: Давид Николов, Йордан Шумков, Стефан Манов, Мишо Д. Мишев, Серги Златанов, Вера Начева Иванова, Ради Тодоров, Райна Тодорова Петкова, Димитър М. Тошев, Васил Хр. Гурбов, Тодор М. Божилов и Георги Радойков се занима с доказателствата, искани по наказателно дело № 1/944г., досие № 5, по обвинението на Любомир Христов Лулчев. ОПРЕДЕЛИ: Допуска до разпит за установяване по обстоятелствата по отговора следните лица: 1. Трифун Кунев - София, председател на Писателския съюз; 2. Дука Паскалев - София, ул, Боянски възход № 68 - Бояна; 3. Доктор Михаил Геновски, адвокат, ул. Цар Самуил № 32, София; 4. Генерал о. з. Никифоров - площад Такев, София; 5. Стефана Димова, ул. Цар Асен № 95, София; 6. Елисавета д-р Ал. Пеева, бул. Евлоги Георгиев № 33, София; Не допуска останалите свидетели по отговора. Председател: (Подпис: не се чете) Членове: (11 подписа) 3. СПИСЪК НА ЛИЦАТА ЗА ПРИЗОВАВАНЕ ПО Н. Д. № 1/44 г. ДОСИЕ № 5 Подсъдим: 1. Любомир Христов Лулчев, Софийски централен затвор Свидетели на подсъдимия: 1. Трифун Кулев, София, Председател на писателския съюз; 2. Дука Паскалев - София, ул. Боянски възход № 68 - Бояна; 3. Доктор Михаил Геновски, адвокат, ул. Цар Самуил № 32, София; 4. Генерал о. з. Никифоров - площад Такев, София; 5. Стефана Димова, ул. Цар Асен № 95, София; 6. Елисавета д-р Ал. Пеева, бул. Евлоги Георгиев № 33, София; Настоящото се изпраща на 1-ви състав на Народния съд за прилагане към дело № 1521, София, 20 декември 1944 г. Главен народен обвинител: (Подпис: не се чете) (Печат)

VII. Възражения, заявления, писма, застъпничества по делото на Любомир Лулчев* * Архив на МВР - София. Ксерокс-копия, заплатени двойно - с право на печат. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) I. ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ОТ 20 ДЕКЕМВРИ 1944 Г......................................... 437 II. ЗАЯВЛЕНИЕ НА АДВОКАТА ИВАН ПОПГЕОРГИЕВ ДО НАРОДНИЯ СЪД ....................... 442 A. Писма във връзка с делото срещу Любомир Лулчев................................................................. 444 1. Нотариална декларация от д-р Стефан Кадиев...................................................................... 444 2. Ръкописно писмо от д-р Стефан Кадиев до адвокат поп Георгиев ...................................... 445 3. Писмо от д-р Мина Нотова-Узунова до Любомир Лулчев ................................................... 445 4. Изложение от жените българки, омъжени за мъже евреи, приели християнството ........... 446 5. Осветление от равин Даниел Цион от 16.ХІІ.1944 г. ............................................................ 450 6. Заявление на Яхиел Елиезер Давид от 20.ХІІ.1944 г............................................................. 452 7. Писмо от село Елена от 25.V.1942 г. до Любомир Лулчев ................................................... 452 8. Писмо от свещеник Н. Димитров от 8.ІІІ.1943 г. до Любомир Лулчев ............................... 453 9. Писмо от д-р Давидова от 22ЛЛ1944 г. до Любомир Лулчев .............................................. 454 10. Писмо от гр. Дупница от 9.\Л1943 г. до Любомир Лулчев ................................................. 454 11. Писмо от село Саранци от 22.V.1944 г. до Любомир Лулчев............................................. 455 12. Писмо от гр. Варна от 25.ХI.1943 г. до Любомир Лулчев .................................................. 457 13. Писмо от Атанас Николов от Севлиево до Любомир Лулчев ............................................ 457 14. Писмо от Севлиево от 5.VІІІ.1943 г. до Любомир Лулчев.................................................. 459 15. Писмо до Любомир Лулчев от адвокат Михаил Геновски от 17.ХI.1942 г. ...................... 460 16. Писмо до Любомир Лулчев от Йордан Андреев от 17.ІХ.1943 г. .................................... 461 17. Писмо до Любомир Лулчев от Русинка Караколева от Ксанти от15.VIII.1944 г. .......... 462 18. Заявление от рождения брат на Любомир Лулчев, на име Тодор Лулчев, до Народния обвинител от 16.ХII.1944 г. ................................................................................................................................................................... 464 B. ПИСМА, ИЗПРАТЕНИ ДО ЦАР БОРИС III, ДО МИНИСТРИ, ДО КОМАНДИРИ, ИЗПРАТЕНИ И КАТО КОПИЯ ДО ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ, ЗА ДА СЪДЕЙСТВУВА .................................................................................................. 464 19. Писмо от Стефан Куртев до министъра на земеделието от 24.ІХ.1940 г. ....................... 464 20. Молба от Светозар Михайлов до министерството на войската от 12.V.1942 г. ............. 465 21. Молба до Цар Борис III от Драга Митреваот 18.V.1942 г. ................................................ 466 22. Молба от Иванка Тюлюмбакова до Цар Борис III от 10 юни 1942 г. .............................. 468 23. Молба от Стефан Сергиев до министъра на войната от февруари 1943 г. ...................... 468 24. Молба от Мария Сергиева до цар Борис III........................................................................ 469 25. Писмо до Любомир Лулчев от Цветан Ставрев от 20.V.1943 г........................................ 470 26. Молба от Юрдан Гачев, осъден на смърт, до министъра на правосъдието от 6.VII.1943 г. ....................................................................................................................... 471 27. Молба от Илия Янакиев Балев ............................................................................................. 472 28. Молба до цар Борис III от февруари 1943 г. от Илия Кирков, баща на осъден на смърт ...................................................................................................... 473 29. Молба до Цар Борис III от Илия Кирков ............................................................................ 473 C. ЗАСТЪПНИЧЕСТВО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЗА ПОМИЛВАНЕ НА АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ ................................................................................................................ 474 30. Изповед от Александър Пеев ............................................................................................... 474 31. Показания на съпругата на Александър Пеев до Народния съд в защита на Любомир Лулчев от 20.I.1945 г. ..................................................................................... 480

VIII. ПРИСЪДА НА НАРОДНИЯ СЪД ОТ 1 ФЕВРУАРИ 1945 Г. (Архив на МВР - София) Присъда София, 1 февруари 1945 г. В името на българския народ Първият тринадесеточленен състав на Народния съд, образуван за съдене на бившите: регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от XXV Обикновено Народно събрание, състоящ се от: Председател: Богдан Саздов Шулев Членове: Стефан Василев Манов Давид Николов Гечев Йордан Иванов Шумков Рада Тодорова Мишо Димитров Мишев Серги Георгиев Златанов Вера Начева Иванова Райна Тодорова Петкова Емануил Елисеев Манов Димитър Митов Тонев Васил Христов Гурбов Тодор Милев Божилов, при секретаря Никола Кръстев и в присъствието на главния народен обвинител Георги Петров и народните обвинители: Никола Гаврилов и Атанас Армянов и стенографите: Тодор Ангелов, Георги Клисаров, Георги Ботев, Георги Тръпчев, Христо Георгиев, Захари Захариев, Любомир Тодоров, Веселин Йонков, по наказателното си дело № 1/1944 г., след като извърши на 20 декември 1944 година до днес съдебното дирене, свободно по разум и съвест, на основание чл. 10 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, Присъди: I. Признава подсъдимите: принц Кирил Преславски Сакс-Кобург Готски от гр. София, 49 - годишен; Богдан Димитров Филов от гр. Стара Загора, 62-годишен; Никола Михов, генерал о. з. от гр. Велико Търново, 58-годишен - регенти на България от 9 септември 1943 г. до 9 септември 1944 г, вторият - и министьр-председател и министър на народното просвещение от 1 януари 1941 г. до 11 април 1942 г, а от 11 април 1942 г. до 9 септември 1943 г. - министър-председател и министър на външните работи и изповеданията; третият - и министър на войната от 11 април 1942 г. до 9 септември 1943 г.; Добри Божилов Хаджи Янакиев от гр. Котел, 61 година, бивш министьр-председател и министър на финансите от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г, а само министър на финансите от 1 януари 1941 г. до 14 септември 1943 г.; Иван Иванов Багрянов от гр. Разград, 55-годишен, бивш министьр-председател и управляващ Министерството на външните работи и изповеданията (до 13 юни 1944 г.), а министър-председател от 1 юни до 2 септември 1944 г; Петър Димитров Габровски от гр. Разград, 46-годишен, министър на вътрешните работи и народното здраве от 1 януари 1941 г. до 14 септември 1943 г.; Васил Николов Митаков от с. Долно Камарци, Пирдопска околия, 54- годишен, бивш министър на правосъдието от 1 януари 1941 г. до 11 април 1942 г.; Теодоси Петров Даскалов от с. Горско Сливово, Севлиевско, 56-годишен, генерал о. з., бивш министър на войната от 1 януари 1941 г. до 11 април 1942 г.; Славчо Загоров, отсъствуващ, бивш министър на търговията, промишлеността и труда от 1 януари 1941 г.до11 април 1942 г; Димитър Хаджи Христов Хаджи Димитров Кушев от с. Поликраище, Горнооряховско, 46-годишен, бивш министър на земеделието и държавните имоти от 5 февруари 1941 г. до 11 април 1942 г.; инж. Димитър Василев Иванов от гр. София [Шумен?], 55-годишен, бивш министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството от 1 януари 1941 г, до 1 юни 1944 г; д-р Иван Богданов Горанов от гр. София, 53-годишен, бивш министър на железниците, пощите и телеграфите от 1 януари 1941 г. до 11 април 1942 г; д-р Борис Иванов Йоцов от гр. Враца, 50-годишен, бивш министър на народното просвещение от 11 април 1942 г. до 1 юни 1944 г; д-р Константин Йоцов Партов от гр. Враца, 51 -годишен, бивш министър на правосъдието от 11 април 1942 г. до 1 юни 1944 г.; Никола Захариев Ангелов от с. Лесичери, Великотърновско, бивш министър на търговията, промишлеността и труда от 11 април 1942 г. до 14 септември 1943 г. и бивш народен представител от XXV Обикновено народно събрание; инж. Христо Петров Дойчинов от гр. Ловеч, 54-годишен, бивш министър на земеделието и държавните имоти и министър на железниците, пощите и телеграфите от 11 април 1942 г. до 1 юни 1944 г; д-р Димитър Иванов Шишманов от гр. София, 56-годишен, бивш министър на външните работи и изповеданията от 18 октомври 1943 г. до 1 юни 1944 г; Дочо Николов Христов, отсъствуващ, бивш министър на вътрешните работи и народното здраве от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г; Руси Христов Русев от гр. Габрово, 57- годишен, генерал о. з., бивш министър на войната от 14 септември 1943 г. до 2 септември 1944 г; д-р Иван Киров Вазов от гр. Севлиево, 53-годишен, бивш министър на търговията, промишлеността и труда от 14 септември 1943 г. до1 юни 1944 г. и бивш народен представител от XXV Обикновено народно събрание; д-р Иван Бешков Дунов от с. Долни Дъбник, Плевенско, 49-годишен, бивш министър на земеделието и държавните имоти от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г. и бивш народен представител от XXV Обикновено народно събрание; Първан Драганов Първанов от гр. Лом, 54-годишен, бивш министър на външните работи и изповеданията от 13 юни до 2 септември същата година; д-р Александър Димитров Станишев от гр. Кукуш, 58-годишен, бивш министър на вътрешните работи и народното здраве от 1 юни до 2 септември 1944 г.; д-р Александър Цанов Сталийски от гр. Видин, 51-годишен, бивш министър на правосъдието от 12 юни до 2 септември 1944 г. и Борис Борисов Колчев от гр. Ямбол, 51-годишен, бивш министър на железниците, пощите и телеграфите от 1 юни до 2 септември 1944 г., за виновни, че в горните си качества през разни времена от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. са извършили следните престъпни деяния: 1) Изложили са сигурността на държавата и са поставили народните интереси в опасност, като са сключили международни договори с воюващи държави и обявили война и водили такава; 2) Заповядали действия, нарушаващи обявения неутралитет към СССР, отегчавайки с това международното положение на България; 3) Не са изпълнили служебното си положение във връзка с обявената и водена война с Англия и Съединените американски щати, като не са взели съответните мерки своевременно за предпазване на народа и държавата от материално и морално увреждане; 4) Изпращали наши войски в Югославия и Гърция, за да преследват народоосвободителните войски на тези страни и бездействували, с което са станали причина да се поставят в опасност нашите войски; 5) Заповядали, поощрявали убийства, тежки телесни повреди, палежи и изтезания във връзка с водената след 1 януари 1941 г. от правителствата външна и вътрешна политика и 6) Заповядали гоненето срещу евреите, а за Иван Багрянов, Първан Драганов Първанов, д-р Александър Станишев, д-р Александър Цанов Сталийски и Борис Борисов Колчев - без п, 6; вследствие на което и въз основа на Наредбата-закон от 6 октомври 1944 г, за съдене от Народен съд виновниците и пр. - чл. 2, точка 1, 2, 3, 6, 7 и 10 за всички, а за Иван Иванов Багрянов, Първан Драганов, д-р Александър Станишев, д-р Александър Сталийски и Борис Колчев без п. 10 от с. з. и чл. 4 с. з. ги осъжда на смърт, както и да заплатят в полза на държавното съкровище по 5 милиона (5 000 000) лева глоба, като присъжда в полза на същото съкровище целия им имот с лишение от правата по чл. 30 от Наказателния закон. II. Признава подсъдимите: проф. Михаил Петров Арнаудов от гр. Русе, 66-годишен, бивш министър на народното просвещение от 1 юни до 2 септември 1944 г.; Руси Стефанов Русев от гр. Котел, 48-годишен, бивш министър на правосъдието и на земеделието и на държавните имоти от 1 юни до 2 септември 1944 г.; Христо Василев Вълев от с. Габарево, Казанлъшка околия, 52- годишен, бивш министър на търговията, промишлеността и труда от 1 юни до 2 септември 1944 г. за виновни, че са извършили гореказаните престъпни деяния, вследствие на което ги осъжда: първите двама - на доживотен строг тъмничен затвор и глоба от 3 милиона (3 000 000) лева в полза на държавното съкровище и в полза на същото съкровище присъжда целия им имот, а вторите двама да изтърпят по 15 (петнадесет) строг тъмничен затвор, да заплатят на държавното съкровище по 1 000 000 (един милион) лева глоба като присъжда в полза на същото съкровище целия им имот. С лишени от правата по чл. 30 от НЗ за първите двама завинаги, а за вторите двама по за 20 (двадесет) години откак присъдата може да бъде турена в изпълнение. ІІІ. Признава подсъдимите: Йордан Атанасов [Анастасов?] Севов от гр. Търговище, 53- годишен; Любомир Христов Лулчев от гр. Кнежа, 53-годишен; Светослав Константинов Помянов от гр. София, 57-годишен; д-р Георги Димитров Ханджиев от гр. Пловдив, 49-годишен; д-р Петър Костов Петров от гр. Свищов, 51 -годишен; Павел Симеонов Груев от гр. Копривщица, 65-годишен; Рафаил Жечев Кънев, генерал о. з. от гр. Котел, 53-годишен; Димитър Георгиев Генчев от гр. Видин, 52-годишен; Петър Богданов Морфов от гр. София, 34-годишен и Станислав Александров Балан от гр. София, 47-годишен; за виновни като съветници на покойния цар и на регентите в разни времена от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г,; със своите действия, писания, разговори, съвети са допринесли дейно и съществено за излагане сигурността на държавата и да бъдат сключени международни договори с воюващи държави, да бъде нарушаван обявеният неутралитет към СССР, да бъде обявена война на Англия и Съединените американски щати, да бъдат изпращани войски в Югославия и Гърция, да бъдат извършвани убийства и да бъдат гонени евреите и въобще да се води прогерманска политика, поради което и на основание чл. 2, п. 10 и чл. 4 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците и пр., ги осъжда на смърт и глоба в полза на държавното съкровище по 5 милиона (5 000 000) лева, първите осем души, като присъжда на същото съкровище и целия им имот с лишения завинаги от права по чл. 30 от Наказателния закон, а последните двама - да изтърпят доживотен строг тъмничен затвор, да заплатят на казаното съкровище по 3 милиона лева (3 000 000) глоба, като присъжда на държавното съкровище целия им имот и ги лишава завинаги от правата по чл. 30 от НЗ откак присъдата може да бъде турена в изпълнение. IV. Признава подсъдимите: Константин Владов Муравиев от гр. Пазарджик, 51-годишен; Вергил Димов Вергилов от с. Светлен, Поповска околия, 43-годишен, първият - министър- председател и министър на външните работи и изповеданията, а вторият-министър на вътрешните работи и народното здраве и управляващ Министерството на железниците; Никола Стойчев Мушанов от гр. Дряново, 72-годишен, бивш министър без портфейл; Димитър Любомиров Гичев от гр. Перущица, 51-годишен, бивш министър без портфейл; Атанас Димитров Буров от гр. Г. Оряховица, бивш министър без портфейл; д-р Александър Ангелов Гиргинов от гр. София, 65- годишен, бивш министър на финансите и управляващ Министерството на търговията, промишлеността и труда; Борис Павлов Павлов от гр. Видин, 50-годишен, бивш министър на правосъдието и управляващ Министерството на просветата; Христо Георгиев Попов от гр. Варна, 56-годишен, бивш министър на земеделието и държавните имоти, Стефан Иванов Даскалов от Бяла Черква, Великотърновско, 64-годишен, бивш министър на благоустройството, [за виновни, че] като министри от кабинета на К. Муравиев от 2 септември до 8 септември 1944 г., са бездействували и продължили войната между България и Англия и Съединените американски щати, продължили са членуването на България в Тристранния и антикомунистическия пактове и нарушаването на неутралитета спрямо СССР и не са изпълнили служебното си задължение във връзка с обявената и водена война с Англия и Съединените американски щати, като не са взели съответните мерки за предпазване народа и държавата от материално увреждане, поради което и на основание чл. 2 от Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците и пр., п. п. 1, 2 и 3 - осъжда първите двама да изтърпят доживотен строг тъмничен затвор, с лишение правата по чл. 30 от Наказателния закон завинаги; вторите трима - да изтърпят по една година строг тъмничен затвор, с лишения от права по чл. 30 от Наказателния закон за две години; а останалите четирима във връзка с чл. 61 от Наказателния закон да изтърпят по една година тъмничен затвор, с лишение от права по чл. 30 от Наказателния закон по една година, откак присъдата може да бъде турена в изпълнение, като изпълняването на наказанието отлага съгласно чл. 1 от Закона за условното осъждане. Присъжда в полза на държавното съкровище на първите двама целия им имот, като завинаги в полза на същото съкровище и глоба от три милиона (3 000 000 лева). V. Признава починалите подсъдими: Иван Попов, бивш министър на външните работи и изповеданията от 1 януари 1941 г. до 11 април 1942 г.; инж. Васил Минков Радославов, бивш министър на железниците, пощите и телеграфите от 11 април 1942 г. до 14 септември 1943 г.; и Славейко Василев, бивш министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството от 12 юни до 2 септември 1944 г., и като народен представител от XXV Обикновено народно събрание, за виновни, че са извършили престъпленията, казани в чл, 2, п. 1, 2, 3, 6, 7 и 10 от Наредба-закон за съдене от Народния съд виновниците и пр., а за последния без п. 10 от с. з., като присъжда в полза на държавното съкровище целия им имот: Присъдата не подлежи на обжалване и одобрение. Председател: (Подпис) В. Шулев Членове: (Подпис) Стефан Василев Манов (Подпис) Давид Николов Гечев (Подпис) Йордан Иванов Шумков (Подпис) Рада Тодорова (Подпис) Мишо Димитров Мишев (Подпис) Серги Георгиев Златанов (Подпис) Вера Начева Иванова (Подпис) Райна Тодорова Петкова (Подпис) Емануил Елисеев Манов (Подпис) Димитър Митов Тошев (Подпис) Васил Христов Гурбов и (Подпис) Тодор Милев Божилов Вярно с оригинала, Председател на съда: (Подпис: не се чете)

VII. Обяснителни бележки към Дознанието на Любомир Лулчев и към Последната дума на подсъдимия Любомир Лулчев, взети от изказванията на Любомир Лулчев по времето на заседанията на Народния съд и разпитите на подсъдимия от 25 декември 1944 г., понеделник, и 26 декември 1944 г., вторник (Народният съд срещу Любомир Христов Лулчев. Стенографски записи от процеса. Изд.“Астрала”, София 1996, отделни пасажи от стр, 20 ÷ 75.) 1.*( Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459) Поканата да отида при царя аз получих чрез генерал Стоянов. Същата тази покана и среща аз съм описал в моя роман “Благословение”. Там е описана хронологически тази среща, с изключение на самия край на речта при срещата, в която той ме запита, или по-право ми каза: “Лулчев, аз останах изненадан, че Вие, който минавахте за прононсиран земеделец, сте уволнен от министър Томов. Той Ви представи два пъти за уволнение. Първия път аз върнах неговото искане. Втория път обаче не можах и Ви уволних.” Аз, който бях много нетактичен, му казах направо: “Вие ме уволнихте, но друг пък ме върна.” Защото Стамболийски ме върна, без да го пита. Царят стана много червен. ____________________________________________________________________________________ * Обозначението на номерата съвпада с номерата на бележките на съставителя Вергилий Кръстев в раздел VI. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) В тази първа среща, която имах с царя, трая около Два часа и три четвърти, ние създадохме едно отношение, което трая до края на неговия живот. - При първото още срещане аз бях в много лошо настроение. Най-напред трябва да кажа, че бях офицер до 9 юни 1923 г. След тази дата бях уволнен; не само уволнен, но бях и арестуван. Причината за арестуването беше, че на 11-и дойдоха трима души работници при мене. Аз бях тогава в инженерната работилница офицер, като помощиик-начапник и началник на техническите служби. Аз, заедно с полковник Максимов, изработихме и въведохме един правилник, който беше утвърден от държавата със съгласието на Стамболийски. Защото в един труден момент, когато работничеството се вълнуваше и ставаха борби между земеделци и офицери, когато вътрешнополитическите борби между различните партии бяха много големи, ние не можехме фактически са работим с работниците. Те постоянно бяха агитирани, та трябваше да се намери някакъв модус, за да се работи с тези хора. Аз казах на Стамболийски, че трябва да се направи нещо. Той каза, че няма хора. Казах му: “Тези хора могат да се задоволят много лесно, ако милионите, които се влагат в работилницата, се турят в едно разумно употребление, а именно - като се нареди работниците да участвуват в печалбите на предприятието или учреждението”. Това беше нов мотив. Стамболийски ми каза: “Няма хора да го направят.” Казах: “Остави на мене.” Назначи се една комисия и след дълги борби това беше направено. И когато стана превратът на 11-и, работници, които бяха задоволени вече и ме познаваха като техен защитник, изпратиха една комисия от трима души, които дойде и пожела да им бъда водач. Казаха: “Ние сме много, имаме картечници и това, и онова, но няма кой да ни поведе. Ние вярваме във Вас.” Аз им казах: “Господа, ако беше при други условия, аз щях да ви търся, но вие знаете, че аз имам връзки с едно учение, което по принцип не си служи с тези методи, затова не мога”. Изглежда, че този разговор беше чут и аз бях арестуван след пладне. Държаха ме около десет дни. Няколко пъти искаха да ме измъкнат и благодарение на моя съученик Казасов и Маркъм можах да се измъкна. Тогава бях уволнен. Аз бях в едно общество. Аз бях много огорчен, много недоволен и бях казал тук-таме думи. Може да съм казал някои думи, които да са се зловидели на царя. Може царят да ги е чул и затуй да ме е потърсил. На тази среща с царя, която стана, и която е отбелязана в моята книга текстуално, с изключение на края, който засягаше мен, аз останах на едно гледище до края. Още с влизането аз му казах: “За мене Вие не сте никакъв цар!” – “Да, да, Лулчев, зная, за Вас Христос е цар!” Това отношение се запази и до края на неговия живот. 7. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 958, № 372; стр. 284, 286 ÷ 287) - Вие казахте, че сте говорили два часа и три четвърти. Какво говорихте? Вкратце. Това е най-интересното. - Господин председателю! Това аз съм го записал точно в моя роман. Не ми се даде да възпроизведа написаното, - Кажете съществените точки на разговора! - Съществените точки бяха следните: аз бях крайно недоволен и много възмутен от това, което беше станало. Имаше убити хора. Между тези убити хора беше един подофицер с четири кръста за храброст. - Какъв беше този човек? Беше ли комунист? - Ми се струва, че беше комунист. Когато му казах това, той отговори: “Лулчев, мене комунистите не ме признават.” Казах му, че този народ най-после ще потърси сметка. Накрая му казах: “Ваше Величество, аз Ви говоря от името на 20 000 души, които имат своите глави на своите рамене, но утре ще бъдат трупове. Аз Ви говоря от името на тия майки, които ще имат черни забрадки за своите синове. Вие не можете да ги подлагате на унищожение!” Той каза: “Лулчев, моят баща правеше така: дигаше и сваляше министри. Най-после този парад се развали и той остана с нищо. Не може да остане така.” Аз му казах това нещо. Аз съм писал това в моята книга. Аз не съм я чел сега. Моля почитаемия съд да я има предвид. 9. (Белгийският крал Алберт I се самоубива през м. февруари 1934 г, като се хвърля от една скала в планината.) - Да, не мога да си спомня датата. Както г-н обвинителят ми напомни, това беше, когато умря белгийският крал - не младият, когато стана катастрофата, а старият. Той каза, че е имал някакъв грозен пресантиман, понеже има известни работи, които говорят, че той изживява една голяма криза, и му казах, че тази криза няма да мине така безнаказано за неговия род, макар и не лично за него. На другия ден подир пладне, в петък, беше разговорът, а в събота той ми каза, че неговият чичо се е самоубил. 13. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 902, № 66) Председателят: - Други някои да сте препоръчали? - За по-големи длъжности не съм. Аз препоръчах Недев, но той го назначи за министър не на железниците, а министър на вътрешните работи. Колкото пъти отивах при царя, все дена и съща история си повтаряше: “Лулчев, знаете ли Вашият Недев какво е направил?” – “Какво е направил?” – “Така и така, туй и туй е направил.” Най-после - един път ли, два-три пъти ли ми каза - отговорих: “Той не е мой Недев, той е министър на България, бе. Ако върши работа, добре; ако не върши, изпъди го!” (Смях) А то какво излезе! Най-после аз бях принуден да извикам Недев и му казвам: “Защо така бе, Недев, за толкова късо време толкова оглупя?” (Смях) Казва: “Какво съм оглупял! При мене идва Багаров и иска да назнач[а] някой.” - Кой Багаров? - Приятел на царя. - Народният представител? - Той. “Идва при мене Поменов, иска да назнача еди-кой си, а няма ценз. Идва еди-кой си, иска да назнача някой.” Дава ми цял поменик и казва кой какво иска. Когато отидох при царя, давам му списъка и казвам: “Ето, Ваше Величество, защо Недев не струва. Защото този искал да назначи, отказал на един, защото няма ценз; казал на друг, че роднината му няма ценз и пр. Затуй са хората лоши.” Царят каза: “Хубаво, аз ще видя.” И тури списъка в джоба си. Като мина това, на Недев се изкара прякора Гафенко. След това го нарекоха, че е дъновист и трябваше да го махнат. Щом казаха, че е дъновист, аз не мога да защитавам дъновистите, махнаха го. 14. (Това е истински случай, който показва как стражарят е поставен на пост пред къщата му не да го охранява, а да разпространява лъжи.) Докъде отиваше тази организирана клетва, ще ви кажа случая със Сапов. При Сапов отива човек от провинцията в квартирата му и стражарят, който стои там, казва: “Кого търсиш?” – “Сапов,” – “Ами той е при дъновистите. Той си даде къщата на Бялото Братство. Там е, не е тук.” А той си е вкъщи, никога не е стъпвал в нашето братство. Сапов не знае нищо за дъновизма, освен само името. - Значи не беше дъновист? - Абсолютно никога. Това е моята честа дума на човек. Аз сега съм арестантин, но съм честен човек. - Защо го препоръчахте? - Той беше почтен човек. Беше началник на школата в Скопие и се държеше много храбро и честно. Много честен човек. Понеже времената бяха такива, че всички крадяха и имаше нужда от честен човек, затуй препоръчах Сапов. - Не си ли е давал къщата на дъновистите? - Това нещо почитаемият съд може да провери. - Аз Вас питам? - Не е. Той нямаше нищо общо с нас. 15. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 961, № 385, т. 1 и т. 2, стр. 984, № 564) - Писмото на английския крал беше по случай един празник, не мога да си спомня точно. В това писмо имаше нещо, което ми направи впечатление и аз го помолих по този повод да напише един отговор, в който да иска мирът да се продължи. Защото, доколкото си спомням, английският крал беше казал буквално следното: “Ние с радост си спомняме думите за мира, които Вие ни говорихте.” Защото, когато в 1938 г. царят беше ходил в Лондон, той беше говорил много хубаво. Какво е говорил - не зная, но това, което ми каза, че е говорил на англичаните, то беше много хубаво за германците. Той беше казал: “Господа, .ние сме работили заедно с германците. Ние познаваме тяхната техника, тяхната организираност, тяхната подчиненост, техните генерали, които са специалисти по своята работа. Недейте отваря война, те ще отворят много работа. Пазете мира. Гледайте с добро да се разреши въпросът.” На германците беше говорил за англичаните: “Господа, вие знаете, че англичаните са един упорит народ. Когато той се залови за една работа, той ще я изкара. Те са добре въоръжени. Макар че нямат много войска, те се добре организират и това организиране не можете така лесно да го преодолеете.” Нещо - това е отбелязано в моя дневник - за което англичаните му благодарили. Царят ми беше казал, че англичаните му благодарили, защото е казал за тях, че са готови, когато те не са били готови. Това е било предметът на разговора. Аз го записах. Той казал, че англичаните са готови, а те не бяха готови. 17. (Виж “Изгревът”, том XX, стр, 990, № 613..) - Спомня ли си подсъдимият, не в дневника, а в собствените си показания пред дознанието, покойният цар да Ви е казал, че за обявяването война на Съединените щати и Англия той е бил изненадан, и че това е дело само на Филов и Попов? - Това ми го е казвал. Колко е вярно, не знам. - Вие сте направил бележка на царя, как оставя той така да бъде изненадан. А той какво Ви каза? Не сте ли му казал нещо подобно, например: “Махнете тия говеда”? - Може да съм казал. - А той да е отговорил: “Ако ги уволня, те ще отидат при германците”? - Нещо подобно. Той ми каза: “Ще отидат да се оплачат на германците и ще ме изкарат английски агент”. 22. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 988, № 595.) - На 1 юни става една голяма караница между него и мене заради убийствата и за евреите. При мене са дошли много хора. Имам данни. Аз отивам при него и му казвам: “Вече трябва да се намери изход, така не може повече. Апартаментите на евреите са взети и твои чиновници са настанени вътре. Това народът го знае. Хората вземат жилищата на евреи, изпъждат ги оттук и оттам.” Мисля, че изпъждаха тогава евреите от София. Аз пратих моя брат да гледа, понеже беше инспектор във Вътрешното министерство. Той ми разправяше, че стават неща покъртителни. Аз исках да реагирам: или да се наложа, или да се махна оттам. Член съдия Ст. Манов: - Какви покъртителни? - Жени и деца, натъпкани във вагони по 60 души, вместо по 45, не им дават достатъчно храна. А той ми каза как са поместени в някакво здание в Скопие. Той каквото могъл лично, направил, но имало някой представител на германското правителство, който се намесил и ги натикал във вагоните като животни. Председателят: - После къде са ги закарали? - Ми се струва, в Полша ли, или в Русчук са ги закарали. Когато става тая караница, ние минаваме в един тон, който не беше ни най-малко учтив. Но нямаше как. Аз му казах, че България няма нужда от него. Той скочи и каза: “Вземи ми главата! Една глава ми е останала, вземете и нея, но ще се избиете като кучета.” Казвам: “Няма защо да се избиваме. Ти недей мисли, че тая държава е дадена на тебе така. Тя та е дадена, за да работиш за нея, а не да стоиш като зрител.” 25. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 993, № 635; стр. 991, № 621, 622) - Казвам на царя, че той трябва да каже на Хитлер да работи за правото на всички народи, и че ако работи само за германците, той е загубен. Всяка егоистична кауза ще завърши с катастрофа. Казвам същевременно на царя да иска от Хитлер Охрид, понеже се оказа, че италианците са крайно лукави и егоисти - да поиска чрез Хитлер да вземе Охрид. Същевременно говоря на царя да поиска от Хитлер да се даде автономия на Македония. Причините за това бяха ред оплаквания, които бяха дошли оттам. Аз имах сведения от автентични източници, които говореха за крайното недоволство на хората. Имаше и политически съображения, защото, казвам, на България няма да дадат Солун, но на един Македония ще го дадат, защото е естествено дебуше на Македония. Така както го искаме, ще влезем в конфликт със Сърбия и Гърция, но ако тази страна е автономна, тя сама по себе си, ако се чувствува българска провинция, ще дойде при България, както дойде Източна Румелия. Царят тогава каза: “Лулчев, това е великолепно, но се боя само от едно - от интригите на италианците, които ще влязат под кожата на македонците и може би ще трябва да платим с Дупница и Кюстендил.” – “Затуй - казвам - ти трябва да говориш с Хитлер по-сериозно, а не само така с думи казано.” Това са основните идеи. 26. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 834 ÷ 836) - (...) Между мене и царя стана една караница, защото той все ми казва: “Нямам хора.” Аз му казвам: “За Вас има две Българин: една парфюмисана и една селско-работническа. Вие с тези, парфюмисаните, се разбирате много добре, но с другите не искате да се разберете. Вашият нос е развален. Вие не можете да помирисвате добрите хора.” Друг един път той ми каза: “Лулчев, това е вярно, но аз с нестабилните барути трябва да бъда по-внимателен.” Искаше да каже: с онези, които го псуват, трябва да бъде по-внимателен. Аз му казах: “Това е най-сигурният път, по който можете да изгубите всички добри приятели.” 27. (Околийският управител в Ловеч намира трима селяни и подготвя какво да говорят на царя.) - Аз исках той да дойде в правилен контакт с народа. Нему се монтираха срещите. Турят няколко селяни, уж че били случайно. Имаше такава случка в Ловеч. Аз имах писмо оттам. Той ми казва: “Срещах се със селяни, говорихме.” А аз му казах, че тия селяни са монтирани – “а с монтирани селяни няма какво да приказваш” - и извадих писмото, в което пишеше, че околийският началник приготвил двама-трима селяни, които да говорят. Казах му: “Тури брада, преоблечи се, ела с мене или с друг някого, виж тоя народ в какво положение е. Това не може повече така. Или, казах, иди в някое учреждение, виж какво става, виж какви дембелханета има и колко хора се рупат, как са наплашили публиката. И един такъв човек да го хване на мястото, да вземе й да го прати в затвора. Това ще създаде легенда за тебе из целия народ.” 31. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 897, № 32; стр. 938, № 235; стр. 948, № 303; стр,988, № 593.) - Можете ли да обясните царят какво отношение е имал към Багрянов, отношение на симпатия или отношение на подозрение? - Отношенията на царя към Багрянов са отбелязани точно в дневника ми. - Значи само това, което е отбелязано в дневника. Тогава може ли да си спомни подсъдимият, след като произнесе Багрянов речта си през януари 1941 г., какво впечатление се сложи в двореца въобще? Подсъдим Лулчев: - Царят беше извънредно ядосан. Случаят беше такъв. Багрянов идва при мене и си чете два пъти речта. Щом я прочете, аз му казах: “Багряне - както му виках, - след тая реч, или торбичката на рамо, и - в Делиормана, или - по-нагоре.” Той каза: “Туй аз не мога да търпя повече.” Когато аз казах на царя, че Багрянов ще говори една реч, в която ще застъпи това и това, царят каза: “Добре, нека го застъпи.” Това беше за ред законоположения, за които бяха съгласни всички. Но когато произнесе речта си Багрянов, той я завърши по един неочакван начин. И срещу този неочакван начин царят беше като бесен и каза: “Той ми изтърбуши кабинета. Когато аз чаках да бъда пред немците единен, той изтърбуши кабинета.” Той ходеше с ръце в джобовете насам-натам. Член съдия Ст. Манов: - Все от немците се страхува царят. Народен обвинител Ат. Армянов: - Стана ли въпрос, че това, което препоръчал Багрянов, трябвало да излезе от целия кабинет, а той скрил това и го изнесъл като свое? - Да, тъй беше. Царят каза: “Нали ти каза, Лулчев, че е хубаво и ти му тъпка главата, но това не е политика на правителството, това е негова програма и той ми изтърбуши кабинета.” Адвокат д-р X. Орошаков: - За стопанска програма или е за външна политика? - За реч. Не зная какво е казал. - Но той говори по бюджета на земеделието. В края на краищата той взема едно становище по правителствената политика. Народен обвинител Ат. Армянов: - Ставаше ли въпрос, че даже след тази реч царят да го задържи в кабинета до подписване пакта, за да го ангажира, защото той е за тази политика, и какво наложи да излезе по-рано? - Царят не искаше повече да чуе за него. Той смяташе, че е непочтен човек, понеже изтърбуши кабинета. Председателят: - Заради стопанска политика или? - Заради това, че той приписа тази програма на себе си. 33. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 899, № 45) - Със Стойчо Мошанов срещата ми беше, след като се беше върнал от Лондон и аз отидох да се срещна с него, да видя какви са неговите впечатления и дали той е ходил при масоните, както го обвиняваха, при правителството ли е ходил и какво е направил. Той е много хитър, може да ви докара от 99 дерета вода. Той ми разправя два часа, и когато тръгнах да си отивам, той се изправи и ми каза: “Господин Лулчев! Аз съм говорил само истината.” Аз казах: “Господин Стойчо! Доколкото сте говорил истината, тя е във Ваша полза, доколкото не беше вярно, то си остава за Ваша сметка.” И си отидох. 34. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 895, № 21; стр. 935, № 220; стр. 940, № 256) - Обяснете на съда какво знаете за Генчев. Имало ли е случаи пред Вас царят да му вика “мошеник, лъжец”? - Имало е. - По какъв повод и как? - Те са години оттогава. Не помня точно, но то беше по една разправия с Кьосеиванов и когато аз казах, че това не е вярно, изобличих Генчева, царят започна да се смее и казва: “Вижте какъв е мошеник.” Генчев каза: “Ваше Величество, ако съм мошеник, няма защо да ме слушате.” (...) - То беше един случай такъв, когато Генчев присъствуваше, когато той го нарече мошеник. И казва: “Гледай бе, Лулчев, такива мошеници - аз съм в Ситняково, а чувам по радиото, че са били назначени министри.” И щом излезе той, аз тогава веднага се нахвърлих върху него и казах: “А бе, как може това нещо! Ако бях го чул от ушите на когото и да е, нямаше да го повярвам, но когато го чух от Вашите уста! Защо сте оставили на мошеници! Как е възможно до такова дередже да стигне тая държава!” Той нищо не каза, а седя така около 15 минути. Аз бях много възбуден, като чух това от неговите уста, че са назначени министри, а той е научил от радиото. Кой ги е назначавал, такива мошеници. 35. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 991, № 623) Нар. обвинител Ат. Армянов: - Викал ли Ви е и какви бяха Вашите връзки с професор Йоцов *и какви съвети му дадохте по образованието? - Йоцов го познавам отскоро. Председателят: - Отговорете. Нар. обвинител Ат. Армянов: - Преди да стане министър или след това? _____________________________________________________________________ * Борис Йоцов - професор, славист. Бил е министър на просветата през 1942 ÷ 1944 г. Чрез него е правен опит за въвеждане на Паневритмията в училищата. Вж. “Изгревът”, том I, стр. 494 ÷ 507. (бел, на съставителя на “Изгревът” Вергилий Кръстев) Подсъдим Лулчев: - Аз съм го виждал два пъти. Направи ми впечатление, че е славянофил, че познава много добре славянската литература, върху която говорихме продължително, и че той е човек, който може да възприеме нещо ново. От тая гледна точка аз му препоръчах да направи една промяна в програмите, защото програмите са много схоластични. Дадохме му програма, която мисля, че е дадена в края на дневника. Казах какво трябва да се направи в селските училища. Искахме да се внесат реформи. Председателят: - Вие сами ли искахте? - Двамата с Йоцов приказвахме. Молихме го, ако може да внесе паневритмичната гимнастика. Тя е нова дисциплина, взета от нас в други страни - Швейцария и други. Тая гимнастика внася уталожване на нервната система и помага на учениците да схващат по-добре уроците. 37. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 939, № 244) Нар. обвинител Ат. Армянов: - С Филов имахте ли срещи и какво впечатление имахте? - Само една среща, и то беше по повод назначаването управител на Земеделската банка. Царят искаше да се срещна с него, за да видя какво представлява, защото той го познаваше, а аз не го знаех. Знаех го само по портрета. Той го прати при нас, за да говорим за назначаването на директор на банката. Аз използувах тоя повод да му говоря за някои въпроси, които повдигнах пред него. Струва ми се, че тези работи са записани в дневника. Казах му: “Господин Филов! Вие не виждате ли какво става в България, че в България консуматорът и производителят страдат, а пълнеят проводниците, посредниците помежду?” – “Виждам го, казва, г-н Лулчев.” – “Не мислите ли нещо да направите, г-н Филов?” – “Ами ние, казва, вземаме мерки, нашият Министерски съвет обсъжда.” – “Добре, г-н Филов, но вие не виждате ли, че тези чиновници, които сте турили, трябва да се грижат за тоя народ, особено по продоволствието? А вместо да помагат, те стават ортаци на ония, които експлоатират.” – “Виждам, г-н Лулчев, да Ви кажа случай. Във Видин доматите били два лева, те ги направили четири лева,” – “Какво направихте за тази работа?” Казва: “Господин Лулчев! Правителството ще вземе мерки.” – “Добре, г-н Филов, но преди, когато Багрянов говори своята реч и изложи своята програма, Вие заявихте, че тая програма не е на Багрянов, а е програма на цялото правителство. Защо Вие след толкова време не направихте нищо по изпълнението на тази програма?” – “Не е нищо, г-н Лулчев, ние вземаме мерки, ние разсъждаваме, ние ще прокараме тия закони.” – “Ама кога бе, г-н Филов?” – “Това не е лесна работа, то иска време.” На такъв човек, който така отговаряше, нямаше какво да се приказва. Той за всяко нещо го признаваше и казваше, че ще вземе мерки. 39. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 28) - (...) “...За да стане това, трябва да дадете ново правителство.” И тогава аз го съветвам да състави селско-работническо правителство. - Той какво каза? - Каза: “Не съм проучил.” За селско-работническото правителство не помня какво ми каза, но беше се оплакал къде съм го тикал. Аз съм записал това в моя дневник. - На кого се беше оплакал? - На госпожица Надя Стоянова. И когато тя дохожда при мене, ми се струва на 9 януари, тя ми казва: “Абе, къде си тикал царя? Ти си го карал да направи селско-работническо правителство.” Казах: “Защо да не го тикам? Това не са ли българи?” Идвам на 1941 година. През януари месец, още щом влизам при него - беше 9 януари, - той ме посреща с новината: “Лулчев, аз ще дам властта на Цанков.” Значи, той взима една позиция, на която аз реагирам веднага и казвам, че това ще бъде катастрофа. Той знаеше, че в това отношение моето мнение беше категорично. Тогава царят ми каза: “Аз ще абдикирам.” И почна една разправия, която трая един-два часа. Виж № 583 ÷ 588 от “Изгревът”, том XX, стр. 856 ÷ 857. Народен обвинител Ат. Армянов: (чете) – “Планетните съчетания показват, че ще дойде изтрезнение - Слънцето, и англичаните ще изгубят Индия.” -Аз не съм казвал. - Учителят това пише. - Тук мене ли питат или Учителя? - Господин Лулчев! Всички внушения, които сте правили на царя, стават чрез Учителя. Учителят ги казва на Вас, а Вие ги предавате на царя. И обратно, като свършите разговора си с царя, отивате при Учителя, за да му кажете. - Господин председателю! Ако бях слушал Учителя, нямаше да бъда тук. Учителят от две години насам ми казваше: “Никакъв съвет няма да даваш на този човек.” Това е съветът на моя Учител. Да не ми се приписват работи, които не съм говорил. Председателят: - Дръжте се прилично. - Моля, извинете. Тук ме засягат много тия работи. - Вие казвате, че нищо не сте предали от разговорите? - От две години Учителят ми казва: “Не му говори нищо”, но аз му казвах, че не мога така да завърша. 42. Цар Борис III създава целенасочено тази система на управление на мошеници, за да може да се хвърля цялата вина върху тях, а не върху него. Това Лулчев го разбира накрая.. [Въпрос на член съдия Ст. Манов:] - Кога беше започнало да Ви става ясно, че Вашата линия политическа, един вид, обществена - Вие с политика не се занимавате, иначе такива въпроси нямаше да Ви задават и такива отговори нямаше да давате на главния народен обвинител... - кога на Вас стана ясно непримиримостта на Вашите становища - това на царя и Вашето? - То беше в началото на август 1943 г. Той ме нарече “първобитен”, - Не съжалихте ли, когато Ви стана ясно, за цялата безплодна работа, която сте проявили, стараейки се да въздействувате, да внушите на покойния цар да установи народна линия, т. е, да даде възможност на народа чрез свободни избори да каже своята воля, народът да избере свои избраници, които да изберат свои управници, а царят да не ходи из разни ъгли да събира сведения от тоя и от оня, и съвети да иска чрез хороскопи - не сметнахте ли тогава, че цялата Ваша по-раншна дейност е била съвършено безплодна? Вие казахте преди известно време: “Аз не щях да бъда на тази подсъдима скамейка, ако слушах Учителя”, т. е. ако не сте се занимавал с това да сте давал съвети. Не съжалихте ли, че сте давали съвети на царя в миналото време? - Едно нещо има. Когато съм давал съвети, те бяха тези - да се даде свобода на изборите. - Способен ли беше покойният цар да даде тия свободи? - Аз не мога да се произнеса по този въпрос. Аз съм лекар, който отива при болен. - А с причинете на болестта не се занимавате? - Това съм правил, доколкото ми стигат силите. А когато ме нарече на 10 август: “Ти си първобитен човек” и каза, че не иска да слуша повече, аз повече не се срещах с него. 44. (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 866 ÷ 867) Народен обвинител Ат. Армянов: - Вие говорихте ли на царя за Бялото Братство? - По някой път е ставало дума, защото нас ни нападнаха, нападнаха Учителя на Изгрева. Когато ние почнахме да бъркаме сметките на този и онзи, върху него беше посегнато. След това се посегна на мене и се опитаха да ме затворят. След това се правеха други работи. Забраниха ни беседите. Нас толкова ни пречиха! Ние сме преживели толкова години, никой не ни е забранил тези беседи. Сега трябваше да дойдат тези хора, да ми забранят беседите. Аз трябваше да се разправям с Дирекцията на полицията. Трябваше да изтъкна един факт, че г-н директорът на полицията не знаеше закона за полицията. Когато той ми каза: “Вие сте длъжен да ми искате разрешение!”, аз му казах: “Въз основа на кой закон?” Той казва: “Въз основа на закона за полицията.” В закона беше казано: “се съобщава”. Това беше положението и много естествено, аз трябваше да му кажа какво искаме ние.

VI. БЕЛЕЖКИ КЪМ ДОЗНАНИЕТО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459. 2. Султана е съпруга на генерал Рачо Петров, военен министър: 1887 ÷ 1897 г. министър-председател: 1901 ÷ 1906 г. Султана е придворна дама на Фердинанд и негова любовница. 3. Мария Стоянова, съпруга на генерал Алекси Стоянов и последователка на Учителя Петър Дънов. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 272 ÷ 276. (бележки на съставителя на “Изгревът” Вергилий Кръстев) 4. Виж “Изгревът”, том XX, бележки на стр. 891, № 1.Виж стр. 277 ÷ 279. 5. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 280 ÷ 288. 6. Чрез този том и със забележките, че събитията са верни, романът “Благословение” се отваря за българското съзнание. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 978, № 521. 7. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 958, № 372; стр. 284, 286 ÷ 287. 8. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 946, № 293; стр. 963, № 405. 9. Белгийският крал Алберт I се самоубива през месец февруари 1934 г., като се хвърля от една скала в планината. 10. Виж “Изгревът”, том XXI, раздел VII за заявленията, писмата. 11. Става дума за Константин Шауфелбергер - възпитател на княз Борис от 1909 г. до 1915 г. 12. Генерал Георги Сапов е министър на вътрешните работи 1935 ÷ 1936 г. 13. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 902, № 66, 14. Това е истински случай, който показва как стражарят е поставен на пост пред къщата му не да го охранява, а да разпространява лъжи. 15. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 961, № 385, т. 1 и т. 2, стр. 984, № 564. 16. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 953, № 335; стр. 989, № 601. 17. Виж “Изгревът”, том XX, стр, 990, № 613. 18. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 776 ÷ 777, стр. 962, № 389. Отнася се за Антонов, който е чел тайните дипломатически инструкции на българското правителство в Москва пред Деканозов, който се е възмутил от чутото и видяното и го е изгонил от кабинета си. 19. На 28 август 1943 г. царят умира. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 894, № 10. 20. шумците - комунистическите партизани. 21. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 963, № 406. 22. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 988, № 595. 23. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 907, № 92, 94; стр. 942, № 267; стр. 943, № 273. 24. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 907, № 94; стр. 942, № 269. 25. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 993, № 635; стр. 991, № 621, 622. 26. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 834 ÷ 836. 27. Околийският управител в Ловеч намира трима селяни и подготвя какво да говорят на царя. 28. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 898, № 40. 29. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 25; стр. 910, № 117. 30. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 935, № 219. 31. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 897, № 32; стр. 938, № 235; стр. 948, № 303; стр. 988, 32. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 894, № 15. 33. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 899, № 45. 34. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 895, № 21; стр. 935, № 220; стр. 940, № 256. 35. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 991, № 623. 36. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 901, № 58. 37. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 939, № 244. 38. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 900, № 50. 39. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 28. 40. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459. 41. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 895, № 21. 42. Цар Борис III създава целенасочено тази система на управление на мошеници, за да може да се хвърля цялата вина върху тях, а не върху него. Това Лулчев го разбира накрая. 43. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 942, № 269, 270; стр. 866 ÷ 867. 44. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 866 ÷ 867.

V. ПОСЛЕДНА ДУМА НА ПОДСЪДИМИЯ ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ НА 30 ДЕКЕМВРИ 1944 Г. (Народният съд срещу Любомир Христов Лулчев. Стенографски записи от процеса. Изд. “Астрала”, София 1996, стр. 201 ÷ 204) Заседание на Народния съд, вторник, 30 януари 1945 г. Подсъдим Лулчев: - Господа народни съдии! Бях изненадан от един пасаж от речта на народния обвинител г-н Армянов. От 25 години принадлежа на Великото Бяло Братство, погрешнo наричано “дъновизъм”, и за пръв път чух от служебно лице да се прави разграничение между погрешките на политиката и религиозните убеждения на човека. Това е една съществена и принципна отлика между стария и новия режим и аз с най-голямо задоволство констатирам тази ясно очертана обществена толерантност. Но заедно с това, г-да народни съдии, Вие видяхте и недоумението на същия народен обвинител при опита му да систематизира и приведе към някоя политическа идея дейността ми. Тъкмо тук той се намери в затруднение и я нарече, ако чух добре: “лулчевщина”. И той е донякъде прав. Но аз мисля, г-да народни съдии, че ако се вгледате малко по-внимателно в тази дейност, вие ще намерите много по-вярното име и наименование - човечност, или още по-точно - братство, братство между хората и мир между народите. Ето основната идея на моя живот, на книгите, които писах в последните години, на веруюто на братството, към което принадлежа, най-после - на смисъла на разговорите, които съм водил с един цар, И ако сега се струва, че е имало малко отклонение понякога от тази основна идея, то се дължи на факта, че в описанието на 7-годишните ми срещи в дневника може би някои неща в подробности да не са записани достатъчно точно, а понякога и само отчасти и набързо, без да съм допуснал, че материалът, който събирах за новия си роман, един ден ще се превърне в обвинителна литература срещу самия си автор. Господа народни съдии! Господин народният обвинител търсеше да ви изтъкне политика Лулчев. Аз ви заявих, че никога не съм бил политик. И това е истината. В моите дела липсва политическа системност. Но като изчезне политикът, явява се човекът, който мисли, че различието в убежденията не трябва да отделя хората, че поправките или недостатъците, които виждаме в другите, са същевременно един апел, само един вик за помощ към нас, които съдбата е надарила с повече ум, повече сила, повече добрина, и че не съдия трябва да бъда аз, а само един лекар, помощник на тези, които имат нужда от помощ. Ето, господа съдии, това съм вярвал, това съм описвал в моите книги, това съм се опитвал да реализирам в моите отношения с царя. Може между желаното и реализираното, между практиката и теорията да е липсвала понякога хармония, но вие, г-да народни съдии, които се сблъсквате всекидневно в живота също така с прилагането на нови идеи, ще разберете, вярвам, затрудненията, които е трябвало да се преодолеят в случая. Аз не мога да претендирам за особена близост, която ми се приписва, но мога с положителност да твърдя, че бях в много случаи една добра спирачка срещу някои неблагоразумни желания на един цар. При това, не е имало гонен, онеправдан или преследван човек, на който съм отказал помощ, щом съм имал възможност. Господа народни съдии! Аз вярвам дълбоко в доброто, което живее в душата на всеки човек, включително и на най-падналия. Да се обсъдят и покажат погрешките - може би това е закон за самосъхранението на обществото. Но да се подпомогне и подкрепи това малко добро, което е в човека, за да вземе връх, съм смятал също за една проява на братство помежду хората. Верен на тези разбирания, аз съм дохождал неведнъж в разногласие с мнозина, но затова пък други са ме ценили и разбирали. Вие чухте от самия народен обвинител за ония общественици, които по свои съображения са намирали път към моята малка барака, но аз ще ви кажа, че и хиляди други и обикновени хора, обременени от живота и страданията, са намирали също тоя път и заедно с това утешение и помощ. Господа съдии! Казвам това със стеснение, не от желание да се похваля, а защото ми се наложи да припомня факти, които мисля, че имат значение при взимане на вашето решение. Господа съдии! Много се зарадвах, когато чух от почитаемия съд да казва на един свидетел, че за моето безкористие няма нужда да се припомня, защото му е известно. Твърдо вярвам, че също така ясни ще ви станат и останалите основни мотиви на моята дейност и живот. Господа народни съдии! В обвинението се засегнаха два въпроса, за които ще кажа само няколко думи. Господа народни съдии! Чудеса в природата няма - има само закони, които, ако знаем, можем да се ползуваме и ние, и околните ни. Когато някои казват, че нещата съществуват, това не подразбира, че те ги създават в дадения случай. И като отречем нещата, и като ги поддържаме, те пак си съществуват. С това ние нищо не можем да допринесем или отнемем на природата. Но отричането на фактите, които не разбираме или не можем в момента да обясним, това не е наука. Ако разполагах с време, бих обяснил много работи, които в Англия, Америка и други части на света отдавна се знаят, и на които у нас някои се присмиват, без да са си дали труд сериозно да ги проучат. Но аз намирам, че те не са виновни за това. Условията на живота у нас са още доста сурови и дават възможност на малцина да надникнат в тези области. Метапсихика, радиестезия, характерология, херметизъм, хиромантия, графология, френология, астрология - всичко това са вече научно обосновани дисциплини и за някои, от които съществуват и катедри при някои университети в Англия, Германия, Япония и Америка. Тук можем само да ги споменем. Но всички те разкриват нови области в науката, имат своите пътища и своите резултати и влияние върху проявите на живота. Възможно е да се срещат и измамници, които работят от името на тези дисциплини, но такива се срещат и във всичките други области на знанието. А трябваше и да напомним, г-да народни съдии, че ако съществува и се продава фалшиво вино, то е само защото съществува и истинското. Природата забавлява глупавите, а на мъдрите разкрива тайните си. Господа народни съдии! Помена се тук и за “дъновизма” - така обикновено наричат у нас Великото Бяло Братство, Учителят на което е. известен в целия свят с истинското си име - Беинса Дуно. Това не е нито патологично, нито реакционно учение, то не е религия, а още по-малко - секта. То е учение за целокупния живот, към което принадлежат десетки хиляди хора в България и стотици хиляди вън от България. Техният живот е пред вас, те живеят между вас и вие сами ще ги прецените.44(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 866 ÷ 867) Господа народни съдии! Вие чухте фактите и ще присъдите отговорностите. Ако може да става дума да съм бил на някаква служба, то е била вярната и безкористна служба на народа си, и на гонените и преследваните негови синове. И ако може да се говори за някакво “филство”, то е било “человеко-филството”, “братолюбието” към всички страдащи. Господа съдии! България се намира пред своя златен век. Тя ще изживее върховни моменти и ще има нужда от всички свои добри, разумни и справедливи хора. Те ще трябва да бъдат впрегнати на работа в общите усилия за постигане благоденствието на нашия народ и цялото човечество. Твърдо вярвам, че в тая велика задача почитаемият Народен съд достойно ще изпълни своята голяма роля, като отдели справедливо житото от къклицата.

IV. ДОЗНАНИЕ НА КНЯГИНЯ ЕВДОКИЯ ФЕРДИНАНДОВА (Архив на МВР, II НС-42, л. 1 ÷ 14*.) * Взети са откъси от дознанието на княгиня Евдокия, където се споменава за Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) Въпросник (...) 12. Защо сте търсили съдействието на Лулчев и какво сте го молили да съветва княз Кирил? (...) 14.С кои политически лица сте били във връзка и какви разговори сте водили с тях? 15.Последователка ли сте на учението на Дънов и защо насърчавахте Царя да следва съветите на Дъновистите? Дознание на княгиня Евдокия Фердинандова43 43(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 942,№ 269, 270; стр. 866 ÷ 867) Именувам се Евдокия Фердинандова, Княгиня Българска, на 47 години, българка, католическо вероизповедание, грамотна, неосъждана, от град София. Показвам: Отговарям на зададените ми въпроси: (...) [По въпрос № 12:] (...) За Л. Лулчев: бил е познат на Царя от по-рано, не зная откога. При мен идва. мисля, през 1938 или 1939 г. по искане на Царя, аз помня три подобни срещи със сигурност. Поговорила съм с него, смятам го за умен човек, с познания по социални въпроси, философия, с доста леви убеждения, Абстрахирвам неговото последование на Дънов, в което, както всички подобни сектанти, той е едностранчив. Досега смятах, че Царят се е срещал с него, понеже е умен и имайки доста големи връзки с най-различни слоеве и тенденции, особено по-прогресивните у нас, е можел да осведомява Царя за неща, които не са идвали до него по “канален” път. При това е бил винаги прям с Царя и, според самия Цар, дори понякога и груб в критиките си по управлението на страната. Въпреки че някои срещи са станали в мойта къща, никога не съм говорила или разпитвала брат си по тези разговори. Помолих го, понеже чух от съмахленци, че у мен се събират дъновисти, срещите му с Лулчев да не стават вече у мен, но не помня кога е било това. [По въпрос № 14:] (...) През лятото 1943 г, също чрез г-жа Каравелова, поиска да ме види другият Лулчев - депутатът Андро Лулчев, когото познавах още като инвалид и тогава краен левичар в Инвалидния дом тук. Обадих на Царя за това и той ми каза да съм го видяла. Нямах по това време компаньонка вкъщи и затова не исках да приемам мъж вкъщи, та помолих генерал Стоянови да мога там да го видя. Винаги е бил малко екзалтиран поради нараняването му. Говори ми, за да предам на Царя негови впечатления от едно пътуване в Македония и Беломорието. Оплаква се от лошото държане на властите там, скъпотията, храните, кражбите, лошия апарат, изобщо, поставен, особено в Македония. Взех си бележки, понеже никак не беше то моя работа и после ги препратих на Царя, който по това време беше в Чамкория, мисля. [По въпрос № 15:] Не съм дъновистка. Вярваща и искрена католичка съм. Нямам нужда от една секта, когато моята религия ми дава необходимото за живота ми, духовна и морална опора. Вярно е, че съм минавала на разходка през техния квартал, особено през първата година. Градината ми не беше планирана, в Борисовата гора ме беше страх да ходя сама, отивах по пътеката косо през тяхната махала и слизах оттам край гората до фурнирната фабрика - тухларница обратно у мен. Почти всяка пролет, когато не съм имала работа още в градината, съм правила тази разходка. За последен път, мисля, беше с г-ца Юрданович през миналата зима, даже срещнахме Лулчев, ръкувах се с него, пита ме как съм, отговорих и му казах: “Все някой ден ще се видим” и продължих пътя си. Никога не съм видяла отблизо или говорила с Дънов, нито ходила на беседи. Веднъж на един концерт в зала “България” г-жа Петрова ми го посочи като куриоз в публиката. Вярно е, че съм неведнъж изслушвала жени дъновистки, които “непременно” са искали да си кажат дертовете. Аз не връщах никого, от най-нахалния до най-смахнатия, кротките и озлобените - това го знае целият ми квартал. Смятам тези разните последователки на Дънов за силно екзалтирани, вманиачени, но знаейки, че щом ги изслушам веднъж, те ще мирясат и няма вече да ме спират по пътя или висят пред вратата, търпеливо ги изслушвах. Покрай въздушните тревоги и престояване в скривалището, което е под техния квартал, често са ме заговаряли и техни мъже. Напоследък у мен като квартиранти бях прибрала старците генерал Стоянови, понеже къщата им е необитаема от 10 януари. Тя е дъновистка. Но още преди 25 години е разбрала, че не може да ме покръсти. Както вече казах, познавам Лулчев, но абстрахирвам човека от дъновиста. Говорили сме по обществени, политически или семейни въпроси, но не се е опитвал да ми влияе. Не съм насърчавала Царя да става дъновист. Той си беше религиозен човек, но без прекален мистицизъм. Ходеше си на църква, палеше на този или онзи светия свещи, както всеки от нас прави. Зная от самия Цар, че не е искал никога да се среща с Дънова, често дори с насмешка е критикувал пред Стоянови техните принципи и идеи, правейки изключение за Лулчев, когото наричал премного човек със сърце, социално чувствителен и ум. В последно време обаче беше се отдръпнал от него, сам ми го е казал, понеже бил чул какво сестрата на Лулчев в провинцията разправяла и се хвалила, че брат й бил приятел на царя, и добави: “Абе, такъв ми е бил късметът - всички хора, с които съм бил добър, ми правят зло.” Тук трябва да кажа в защита на моя брат, че той не се е водил сляпо от домогванията на Лулчева или чрез него - на Дънова. Натоварен с толкова отговорности, в невъзможност да има приятелство с равни нему умове, сам всъщност в живота, въпреки семейство, човекът Борис е търсил отдушник и си е казал болките на човека Лулчев. Но че сам е преценявал съветите, дадени нему, и не ги е сляпо последвал, самите събития го доказаха.

III. Б. ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОКАЗАНИЯ НА Л. X. ЛУЛЧЕВ (Архив МВР - София. Машинопис.) По повод на една фраза от дневника ми, стр..., в която се поменува Министър Бъров. В една среща с Царя, която бе станала в къщичката в ботаническата градина вероятно 1937 или 1938 г., сега точно не мога да си спомня (но навярно е записано в ръкописите ми бележки, от които има две тетрадки). Става дума между Царя и Генчев41( Виж “Изгревът”, том XX, стр. 895,№ 21), който присъствуваше. Генчев каза нещо, Царят го изгледа и каза: “Гледай Лулчев какво казва... Ти си цял мошеник.” Понеже тонът не беше оскърбителен, Генчев се засмя и като стоеше прав, почтително каза: “Ваше Величество, Вие ме питате за съвет - давам го. Тъй като съм мошеник, Вие не сте длъжен да ме слушате.” – “Гледайте какъв е” - продължи Царят – “хайде отивай, пък да не направите като по-рано” - и като се обърна към мен, каза приблизително следното: “Представете си, аз съм в Ситняково, а тези мошеници назначили Бъров и Банков, и аз се научавам по радиото за това!” Генчев продължаваше да се усмихва и нищо му не каза, но на мен това ми се стори чудовищно невероятно и аз едва чаках да излезе Генчев и се нахвърлих върху Царя: “Ваше Величество, който и да бе ми казал това, не бих го повярвал и бих го отрекъл с пълна увереност, че отричат една лъжа. Но сега, когато го чух от Вашата уста... Не Ви ли е срам, не Ви ли е грях, че сте оставили това хубаво царство, което Бог Ви е дал, да си играят с него мошеници? Не мислите ли, че ще давате отчет и пред Бога, и пред историята, и пред народа за това нехайство? Къде ще стигне...” и пр., и пр., в този дух му говорих около четвърт час. Той беше навел глава и слушаше мълчалив. Аз бях лично възмутен и му говорих невъздържано42(Цар Борис III създава целенасочено тази система на управление на мошеници, за да може да се хвърля цялата вина върху тях, а не върху него. Това Лулчев го разбира накрая) Подир повече от година, когато стана дума да се скарам нещо на Багрянов, Царят ми каза: “Скарайте му се, но хубаво, както на мене в стаичката в градината!” Доколкото си спомням, той не визираше лично Генчев, защото каза: “Тези мошеници.” Горното написах собственоръчно 9.ХII.1944 г. Любомир Лулчев .

ІІІ. A. ДОЗНАНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ (Архив на МВР, IIНС-11. Ръкопис, л. 137 ÷ 154.*) ____________________________________________________________________ * Дознанието на Любомир Лулчев е взето от Архив МВР и е заплатено двойно за ксерокс-копието за право на печат. Имаме го: а) в ръкопис; 6) на пишуща машина - два екземпляра от две различни места на архива, които са еднакви, но по архивни единици са различни, (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) Именувам се Любомир Христов Лулчев, грамотен, вдовец, неосъждан, 59-годишен, жител на гр. София, запитан, кога най-напред съм се срещнал с цар Борис, отговарям: От това събитие е минало достатъчно много време и само приблизително мога да си спомня фактите около него. Ще гледам да ги възстановя с възможната точност. След преврата на 9-и юний, който ме завари като началник [на] техническите служби в инженерната работилница, аз бях арестуван, а след това и уволнен от военна служба. Понеже преди това бях успял с помощта на министър-председателя Стамболийски да изработя един правилник за участие на работниците в печалбите на работилницата, след което заплатите им станаха почти двойни, отношенията им към мен бяха много добри, което не може да се не зловиди на някои офицери участници. След уволнението ми мнозина хора при срещи ми се оплакваха от отношенията към тях. Мой съсед тогава беше Георги Бакалов 1(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459). (ние живеехме тогава на ул. Венелин № 21), на когото бях и сътрудник на списанието му „Борба” (като офицер), за което бях и уволняван от министър Томов и после възстановен отново от Стамболийски, по който повод се и бях сближил със Стамболийски и някои други от хората му. Същият Бакалов, поради претърсванията, които му правеха, беше дал някои руски книги да ги крием в дома (аз бях женен за дъщеря на бивш генерал и в нас не претърсваха тогава). Наблизо, там на ъгъла на ул. „Любен Каравелов”, живееше тогава и госпожа Султана Рачо Петровица2(Султана е съпруга на генерал Рачо Петров, военен министър: 1887 ÷ 1897 г. министър-председател: 1901 ÷ 1906 г. Султана е придворна дама на Фердинанд и негова любовница..) Времето тогава бе неспокойно - имаше остри политически преследвания. При едно посещение, в което аз като пострадал от този нов режим изглежда съм говорил по-смело и убедително, госпожата ме запита защо не напиша едно заявление да искам аудиенция от царя и да му кажа всичко това, което съм говорил на нея. Казах й, че нито съм мислил затова, но ако можех, и нему бих го казал в очите, тъй както го казах и на нея. Тя ме посъветва да говоря и с генерал Стоянови, които живеят тоже наблизо (ул. „Патриарх Евтимий”), които тя нарече, че са близки на двореца и може да ме ориентират, а колкото до заявлението за аудиенция, тя изяви готовност да го изпрати до канцеларията на двореца. Понеже госпожа Стоянова3(Мария Стоянова, съпруга на генерал Алекси Стоянов и последователка на Учителя Петър Дънов. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 272 ÷ 276. -бележки на съставителя на “Изгревът” Вергилий Кръстев) познавах от една екскурзия от по-рано на Дъновисти, аз отидох в тях и приказвах по тоз случай. На тоя разговор, в който очертах колко лошо е положението на народа и многото преследвания, казах съвета на госпожа Рачо Петрова и някак чаках тяхното мнение. Но те само се погледнаха с генерала и нищо не ми казаха повече по този въпрос, само на тръгване госпожата ме запита къде живея сега. Казах си адреса и останах с впечатление, че те са малко особени хора, които не са никак отзивчиви. Но след няколко дена, точно не помня колко, аз получих покана чрез слугинята да отида на другия ден към два часа в тях на визита, че щели да ми кажат нещо. Отидох, но отначало разговорът вървеше за най-обикновени работи, докато генералът не си погледна часовника и ми каза: „Сега може да вървим.”4 (Виж “Изгревът”, том XX, бележки на стр. 891, № 1. Виж стр. 277 ÷ 279. ) Къде? - аз не разбрах в момента, но тръгнах. Генералът из пътя ми говореше малко и доста неопределено. Когато стигнахме до вратата на Зоологическата градина, която беше затворена за публиката, той натисна звънеца и му отвориха тутакси. Влязохме и завихме наляво и влязохме в една къща, където любезно ни посрещна един стар човек, който говореше немски и развалено български. (Цялата тая случка аз почти дословно съм описал в романа си „Благословение”, издаден в 1940 г.) Едва-що бяхме влезли в хола, и телефонът позвъни. Той отговори нещо и след десетина минути чу се шум на един автомобил и немецът изтича до вратата, отвори ги и каза: „Негово Величество царят”. Това аз най-малко очаквах, защото бях останал с впечатление, че ще давам заявление за аудиенция, че ще има дата и разрешение и пр., а сега се намерих най-неочаквано лице в лице с царя. При това аз бях и много лошо облечен - с едно кафяво палто за 300 лв. и костюм за също толкова от най-евтините, и с гумени обуща... Тогава още не бяха ми отпуснали пенсия, поради липса на някои документи, самият аз не бях на никаква работа, защото бях малко болнав от раната, която бях придобил още през войната 1915 ÷ 18 г. Царят бързо се ръкува с немеца и започнаха да си говорят нещо, а в това време генералът ми отвори вратата на близката стая, където ми посочи да вляза. Влязох и дойде и той и започнахме да чакаме. Генералът беше се съблякъл, а аз си бях с палтото и така си останах при всичкия послешен разговор. Царят беше се съблякъл вън и като влезе в стаята, генералът му се поклони дълбоко. Немецът вървеше подире му, посегна и му взе шапката от ръката. Аз се оттеглих към дъното на стаята и доста развълнуван и ядосан, че така ми се „погоди” - да го срещна без да го чакам и се приготвя - аз го дочаках. Той отдалече ми подаде усмихнат любезно ръка. Аз се ръкувах, но в мене имаше нещо настръхнало, като в някое недоволно животно от нещо и аз му казах с рязък тон: „Вие не сте никакъв цар за мене!” Той ме изгледа полуучуден от това посрещане, а после, като направи жест като да си миеше ръцете, каза кротко: „Зная, зная, драги Лулчев, че за Вас Христос е цар.” - „Да, - казах - за нас Христос е цар.” Той ме покани да седна на един хубав фотьойл и аз се цопнах веднага, а той си избра един прост кръгъл стол, постави го до мене и седна близо, така, че почти ни се допираха коленете. Чак тогава седна и генералът, като остана през всичкото време на разговора почти само една безмълвна фигура. От време на време царят търсеше неговото одобрение с поглед, но генералът обикновено леко се покланяше или вдигаше рамене... 5 (Виж “Изгревът”, том XX) Разговорът продължи около 2 часа и 45 минути. Той е почти дословно описан в романа ми „Благословение” също..., която книга беше настоявано да бъде конфискувана както от Дирекцията на полицията, така и впоследствие от директора на печата Мечкаров и само личното застъпничество на царя, който намираше, че в тая книга аз предавам вярно историческия момент и неговия разговор, я запазиха от конфискация.6( Чрез този том и със забележките, че събитията са верни, романът “Благословение” се отваря за българското съзнание. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 978, № 521.) Приблизителната тема на разговора бяха убийствата, които бяха станали на няколко хора, и особено - на един подофицер с 4 кръста за храброст, намерен тук, зад градината Зоологическа, с прострелян череп или гърди. Говорих му за мъките на народа, за тия зверщини, които се вършеха, за това взаимно преследване и избивания, на които се не вижда край. В този дух беше това, което говорих. И когато веднъж той ми възрази, че не е слънце, да огрее навсякъде, и че правел възможното, в мен нещо се разбунтува и извиках: „Аз Ви говоря от името на 20 000 души, които сега имат главите си на шията, а утре ще бъдат оплаквани от техните забрадени с черни кърпи жени и майки, от хиляди синове и дъщери, които ще плачат по своите бащи и братя. Но помислете, че когато идат бурите, светкавиците удрят по най-високите върхове...”7 (виж “Изгревът”, том XX, стр. 958, № 372; стр. 284, 286 ÷ 287.) В тоя дух разговорът продължи, като към края царят взема думата и ми отговори търпеливо на многото въпроси и даже обвинения, с които бях го засипал. По-късно, когато излезе книгата „Благословение”, аз му я дадох и го запитах после дали я е чел и дали има нещо да възрази срещу разговора, цитиран в книгата. Той каза, че са му го чели, и че е доволен от възпроизвеждането. Тъй че, в това отношение, записаният там разговор може да се смята близо до автентичния, който стана. Скоро бурите, за които бях му говорил, че идат, дойдоха - стана нападението в Арабаконак, а след това - и атентатът в църквата „Света Неделя”. В тоя атентат загина моят бабалък - генерал Радойков, тежко беше ранена жена му, моя тъща, която скоро заболя и почина също. Наскоро след нея почина и майка й - 90-годишна жена, и скоро останах сам с жена си при много трудни материални условия, които продължиха почти до нейното убийство, което стана в 1930 г. и се отрази силно на моето душевно състояние, защото бях обвинен като убиец и временно затворен. След 6 (шест) дена бях освободен, защото се разясниха условията на злодейството. 8( Виж “Изгревът”, том XX, стр. 946, № 293; стр. 963, № 405.) От всички тия душевни сътресения и от моите занимания с разни окултни науки - от 1919 г. бях започнал да посещавам беседите на Учителя Дънов - в мен за развиха известни дарби и прозрения, които не останаха тайна за околните ми. И без това имах известна склонност към тях по наследство, откъм майчина страна, чийто баща бил лечител и ясновидец (в турско време). Много време след първата среща - не мога си спомни сега нито приблизително, но датата може да се фиксира чрез самите факти, които ще опиша - бях повикан и откаран с една кола в Ботаническата градина, в една малка стаичка, където ме посрещна един куц немец, който говореше малко изкривено български. После той изчезна и скоро пристигна Царят. Той влезе бързо, покани ме да седна на един стол, той седна на другия и започна лек разговор за времето и други подобни. После разговорът мина по неговото състояние - каза ми се, че се чувствувал много неспокоен и че имал лоши предчувствия. Казах му, че предчувствията му са оправдани, защото едни тежки сенки вече са твърде близо до него, и че смъртта няма да се върне, без да вземе човек от неговия род. Той самият няма да бъде засега, но че друг непременно ще бъде. Той се доста смути и замисли. На другия ден следобед - това стана известно отпосле - се самоуби неговият чичо, белгийският крал9( Белгийският крал Алберт I се самоубива през м. февруари 1934 г, като се хвърля от една скала в планината.) По-късно, след много време, точно вече не помня как и кога, тия повиквания продължиха да стават периодически, от време на време, после станаха повече, но после с идването на Севов, те станаха почти точно периодични на равни интервали, които ставаха все по-големи и по-големи, и напоследък - почти по веднъж на месеца, и добиха един вид обичайни, по-кратки и по-незначителни по съдържание. Изобщо напоследък се забелязваше една майсторски показвана тенденция, не зная точно от кого, царят да се откъсне от всякакъв допир с мен. Но изглежда, че царят не беше напълно съгласен с това, защото от време на време при трудни, мъчни условия ме викаше и разговаряше внимателно. А може би и при по-добро опознавание, нещо в мен да не му хареса, защото понякога аз бях груб, избухлив, като му говорех и често минавах на дързости, дори на „ти”. Той търпеливо слушаше, рядко се ядосваше и той и стигахме до спор. Като характер, доколкото можах да го разбера, той беше умен, търпелив, достатъчно настойчив, извънредно много и точно наблюдателен и имаше феноменална памет, на която неведнъж съм се учудвал и завиждал - защото, в противовес на него, аз нямам почти никаква памет, в смисъл на запомняне последователно на събития или факти. Като човек той бе много отзивчив, но като цар той често попадаше в колебания и беше много мнителен. Това изглежда, че мнозина от неговите приближени знаеха и го използуваха. Той беше доста деликатен и не устояваше на продължителни и нахални атаки. Един такъв негов приближен веднъж по някакъв повод ми каза: „Кой може да се мери с мене? Някой се срещне и му говори час- два, а аз съм постоянно с него. Даже и в нужника като отиде, аз му говоря пред самите врата!” Когато при един случай поменах за това на царя, той ми го потвърди, като се засмя и прибави, че и един негов адютант в миналото правел същото... При това от време на време царя го нападаше мнителност, която мнозина от околните му са изпитвали отгоре си - това ми е казвал самият той при някои разговори, по повод на неговия характер - разговори, които аз винаги започвах, като виждах, че е преуморени или отпаднал. Напоследък - особено след започване на голямата война, той изпадаше в обезсърчение или двоумение, което го крайно измъчваше и тогава обикновено прибягвах до дълги разговори на психологически теми и разсъждения, които той често попълваше със свои частни наблюдения и по тоя начин се отвличаше от лошото си състояние. Той изглежда срещаше доста мъчнотии както в личния си живот, така и в семейния. За това съдех по разговорите, които той е застъпвал при разни времена и условия. От царицата той изявяваше често недоволство - понякога при поводи съвършено несъществени, което аз му посочвах и му сочех, че му липсва обективност. Понякога оставах с впечатление, че той я силно ревнува. Но той отказваше това, когато му го казвах, макар че имаше достатъчно поводи да се мисли това. Изпадаше понякога в дребнавости наглед за всеки страничен човек, когато започваше да говори за децата и дреболиите, които са предизвикали недоразуменията между него и царицата, но разбира се, важни за един баща. Това беше една тема, която често, да не кажа винаги, беше завършек на разговорите ни, освен когато имаше да го моля за помилване на някой осъден войник, комунист или някоя друга присъда, на която той трябваше да даде смекчение или отменение. Почти винаги той се отзоваваше с интерес и дори съгласие, когато се отнасяше за отделим присъди, но когато поменах, че е по-лесно да се отмени законът, обикновено отказваше и ме караше неведнъж да му казвам, че като човек е много добър, но като цар е недостатъчно добър, защото не прави това, което е потребно. В него имаше нещо консервативно, което го караше да пази изкуствени граници и ритуали в обществения живот. В личния той беше много по-демократичен, податлив на чисто човешки постъпки и подтици - съдя по лични мои впечатления. Той е правил доста добрини на случайно срещнати хора. Но същевременно с това той си имаше разбирания за своето положение, на което уж не държеше наглед, но което често успяваше да прокара тъй, най- незабелязано. Някой път той привидно се отказваше от някое намерение, щом то се виждаше в неизгодна светлина, а после следеше, изчакваше удобен момент и го реализираше. С него аз съм имал доста срещи, но те бяха все според случая, носеха и своя отделен характер. Но много често се опирах на неговото мнение и му противоречах, като неведнъж съм му напомнял, че не съм му чиновник, че той си има информатори, които той може да пита за подробностите на факти, които му казвах. Но винаги повикването ставаше от негова страна, траеше само определено време, колкото той искаше, и след това аз се откачвах всецяло от неговия живот - до ново повикване. Тогава той винаги биваше внимателен и много търпелив, но когато се опитах аз веднъж да поискам нещо, пак не за мен, а за други - видях, че при тая поискана среща той беше в друго настроение. Причината си остана неизяснена за мен. При това той изглежда, че се боеше много да го не сметнат и него за „дъновист”, та грижливо си криеше отношенията с мен. Това той оправдаваше, че било по-добре за мен, в което имаше право, защото знанието на тия връзки караше мнозина да се обръщат с разни молби, които невинаги бяха основателни, справедливи или възможни за изпълнение, но тия, които оставаха неудовлетворени, понякога оставаха неприятелски настроени. Такива хора често идваха при мен или ми пишеха за затворени или осъдени войници, или работници и чиновници - и винаги, когато се удаваше навреме да се помогне, той се съгласяваше обикновено и помагаше бързо (и с помилвания, отмени на присъди, а също с пари и предмети). 10(Виж “Изгревът”, том XXI, раздел VII за заявленията, писмата.) В политиката, доколкото съм можал да го схвана, търсеше винаги линията на най-малкото съпротивление. Имаше винаги желанието да бъде справедлив и обективен. Особено когато имаше работа с чужденци. За вътрешната политика той не беше особено желающ - като че ли нямаше нюх и желание да се справи с дреболиите на ежедневния живот. По този повод съм водил разговори, обикновено когато се е касаело за някаква неправда или фаворизация. Така веднъж ми бяха донесли един брой [Държавен] вестник, в който се виждаше напечатано решението на Народното събрание да се опростят 200 милиона на „Горска индустрия”, 150 милиона- на „Захарна фабрика” в Горна Оряховица и други подобни на обща сума 2 милиарда и нещо. Това беше една възмутителна история. По тоя повод царят каза, че има партии, които го не щат, а има и други, които пък той не ще - та няма на кого да се облегне и затова трябва да търпи понякога такива неприятни работи. Когато му казах, че трябва по-честни хора да се турят в управлението на държавата, той каза: „Где ги?” Когато един мост наглед е гнил, а по него минават камиони и той издържа, то значи в него има и здрави дървета, които именно издържат. Честните хора трябва да се намерят и насърчат. Той само поклати глава безнадеждно. Понякога той биваше крайно песимист и даже отчаян, като на два пъти ми е заявявал, че ще се самоубие като своя чичо Белгийския крал и даже веднъж, още като престолонаследник, правил опит за това. Случаят бил такъв (според както царят ми го разправя и доколкото помня подробностите.) Баща му се отнасял често грубо към него и много мъчно можел да му угоди. Третирал го много сурово. Това той разправил на един свой познат или възпитател швейцарец (името му не запомних) в двореца. Същият водил дневник, в който записвал тия оплаквания.11 (Става дума за Константин Шауфелбергер - възпитател на княз Борис от 1909 г. до 1915 г. ) Цар Фердинанд се научил затова, дал на швейцареца отпуск, накарал, че му отворили бюрото и взел дневника. Една вечер, към 2 часа, Фердинанд извикал Борис - това било в Царска Бистрица - и накарал един офицер (той ми каза името му, но в момента не можа да си го спомня) - да чете дневника. Борис бил крайно изненадан и огорчен, а Фердинанд ядосан и намръщен го гледал. Офицерът се опитвал да прескочи някои особено не хубави пасажи, но Фердинанд помнел точно и му викал да не прескача, „Тогава, след като ми свършиха това четене - каза царят, - аз излязох вън и опрях револвера в слепите си очи. Натиснах спусъка - засечка. Разбрах, че не е тоя път за мен. Но какво съм прекарал тогава, па и после, че често и сега - аз си знам. Никой не иска да влезе в моето положение, но някой ден да не се чудите, ако ви изненадам.” Често той се одумваше с тоя минал тормоз върху него, когато го карах да предприеме нещо по- съществено. Така той се отказва дълго време да свика Народно събрание, а също и докато се съгласи да даде права на жените. -”Сега навсякъде се ръмжи и цапа, направете най-после един „кенеф” (тая дума бях я чул от царя да употребява), където ще се централизират всички нечистотии, оплаквания и ръмжения - канализирай ги поне. Когато един парен котел е запушен отвсякъде и се нагрява, се пука - дайте отдушник.” Може би и мнозина други да са искали това, а също и общественото положение е наложило: най-после той ме зарадва веднъж с взето[то] си решение за нови избори и да даде права и на майките - за другите да остане и другите политически партии да дадат по нещо, като дойдат. От което разбрах, че той за в бъдеще има и други планове. Моите усилия около царя при повиквание, може да се каже, се групират: а) като усилия да преодолея някое негово лично лошо състояние или неразположение, което ставаше с подходящи разговори; б) да чакам да ми каже темата или причината, поради която ме е викал и тогава започваме разговорите върху нея; в) изтъквах му някоя неправда или далавера, или някоя афера на някой чиновник или министър и настоявах да се стори нещо, за да се премахнат последиците или причинителите; г) молба за някой осъден войник, комунист или нещо подобно - някоя смъртна присъда да бъде отменена. Молил съм неведнъж за обща амнистия или за отмяна на изключителните закони още докато се проектираха, но винаги ми се изтъкваха съображения, които не можеха да се преодолеят. Или се оформяха и тогава казваха. Веднъж, мисля, това беше преди две години, през лятото, ни се случи едно хвърляне на бомба край автомобила, след което много го молих за амнистия на шумци и той уж обеща, но после не зная по какви причини не изпълни. Той изобщо си създаваше много мъчнотии, защото обикновено лица за министри се изтъкваха по незнайни мен пътища, и което беше най-отчайващо, че често новоназначеният биваше по-лош от тоя, който бяха махнали. Отначало, когато аз мислех, че наистина се търсят все-таки честни хора, препоръчвах в разни времена генерал Сапов 12( Генерал Георги Сапов е министър на вътрешните работи 1935 ÷ 1936 г.) и по- късно - генерал Недев13 ( Виж “Изгревът”, том XX, стр. 902, № 66,) за железниците. Царят го одобри и после ме изненада с назначаването му за вътрешен министър. Но после много и много пъти при разни малки опущения от страна на Недев, той при среща все ми казваше: „Вашият Недев...” и това - веднъж, и дваж, и триж. Това ми дотегна прекомерно и един ден помолих Недев да ми каже на какво се дължи тая неприязън. Тогава Недев ми даде един списък с 10 ÷ 15 случая, в който се казваше какво са искали от него разни дворцови служители и приятели на царя, например Груев, Багаров и пр., и понеже най-често били незаконни работи и за услуги, които той не можел да приеме или направи, то те явно му се заканвали, а други мълчаливо насочвали ударите си, като пускали мълва, че министърът е дъновист. Тоя списък, при едно подробно напомняне за „моя” Недев, когато аз не издържах, казах на царя: „Махнете го най-после, щом не може да си гледа работата както трябва” - го извадих от джоба и му казах: „Ето защо Недев е лош и нежелан и затова така грижливо се търсят най-малките му погрешки”. Царят взе списъка, изгледа го внимателно, прочете и след това искаше да ми го върне, но аз му казах да го остави в себе си, за да види кои са тия, които ще клеветят и в бъдеще и дали ще бъдат същите, недоволни от Недев. Все пак след някое време, от незнайни, по-опитни в клеветата, централи се пуснаха куп злословия по адрес на Недев (особено, че бил дъновист). Обективно с тоя аргумент се мъчиха да окепазят хората, които им бяха неудобни. Кои инсценираха тия работи, не разбрах, но те стигаха до куриози понякога. Така при мен дохожда някакъв провинциал, който ми разправя, че като отишел в дома на министър Сапов да го търси, самият стражар на пост там му казал, че министърът го няма, че той си е продал къщата на „Бялото Братство” и че сам той отишел да живее в техния лагер. Когато Сапов никога в живота си не беше нито стоял в Братството и от „дъновизма” знаеше само името. 14 ( Това е истински случай, който показва как стражарят е поставен на пост пред къщата му не да го охранява, а да разпространява лъжи.) Отначало тия работи ме тревожеха и ядосваха, та реагирах по някой [?] начин, а после почвах да разбирам, че това са техни методи на „работа”, за да постигат свои цели. Кои правеха това, аз нямах възможност да зная, но фактът си остана, че вместо тоя принцип, който му препоръчах (защото след историята с Недев не му препоръчах лица) - да се поставят по-добри хора, отколкото тия, които бяха уволнили - като че ли напротив, дохождаха все по-дребни, по-некадърни. Тогава това често ме ядосваше, а сега, когато гледам тая завършена минала епоха, ми се струва, че тъкмо тия некадърници докараха по-бързо днешните събития, тъй че и те със своята отрицателна работа дадоха един добър резултат... Различията в разбиранията на царя и моите ставаха все по-осезателни. Все по-често се намирахме на различни полюси и често се разделяхме наполовина доволни и двамата един от друг. Аз настоявах да вземе решително становище по някой въпрос, а той винаги ми сочеше доказателства противни, които пречеха. Така при едно от отиванията при Хитлер аз настоявах да го убеди да направи една декларация в две точки: 1) че всяка война, която е свършвала с победа, е извиквала нова война, и че тази война трябва да свърши без победители, а с траен мир; и 2) да се обявят всички колонии за международни - с право да се ползуват всички народи от тях. Това да послужи за основа на новото международно общество, на което в последствие да се възложат и други международни задачи. Той уж се съгласи, обеща ми и понеже бях му казал, че ако Германия не стори това, има лоши астрологически аспекти за нея - да каже и това. Тогава германците бяха, ако добре си спомням, под Сталинград. От тази визита той се върна и ми каза, че Хитлер се много разсърдил и викал, че той не вярва в никакви астрологически предсказания. – “Ще има случай да повярва не в астрологически предсказания, а в Божественото, Което му мисли най-добрия изход.” После му представих един проект за послание към всички държавни глави, в което между другото се казваше, че тая война е унищожителна, че нашият народ е храбър, бие се добре, но не обича войната и в името на тоя народ той приканва държавните глави да се спре войната и да се потърси разрешение на международните въпроси чрез мир без победа и международни колонии, за да не сме каиновци. Царят беше съгласен за смисъла на това “послание”, но се отдумваше, че то не било в реда на нещата, необичайно или какво ще кажат и как ще погледнат германците, че е необичайно (не по протоколите!). Съгласих се и аз, но войната нима беше обичайна със своите зверства? Той обеща, че ще проучи въпроса... и така си остана. Изобщо напоследък (от 1942 г.) той се доста измени - като че си имаше вече други отношения към въпросите. Може би беше поизгубил доверие в мене. За това, предполагам, че бяха се постарали всички, на които, волно или неволно, със своите съвети бях разбъркал сметките... Преди войната той се вслушваше по-добре и повече и като че ли самият беше по-решителен. Тогава - преди войната, времето само приблизително си спомням, той ходи на задгранично посещение в Англия, Франция и Германия. За това и аз настоявах, като го молех да прави всичко, за да кандърдисва тия хора да избегнат войната, защото, който и да победи, смъртта и разрушенията ще бъдат общи. Той това добре възприе и после, като се върна, ми говори за усилията, които беше употребил в тия три държави, да докара по-здраво и правилно разбиране на техните министри. Той лично ми каза главните точки, по които бе говорил с всяка държава отделно. Мене тогава много ми харесаха неговите думи и после пак той ми каза (много по-късно), че англичаните му благодарили за това, което е казал на германците за тях (като казал, че флотата им е готова, а те не били и пр.). По- късно, когато войната беше започнала между Германия и Франция и Англия (но България още не бе влязла), той ми показа едно писмо от английския крал - ми се струва, че беше по случай някакъв празник, в което ми направи впечатление една фраза - доколкото сега мога да си я спомня, - в която кралят пишеше, че с удоволствие си спомня думите на мир, които цар Борис е говорил. Тогава аз го молих (царя) да се възползва от тоя повод и пасаж и да му пише с едно предложение, че може да продължи тия си думи на мир и да го помоли да стори нещо и сам той, да се прекрати войната по- скоро с взаимни отстъпки.15 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 961, № 385, т. 1 и т. 2, стр. 984,№ 564.) Тогава именно ми направи впечатление възражението какво щяха да кажат германците. – “Щом това Ви смущава, Вие съобщете това на Хитлер, за да не мисли, че конспирирате нещо.” Това остана да си помисли, и ако помня добре - остана без отговор, или поне аз не зная дали е имало такъв. Това постоянно нарастващо страхуване от германците той ми го обясни веднъж с това, че наши хора (тъй каза той) ходили при германците и го клеветели, че е английски агент, особено когато имало случай да се помогне на някой евреин например. И затова, когато, според думите на царя, който беше ми обещал неведнъж, че той война няма да отваря в никой случай - когато Филов и Попов16 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 953, № 335; стр. 989, № 601) бяха я отворили мимо неговото знание (на Англия и Америка) - и аз му извиках крайно ядосан: “Махнете ги тия говеда!” - той ми приведе същия аргумент: “Ако ги уволня, веднага те ще идат при германците, да кажат, че са пострадали за германската кауза и че аз съм английски агент... Аз си знам какво ми е!” Каза ми също, че бил в Кричим, когато научил за обявената вече война и веднага се върнал в София, и че им казал (това - по неговите думи, които тогава ми направиха впечатление със своя характер), на Филов и Попов: “Вие трябваше да се съпротивлявате, да Ви скъсат гащите, и тогава да ви онождат, а вие сами сте ги смъкнали, че и вазелин сте им дали.” А те му отговорили: “Няма нищо, Ваше Величество, това е символична война само.” – “Дали е символична или друга, после ще видим, но ако направите същото и с Русия, вие сте изгубени” - казах му аз.17 (Виж “Изгревът”, том XX, стр, 990, № 613) – “Това никога няма да стане - каза ми царят веднага. - Никога, аз вече съм вземал мерките да не ме изненадват.” И наистина, доколкото той ми поверяваше работите на държавата, по- после на два пъти имаше опитвания от страна на Рибентроп да ни вкара поне в скъсване на отношенията ни с Русия, но не успя. Жалкото беше, че - доколкото той ми поверяваше хода на тия работи - той понякога намираше срещу своето миролюбие не само германците, ами често и някой свой непохватен министър. Така, доколкото си спомням, бе станало случай с един наш пълномощен министър, който беше получил тайни инструкции как да действа пред правителството, гдето беше акредитиран - беше имал глупостта да ги прочете текстуално пред чуждия министър... и той беше му показал вратата,.. Това го помня, защото царят ми чете доклада му и се чувстваше така засегнат, че ми казваше, че му иде да се самоубие, защото това било цяло предателство и изложило България пред Русия (четенето на тия тайни инструкции).18 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 776 ÷ 777,стр. 962, № 389) Отнася се за Антонов, който е чел тайните дипломатически инструкции на българското правителство в Москва пред Деканозов, който се е възмутил от чутото и видяното и го е изгонил от кабинета си. Както и да бе, много събития, които сега не мога си спомни, но зная, че опозицията срещу мен ставаше по-осезателна и веднъж, това, ми се струва, беше само два месеца преди смъртта, и щеше да ходи пак на свиждане с Хитлер, аз пак настоявах да бъде по-решителен и да се опре, защото не сме германска колония, а съюзник. Той ми възрази, че Хитлер не дава много да му се възразява и че викал много. – “Я, Вас страх ли Ви е от него? Вие мислете, че е един бояджия, нищо повече.” – “Аз не мога да бъда груб - това ми е слабото място, от което мнозина се ползуват» -каза царят. Правеше вероятно алюзия и на мен. Аз му казах, че мене от Хитлер не ме е страх, че ако аз съм на викането, ще отговоря с викане. – “Да, защото сте първобитен!” По-късно разговорът влезе в една неудобна форма, защото аз помня, че му извиках (повода вече също забравих): “Недейте мисли, че ако за Германия, 80 милиона народ, се намери един бояджия да я управлява, няма да се намери и България кой да управлява ще се намери!” Това го крайно ядоса, той скочи като никога и започна да вика: “Една глава имам, бе - само тя е останала - вземете, вземете и нея, ама тогава ще се избиете помежду си!” – “Няма защо да се избиваме! - викнах и аз. - Вие ще свършите с катастрофа, и то много скоро.” Това го накара да се поумири, още повече, че наистина според хороскопа му имаше едно неблагоприятно съчетание за месец август19(На 28 август 1943 г. царят умира. Виж “Изгревът”, том XX, стр. 894, № 10.) Характерно беше и това, че поради затваряне на границите, аз не можех да си доставя едни астрологически таблици от Англия и бях го молил да ми услужи, когато иде в Германия. Аз знаех, че в Германия са забранени. Но мислех, че ще преодолее препятствията. Той ми каза, че се опитал на няколко пъти, но отвсякъде получил отказ. Хитлер беше ги строго забранил, защото почти всички астрологически заключения бяха не в негова полза и той знаеше това - това са го констатирали някои астролози и в Америка и са го писали в своите алманаси. Оттам идеше изглежда неговата сръдня и забрана на астрологическите таблици за след 1930 г. и бъдеще. Тези различни случки по време ги пиша, както си ги спомням сега. Цар Борис имаше и изказваше добри желания, но изглежда, че обичаше да взема съвети от мнозина и поради това често изпадаше в двоумение и смущение. Той много обичаше децата си и приказваше за тях с увлечение. Често ми казваше, че каквото той не можел, Симеончо ще го довърши, на което обикновено му възразявах, че той си има своя работа да свърши, и детето - своя, да го не трупа с чужд товар. Изглежда, че той получаваше извънредно много заплашителни писма, а също и такава на разни хора от народа, в които му се казваха сънища, видения и предсказания за бъдеще. Някои от тях той ми изпращаше или лично даваше, за да си кажа мнението. Някои хора искаха и лични срещи. Понякога и политици искаха срещи и неведнъж съм му казвал да ги приеме. Но когато съм мислил, че това не ще е от полза за държавата, съм го карал да им иска писмено изложение, защото там по-точно се формулират нещата. Понякога ме слушаше, понякога си правеше каквото си искаше. Тогава обикновено избягваше скорошна среща, за да не го питам защо и какво е станало с тоз въпрос. Особено можехме да се разберем по въпроса за шумците20 (шумците - комунистическите партизани) Аз настоявах от сведения, които ми идеха непосредствено от приятели от разни краища на България, че това са хора по-скоро принудени от неправдите, които не можеха да търпят и понасят от страна на властимеющите, отколкото да са убедени комунисти. Казах му, че има и много преувеличения и че в повечето случаи престъпленията се правеха от властта, защото за убит се плащаше повече, отколкото за жив хванат, че това е безчовешко и пр. Тогава той понякога ми вадеше из джоба си писма и разни доклади и информации и ми казваше: “Прочетете си ги после!” Някои от тях аз четох внимателно после, но почти всички ми се струваха, че бяха тенденциозни давани. И веднъж, когато той ми разправяше впечатленията си от средата, с която е заобиколен Хитлер и случая с Римския германски пълномощен министър фон Макензен, аз му казах, че и той е заобиколен с подобни хора, че му се сервират всевъзможни работи от разни информатори, и че ако има нещо сравнително чисто и директно дадено, то е само от мен, когото смятат за малко смахнат дъновист, защото не отбирам от далавери и сделки. Че и около него има клики и тайфи, за които аз се само досещам, а той поддържаше. Тогава царят с въздишка каза: “Възможно е.” – “Не само е възможно, но тъй си е” - додадох аз. Срещу жестоките проекти за закони (Закона за печата, за нацията и пр.) винаги протестирах и устно, и писмено - след като се връщах вкъщи, пишех му писма, с които си настоявах на своето. При такава една разправия - за Закона за нацията, ми се струва, че беше - аз разбрах, че той защищава една позиция, която не е лично негова, защото ми каза, че ще бъде хубаво да се срещна с министър Габровски и поговорим по тоя въпрос. Аз се съгласих охотно, защото исках на всяка цена да се не приеме тоя закон, а брат ми, който беше депутат, ме информираше най-положително, че болшинството се подготвя да приеме тоя закон. Габровски21(Виж “Изгревът”, том XX, стр. 963,№ 406) дойде вкъщи и говорихме, или по-право - говорих му два часа, а той красноречиво мълча или възразяваше нещо незначително. Той си остана на своето мислене, макар че нищо не ми възрази на всички аргументи, с които исках да го убедя, че този закон е безсмислен, жесток и излишен. Той търпеливо слушаше, но своето мнение не издаваше... Втори път го виждах на тема еврейския въпрос със същите резултати: красноречиво мълчание, внимателно слушание - и правение каквото си знае... С тоя еврейски въпрос много пъти безпокоих царя с ходатайства, та неведнъж ми казваше, че до гуша му дошло да се разправя за тях. А когато му казах: “Защо не отмените този закон?” - той повдигаше безпомощно рамене. Веднъж ми каза, че за всяко помагание на евреите това се донасяло от услужливи българи на германците и го показвали като английски агент. Тогава аз обикновено попреставах да го безпокоя с молби за помощ, докато дойдеха оплакванията на някои нови нещастници...22 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 988, № 595) Когато веднъж царят беше отишъл на Карловските бани и беше се влошило нещо положението му (здравословното), той беше писал на княгиня Евдокия да ме пита по тоя повод за някакво природосъобразно лекарство. Аз отидох вкъщи при Евдокия и там говорихме между другото и за нейното впечатление от Германия, когато беше ходила при сестра си на гости. Мен ме изненада това, което ми каза, че там от цяла къща (и то на херцог!) се отоплявало само една стая, и че имало голям недоимък на храна и пр. По-късно, когато случайно заговорих с царя по същия повод, той призна, че това е вярно, че той викал децата и сестра си тук, да се поохранят, но не изпусна да ми каже, че Евдокия си е турила черни очила и че бръщолеви работи, които не са верни. На моя въпросителен поглед той ми каза, че тя била много песимистка относително германците и че му омръзнало да слуша все едно и също. От това разбрах, че му беше говорила нещо повече, отколкото е казала на мен. По-късно царят говореше с неприязън за нея и от това разбрах, че тя след новото си ходене в Германия е донесла още по-”тъмни очила”. Царя не можеше да му се помене, че може и тя да има верни наблюдения. “Преувеличава” - ми възразяваше той. Евдокия, сестрата на царя, ми е правила впечатление на умна и енергична жена. Тя скоро схващаше същността на въпроса и си правеше свои изводи. Така, преди доста години, при един разговор бях я помолил да вземе под свое покровителство идеята да се отворят школи за даровити деца. Тя ми посочи веднага, това е работа повече за царицата, но че тя ще подкрепи тази идея, защото, каза тя: “странно е, че в нашата държава има училища за недоразвити и слаборазвити деца, специални училища, а за това, което ще е гордост за държавата - даровитите деца - никой нищо не е направил.”23 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 907, № 92, 94; стр. 942, № 267; стр. 943, №273) При друг случай заговорихме за българския народ. Тя ми каза дословно: “Грехота е за пренебрежието към този народ, който е толкова добър, че може да му направиш десет злини, но щом му направиш едно добро - готов е да забрави десеттях злини.” Изобщо, моите впечатления от нея си останаха, че тя най-трезво схващаше приближающите събития, говореше за това, но изглежда не е имало кой да я чуе. Тя ми казваше, че царският институт може да се крепи само ако е полезен народу - сега светът излишни работи не може да понася. Тя беше много демократична в своите обходи - това видях веднъж, особено при едно нейно излизане от скривалището при тухларската фабрика “Виларов” след една въздушна тревога. Първата ми среща отделно с нея стана по повод желанието й да има отделна къща вън от двореца. Тя се смяташе като изпъдена, но после разбра, че така ще й бъде по-добре. Изглежда, че между нея и царицата имаше известни - временни, може би - несъгласия. Понеже на царя изглежда са омръзнали тия разправии, той беше взел решение да я отдели. Генерал Стоянов беше предложил своя двор за целта. Това казах на царя и по тоя повод се намесих и в тоя въпрос. Тя най-много се измъчваше от това, че няма да види вече брата си (Царя). Утеших я с обещанието, че ще искам да се срещам с него в нейната нова къща, та пак ще се виждат. Така и стана по-късно - имахме няколко срещи в къщата на княгинята24 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 907, № 94; стр. 942, № 269) Нейната къща беше доста хубава, поне тая част, която виждах, ми се струва, че по повод на нея между архитекта Севов, който я строи, и княгинята, която остана нещо недоволна, възникна по- късно нещо неприятно, което само долавях в отзивите на Севов за нея, но не съм го запитвал. От нея веднъж чух нещо за някакъв дренаж на къщата, поменат мимоходом, но точно не разбрах. Севов веднъж ми помена за някакво нейно пакостно влияние върху своя брат, но не помня за кого се отнасяше - за Борис или за Кирил. Цар Борис се стараеше да се не увлича в политиката - поне доколкото той ми казваше и доверяваше своите планове. От самото начало той беше възприел: неутралитет и никаква война. Постепенно се изменяха тия решения. Кои са влияли за това, не ми е известно - аз бях и си останах за мира. Царят - също. А все пак събитията се промениха. Хронологически как се случи това, сега не мога да си спомня, затова пиша само за тия данни, които мога си спомни в момента. Помня ясно, че от началото още, като ни дадоха Македония, аз говорих на царя да я остави автономна, защото така по-лесно ще ни придадат Солун и от друга страна - по-лесно ще се приспособи самата страна към новите условия, както това беше и с Източна Румелия, а после дойде време да се присъедини. Той ми каза, че същото е мислил и той, но няма достатъчно верни хора, които биха могли да реализират тоя план. При това се страхуваше и от влиянието на италианците, които можеха да се съединят с тая нова държава и дая подкокоросат да иска от България Кюстендил, Дупница и Горна Джумая.25 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 993, № 635; стр. 991, № 621, 622) След това стана дума за отношенията със сърби и гърци. Той беше съгласен, че те сега, понеже не сме имали война, може да бъдат меки и приятелски третирани и се съгласи и обеща, че ще каже на ръководните лица да бъдат меки и ще даде храна за населението. По-късно ми каза, че викал генерал Николов от корпуса и му казал да следва тая линия на поведение. И наистина, известно време имаше доста добри отношения с местното население. След едно от пътуванията на царя, след завръщанието от Европа, беше към 28 ноемврий, след като ми разправи впечатленията си от политическата атмосфера, аз му казах, че трябва непременно да направи смяна, да тури добри, умни и по-справедливи хора, за да може да понесат трудностите, които идат. Той ми каза, че нямало такива хора, че той не ги срещал, не ги подушвал: “Защото носът Ви подушва само развалени величини - казах аз. - Вие с тях сте внимателен и щедър, а другите ги пренебрегвате.” – “Какво да правиш, Лулчев, с нестабилните барути човек трябва да се отнася по-внимателно, за да не експлодират.”26 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 834 ÷ 836) – “С тая атмосфера Вие може да направите и най-добрите Ви приятели да пожелаят да станат нестабилни барути.” (Този разговор го предавам, както беше, но в датата може да има грешка.) На царя често му правеха разни монтажи, които аз долавях по-късно или ми ги разкриваха някои писма на приятели. Така веднъж той ми се похвали, че останал много доволен от една екскурзия в Ловешко, а случайно мен ми бяха писали за същото и между другото казваха, че селяните били “курдисани” от околийския управител какво да говорят. Когато му казах това, той се наскърби27(Околийският управител в Ловеч намира трима селяни и подготвя какво да говорят на царя) Друг път някой го съветваше да приеме някого на частна аудиенция или из задните врати. Такъв човек аз обикновено съветвах да го приеме и после не се изненадвах, като го харесваше, защото изглеждаше, че предварително го подготвяха, приблизително какво ще говори и какво мнение да има, за да се хареса на царя (например за партиите, за македонския въпрос и пр.). И царят ми се похвалваше, че му са се видели доста умни. – “За половин час всеки може да играе ролята на умен човек” - му казвах аз и това му бе неприятно. (Случаите със Загоров, с Преславски). Понякога пък, като не можеха нещо да го убедят, съветваха го да приеме някого, който би бил по-убедителен, Друг път употребяваха други методи. Когато не можеха да обявят някой министър за дъновист, защото нямаше никой да повярва, тогава употребяваха някой друг метод, доста остроумен, за да се отърват от него. Така стана с Красновски. При мое присъствие един каза на царя: “Ваше Величество, Красновски не е здрав, боледува от...” (Забравих сега какво казаха.) – “Горкият! - каза царят. - Изпратете му тогава няколко бутилки...” (Забравих, вода минерална или какво беше.) Това беше в навечерието на изборите. При втора среща изпъкна същият въпрос: “Какво да се прави? Ето, избори идват, а вече 6 дена Красновски е болен.” Той не можел да прави избори, - “Ех, като е болен, ще турите някой здрав, държавата без министър няма да седи” - казал. След няколко дена министърът беше сменен и същия ден пристигна вкъщи и ми разправя допълнителната история. Между него и Луков беше избухнала една история по повод донесението на един детектив. Точно преди един парад (мисля, че беше към 19-и януари) се явява същият господин, който докладваше на царя, че Красновски е болен, и му казва: “Понеже сте скарани с Луков, за да не стане някой скандал, полежи си вкъщи” - и му дал да разбере, че това се желае от по-високото място. И разбира се, Красновски, като мислил, че изпълнява височайша воля, останал “болен” вкъщи. А като му донесли и бутилките от двореца, той помислил, че това е награда за послушанието му… А после по радиото научил, че е уволнен и бе останал втрещен защо е тази оставка, когато не е искал това... Разправих му това, което стана пред мене и той добре разбра как е бил изигран. 28 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 898, № 40) Изнасям този случай, за да се види в каква атмосфера трябваше да работи царят и защо работите му вървяха трудно. Това е, което аз зная, а имам данни да допускам, че то е твърде малко в сравнение с онова, което в действителност е ставало, защото аз бях викан сравнително рядко при него. А подобни хора се намираха постоянно около него. Веднъж той ме изненада със заканването, че ще тури Луков и Цанков, че вече с добро не можело и че бесилки трябват. Това ме възмути много и му наговорих много груби работи - че не го е грях да вдига бесилки за тоя народ, който му целува ръцете, но че и той ще увисне на бесилка и пр. Тия, които крадат, искат да избесяттия, които знаят за кражбите им... и пр., и пр. Явно беше, че някой беше дал тоя проект и той искаше да чуе нещо по него и затова ми каза така. Преди или след това ми беше говорил за Луков29 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 25; стр. 910, № 117) Аз го зная още като поручик и нямах добри впечатления от него като характер. Казах му мнението си. Той ми каза, че сега се е изменил, в тия минали 15 ÷ 20 години, и че той е в Пловдив и не ще е лошо да го видя пак и си кажа мнението. Каза ми и върху какво да поговоря с него. Качих се на трена и прескочих до Пловдив. Видях се с Луков. Той ме посрещна много недоверчиво и доста високомерно. Спомних му, че съм дошел, защото ми е казано, и споменах някои работи. Той каза, че този въпрос го е уредил с Негово Величество, Аз поисках и му погледнах ръката. Не мога да си спомня сега точно какво беше впечатлението ми от нея. Понеже имах и хубави впечатления, особено от неговата способност да организира - аз си казах впечатлението на царя, че сега е силата по-голяма във физическо и друго отношение. Скоро след това той стана министър, но аз никога вече не се видях с него. По-късно, по думите на Генчев, той беше вече връзка между министър Луков и царя. Веднъж при мене дойде Христо Калфов. Той вероятно беше се научил, че имам връзки с царя и искаше да се възползва от това. Разправи ми историята си и ме помоли, ако мога да сторя нещо, защото от много години не го е виждал и се смяташе и неоправдан [онеправдан?] нещо. Обещах да помоля при сгоден случай. Помолих се на царя и той се съгласи да го приеме и се сдобрят. После го приел много добре - самият Калфов ми се обади и беше много благодарен. Дал му царят това, което очаквал. Тази беше причината, поради която Калфов дойде при мен30 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 935, № 219) С Багрянов се запознах много преди да стане министър, и даже депутат, ако не се лъжа, в двореца Царска Бистрица, където бях повикан и аз. После вече се опознахме по-добре и понеже той умееше да се държи много хубаво, хареса ми и аз исках да му помогна с каквото може. Като стана министър, той беше подготвил много хубави закони за няколко различни отрасли на живота в държавата и селото31 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 897, № 32; стр. 938, № 235; стр. 948,№ 303; стр. 988, № 593) Скоро след това се явиха търкания между него и други министри, които също съм се мъчил да премахна. Но забелязах, че понякога царят не е много благоразположен към него. Веднъж, като стана дума за преврата, царят ми каза: “Остави ме той (Багрянов) да ми цвъкат свраките по главата.” И ми разправи някои подробности. После запитах и Багрянов защо е оставил царя сам. “Ами той трябваше сам да си вземе решението - аз му дадох данните, другото беше негова работа.” Багрянов държа две речи. От втората царят остана крайно недоволен и след дълги разправии с мен царят го уволни. Останах с убеждението, че на царя бе повлияно твърде много, защото смяташе се, че е направил непоправими погрешки. Според мен това бе строга присъда. Багрянов си замина в чифлика, отгдето се обади едва напоследък, като дойде за кратко на гости в Изгрева. Идва и в с. Мърчаево, където му говорих за това какво трябваше да направи с Македония и да потърси да се разбере с Англия чрез Русия. Той уж обеща, но след ставането на министър не се мярна вече и до самото си падание. Кьосеиванов 32 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 894, № 15) съм срещал само веднъж, когато отидох по причини, че имаше някои недоразумения между Кьосето и Недев за врачанския избор. Отидохме с Христо Статев, който казваше, че му е приятел, а и на мен беше училищен другар. Кьосеиванов изслуша всичко внимателно, обеща което можеше и направи впоследствие каквото си искаше. Със Стойчо Мошанов се срещнах веднъж в дома му, когато беше председател на камарата и беше ходил наскоро в Лондон. Той ми говори много работи, голяма част от които бе нещо наполовина истина също. На тръгване той ме увери, че ми е говорил истината и само истината... – “Слушайте, г-н Мошанов - му казах, - доколко сте ми говорили истината, това е за Ваша полза, а колкото е неистина, то си остава за Ваша сметка.”33 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 899,№ 45.) Помъчих се да си предам обективно впечатленията от Стойчо на царя. Забелязах, че царят имаше някаква слабост към Стойчо Мошанов и не помня с кого споделих това мое схващание. (Струва ми се, че беше с брат ми Андро.) Той каза, че и други го забелязвали и си го обяснявали по своему. Стойчо има отлични качества като държавник, но е още егоцентрист. Щом излезе от тая фаза на робство на личното, ще може да бъде полезен и на другите. С Генчев 34 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 895, № 21; стр. 935, № 220; стр. 940,№ 256) се познавам още от офицерството. Беше много енергичен и работлив. После отиде на служба в Царския кортеж. После чак се срещнахме при идванието с кола да ме вземе и закара при царя. Като човек е бил много внимателен и добър към мене, но беше много енергичен и се увличаше в разни политически работи и веднъж се скарахме в присъствието на царя. Сметнах, че той не може да бъде полезен и помолих да не го допуща да се меси в политиката. Царят уж се съгласи, но изглежда, че не спазваше това. Случаят, доколкото си спомням, засягаше някои интриги за Кьосеиванов, станалото с Красновски и др. Царят го нарече в мое присъствие: “Гледайте какъв е мошеник”, но Генчев се смееше и каза: “Ваше Величество, може да съм мошеник, но аз не Ви задължавам да вземете непременно съвета ми. Питате ме - казвам Ви!” При мене идваха много хора, и прости, и учени. Дохожда и Йоцов в едно много лошо психическо състояние. Видя ми се много незначителен човек и при една среща с царя го запитах как е могъл тоя неврастеник да бъде два пъти министър. Царят ми отговори нещо подобно: “Не беше от най-лошите” или: “И другите не са нещо повече” (или и двете - точно не мога си спомни). Професор Йоцов дохожда веднъж по моя лична покана вкъщи. Говорихме върху литературата, която си му е негова област. Направи ми впечатление на енергичен, малко хитър и желающ да работи човек, убеден славянофил35 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 991, № 623) По-късно се виждахме в с. Мърчаево и когато ми каза, че ставало дума да се обяви война на Русия, казах му да си подаде веднага оставката, което той сам имаше намерение да стори. Мислех после да го препоръчам на Багрянов, но нямах случай да го срещна. Йоцов през всичкото време в кабинета е настоявал да се влезе в по-тясна връзка с Русия, което поддържах и насърчавах. Илия Желязков36 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 901, № 58) ми е някогашен другар по служба. Веднъж, когато царят каза, че нямало честни хора, аз му поменах за него. Той се съгласи, че е честен, и че лично го познава като много добър човек; каза ми да говоря с Филов по тоя въпрос - тъкмо да се срещна и лично с Филов. Виждах се по тоя повод и запитах Филов не вижда ли, че в България са добре посредниците, а страдат производителите и консуматорите - виждал и щял да вземе мерки37 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 939, № 244) Защо не се стимулира външната търговия, а остана в ръцете на стотина души, които забогатяват? - Мислели и за това, “Защо работниците са закрепостени като роби, а печалбите ги взимат частни хора?” – “Да, но печалбите ги взима и държавата.” – “Защо, след като казаха, че програмата не е на Багрянов, а на правителството, и след 8 месеца не е нищо направено?” – “Прави се, г-н Лулчев, прави се.” Заговорих му за Илия Желязков, тогава данъчен Софийски началник, обърнах внимание на мнозина с организиранието на службите и количеството на приходите. – “Не го познавам достатъчно” - и на искания пост “Управител на Земледелската банка” щял да тури Фетваджиев, който пък аз не знаех. Този разговор после предадох на царя, като му казах, че изборът е много сполучлив, защото е взел “Филов”, който може да стане винаги и англо-, и русо-, и германофилов. Царят се много смя и каза, че никога не му е идвало това на ум. Веднъж Багрянов ми доведе своя роднина архитект Севов на гости. Като човек той ми хареса, въпреки недостатъците си. Той беше умен, търпелив, умееше да мълчи когато трябва, практичен в похватите си и като архитект похвален от някои хора, които го познаваха. Той много умело можеше да се прикрива, но това беше по-скоро едно добро господаруване, отколкото лицемерие. Виждах човека, който е работил върху себе си и може да работи. При един разговор с Царя аз си казах впечатленията и може би той ги взе под внимание, защото скоро за една среща беше изпратен с кола да ме вземе Севов38 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 900, № 50) - и до самата смърт на Царя той беше, който ми обаждаше по телефона кога и къде предварително да го чакам и ме отвеждаше при Царя. Той обикновено ме чакаше в колата, докато свърша разговора и след това ме отвеждаше обратно дома. Отначало той ми вдъхна много голямо доверие и както подозирах, че царят иска или може да иска и неговото мнение, за да не го караме да се раздвоява душевно, опитах се да разбера как мисли конкретно. Но той беше доста сдържан. Тогава му казах, че аз стоя на едно гледище, което смятам, че е най-разумно, и което поддържам при царя винаги - нито германо-, нито англофилство, а българофилство. Той заяви, че стои на същото гледище. Дълго време работите отиваха добре, в смисъл, че не се случваха големи противоречия между мене и царя, но заедно с минавание на времето те изпъкваха все повече и аз взех да сещам някакво противодействие. То ме накара и аз да се затворя по отношение на Севов и ние си останахме добри приятели, но не споделяхме вече тъй много и подробно това, което съветвахме царя. Самите срещи методично, почти математически, се разредяваха - виждах, че работи една майсторска и умна ръка, която искаше царят да се вижда все по-рядко, затова и стълкновенията пък ставаха по-чести, поради появилите се противоречия. Това си трая до самата му смърт (на царя). Севов биваше много по-често при Царя, отколкото аз, и съответно той биваше и по-добре в течение на работите. Към мене е бил винаги изискано коректен, другарски почтен, факта, че той прикриваше плановете си, не го считах за грях, защото и аз самият не му казвах всичко, каквото мислех да говоря на Царя или му бях говорил. В това отношение аз мисля, че той има право да се придържа към своето си мнение, а Царят да избира между едно или друго. Мнозина са ми говорили, че той взема участие в разни работи, например в чорапената фабрика, но аз винаги отхвърлях това, защото го смятах за клевета - в нас това е нещо обикновено, да завиждат на някого. Никога в разговорите си Севов не е излизал пред мен вън от границите на това, което си бяхме казали – “българофилство” Понякога той се произнасяше за някои действия на германците (особено в България) като крайно неразумни. Това той правеше според мен наистина искрено, изхождащ от един здрав български дух. След смъртта на царя със Севов се виждах само веднъж, защото бях евакуиран вън от София. Той беше ходил в Анкара, срещал беше се с някои хора там (англичани, германци и др.) и ми разправи накъсо впечатленията си. След това вече се не видях никак до тоя момент, когато пиша настоящото. Доколкото си спомням, само два пъти сме били тримата - царят, Севов и аз, на съвет. Един път, помня, че като пристигнахме с автомобила в парка на Врана, царят беше някъде наблизо в гората, излезе, ръкува се и като изключение каза да дойде и Севов с нас в салона. Не съм сигурен в паметта си в момента, но ако се не лъжа, той ни заговори за исканата от военния министър обща мобилизация. На това се възпротивихме и аз, и той, като ненужно, неразумно, защото ще се съсипе материалът - дрехи, обуща, оръжие и пр., а също защото мобилизация значи война, а такава не искаше нито царят, нито някой от нас двамата. Изобщо, колкото пъти съм говорил със Севов, а това ставаше рядко, обикновено - в колата на отиване и връщане от среща, а понякога отивахме рядко на разходка към село Бистрица, когато имаше да ми говори нещо, доста често напоследък - по поръчка на царя, за да се избегнат честите срещи на самия цар с мен. Какво предаваше на царя от моите мисли - не знаех и затова впоследствие ставах все по-сдържан и предпазлив. Друга връзка между мене и царя служеше Вера Стоянова39 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 896, № 28), която по заповед на царя ми носеше някога писма за графологически и други анализи, информация, книжа и други - дадени й от царя, за което е ставало дума или щеше да става при бъдеща среща. Всичко, което съм вършил, е ставало абсолютно безплатно. По-точно някои работи са отбелязани в специални бележки, които аз почнах да си водя по-грижливо към края на 1938 г, като имах в предвид да пиша книга в бъдеще. По въпроса за срещата ми с царя (първата) в книгата “Благословение”, краят не отговаря на действителността. Накрая той ми говори за моето уволнение от армията, като ми каза, че останал изненадан, защото докато от една страна ме клеветили и му донесли, че съм прононсиран земледелец, министър Томов ме представил два пъти за уволнение. Първият път не се съгласил, но втория път нямало какво да прави - не посмял да отмени височайшата си заповед. – “Той друг я отменя” - казах аз грубо. Царят почервеня, но не каза нищо, защото фактически Стамболийски я отмени, без да намери за нужно да го уведоми, и ме върна веднага тогава още на служба, докато дойде превратът, който смъкна Стамболийски40 (Виж “Изгревът”, том XX, стр. 970, № 459) От писаното дотук може да има нещо неточно предадено по форма или по време. Мъчех се да си спомня, но много години са минали, а и вече четири нощи не съм спал при тая нова за мен обстановка. Но подробностите могат да бъдат уточнени по бележките ми. В заключение можа да кажа, че през всичкото време, когато съм бил призоваван по един или друг начин да си кажа мнението на царя, съм се движил от идеята да бъда възможно най-справедлив, обективен и от полза за народа си. Възможно е някога да съм изпадал в субективност, но корист никога не е водила моето мнение. Колкото и дребни да са били усилията и възможностите ми, винаги съм се старал да бъдат в полза и за доброто на хората. Горното написах собственоръчно [Подпис:] Любомир Лулчев 4.ХI.1944 г. София Настоящата преписка, прошнурована, провървена и подпечатана с печата на Софийския народен съд, съдържа 17 (седемнадесет) написани листа, гр. София 14.ХII.1944 г. Секретар: (Подпис) (Печат)

II. УКАЗ № 22 ЗА УЧРЕДЯВАНЕ НА НАРОДЕН СЪД Иван Пауновски. Възмездието; Документално-художествена книга за царските съветници, министрите и регентите пред Народния съд 1944 ÷ 1945 г. Партиздат, София, 1971, стр. 14 ÷ 19. УКАЗ № 22 В името на негово величество Царя Ние, регентите на България, по доклад на министър-председателя от 3 октомври 1944 г., под № 325 Постановихме и постановяваме: Да одобрим 6-о постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 30 септември 1944 г, протокол № 191, с което и на основание чл. 47 от Конституцията е приет следният НАРЕДБА-ЗАКОН за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Член 1. Учредява се Народен съд за съдене извършителите на престъпни деяния, предвидени в този закон: а) министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г; б) народни представители от XXV Обикновено народно събрание и в) други граждански или военни лица. Член 2. Наказват се с временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до пет милиона лева: 2.1. Лицата, които след 1 януари 1941 г. са изложили сигурността на държавата или са поставили народните интереси в опасност, било като са сключили международни договори с воюващи държави, било като са взели решение да обявят война и да водят война. 2.2. Ръководните лица, които след 22 юни 1941 г. са заповядали действия, нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалистически републики и с това са отегчили международното положение на България. 2.3. Ръководните лица, които във връзка с обявяването и воденето на война с Англия и Североамериканските съединени щати не са изпълнили своето служебно задължение, като не са взели надлежни и своевременни мерки за предпазване на народа и държавата от морално и материално увреждане. 2.4. Лицата, които след 1 януари 1941 г. в старите предели на страната, в Македония, Тракия или Другаде са използвали своите връзки с властта или с воюващите държави, или служебното си положение, за да набавят за себе си или за другиго противозаконна имотна облага. 2.5. Лицата, които са били в служба на Германия или на съюзниците й и при нейното упражняване дейно и съществено са допринесли за провеждането политиката на тия държави във вреда на интересите на българския народ. 2.6. Лицата, които през същото време са изпращали наши войски в Югославия и Гърция, за да преследват народоосвободителните войски на тия страни, както и ония ръководни военни лица, които със своите действия или бездействия са станали причина да се поставят в опасност нашите войски. 2.7. Лицата, които в страната или извън нея, във връзка с водената след 1 януари 1941 г. от правителствата външна или вътрешна политика, са заповядали, поощрили или извършили убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания. 2.8. Лицата, които доброволно са служили и предавали на полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или други борци за народните свободи. 2.9. Следователи, прокурори и съдии, които при предварителното или съдебно дирене или с издадените присъди са проявили явно пристрастие и грубо престараване, с цел да подкрепят провеждания над народа терор, безправие и насилие. 2.10.Лицата, които в страната или извън нея от 1 януари 1941 г, до 9 септември 1944 г със своите действия, писания и слово или по друг начин са допринесли дейно и съществено за извършването или провеждането на горните деяния, както и за гоненията срещу евреите. Член 3. Лицата, които са укрили или спомогнали да избегне лице, за което са знаели или по обстоятелствата е трябвало да предполагат, че е извършило някое от престъпленията по този закон, се наказват от общите съдилища със строг тъмничен затвор от пет до петнадесет години; изключват се от наказателната отговорност съпруг, съпруга, възходящи, низходящи, брат и сестра. Член 4. Виновните за извършване на престъпления по този закон се лишават от права по чл. 30 от Наказателния закон временно или завинаги. Съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него. Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да започне или привърши преследването и да се издаде присъда съгласно предшествуващата алинея. Член 5. Министерският съвет, по доклад на министъра на правосъдието, назначава един главен народен обвинител и нужното число обвинители. Главният народен обвинител и обвинителите с възможно най-голяма бързина събират обвинителния материал, възбуждат обвинението, предвиждат мярка за неотклонение, изготвят обвинителния акт и поддържат обвинението пред съда. Член 6. Народният се състои: а) от народни съдии - пълнолетни български поданици от двата пола, избрани от областния комитет на Отечествения фронт; б) от назначени съдии от министъра на правосъдието измежду съдиите и адвокатите в страната. Всеки областен комитет на Отечествения фронт избира тридесет народни съдии измежду най- добрите граждани от градове и села. В случай, че в някоя област, в зависимост от числото на привлечените към отговорност лица, образуваните състави се окажат недостатъчни, министърът на правосъдието може да поиска от съответния областен комитет на Отечествения фронт да избере допълнителни народни съдии. Член 7. Разпределението на съставите на Народния съд става от министъра на правосъдието със спазване на следните правила: а) образуват се един или повече състави от по 13 члена за съдене регентите, министрите, народните представители, дворцовите съветници и висшите духовни и военни лица: четири[ма] от съдиите са от назначените, а останалите - от посочените от областните комитети. Тези състави заседават в София. Старшият от назначените съдии е председател на състава. б) за всяка област се образуват състави според числеността на подсъдимите, състоящи се от един назначен съдия - за председател, и четири, посочени от съответния областен комитет. Тези състави заседават в областните центрове или, когато министърът на правосъдието намери това за целесъобразно, в някой от околийските центрове на областта. в) в случай, че някой от назначените съдии бъде възпрепятствуван да участвува в съда, той се замества с друг от министъра на правосъдието. Член 8. Обвинителният акт се изпраща на съответния съд, който връчва преписи на подсъдимите. Последните могат да направят своите възражения и да посочат доказателствата си в седемдневен срок от получаване на преписа. Народният обвинител изисква обвинените военни лица чрез военния министър. Член 9. Съдът в най-кратък срок насрочва разглеждането на делото. Съдебното дирене се извършва от съда свободно, по разум и съвест. За отсъстващите подсъдими делото се разглежда неприсъствено. Всеки подсъдим има право най-много на двама защитници. Съдът е длъжен да свърши заведените пред него дела най-късно до 31 март 1945 година. Член 10. След приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение. Присъдата се изпълнява неотложно от прокурорите при областните съдилища. Член 11. Народният обвинител разпорежда за налагане възбрана и запори върху имотите на привлечените под отговорност лица. Член 12. Наследниците на лицата, които се визират в чл. 4, ал. III от настоящия закон, са длъжни да декларират пред народния обвинител имуществата на починалия в петнадесетдневен срок от поканата. Трети лица, които притежават на свое име и държат на каквото и да било основание имущества на привлечени под отговорност по този закон лица, са длъжни да ги декларират пред народния обвинител в седемдневен срок от обнародването в Държавен вестник на съобщението за това. Член 13. Който не изпълни задължението по предходния член и даде непълни или неверни данни, се наказва от общите съдилища със строг тъмничен затвор и глоба до един милион лева. Укритите имущества се конфискуват. Член 14. Всички отчуждения и учредявания на вещни права върху имуществата на осъдените по този закон лица, извършени след 1 юни 1944 г, са нищожни по право спрямо държавата. Член 15. До доказване на противното, считат се собственост на обвиняемия прехвърлените имоти след 1 януари 1941 г. върху съпруга, възходящи и низходящи сродници, братя, сестри или низходящи от тях. Същото се отнася до имотите, придобити след същата дата от съпругата и малолетните низходящи, освен придобитите по наследство. Член 16. Настоящата наредба-закон влиза в сила от деня на обнародването й в Държавен вестник. Изпълнението на настоящия указ се възлага на министъра на правосъдието. Издаден в София на 4 октомври 1944 година. На първообразния собственоръчно подписано: В. Ганев Цв. Бобошевски Т. Д. Павлов Приподписал: К. Георгиев Първообразният указ е облечен с държавния печат и зарегистриран под № 8054 на 4 октомври 1944 година Пазител на държавния печат, Министър на правосъдието Минчо Нейчев

I. ДЪРЖАВЕН И НАРОДЕН СЪД Бележки на съставителя Вергилий Кръстев А. Исторически справки за Държавния съд 1. През 1903 г. е заседавал първият Държавен съд въз основа на чл. 155 от Търновската конституция, с което е трябвало да съди бивши министри, изобличени в измяна, предателство и лично облагодетелствуване. Държавният съд осъжда министрите от кабинета на Радославов, управлявали от 16 август 1886 г. до 26 юни 1887 г., за измяна на отечеството, на 8 месеца затвор, но те биват амнистирани от стамболовистите. 2. През 1913 г. трябвало, чрез втория Държавен съд, да се осъдят радославистите заради Първата национална катастрофа, когато министър-председател е Васил Радославов от 4 юли до 20 декември 1913 г. Но съдът е прекратен. Радославов оглавява правителството от 23 декември 1913 г. до 21 юни 1918 г. 3. Третият Държавен съд трябва да осъди министрите от кабинета на Радославов от 1913 ÷1918 г. След Солунското примирие от 1818 г. и Втората национална катастрофа, той емигрира в Германия заедно с цар Фердинанд, На 22 ноември 1919 г. Народното събрание прокарва закон за съдене на виновниците за Втората национална катастрофа. На 31 март 1923 г. са обявени строги присъди, но два месеца след произнасянето им - на 9 юни 1923 г, е извършен преврат от военните и е убит министър-председателят Александър Стамболийски. На следната година - 1924, управляващият „Сговор” на Александър Цанков обявява амнистия. И така от трите Държавни съда не е осъден никой. Б. Народният съд 1. В първата програма на „Отечествения фронт”, съставена от Георги Димитров, който е в Москва, и прочетена по радио „Христо Ботев” на 17 юли 1942 г, се говори за наказание на „фашистките главорези”. 2. В края на м. август 1944 г. в манифеста на „Отечествения фронт” се включва тезис за Народния съд. 3. Първото правителство на „Отечествения фронт+ е съставено на 9 септември 1944 г. с министър-председател Кимон Георгиев. С постановление на Министерския съвет от 12 септември 1944 г. се заповядва задържане на бившите регенти, народни представители и всички фашистки престъпници. Наредбата закон е подписана и от ръководството на БЗНС, начело с Никола Петков, който е бил осъден по времето на фашисткото правителство на цар Борис, както и от политическия кръг „Звено”, чиито членове също са били в затвора. Така че те също са за Народен съд срещу управляващите до 9 септември 1944 г. 4. След смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г., са назначени трима регенти на малолетния цар Симеон II. Това са: принц Кирил, Богдан Филов и генерал Михов. Те се избират от ХХV-то Обикновено народно събрание при явно гласуване с подпис, на 9 септември 1943 г., без дебати. А точно след една година идват комунистите на власт в България - на 9 септември 1944 г. – и сменят царските регенти. Невероятно съвпадение на тези две дати на 9 септември. 5. На 9 септември 1944 г. подполковник Владимир Стойчев докарва от Чамкория в София тримата регенти, за да подпишат указа за новото правителство на „Отечествения фронт”, начело с Кимион Георгиев, понеже България е още конституционна монархия с цар Симеон II непълнолетен. Те се прибират в двореца, но след няколко часа са арестувани. А с указа от 12 септември 1944 г. те са изпратени в затвора и на 19 септември 1944 г. са предадени на СССР и закарани в Москва за разпити. През януари 1945 г. са върнати в София, където са съдени от Народния съд и осъдени на смърт, с присъда от 1 февруари 1945 г. 6. След като със своя указ регентите на цар Симеон II узаконяват правителството на „Отечествения фронт” на 9 септември 1944 п, няколко часа след това същото правителство с постановление освобождава тримата царски регенти и назначава нови, републи-кански, регенти. А това са: Тодор Павлов, Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски, които от своя страна подписват указ №22 от 4 октомври 1944 г, за учредяване на Народен съд и съдене на всички злодейци до 9 септември 1944 г. Интересни съчетания - едните назначават другите, за да могат после да ги осъдят на смърт. 7. На 9 октомври 1944 г. Министерският съвет назначава за Главен народен обвинител адвоката Георги Петров - комунист, участник в Септемврийското въстание от 1923 г. За Народни обвинители са одобрени Никола Гаврилов и Атанас Армянов. Съдебното дирене е от 20 декември 1944 г. До 1 февруари 1945 г., както и за други дела - от м. април 1945 г. Образуваните процеси са 135 за цялата страна с общо 11 122 подсъдими (по данни на в. „Работническо дело” от 1 август 1945 г.) 8. Военен министър е Дамян Велчев, който е имал смъртна присъда от цар Борис, но е бил помилван от него. На 14 септември 1944 г. издава военна заповед да не се допуска арестуването на военнослужещи: офицери и войници, във връзка с разследването на бивши фашистки офицери. 9. На 23 ноември 1944 г. Дамян Велчев прокарва IV постановление на Министерския съвет, при което тези, които отидат на фронта, то наказателно дело срещу тях няма да се възбужда. Българската комунистическа партия отхвърля този документ. Маршал Бирюзов, който е председател на съюзническата контролна комисия, също го отхвърля. Започват демонстрации, организирани от БКП срещу това постановление. На 6 декември 1944 г. постановлението е отменено. На 7 декември 1944 г. в София има митинг от 200 000 души, които одобряват отменянето на това IV постановление. Така Народният съд не може да бъде блокиран и на 20 декември 1944 г. той започва своята работа. 10. Любомир Христов Лулчев е арестуван на Изгрева срещу 1 ноември 1944 г, вечерта. Арестуван е срещу рождения си ден. Той е роден на 1 ноември 1886 г. (по стар стил, а по нов-на 13 ноември 1886 г). 11. Лулчев е арестуван и започват разпитите, като той прави дознание на 4 ноември 1944 г, което публикуваме в настоящия том на „Изгревът... ” по ксерокопие от оригинала от архива на МВР с разрешение за печат. (Виж стр. 415 (от оригинала, а тук стр. 403 – ГСК).) 12. Заседанията на Народния съд са на 25 и 26 декември 1944 г., при което разпитите са стенографирани. 13. На 27 декември 1944 г., сряда, Учителят Дънов си заминава от този свят. В същия ден група служители на новата власт отиват да Го арестуват, но Го намират на смъртния одър. Оглеждат наоколо и един от тях проговаря: „Ето един, който се отърва от възмездието. ” 14. Защитната реч на адвоката Иван Попгеоргиев е на 28 декември 1944 г. 15. На 27 януари 1945 г. е обвинителната реч на главния обвинител Ат. Армянов. 16. Последната дума на подсъдимия Любомир Лулчев е на 30 януари 1945 г. 17. Присъдата е произнесена на 1 февруари 1945 г. Публикуваме я накрая на настоящия раздел.

6. КАК СЕ ИЗОПАЧАВА И СКРИВА ИСТИНАТА ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ Вергилий Кръстев 1. През 1991 г. в София бе публикувана книгата „Корона от тръни” от Стефан Груев. Той е син на Павел Груев, който е бил началник на Личния кабинет на цар Борис IIІ от 1940/41 г. до смъртта на царя. Той е осъден на смърт от Народния съд. Синът му Стефан Груев е имигрант на Запад. През 1991 г. идва и публикува горната книга, показван е многократно по телевизията и с интервюта пред журналистите. Всички узнаха за неговата книга. 2. Той озаглавява специална глава в своята книга „Спасяването на евреите”, стр. 381 ÷ 396. На стр. 390 той заключава, че спасението на евреите е извършено от царя. Това е вярно. Това е така. Само той може да издаде тази заповед. Но защо я издава? Стефан Груев много добре знае защо, но мълчи, за да не накърни ореола на Цар Борис. И не само това. Той мълчи, защото не смее да каже истината. Защото ако се каже, то всичко ще си отиде на мястото. А точно това не желаят всички и до днес. Ето, цитираме един пасаж от стр. 390: „Какво се случи между 17 и 19 часа този следобед на 9 март [1943 г.], за да накара Филов и Габровски да спрат заповедта за депортирането на 6000 до 8000 евреи от стара България? Дали получиха заповед от царя? Имайки предвид, че това беше период на личното управление на цар Борис, когато той имаше последната дума във всички важни решения, почти немислимо е Филов и Габровски да не са го консултирали този ден. Освен това липсата на симпатия у Филов към бедите на евреите беше добре позната и не е възможно той изведнъж да е заповядал на Габровски да пощади българските евреи. Докладът на германската легация, заверен от Бекерле, изяснява тази загадъчна внезапна промяна. Написан след намесата на Пешев, той гласи: „Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място да преустанови изпълнението на планираното депортиране на евреи от стара България. Във всеки случай на 9 март вътрешният министър - без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси - заповяда освобождаването на евреите от стара България.” В България през 1943 г. „най-високото място” можеше да значи само един човек: цар Борис.” 3. Тук ще ви изнесем най-голямата изненада. Но да бъде пълна, трябва да прочетете от „Изгревът”, том I, стр. 483 ÷ 487; том XVII, стр. 750 ÷ 751; 751 ÷ 752, И тогава ще прочетете тези пасажи от стр. 392 ÷ 393 на Стефан Груев. „Дойде 24.V.[1943] г.- денят на „Св. Св. Кирил и Методий”, честван всяка година с внушителни паради на ученици, студенти и младежки организации. Беше почти сигурно, че една еврейска улична демонстрация този ден щеше да причини кръвопролитни сблъсквания с манифестиращите десни групи, подклаждайки антисемитската жар на КЕВ. Затова водачите на консисторията употребиха цялата си власт и влияние да разубедят своите най-възбудени братя по вяра, затвориха Синагогата и успяха да спрат проектираната манифестация към центъра на София. Много евреи обаче дойдоха тази сутрин на мястото на срещата - пред Синагогата, и се разгневиха, когато намериха вратите й затворени. Когато духовете се разпалиха и хората започнаха да обсъждат какво да правят, една добре позната фигура се появи на вратата на храма и се обърна към възбудената тълпа. Равинът Даниел Цион беше един от най-оспорваните водачи на израелитската община, обаче това, което той имаше да каже тази сутрин, порази събраното мнозинство. Дейността на Цион в защита на неговите застрашени съверници беше взела от предишната есен насам най-странната форма, която човек можеше да очаква от един равин. Толкова странна, че синагогската община се отрече от него и го освободи от длъжност. Дълбоко уважаван като равин, Даниел Цион се интересуваше от мистицизъм и сравнителна теология, което го беше поставило във връзка с представители на други религии, включително източноправославната църква и Дъновата секта. Той даже беше обвинен, че бил прегърнал дъновисткото учение. Когато първите противоеврейски мерки бяха оповестени в 1942 г., Цион направи едно чудновато изявление: той каза, че бил получил откровение от Господа, с предупреждение срещу всякакъв вид преследвания, което той трябвало да предаде на българските водачи. Цион напечата „Господното откровение” в много екземпляри и ги раздаде с пълна сериозност на официални лица, които познаваше, като финансовия министър Божилов, директора на полицията и митрополит Стефан. Той приготви едно копие за цар Борис, прибави едно лично писмо към него и го занесе на Павел Груев. Други две копия от „Откровението” и писмото бяха дадени на личния свещеник на царя. Даже и ако смятаха този начин за връзка с Господа твърде чудноват, всички получатели приеха добрия равин с учтивост, подходяща за неговия сан и престиж. Митрополит Стефан го увери, че той смята тези думи като идващи наистина от Господа. Няколко дни по-късно царският свещеник му каза, че цар Борис дал уверението си, че евреите няма да бъдат изпратени извън границите на България. Еврейската консистория обаче, смутена от тази по-скоро оригинална инициатива на равина, го уволни. Сега, в тази драматична сутрин в деня на „Св. Св. Кирил и Методий”, равинът Цион се появи отново в центъра на сцената в роля, не по-малко необичайна от предишната. Придружен от един ционистки водач, той беше отишъл на разсъмване до дъновисткия лагер „Изгрев”, да срещне на ритуалните танци при изгрева на слънцето съветника на царя Любомир Лулчев, за да поиска неговия съвет. Лулчев изпитваше симпатия към българските евреи (негов брат-депутат от правителственото мнозинство, беше между подписалите писмото-протест на Пешев). Според неговото мнение заплануваната еврейска демонстрация трябваше да се състои. Избързвайки до затворената централна Синагога, Цион утеши събраните там евреи и след това ги поведе към Синагогата в Ючбунар, на ул. „Клементина”, където той и софийският главен равин Ашер Хананел говориха на тълпата. После, докато се правеха приготовления за манифестацията, двамата равини, придружени от малка група еврейски първенци, се запътиха към жилището на митрополит Стефан. Владиката вече напускаше дома си за празненствата на площад „Св. Александър Невски”, но той покани посетителите да влязат и ги изслуша внимателно. След това, изпълнен с възмущение, той ги помоли да чакат в къщата, докато отиде до двореца, само на няколко улици от Светия Синод. Царят отсъствуваше, но владиката видя началника на кабинета му Груев и поиска от него да посъветва цар Борис да отмени веднага заповедите. Митрополитът написа и едно писмо, предупреждавайки царя да не преследва евреите, „за да не бъде преследван самият той”, както е казано в Светото писание. Груев обеща на него да даде писмото. Стефан се върна у дома си, разказа на еврейската делегация за разговора си с Груев и ги увери, че през време на срещата си с царя през април, Борис беше оставил у посетилите го в присъствието на Филов владици впечатлението, че няма да депортира евреите. Митрополитът също посъветва главния равин да посети двореца и да се застъпи лично за своето паство.” (Стефан Груев. Корона от тръни. София, 1991, стр. 392 ÷ 393.) 4. Всички знаят кой е Даниел Цион; знаят, че спасението е изискано от него; знаят, че е посещавал Учителя Дънов; знаят, че е контактувал с Лулчев; знаят за „Откровението” на Господа. Знаят всичко, но го отхвърлят. Първо го отхвърлят евреите, после - българите, след това - царската държава, а след 9.IX.l944 г. - и Народният съд. Накрая идва Стефан Груев, да прикрие истината с "Корона от тръни". А той я знае много добре. Но замълчава. Не я изказва. Това е умисъл! 5. Но онова, което публикува, е достатъчно за онзи, който иска да узнае истината. За мен това е напълно достатъчно, понеже съм запознат с цялата тази история. А след време, когато всички приемат тази история, която съм публикувал в "Изгревът", ще благодарят и на Стефан Груев, че все пак нещо е написал и че, без да подозира, доказва кой е спасителят на евреите в България. И това го спасява за историческата истина.

5. РОЛЯТА НА ЦАР БОРИС III ПРИ ИЗСЕЛВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ ОТ БЪЛГАРИЯ Бенджамин Ардити Б. Ардити. Ролята на цар Борис III при изселването на евреите от България. Тел Авив, 1952 г. / № 436824 в Народна библиотека „Свети Свети Кирил и Методий”, стр. 58 ÷ 62 Глава VI. - Заключение В историята на малочисленото българско еврейство периодът на нацисткото господство в България бе най-критичният и пълен с премеждия, опасности и трагизми. На два пъти българското правителство беше решило да предаде българските граждани - евреи на германските си господари - хитлеристките палачи. Първия път трябваше да се предаде една част, а втория път - всички. И ако българското правителство би успяло в своите замисли, тогава българското еврейство би престанало да съществува и може би само неколцина „щастливци” щяха да бъдат единствените свидетели евреи на кървавата трагедия на 50-хилядното еврейство в България. Спасението на евреите от старите предели на България по време на нацисткия режим в тази страна представлява крупен факт в историята на еврейството въобще. Не се касае само до спасението на една твърде малка част от европейското еврейство, когато намериха смъртта си в смъртоносните лагери на Полша повече от шест милиона наши братя. Величината на въпросното събитие, неговото особено и голямо значение се състои в самия факт, в голия и безспорен факт, че именно и само българското еврейство можа тогава да избегне изселването в Полша. От тази гледна точка изяснението на причините, които са способствали, и на които се дължи спасението на българското еврейство, представлява голям научен интерес, който надхвърля рамките на историята на българското еврейство от тази епоха. То, без никакво съмнение, се издига до величината на принос от капитално знамение за историята на евреите от Европа въобще. Но българското еврейство оцеля. И то оцеля след упорита и титаническа борба. В тази грандиозна по своите размери, драматична в своите действия, епохална в своята същност и щастлива по своя завършек борба взеха участие няколко фактори: евреите в България, еврейски институти и личности в странство, българският народ, цар Борис III, антисемитското правителство на Филов в България и хитлеристкото зло чрез своето правителство в Берлин и агентите му в София. Злият гений, подбудителят, моторът в тая борба бе Хитлер. Той и неговите „ученици”, неговите агенти, неговите последователи и неговите пипала - всички те носители на неговите идеи за физическо и тотално унищожение на евреите. Чрез конференцията в Берлин, чрез систематическата и планомерна писмена и устна пропаганда в България, чрез богати подкупи и скъпи подаръци, чрез морално и материално давление над българските министри, народни представители, интелектуалци, чрез ласкателства и интриги, чрез натиск и заплашвания - чрез всички средства, до които може да прибегне една покварена и деморализпрана власт, която иска на всяка цена да постигне пъклените си замисли, хитлеристите са се стремили да повлияят и покварят българския народ и да задължат българските властници да предадат евреите от България на германския молох. Антисемитските вестници, списания, брошури, книга - почти всички подобни печатни издания, са били внесени от Германия, преведени от немски, преписани от една литература, чиито автори са били дегенерирани литератори, достойни ученици и последователи на изродите, способни да изгорят на публично аутодафе в Германия (и то в XX в....) най-големи и вечни ценности на световната литература и на човешкия гений. Чиновниците на Еврейското комисарство в България са били обучавани в Германия - в тази покварена нацистка среда. Антиеврейските закони в България бяха превод - и то лош и неграмотен превод - от германските, от нюрнбергските закони. Те - фрицовете - се стремяха всячески да посадят в здравата българска почва отровното, гнилото, разлагащото се, вонящо хитлеристко „цвете” - националсоциализма. Тези, които се поддадоха на хитлеристкото влияние, бе само правителството на Филов и неговият антураж. Но те управляваха страната с груба сила, с терор. Безволна играчка в ръцете на хитлеризма, те сляпо изпълняваха всички нареждания на своите господари. Гласуваха противоеврейски закони, издаваха наредби, ограничаваха правата на евреите. Сключиха спогодбата с Денекер и на два пъти бяха съгласни и решени да предадат евреите. Но както първия път, така и втория - те бяха достатъчно силни, за да се наложат на евреите, но и достатъчно слаби, за да не могат да се противопоставят нито на германците, нито пък на Царя. Играчка в ръцете на по-силните от него, правителството на Филов беше се превърнало в сурогат на суверенно правителство на един свободен народ. Но то би успяло, ако не трябваше да преодолее противодействието и непреклонната воля на цар Борис да спаси българските евреи, както и съпротивата на съзнателни българи. Правителството на Филова не можа да строши костеливия орех - българските евреи. А българските евреи бяха костелив орех. Те не се поддадоха. Още когато се заговори за хитлеристка опасност, евреите в България преминаха към активна самозащита. Откърмени в ционистическа концепция и борческа традиция в тях се разви естествена воля за борба. Те се бориха смело. Не си послужиха нито с подкупи, нито с молби. Чрез изложения до Народното събрание, чрез меморандуми до министри, чрез широко развита обществена дейност, те защитиха своите права като граждани на страната и като свободни хора. Когато изложението се отегчаваше и условията за легална борба намаляваха, те преминаха и към подмолна дейност. Възможностите бяха малки, но величието на делото даде криле на тяхната борба. Те трябваше да държат будно българското обществено мнение. А това не беше лесно. Българското еврейство не падна духом и не скръсти ръце нито през периода на изселването, нито из трудовашките лагери, нито в Сомовит - никъде. Но евреите в България успяха, защото се бориха смело и съумяха да привлекат и организират за тази гигантска борба всички приятелски среди всред българския народ. Този млад и малочислен народ не иска да си лепне петното на позора. Той се противопостави на пъклените намерения на едно самозабравило се и продажно правителство. И селячество, и работничество, и интелигенция, и част от запасното войнство начело с Дамян Велчев, и духовенство, и македонци, и политици, пък даже и някои нацистко настроени общественици като Димитър Пешев, Кюсеиванов и др. Съзнателната част от народа се издигна на онази висота, на която застава един честен и морално издигнат народ, когато трябва да защити своята чест и своите съграждани. Би ли могъл евреинът от България да си представи каква би била неговата съдба - даже в случай, че българските евреи не биха били изселени, - ако обкръжаващите го българи бяха неприязнено настроени? Не биха ли се повторили в България изстъпленията от Румъния? Не биха ли били мнозина евреи избити из улиците? Могат ли българските евреи да забравят, че когато се наложиха крайните ограничения и свободата на движението бе сведена до минимум, простият, обикновеният българин от улицата предлагаше - въпреки грозящата го опасност - услугите си, за да смекчи отчасти поне злата участ на съгражданите си евреи? Могат ли българските евреи, които са имали щастието през онази мрачна епоха да живеят в затънтени и забравени селца, да забравят гостоприемството, добродушието, отзивчивостта на коравия, на затворения в себе си български селянин? Този изблик на человеколюбиви чувства бе естествен и непринуден. Ненужно е да повторим всички прояви в естествената и самоотвержена борба на българите. Но има ли подобен случай в историята на друг народ, щото един подпредседател на Народното събрание да поставя на карта не само цялата си политическа кариера, но и бъдещето си, за да спаси съгражданите си евреи? А такива прояви оставят като златни страници в историята на човечеството. Но всички тия прояви биха останали само великолепни прояви на човешката добродетел и не биха имали никакви практически резултати, ако на престола на българската държава не би седял цар Борис III. Не можем да знаем какви бяха неговите подбуди. Впрочем, в дадения случай това не е и от голямо значение. Делата му - спасението на българското еврейство, е съществено. В основа на досега известните документи, може да се твърди, че ако Царят не би упражнил своите права като суверен, българското еврейство би било днес само едно историческо понятие. Проявата на Пешев бе смела и целеше спасението на българските евреи, но ако царят не би заповядал на Габровски да освободи арестуваните евреи и да отмени изселването, тогава Пешевата акция не би имала никакъв практичен резултат. Заповедта на царя осмисли акцията на Пешева. По-късно, през м. май, пак на царя се дължи спасението на българските евреи. Без да дочака писмото на групата Дамян Велчев, без да се е знаело, че ще се устрои каквато и да била манифестация, Царят в срещата си с Габровски изрично и недвусмислено се обявява против изсипването. Ако Царят би желал да предаде българските евреи на германците, тогава нито манифестацията би имала някакво реално значение и резултат, нито писмото на политиците и военните би могло да окаже някаква действителна помощ на българските евреи. Месеци преди акцията на Пешев и ген. Дамян Велчев, Царят беше вече заявил на могъщия Рибентроп: „Аз не ще предам българските евреи на германския молох.” Царят не желае да предаде евреите на германските палачи и иска, и полага всички усилия, за да ги спаси. Той отстоява с твърдост тази своя позиция. И тази негова твърдост, тази негова действително твърда политика по този въпрос, може да се сравни и по нищо не отстъпва на твърдостта, упоритостта и категоричността, с които той до края на живота си не е изпратил българска войска да се бие срещу Съветска Русия. Голяма и пълна мистерия цари още и до днес над въпроса дали цар Борис не е заплатил с живота си за тази своя твърда политика. Но някой ден историята ще хвърли повече светлина, и може би ще разкрие истината около тази загадъчна смърт. Царят на българите остана през течение на цялата война верен, последователен на себе си, на своето неотменно решение - да не предаде българските евреи, да ги спаси, И той ги спаси. Нека обективният читател отговори на двата въпроса: 1.) Каква би била съдбата на българските евреи, ако Царят не би наредил на 9.III. до Габровски да отмени изселването и 2.) Биха ли останали българските евреи живи, ако Царят би възприел на 20.V.1943 г. предложението на Габровски и би се съгласил с изселването им в източните провинции на Германия. Само след като се отговори на тия два въпроса, ще става ясно и ще може да се каже какво дължат българските евреи на цар Борис III. Историята е суров, но справедлив съдия. Автентичните документи ще дадат възможност на историка на еврейството в България да отреди на цар Борис III онова място, което той по заслуги ще следва да заеме. Забележка на съставителя: Включих този текст по няколко причини. 1. Този евреин знае много добре кой е спасил евреите, но нарочно лъже, за да издигне до небето борбата на евреите за тяхното спасяване. И да ги възвеличи. Лъжа е. 2. Този евреин много добре знае, че лично цар Борис III е подписал заповедта за изселване на евреите в Полша. Но мълчи и не казва това. Трябва да излъже като евреин и лъже упорито. 3. Този евреин знае много добре, че след намесата на Лулчев в присъствието на Габровски той скъсва заповедта. Били са трима: Габровски, Лулчев, цар Борис III. Но отново лъже и мами. А защо? Да не се знае истината. 4. Този евреин знае много добре, че са спасени от Учителя Дънов, Който е наредил на Лулчев да намери царя и да отмени заповедта си, която преди това е подписал. Знае, но не казва. Лъже. А защо? Не иска да каже истината. 5. Защо евреите вчера, днес и утре не казват истината за спасението си от Учителя Дънов? Защото винаги са се противопоставяли на Духа Христов от памтивека. И днес правят същото - не признават Духа Христов, Който е в Учителя Дънов. 6. Те отново разпъват Христа от 1945 г. до 2004 г. и ролята на император Тит, който ги разпъваше преди 2000 години, е поета и взета от арабите, които днес ги разпъват.

4. КАКВО КАЗВА НАРОДНИЯТ СЪД ЗА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ, ЧРЕЗ КОГОТО СА СПАСЕНИ ЕВРЕИТЕ 1) На заседанието на Народния съд от 27 януари 1945 г, след обяд след 15 часа, Народният обвинител Ат. Армянов произнася своята обвинителна реч срещу Любомир Лулчев. Ето какво казва той за смъртните присъди и поведението на Лулчев. Но не споменава нито дума за спасението на евреите и за „Осветлението” от Даниел Цион, който е Равин на евреите в България. Това е стенограма от процеса.* ______________________________________________________________________ * Народният съд срещу Любомир Христов Лулчев. Изд. „Астрала”, София 1996, стр. 178-179. {бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев) „(...) По отношение на смъртните присъди какво е становището на подсъдимия Лулчев? Лулчев също така не е принципиален противник. Така, когато прави застъпничество за Ботушев и другарите му, в писмото си до царя пише: „Доколкото зная, те не са се проявили с особена дейност, а са имали само лоши намерения. Добре е, дето са осъдени на смърт, за да се стреснат те и другите като тях.” Виждате, господа народни съдии, какво е отношението на Лулчев и по този кардинален въпрос. Наистина, маса хора дължат нему живота си, че ги е отървал от куршума и въжето - това трябва да се признае публично, - но вие виждате какво му е становището по този въпрос. Той и тук излъга, когато разправяше, че казал на царя: „Премахнете закона.” А тук виждате какво пише в писмото си: „Добре е, дето са ги осъдили, за да се стреснат и другите.” Би могло да се изброят още много факти, от които се вижда, че подобно на своя руски събрат, и българският Распутин със своята мистика и безотговорно вмешателство е тикал България към катастрофа - Лулчев призна, че действително се е занимавал с военни въпроси, като наивно обясни, че това е вършил като бивш военен.(...) Тук може би ще се направи опит да се представи, като че съдим дъновиста Лулчев, далеч от тази мисъл, а съдим гражданина Лулчев, който така безотговорно се е месил в управлението на страната чрез своите съвети до царя. С това завършвам изложението си за Лулчев.” 2) В защитната си реч от 28.ХІІ.1944 г, след 15 часа, адвокатът Иван Попгеоргиев се опитва да защити Лулчев, като изтъква заслугата му за отменяне на смъртни присъди и спасяването на евреите. Но това изобщо не се взима под внимание. А защо? Защото има много евреи, които са големи комунисти и те не искат да признаят, че чрез Лулчев са спасени от Учителя Дънов. Това е причината - от евреите комунисти. „По еврейския въпрос, господин обвинителят признава, че доверителят ми се е застъпвал за евреите и е бил против издевателствата и вандалщината, която се извърши спрямо тях, но казва: „По-рано той е бил на друго мнение” - и това вади от писмото му от 10.ХІ.1940 г., от което, за щастие, и аз имам доста дълга извадки. В това писмо, което доверителят ми е писал до царя, той казва: „... Законът за защита на нацията е с погрешно становище, от което един ден ще плащаме ние, включително и Вие. Това е, когато един ден, в едно бъдеще, не Вие, а други ще управляват. Нацията не е фикция, а реалност. Отварят се широко врати за произволи. Създават се нови страдания. Благото на един народ трябва да бъде общо за всички”. Аз питам: къде е другото му мнение и не е ли едно и също, като през 1940 г., така и след това? И не се ли оправдаха всички казани в това писмо думи на подсъдимия? Произволите ги имаше, те се описваха по един чуден начин от разпитаните свидетели евреи, но и всички ние ги знаем и се ужасявахме още тогава, а и днес не плащаме ли за всички тия щуротии на управляващите? С писмото до царя от 11.ХІ.1941 г. или 1942 г. също се тълкува, че Лулчев одобрявал смъртните присъди, значи той е фашист и за прогерманска политика. Аз се спрях много на това писмо още по-горе, когато очертах как и защо е действувал така или иначе той, но тук пак трябва да спомена, че както много други работи, така го каза и г-н главният обвинител, въпросите се поставят при „свършени факти”, както се казва, та и тук присъдата спрямо тия осъдени, мисля четирима, вече била произнесена, касаело се само да не се привежда в изпълнение смъртната присъда, против което изпълнение въобще Лулчев като човек и верующ е бил винаги против, и Лулчев, за да убеди царя да отмени същата, може би е казал думите: „добре, за назидание на другите като тях”. Но това още говори ли, че той въобще е одобрявал смъртните присъди? Не може ли всеки гражданин да каже тия думи, а не е ли целта на законите, които са създавани, които и сега се създават, за предпазване, една превантивна мярка за хората? Ясно е, че тия думи, както те са казани, са случайни или с друга цел, а не за одобрение. Впрочем, цялата дейност на Лулчев говори противното - именно, че той е против смъртните присъди като човек и верующ християнин. За евреите и еврейския въпрос аз моля да се имат предвид писмените показания на г-н Цион - главен равин, приложени към делото, а също така и днес представеното писмо-показание, а също така да се има предвид дневника му, където той многократно осъжда жестокостите спрямо евреите.” 3) И най-важно е, че Народният обвинител по процеса - Ат. Армянов, пледира пред съда за наказание на Лулчев чрез затвор. Но други го осъждат на смърт. А на тези, на които е заповядано да произнесат смъртната присъда - имената и подписите им стоят под присъдата от 1 февруари 1945 г. 4) А защо бе осъден на смърт - причината е посочена. Непослушанието към Учителя Дънов довежда да се задвижи неговата карма и да се изпълни.