Dela

69. ОЩЕ ЗА ЯСНОВИДКАТА КОРТЕЗА ОТ СЛИВЕН Виж какво, моят живот е особен. Аз като бях малък, изобщо на всяка дума псувах, много псувах -толкова много, че напсувах и учителя си в училището, защото ме биеше. Веднъж, като ме наби, аз ударих една псувня страшна. И рекох да избягам, но той затвори вратата и не ми даде да избягам, а взема една цепеница, дето е под печката, и ме хвана за ръката и започна да ме бие по задника с цепено дърво. Моят учител и баща ми се обичаха много. И вечерта на кръчмата учителят рекъл на баща ми: „Ваш Пеню днеска ме напсува." Както бях заспал у дома, баща ми ме събуди и ме би през нощта втори път. Веднъж напсувах и слугинята на училището. Бях много палав. Качих се и през прозореца на училището пръчките, които падаха на прозореца, ги разширих и като се обърнаха така, наляво, успях да вляза през прозореца вътре в стаята. И баба Пенковица - тя беше слугинята, която чисти, - ме наковладила, че съм влязъл без позволение в стаята, която е в училището. Наказаха ме и ме биха. Аз правех много бели, когато бях малък. ВК: И после какво стана? ПГ: Виж сега, цялата работа стана така: има една Кортеза, която е от Сливен и й думаха „момичето, което говори с Бога." Веднъж тя минавала през Попово и оттам трябвало да отиде за Ковачевец, обаче хората, които от селата чули за нея, че говорела с мъртвите, я доведоха в нашето село. Ние имаме голям площад в селото, пред училището. Надойдоха много хора и си разпрягаха каруците и дадоха на конете си да ядат, а пък те отидоха и се събраха в църковния двор, той е широк. И тогава за Кортеза донесоха една здрава маса, туриха един стол, тя стъпи на стола, качи се на масата и започна да говори. Обаче тогава хората се натрупаха много. Най-напред тя каза: „Аз ще ви прочета „Отче наш", с молитвата ще почна." Имаше един учител, Захариев, който беше завършил за градски свещеник, обаче не станал свещеник, ами учител. Той и кръчмарят апострофираха срещу Кортеза, обаче хората, които искаха да я чуят, бяха толкова много, че казаха: „Ние сме дошли да слушаме туй момиче... „Момиче" й думаха, на Кортеза, защото я придружаваше едно момиче, на Жечо Панайотов леля, на майка му сестра. И казаха: „Ний сме дошли да слушаме туй момиче, ти млъквай и да се махаш оттука!" И го изпъдиха вънка. И тя започна да говори върху Евангелието, какво казал Христос, изобщо. Устата на човека са дадени, каза, да говори благи думи. Пък аз си спомних, че псувам на всяка дума, и заплаках. Говори толкова хубаво какво е казал Христос, да слушаме, да ходим на църква, защото тя беше църковничка. И започна вече Слънцето да се преваля и тя каза: „Вече стига, сега ще отидем на гробищата." И баща ми ме намери и каза: „Пеньо, иди да посрещнеш добитъка (щото ний имахме 17 говеда, имахме биволица и т. н., да не би да отидат в чуждите бахчи и да направят пакост), а ний с майка ти ще отидем на гробищата." И после мама и татко ми казаха така: че тя не чете кой е погребан тука, но тя ги вижда, умрелите, и казва: Драганка Стоянова е с такава шамия погребана. Описва каква е била. А пък еди-кой си -по име ги казва, - „вашият умрял казва": на някой беден човек да дадат, да направят добро. Същото и за мъжете, казва, ама по име ги вика. „Вашият заминал казва: да направиш добро на еди-кой си." И всичките хора се увериха, че тя е един преводчик между живите и между мъртвите. И аз, понеже си спомних, че аз накарвах баща ми да ме бие много пъти... И брат ми също ме биеше, защото не слушах вечерно време, нали трябва да насека дърва за джамала. (Джамал казвахме на печката, която е направена с керемиди.) И изобщо, имаме и 17 говеда, имахме два коня, имахме биволица, дамът ни е голям и много пъти, като не сме почистили хубаво на добитъка, то после ни биеха. ВК: Много бой си ял. ПГ: Изобщо у дома и мама ме бие, и бати ме бие, баща ми пък ме бие най-много, дето не сме почистили дама, защото много добитък имахме и беше замърсено. Понякога пък види, че не е вчесан добитъкът, има по него си мръсотии. И всичкото това на мене много ми тежеше. И затуй на мене думите на тази сестра от Сливен, Кортеза се казва, която говори за Бога, да бъдем изпълнителни, много силно ми подействаха. Баща ми отиде с мама на гробищата, а пък аз отидох у дома и намерих добитъка, вече се връща вечерно време. И седнах ей-така и плаках много, защото си спомних, че съм предизвиквал баща си и не съм слушал мама, не насичах дърва - трябва много дърва да насечем, за да може да загрее през нощта джамалът, тъй наречената печка. ВК: И после вече ти се промени, почна да слушаш. ПГ: И след известно време аз започнах: вечерно време насичам много дърва, изчиствам много добре дама, дето добитъкът е вършил. Започнах да слушам. Мина около една седмица ли, десет дена ли минаха, и слушам: баща ми и майка ми сутринта рано се събудили и си приказват под юрганя. Ама ние бяхме осем души, та юрганят беше от единия край на стаята до другия. И си казват: „Абе, известно време Пеню не го караме, сам се сеща, насича много дърва, донася слама да постели на добитъка, нощно време да не лягат на земята, от плевнята от пода, изобщо синът Пеню се промени вече, да."

67. ОБЪРНАТАТА КОЛА ВК: Сега искам да те питам. Ти си роден в село Водица, Поповско. Твоят род по линията на баща ти откъде идва? ПГ: От село Госталци, Търновски окръг. Когато стават въстанията, в Дряновския манастир се заграждат околните хора. Обаче оня, който снабдявал с барут другите, от цигарата му паднала угарката, в която имало искра, барутът се възпламенил, манастирът се разбил и турците влезли. И тогава моите прародители, по-точно - дядо Пеню, на когото и аз нося името, заедно с неговия брат Станко, който е в Разградско, се изселили. Правителството им дало право кой, където иска, там да се засели. Нашето правителство това след Освобождението. Прадядо Пеню ражда дядо Боби. Аз се казвам Пеню Ганев Бобев. Дядо Боби ражда четирима синове: моя баща Ганю, чичо ми Ради, чичо ми Колю, чичо ми Пеню. И баща ми решава да стане пособчанин (жител на село Посабина), да отиде при братята си. Отива вечерта и говори за една къща. Обаче не дава капаро и през нощта дохожда друг, който дава по-голямо капаро, повече пари на оногози и той признава него. Така ние останахме в старото село - Водица. Посабина е турско село и е богато. Да, особено в скотовъдството, кози отглеждаха. Чичо Колю имаше 80 кози, от които вечерно време ги музеха, та аз се зачудих. А пък децата им там, в двора - дворът е толкоз голям, на чичо Колю синовете, че се събираха 18 деца, а пък стрина Колювица не може на маса да ги събере - малък е трапезникът, че на едно дълго платно ги нареди. ВК: Не може да ги събере, децата. ПГ: И аз понеже бях малък и се чудя, като се връщат от жътва, как така децата познават майките си, защото 18 деца, ха-ха-ха! И всички се разделят и отиват веднага на четири снахи. И аз се чудя. ВК: Така, Това е баща то, нали се казвал Ганю. А майка ти, откъде е майка ти? ПГ: Майка ми пак, и тя е от Водица, от Арабаджиеви, Арабаджи Петю. А пък на Арабаджи Петю синът му е мой вуйчо, на мама брат. Той отиде в Америка и напечели много пари и си купи два коня големи, ей, едри, яки. Тръгва веднъж да отиде в Попово, като си казва: „Да не отивам празен само." А пък много дърва имахме. Нарязал един кубик дърва и ги натоварил на каруцата. Седнали с вуйна. Обаче, като дохождат тука, на Ковачевския баир, където се наклонява шосето надолу, конете вземат преднина. Той не може да ги озапти, защото това са големи коне, много яки, много добре охранени, и дървата се свличат и удрят конете в краката. Конете се подплашват, започват да бягат вече галоп. Вуйчо пада с дървата, те го намъкват в краката на конете, а пък винтовете долу на оста на колата закачат вуйчо за гърдите и едното колело пада в близкия коловоз на шосето, а другото е високо и колата се обръща и вуйчо пада. Обаче му се обелила косата съвсем и пада тука нанадолу и главата му остава гола. Ние с мама в това време отивахме да влачим вълна в Ковачевец, понеже в нашето село няма дарак. Като срещнахме вуйна, гледаме - карат вуйчо обратно, връщат го в село. Мама почна да плаче зарад брата си. Беше много добър вуйчо. ВК: Така. Значи майка ти е от Арабаджиевите и ти се раждаш във Водица.

66. САМОУНИЩОЖЕНИЕТО ВК: Разкажи за случката с Иларионов. ПГ: Брат Иларионов е от Търново. Когато на 19 август отивахме на събор във Велико Търново, Учителят всякога квартируваше у него. Той е по чин полковник. Веднъж заведе Учителя с военен кабриолет да види Рилския манастир. Един войник беше файтонджия. Като наближихме манастира, конете спряха. Няма никой пред тях, а пък те се изправят. Войникът ги бие с камшика да вървят напред, обаче те се изправят на място. И Учителят, понеже е ясновидец, заповяда на войника: „Недей би конете!" Каза, че конете са ясновидци и че ние не виждаме туй, което те виждат. А те виждат, че насред шосето ги посреща свети Иван Рилски. Той чул, че ние пристигаме, и иде да ни посрещне. И конете го виждат и затуй не щат да вървят. Нищо няма пред тях, насред шосето се изправят и като че преграда има пред тях. А не искат да вървят, защото човек има насреща им, ха-ха! ВК: Това е единият случай с Иларионов. ПГ: А другият случай - когато Учителят го поканвала дойде да живее в София. И той живееше в София. Беше много добър брат. Обаче една сутрин го намерихме обесен на боровите дървета, зад полянката на Изгрева, в гората. Отидох и попитах Учителя: „Защо Вие, Учителю, сте толкоз близък с Иларионов, а допуснахте той да се самообеси?" А Той каза: „Той се самообеси, защото в него е влязъл един голям престъпник - дух, който е направил голяма беля и иска тя да не се поменува, да изчезне." И затуй, като намери някой човек, който започва да съзерцава, влиза в него. Обсебеният не знае защо му е тежко, а то тежкото се дължи на това, че в него е влязъл този дух. У обсебения човек се появява желанието да унищожи себе си. И този дух намерил брат Иларионов, влязъл в него и иска да се самоунищожи. А пък нещо, което съществува, не може да се унищожи по никакъв начин. Обаче престъплението било толкоз голямо, че духът не може да го търпи. Затуй влиза и накарва много хора да вършат страшни неща. В момент, когато хората се отдават на съзерцание, духовете може да ги обсебят. И много пъти ний сме казвали за някого: „този не е на себе си" и то е вярно, защото друг е влязъл в него и той е, който върши работите. ВК: И фактически Иларионов се обеси, обеси го един дух. ПГ: Обеси го един много голям престъпник-дух. ВК: Който е правел престъпления, убивал. ПГ: И който искал да унищожи спомена за тях. ВК: Той иска да унищожи себе си по този начин. ПГ: Себе си иска да унищожи, но не се унищожава онова, което е станало вече. ВК: То е записано в Акашевите записи. Аз си спомням един случай: разправяха ми, че точно когато се е обесил Иларионов, Учителят взел един камък, запратил го през оградата в гората и казал: „Обесиха го духовете. Исках да го спася, но не можах!" Така ми разказаха за този случай. ПГ: Аз отидох още да питам: „Защо Вий допуснахте?", а Той каза, че щяло да се обеси един голям престъпник. Това бяха думите на Учителя. И аз помислих, че Учителят може да надвие на престъпника, но Учителят спря дотук - като ми каза, че чрез него се обесил един голям престъпник. ВК: Само това каза? ПГ: Да, само това каза. ВК: Интересно е, нали? Неразбираемо за нас.

65. ПСУВНИ И ЗВЕРСТВА В Шумен ме бяха мобилизирали, оттам ни закараха да гоним партизаните в Македония. Аз, понеже сам ветеринарен фелдшер, се числях къмто центъра на 19. полк, който е от Шумен. И ние, когато отивахме да гоним партизани, всякога заставахме в центъра на селото, а войската вземаше периферията на селото, да не би да влязат партизаните да ни нападнат. Имах възможност да ходя, бях свободен, мен ме интересуваше най-много да отида и видя в миналото какво е ставало там. И имах възможност да наблюдавам много хубави паметници. Обаче, каквито паметници намерих сръбските гробища, пише там: „Убити от бугари от 1914-1918 г." Изобщо избиваха ги българите, защото германците ни командваха да ги гоним. И имаше костници, където са костите им събрани. Тогаз са ги избивали масово и са ги хвърляли на купчина, сега ги изровили и ги събрали и образували костници. В Сурдулица имаше костница, в Скопие имаше костница, а и другаде. На мен ми беше много мъчно, като гледах как българите се отнасят към сърбите. Защото иначе сърбите са добри, гостоприемни са, веселяци са. Обаче претендират, че границата между България и Сърбия е по-на изток и че София е на сръбска земя. Според тях границата отивала чак до източния бряг на река Искър, дотам е била Сърбия. В препирните сърбите са много нахални и казват, че ние трябва да им отстъпим София. А едно време, когато те гонеха учениците на Кирил и Методий, цар Борис ги посрещна а Белград, тъй че и ние претендираме, щото някога Белград е бил наша столица. Сега имаме ново време и нови положения. Но сега, както ходеха нашата войска, видях, че хващат партизани. Тези партизани, гледах един ден, ги докараха войници. И изкопаха един голям трап и българите докараха едни арестанти по командата на германците. А понеже аз сутрин ставах много рано, преди да е свирила тръбата, бях станал и видях, че бяха ги докарали с едни черни чергила - хора, но само че сърби, вързани един задруги, по десет души вързани във верига, ама ръцете им са вързани. А предния ден, дето изкопаха трапа, дойдоха там да екзекутират хванатите сърби и видях как ги наредиха и дойде един германски взвод, които да бъдат екзекуторите. Един германски офицер командва войниците, които трябва да ги стрелят. Хванатите войници бяха сърби, а пък германците ги екзекутират. Застанаха по десет души на група и германският офицер извади сабята си, вдигна я горе така, а пък войниците, които щяха да стрелят, бяха пред него. И той казва „фойер", което значи „Огън", и гръмвати след това, които паднат на земята - с пистолета в сляпото око, на всекиго за втори път го застрелват, защото някои има, които се преструват, че са убити и така се спасяват, хората. А пък този германски офицер - умен, че отиват, та на всекиго теглят по един куршум в главата. Та да няма човек, който да се спаси с шмекерия, с хитрост. И когато си отидат, аз отидох да видя и то такива мръсотии, кърви там от убитите. И когато се върнах в София, отидох при Учителя и казах: „Учителю, много страдат тия сърби, много са жестоки германците към тях, които караха нас, българите, да ходим да ги хващаме, тези нещастни хора." Пък Учителят ми каза. „Те имат грехове: те на всяка дума псуват всичко свято, и Бога, и Богородица, и Христос, те не вярват, просто са неверници и затуй им се даде такова тежко страдание." -„Че, рекох, те не съзнават, Учителю. Те псувнята я имат като поздрав, не й влагат съдържание, ами им е обикновена дума. Сърбинът, преди да каже каквато и да е дума, ще каже: „Майка му", или пък псува Бога." А пък Учителят каза: „Всеки, който псува Бога, той ще съзнае." Аз рекох: „Те не съзнават." - „Ще съзнаят!" - казва. - Ще дойде време да съзнаят." Че те не трябва да псуват що е свято, те са много жестоки в езика. А иначе са гостоприемни и веселяци. Така Невидимият свят ги наказваше за псувните към Бога. През 1941 г. германските войски през България навлязоха в Югославия и я окупираха. Министерството на просветата командирова български учители в Македония, да обучават децата от Македония, Моравско, Вранско, Скопско, Битолско, Охридско и пр. Мен ме назначиха в село Сувойница, Вранска околия, близо до град Сурдулица. От 360 подлежащи за учение ученици, едва 60 деца идеха, а останалите си пасяха свинете из гората. Тъй наречените моравски българи, за които България претендира, че са българи, нямаха капка любов към българите и към българщината. Титовите партизани и тези на Славчо Трънски действуваха в Църна Трева и не позволиха на назначените там български учители да водят занятие с техните деца. Така назначените учители цяла година бяха под гнета на страха, че някоя нощ ще дойдат партизаните да ги избият. Партизаните ги извели даже една нощ и ги наредили на редица и затъкнали пушките, но после казали: „Прощаваме ви сега, но не искаме да дохождате в селото! Няма да ни учите нашите деца!" - и ги оставили. И после те вече цяла година седяха в Сурдулица, получаваха заплатите, а не ги върнаха в България да се занимават с деца. Веднъж един добър приятел сърбин ми съобщи тайно: „Тая нощ ще бъдете нападнати и стреляни, затова повикайте войска от Сурдулица, да ви запази." Благодарение на тоя приятел, Вою Томов, ние останахме живи. Хазяйката ми, у която живеех, имаше шест деца. Не можах да я убедя да изпрати нито едно дете на училището. „Не им трябва писменост на моите деца. Моят вепър (значи нерезът ми) не е писмен и пак си живее" - думаше моята газдерица (хазяйка). През есента на 1941 г. ме откомандироваха и след като съм си отишъл, партизани нападнали една нощ селото и запалили училището и го изгорили, да няма къде да обучават сръбските деца на български език.

63. КАК СЕ ОЖЕНИЛИ ДЪЩЕРИТЕ НА ДЯДО ТИХЧЕВ Когато Учителят завършва средното Си образование, отива в Свищов. Там Го повикали протестантите, защото протестантите са Го обичали, Учителя. Пастирът дядо Тихчев там имал две дъщери. А жената на пастира казала на мъжа си, когато Учителят бил в последния клас: „Туй момче ще завърши сега и ще си отиде, а пък е много добро. Да оженим едната дъщеря за него! Гледам да го заприказваш и да разбереш, като завърши, кога смята да се ожени." Тъй, ама всякога, когато той отивал при Учителя, Учителят го заприказвал нещо из Светото Писание, Библията, много исторически работи и все не оставало време. Като се връщал при жена си, тя почвала да му се кара; „Ще изпуснем човека, ето, учебната година завършва, ще изпуснем човека, ти ще се наложиш, ще му кажеш: „Аз ще ти разправям тоя път!" Няма да чакаш той да ти разказва!" Обаче става така, че дъщерята през нощта се разболява и то толкова бързо, че умира през нощта. От каква болест точно, не се знае, но за една нощ се разболява и умира. Тогава жена му казала: „Да оженим малката дъщеря, да го не изпущаме, защото такъв човек не можем да намерим!" Те канели Учителя понякога да свири, защото свирел хубаво на цигулка. Отивали при него и Го молели да им свири. Той вземал цигулката и им свирел. Така че често им посвирвал и затова също не искали да го изпуснат. И протестантите станали причина да го изпратят в Америка да следва, именно от Свищов. Майката започнала сега да го желае за втората дъщеря. Пастирът отива пак при Учителя с тая цел, но пак става нещо, че не може да го запита по тоя въпрос. Жена му отново почнала да му се кара: „Годината свършва, пък ти си такъв, че не можеш да го заприказваш за това. Наложи се!" И когато един ден се наложил и го заприказвал за женитби, то разболява се и малката дъщеря и умира. А после жена му като плакала, мъжът й, пастирът, казал: „Жена, тоз човек е свят човек, той не е обикновен. Ето, умряха и двете ни дъщери." И плаче човекът, защото са били нахални и, искане иска, искали да му се наложат. „Затуй умряха и двете ни дъщери." Това ми го разказаха навремето, но кой ми го е разказал, не помня.

42. ЩАСТИЕ ЗА ХОРА И КОНЕ Веднъж с Учителя си приказваме пак по някои въпроси. Учителят всякога ме запитваше за моята работа като учител и как работя в селата. Беше ми много драго, като Му кажа, че съм пял от братските песни пред моите слушатели, родители на ученици от селото, в което съм учител. Веднъж, както седяхме така, Учителят каза: „Знаеш ли кое е най-хубавото нещо на света?" Рекох: „Кое?" Той ми каза: „Най-хубавото нещо на света е да се изходиш по голяма нужда." Аз се изсмях, смя се и Учителят и минахме на друга тема. Един ден, като се връщах от родното си село за Попово, на шосето, в тъй наречената местност „Калето", гледам - една каруца, изпрегната насред шосето. Един мъж и една жена се въртят покрай единия кон, легнал на гърба си и вирнал краката нагоре, а другият не е изпрегнат от каруцата. Минах аз и питам: „Какво става тук?" Те, скръбни, ми казаха: „Конят ни не може да пикае и ляга на гърба си, не ще да върви вече и сме го разпрегнали тук," Попитах ги имат ли сапун. Казаха, че нямат. Наблизо имаше река. Отидох и си намокрих ръката, бръкнах на коня в задника, извадих фъшкиите и напипах, че пикочният мехур се е надигнал горе, чак нагоре, в тазовете на коня. Полека-лека направих няколко масажа и конят се разкрачи и се изпика, така че урината му стигна до двете граници на шосето, толкова много се беше насъбрала. Мъжът и жената възкликнаха от радост и казаха: „Синко, Господ здраве да ти дава! Какво да ти платим, задето ни спаси?" Рекох: „Нищо няма да ми платите. Аз се радвам, че спасих живота на коня." И така се сбогувах с хората. Тука се разбира именно, дето казва Учителят в разговора, че най-голямото щастие на Земята е да се изходиш по голяма нужда. Нагледен пример.

36. НОВ ТИП ОТНОШЕНИЯ В село Равна ние прекарахме едно посвещение. Аз живеех на квартира в учителската канцелария, а Еленка живееше у Костадин Александров (Коцито). Хранехме се на обед в канцеларията, защото до обед си гледахме учебната работа и наглеждахме яденето да ври на печката. А вечер аз отивах в квартирата на Еленка и вечеряхме заедно. На следващата 1931 и 1932 учебна година Еленка заживя на квартира у дядо Истатко - семейство, което се ползваше с много добро име. В канцеларията и в квартирата на Еленка темата на разговора ни бяха беседите на Учителя. Свирехме и двамата на цигулки. Аз подпомагах Еленка да си заучава уроците по цигулка, защото на нея по-мъчно й бе свиренето. Елена вземаше уроци от Христо Петков, музикален педагог от София, баща на видния диригент Добрин Петков. До обед с Еленка наглеждахме яденето и сготвяхме ядене, така че на обед обядвахме в училището двамата. А пък вечерно време тя си отиваше, след като свърши занятията, в квартирата си, и сготвяше, пък аз отивах на вечеря там и до късно вечерно време свирехме и пеехме. Много пъти нейните хазяи ни помолваха да дойдат да слушат, като пеем и като свирим, така че имахме и слушатели на нашите песни. Освен това с Еленка споделяхме всичко. Цялото ни време беше да споделяме, като четем беседи, мисли от Учителя. Колегите от Годеч ни завидяха за нашия хармоничен живот. Особено един, кръчмарски син, който надума на либералите да ни уволнят и така бяхме уволнени от Равна. Но като ни уволниха, мен ме назначиха в Кърджалийско учител, а на нея Учителят й каза така: „Ти вървиш по бащина линия, баща ти си замина млад от тоз свят. Ти скоро ще си заминеш от този свят. Чети Словото Божие, не ти трябва вече да учителствуваш, ти имаш право на пенсия." И тя се пенсионира и остана в София. Тя си замина в 1948 година. Учителят си замина 1944 година, а пък тя - през 1948 година.

34. РЕПРЕСИЯ ОТ СОФИЙСКАТА МИТРОПОЛИЯ Бележки на съставителя Вергилий Кръстев: 1. С писмо № 3595 от 26.IV.1926 г. до софийския училищен инспектор Софийската митрополия иска уволняването на Елена Хаджи Григорова от с. Мърчаево. Писмото е подписано от Софийския митрополит Стефан, по-късно станал български екзарх. 2. Въз основа на писмото на Митрополията, училищният инспектор прави анкета лично в село Мърчаево и с писмо от 27.V.1926 г, приканва Елена Хаджи Григорова да отговори лично на зададени въпроси. 3. Елена Хаджи Григорова изпраща писмено своя отговор, но бива уволнена от село Мърчаево като учителка. 4. Прилагаме препис от писмото на Софийския митрополит и въпросите на училищния инспектор. Софийска Митрополия № 3595 26.IV.1926 г. София До Г-на Соф. окр. Учил. Инспектор Тук Получиха се в Св. Митрополия положителни сведения, че учителката на основното училище в с. Мърчаево, Софийско, Елена Хаджи Григорова, била отявлена последователка на известния сектант Дънов, а като такава, тя почнала да насажда в поверените й деца за образование и възпитание сектантското учение. Благочестивите християни от селото са много недоволни и явно негодуват против казаната учителка-възпитателка, затова й поведение и отклонението й да учи и възпитава учениците според програмата в истинната православна църква, а не в развратното учение на Дънова. Като взимаме акт от справедливото и законно негодувание на православното население в с. Мърчаево против учителката, с настоящото настоятелно ви молим да се вземат бързи мерки за вразумлението й и като се установи провинението й, да бъде уволнена от длъжност. За резултата по настоящото ни искане, молим да бъдем уведомени своевременно. Ваш молитствувател: Софийски митрополит Стефан До... Поканвате се, Госпожице, да дадете писмено отговорите си на следните въпроси: 1. Вярно ли е, че Вие сте била отявлена последователка на известния сектант Дънов и като такава сте почнали да насаждате в учениците си сектантското учение? 2. Вярно ли е, че в селото са много недоволни от Вас и явно негодуват, загдето сте се отклонили да учите и възпитавате учениците според програмата в истинната православна църква, а ги учите и възпитавате в развратното учение на Дънова? 3. Вярно ли е, че Вие сте успели да увлечете в учението на Дънова три фамилии от селото Ви, които отчаяно следвали това учение и посещавали сказките на Дънова? 4. Вярно ли е, че Вие, след сказките на софийския свещеник против Дънова, когото нарекъл „развратник", неоформен духовно, Вие сте протестирали пред помощник-кмета Видин Петунов, че свещеникът нямал право тъй да се изразява за един доста учен и набожен човек, какъвто е Дънов? 5. Вярно ли е, че Вие сте съветвали и учили учениците да не берат цветята, защото душите на малките дечица, които умират, се прераждат в тях (цветята)? 6. Вярно ли е, че сутрин рано сте излизали да се молите пред изгрев слънце с хазяйката Ви Ваца Симеонова с бели кърпи на глава и че един път сте прогонени от каменоделеца Тодор Пейчинов и др.? 7. Вярно ли е, че Вие сте се заканвали пред дъновистката Ваца Симеонова, че ще хвърлите бомба в църквата? 8. Вярно ли е, че сте били канени от енорийския свещеник в присъствието на учителките в с. Владая: Люба Дундорова и Йорданка Бобутанова, за обяснение и обмяна на мисли и Вие сте отказали? 9. Ако всичко това е вярно, смятате ли, че е съвместимо със званието учител? 10. Посещавате ли сказките на Дънова? с. Мърчаево, Софийско 27.V.1926 г. I соф. пом. окр. учил. инспектор

28. ПОЛИВАНЕ НА КАМЪНИ През лятото на 1925 г. (не съм сигурен точно за годината) посетих Мусала с Учителя. Бяхме около 300 души братя и сестри. Времето бе хубаво, небето ясно, слънчево, топло, нямаше вятър, С Учителя се установихме при първото Мусаленско езеро. Тогава нямаше никаква постройка, където сега е построена хижа Мусала. В три часа през нощта потеглихме към върха. Всички бяхме навреме на върха и посрещнахме първите лъчи на изгряващото Слънце. Направихме молитвата и след като се понапекохме на топлото слънце, се отправихме надолу при първото езеро, където се бяхме установили на бивак. Закусихме и си отпочинахме. В около 10 ч преди обед Учителят държа беседа. Накрая на беседата Учителят каза следното: „Сега всеки ще полее по един камък десет пъти. Всеки да си избере какъвто камък хареса. Който си направи задачата с любов, ще му се нареди, ще успее. Ще разреши някаква задача, ще преодолее известна пречка, ще се премахне една пречка от пътя му." Братята и сестрите се заловиха с изпълнението на задачата. Взеха си канчета, манерки, котлета, гребяха от езерото и поливаха по десет пъти избрания камък. Имаше братя и сестри, които стъпиха до езерото, гребяха вода и поливаха избрания си камък непосредствено до езерото. Други - на десет-двайсет крачки отдалечени от езерото. Лично аз имах една вътрешна, душевна мъчнотия и исках да я разреша. Реших да полея един камък с форма на трапец на връх Мусала. Десет пъти да сляза от върха и да изнеса вода от първото езеро под върха, което Учителят нарече „Окото". Пътеката от „Окото" до върха горе се върти като серпантина, лъкатуши с много извивки, за да излезе на върха. Аз се чувствувах енергичен, силен и не се изкачвах по серпантината, а направо по урвата, която водеше от върха към езерото. Като слязох 5-6 пъти, усетих умора, глад, силите ми ме напуснаха. Искаше ми се да хапна нещо, но не носех нищо за ядене. Някога съм оставил в джоба на панталона си два бонбона. Трябва да забележа, че също като мен, друг един брат, Михаил Краев от град Оряхово, и той решил да полее десет пъти камък на връх Мусала, Той вървеше по лъкатушната пътека нагоре и надолу. И той не си бе взел нищо за ядене. И той се почувствувал без сили. Аз изядох единия бонбон, а втория дадох на Михаил Краев. Макар и само по един бонбон да изядохме, но известни сили придобихме, за да можем да се изкачваме и слизаме до езерото. Понеже аз слизах и се изкачвах по урвата, когато бях се изкачил 6-7 пъти, братът Михаил Краев се бе изкачил само 3- 4 пъти. Вече нямах сили да се спускам и изкачвам по стръмната урва и започнах да се изкачвам по лъкатушната пътека към върха. Сядам, почивам и едва-едва мърдам краката си нагоре и надолу. Чувствувах се съвсем изтощен. Най-после изкачих десетия път, слязох близо до езерото и се проснах на земята по гръб. Чудех се как ще мога да си отида надолу до бивака, при братята и при сестрите. Нямах сили да се движа. Както бях се унесъл със затворени очи към небето, чух глас на една сестра, която ми извика: „Брат Пеньо, Учителят ме изпрати да ти донеса термос с вряла вода, хляб и сирене, да си подкрепиш силите." Аз се разплаках. Сълзи бликнаха из очите ми, почувствувах в момента силата на братството, на братята и сестрите и най-вече на Учителя, Който е наблюдавал как аз си изпълнявам задачата и ми изпрати храна, за да се подкрепя. Станах, благодарих на сестра Теофана Савова и на Учителя, че ме подкрепиха, за да си изпълня задачата. В момента почувствах силата и мощта на цялото братство. Станах, ядох и като дойде брат Михаил Краев, и той подкрепи силите си и успя да си изпълни задачата. На другата сутрин в беседата Си Учителят ме спомена пред братята и сестрите за геройството ми, „Пеню вчера направи едно геройство. Тръгна без храна, да полива камъни на връх Мусала." Повтаря го това, хей-така.

27. ГОТОВ ЗА САМОЖЕРТВА В 1923 г. завърших средното си образование. Като си отидох в родното си село Водица, околия Поповска, веднага училищното настоятелство ме назначи за учител в прогимназията. Предавах вероучение и география във всички прогимназиални класове. На 9 юни 1923 г. беше свалено законното правителство на Александър Стамболийски чрез преврат, извършен от Александър Цанков. В България политическата власт бе в ръцете на фашистите. Издаде се заповед, според която всяко събрание в селата ще да става след предварително уведомление на околийското управление. И да се съобщава дневният ред на събранието. В село Водица комунистите бяха направили събрание, без да уведомят властта. Направили и земеделската партия събрание, без да уведомят новата власт. Дойде съобщение от околийското управление Иван Илиев, председател на комунистическата група, и Геню Белчев, председател на земеделската партия, да се явят и двамата в околийското управление в гр. Попово. Те научили и знаеха, че ще бъдат бити жестоко. И не се явиха, а минаха в нелегалност, като хванаха гората. Нелегалният им живот става тежък и опасен. Полицията често се мъчи да ги хване и то, когато двамата си отиват нощно време по домовете си. Къщата на Иван Илиев е в центъра на селото, двуетажна е, с дувар, залоства се добре и не може да се влезе в нея. Затова той спи нощно време при жена си, защото знае, че не може да се влезне при него. Защитен се смята от властта. Една нощ, в един часа през нощта десетима стражари със своя старши през съседите влизат в двора на Иван Илиев и застават със затъкнати пушки на долния край на страничното стълбище. Стоят със заредени пушки. Махленските кучета се разлайват. Иван Илиев предчувствува нещо и с пистолет в ръка излиза да види защо тъй силно лаят съседските кучета. Като се подава на стълбището, десетина пушки изгърмяват и той се строполява мъртъв на долния край на стълбището. Тръгват да търсят другия нелегален, Геню Белчев. Той не спи в къщата си, а на двора в сеновала. Като чул, че силно лаят кучетата, той слязъл от сеновала и влезнал в градината с пушка в ръка. Пристигнали полицаите и заобиколили къщата. Повикали жената на Геню и я питали къде е мъжът й. Тя отговорила, че е в гората. Претърсили цялата къща и всички стаи. Старшият полицай започнал да блъска Генювица. Геню видял това, вдигнал пушката и се прицелил в старшията. Веднага му минало през ума, че ако убие старшията, то ще убият жена му и децата му и ще изгорят къщата му. Снел пушката от прицел и заминал за гората. Лятно време лесно се крие, но когато дойде зима, къде ще се дене? Геню Белчев има двама братя в Русия, които се занимават с градинарство и са забогатели. Замисля се да иде в Русия при братята си. Племенникът му Стойчо Колев е писар в общината на село Водица и решава да му направи фалшив паспорт и да го изпрати в Русия. Печатът на общината е в неговите ръце. Той му прави фалшива легитимация с чуждо име. Понеже аз съм бил войник в гр. Елхово, то му очертах пътя. Да се качи на влак на гара Стражица, понеже никой не го познава. В град Ямбол ще отиде в училищния двор и там ще преспи при мой приятел, като му обясни, че иска да бяга в Турция. Но моят приятел в Ямбол се уплашил и не го приел да преспи у дома му. Сутринта с рейс си заминал за гр. Елхово. Аз бях го снабдил с фенерче и батерии, но трябваше да си служи много внимателно. Той успял да мине границата, че нито българските, нито турските граничари не могли да го забележат, Влязъл в селото и отишъл в турската община. Пристигнал един турски офицер и го попитал защо бяга от България. Казал му, че имало споразумение с българските власти да връщат всички дезертьори. Геню със сълзи плакал пред турския офицер да не го връщат. Но бива върнат на българския граничен офицер. У дома, в село Водица, аз бях заспал дълбок сън. Зачука се на пътната врата. Облякох се и излязох. На вратата - писарят Стойчо Колев. Каза ми, че вуйчо му Геня днес в Попово са го видели селяните как го карат за Шумен. „Какво да правя, когато аз му подготвих фалшива документация?" Казах му: „Стойчо, ти си женен, имаш деца, а аз съм сам, нямам деца, няма кой да плаче за мен. Отсега нататък ще казваш, че Пеню Ганев е приготвил фалшивата легитимация." През всяко голямо междучасие отивахме в общината и си говорехме разни шеги. А общинският печат всякога стоеше на масата. Всеки можеше да го вземе и да си подпечата, каквото си иска. Стойчо си замина и ми благодари. А мен вече не ме хвана дрямка. Все си мислех, че ще бъда осъден на смърт. Сутринта отивам в прогимназията и предавам урока си на учениците, а очите ми гледат все в общината. Чакам да дойдат стражарите да ме заберат и подкарат за гр. Попово. Страшна е мъката и терзанието. В затвора в гр. Шумен подложили Геню на строга проверка и изпитания и накрая го освободили. След поемането на цялата отговорност върху себе си аз вече в съзнанието си разглеждах и цялата процедура по обесването ми. Но от друга страна бях доволен, че спасих семейния писар от обесване. Да се жертвува човек за ближните си, това е смисълът на живота. Какво стана по-нататък? 1. През 1924 г. писах анкета от шуменския училищен инспектор и със заповед № 36 от 14.II.1924 г. бях наказан с мъмрене по чл. 86, буква „в" по Закона на народната просвета, като учител в село Водица, Поповско. 2. През 1925 г. бях уволнен от родното си село като учител, защото не гласувах с белязана бюлетина, за да докажа, че не съм против Сговора, който управляваше страната.

19. ПЪРВОТО МИ ОТИВАНЕ НА МУСАЛА През 1922 г. Учителят бе дал нареждане братята и сестрите, които имат възможност, да посетят Мусала. Методи Ж. Марков бе евангелски пастор в гр. Попово. Той живееше в същата квартира в гр. Попово, където и ние: Георги Събев, Станко Ненов, Никола Мисирджиев от село Паламарица и Александър Кояджиков, също от село Паламарица. Бяхме образували една братска група. Свирехме, пеехме, четяхме беседи. Методи посети Мусала сам това лято. Даде ни упътване как да пътуваме и как да постъпим. Аз се реших и потеглих сам от Водица за Мусала, Минах през София, през Изгрева, и взех автобуса за Боровец. От Боровец чрез питане потеглих по река Бистрица за Мусала. Стигнах до първото Мусаленско езеро - тогава там нямаше никаква постройка. Събрах сухи дърва и накладох огън. Приготвих си за нощуване покрай огъня. Първо, докато е светло, се ориентирах за пътеката, водеща за върха, та през нощта да не се лутам да я търся. Легнах и съм заспал. Към 10 ч вечерта пристигнаха един баща с двете си дъщери от гр. Самоков. И те отиваха за връх Мусала. Легнаха и те покрай огъня, заспаха. В два часа след полунощ аз станах и потеглих нагоре. Нощта бе ясна, небето звездно. За около два часа, значи към 4 ч. сутринта, бях на върха, Небето бе осеяно с безброй звезди. Тук звездите изглеждат по-едри, светят с по-голяма светлина. От запад духаше студен вятър. Понеже изстинах, слязох по-ниско от източната страна, на завет зад една скала. На изток не се забелязваше да се зазорява никаква зора. Студът ме скова, а изгревът още го нямаше. Тъкмо вече Слънцето се показа и застанах на молитва, ми причерня пред очите, изгубих съзнание и паднах в несвяст на земята до скалата. Поседях там малко време и се свестих. Станах и си направих молитвата. Изгревът бе величествен. Широка гледка, чудна панорама се разкри пред взора ми на всички страни. Пирин планина изглеждаше ниско, Витоша изглеждаше като копа сено, а зад нея веригата на Стара планина се губеше от запад към изток. Небесният простор на север се губи над белия Дунав. Родопите се ширнали на юг до Бяло море, като развълнувано море. Вятърът престана да духа. Върхът се обгърна като с топла пелерина. Закусих и съм заспал дълбок, лек, приятен сън. Топлото слънце така ме унесло, че се събудих чак в десет часа. Станах и дълго се любувах на хубавите гледки и на приятната лекота и радост, която изпитах на най-високия връх на Балканския полуостров. Маричините езера и Мусаленските езера блестяха, рефлектиращи слънчевите лъчи. Сбогувах се с върха и потеглих надолу към Боровец. По извиващите се серпантини на лъкатушната пътека срещнах бащата-самоковец с двете си дъщери - отиваха и те към върха. Тъкмо пристигнах в Боровец, ето, изви на площада автобус, идещ от София и от него слязоха 25 души братя и сестри, отиващи на Мусала. Като ме видяха, те ме поканиха да отида с тях пак на Мусала. Аз не се двоумих. Купих си хляб и нещо друго за ядене и потеглих нагоре. Имаше сестри, които едва си носеха раниците. Взех раниците на две сестри и ги изнесох до първото Мусаленско езеро, където щяхме да нощуваме. Събрахме много дърва и накладохме буен огън. Братята носеха два петлитрови чайника. Дадоха заповед всеки да си върже на раницата по някое дърво, за да може сутринта на върха да си направим чай. Станахме пак рано и посрещнахме изгрева на Слънцето на върха. След молитвата накладохме огън и възварихме водата в двата чайника. Пихме всички чай, но се чувстваше, че на всеки му се иска да пие още чай, защото 10 литра вода за 26 человека на връх Мусала бе недостатъчна да ни уталожи жаждата. Аз извиках, че ще отида да донеса още вода с двата чайника от Маричините езера, които ми се виждаха близо. Че за късо време ще прибягам и да донеса вода в двата чайника. Брат Русчев, гимназиален учител в София, ми изкряска да не правя тая лудория, че езерата изглеждат на очи близо, но всъщност са много далече. Аз не обърнах внимание на виковете му. Съблякох горната си дреха, грабнах двата чайника и полетях надолу към Маричините езера. Стръмнината беше голяма и езерата - далеч. Срам ме бе да се върна. Продължавах да бягам с дълги скокове надолу. Стигнах един водопад. Напълних чайниците и както съм ги напълнил и съм приседнал при водопада, съм заспал. Понеже предната и тая нощ не бях спал достатъчно, съм заспал дълбоко. Братята и сестрите дълго ме чакали и като не съм се върнал, групата потеглила да слиза от върха, а Колю Нанков и Елиезер Коен тръгнали да ме търсят. Предполагали, че съм паднал от някоя скала и съм се убил. Вървят те по стръмния склон към Маричините езера и викат. Чух виковете им като изпод земята и се пробудих. Слънцето се бе извило на запад. Грабнах пълните чайници и забягах нагоре към двамата. Като отидох при тях, те едва не ме набиха. Изляха чайниците, грабнаха ги и забързаха нагоре към върха. Групата бе слязла. Стигнахме ги при първото езеро. Преспахме и тая нощ покрай огъня и на следващия ден потеглихме през Боровец, село Радоил, Долна Баня, за гара Костенец-баня. На сестра Олга Славчева краката й се набиха от тесни обуща. Събута боса, едва пристъпваше. Аз си носех цървули и навуща в раницата. Накарах я да седне и й обух краката с цървулите и навущата. Така стигнахме гара Костенец и се завърнахме в София.

14. НА ДОБРО ПОЛЕ Мина горещото лято и есента наближаваше. Повикаха ме в канцеларията на лечебницата и ми връчиха заповед, че съм назначен за ветеринарен фелдшер в 1-ва картечна рота на 29-и ямболски полк, който се намираше на позиция на южния фронт и бе на бойната линия на Добро поле. А резервната част се намираше в село Ватоша до гр. Кавадарци. Там бяха конете, които щяха да ми бъдат поверени. Снабдиха ме с бланков билет и храна за из пътя за към бъдещото ми назначение. От гара Скопие потеглих по течението на река Вардар, по посока към Солун, Слязох на гара Криволак и през град Неготин на Вардар отидох в гр. Кавадарци. Складът на 29-и Ямболски полк се помещаваше в турската джамия в Кавадарци. Оттук ме препратиха в Първа картечна рота, която бе настанена в село Ватоша, разположено непосредствено южно от Кавадарци. С пристигането ми във Ватоша, в Първа картечна рота, началникът на строевата рота, старши подофицер Петко, ме посрещна много любезно и за обяд заповяда да изпържат саздърма и да сготвят и нещо друго по-изрядно. Седнахме да обядваме. Аз съобщих, че съм вегетарианец, че не ям месо. Старшията ми каза, че имало като мене един коневъд, който не ядял месо, и поръча на войниците да отидат да го повикат. Дойде след малко един скромен, нисък войник, куртката му бе вехта, с изпокъсани лакти, панталонът му беше със скъсани задници и колена. Запознахме се. Той се казваше Георги Радев Дюлгеров от гр. Ямбол, син на наш брат, Ради Дюлгеров. Наобядвахме се със сирене и хляб. Последва продължителен разговор за добро опознаване. Георги бе със средно образование. В цивилния си живот помагал на баща си, в работилницата, където шиели и продавали емении - обуща, дето турците ги носят. От опознаването ни разбрах, че той е прочел цялата теософска литература, която я имаше по книжарниците, преведена на български език. Имах много добър събеседник, добър познавач и събеседник по окултната литература. Всяка вечер до късно си беседвахме след вечерята. Аз имах грижата да готвя вечерното ядене. Нестроевата рота на моята войскова част - конете, обозът, се помещаваше в един турски двор. А старшията и аз заемахме една кръчма, широка и удобна за живеене. Моите коне, които ми повериха, бяха на брой 32. Когато войниците се готвеха да носят храна и бойни припаси на бойната линия на Добро поле, отиваха някъде да пасат конете далеч от Кавадарци. Конярите не ме искаха при тях на пасбището. „Ако стане нужда за фелдшер, ние ще дойдем с кон да те вземем" - ми думаха те. Аз бях съвсем свободен, дене и ноще, и всичкото си време използвах за четене. С пристигането ми в село Ватоша, капитан Шарлангаджиев ме извика да отида на бойната линия на Добро поле, искал да ме види що за човек съм. Натовариха войниците десетина коня с храна и бойни припаси и след 12 часа пътуване се озовахме на бойната линия на Добро поле. Конете разтовариха в резерва, а мен ме поведоха из окопите за към командира ми. Позицията бе в голяма борова гора. Окопът-изход бе дълбоко изкопан. Наоколо големите борови дървета бяха пресечени и обелени от снарядите, от бомбардировките и от мините и картечниците. Войниците, които ме водеха из лъкатушния окоп, бяха по-спокойни, но аз изтръпвах, като чувах да пищят картечните куршуми и падащите снаряди на французката артилерия. Стигнахме до блиндажа, в който бе капитан Шарлангаджиев. Блиндажът бе 7 - 8 метра дълбок в земята. Имаше два изхода. Вътре в дъното гореше печка. Отгоре имаше 6 - 7 реда дебели борови греди, а върху тях - дебели камъни. Капитанът ме изгледа и каза: „Извиках те да видя на какъв човек поверявам конете на картечната рота. Искам да ми гледаш конете, да бъдат здрави. Ако някой коневъд нарани кон с неправилно натоварване на товарите, да ми съобщиш името му, аз ще се разправям с него. За всички нередности на мен ще докладваш. Сега отивай долу във Ватоша, при конете." Войникът ме поведе и изведе из блиндажа. Пред входа санитарите бяха донесли носилка с тежко ранен войник. Какво впечатление ми направи, не можеш си представи! ВК: За пръв път виждаш ранен войник. ПГ: Да, ранен войник и лекарят махаше маркуча, дето бяха го пристегнали, за да няма кръвоизлив. Защото кракът бе разкъсан и завързан, за да не изтича кръвта. Лекарят даваше първа помощ. Пак така обратно ме поведе войникът из изходните окопи към резервната част, а оттам след дълго пътуване се завърнах във Ватоша. Кръчмарското помещение бе на една вдовица на име Менка. Имаше дъщеря на име Роза, на 16 - 17 години. Хазяйката ми беше заможна жена. По характер добра, приветлива. Дохождаха й нейни роднини и познати на гости. В неделен ден ходеше на църква. Нашата квартира със старшията бе широка, бивша кръчма. Подът бе дюшедисан с дъски, а около стените имаше широки пейки, удобно за сядане и за спане. В село Ватоша и в град Кавадарци имаше много войскови части, резервни на различните войскови части, които бяха на позиции. Артелчиците от всички тия резервни части вечер се събираха в нашето бивше кръчмарско помещение. Всеки носеше сирене, кашкавал, саздърма, вино. На гуляите присъстваха и гайдарджии. Ядат, пият, пеят. Разказват се разни приключения, а гайдарджиите свирят ли, свирят. Като се напият до забрава, започват игрите, единични и общи. Аз си готвех вегетарианско ядене и като се навечерях, взимах си книгата и започвах да чета. Така ме увличаше писаното, че аз, съсредоточен в изложението, не чувах нищо, що става вътре в помещението като че тази пиршеска компания не съществуваше за мен. В среднощ, като ми се доспеше, лягах и дълбоко заспивах. Пиршеският вик, крясъци, свирня, игра, не съществуваха за мене. Помня една нощ, такъв голям шум дигнаха от тропането с чизмите по пода, че аз се пробудих. Гледам, гайда свири, а играчите, около двадесетина, заловени на хоро, играят в помещението, излизат на двора и пак се връщат вътре в помещението, заобикалят печката и пак из вратата навънка на двора. Весела компания, близо до разсъмване. Когато се запознахме, хазяйката ми каза, че брат й бил игумен на манастир и че всичките животни в манастира били болни от шап. Помоли ме да отида да прегледам заболелия добитък. Дойде братът й и ме поведе една сутрина извън селото. Манастирят не бе много далек от селото. Помещаваше се в хубава кестенова гора, имаше разни други големи дървета и плодни дървета, зелени поляни, а отпред шумеше бистър поток. Студен, планински извор. Сред тая хубава гора бе построен манастирът, а около него бяха построени кошарите на стадата и оборите на едрия добитък. Игуменът бай Христо ме въведе в обора, където лежаха четири чифта волове с подути крака. Из двойните копита на воловете пъкаха червеи, из копитата им изтичаше кръв. Устните на устата им бяха с големи рани, така че воловете не можеха ни да пасат, ни да ядат сухо сено или слама. Животните изръмжаха, като ни видяха. Гладът и жаждата ги бяха изтощили. Влязохме в свинарника. Свинете вървяха по колене, а между копитата и на тях пъкаха червеи. Същата и по-страшна картина видях в кошарата, когато затваряха овцете. Хората, които работеха манастирските имоти и гледаха манастирските стада, бяха балканджии, евакуирани от Добро поле поради бойната линия. Хора неграмотни, с дебели шаячни дрехи, жените им - с груби тела, дебели крака като на ескимоси, обути в дебели вълнени чорапи, нашарени с дебели черни прежди, престилки нашарени с планински тъкани платове. Купена дреха или платно по тях не можеше да се види. Игуменът даде заповед да издоят овците, да загреят млякото, за да нагостят доктора. Докато аз ядох и пих малко мляко, манастирските пастири приготвиха необходимото за завалянето на воловете, за да се започне лекуването. Изваждам от раните червеите и почиствам раните. Този ден се занимавах само с болните волове. Следващият - с болните свине, на третия - със стадата овце. За една седмица разрушителният процес на шапа бе спрян. От сутрин до вечер работех непрекъснато. Храната ми бе прясно и кисело мляко. За няколко седмици всички добитъци оздравяха. От благодарност игуменът бай Христо даде нареждане да ме гощават с мляко. Аз предупредих моите конегледачи, че съм всякога в манастирската гора. Потрябвам ли им за нещо, да дохождат с кон да ме вземат. Така, през най-големите горещини аз четях от сутрин до вечер под хубавите сенки на манастирската гора. Ротният ни командир капитан Шарлангаджиев си отиваше в България в домашен отпуск. Пренощува в дома на хазяйката. Извика ме и ми заповяда да преместя амбулаторията си в дома на игумена на манастира, брат на хазяйката, бай Христо, защото офицерите от чуждите войскови части напираха да вземат свободната стая на бай Христо заради хубавата му снаха. Снахата на бай Христо, след като направили сватбата за сина му, само една седмица седяла при младоженика си и него го взели войник, новобранец. Капитанът ми даде строга заповед по никой начин и за нищо да не излизам от дома на бай Христо. „Ще дойдат офицери да се мъчат да те изпъдят, но на такива ще казваш, че „без заповед на командира Шарлангаджиев не мога да напусна тази квартира". За мене по-хубаво, че си имам самостоятелна квартира, необезпокояван от пияни гуляйджии и какви ли не. Бай Христо бе вдовец, имаше момче на осем години. Снахата Роза изпълняваше домакинските задължения. Настана жетва, слънцето силно печеше. Роза, младо булче, не бе свикнала да работи тежка работа. Жетвата я мъчеше. Аз реших да й помогна. Още от малък моят баща ни учеше да се трудим упорито. Баща ни в селото се ползваше с известно име като голям жетварин. Тия свои качества успя да ги предаде на тримата си сина. В Русенско жетвата наставаше две седмици по-рано, отколкото във Водица. От нашето село Водица драгомани събираха жетвари, момчета, момичета, мъже, жени и отивахме в Русенско да жънем. Там се виждаше как и колко работеше всеки. Жънехме на русенци в селата Мартен, Липник, Гагаля, Образцовия чифлик. Най-накрая разпределяха кому колко да се плати. Деляха ни на 1-ва, 2-ра, 3-та група, според това колко сме ожънали, също и жените. Накрая оставяха една сума за възнаграждение на най-отличилите се мъже и жени. Цялата чета извикваха: „На Пеню Ганев да се даде над всички извънредно възнаграждение, като на най-добър жетвар."

8. ГЛАДЪТ ПРЕЗ ВОЙНАТА Понеже войната се разшири, нашето правителство ни обучи набързо. И щом положихме военна клетва, ни отделиха да следваме подофицерска школа. Съобщиха, че школата ще се състои в град Драма. През Одрин, Гюмюрджина отидохме до гр. Драма. Това, което видях в гр. Драма, струваше ми се, че Данте Алигиери не е описал същинския ад, а адът е тук. Тая нощ в Драма от глад бяха умрели 75 души. Още на гарата имаше кал до колене. Стоварваха от вагоните чували, пълни с ечемик. От някоя дупчица на чувалите падаха зърна по земята, а гладни деца нагазваха в калта и събираха калните зърна. Отриваха ги в гащичките си и ги изяждаха. Стражарите гонят децата, но те газят калта и търсят ечемичени зърна. В Драма отидох на пазарището и чудо там видях. Гражданите изнесли юргани, одеала, скъпи украшения и ги продаваха за хляб. Ако нямаше хляб, продаваха ги на безценица за български пари. В ръцете си държат пари, но само за да си купят хляб. Видях как жени си продаваха честта само за да им дадат войниците парче хляб. Аз видях това и упреквах войниците, че използуват глада, та да се гаврят с умиращите от глад жени. Излязох из града. Видях тъжни и страшни сцени и картини. Видях едно около 10-годишно момиче, седнало на една улица, облегнало се на една сграда и издъхващо, бе отправило очи към небето, А очите му насочени нагоре, само бялото им се виждаше. Тази картина няма да я забравя, докато съм жив. Защо гражданите на гр. Драма бяха оставени да измират от глад, не можах да разбера. Дойде нова заповед, че подофицерският курс няма да се състои в гр. Драма, а в гр. Одрин, Същият ден войниците се върнахме в Одрин. Като стигнахме в Одрин, мен ме интересуваше да видя каква крепост е Одрин. Мислех си, че ще видя дебели зидове, опасващи града. Изненадах се, като видях, че целият гр. Одрин бе заобиколен с дълбок ров, дълбок повече от 50 - 60 м, а в средата на рова имаше хубаво гиме, което обикаляше целия Одрин. Български войници стояха на пост и не ни пускаха в същинския град Одрин. Върху река Марица имаше мост, охраняван от войници, и не пущаха войниците да влязат в същинския Одрин, а само в Караач. Последва нова заповед: че ония, които са само с прогимназиално образование, да се върнат в частите си. Аз се върнах пак в Кърджали. Една седмица по-късно, докато обучавах младите войници на пясъка, дойде разсилен и каза на ротния командир: „Пеню Ганев да се яви в щаба на 38-а допълняюща дружина." Поручикът ми каза да се явя в щаба, за да видя защо ме викат. Явих се и ми казаха, че ме изпращат в гр. Скопие, да следвам ветеринарна школа за ветеринарен фелдшер. Снабдиха ме с нови дрехи и раница, дадоха ми суха храна за три дни и бланков билет и потеглих за Скопие.

7. ВРЕМЕ ЗА ВОЙНИКЛЪК И ЗА ВОЙНА. ОФИЦЕРЪТ ПРОПОВЕДНИК Започна Първата световна война. Европейските държави се разделиха на съюзници и съглашенци. България бе на страната на съюзниците, които начело с Германия навлязоха на юг и заеха земите до гръцката граница-цяла Тракия, от Марица до албанската граница. На север нашите войски навлязоха в Румъния и се срещнаха с руски войски. Тук българинът показа любовта си към Русия, нашата Освободителка. Много войници се предаваха нощем на руските войници. На 10.IХ.1916 г. ни гледа наборна комисия в гр. Разград. Които бяхме одобрени, веднага ни строиха и ни откараха на гарата във вагони за гр. Шумен. Там ни събраха 850 млади момчета. Имаше само един старши подофицер, който ни поведе за гр. Кърджали. Три денонощия стояхме да чакаме влак да отива на запад. Всички влакове отиваха все на изток. Тези влакове бяха пълни с германски войници, които преследваха румънската войска. На третия ден чак дойде влак за към Горна Оряховица. От град Хасково за град Кърджали пътувахме пеша. Тогава нямаше влак за Кърджали. В Кърджали образувахме 38-ма допълняюща дружина. Като положихме клетва, изпратиха ни на 45-дневно обучение по окопно дело в гр. Пловдив, за да се научим да правим окопи. Сформираха ни в дружини, роти, взводове и усилено ни обучаваха. Взводните командири, фелдфебели и старши подофицери се отнасяха строго с войниците - с ругатни и псувни. Всеки ден около 10 ч сутринта даваха почивка за половин час, през което време офицерите и подофицерите се събираха да изпушат по някоя цигара и да разменят някоя дума. Видях, че в една рота, по време на почивката, войниците обкръжаваха своя старши подофицер взводен командир и го слушаха да им говори. Много дни това се повтаряше, а обикновено по време на почивка войниците са далеч от командирите. При този старши подофицер, взводен командир, се трупаха войници и слушаха, каквото им говореше, докато свирваше свирката на офицерите командири да продължат занятията си. Един ден и аз се приближих да чуя какво така увлекателно говори тоя взводен командир. Чух, че им говори за Бога, за Христа. Препоръчва, че човек трябва да се отнася с другарите си с християнски добродетели, да говори благо, с любов, и да се притича на помощ на родителите си и на другарите си. Човек трябва да се моли, да има Евангелие и да чете всеки ден по нещо. Евангелието е духовна храна за човека. Изобщо, да бъде човек буден и да изпълнява волята Божия, ако иска да го спохожда доброто. Всеки ден през време на почивката и аз отивах да слушам този добър подофицер. Един ден той се обърна към мене с въпроса: „Ти вярваш ли в Бога? Обичаш ли да се молиш?" и пр. Като му отговорих положително, той ме запита: „Искаш ли да те снабдя с Евангелие и с молитвеник?" На другия ден ми донесе едно джобно Евангелие - Новия завет, и един молитвеник. Поръча ми всеки ден, колкото и да нямам време, да прочитам сутрин, на обед и вечер, преди лягане, по една глава от Евангелието. Сутрин да ставам по-рано от другите войници и да се моля тайно. Никой да не ме вижда и да не знае. Вечер, преди лягане, пак да се моля. Понеже ние правехме блиндажи, разни окопи, аз си избрах един блиндаж, отдалечен от другите, и три пъти на ден се молех в него и си четях по една глава от Евангелието. Намирах време за четенето на Словото Божие и да се моля. Това ме радваше и изпълваше с възторг. Като завършихме тоя курс, върнахме се в гарнизоните си и веднага разпратиха младите войници на северния и на южния фронт. Мен ме оставиха в Кърджали, за да бъда на разположение на ротата си, да обучавам набора 42-ри - родените през 1898 год.

5. ЯСНОВИДСТВОТО НА КОРТЕЗА И ПРОМЯНАТА С МЕН Около 1911 г. в село Водица дойде Кортеза от град Сливен. Тя ходеше по села и градове да държи религиозни беседи на народа. ВК: Това е ясновидката Кортеза*. ПГ: Хората се събираха със стотици, за да слушат вдъхновеното й слово. Речта й започна с молитва и прочитане на една глава от Евангелието. И започна да разяснява смисъла на това, което Христос ни учи. Словото й прикова вниманието на хилядите хора; които се бяха стекли с каруци от гр. Попово и околните села. Площадът пред църковния двор и пред общината бе препълнен със слушатели. Словото завладя народа, мъже, жени и деца и беше така увлекателно и затрогващо, щото хората се разплакаха от хубавите й слова. Тя говореше, че хората са братя пред Бога, че хората трябва да се почитат и уважават. Че трябва да се любят с духовна любов. От устата ни да излизат благи думи, да се почитаме, уважаваме и си помагаме едни други. Децата да почитат родителите, бащите и майките си и другарчетата си и за нищо да не се карат и ненавиждат. Устата са създадени да славят Бога, ръцете ни са създадени да правим добро, а краката са създадени да ходим, да помагаме на нуждаещите се хора. Речта й продължи дълго време. Като слушах хубавата реч, аз се размислих за моя личен живот. Размислих се, че досега не съм слушал родителите си, братята и сестрите си и че сам предизвиквах с непослушанието си да ме бият всеки ден. Хубавите слова на Кортеза събудиха човешкото в мен. Аз се разплаках и в душата си в момента реших да стана послушно дете, да бъда готов, без да ми заповядват родителите ми, да върша домашната работа. Аз носех по няколко коша слама, за да се нахранят 17 говеда - обещах си да почиствам дама, да чеша добитъка, хубаво да почиствам конете и да отивам да ги напоя сутрин и вечер на Крайната чешма, а кравите и биволиците - на обед. В задълженията ми влизаше още да насичам и да пренасям дърва за огрев и понеже майка ми бе претрупана с къщна работа и не успяваше да ни донесе вода, аз трябваше да нося с кобилицата вода от селския кладенец, който не бе близо. Събранието завърши в църковния двор. Кортеза каза, че сега ще отидат на гробищата. Народът потегли към гробищата. Баща ми ме намери и ми каза да отида да посрещна добитъка, за да не отидат кравите и биволиците в махленските земи и хорските лозя и зеленчукови градини, да направят пакости, защото слънцето бе към икиндия. „Ти иди при говедата, а ние ще отидем да слушаме какво ще говори Кортеза на гробищата." Аз отидох и намерих говедата, които пасяха в местността Цари-гьол, Денят бе ясен, топъл. Седнах под сянката и се потопих в размисъл върху преживяното и слушаното слово на говорителката. През съзнанието ми като на кинолента преминаха цели спомени от досегашния ми живот. Припомних си колко тревоги и душевни страдания съм причинявал на родителите си. Разкаях се дълбоко и реших от този момент да бъда нов човек. Когато си отидох вечерта у дома, баща ми и майка ми ми разказаха какво са видели и чули на гробищата. Кортеза заставала при много гробове и описвала погребаното лице - мъж или жена, как му е името, как е облечено, с какви дрехи. Да се яви еди-кой си или еди-коя си, погребаната иска това и това. Или пък да му се направят някакви помени, да му подадат нещо. Това описание на погребаните е направила Кортеза на много гробове. Всички присъстващи тук се уверили, че Кортеза е ясновидка и че тя вижда заминалите, тъй наречени - мъртвите. Кортеза е един посредник между мъртвите и живите. Така хората се уверяват, че човек е безсмъртно същество. Умира тялото, а душата и съзнанието на човека си остават живи. В това се състои силата на проповедите на тая пробудена духовно жена. Народът се разотива по села и градове с дълбоко почитание. От тоя ден аз станах нов човек. Домашните ми, баща ми, майка ми, брат ми и сестра ми забелязаха, че аз работя усърдно, без подтикване и наставление. Не се и чуха и от устата ми разните псувни. Това забелязаха и родителите ми, и другарите ми от махалата. Забелязаха и в училището. Започнах да се уча. Тази година аз повтарях първи прогимназиален клас и от тая година 1., 2., 3. прогимназиален клас, не повторих класа и не получих слаба бележка. Като се пробуди у мене идеята за Бога като че се вля в мене нова струя, нов живот. С лекота вършех всяка работа. Освен с добитъка и другата къщна работа, аз не сядах свободен. Баща ми бе дърводелец. Поправяше счупените кола на селяните и работеше по строящите се сгради, плевни, сайванти. Имаше всички дърводелски инструменти. Аз правех шейните на махленските деца, така че от малък усвоих дърводелството. Докато учех в прогимназията, започнах да ходя редовно в църква - влизах в олтаря при дядо поп и му помагах. Турях въглища в кадилницата, турях тамян в кадилницата и я подавах на дядо поп, за да прекади. При пренасяне на свещените дарове през църквата аз кадях пред дядо попа. Сутрин пишех поменика - имената на тези, които щяха да се причестят, за да се поменат пред царската врата. Нарязвах нафора и го раздавах на хората, когато се причестяваха. Бях станал добър помощник на свещеника. Понеже свещеникът бе стар, хората ме гласяха аз да бъда свещеник на селото. Баща ми лиса писмо до Бачковския манастир, до училището за селски свещеници. Запита дали ще ме приемат да следвам. Отговориха ни, че нямам 17 години възраст, от която приемат да учат за свещеници. Понеже имах склонности към дърводелството, подадох заявление да се запиша да уча в гр. Русе, в столарското училище. И оттам ми писаха, че не ме приемат, защото съм по-възрастен от 14 години. Останах работник у дома. Баща ми бе пръв в нашия край, който се занимаваше с пипиниерството. Изписа от Франция диви лози, подложки, и ги облагородихме и укоренихме и ги разпродавахме на селяните. Така се постави началото на новото лозарство с така наречените американски лози. Ние направихме седем декара американско лозе. *Учителят говори положително за ясновидката Кортеза в беседите Си. Вж. в настоящия раздел стр. 34 - 36 в оригинала. (Бел. Б.Г.)

За баща ми В началото на краткото ми въведение към тази книга бих искал да изкажа голямата си благодарност към д-р Вергилий Кръстев за огромната работа, която е свършил досега, записвайки мемоарите на свидетелите на братския живот в Школата на Учителя Беинса Дуно. Пожелавам му здраве и енергия да продължава тази изключително важна работа. Идеята за издаването на тази книга е изцяло негова. Още бях ученик, преди 1970 г., когато д-р Вергилий Кръстев започна да посещава баща ми. Разпитваше го за живота му: за детството му, за младежките му години, за казармата, за първите му стъпки в новите идеи и за дългия период от живота му в Братството. Д-р Вергилий Кръстев даде идея на баща ми да си напише автобиография. Баща ми беше сладкодумен човек и щедро разказваше за тези времена. Д-р Вергилий Кръстев правеше магнетофонни записи. Въпреки селския си произход, баща ми беше човек с многостранни интереси. Освен учителската си професия, се интересуваше и занимаваше с музика, свиреше добре на цигулка, пееше чудесно както песните на Учителя, така и народни песни. Имаше и свои собствени песни, възпяващи Рила и Витоша. Широко популярна е неговата песен „Дишай дълбоко". Владееше есперанто и водеше международна кореспонденция. Имаше фотографско студио. Той е заснел много сцени от братския живот на Рила, Витоша и Изгрева. Негативите и снимките са запазени през трудните години на преследване. Баща ми беше също много практичен и сръчен. Къщата си е построил почти сам. Владееше дърводелство и строителни занаяти. Обработваше голямата си градина. Разбираше от овощарство. Умееше дори сам да си поправя обувките. Към края на своя живот усвои и подвързваческия занаят - всичките си книги подвърза сам. Такива бяха времената, че не можеше да се дават беседи за подвързване. Всичко това беше проникнато от неговата невероятна любов към учението на Учителя Беинса Дуно. Целият му живот беше поставен на релсите на Ученичеството. Неговото чистосърдечие, смирение, детска жизнерадост, обичливост и любознателност съдействуват за издигането му като един от истинските ученици на Учителя. През последните години от живота си, въпреки напредналата си възраст, баща ми имаше специална програма за деня. В ранни зори си прочиташе по една беседа от Учителя. Три пъти на ден, преди хранене, правеше упражнения за дишане - 21 пъти задържаше въздуха за по една минута. Така спазваше препоръката на Учителя за дълбоко дишане и се надяваше да продължи живота си. Сутрин правеше и гимнастически упражнения, при които клякаше по 50 пъти. След закуска изсвирваше на цигулка цялата Паневритмия, тъй като, поради възрастта си, престана да ходи в гората да я играе. След това подхващаше песните на Учителя. Пееше и свиреше едновременно, като изпълняваше цялата песнарка подред, от начало до край. Следобед излизаше на разходка в Ловния парк, където си прочиташе по още една беседа. Така цялото му време през деня беше ангажирано със Словото и музиката на Учителя. Когато споделих със сестра Весела Несторова неговия удивителен начин на живот на тази възраст, тя отговори: „Не се учудвай! Затова го държи Невидимият свят на Земята до тези години, защото той е проводник на възвишена енергия, от която се ползува цялото Братство." Сега, 10 години след заминаването му, благодарение на всеотдайната работа, както на д-р Вергилий Кръстев, така и на неговите сътрудници, множество спомени, снимки, записи с песни и особености във връзка със създаването им, обяснени от моя баща, са събрани в тази книга. Би могло тези материали да се подредят хронологично, да се обработят, за да имат по-литературен вид. Боя се обаче, че ще се изгуби непосредствеността на автентичния разказ. Почти 96-годишният живот на Пеню Ганев е един пример за благородното въздействие на Новите идеи за духовното, нравственото, интелектуалното и физическото изграждане на Новия човек. Проследявайки еволюцията на неговата личност, можем да преценим огромния скок, който той е направил. От грубата селска среда, от която произхожда, до възвишени духовни стремежи и резултати. За него Учителят веднъж казва: „Ето един истински българин!" Петър Ганев

Посвещение за разменната монета 1. Разменната монета между духовните хора е Любовта. Понеже до днес человеците не са развили този мозъчен център и орган, то, затова не могат да възпроизвеждат Любовта и да я разменят. Затова тази разменна монета - Любовта -между духовните хора я няма и на нейно място излиза озлоблението, завистта и ревността, стигаща до ярост. Нямат разменна монета. Човек може да бъде само проводник на Любовта, но да люби от само себе си не може. 2. Разменната монета на физическия свят са добрите постъпки. Разменната монета на чувствения свят са чистите чувства. Разменната монета на умствения свят са светлите мисли. 3. Страданията съществуват във всички светове. На физическия свят са противодействията. На чувствения свят са противоречията. На умствения свят са мъчнотиите. 4. Във всеки свят страданията се разрешават поотделно и последователно от Разумното начало и Разумния свят, които присъствуват поотделно във всеки свят. Когато человек страда разумно и разумно използува страданията си, то той придобива капитал, с който гради своето Бъдеще. 5. На колкото по-голямо стъпало на еволюцията си е достигнал человек, толкова по-голямо е страданието му във всички светове. Задача на всеки е да преглежда своите мисли, чувства и постъпки и да ги пречиства, за да се сдобие с Чистотата. 6. Само в Чистотата пребъдва Светлината на света. Само в Чистотата пребъдва Виделината от духовния свят. Само в Чистотата пребъдва Славата от Божествения свят. 7. Само в Чистотата пребъдва Духът Божий. Само е Чистотата пребъдва Духът Христос. Само в Чистотата пребъдва Духът Господен. 8. Плодът на Духът е Любовта, която може да пребъдва само в Чистота и Святост. Само тогава тя може да бъде разменна монета между человеците земни и небесни. Докато Любовта не влезе в света, той няма да се преобрази. 9. Любовта е свят, в който живее Божественият Дух. Мъдростта е свят, в който живее Господният Дух. Истината е свят, в който живее Христовият Дух. 10. Божественият Дух е Духът на Живота. Господният Дух е Духът на Силите. Христовият Дух е Духът на Обединението на Земята и Небето. Духът на единението на Битието и Небитието. Бог е Любов. Бог е Мъдрост. Бог е Истина. Из Словото на учителя Петър Дънов. Представил: Вергилий Кръстев 30 юни 2002 г. 12.15 - 12.30 ч, София ISBN 954-9915-07-том 16 © Всички права запазени. Не се разрешава препечатването на отделни части от книгата в периодичния печат - вестници и списания, без разрешение от съставителя на сборника. Не се позволява преразказването на отпечатания летописен материал от нелегални и явни разказвачи с цел - издаването на пиратски издания.