Jump to content

Search the Community

Showing results for tags 'Неделни Беседи'.

  • Search By Tags

    Type tags separated by commas.
  • Search By Author

Content Type


Forums

  • Библиотека - Петър Дънов
    • Новости и акценти в сайта
    • Беседи в хронологичен ред 1895 -1944
    • Беседи в стар правопис
    • Книги в стар правопис
    • Книги с беседи издавани от 1920 г. до 2012 г.
    • Хронология на беседите подредени по класове
    • Текстове и документи от Учителя
    • Писма и документи от Учителя
    • Документални и исторически книги
    • Молитви, формули
    • Писма и документи от Братството
    • Вътрешна школа
  • Книги с тематични извадки от Беседите
    • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Взаимоотношения между хората
    • Основи на здравето
    • Светлина в пътя
  • Музика
  • Паневритмия
  • Астрология, Каталози на беседите
  • Допълнителен
  • Последователи на Учителя
  • Списания и весници
  • Рудолф Щайнер (1861-1925)
  • Други
  • Допълнителен
  • Форуми за споделяне и общуване
  • Клас на Добродетелите
  • Преводи на словото

Categories

  • Словото на Учителя - Беседи
    • Неделни беседи (1914-1944 г.)
    • Общ Окултен клас (1922-1944 г.)
    • Младежки Окултен клас (1922-1944)
    • Утринни Слова (1930-1944)
    • Съборни беседи (1906 -1944)
    • Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)
    • Младежки събори (Съборни) (1923-1930)
    • Извънредни беседи
    • Последното Слово 1943-1944
    • Клас на добродетелите (1920- 1926)
    • Беседи пред сестрите (1917-1932)
    • Допълнително- Влад Пашов-1,2,3,4
    • Беседи пред ръководителите
  • Аудио записи
    • Неделни Беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Извънредни беседи
    • Клас на добродетелите
    • Младежки събори
    • Съборни и Рилски беседи
    • Утринни слова
    • Младежки събори
  • Текстове от Учителя
  • Документални и исторически книги
  • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Илиян Стратев
  • Поредица с книжки с тематични извадки от Беседите
  • Последователи на Учителя
    • Пеню Киров (1868 - 1918)
    • Боян Боев (1883 – 1963)
    • Любомир Лулчев (1886 – 1945)
    • Милка Периклиева (1908 – 1976 )
    • Петър Димков Лечителят (1886–1981)
    • Стоян Ватралски (1860 -1935)
    • Михаил Стоицев (1870-1962 г.)
    • Георги Радев (1900–1940)
    • Сава Калименов (1901 - 1990)
    • Влад Пашов (1902- 1974)
    • Методи Константинов (1902-1979)
    • Николай Дойнов (1904 - 1997)
    • Лалка Кръстева (1927-1998)
    • Борис Николов
    • Невена Неделчева
    • Георги Томалевски (1897-1988)
    • Олга Блажева
    • Светозар Няголов
    • Олга Славчева
    • Николай Райнов
    • Михаил Иванов
    • Граблашев
    • Тодор Ковачев
    • Мара Белчева
    • Иван Антонов-Изворски
    • Теофана Савова
    • Емил Стефанов
    • Юлиана Василева
    • Ангел Томов
    • Буча Бехар
    • Елена Андреева
    • Иван Радославов
    • Христо Досев
    • Крум Крумов
    • Христо Маджаров
  • Вътрешна школа
  • Музика и Паневритмия
    • Дискове с музика на Паневритмията
    • Дискове с музика и братски песни
    • Книги за музика
    • Книги за Паневритмия
    • Филми за Паневритмията
    • Други
  • Други автори
    • Емануил Сведенборг (1688-1772)
    • Джон Бъниън (1628-1688)
    • Лев Толстой (1828-1910)
    • Едуард Булвер-Литон
    • Ледбитър
    • Рабиндранат Тагор
    • Анни Безант
    • Морис Метерлинк
    • Рудолф Щайнер
    • Змей Горянин
    • Блаватска
  • Списания и весници
    • Списание "Нова светлина" 1892 -1896
    • Списание “Здравословие“ 1893 -1896
    • Списание - “Всемирна летопис“ (1919 -1927г.)
    • Вестник Братство –(1928-1944)
    • Списание “Виделина“ 1902 - 1905
    • Списание" Житно зърно" 1924 -1944
    • Списание" Житно зърно" 1999 -2011
    • Весник "Братски живот" 2005-2014г.
  • Преводи
    • Англииски
    • Немски
    • Руски
    • Гръцки
    • Френски
    • Испански
    • Италиански
    • Чешки
    • Шведски
    • Есперанто
    • Полски
  • Огледално копие на сайтове
  • Картинки
  • Молитви и Формули
  • Каталози на беседите
  • Астрология
  • Фейсбук групата от 24.08.2012 до сега
  • Филми
  • Шрифт направен от почерка на Учителя
  • Окултни упражнения
  • Електрони четци
    • Изгревът
    • Сила и живот
  • Снимки на Учителя
  • Диск за Учителя
  • Друго
  • Програма за стар правопис
  • Презентации
  • Приложение за радиото
  • Мисли за всеки ден

Blogs

  • Тестов
  • blogs_blog_2
  • blogs_blog_3

Calendars

  • Беседите изнасяни на датата

Find results in...

Find results that contain...


Date Created

  • Start

    End


Last Updated

  • Start

    End


Filter by number of...

Joined

  • Start

    End


Group


Website URL


ICQ


Yahoo


Skype


Населено място


Interests


Отговорете на въпроса

Found 12 results

  1. От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Вземи детето „А следъ отиването имъ, ето, Ангелъ Господенъ явява се на сънь Йосифу и казва: Стани, та вземи детето и майка му, и бѣгай въ Египетъ, и бѫди тамъ до когато ти река; защото Иродъ има да потърси детето да го погуби.” (Евангелие отъ Матѣя 2:13) Ще взема само нѣколко думи отъ 13 стихъ: „Вземи детето и майката”. Туй изречение се повтаря два пѫти въ сѫщата глава. Първиятъ пѫть - да вземе детето и майката и да иде въ Египетъ. Вториятъ пѫть - да вземе детето и майка му и да се върне въ Йерусалимъ, въ Израилъ. Да описваме известни събития, които сѫ станали преди две хиляди години, като една история и да не можемъ да извадимъ нѣкаква поука, то е само едно забавление, театрално забавление. Присѫтствувате вие на нѣкой концертъ, на нѣкое представление; следъ като излезете отъ представлението, може да си дадете единъ отчетъ какво сте придобила преди да идете на представлението се теглите на везни колко тежите, и като се върнете отъ представлението, пакъ се премѣрите на точни везни, да видите придобихте ли нѣщо или изгубихте. Ако искате да имате конкретна представа за придобивката, всѣкога когато човѣкъ трѣбва да придобие нѣщо на земята, той трѣбва да придобие единъ грамъ или една хилядна отъ грама, да има едно измѣнение въ неговата тежесть. Ние наричаме туй реалность. Представлението е било хубаво - вие сте доволни, нѣщо сте научили и има промѣна въ теглото ви. Другъ пѫть може да идете и да се върнете съ една загуба - не ви е харесало, и паритѣ сѫ отишли, и времето е отишло. Казвате „съжалявамъ”, но пакъ се утѣшавате, че сте придобили една опитность. Опитностьта на онзи, който се е изгорилъ на печката, каква е? Той има белегъ на рѫката, който всѣкога напомня, че печката, при всичката своя добрина по нѣкой пѫть, ако не знаешъ какъ да се отнесешъ съ нея, малко по своему, като професоръ, дава уроци на онзи, който се занимава чрезмѣрно съ нея. Нѣкои хора иматъ навикъ, особено като отидатъ въ село, постоянно да човъркатъ огъня; но това не е нѣщо важно, то си е тѣхна работа. Че други ходятъ на представление, и то си е тѣхна работа. Дали губятъ или печелятъ, то е тѣхна работа. Има едно взаимно отношение, което сѫществува въ свѣта, то ни интересува насъ Може нѣкое събитие преди хиляди години да е станало, но туй събитие е важно за менъ, въ дадения моментъ решава моята сѫдба Казвате: „Какъ така?” Много естествено, много проста работа Просто е за онзи, който разбира, но сложно за онзи, който не разбира. Води се едно дѣло отъ 25 години за 100 000 000 лева Ето последния моментъ, когато трѣбва да се рѣши туй дѣло. Менъ то ме интересува, защото и азъ съмъ единъ отъ наследницитѣ. Може въ началото да не ме е интересувало, но въ края, понеже идатъ известни облаги за менъ, казвамъ: Отъ това дѣло зависи моята сѫдба. „А следъ отиването имъ...”. Когато този ангелъ се явява на сънь на Йосифа и казва: „Вземи детето и майката и иди въ Египетъ”, тамъ думата на български е преведена „бѣгай”. Думата „бѣгай” е интензивна, много сериозна. „Иди” значи може да идешъ, може и да не идешъ. Като се каже „бѣгай” значи ще бѣгашъ, нищо повече, ти не може да не бѣгашъ. Въ английския езикъ има два спомагателни глагола, две частици за образуване на бѫдеще време или за изразяване на намѣрение: „shall” и „will”. Нѣкой англичанинъ казва: „I shall go” - значи: азъ ще ида. Може да иде, може и да не иде. Но ако каже „I will go” - значи, че непремѣнно ще иде, иска не иска - ще иде. Разбира се всѣки езикъ си има свои свойства. Езикътъ, то е разумното въ човѣка. Нѣкой пѫть ние казваме, че еди кой си човѣкъ не знае да говори правилно. Действително, човѣкъ трѣбва да знае да говори правилно, но три качества има, съ които речта е свързана: права мисъль, право чувство и права постѫпка; това значи право говорене. Не може човѣкъ да говори право, т. е. да говори перфектно единъ езикъ, ако не мисли правилно. Ако въ него нѣма правилни чувства, правилни постѫпки, той не може да говори правилно, езикътъ му не може да е изященъ. Нѣкой може да каже, че лошитѣ хора говорятъ красноречиво. Не, единъ лошъ човѣкъ не може да говори красноречиво. Ония хора, на които музикалнитѣ чувства не сѫ развити, може да говорятъ, но следъ като слушашъ единъ човѣкъ да говори, следъ като каже нѣколко изречения ще знаешъ мисли ли правилно, чувства ли правилно, може ли да говори правилно. Речьта му, говорътъ му ще опредѣли какво е неговото вѫтрѣшно състояние. Тогава този човѣкъ, каквото и да ти каже, или както казватъ българитѣ, звѣзди да ти снема отъ небето, ти ще знаешъ мисли ли правилно, или не. Българинътъ има едно качество: той преувеличава нѣщата, за да бѫдатъ разбрани. Казва: „бѣга като куршумъ”, „бѣга като свѣткавица”, или „яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне”. То има мѣсто много хиляди и хиляди яйца да паднатъ, но тъй казва. Туй чувство е развито у българина, едно чувство на учудване. Сѫществуватъ въ главата ни два центъра наблизо, свързани съ него, не сѫ отпредъ на голата часть на челото, но подъ коситѣ сѫ скрити. Туй чувство спада къмъ тъй нареченитѣ морални чувства на човѣка. Ние се учудваме на величието Божие, на свѣта, на звѣздитѣ. Едно благородно чувство е то. Човѣкъ, който нѣма туй чувство, не е доволенъ. Той не може да преувеличава. Българина, колкото и да е силенъ въ преувеличението, ако му кажешъ: „Ти, който знаешъ да преувеличавашъ, кажи ми колко е голѣмо слънцето”, той ще каже: „Голѣмо е колкото цѣла Европа”. То е едно умаление. Въ неговия умъ Европа седи като нѣщо голѣмо. Може би у васъ има едно притѣснение. Вие се намирате като предъ единъ гадатель. Отивате при нѣкой да ви врачува на кафе, на бобъ, или пъкъ на восъкъ, или пъкъ на нѣкоя мида, разни гадатели има. Вие искате да знаете какво ще ви каже гадательтъ. Очаквате да ви каже нѣщо много хубаво. Но всѣки като иде при гадателя, има едно скрито желание: дано да му каже това, което той си мисли. Преди десетина години две сестри отъ Братството бѣха ходили при единъ гадатель й следъ като имъ врачувалъ, най-после имъ казалъ: „Ние имаме едно дружество, подарете 500 лева на нашето дружество”. Не е лошо човѣкъ да ходи при гадатели, но той и самъ може да си гадае. Гадатель всѣки може да стане. Ако ти сутринь ставашъ рано, можешъ да си гадаешъ. Ето какъ може да си гадаешъ, азъ да ви кажа-едно просто гадание. Излезъ и вижъ слънцето на ясно ли изгрѣва, или задъ облакъ. Ако изгрѣва на ясно, нѣма никакво облаче, цѣлиятъ день работитѣ ще ти вървятъ добре; ако има черни облаци, ако е намръщено, него день работата ти ще мяза на небето. Или като излезете сутринь и има вѣтъръ, вижте откѫде духа. Ако духа отъ изтокъ, ще има спънка. Ако е студено, пакъ ще има спънка. Ако нѣма никакъвъ вѣтъръ, работитѣ ще вървятъ добре. Ако духа задъ гърба, ще има попѫтенъ вѣтъръ, работата ще бѫде още по-добра. Тогава като тръгнете по пѫтя, ще гледате кого ще срѣщнете. Ако срѣщнете млада мома и тази мома е красива, работитѣ ви ще вървятъ добре; ако срѣщнете нѣкоя грозотия, работитѣ ще се оплетатъ. По всичко може да се гадае. Ако срѣщнете една баба съ патерица, и вашата работа ще бѫде такава. Срѣщнете нѣкой дѣдо, натоварилъ колата - и работата ви ще бѫде по сѫщия начинъ, и вие трѣбва да напълните колата. Като работите, да мислите. Но колата трѣбва да се напълни. Ще си гледате сами. Гледате - порой завлекълъ моста, отдето трѣбва да минете. Тогава времето ви казва: „Ще чакашъ, времето за твоята печалба не е дошло”. Ще наблюдавате колко време ще мине, докато направятъ моста - толкова време ще чакате, докато спечелите това, което мислите. Това сѫ правила за гадаене, сами да си гадаете. Пъкъ ако отивате при нѣкой гадатель, да знаете, че той нѣкой пѫть може да не си нареди бобовитѣ зърна както трѣбва. Азъ съмъ гледалъ какъ нѣкой гадатель не знае да нарежда зърната геометрически и затова не може да ви каже точни работи. Има линии ефимѣрни, отражения, и ако по линията на лъжата върви и нарежда зърната, а не по реалнитѣ линии, и заключенията му не сѫ права. Или пъкъ хвърля карти, но и това хвърляне има известни закони, а той не знае какъ да нарежда картитѣ; той не е билъ въ школата на гадателитѣ, научилъ нѣщо отъ дѣдо си, отъ баба си, но тѣ не сѫ знаели хубаво, нито дѣдото, нито бабата не сѫ имали това изкуство. Хвърля гадательтъ картитѣ, но. на 100 предсказания едва 10 се сбѫдватъ, 90 не се сбѫдватъ. Така е и при астролозитѣ: на 100 астрологически предсказания едва 10 се сбѫдватъ. Има нѣщо крива. Не че самата наука не е права, но ония данни, съ които борави, всички трѣбва да се преобразятъ. Астрологията е цѣла наука. Може да се предсказва какво има да става въ живота съ голѣма точность, но не всѣки знае. Майката може да знае какво има да става съ нейното дете, тя може да знае и историята му. Най-добрата гадателка, това е майката. Ако тя си записва всички свои състояния откакто е бременна докато се роди детето, тя ще знае историята. На туй дете и какво ще стане съ него. Това е когато съзнанието е будна. Ако тя като бременна си записваше и своитѣ сънища, и тѣ щѣха да й предскажатъ. Всѣки човѣкъ, който не е вещь въ тѣзи науки, ще изпадне въ суевѣрие. Суевѣрието е заблуждение, незнание, невежества. За примѣръ ти винаги искашъ гадательтъ да ти каже нѣщо хубаво. Азъ да ви кажа: Въ основата на всѣка душа Богъ е вложилъ нѣщо много хубаво, безъ изключение. Но животътъ отпосле се е развалилъ. Азъ имамъ една максима. Тя е следната: Миналитѣ добродетели сѫ настоящи престѫпления, и настоящитѣ престѫпления сѫ бѫдещи добродетели. Това е единъ законъ. Нѣкой дойде и казва: „Еди кой си е извършилъ едно голѣмо престѫпление”. Казвамъ: Извършилъ е едно престѫпление по силата на своитѣ добродетели. Тия престѫпления за въ бѫдеще пакъ ще се превърнатъ въ добродетели. Всѣко престѫпление, което е продиктувано отъ една добродетель, то е последствие, причината е доброто за едно лошо последствие. Туй последствие за въ бѫдеще, като се върне при своята причина, пакъ ще има сѫщитѣ резултати. Има единъ законъ въ Писанието, който казва, че всичко, което се случва на онѣзи, които любятъ Господа, ще се превърне за добра. Вие ще кажете: Какъ може да бѫде нашитѣ минали добродетели да сѫ сегашни престѫпления? Да ви приведа единъ примѣръ. Представете си, че до четири поколѣния, или 500 години назадъ, кой да е отъ васъ е билъ майка, ималъ дъщери и синове; вие сте ги обичали тъй добре, нѣжно, че сте били образецъ на окрѫжаващитѣ, сочатъ ви и казватъ: „Това е майка!”, всички ви похваляватъ. Обаче съ течение на времето майката остарява, умира, и децата умиратъ. Следъ четири поколѣния като дойдешъ на земята, твоитѣ деца не се раждатъ въ твоя домъ, но се родятъ въ другъ домъ; синъ ти и дъщеря ти сѫ станали вече 20-годишни, красивъ момъкъ и красива дъщеря въ нѣкое друго семейство. И ти си красива. Като влѣзешъ въ този домъ, тебе ти мръдне сърдцето като видишъ този момъкъ. Въ тебъ има желание като майка да го прегърнешъ. А бащата и майката на момъка казватъ: „Какво играятъ очитѣ на тази изедница”. И после става цель скандалъ, единъ небивалъ скандалъ, цела история. Значи любовьта на миналото е престѫпление въ настоящето. Защото материалнитѣ условия сѫ се промѣнила. Измиратъ тия хора. И тѣ бѣха красиви, и онѣзи бѣха красиви. Какъ стана това? Но да не ти дава Господъ. Следъ едно поколѣние целата тази фамилия идва отново, тази мома е пакъ майка, събиратъ се нейниятъ синъ и нейната дъщеря, събиратъ се бащата и майката, и тѣзи, които казваха, че е изедница, ставатъ нейни дъщери и синове. Тя ги прегръща, милва - примиряватъ се. Онзи, който знае, ще каже, че голѣмиятъ скандалъ на любовь се превръща, сега се прегръщатъ, гощаватъ се. Невежитѣ философи, които нищо не знаятъ, казватъ: „Това може ли да бѫде така?” Това за глупавитѣ не може, за ученитѣ може. За онѣзи, които знаятъ истината, може; за онѣзи, които, не знаятъ, не може. За онѣзи, които знаятъ мѫдростьта, може; за които не знаятъ, не може. Въпросътъ е дали човѣкъ се преражда или не. Смисълътъ на живота е въ прераждането. Вземете го въ букваленъ и въ преносенъ смисълъ. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да се прераждамъ”. То не зависи отъ тебъ. Другъ казва: „Азъ не искамъ да гледамъ”. Но гледането осмисля живота. При силната свѣтлина ти си затваряшъ очитѣ. Но смисълътъ на живота е да имашъ очи. Нѣкой казва: „Азъ не искамъ да слушамъ”. Но смисълътъ на живота е въ слушането. По нѣкой пѫть може да затворишъ ушитѣ сѫ Хората материално сѫ заинтересовани отъ гледането. „Ако човѣкъ се преражда, тогава напразно е дошълъ Христосъ да умира заради хората”. То е крива философия. Ти не разбирашъ защо Христосъ е дошълъ на Земята, ти не разбирашъ защо човѣкъ се ражда, не знаешъ защо Богъ е създалъ свѣта така. Това не е произволенъ законъ. Това е законътъ на Битието. Въ свѣта всичко се преражда безъ изключение, и не само веднъжъ, но милиони пѫти се преражда Нѣкой пита: „Като се прероди единъ човѣкъ, той ще прилича ли на сѫщия човѣкъ отъ миналия животъ?” Жабата като се прероди волъ, нѣма да бѫде жаба, на волъ ще мяза. Волътъ като се прероди въ човѣкъ, на човѣкъ ще мяза. Човѣкъ, ако се прероди на волъ, нѣма да мяза на човѣкъ, но на волъ ще мяза, и обратното. Азъ сега не защитавамъ истината не си позволявамъ да я защитавамъ, азъ изнасямъ истината Една истина, която се нуждае отъ моята защита, тя е стара баба. Истината нѣма нужда отъ защита. Истината е най-силното нѣщо въ свѣта. Всѣки, който иска да прогресира, трѣбва да се развива за себе си. Човѣкъ трѣбва да разбира истината, не да я защитава. Азъ като човѣкъ другояче не мога да раста Истината за мене е едно условие, за да раста правилно. Въ туй отношение, ако се откажа отъ нея, азъ ще осакатя себе си, пъкъ ще осакатя и своитѣ ближни. Затова именно трѣбва да говоря истината За какво ще защитавамъ свѣтлината? Тя сама се защитава Тази свѣтлина е тъй необходима за моето растене, какво ми коства да кажа, че свѣтлината иде отъ слънцето? Нѣкой ще ме убѣждава, че свѣтлината иде отъ свещьта, че тази свѣтлина, която имамъ, била отъ лампитѣ. Само на менъ не може да ми каже, че тази свѣтлина е отъ лампитѣ, тя отъ лампитѣ не може да дойде. Свѣтлината идѣла отъ лампитѣ, отъ огъня, отъ свещитѣ. Излиза отъ тѣхъ нѣкаква свѣтлина но тя не иде отъ лампитѣ, свѣтлината иде само отъ едно мѣсто. Следователно тази свѣтлина има свой проводникъ; може да има хиляди и милиони отражения, то е другъ въпросъ. То е свѣтлината на отраженията, тя не е онази истинска свѣтлина. Истинската свѣтлина оживѣва човѣка. Тази свѣтлина, ако падне върху мъртъвъ човѣкъ, той ще оживѣе. Тази свѣтлина, като падне върху ума, човѣкъ започва да мисли. Като падне тази свѣтлина върху сърдцето, ти веднага чувствувашъ, че си въ Царството Божие, свѣтлината е вѫтрѣ. Споредъ свѣтлината, която хората иматъ, е и философията имъ. Западнитѣ народи мислятъ, че сѫ по-умни отъ източнитѣ. Източнитѣ народи въ нѣкои отношения сѫ по-умни отъ западнитѣ. Източнитѣ народи съгрѣшиха въ друго. Тѣ не се водиха споредъ свѣтлината, която имаха, но когато придобиха знанието въ тази вѣчната свѣтлина, въ тѣхъ се роди най-голѣмиятъ егоизъмъ, яви се факирството, йогийството, поискаха да станатъ йоги, адепти, учители. Ако идешъ на Изтокъ, ще видишъ цѣли общества отъ факири, чудесии правятъ споредъ европейцитѣ. Пъкъ то какви чудесии, нѣма никакви чудесии. Чудесиитѣ на единъ факиръ се равняватъ на какво? Ако азъ взема една гумена ластична топка и я надуя, тя стане голѣма, но като излезе въздухътъ, тя спадне; онзи, който не знае може да мисли, че е нѣкакъвъ фокусъ. Но въ факирството никакви чудесии нѣма. Просто ще напълнишъ питката съ въздухъ и тя ще се увеличи. Тия чудесии, които ги правятъ факиритѣ, това сѫ сѣнки на реалностьта. Реалностьта има три качества, които вървятъ съ нея. Реалностьта носи животъ, носи свѣтлина, реалностьта носи и свобода. Всѣко едно явление въ свѣта, отъ какъвто и да е характеръ, което не носи тия тритѣ качества, то е фиктивно, то не е реално. Нѣкой човѣкъ тѣ увещава: „Азъ следъ 10 години ще имамъ голѣмо наследство и на тебъ ще дамъ единъ милионъ”. Какъ ще познаешъ дали това ще стане? Азъ зная, че следъ 10 години той нѣма да има 10 милиона, това сѫ въображаеми нѣща. Азъ считамъ реално само туй, съ което въ даденъ моментъ разполагамъ, а не това, съ което за въ бѫдеще ще разполагамъ. Не считамъ за реални и тѣзи нѣща, съ които съмъ разполагалъ въ миналото. Това сѫ относителни нѣща. Реалностьта е нѣщо, съ което сега разполагамъ, туй, което никой не може да ми го вземе въ даденъ случай. То е тази Божествена реалность въ свѣта, съ която мога да оперирамъ. „Стани, та вземи детето и майка му...” Детето, това е реалностьта. Туй дете е човѣшкото „азъ”. Въ момента, въ който съзнавашъ, че си „азъ”, едно живо разумно сѫщество, туй дете въ тебъ се е родила. Това е новиятъ човѣкъ. Ти ако не съзнавашъ въ себе си новото, новиятъ човѣкъ не е роденъ. Не е въпросъ имашъ ли душа или не. Ти мислишъ, че душата е вънъ отъ тебъ. Всѣко нѣщо, което е вънъ отъ тебъ, то не е реално. Твоята кѫща вънъ отъ тебъ ли е? Тя не е реална, понеже е вънъ отъ тебъ. Следъ време ще се разруши. Следъ година, две, три, десеть, двадесетъ, тридесетъ, сто, двеста години самото време ще я разруши и нищо нѣма да остане отъ нея. Ще дойдатъ други, ще преустроятъ твоята кѫща; ако дойдешъ следъ 400 ÷ 500 години, нѣма да има нищо. Даже тѣлото, което имашъ, и то не е реално. Виждашъ, твоята кѫща се измѣня. Малкото дете е все около майка си, после расте, расте и ето го момъкъ, ще му израстватъ мустачки. Ако мустачкитѣ сѫ вирнати нагоре, това е добъръ признакъ, този момъкъ е здравъ. Ако мустацитѣ сѫ надолу, той е загазилъ вече. Ако е мома, коситѣ й ако сѫ дълги до петитѣ, тя е здрава, пълна съ чувства, тази мома е съ богати чувства. Щомъ започнатъ да осиромашаватъ чувствата, коситѣ почватъ да намаляватъ. Чувствата на човѣка сѫ свързани съ неговитѣ коси. Неговата интелигентность е свързана съ гладкостьта на лицето. Колкото лицето е по-гладко, толкова този човѣкъ е по-уменъ. Това помнете. Колкото лицето е по-грубо, толкова неговитѣ мисли сѫ по-груби. Колкото коситѣ му сѫ по-груби, толкова той е неодѣланъ. Богатъ е той, но и чувствата му сѫ такива. То сѫ общи работи. Дългитѣ коси показватъ богатството на чувствата, туй е правило. Чувствата при единъ отличенъ умъ могатъ много добре да се разбератъ. При това зависи, красивото лице когато е хармонично съпоставено, тогава и умътъ, и сърдцето добре сѫ работили. За примѣръ ако сѫ доставени добре, съразмѣрно бузитѣ, вѣждитѣ, устата, очитѣ, ушитѣ - всичко това показва вѫтрешната доброта на човѣка. Всѣки човѣкъ е основанъ на нѣщо разумно. Нѣма линия въ човѣшкото лице, която да е излишна. Всѣка линия, точка, размѣръ, цвѣтъ на човѣшкото лице говорятъ за качества или недѫзи, за вѫтрѣшенъ животъ. Нѣкои линии сѫ неподвижни, понеже съотвѣтнитѣ способности, съотвѣтнитѣ чувства не сѫ започнали да функциониратъ. Но щомъ почналъ да функциониратъ способноститѣ и чувствата, тия линии ставатъ подвижна. Има линии на лицето, които сѫ подвижни. Когато хората сѫ много чувствителни, близо около устата имъ има едно едва забележимо движение. Когато нѣкой е много чувствителенъ, едно мърдане има на устата. Или когато нѣкой е нервенъ, има мърдане на лицето, има свиване или разпущане на лицевитѣ мускула Азъ съмъ забелязалъ много пѫти музиканти, които учатъ музика; учатъ добре, но и тѣ, и професорътъ имъ правятъ такива гримаси, които сѫ неприятни. Има движения, съ които може да се изрази нѣщо велико, идейно, но безъ да се правятъ гримаси. Нѣкой цигуларь си чупи тѣлото, наведе се надолу, после се изправи, прави всевъзможни движения съ тѣлото и главата, прави гримаси; може да е добъръ цигуларь, не го отричамъ, но съ такова свирене не може да даде концѣртъ между ангелитѣ и светиитѣ. Тѣ ще кажатъ: „Иди най-първо да се научишъ главата какъ да си държишъ, после цигулката си какъ да държишъ и лѫка какъ да го теглишъ”. Има едно теглене на лѫка, което е специфично за добрия цигуларь. Казвамъ: Има връзка между майката и детето. Магията на цигулката седи въ лѫка, после седи въ тона. Родениятъ цигуларь знае какъ да тегли лѫкъ, прави едно особено движение на лѫка така, че цѣлата публика е въ възторгъ. Но туй движение на лѫка съотвѣтствува на неговия умъ. Ако той не знае какъ да движи лѫка, тоноветѣ не сѫ правилни. Азъ правя опити по музика, да видя какво влияние има лѫкътъ. Не искамъ да дамъ своето изкуство. Взимамъ човѣшката рѫка. Всѣки единъ човѣкъ е артистъ. Азъ взимамъ цигулката въ широкъ смисълъ. Дѣсната рѫка, това е лѫкътъ, лѣвата рѫка, това е рѫката която свири, ще даде изразъ на тона. Ако ти не знаешъ какъ да движишъ рѫцетѣ си, ще загазишъ. Много нещастия въ свѣта зависятъ отъ неправилното движение на рѫцетѣ. Много щастливи случаи зависятъ отъ махането на рѫката. Онѣзи, които сѫ изучавали науката за движението, а това сѫ индускитѣ учени и адептитѣ, иматъ такива движения, че като сѫ между свирѣпи животни, само съ едно вдигане на рѫката по известенъ начинъ, безъ да говорятъ, стѫписватъ се животнитѣ. Махането на рѫката трѣбва да образува едно особено движение, което е въ съгласие съ Природата. Щомъ махнешъ по този начинъ, ти предизвиквашъ всичкитѣ силови линии и тѣ по този начинъ ти помагатъ. И ти имашъ цѣлата разумна Природа на своя страна. Нѣкой отъ васъ ще каже: „Защо трѣбва да живѣя?” За да знаешъ, какъ да ходишъ отмѣрено. За примѣръ: вие не сте изучавали отмѣрения ходъ на краката. Едно дете като го пращате на училище, още съ тръгването, отъ първитѣ три, четири, десеть крачки може да разберете ще има ли успѣхъ този день или не. Не че това е нѣщо злокобно, но въ него вече сѫществуватъ тия движения на неговата мисъль. Детето върви несъзнателно, естествено, но вѫтрѣ въ него вече е заложено какво ще бѫде днесь положението и то се движи споредъ вѫтрешнитѣ импулси. Ако съ излизането отъ вратата почва да тича припрено, нѣма да има успѣхи. Туй дете може да го спаси само нѣкой добъръ човѣкъ, добъръ учитель, който да му обърне внимание. Ако не се яви такъвъ човѣкъ, така ще се свърши деньтъ безъ придобивки. Другъ примѣръ: когато се направи нѣкоя бомба, този, който я е направилъ, я е направилъ така, че при най-малко експлозивъ да направи известна пакость. Значи тази бомба е силна, когато се докоснешъ до нея. Учениятъ човѣкъ, умниятъ човѣкъ може да обезврѣди тази бомба, като извади отъ нея запалителнитѣ, взривнитѣ вещества. Въ всѣки единъ човѣкъ по нѣкой пѫть се складиратъ известни взривни вещества и той, безъ да знае това, се чуди, че нѣкоя бомба нѣкой день за дребно нѣщо е експлодирала. Може никой да не види, но вие съ години не можете да забравите нѣщо, което сте преживѣли. Не само отвънъ, но и вѫтрѣ ставатъ силни експлозии. Или рѣшишъ въ себе си, въ своята мисъль, да поправишъ нѣщо; години минаватъ, не можешъ да поправишъ живота си, въпреки, че мислишъ и искашъ да оправишъ нѣкой недостатъкъ. Истинската наука, Божествената наука има пѫть, по който може да се постигнатъ положителни резултати, добри условия за земята и за небето. Само тази Божествена наука може да ни изправи, че даже въ този неустойчивъ вѫтрѣшенъ животъ ние може да използуваме пѫтя на тази наука. Тукъ човѣкъ може да уреди своя животъ, ако, бѫде крайно разуменъ. Ние живѣемъ въ единъ свѣтъ, дето сѫществува най-разумното Сѫщество, но предъ лицето на Бога всѣки день какви ли глупости не вършимъ. Тѣзи глупости, които хората не виждатъ, има други сѫщества, които ги изваждатъ на явѣ и ни коригиратъ. При това въ насъ не се заражда желание да се изправимъ, но си правимъ оглушки. Това е въ реда на нѣщата. Да допуснемъ, че вие седите така. Нѣкои отъ васъ, както виждамъ, имате една поза много неестествена. Нѣкои отъ васъ ще ме разбератъ много криво. Срѣщатъ единъ старъ българинъ, който не дочува, и го питатъ: „Дѣдо, кѫде си ходилъ?” - „Купихъ си новъ калпакъ.” „Кѫде отивашъ?” - „Хубавъ, лошъ - купихъ го вече, ще го нося.” Той е съсрѣдоточенъ въ калпака, той мисли, че го питатъ за калпака. Другиятъ дори не подозира, че дѣдото си е купилъ новъ калпакъ. Онзи, който е измислилъ калпака, философия е ималъ. Защо турятъ хората калпакъ или шапка на главата? Женитѣ носѣха шамии[1] понеже разбраха че съ шамии тази работа нѣма да стане - това означава подчиненость - започнаха да носятъ шапки като мѫжетѣ. После почнаха да си стрижатъ коситѣ. Дългитѣ коси показватъ подчиненость, подчинени трѣбва да бѫдатъ. Но мѫжътъ криво разбира подчинението, и жената го разбира криво. Човѣкъ разумно трѣбва да се подчини, не глупаво да се подчинява. Ти ще се подчинишъ разумно. Единъ чувалъ отъ 100 килограма не можешъ да го вдигнешъ, да го пренесешъ, ще повикашъ нѣкой силенъ човѣкъ; ще отстѫпишъ, този човѣкъ ще го вземе на гърба си. Ти ще благодаришъ, че той е силенъ и може да го носи. Ще благодаришъ, че той въ дадения случай ти помага, че носи чувала. Може да ти каже: „Малка е силата ти.” Ще признаешъ, че е малка. Ако този юнакъ вдигне чувала, то е за негова слава. Ако той съ единъ юмрукъ тѣ прострѣ на земята, питамъ, неговата сила на мѣсто ли е? По нѣкой пѫть ние идваме до друга философия. Казваме: „На силния трѣбва да се създаде нещастие, за да не прострѣ другия на земята.” Много добре, съгласенъ съмъ. Нѣкой пѫть пожелаватъ да полежи една-две години на легло; следъ като е билъ нѣкого, битиятъ ще каже: „Господи, три години да лежи, да знае той кога е билъ юнакъ.” Ако искашъ нѣкой слабъ човѣкъ, който нѣма тази сила, да лежи на гърба си три години, нѣма никакъвъ смисълъ въ това. Слабиятъ трѣбва да стане силенъ” а силниятъ трѣбва да стане разуменъ. Слабиятъ най-първо трѣбва да стане силенъ” когато стане силенъ” той трѣбва да стане разуменъ. Щедриятъ трѣбва да стане първо богатъ” после да стане щедъръ. Богатъ като стане, въ богатството ще се прояви неговата щедрость. Онзи, който трѣбва да се научи на закона на икономията, трѣбва да стане сиромахъ. Защото сиромашията ще го научи на великата икономия, отъ малкото въ даденъ случай да може да пести така че добре да живѣе. Нѣкой казва: „Азъ не Съмъ наученъ.” Ще се научишъ. Въ богатството нѣма нужда отъ икономия, но въ сиромашията има нужда отъ икономия. Когато богатиятъ стане икономистъ, когато сиромахътъ стане щедъръ, то не е въ реда на нѣщата, но външниятъ свѣтъ е обърнатъ съ главата надолу. Сиромаситѣ хора сега на теория сѫ много щедри, тѣ даватъ. Всѣки единъ отъ васъ знае, че мнозина казватъ: „Да стана азъ богатъ, това ще направя, това ще направя”, това, онова, какво ли не правятъ. Но щомъ станете богати, вземете друго правило, обръщате другъ листъ, казвате: „Другояче трѣбва да се живѣе.” Човѣкъ, когато стане богатъ, тогава трѣбва да дойде тази идея въ него, тогава той трѣбва да дава. Ако не дава богатиятъ, ще му се случи най-голѣмото нещастие. Всичкитѣ богати хора, които страдатъ, страдатъ по единствената причина, че не даватъ. Всички сиромаси хора страдатъ по единствената причина, че не икономисватъ. Ако сиромахътъ не икономисва и ако богатиятъ не дава, и двамата еднакво ще пострадатъ. Сега, да направимъ една вѫтрѣшна връзка. Всичко въ свѣта си има свой вѫтрѣшенъ смисълъ. Казва ангелътъ: „Вземи детето си.” За Христа казваме, че Той е пратенъ отъ Бога, но Христосъ е единъ символъ, или единъ идеалъ за човѣка, за онова Божественото, което ще се роди въ всѣка душа. Душата единъ день ще бѫде майката, тя ще роди едно дете. Нѣма да остане никой бездетенъ. Онѣзи, бездетнитѣ хора сѫ осѫдени на смърть. Помнете това нѣщо. Нѣкой казва: „Азъ нѣма да се женя.” Оставете вашата женитба. Ти ще раждашъ! Нѣма да се женишъ, сватба нѣма да има, попове нѣма да тѣ вѣнчаватъ, но ще раждашъ. Бащата нѣма да го има. Безъ баща ще родишъ. Вие въ вашата мисъль ще кажете: „Кѫде е бащата?” Майката е тамъ, бащата го нѣма. На онова, което се роди, ние не търсимъ бащата, важно е онова, което се роди, каква благость ще донесе въ свѣта. Кѫде бѣше бащата на Христа? Когато Му казватъ, че майка Му и баща Му се смущавали, Тай казва; „Азъ зная кой е баща ми. Баща ми не е тукъ на Земята.” Ако мислишъ, че твоятъ баща и твоята майка сѫ тукъ на Земята, ти живѣешъ въ една лъжа. Ако баща ти и майка ти ги нѣма, ти си въ Пѫтя на Истината. Баща ти и майка ти не могатъ да живѣятъ на едно мѣсто, да вдигатъ скандалъ. Но пакъ ме разбирайте добре, да не влѣзе въ ума ви една крива идея. Подъ думитѣ „майка” и „баща” всѣкога се разбира една вѫтрѣшна цѣлокупность. Бащата и майката сѫ на едно мѣсто и двамата. Ангелъ Господенъ явява се на сънь на Йосифа и му казва: „Вземи детето и майка му и иди въ Египетъ.” Когато ти слушашъ вѫтрешния гласъ, то гласътъ на твоя Баща е, Който говори. Майката е тукъ. Всичкитѣ хора наоколо представляватъ твоята Майка. Това, което изпитвашъ въ себе си, то е онзи невидимъ Баща, Който говори, и когато хората слушатъ Неговия гласъ, Той ги благославя. Когато не Го слушатъ, тогава имъ дава най-голѣмитѣ страдания. Въ Него нѣма лицеприятие. Най-малката погрѣшка, която може да направишъ, веднага дойде този гласъ отвѫтрѣ и може да ти каже: „Ти си направилъ това, но нѣма нищо, така трѣбва да бѫде!”. Не, не. Има единъ животъ, който трѣбва да бѫде идеаленъ, върху който се обуславя нашето бѫдеще. Направишъ ли погрѣшка, веднага ще я изправишъ. Ако пъкъ ти си щастливъ, направи така, че и другитѣ да сѫ щастливи. Този животъ, който го имаме, ще го изгубимъ. Нѣма да се минатъ 30, 40, 50 години, всичко ще изгубимъ. Питамъ тогава, каква е реалностьта на сегашния вашъ животъ? Опитностьта, която ще имате. Всички възвишени сѫщества сѫ преживѣли това. Нѣкои отъ васъ може да иматъ тази опитность. Тази опитность - да направите другитѣ щастливи, да ги зарадвате съ нѣщо - да бѫде едно рѫководно правило за васъ. Ние нѣкой пѫть се самозаблуждаваме отъ временнитѣ нещастия, които ни сполетяватъ, отъ временнитѣ страдания, които идватъ, но всичко ще дойде и отмине, живѣемъ въ единъ свѣтъ преходенъ. Не сме само ние въ свѣта, не е само нашето благо важно въ свѣта, но благото на толкозъ. Милиарди сѫщества, които може да взематъ участие въ нашия животъ, както и ние въ тѣхния. Следъ като съмъ щастливъ, азъ трѣбва да работя за щастието на всички други сѫщества около мене. Казва се: „Вземи детето и майка му и иди въ Египетъ, и бѫди тамъ, докато ти река.” Вземи детето на твоята душа, твоето „азъ”, туй, което е съзнанието, че си човѣкъ, туй, което за въ бѫдеще ще живѣе, туй, което трѣбва да расте и да се развива въ насъ - то е новиятъ човѣкъ. Ние го наричаме свещена идея, свещена мисъль, свещено чувство, свещена постѫпка; туй е човѣкътъ въ миниатюръ, който за въ бѫдеще ще се развие. Всичкото бѫдеще е за него. Туй е може би най-малкото детенце не знае още какъ да говори, но бѫдещето е за него, не е за тебъ, стария. Ти, ако си старъ човѣкъ, ти си Йосифъ. Ти, който вземашъ сега детето на физическия свѣтъ, ти си Йосифъ, който вземашъ грижата. Ще хванешъ магарето, ще качишъ детето и ще идешъ въ Египетъ. Но туй дете за въ бѫдеще ще обърне вниманието на свѣта, не неговата майка, не Йосифъ, но самото дете. Словото, силата, която излиза отъ него, то ще обърне свѣта. Именно въ това дете е силата, която ще повдигне твоята душа. Отъ него каквото дойде, всѣка душа ще се въздигне, защото всѣка душа се повдига отъ „аза”, който „азъ” расте и се развива. Душата сама по себе си не може да се въздигне, ако не рода. Казвате: „Душата е само майка.” Ти си майка; ако нѣмашъ деца, тогава защо се наричашъ майка? Щомъ искашъ да бѫдешъ майка, роди него, което да го отхранишъ, че като идешъ въ другия свѣтъ да занесешъ едно дете. Всѣки единъ отъ васъ като иде въ небето, ако носи дете, ще го приематъ, ако не, ще го върнатъ назадъ, нѣма да го приематъ. Тогава, ще кажете, всички жени, които сѫ родили деца, ще се спасятъ, а всички мѫже и ония жени, които сѫ бездетни, какво ще правятъ? То е криво разбиране на въпроса. Въ раждането на едно дете, или въ раждането на „азъ” въ нашата душа взиматъ еднакво участие и сърдцето, и умътъ; туй „азъ” го наричамъ Божественото съзнание, туй, което опредѣля нашето битие като човѣкъ; въ раждането му взиматъ участие нашиятъ умъ и нашето сърдце. Тѣ сѫ слугитѣ, които служатъ на това дете. Тогава какво ще стане, ако умътъ потупва детето и ако сърдцето потупва детето? И ако майката го остави да ходи навсѣкѫде - по театри, концѣрти, забавления, по любовни работи? Ние хората отъ любовни работи умираме Твоятъ възлюбенъ отвънъ нѣма да тѣ спаси, ти ходишъ да гонишъ Михаля. Това, което тѣ спасява, е твоятъ Господъ вѫтрѣ, туй, което е родено въ твоята душа. Че възлюбената е нѣкаква жена или възлюбениятъ нѣкакъвъ мѫжъ, това сѫ заблуждения. Ще се женишъ за една жена, за втора, трета, четвърта и най-после ти отивашъ, свършвашъ съ тѣхъ заедно. Питаха Христа: „На кого отъ тѣзи седмината братя ще бѫде жената?” - „Не разбирате. Въ възкресението нито се женятъ, нито за мѫжъ отиватъ”. Идеята е детето, което трѣбва да се роди. Душата ми ще бѫде майката, а отвънъ - това сѫ временни отношения, не се лъжете. Ако вѫтрѣ нѣма бракъ, външниятъ е лъжливъ. Ако вѫтрѣ нѣма дете, и външнитѣ деца сѫ лъжлива Ти вѫтрѣ нѣмашъ нищо родено, отвънъ имашъ. То сѫ кукли. Колко момиченца иматъ по 4 ÷ 5 кукли, значи че петь деца иматъ. Кога сѫ ги родили? Че тия кукли иматъ бащи - ония, които сѫ ги направили. Колкото е реална куклата на малкото дете, толкова е реално и детето на една майка, която го родила. Отношението е сѫщото. Ако въ твоето съзнание е родено детето, усѣщашъ, че има нѣщо въ тебъ, което живѣе, и ти се радвашъ на живота, не се обезсърдчавашъ, има нѣщо, за което ти живѣешъ, чувствувашъ една неопредѣлена радость въ себе сѫ. Всичкитѣ жертви, всичкитѣ страдания сѫ на мѣсто, чувствувашъ, че има защо да страдашъ. Сега си бездетенъ - нѣма защо да страдашъ, да живѣешъ. Сега, азъ оставямъ външното. Вашитѣ възгледи сѫ неправилни, искамъ да дамъ насока на вашитѣ възгледи. Ако искате да знаете смисъла на вѫтрешния животъ, силата се крие тамъ - въ детето. Всѣки единъ човѣкъ трѣбва да щади, да почита това дете. Като видишъ, че единъ човѣкъ има това дете, почитай! Защото ще направишъ крайно престѫпление, ако не зачиташъ това, което е родено въ името Божие въ душата, защото ако не вземешъ участие въ тази работа, ако не я зачиташъ, ти ще понесешъ най-голѣми последствия. Ако само се опиташъ да наврѣдишъ на него, ти ще изчезнешъ отъ лицето на земята. Ако се опиташъ да наврѣдишъ на детето, както Ирода, ще изчезнешъ. Туй дете ще остане! Бѫдещето е на него. Писанието казва: „Ако не се родите изново отъ вода и духъ.” Казвамъ: Ако въ васъ туй новото,” Божественото не се роди въ вашата душа, ако вие не се почувствувате въ положението на една майка, че да имате нѣщо, за което да живѣете, то нѣма да бѫде една проста мисъль, едно просто чувство, една проста постѫпка, то ще бѫде нѣщо реално. Тогава вашето лице ще се освежи, ще имате мощь. Даже, въ природата, онази страхливата кокошка, която и отъ сѣнката бѣга, когато има дѣчица, тя се опери на нѣкой волъ, като подскочи, клъвне го по носа и волътъ се отбие, Върне се назадъ. Казва: „Деца има тази кокошка. Ако не щадя децата, лошо ще пати главата ми.” Казвамъ: Уменъ е този волъ, връща се назадъ. Всички хора, които сѫ пострадали въ свѣта като мѫченицитѣ, тѣ имаха деца. Когато Христосъ бѣше на кръста, имаше дете въ себе сѫ. Нѣкои, като не разбиратъ смисъла на живота, искатъ да се женятъ. Сегашниятъ бракъ се е обезсмислилъ, сегашната любовь се е обезсмислила по единствената причина, че хората сѫ забравили дълбокия смисълъ, защо сѫ дошли въ свѣта. Другитѣ нѣща сѫ преходни. Ако двама души сѣднатъ и ядатъ заедно, смисълътъ не е въ яденето. Двама души може да пиятъ отъ чучура вода, смисълътъ не е тамъ. Може да четатъ една книга, и тамъ не е смисълътъ. Въ какво седи великото добро? Ти ще познаешъ твоята възлюбена само въ време на изпитания, когато нѣкѫде слѣзешъ въ нѣкой кладенецъ, че нѣма кой да дойде да ти помогне, тя трѣбва да тѣ извади. Въ дадения случай онзи човѣкъ, който може да ти съдействува да израсне твоето дете въ тебъ, той е твой ближенъ. Детето е мѣрка за любовьта отвънъ. Една майка, която не е родила дете, тя нѣма любовь. Въ този смисълъ всѣки трѣбва да бѫде една майка. Азъ ще ви приведа Писанието; казва се: „Авраамъ роди Исака” Едно време и мѫжетѣ, и женитѣ раждаха. Въ отрицателния периодъ женитѣ раждатъ. Пакъ ще се смѣнятъ. Ту женитѣ, ту мѫжетѣ раждатъ. Сега мѫжетѣ не се женятъ, само женитѣ се женятъ, затова и тѣ раждатъ. Ще дойде време, когато женитѣ ще се подмладятъ, мѫжетѣ ще се женятъ, тогава мѫжетѣ ще раждатъ. По на 10 ÷ 20 години сѫ всички мѫже на земята, тѣ не се женятъ, деца сѫ още. Сега женитѣ сѫ възрастни, тѣ се женятъ, а пъкъ мѫжетѣ минаватъ само за сватове. Вземете това въ чистия смисълъ. Нѣма никакви мѫже въ свѣта, все жени има. Следъ време ще има само мѫже, никакви жени нѣма да има. Женитѣ ще бѫдатъ момичета по на 10 ÷ 12 години. Въ този периодъ женитѣ раждатъ, ще дойде време у мѫжетѣ ще се роди туй съзнание. Или казано на другъ езикъ: когато женитѣ и мѫжетѣ, когато женскиятъ и мѫжкиятъ принципъ се съединятъ въ едно тѣло, както сѫ били първоначално, само тогава може да се роди дете. Детето е противоположниятъ принципъ на бащата и майката. То е отражение на онова, което се крие въ душата на майката и бащата. Детето отразява и двамата до известна степень Детето винаги трѣбва да остане дете. Вие казвате: „Детето става мѫжъ, или туй малкото дете става мома за женене” - то не е дете вече, изгубва се свещеното. Въ вѣчния животъ онова красивото дете, то е идеалъ, то е неопорочено. Туй дете презъ цѣлата вѣчность трѣбва да остане неопорочено. Детето трѣбва да бѫде идеалъ. Този идеалъ е непостижимъ. Всѣко нѣщо, което може да се постигне, то ще бѫде майка, то ще бѫде баща. Непостижимото е детето. Сега, дали го разбирате това или не, азъ не искамъ да го разбирате. Азъ искамъ да го видите, че като го видите, да ви трепне вѫтрѣ. Майката като види детето, трепне. Това дете го наричатъ великъ идеалъ. Това е смисълътъ. Единственото нѣщо, за което бащата и майката да работятъ, това е детето въ свѣта. Когато Писанието казва, че ние сме чада на Бога, не казва, че сме бащи и майки, но казва: Вие сте синове и дъщери - деца; не казва: вие сте слуги и господари - вие сте царе на Бога живаго. Но всички тия царе иматъ смисълъ, само ако се родите изново. Христосъ казва: Царството Божие е за децата за чистосърдечнитѣ. Казвамъ: Нашиятъ животъ за въ бѫдеще ще се осмисли, когато имаме туй Божественото, което трѣбва да се роди. Роди ли се то, цѣлиятъ животъ ще се осмисли; понеже цѣлиятъ свѣтъ е разуменъ и въ цѣлото битие навсѣкѫде има стремежъ да се запазятъ децата. Тъй се обяснява магическата сила на думата „дете”. Като извика детето, бащата и майката тичатъ веднага, да му услужатъ. Даже външни хора като чуятъ гласа на детето, веднага тичатъ. Има нѣща магически. Като заплаче нѣкое дете, у всички, се събужда милость къмъ него. Нѣкой старъ човѣкъ като заплаче, никой не му обръща внимание. Ако ние плачемъ съ плача на детето, ще ни слушатъ; ако ние плачемъ съ плача на старитѣ хора, „ни гласъ, ни слушание.” Смѣшно е да видишъ, че плаче нѣкоя жена, смѣшно е да видишъ да плаче нѣкой мѫжъ, но когато детето заплаче, всички слушатъ. Когато Христосъ плака, той бѣше дете и каза: „Колко пѫти искахъ да ви събера, да ви покажа смисъла на живота, да дойдете при мене, да разберете туй, което искамъ да кажа, но вие не рачихте.” Има хора, които сега плачатъ за Христа. Азъ наричамъ съвременнитѣ хора актьори, плачатъ на сцената. Туй дете презъ цѣлата вѣчность трѣбва да остане неопорочено. Детето трѣбва да бѫде идеалъ. Този идеалъ е непостижимъ. Всѣко нѣщо, което може да се постигне, то ще бѫде майка, то ще бѫде баща. Непостижимото е детето. Сега, дали го разбирате това или не, азъ не искамъ да го разбирате. Азъ искамъ да го видите, че като го видите, да ви трепне вѫтрѣ. Майката като види детето, трепне. Това дете го наричатъ великъ идеалъ. Това е смисълътъ. Единственото нѣщо, за което бащата и майката работятъ, това е детето въ свѣта. Когато Писанието казва, че ние сме чада на Бога, не казва, че сме майки и бащи, но казва: Вие сте синове и дъщери - деца; не казва: вие сте слуги и господари - вие сте царе на Бога Живаго. Но всички тия царе иматъ смисълъ, само ако се родите изново. Христосъ казва: Царството Божие е за децата - за чистосърдечнитѣ. Казвамъ: Нашиятъ животъ за въ бѫдеще ще се осмисли, когато имаме туй Божественото, което трѣбва да се роди. Роди ли се то, цѣлиятъ животъ ще се осмисли; понеже цѣлиятъ свѣтъ е разуменъ и въ цѣлото битие навсѣкѫде има стремежъ да се запазятъ децата. Тъй се обяснява магическата сила на думата „дете”. Като извика детето, бащата и майката тичатъ веднага, да му услужатъ. Даже външни хора като чуятъ гласа на детето, веднага тичатъ. Има нѣща магически. Като заплаче нѣкое дете, у всички се събужда милость къмъ него. Нѣкой старъ човѣкъ като заплаче, никой не му обръща внимание. Ако ние плачемъ съ плача на детето, ще ни слушатъ; ако ние плачемъ съ плача на старитѣ хора, „ни гласъ, ни слушаше”. Смѣшно е да видишъ, че плаче нѣкоя жена, смѣшно е да видишъ да плаче нѣкой мѫжъ, но когато детето заплаче, всички слушатъ. Когато Христосъ плака, той бѣше дете и каза: „Колко пѫти искахъ да ви събера, да ви покажа смисъла на живота, да дойдете при мене, да разберете туй, което искамъ да кажа, но вие не рачихте”. Има хора, които сега плачатъ за Христа. Азъ наричамъ съвременнитѣ хора актьори, плачатъ на сцената. Тукъ въ България преди двадесетъ години се случи единъ анекдотъ. Хващатъ нѣкого за едно престѫпление, завеждатъ дѣло, ще го сѫдятъ. Той ималъ адвокатъ, който го защитава предъ сѫда, казва: „Господа сѫдии, моятъ довѣреникъ нѣмалъ никаква умисълъ да направи престѫпление, той взелъ само хиляда лева, а тамъ имало още 50 хиляди, той взелъ малкото, другитѣ пари оставилъ, нѣмалъ никаква умисълъ”. По едно време виждатъ подсѫдимия да плаче, помислили, че той се разкайва, че съжалява. Пита го сѫдията: „Защо плачешъ?” Казва: „Изгоря ми душата, съжалявамъ, че не можахъ да видя 50-тѣ хиляди”. Адвокатътъ искалъ да го оправдае, а той казва, че му изгорела душата, какъ да не види тия 50 хиляди лева! Ние въ свѣта плачемъ не отъ съзнание. Всѣки плаче, но защо? Азъ съмъ изследвалъ плача, колко души сѫ идвали при мене, плачатъ. Нѣкой плаче, че братъ му взелъ нивата и че никакъ не живѣели добре. Жената плаче, че мѫжътъ не се обхожда добре съ нея. Мѫжътъ плаче, че жената не се обхожда добре. Плаче слугата, че господарьтъ билъ гордъ; плаче господарьтъ, че слугата билъ лошъ. Всички плачатъ, все нѣщо сѫ изгубили. По нѣкой пѫть, понеже имамъ друго схващане, поусмихна се малко, а тѣ казватъ: „Види се, ти не си страдалъ, какви страдания имамъ, пъкъ ти се смѣешъ.” Казвамъ: Какво правите? Заявление, ще даватъ нѣкого подъ сѫдъ, изигралъ ги единъ мошеникъ. Обѣщалъ да донесе брашно два чувала. Единиятъ му далъ 50 лева, другиятъ му далъ 150 лева, нищо не донесълъ. Този младъ момъкъ искалъ да се жена Отива при проповѣдника и казва: „Ще ти дамъ брашно.” Отива при адвоката, и на него обѣщава да донесе брашно, и взима 150 лева, че отива и се оженва Азъ ги гледамъ, поусмихвамъ се. „Защо се смѣешъ? Тебе не сѫ тѣ изиграли, та затова ти е смѣшно.” Казвамъ: Азъ се чудя на вашия умъ. Честно трѣбва да постѫпи човѣкъ. Колко ви дължи? „40 лева”. Давамъ му 40 лева. Азъ решавамъ въпроса казвамъ: Заповѣдайте 40 лева Ако ви плати този момъкъ, ще ми ги върнете. Този момъкъ се е женилъ, трѣбватъ му пари за жената, за неговата възлюбена. Съ много малко, все пакъ се е оженилъ. Доволни ли сте? Ако би върне паритѣ, ако искате, може да ми ги върнете, ако не, считайте този въпросъ за уреденъ. Пъкъ сега ще го давате подъ сѫдъ, ще се кълнете. Казвамъ на адвоката: На тебъ колко дължи? „Не, не, моля, не искамъ. И азъ ще постѫпя като тебъ, не искамъ. И азъ ликвидирамъ по сѫщия начинъ.” Защо ще се хули името Божие? Защото, ако търсимъ натънко, нѣма нѣкой да не е закачилъ нѣкого. Може даже като сме най-праведни, нѣкой пѫть по закона на съзнанието хиляди погрѣшки да сме направили. Та казвамъ: Онова, което осмисля живота ни, то е онзи вѫтрѣшенъ Божественъ животъ. Човѣкъ ще стане силенъ като придобие това съзнание. Само тогава може да се предаде тази наука. Има една наука, която може да се предава само на хора, които иматъ деца. Ако вие нѣмате деца, по никой начинъ онази Истина не мога да ви кажа. И да ви я кажа, ще бѫде неразбрана за васъ. Вие ще кажете: „Какъ така?” По сѫщия законъ: Единъ цигуларь може да е най-голѣмиятъ виртуозъ въ свѣта, гениаленъ човѣкъ може да е, но нѣма цигулка, нѣма лѫкъ, съ какво ще свири? Това е мощното, то е инструментътъ. Този цигуларь когато има цигулка, тогава всички ще разбератъ, че той е първиятъ цигуларь, като тегли лѫка, изкарва такива тонове, че на всички хора се отваря сърдцето. Такова нѣщо е човѣкътъ. Съ твоята цигулка - съ твоето дете, като теглишъ лѫка, въ цѣлата природа, дето идешъ, и камънитѣ ще оживѣятъ, и ще проговорятъ. Христосъ казва: „Ако тѣ млъкнатъ, камънитѣ ще проговорятъ.” Казвамъ: Когато децата въ свѣта дойдатъ, камънитѣ ще проговорятъ, дърветата ще проговорятъ, вѣтърътъ ще проговори, свѣтлината ще проговори, всички ще проговорятъ. Като проговорятъ, ще дойде спасението на свѣта. Това е нѣщо реално, не е нѣщо отвлѣчено. Питатъ ме: Ти жененъ ли си? Казвамъ: Сега азъ искамъ да се оженя, досега съмъ се женилъ, разженвалъ, женилъ, разженвалъ. По нѣкой пѫть жененето е като яденето, съжалявамъ, че съмъ го ялъ. Колко пѫти съмъ ялъ ядене и съмъ съжалявалъ, че съмъ го ялъ. Азъ сравнявамъ жененето съ яденето. Женитбата е единъ обедъ, неестественъ обедъ, следъ който се съжалява, че си ялъ, че си се оженилъ. Ако женитбата считашъ за тайнство, ако е тайнство, нека децата бѫдатъ Божествени. Нѣма никакво тайнство въ такъвъ единъ бракъ въ свѣта на безлюбието. Ако е тайнство, нека деца да се раждатъ, но сега нѣма нито единъ бракъ както трѣбва. Ама той се влюбилъ въ една жена. Туй е едно криви разбиране. Въ ума на жената има една крива идея, тя казва: „Ти ще носишъ, азъ ще ямъ.” Добре, трѣбва да яде, но не е смисълътъ въ яденето. Тукъ е и въпросъ за детето, което трѣбва да се отхрани. Ако дойде детето, ще има преизобилно, ако нѣма дете, сиромашията ще е до немай кѫде. Казвамъ: Детето - това трѣбва да бѫде идея, вложена въ васъ, ако искате да разберете смисъла. Това е то Божественото въ свѣта Тогава ще дойдатъ страданията Но онзи, който има дете, той не умира вече. На такъвъ е Царството Божие. „Вземи детето и иди въ Египетъ”. Значи човѣкъ ще влѣзе въ Египетъ. Това е земята, това е материалниятъ свѣтъ съ всички възпитателни срѣдства. Ще минешъ една дисциплина, на всѣко едно страдание ще се поусмихнешъ. Сегашнитѣ ваши престѫпления може да бѫдатъ добродетели за въ бѫдеще. Сегашнитѣ ваши престѫпления ще бѫдатъ ваши бѫдещи добродетели, когато се роди това дете. Всички лоши нѣща ще се превърнатъ на скѫпоцѣнни камъни, ще разберете смисъла имъ. Тогава онази идея ще бѫде въ васъ, и ще кажете: „Слѣпъ бѣхъ едно време, а сега вече разбирамъ.” Тогава ще имаме една наука, мощна наука въ свѣта, и човѣчеството, което ще дойде, трѣбва да проучва тази велика наука. Децата ще дойдатъ, тѣ ще бѫдатъ съединителното звено. Само децата ще повдигнатъ жената, и само жената и децата ще повдигнатъ мѫжа. 15 беседа, държана отъ Учителя на 10 януари 1932 г., недѣля, 10 ч. съ, София, Изгрѣвъ. [1] шамия (аръ.-туръ.) - тънка женска кърпа за глава
  2. http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/178-%7B?%7D/ ЖАЛЪ МИ Е ЗА НАРОДА* *)Матея 15:32 Когато нѣкой човѣкъ иска да говори или да спори, той все търси нѣкакъвъ поводъ. Сега, и азъ търся , нѣкакъвъ поводъ, да говоря върху извѣстенъ въпросъ. Като поводъ за говорене взимамъ темата: „ „Жалъ ми е за народа.“ И дѣйствително, жалъ ми е за народа Учительтъ може да каже, че му е жалъ за наро­да ; свещеникътъ може да каже, че му е жалъ за народа ; сѫдията може да каже, че му е жалъ за народа. Обаче, отъ съжаление до съжаление има разлика. И Христосъ каза, че му е жалъ за народа, но Той доказа, опрѣдѣли, защо съжалява този народъ и се зае да му по­могне. Не е достатъчно да съжалявашъ нѣкого на думи само, но това съжаление трѣбва да се изрази и въ дѣла. Исусъ призва ученицитѣ си и рече: „Жалъ ми е за народа“ защото три деня вече седятъ при мене и нѣматъ какво да ядатъ; а да ги разпусна глад­ни, не ща, да не би да прѣмалѣятъ по пѫтя“. За тази цѣль Христосъ се зае да даде едно угощение на народа. „Жалъ ми е за народа“. Думата жалъ, жалость изразява нѣкаква идея. Човѣкъ все трѣбва да жали нѣкого. Нѣкога той жали себе си, нѣкога — другитѣ. Естествено е човѣкъ да жали, да съжалява нѣкого. Да съжалявашъ, това значи да се лѣкувашъ.Прѣстане ли човѣкъ да жали, той се намира въ неестествено по­ложение. Сухитѣ дървета никого не жалятъ. Умрѣлитѣ хора никого не жалятъ. Изпадналитѣ търговци никого не жалятъ. Болнитѣ хора никого не жалятъ: Тия хора се намиратъ въ анормално състояние и казватъ : насъ нищо не ни интересува. Който казва, че отъ нищо не се интересува, той не говори истината. Защо? — Защото, като стане въ­просъ за ядене и пиене, той се интересува; като стане въпросъ за печелене на пари, той пакъ се интересува. Възможно е нѣкои ра­боти да не го интересуватъ, но има причини за това. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ не се ин­тересува отъ истината; другъ не се интересу­ва отъ правдата; трети не се интересува отъ знанието. Защо ? — Има причини, които заставятъ човѣка отъ едно нѣщо да се интере­сува, а отъ друго да не се интересува. За да се интересува човѣкъ отъ нѣщо, той трѣбва да си отговори на всички въпро­си, които възникват въ ума му. За тази цѣлъ той трѣбва да работи. Учительтъ прѣподава извѣстенъ прѣдметъ на ученицитѣ си, но дойде ли до нѣкои практиче­ски задачи по този прѣдметъ, тѣ непрѣменно трѣбва да се рѣшатъ. Доколкото ученицитѣ се интересуватъ отъ тия задачи, дотолкова тѣ ще ги рѣшатъ правилно. Ако не се инте­ресуватъ отъ тѣхъ и оставатъ на този, или на онзи да ги рѣши, тѣ ще ходятъ и ще се връщатъ отъ училище, но ще останатъ недоучени, невѣжи. За такива хора турцитѣ казватъ: „Теле дошълъ, волъ си отишълъ". Тази поговорка не е за българитѣ. Смисьлътъ, който ориенталецътъ влага въ едно изрече­ние, е различенъ отъ този, който европеецътъ може да разбере. Защо? — Защото европейскитѣ езици сѫ аналитични, а източнитѣ — образни. Подъ думата „животно" турчинътъ разбира сѫщество, което не мисли за високи работи. Отъ сутринь до вечерь волътъ, напримѣръ, мисли само за ядене. Щомъ се наяде, той казва: нищо повече не ме интере­сува. Смисьлътъ на живота е въ яденето. И наистина, волътъ не се интересува нито отъ наука, нито отъ музика, нито отъ изкуство, Ако има нѣщо благородно въ животнитѣ, то се дължи на останки оть минала култура, прѣзъ която тѣ нѣкога сѫ живѣли. Обаче, въ този животъ животнитѣ нищо не сѫ придобили. Мнозина мислятъ, че съ дреси­рането на животнитѣ се придобива нѣщо. Не, дресировката е амалгама, която е поста­вена върху обикновеното стъкло, да го прѣвърне на огледало. Дресировката не е реал- ность. Реални нѣща сѫ тия, които се отнасятъ до самия характеръ; реални нѣща сѫ тия, които сѫ качества, атрибути на живота. „Жалъ ми е за народа“. Казвате: какво се разбира подъ думата „народъ“? Ако подъ думата „народъ“ разбирате сборъ отъ хора, отъ пѣсъчинки или отъ сѣменца, това не е народъ. Подъ думата „народъ“ се разбира сборъ отъ копнеещи души, съ пробудено съ­знание, отъ които зависи бѫдещето на човѣ- чеството. Тѣзи души сѫ носители на новото. За този народъ, именно, говори Христосъ. На този . народъ трѣбва да се даде това, което майката дава на дѣтето си. Защо майката дава толкова много на дѣтето си.? Защото тя вижда, че въ това дѣте има дарби и способности, на които трѣбва да се дадатъ условия да се развиватъ. На сѫщото основание и съврѣменнитѣ хора трѣбва да пазятъ народа, този сборъ отъ разумни души, защото въ тѣхъ е вложено красивото, вели­кото. И тъй, трѣбва да свържете мисъльта за народа съ красивото, съ великото въ живота. Кои нѣща могатъ да се свързватъ? Обикно­вено хората свързватъ началото на нѣщата съ тѣхния край. Животъ, въ който не могатъ да се свържатъ двата края, той се намира въ безизходень пѫть. Въ такъвъ жи­вотъ, нѣма ннкакъвъ прогресъ никакво развитие. Всѣки човѣкъ, който има начало на живота си, а нѣма край, той нищо не може да постигне. Който пъкъ има край на живо­та си, а нѣма начало, и той нищо не по­стига. На това основание човѣкъ трѣбва си изработи нова философия за живата. Запримѣръ, да вземемъ идеята за младия и за стария човѣкъ. Какво разбиратъ съврѣменнитѣ хора подъ думитѣ младъ и старъ чо­вѣкъ? Тѣ опрѣдѣлятъ младия и стария човѣкъ, споредъ броя на годинитѣ. Можете ли споредъ съврѣменнитѣ научни теории да опрѣдѣлите отдѣ започва началото на младостьта и старостьта и дѣ свършвать? Казвамъ: краятъ на младостьта е начало на старостьта, а краятъ на старостьта начало на мдадостьта. Слѣдователно, човѣкъ е младъ само до зенита на слънцето, до обѣдъ. Започне ли слънцето да слиза надолу, къмъ пладне, той започва да става старъ. Всѣко друго опрѣдѣление за младия и за стария чо­вѣкъ е механическо и не е съгласно съ законитѣ на природата. Всѣка наука, всѣка култура, която не върви паралелно съ законитѣ на разумната природа, тя е осѫдена на изчезване, на смърть. Сѫщото се отнася и до живота на човѣка: младиятъ, който не може разумно да използува свояте младостъ, той преждеврѣменно остарява; стариять, който не може разумно да използува старостьта си, той преждеврѣменно умира. Да остарѣешъ преждеврѣменно, това подразбира да изгубишъ най-красивото въ живота си; да умрешъ преждеврѣменно, това подразбира да изгубишъ най цѣнното — живота. Питамѣ: каква е задачата на младия човѣкъ? — Да живѣе споредть законитѣ на младостьта. Каква е задачата на стария? — Да се подмлади. Въ това седи смисъла на живота. Ако човѣкъ мисли, че като се роди веднъжъ трѣбва да расте, да бѫде младъ извѣстно врѣме и слѣдъ това да остарѣе и да умре, той не разбира смисъла на живота. То е все едно да се качишъ на върха на една планина, да поседишъ известно врѣме тамъ и слѣдъ това да слѣзешъ. Въ материалния свѣть е така, човѣкъ .трѣбва да се качина върха на една планина и слѣдъ това да слѣзе, но въ духовния свѣтъ законитѣ сѫ други. Тамъ нѣма смисълъ човѣкъ да се качва на планината и послѣ да слиза. Понеже законитѣ въ духовния свѣтъ се различаватъ отъ тия на физическия, затова хората казватъ: защо животътъ не върви гладко? Най-новитѣ научни теории твърдятъ, че веществото, съ което е изпълнено пространството, нѣма еднаква гѫстота навсѣкѫдѣ, вслѣдствие на кое­то не е еднакво разпрѣдѣлено. Слѣдователно, дѣто веществото е по-рѣдко, тамъ съпроти­влението е по-малко; дѣто веществото е по- гѫсто, съпротивлението е по-голѣмо. Сѫщи- ятъ законъ се отнася и за свѣтлината. Това може да се докаже съ редъ математически формули. Всѣко нѣщо трѣбва да се докаже. Не е достатъчно само да се твърди, че нѣщо е морално, или че е религиозно. Така и бабитѣ знаятъ. Лесно е да се каже, напримѣръ, че това е морално, или че не е морално. То трѣбва да се докаже! Въ сѫщность, какво нѣщо е моралъть? Сега ще приведа единъ примѣръ за морала на съврѣменнитѣ хора. Когато Го- сподъ създалъ свѣта, направилъ и пеперудата. Единъ день тя пожелала да слѣзе на земята, за която цѣль Богъ я изпратилъ съ нѣкакве ми­сия. Като слѣзла на земята, тя хвърчала нагорѣ-надолу, извършвала дадената й задача, но по едно врѣме трѣбвало да мине покрай паяжината на единъ голѣмъ паякъ. Като я видѣлъ тъй красива, той се захласналъ въ нея и казалъ: моля те, кацни на една отъ моитѣ жички. Ако кацнешъ, ще ми направишъ най-голѣмото добро, което нѣкое сѫщество досега е могло да ми направи. — Не мога имамъ важна работа. — Моля те, кацни, голѣмо добро ще ми направишъ. Най-послѣ тя се съгласила да направи едно добро на паяка и кацнала на па­яжината му. Кацнала и тамъ останала, не могла повече да излѣзе. Паякътъ започналъ да се оглежда налѣво-надѣсно, да не види нѣкой, какво ще прави. Въ това врѣме ангелъ Израилъ миналъ покрай пеперудата и чулъ, че тя викала за помощь. Този ангелъ билъ изпратенъ на земята съ специална мисия, да направи нѣкакви научни изслѣдвания, за коя­то цѣль носилъ въ рѫката си една книга. Споредъ закона на ангелитѣ, той трѣбвало да държи книгата съ двѣтѣ си рѫцѣ, да не я изпусне. Като чулъ зова на пеперудата за помощь, той се замислилъ, по какъвъ начинъ да й помогне. Ако рече да я хване съ рѫката си и да я освободи отъ паяжината, той трѣбва да държи книгата само съ едната си рѫка. Да направи така, той ще изгуби нѣщо велико, което ще костува цѣлия му животъ. Ако не й помогне, пакъ лошо. Спрѣлъ се ангелътъ на пѫтя и започналъ да мисли, какъ дa спаси пеперудата. Най-послѣ намѣрилъ единъ начинъ: обърналъ се къмъ паяка и го запиталъ, какво говори съ пеперудата. Пая­кътъ отговорилъ: искахъ малко да се поше­гувамъ, да се поразговоря съ пеперудата, но тя се уплаши и започна да вика за по­мощь. Паякътъ излъгалъ. Тогава ангелътъ му казалъ: двѣтѣ жички, на които сѫ стѫпили крачката на пеперудата, показватъ мѣрката, отъ която зависи успѣха на твоя животъ. Ако откѫснешъ тѣзи двѣ жички оть паяжината си, ти ще намѣришъ мѣрката нa твоя животъ и щастието ще те слѣдва навсѣкѫдѣ. Изпълнишъ ли това, то е единстве­ното нѣщо, което може да те направи щастливъ. Паякътъ откѫсналъ двѣтѣ жички, на които пеперудата стѫпила, и тя хвръкнала. И досега паякътъ показва тази мѣрка и съ­жалява, че го излъгали. Той казва: да не бѣхъ послушалъ ангела щѣхъ повече да спе­челя, поне щѣхъ да изямъ пеперудата. Той и до днесь мѣри съ тази мѣрка, но все не може да разрѣши живота. Казвамъ: човѣкъ трѣбва да намѣри една мѣрка въ живота си, която, като при­ложи, да бѫде щастливъ. Днес, всички хора търсятъ тази мѣрка. Намѣрятъ една мѣрка, приложатъ я, укаже се, че не е тази, която търсятъ. Намѣрятъ друга мѣрка, и тя не под­хожда. Тѣ все мѣрятъ живота си, като паяка, но и до днесъ не сѫ го разрѣшили. Още не сѫ намѣрили истинската мѣрка. Паякътъ съжа­лява, че не изялъ пеперудата, но ако бѣше я изялъ, досега нито единъ паякъ нѣмаше да остане живъ. Какво по-голѣмо нещастие отъ това за рода на паяка? Той трѣбва да бла­годари, че се намѣри ангелъ Израилъ да го посъвѣтва, какво да прави, та всички паяци да останатъ живи. Всѣки трѣбва да знае, че има само една мѣрка въ живота, която непрѣменно трѣбва да се намѣри. Тя е идеалътъ, къмъ който всѣки се стреми. Христосъ казва „Жалъ ми е за народа“. Да съжалявашъ нѣкого, това е отрицателенъ методъ. Кой е положителниятъ методъ? — Да се радвашъ. Тогава трѣбва да се каже: „Радвамъ се за народа.“ Кое е по-хубаво: да ти е жалъ за народа, или да се радвашъ за народа ? — Да се радвашъ за народа е по- хубаво, отколкото да ти е жалъ за него. Ко­га се радва човѣкъ за народа? Сега, азъ ис­камъ хората да мислятъ по новъ на­чинъ. Мислятъ ли така, тѣ ще разбератъ ко­га трѣбва да се радватъ за народа. Ако съврѣменнитѣ хора не дойдатъ до новия на­чинъ на мислене, тѣ нѣма да иматъ абсолютно иикакво понятие за любовьта, за мѫдростьта, за истината, за живота и за смисъла му. Тѣ ще ядатъ и пиятъ, ще се раждатъ, ще растатъ, ще остаряватъ, ще имъ проповѣдватъ за задгробния животъ, но всичко това сѫ смѫтни идеи. Отъ тѣзи идеи въ ума на човѣка се образува една каша, и той изпада въ комично положение. Комичното е тамъ, че и тия, които вѣрватъ въ живота, умиратъ, както и тия, които отричатъ живота. Като умре нѣкой, който отрича живота, направятъ му гробъ, съ хубавъ паметникъ и пишать отгорѣ: тукъ почива еди-кой си великъ чо­вѣкъ. Питамъ: щомъ не вѣрватъ въ задгроб­ния животъ и казватъ, че слѣдъ смъртьта, човѣкъ изчезва, защо го търсятъ въ гробищата? Смѣшно е да се копае тамъ, дѣто нѣма имàне. Да се копае тамъ, дѣто знаятъ, че има заровено имане, разбирамъ. Да копаятъ там, дѣто ще излѣзе вода, разбирамъ; да копаятъ тамъ, дѣто нѣма вода, не разбирам. То е все едно да търсите човѣка въ гроба. Ако вѣрвате, че слѣдъ смъртьта чо­вѣкъ изчезва, защо го търсите въ гробищата? Ако пъкъ вѣрвате, че и слѣдъ смъртьта си човѣкъ живѣе, тогава извикайте го по теле­фона, да ви се обади. Щомъ мислите, че е живъ трѣбва да влѣзете въ връзка съ него. Въ Стария Завѣтъ, въ врѣмето на царь Саула, се говори за жени бѣсовъпрошателки, които се разговаряли съ духове. Понеже съ своитѣ прѣдсказания, тѣ внасяли смутъ въ сърцата на хората, Саулъ издалъ законъ противъ тѣхъ, съ който сгрого се прѣслѣдвало всѣко пред­сказание. Единъ български ясновидецъ ходилъ по селата да прѣдсказва на хората, какво има да имъ се случи. На единъ отъ селянитѣ се изгубила диканята, и той прѣдсказалъ, че тя се намира въ олтаря на църквата. Наистина, диканята се намѣрила въ олтаря, но затова му ударили такъвъ бой, че той и до днесъ не може да го забрави. Той казалъ на близкитѣ си: още веднъжъ нѣма да прѣдсказвамъ, дали има диканя въ олтаря или не. Да оставимъ този въпросъ настрана, но казвамъ: днесъ много отъ съврѣменнитѣ хора вършатъ голѣми прѣстѫпления все въ името на Бога, въ името на любовьта, мѫдростьта и истина­та. Въ това отношение, азъ дѣля хората на двѣ категории: безвѣрници и вѣрващи Първитѣ сѫ безвѣрници отвънъ, а вѣрващи отвѫтрѣ. Тѣ сѫ материалиститѣ. Втората катего­рия сѫ вѣрващи отвънъ, а безвѣрници от- вѫтрѣ. Тѣ сѫ съврѣменнитѣ религиозни хора. Днесъ безвѣрието е проникнало не само въ България, но по цѣлия свѣтъ. Не е лошо чо­вѣкъ да бѫде безвѣрникъ, не е лошо човѣкъ да бѫде и вѣрващъ, но при извѣстни усло­вия. Материалистъть кадва: азъ не вѣрвамъ въ нищо. Ти не вѣрвашъ въ , Бога, но вѣрвашъ въ злото, въ силата, въ паритѣ, въ се­бе си. Значи, ти отричашъ едно, а вѣрвашъ въ друго. Религиозниятъ казва: азъ вѣрвамъ само въ Бога. Това значи: ти вѣрвашъ въ Бога, а не вѣрвашъ въ себе си, въ паритѣ, въ силата и въ редъ външни прояви на жи­вота. И едната, и другата вѣра прѣдставя сухъ клонъ на нѣкое дърво. Този клонъ може ли да донесе нѣщо ? Той остава за винаги сухъ клонъ, който нищо не допринася на човѣка. Сухиятъ клонъ на дървото е сухата вѣра въ живота. Колкото е важно безвѣрие­то на материалиста, толкова е важна вѣрата на религиозния. И едното, и другото, нищо не донасятъ на човѣка. Казвамъ: жива, абсолютна вѣра е ну­жна за човѣка. Тази вѣра съставя часть отъ цѣлото. Тя е живъ клонъ отъ цѣлото дърво. Този клонъ се развива, пуща листа и цвѣтове и въ края на краищата дава плодове. Живата вѣра е атрибутъ на човѣшкото развитие. Безъ нея човѣкъ не може правилно да се раз­вива. Вѣрата е проводникъ, срѣда, въ която човѣкъ живѣе. Тя е законъ, по който човѣшкиятъ умъ работи. Безъ тази вѣра нито учениятъ става ученъ, нито материалистътъ мо­же да работи, нито набожниятъ осмисля жи­вота си, Всѣки човѣкъ име вѣра, споредъ раз­биранията си. Въ щирокъ смисълъ на думата, вѣрата сѫществува въ човѣка като вѫтрѣшна необходимость, като вѫтрѣшенъ принципъ. Тя не е нѣкаква отвлѣчена идея. Вѣрата е възможность за проявление на човѣшкия умъ. Най-възвишеното въ човѣка е неговиятъ умъ. Да мисли човѣкъ това е най-голѣмото благо за него. Да мисли човѣкъ, това е най-голѣмата дарба, дадена му отъ Бога. Питамъ: какви трѣбва да бѫдатъ мислитѣ на човѣка? Мислитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ чисти, свѣтли и прави. Нечиститѣ мисли сѫ условие за всички болести и неща­стия въ живота. Съврѣменнитѣ учени говорятъ за електрично и магнетично поле на дѣйствие, но тѣ разбиратъ само външната, материалната страна на въпроса. Физицитѣ казватъ, че енергиитѣ на електричеството вървятъ по прави линии, а тѣзи на магнетизъма — по криви, вълнообразни линии. Слѣдователно, срѣдата, въ която се движатъ електричнитѣ сили е по-рѣдка отъ тази, въ която се движат магнетичиитѣ сили. Обаче, дѣто се образува по­ле на електрична дѣятелность, едноврѣменно съ него се образува и магнетично поле. Оттамъ, щомъ се усилва дѣятелностьта на електричното поле, усилва се и дѣятелность­та на магнетичното. Тази дѣятелность не е еднообразна. Дѣятелностьта на електриче­ството не е такава, каквато е дѣятелностьта на магнетизъма, но между електричеството и магнетизъма има тѣсна връзка. Споредъ този законъ, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на електричното поле, тѣ указватъ извѣстно влияние върху него. Той постепенно започва да изтънява, става сухъ, нервенъ, губи мазнинитѣ си, и всички казватъ за него, че е неврастеникъ. Обаче, ако мислитѣ или желанията на човѣка попаднатъ въ дѣятелностьта на магне­тичното поле, той започва да увеличава мазнинитѣ въ тѣлото си, постепенно надебелява, лицето му става като мѣсечина, а той цѣлъ заприлича на буре. И при едното, и при дру­гото положение има опасности. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито много сухъ, нито много пъленъ. И двѣтѣ положения сѫ крайности въ живота. И тъй, крайното изтъняване е полюсъ на електричеството; крайното надебеляване е полюсъ на магнетизъма. Въ сѫщность, какво нѣщо е електричество, и какво магнетизъмъ, точно не се знае. Съврѣменнитѣ учени знаятъ, че въ отрицателния полюсъ на електри­чеството се явява свѣтлина, но този полюсъ сѫщеврѣменно е поле на магнетична дѣятелность. Слѣдователно, свѣтлината се явява въ полето на магнетизъма. Старитѣ окултисти наричатъ положителното електричество мѫжки принципъ, а отрицателното — женски. Подъ думата „мѫжки принципъ" не се раз­бира мѫжъ, но се разбира силния принципъ. Подъ думата „мѫжъ" мнозина разбиратъ сѫщество, което има мустаци и брада. Ако мустацитѣ сѫ отличителниятъ бѣлѣгъ на мѫжа, какво ще кажете за нѣкои женски животни, които иматъ мустаци? Смѣшно е да се взиматъ космитѣ за характеренъ бѣлѣгъ на мѫжа. Други хора опрѣдѣлятъ мѫжа по вѣждитѣ, по челюститѣ и по редъ още външни бѣлѣзи. Тѣ казватъ, че вѣждитѣ на мѫжа били по- дебели отъ тия на жената ; челюсти­тѣ му били по-издадени отъ тия на жената и т. н. Не, това не сѫ качества, по които мѫжътъ може да се опрѣдѣли. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да дойдатъ до сѫщественото, до истинското знание въ живота. Какво може да имъ даде сьврѣменното знание, или съврѣменната религия, ако тѣ нѣматъ отношение къмъ нея? Ако нау­ката или религията нѣма извѣстно отношение къмъ мене, ако не може да ми даде свѣтлина, да осмисли живота ми и да ми даде потикъ къмъ възвишеното въ свѣта, защо ми е тази наука, или тази религия? Ако безвѣрието не може да осмисли живота ми, за­що ми е то? Ако безвѣрието осмисля живо­та ми, то е на мѣстото си. Който е безвѣрникъ отвънъ, той е вѣрващъ отвѫтрѣ. Съ такъвъ човѣкъ и азъ съмъ съгласенъ. По-добрѣ е човѣкъ да носи вѣрата отвѫтрѣ, а без­вѣрието отвънъ, отколкото вѣрата отвънъ а безвѣрието отвѫтрѣ. Сега, ще приведа единъ примѣръ за единъ архиерей отъ миналитѣ епохи, кой­то отвънъ билъ вѣрващъ, а отвѫтрѣ — безвѣрникъ. Жената на единъ отъ добритѣ прия­тели на архиерея умрѣла, и той отишълъ при него, да потърси утѣха за голѣмата си скръбь. Той казалъ: голѣма е скръбьта ми, иде ми да се самоубия. Не мога да живѣя безъ жена си. Архиереятъ му отговорилъ: не ста- вай такъвъ будала! Ти трѣбва да знаешъ, че щомъ човѣкъ умре, всичко съ него се свър­шва. Яжъ и пий, весели се въ живота; жени много има, не е само една. Азъ съмъ се убѣдилъ въ това, което ти говоря. Животътъ е само на земята! Умре ли човѣкъ, всичко се свършва. Това, което проповѣдвамъ, се от­нася до простата маса. Питамъ: защо този архиерей не изповѣда убѣждението си прѣдъ своитѣ пасоми, а имъ проповѣдва това, въ което не вѣрва? Въ този случай, безвѣрникътъ, който открито пише своитѣ убѣждения въ вѣстницитѣ, седи по-високо отъ архиерея, който не смѣе да изповѣда своето дълбоко убѣждение. Съ това азъ не осѫждамъ архиерея, защото и той си има свои схващания, но казвамъ, че той е актьоръ, който играе на сцената. Нима ак- тьорътъ, който играе роля на умиращъ и страда, мѫчи се, плаче, дѣйствително страда? Нѣкой умиращъ страдалъ, мѫчилъ се, а актьорътъ на сцената се сили да покаже, какъ страдалъ този умиращъ. Слушалъ съмъ въ странство видни проповѣдници, знаменити капацитети по духовната наука, които говорятъ съ голѣмо краснорѣчие, искать да покажатъ на хората, какъ страдалъ Христосъ на кръста. Казвамъ: много лесно е човѣкъ да покаже на хората, какъ страдалъ Христосъ. Който иска да разказва на хората за стра­данията на Христа, той прѣдварително трѣбва да е изпиталъ тия страдания. Достатъчно е да забие четири гвоздея въ рѫцѣтѣ и крака­та си, за да разбере страданията на Христа. Нѣкой казва, че обича Христа. Питамъ: ти, който толкова много обичашъ Христа, защо не се откажешъ отъ удоволствията на живота и тръгнешъ като Него отъ село въ село да проповѣдвашъ учението Му? Ти седишъ въ стаята си и разисквашъ върху това, което Христосъ никога не е проповѣдвалъ. Ако Христосъ дойде днесъ въ свѣта, Той ще се очуди на онова, което съврѣменнитѣ хора проповѣдватъ въ Негово име. Въ свѣта сѫществува единъ великъ законъ, който не трѣбва да се измѣня. Който се е опиталъ да измѣни този законъ, той е строшилъ главата си. Този великъ законъ е канара, въ която всички гърнета до едно се строшаватъ. Хиляди царе, князе, проповѣдници, владици, учени и прости сѫ строшили главитѣ си въ тази канара. Защо? — Защо­то всички се стремятъ да разрѣшатъ важнитѣ въпроси на живота, безъ да знаятъ пра­вилния начинъ за разрѣшението имъ. Запримѣръ, защо трѣбва да се доказва на хо­рата, какъ страдалъ Христосъ? Не е важно да се доказва на хората, какъ страдалъ и какъ умрѣлъ Христосъ. Прѣди всичко, Христосъ ни­кога не е умиралъ. Той опита смъртьта, но не умрѣ. Днесъ Христосъ е между хората, въ църквитѣ, говори, проповѣдва, но всички Му казватъ: почакай още малко, не е врѣме за тази работа. Не слизай още да поставяшъ новъ редъ и порядъкъ въ свѣта. Ние не сме си отживѣли. Младата мома казва на Христа: почакай малко, азъ не съмъ срещнала още своя възлюбенъ. Майката, на която прѣдстои да ражда, казва: не бързай толкова, азъ още не съмъ родила. Студентътъ казва: по­чакай малко, докато свърша наукитѣ си. Астрономътъ казва; почакай малко и менъ, искамъ да напиша своята научна теория. Казвамъ: тия хора не разбиратъ, защо Хри­стосъ иде при тѣхъ. Когато Христосъ отива при младата мома, Той иска да я накара да се замисли, кой е истинскиятъ й възлюбенъ. Когато отива при майката, Той иска да й ка­же: знаешъ ли какъ трѣбва да отгледашъ дѣтето, което ще родишъ ? Богъ ти изпраша това дѣте, а ти трѣбва да се научишъ да го гледашъ. Като отива при астронома, Той му казва: като пишешъ тази научна теория, знаешъ ли, защо Богъ създаде свѣта ? Можешъ ли да подигнешъ човѣчеството съ своята теория? Като отива при богослова, който пише нѣкакъвъ трактатъ за началото на Битието, Христосъ и на него казва: не бързай да довършишъ своя трактатъ. Знаешъ ли съ какъвъ въпросъ си се заелъ? Сега, и вие можете да ме запитате: как­во искате да ни кажете? При единъ знаменитъ учитель се приближава единъ апашъ, неговъ ученикъ. Това се случило въ Лондонъ. Учительтъ запиталъ ученика: какво искашъ отъ менъ? — Ще ти отговоря слѣдъ единъ день. Ученикътъ си заминалъ, безъ да каже нѣщо на учителя си. Слѣдъ заминаването му, учительтъ веднага бръкналъ въ джоба си и видѣлъ, че златниятъ му часовникъ изчезналъ. Той намѣрилъ ученика си и му казалъ: така ли трѣбваше да постѫпишъ съ менъ, да оберешъ учителя си? Ученикътъ отговорилъ: учителю, азъ държахъ изпитъ прѣдъ тебъ. Бѣхъ си казалъ, че ако мога да те обера, значи, добрѣ съмъ научилъ занаята си. Учительтъ му казалъ: ти си добъръ ученикъ, затова, подарявамъ ти моя часовникъ, не го искамъ назадъ. Ти го заслужавашъ. Казвамъ: азъ не се спирамъ върху лошата страна на живота, но похвалявамъ този ученикъ, поне­же е могълъ да обере своя учитель. Затова учительтъ му казалъ: не е достатъчно само да откраднешъ часовника, но трѣбва да си служишъ съ него, да го използувашъ правил­но. Щомъ можешъ да го използувашъ пра­вилно, азъ ти го подарявамъ. Това подраз­бира : ако можешъ да вземешъ истината и да я приложишъ въ живота си, ти си добъръ ученикъ. Казвате: ние искаме да знаемъ истина­та. Питамъ: защо ви е тази истина, ако не може да ви служи? — Ние искаме знание. — Защо ви е това знание, ако не може да ви служи? — Ние искаме любовь. — Защо ви е тази любовь, ако не може да ви служи? Ако истината, знанието, любовьта и свобода­та могатъ да ви служатъ, тѣ сѫ добрѣ дошли, за васъ. Много отъ съврѣменнитѣ хора иматъ лични разбирания за живота. Всичкитѣ имъ дѣйствия сѫ насочени къмъ придобиване ли­чни блага. Казвамъ: въ свѣта лично благо не сѫществува и не може да се постигне. То сѫществува врѣменно само, но не и постоян­но. Смисьлътъ на живота не е въ личното благо. Който живѣе за своето лично благо, той самъ се обезличава. Това не значи, че човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ лично благо, но ако той мисли, че постигането на това благо разрѣшава всички въпроси въ живота, той се самозаблуждава. Когато чо­вѣкъ напусне земята, дѣ оставатъ обще­ственото положение, богатство, знание, които той е придобилъ? Когато човѣкъ остарѣе, дѣ остава неговата младость? Стариятъ трѣбва да се подмлади, а младиятъ — да запази младостьта си. Смисьлътъ на вели­кия животъ седи въ трансформиране, въ прѣвръщане на енергиитѣ отъ едно по­ле въ друго, при което електричнитѣ сили могатъ да се прѣвърнатъ въ магнетични, а магнетичнитѣ — въ електрични. Въ при­родата сѫществува законъ за прѣвръщане на енергиитѣ. Всички колебания, всички промѣни, кои­то ставатъ въ природата, се дължатъ на външни закони. Прѣди 15—20 години говорихъ на хора­та за връзката, за отношенията между слънчевитѣ петна и явленията на земята, но тѣ казваха, че това е глупава работа, нѣкаква фантазия. Обаче, съврѣменнитѣ учени се убѣдиха, че дѣйствително, между слънчевитѣ петна и живота на земята има разумна връзка. Запримѣръ, съ увеличаването петната на слънцето се увеличаватъ броя на браковетѣ, плодородието, землетресенията, пожаритѣ, убийствата и т. н. Връзката между петната на слънцето и явле­нията на земята е разумна, съзнателна, а не механическа. Когато отидете на бойното поле и наблюдавате, какъ гранатитѣ се пукатъ ед­на слѣдъ друга, това явление привидно из­глежда механическо, но задъ всѣка граната седи едно разумно сѫщество, което рѫководи това дѣйствие по извѣстни правила и за­кони. Колкото сѫществата, които взиматъ участие въ войната, сѫ по-разумни, толкова по-правилно става тя. При това, трѣбва да се знае, че разумниятъ човѣкъ е всѣкога по- силенъ отъ глупавия. Нѣкой казва: не си струва човѣкъ да живѣе. Не, така може да говори само онзи, който не разбира основния законъ на живо­та. Защо не струва да се живѣе ? Защото имало зло въ свѣта. Когато се говори за злото и за доброто, човѣкъ трѣбва да има прѣдъ видъ слѣдния законъ: злото въ нача­лото е силно, на края е много слабо. Зло­то въ началото всичко придобива, а на края всичко изгубва. Доброто въ начало­то е крайно слабо, а на края е всесилно. Доброто въ началото почти всичко губи, а на края почти всичко печели. Който жи­вѣе съ доброто, въ началото ще губи, въ края ще печели; който живѣе съ злото, въ началото ще печели, въ края ще губи. Както виждате, азъ съмъ гадатель. Казвате: какъ знаешъ това? — Зная го, както зная, че 2X2=4. Прѣди години срѣщамъ единъ варнен­ски адвокатъ, който минаваше за голѣмъ философъ, и той ми казва: само животътъ на земята е реаленъ. Прѣдъ видъ на това, веднъжъ човѣкъ живѣе на земята, той трѣбва да се осигури. Трѣбва ли да бѫде играчка на живота? Възъ основа на горния законъ, азъ му казвамъ: нѣма да мине много врѣме, и ти ще изгубишъ всичко, което имашъ днесъ. Слѣдъ това въ тебъ ще стане голѣмъ прѣвратъ, ще измѣнишъ начина на живота си.— Това не може да бѫде! Ти само си приказвашъ; не си, гадатель. — Самъ ще опиташъ това. Ще провѣришъ думитѣ ми, и като ме срещнешъ нѣкой день, ще кашешъ, дали съмъ правъ, или не. На онзи, който живѣе съ до­брото, казвамъ: днесъ ти си бѣденъ човѣкъ; трънъ да завъртишъ въ кѫщата си, нѣма дѣ да се закачи. Обаче, слѣдъ 20 години най-много, ти ще имашъ всичко. — Отдѣ зна­ешъ? — Това е моя работа. Твоя работа е, когато думитѣ ми се сбѫднатъ, да се увѣришъ, че съмъ билъ правъ. Това е наука, която не е дошла на готово, но съмъ я придобилъ съ дълго изучаване на природата, на разум­ния животъ. Само по този начинъ азъ съмъ дошълъ до строго опрѣдѣлени закони. Азъ мога да ви кажа, че прѣди менъ е имало хора, които сѫ изучавали природата и жи­вота, а мога да ви кажа, че прѣди менъ не е имало другъ човѣкъ. Азъ съмъ първиятъ човѣкъ въ свѣта. Какво ще кажете на това? Ще кажете, че е много казано. Ако кажа, че прѣди менъ е имало много хора, тогава не е много казано. Какво вие ще кажете, не е важно за мене. Всѣки може да каже за себе си сѫщото. Христосъ каза: „Прѣди да бѣше Аврамъ, азъ бѣхъ". Значи, Аврамъ дойде слѣдъ Христа. Това подразбира пробуждане на Не­говото съзнание. Азъ не говоря за своето име, но за вѫтрѣшното азъ, което е било въ началото на Битието, което е сѫществувало въ Бога още прѣди създаването на свѣта. Въ този смисълъ, всѣки може да каже „азъ". Азъ, ти, той, това сѫ имена на едно и сѫщо лице. Тѣ се отнасятъ до онѣзи, кои­то разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на живота. Казвате нѣкому: ти си лошъ човѣкъ; ти си първокласенъ будала. Той веднага се докача. Защо трѣбва да се докачашъ? Прѣ­ди всичко ти не знаешъ, кой е този „ти", за когото се говори. Има единъ „ти", който е много лошъ, но кой е той, не знаешъ. Нека се изправи прѣдъ тебъ, да го видишъ. Ако нѣкой ви каже, че ти, Иванъ, или Драганъ си много лошъ човѣкъ, кажете му: моля ви се, господине, изнесете конкретно една моя постѫпка, да видя, кому съмъ направилъ зло, кого съмъ спъналъ въ пѫтя, на кого паритѣ съмъ изялъ и т. н. Който иска да го­вори истината, конкретно трѣбва да говори. Въ истината има единъ строго опрѣдѣленъ моралъ, който не търпи абсолютно никаква критика. Вънъ отъ истината има много мо­рални положения. Тѣзи положения хората наричатъ моралъ. Такъвъ моралъ иматъ и животнитѣ. Запримѣръ, лисицитѣ въ сѣверния полюсъ подържатъ слѣдния моралъ: ко­гато една лисица само се допре до нѣкоя ко­кошка и не успѣе да я изяде, допре ли се друга лисица до сѫщата кокошка, първата не посѣга къмъ нея. Тя счита кокошката собственость на първата лисица. Както виждате, за лисицата нѣма писанъ законъ, нѣма стражарь, който да я слѣди. Тя казва: не трѣбва да бутамъ тази кокошка, тя не е моя; азъ нѣмамъ право на нея. Казвамъ: ако Провидѣнието подложи съврѣменнитѣ хора на изпитъ, да провѣри, до дѣ сѫ стигнали въ своитѣ морални разби­рания, той ще бѫде слѣдниятъ. Прѣдставете си, че единъ пролѣтенъ день, когато трѣвата се е хубаво раззеленила, цвѣтята разцъвтѣли, птичкитѣ запѣли своитѣ сладкопойни пѣсни, хора отъ всички съсловия — царе, князе, духовни лица, сѫдии, адвокати, писатели, поети, бѣдни и богати, учени и прости, мѫже, жени и дѣца — сѫ тръгнали на разходка. Обаче, по нѣкаква случайность, тѣ всички сѫ закѫсали и нѣматъ нищо въ себе си, нито хлѣбъ, нито пари. Тѣ виждатъ на пѫтя една голѣма тор­ба съ английски златни стерлинги. Какво ще направятъ тия хора? У всѣки ще се яви же­лание да вземе торбата за себе си, да се осигури. Питамъ: каква култура е тази, ко­гато всѣки мисли само за себе си? Въ даде­ния случай всѣки трѣбва да погледне на тор­бата съ злато като на торба съ орѣхи и ка­то мине покрай нея, да си вземе по единъ-два орѣха за споменъ и да продължи пѫтя си. Правилно е всѣки да си вземе по единъ орѣхъ само. Вземе ли два орѣха, той върши прѣстѫпление. Такъвъ е законътъ на приро­дата. Когато нѣкой човѣкъ влѣзе въ една градина, споредъ законитѣ на природата, той трѣбва да си откѫсне само една ябълка; ако откѫсне двѣ ябълки, той върши прѣстѫпление. Ще кажете: какво може да на­прави човѣкъ съ единъ орѣхъ, или съ една ябълка? Едно врѣме плодоветѣ не били като сегашнитѣ; тѣ били много по-голѣми. Съ единъ орѣхъ човѣкъ се е нахранвалъ. Едно-врѣмешнитѣ ябълки сѫ били голѣми, всѣка ябълка е тежала по два килограма. Това е само за обяснение, не искамъ да ви заставя непрѣменно да вѣрвате. Нѣкои ябълки сѫ тежали и по десеть килограма, само че опашкитѣ имъ сѫ били жилави. Сега, ако искамъ да повѣрвате, трѣб­ва да ви доказвамъ тия нѣща, както единъ гръцки попъ доказвалъ на своитѣ пасоми единъ стихъ отъ Евангелието. Той имъ цитиралъ стиха, въ който се казва, че Христосъ нахранилъ нѣколкохиляденъ народъ съ петь хлѣба и двѣ риби. За да убѣди слушателитѣ си въ истинностьта на този фактъ, той ка­залъ : братя християни, вие трѣбва да знаете, че тѣзи петь хлѣба не сѫ били като сегаш­нитѣ ; тѣ били голѣми като могили. Между слушателитѣ имало единъ овчарь, който, ка­то чулъ тия обяснения на попа, свирналъ съ уста. — Защо свиришъ? Какво искашъ да кажешъ съ това ? Овчарьтъ отговорилъ: не се очудвамъ, че хлѣбоветѣ били голѣми като могили, но се чудя, каква ли е била устата на пещьта, въ която се пекли тия хлѣбове! Нѣкои отъ съврѣменнитѣ научни теории мязатъ на тия попски обяснения. Понѣкога вие искате да направите нѣщата, както трѣб­ва, но примѣсвате желанията си, вслѣдствие на което не успѣвате. Всѣки човѣкъ трѣбва да има непрѣодолимо желание да изнесе истината въ нейната вѫтрѣшна чистота. Ако човѣкъ вѣрва въ Бога, а умира, каква е тази вѣра ? Ако човѣкъ страда и върши грѣхове, а обвинява Бога за тия страдания, безъ да Го е видѣлъ, какъвъ моралъ е този ? Това показва, че човѣкъ е забравилъ добринитѣ, които Богъ му е направилъ. За обяснение на послѣдната мисъль, ще приведа слѣдния примѣръ. Единъ бѣденъ, добъръ човѣкъ седѣлъ край пѫтя, дѣто мина­вали много пѫтници, да ги прѣдупрѣждава, да бѫдатъ внимателни, защото всрѣдъ пѫтя се отворила една голѣма дупка. Миналъ единъ пѫтникъ, и бѣдниятъ човѣкъ му казалъ: не минавай оттукъ, опасна е работата. Пѫтникътъ послушалъ, отбилъ се отъ пѫтя си. Слѣдъ него миналъ единъ богатъ човѣкъ, добрѣ облѣченъ, съ бастунъ въ рѫка и не забѣлѣзалъ, че прѣдъ него зяе голѣма дупка. — Стой, не минавай оттукъ! Опасна е работата. Богатиятъ казалъ: какъ смѣешъ да ме спирашъ въ пѫтя ми? Азъ съмъ свободенъ да мина, отдѣто искамъ. Ти знаешъ ли, кой съмъ азъ? — Не е важно, кой си, не минавай прѣзъ този пѫть! Богатиятъ не послушалъ, продължилъ да вър­ви. Слѣдъ петь минути бѣдниятъ чулъ отъ ду­пката викъ за помощь. Той отишълъ до ду­пката и казалъ на богатия: ти знаешъ ли кой съмъ азъ ? Азъ съмъ онзи, който ти каз­ваше да не минавашъ оттукъ, но твоята де­бела глава не искаше да чуе истината. — Моля, извинете ме, изкълчихъ крака си, по­могнете ми! — Още веднъжъ, като мина­вашъ прѣзъ този пѫть, да слушашъ, като ти казватъ, че има опасно мѣсто. — Ще слушамъ, но сега, какво да правя? — Ще те извадимъ, но ще почакашъ малко. Сега и ние казваме на съврѣменнитѣ хора да не минаватъ по опасния пѫть, но тѣ казватъ: кой ви тури тукъ да проповѣдвате? Не е ваша работа, отдѣ ще минемъ ние. Сво­бодни сме, да вървимъ, по който пѫть искаме. Знаете ли, кои сме ние? Обаче; като се намѣрятъ въ дупката, сѫщитѣ тия хора викатъ за помощь. Тогава ние казваме: знаете ли пъкъ ние кои сме? Ние сме онѣзи, които ви прѣдупреждавахме, да не вървите по този пѫть. Слѣдователно, слушайте всѣки, който е поставенъ на опасния пѫть и ви прѣдупреждава, да не минавате прѣзъ него. Този чо­вѣкъ е човѣкъ на истината Той много пѫти ви е правилъ добро. Не забравяйте добро­то, което ви е направилъ. Слушате ли гласа на истината, вие ще се доберете до правата философия, до истинската наука. Тя ще ви разкрие вѫтрѣшния смисълъ на живота. Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа.“ И насъ ни е жалъ за хората, когато вървятъ въ единъ пѫть, който ги съсипва, унищожава. Насъ ни е жалъ, когато виждаме, какъ се съсипватъ възвишенитѣ мисли у младитѣ. То­ва не значи, че младиятъ трѣбва да стане иезуитъ. Думата иезуитъ е много сполучливо избрана. Тя означава човѣкъ, който лъже. Задача на всѣки човѣкъ е да стане Христовъ ученикъ. Нашата цѣль не е да направимъ хо­рата вѣрващи. Ние искаме всѣки човѣкъ да развие въ себе си възвишеното, благородно­то, съ което е роденъ и което носи въ себе си. Въ съврѣменнитѣ хора има много лоши качества, които не сѫ присѫщи на тѣхното естество, но сѫ присадки, отпослѣ дошли. Ще кажете: условията сѫ били такива, че сѫ бла- гоприятствували за тия присадки. Какъ сѫ дошли тия присадки, не е важно. Задача на всѣки човѣкъ е да отчупи тия присадки отъ своето естество и да се освободи отъ тѣхъ. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че Богъ е създалъ свѣта такъвъ, какъвто го виждаме. Това е първото заблуждение. Богъ не е съз­далъ свѣта такъвъ, какъвто вѣрващитѣ го мислятъ, нито такъвъ, какъвто материалиститѣ го мислятъ. Други пъкъ казватъ, че условията на живота сѫ причина за неуспѣхитѣ, за неуредицитѣ. И това е заблуждение. Прѣди. всичко, условията сѫ създадени отъ хората. Слѣдователно, нито Богъ е виновенъ за не­успѣхитѣ въ свѣта, нито условията. Човѣкъ е факторъ въ живота. Щомъ е така, той може да измѣни условията на живота, той може да ги подобри. Когато много рѣки се съединятъ на едно мѣсто, тѣ образуватъ море. Когато разумнитѣ хора се съединятъ на едно мѣсто, тѣ носятъ благото на цѣлото човѣчество. Ра­зумни хора сѫ тия, които служатъ за прогре­са на цѣлото човѣчество. Прогресътъ не е само за отдѣлния индивидъ, нито пъкъ за улеснение сегашния ни животъ. Той се отна­ся за цѣлото човѣчество и за неговото бѫде- ще. Когато видимъ единъ човѣкъ, не е до­статъчно само да кажемъ, че той е пълничъкь, червеничъкъ и облѣченъ съ хубави дрехи. Добрѣ е човѣкъ да се облича хубаво, но ако неговитѣ дрехи ставатъ причина той да изгуби живота си, тѣ не сѫ на мѣстото си. Ако човѣкъ облѣче дрехитѣ на прѣстѫплението, на неправдата, на лицемѣрието, на за­блуждението, казвамъ: хвърли тѣзи дрехи, тѣ носятъ твоето нещастие. Ние не сме за скѫсанитѣ дрехи, но за дрехитѣ на добродѣтелитѣ. Въ това отношение, хората изпадатъ въ двѣ крайности: или добрѣ се обличатъ, или скѫсани ходятъ. Българинътъ, напримѣръ, когато иска да се прѣдстави за светъ, за праведенъ човѣкъ, той се облича съ скѫсани дрехи. Много такива светии съмъ виждалъ, но скѫсанитѣ дрехи нищо не донасятъ. Единъ отъ ученицитѣ на Сократа, за да покаже на своя учитель, че познава добрѣ учението му, отишълъ при него съ скѫсани дрехи. Сократъ му казалъ: твоята гордость се познава и по скѫсанитѣ ти дрехи. Нѣкой казва: трѣбва да бѫдемъ благоугодни на народа. Какъ да бѫдемъ благоугодни, съ скѫсани дрехи ли? Не, богатство се изисква. Който отива при народа, той трѣбва да му даде нѣщо, а не да взима отъ него. Който дава на народа, а не взима отъ него, той е истински неговъ благодѣтель. Благодѣ- тельтъ трѣбва да даде богатство на своя народъ; той трѣбва да внесе въ него животъ, свѣтлина и свобода. Който туря юлари, гемове на своя народъ и го прави трѣвопасно животно, той не е неговъ благодѣтель. И слѣдъ това той ще каже, че този народъ е нахраненъ, задоволенъ. Ние не сподѣляме тази идея, тя не е Божествена. Животнитѣ могатъ да мислятъ така, но да мисли така съврѣменниятъ културенъ човѣкъ на 20 вѣкъ, не е позволено. Това е грѣхъ, това не е човѣщина, това не е истина. Христосъ казва: „Жалъ ми е за народа“. Това значи: жалъ ми е за народа, че има такива пастири; жалъ ми е за народа, че има такива учители; жалъ ми е за народа, че има такива управници; жалъ ми е за на­рода, че има такива наставници; жалъ ми е за народа, че има такива майки и бащи. Питамъ: ако Христосъ дойде днесъ, слѣдъ 2,000 години, въ какво положение ще намѣри съ­врѣменниятъ християнски свѣтъ? Ще намѣри ли, че този свѣтъ седи по-високо отъ еврей­ския народъ, за когото казваше, че му е жалъ? Много нѣщо още трѣбва да се внесе въ този свѣтъ. Въпросътъ е обаче, за разумнитѣ хора, които трѣбва да дойдатъ. Ние не трѣбва да очакваме спасението на свѣта по механически начинъ. Спасението на свѣта зави­си само отъ единъ моментъ — всички хора да запалятъ свѣщитѣ си. Запаленитѣ свѣщи, това сѫ човѣшкитѣ умове, които трѣбва да свѣтятъ отъ чисти, трезви мисли. Ние трѣбва да туримъ чувствата си въ едно магнетично поле. Сърцето е магнетично поле; умътъ е електрично поле. Какъвто е умътъ на човѣка, такова ще бѫде и сърцето му; каквото е сър­цето му, такъвъ ще бѫде и умътъ. Слѣдователно, каквито сѫ умътъ и сър­цето на човѣка, такива ще бѫдатъ и по- стѫпкитѣ му. Защо ? — Защото материалниятъ свѣтъ е изводъ, резултатъ на общото дѣйствие на човѣшкия умъ и на човѣшкото сърце. Всичко, което имаме днесъ, е ре­зултатъ на нашитѣ мисли и чувства отъ прѣди хиляди години. Вслѣдствие на това бѫдещиятъ животъ може да се прѣдскаже още днесъ. Обаче, хората трѣбва да знаятъ, че тѣ не сѫ единственитѣ фактори въ свѣта. Ученитѣ хора сѫ се домогнали до единъ родъ лѫчи, които проникватъ въ науката, въ изкуствата, въ живота и указватъ влия­ние върху тѣхъ. Отдѣ идатъ тия лѫчи, и тѣ не знаятъ. Какво име да имъ дадатъ, сѫщо така не знаятъ. Тѣ забѣлѣзватъ, че въ тия лѫчи има извѣстна разумность. Въ това отношение, и съврѣменнитѣ учени ще дойдатъ до индийската философия, споредъ коя­то се допуща сѫществуването на едно разум­но слънце въ козмоса. Слѣдователно, всички промѣни, които ставатъ въ нашата слънчева система, се дължатъ на лѫчитѣ на това ра­зумно слънце. Туй подразбира стиха, който Христосъ нѣкога е казалъ: „Събудете се вие, които спите! Събудете се вие, мъртвитѣ!“ Пертурбациитѣ въ свѣта се дължатъ, именно, на тия лѫчи, които будятъ съзнанието на хората. Христосъ казва: „Послѣдниятъ день ще ги събудя“., Идать Божественитѣ лѫчи, които ще събудятъ мъртвитѣ, ще ги изкаратъ вънъ отъ гробоветѣ имъ. И на васъ, които се колебаете, демократи ли да станете, земледѣлци ли да станете, народняци ли да станете, казвамъ: никакви не ставайте! „Жалъ ми е за народа“. Жалъ ми е за земледѣлцитѣ, които нищо нѣматъ; хамбаритѣ имъ сѫ празни, дрехитѣ имъ нищо не струватъ. Жалъ ми е за радикалитѣ, радикалътъ на които нищо не може да донесе. Въ радикалитѣ има радикални числа. Всѣка пар­тия трѣбва да има една основна идея, която да я отличава като партия. Демократътъ трѣбва да мисли и чувствува правилно. Той трѣбва да има чистъ и свѣтълъ умъ, както и чисто и свѣтло сърце. Сѫщото се отнася за всѣка партия. И тогава, като срещнете единъ демократъ, земледѣлецъ, народнякъ, или нѣкой отъ попска партия да ви е прият­но, че сте го срещнали. Това не значи, че партиитѣ не сѫ на мѣстото си. Всѣка партия не е на мѣстото си, когато тя е болна, хила­ва, когато лѣкари я гледатъ, когато нейнитѣ водители, депутати умиратъ отъ разривъ на сърцето или отъ други болести. Здрава ли е партията, тя е на мѣстото си. Нито водителитѣ на партиитѣ трѣбва да умиратъ, нито майкитѣ, които раждатъ. Младитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ здрави. Казвамъ: жалъ ми е за майкитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за бащитѣ, които умиратъ; жалъ ми е за учителитѣ, които уми­ратъ; жалъ ми е за всички, които умиратъ.Какво трѣбва да се прави тогава ? Отъ всич­ки се изисква нова идея, нова мисъль. Новитѣ мисли, които сега се проповѣдватъ, сѫ идвали много пѫти при васъ, но вие сте се колебали, да ги приемете, или не. Вие трѣб­ва да усилите вѣрата си, защото тя е ваше наслѣдство. Всѣко нѣщо трѣбва да се опита, да се провѣри. Ако мислите, че като богати ще влѣзете въ небето, вие се заблуждавате; ако мислите, че като сиромаси ще влѣзете въ небето, вие пакъ се заблуждавате. Бѫдещата култура нѣма да бѫде нито на буржуазията, нито на пролетариата. Кой съз­даде буржуазната партия, и кой пролета­риата? Паритѣ създадоха буржуазната пар­тия, а безпаричието — пролетариата. Всич­ки забогатѣли пролетарии станаха буржуа, а всички осиромашели буржуа станаха про­летарии. Бѫдещата култура трѣбва да бѫде култура на свободнитѣ хора. Буржуата и пролетариитѣ трѣбва да сподѣлятъ идеята на братството, да се считатъ братя. Тѣ не се родиха нито буржуа, нито пролетарии, но се родиха братя помежду си. Такова трѣб­ва да е бѫдещето разбиране на хората. Дойдатъ ли хората до това разбиране, и войната между тѣхъ ще изчезне. Днесъ войнитѣ ставатъ не само на бойното поле, но и въ домоветѣ. Прѣди нѣколко деня дойде при менъ една млада жена за нѣкакъвъ съвѣтъ. Тя казва: не зная, какво да правя. Оженихме сестра си за единъ младъ човѣкъ, когото счи­тахме за много благороденъ. Обаче, указа се, че той билъ много ревнивъ. Ожениха се, ходиха въ странство, върнаха се, но той все сѫщъ си остана. Отъ ревность й приписва най-голѣми прѣстѫпления. Докато сестра ми бѣше при майка ни, гледаха я като писано яйце, а сега й се приписватъ недостойни ка­чества. По цѣли дни седи затворена въ кѫщи, никѫдѣ не излиза, не я пуща да се срещ­не съ живъ човѣкъ.И този човѣкъ минава за културенъ! Проповѣдва свобода на хората, а жена си ограничава, държи я като робиня. Коя е причината за тази ревность? — Ревностьта е атавистическо чувство, останало у човѣка отъ минали сѫществувания. Това е желанието на богатия да хване сиромаха, или желанието на вълка да хване овцата и да я изяде. Колкото и да вика овцата, щомъ вълкътъ я хване веднъжъ, той я разкѫсва и изяжда. Слѣдователно, отрицателнитѣ прояви на хората се дължатъ на редъ атавистически чув­ства у тѣхъ. Съврѣменнитѣ хора страдатъ отъ безлюбие. Казвате: какво нѣщо е любовьта? Майката жали за дѣтето си, понеже има лю­бовь ; учительтъ жали за ученика си, понеже има любовь; приятельтъ жали за приятеля си, понеже има любовь. Ако любовьта не влѣзе между хората, да подигне възвишеното и благородното у тѣхъ, нищо не може да се постигне. Азъ не съмъ за онова моментално, механическо подобрение на свѣта. Не е въ- просътъ да се подържа привидно добрата стра­на на хората, защото, като се пишатъ жития­та на светиитѣ, запримѣръ, задъ добрата имъ страна се крие опаката. Въ този смисълъ, тѣ не могатъ да бѫдатъ авторитети. Прѣди го­дини, като правихъ своитѣ научни изслѣдвания, отидохъ въ единъ монастиръ. Тамъ ме заведоха въ една стая, дѣто имаше черепи на калугери, заминали за онзи свѣтъ. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ били добри, отлични хора, и като калугери, тѣ сѫ били на мѣстото си. Запитаха ме: отдѣ знаешъ това? — Всичко е написано на главата на човѣка. Единъ день и по вашитѣ глави може да се чете всичко, което е напи­сано. Като правихъ изслѣдванията си, азъ си носѣхъ свѣщица, която запалвахъ и туряхъ въ черепа. Питаха ме, защо турямъ свѣщьта вѫтрѣ. — Като турямъ свѣщьта вѫтрѣ, по този начинъ познавамъ, на кои мѣста черепътъ е по-тънъкъ. Тънкитѣ мѣста на че­репа показватъ, че въ тия области човѣкъ е работилъ повече, отколкото въ другитѣ. Щомъ поставя свѣщьта въ черепа, веднага чета написаното на главата, а тѣ мислятъ, че правя нѣкаква магия. По главата човѣкъ може да чете своето минало, както и това на другитѣ. Казвамъ: когато човѣкъ внася чисти и свѣтли мисли въ ума си, добри и свѣтли же­лания въ сърцето си, той ще може да га­дае своето минало, настояще и бѫдеще. Ко­гато Христосъ дойде на земята, Той имаше прѣдъ видъ една велика цѣль, а именно: Той искаше хората да познаятъ Бога. Богъ не е прѣдметъ на невѣжитѣ. Ако Богъ е създалъ цѣлото човѣчество, ако Богъ е създалъ този великъ свѣтъ, съ толкова разумни сѫщества въ него, това показва, че Той има грандиозенъ умъ. Щомъ е така, Богъ е помислилъ и за човѣка. Той нѣма да го остави вѣчно да живѣе на земята. Единъ день училището на земята ще се затвори за човѣка и ще го изпратятъ въ други свѣтове да се учи. Опрѣдѣлено е, колко години може да остане чо­вѣкъ въ земното училище. Ако той прогре­сира, ще го изпратятъ въ по-високъ свѣтъ, тамъ да се учи. Ако на земята не прогреси­ра, ще го върнатъ назадъ, въ по-низъкъ свѣтъ, въ по-гѫста материя. Това може да е така, а може и прѣдположение да е, обаче, сѫще­ственото за васъ е да мислите трезво, безъ да се тревожите. Имайте вѣра, която всѣки день можете да опитвате. Ако имате тази вѣра, ще опитате, че въ свѣта сѫществува разумна обичь между хората. Като приложите тази обичь и тази вѣра, когото срещнете, ще го познавате. Който има тази обичь и тази вѣра въ себе си, той ще може да се справи и съ най-голѣмия разбойникъ. Единъ нашъ приятель разправяше една своя опитность. Една вечерь пѫтувалъ прѣзъ една гора и се забъркалъ изъ нея. Като се луталъ натукъ-натамъ, попадналъ въ една разбойническа банда. Той веднага схваналъ, какви сѫ тѣзи хора, и започналъ да се рѫкува съ тѣхъ, като имъ казалъ: много благодаря, че попаднахъ между толкова добри хора! Ако бѣхъ останалъ самъ въ гората, може-би щѣхъ да бѫда разкѫсанъ отъ мечки, а между васъ съмъ напълно спокоенъ и сигуренъ. Той си поговорилъ това-онова съ тѣхъ, и сутриньта всички станали да го изпращатъ. Ни­кой нищо не взелъ отъ него. На раздѣляне съ тѣхъ, той имъ казалъ: да ви оставя нѣщо отъ благодарность. Вие ме приехте много добрѣ. — Нищо не искаме отъ тебъ. Ние сме доволни, че имахме такъвъ гостъ, като тебъ. Отъ дълго врѣме не сме имали такова посѣ- щение. Човѣщината изисква да те приемемъ, както трѣбва. Казвамъ: ако човѣкъ безъ вѣра попадне въ такава банда, той ще изгуби присѫтствието на духа си, ще мисли, че е загубенъ. Не, тукъ дѣйствува единъ великъ законъ на Битието, който нарежда такива случаи въ живота на човѣка, или като прѣ- пятствия, за усилване на вѣрата, или като условия за сближаване на хората. И тъй, когато хората казватъ, че човѣкъ за човѣка е вълкъ, това е едната страна на живота. Неразумното въ свѣта кара хората да бѫдатъ едни за други вълци, а разумното въ свѣта прави хората едни за други прия­тели. Желая на всички да иматъ разумното въ себе си! Казвамъ: радвамъ се за народа, че има какво да яде, да пие и да живѣе добрѣ. * 10. Бесѣда отъ Учителя, държана на 6 декември, 1931 г. Изгрѣвъ.
  3. От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ИЗНОВО „Ако се не роди нѣкой изново, не може да види Царството Божие“. Иоана 3: 3. „Изново“. Азъ ще взема думата изново, като скѫпоцѣненъ камъкъ, който е туренъ на пръста на нѣкой човѣкъ. Този човѣкъ може да бѫде нѣкоя млада мома, или нѣкой момъкъ; той може да бѫде нѣкой царь, нѣкой князъ, или най-послѣ и нѣкой обикновенъ човѣкъ. Който погледне този камъкъ, харесва го и си мисли, дали има нѣкакво отношение, нѣкаква връзка между него и човѣка, който го носи. Дали има отношения между скѫпоцѣннитѣ камъни и хората, това е наученъ въпросъ. Това, което се вади и туря на пръститѣ на хората, може да има само врѣменно отношение къмъ тѣхъ. Има мисли у човѣка, подобни на тия пръстени съ скѫпоцѣннитѣ камъни. Човѣкъ туря една такава мисъль въ главата си, и всички я виждатъ. Не се минава много врѣме, и тази мисъль изчезва. Тѣзи мисли могатъ постоянно да се турятъ и вадятъ отъ ума, както пръстенитѣ се турятъ и вадятъ отъ пръститѣ на човѣка. Отъ тия мисли човѣкъ ще разбере прѣходното въ живота, което има врѣменни отношения къмъ него. Това не показва, че тия мисли се губятъ, но тѣ мѣнятъ мѣстата си, както единъ пръстенъ може да върви отъ рѫка на рѫка. Единъ пръстенъ може да промѣни хиляди рѫцѣ, но това не значи, че той се е изгубилъ. Когато този пръстенъ се влюби въ нѣкой човѣкъ, той остава за по-дълго врѣме на пръста му. Дѣто е миналъ този пръстенъ, той носи върху себе си отпечатъци отъ тия хора. Сѫщото става и съ мислитѣ. Всѣка мисъль носи отпечатъкъ отъ характера на човѣка, прѣзъ чийто умъ е минала. Прѣзъ колкото глави е минала, толкова отпечатъци носи тя върху себе си. Върху мислитѣ се отпечатва не само характерътъ на човѣка, но и цѣлиятъ му животъ, учението, което е проповѣдвалъ, добродѣтелитѣ, които ималъ въ себе си и т. н. Слѣдователно, всички мисли и желания, които влизатъ и излизатъ отъ човѣка, се връщатъ назадъ въ невидимия свѣтъ. По тия мисли се опрѣдѣля, както характерътъ и животътъ на хората, прѣзъ който сѫ минали, така и животътъ на цѣла епоха. И сега, като слушате тази бесѣда, въ невидимия свѣтъ вече опрѣдѣлятъ, какъ слушате, какво сте разбрали и какво може да стане отъ васъ. Нѣкой ще каже, че тия работи не го интересуватъ. Казвамъ: само глупавиятъ не се интересува отъ нищо; умниятъ човѣкъ се интересува отъ всичко. Ако глупавиятъ не се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта нѣма да се интересува отъ неговата глупость; ако глупавиятъ се интересува отъ мѫдростьта, тогава и мѫдростьта ще се интересува отъ неговата глупость. Ако лошиятъ се интересува отъ добродѣтельта, и тя ще се интересува отъ неговата лошавина. Това сѫ отношения, които сѫществуватъ въ живота. Въ този смисълъ Богъ се интересува не само отъ праведнитѣ, но и отъ грѣшнитѣ хора. Отъ кои грѣшни се интересува Богъ? — Отъ ония, които се интересуватъ отъ Божията Любовь. Отива нѣкой при Бога и започва да разправя, че билъ отъ високо произхождение, че майка му и баща му били благородни, знатни хора и т. н. Богъ не се интересува отъ тия нѣща. Той се интересува само отъ това, доколко вашиятъ баща, дѣдо, майка се интересували отъ Него. И дѣйствително, стойностьта, цѣната на човѣка зависи отъ това, доколко той се интересува отъ Първичната Причина на нѣщата и е въ връзка съ нея. Не се ли интересувате отъ Първичната Причина, и тя не иска да знае нищо за вашитѣ бащи и дѣди. Съврѣменнитѣ хора, като четатъ или слушатъ нѣкаква философия, безъ да мислятъ много, казватъ: глупава е тази философия. Защо? Казвамъ: двѣ величини, по отдѣлно равни на трета, сѫ равни и помежду си. Това е една математическа максима, която може да се приложи въ живота. Запримѣръ, двама лоши хора, които обичатъ еднакво единъ добъръ човѣкъ, иматъ извѣстно отношение и помежду си. Когато се казва, че нѣкой човѣкъ е лошъ, той е относително лошъ: въ едно отношение, за едни хора е лошъ, а въ друго отношение, за други хора е добъръ. Лошиятъ човѣкъ издава миризма. Той е като търговецъ, който изнася всичката си стока навънъ. Каквато стока има за проданъ, той я изнася прѣдъ дюкяна си. Кой е лошъ човѣкъ? Лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да печели; лошъ човѣкъ е онзи, който иска бързо да живѣе; лошъ човѣкъ е онзи, който изведнъжъ иска да стане богатъ, ученъ, силенъ, да заповѣдва на хората. Тъй щото, лошавината на човѣка седи въ това, че поради неестественитѣ му желания, нѣщо постоянно бушува въ него, както водитѣ въ океана. Лошиятъ човѣкъ казва: другояче азъ не мога да живѣя; какъвто ме виждате, това съмъ, не мога да се измѣня. Лошиятъ човѣкъ бърза, той не мисли много. Сега, прѣдметътъ на моята бесѣда не е лошиятъ човѣкъ, но азъ изяснявамъ извѣстни положения, които се срѣщатъ въ живота. Запримѣръ, мнозина наричатъ лошъ човѣкъ онзи, който е открадналъ нѣщо, или излъгалъ нѣкого. Прѣдставете си, че при единъ лошъ човѣкъ отива единъ господинъ, който е замислилъ да извърши нѣкакво убийство; за тази цѣль той крие въ джоба си единъ първокачественъ кобуръ. Лошиятъ човѣкъ бръква въ джоба на господина, изважда кобура и казва: този кобуръ е за менъ, а не за тебъ. Лошъ човѣкъ ли е той? Не, той е благороденъ човѣкъ; той извърши една благородна постѫпка. Този господинъ е замислилъ нѣкакво прѣстѫпление, но като вижда, че кобурътъ не е въ джоба му, ядосва се, сърди се, и най-послѣ се примирява, отказва се да извърши прѣстѫплението. Отива единъ богатъ при единъ бѣденъ. Джобътъ на богатия е пъленъ съ пари, иска да подкупи бѣдния, да извърши нѣкакво прѣстѫпление. Обаче, единъ апашъ настига богатия, обира го и продължава пѫтя си. Богатиятъ се гнѣви, сърди се, иска да улови апаша, да го прѣдаде на полиция, но като си помисли, какво искалъ да направи съ тѣзи пари, отказва се да прѣслѣдва апаша. Лошъ човѣкъ ли е апашътъ въ този случай? Казвамъ: не е право да се краде, но ако дойде нѣкой да отнеме кобура, или кесията на човѣкъ, който е тръгналъ да върши прѣстѫпление, тази кражба е на мѣстото си. Тя е врѣменна. Утрѣ пакъ ще върнатъ и кобура, и паритѣ на този богатъ човѣкъ, но слѣдъ като съзнае грѣшката си. Тъй щото, докато животътъ е въ сегашната фаза на развитие, между хората ще има врѣменни и постоянни отношения. И сега, ако човѣкъ иска да разгадае тайнитѣ въ своя животъ, той трѣбва да обърне внимание на новата философия на живота. Засега човѣкъ спира погледа си върху ежедневнитѣ работи и не обръща внимание на новото, което иде. И ежедневнитѣ въпроси сѫ важни, но тѣхното разрѣшение трѣбва да остане на послѣденъ планъ. „Изново“. Казвате: тази кѫща трѣбва да се направи изново. Значи, новото не търпи никакъвъ кърпежъ. Новото изключва старото. Нѣкой казва: стара наука, стара религия, стара истина и т. н. Не, наука, която остарява, не е истинска наука, тя е обикновена наука; истина, която остарява, не е абсолютна истина, тя е врѣменна; любовь, която остарява, не е велика любовь, тя е любовь на обикновенитѣ хора; добродѣтель, която остарява, не е трайна, тя е врѣменна, прѣходна добродѣтель; мисъль, чувство, постѫпка, които остаряватъ, принадлежатъ къмъ обикновения редъ на нѣщата. Истинската наука, абсолютната истина, великата любовь, правата мисъль, благороднитѣ чувства, възвишенитѣ постѫпки никога не остаряватъ. Ако думата старъ, старость се употрѣби въ обикновенъ смисълъ, това подразбира крива насока въ живота. Може да се каже, запримѣръ, „стара истина“, но това подразбира истина, която не се измѣня; тя е абсолютна истина, еднакво важна за всички врѣмена и епохи. Ние не се интересуваме отъ слънцето, което е залѣзло вече, но се интересуваме отъ слънцето, което сега ще изгрѣе. И слѣдъ всичко това ще дойдатъ хора да ме убѣждаватъ, че слънцето, което е залѣзло, ще изгрѣе за менъ. Отъ такова слънце азъ не се интересувамъ. Какво ще ме интересуватъ хора, които сѫ задъ гърба ми? Могатъ да ме интересуватъ само ония, които сѫ прѣдъ лицето ми, На сѫщото основание може да ме интересува само тази храна, която е прѣдъ устата ми, но не и онази, която е задъ гърба ми. Защо? — Защото, за да получа онази храна, която е задъ гърба ми, азъ трѣбва да направя единъ ѫгълъ отъ 180°, а съ това да измѣня цѣлия ходъ на своето битие. Поставена задъ гърба ми, тази храна прѣдставя нѣкаква уловка, нѣкаква примка въ моя животъ. Азъ вървя къмъ изтокъ, а нѣкой туря тази храна задъ гърба ми, на западъ. Ако река да се обърна, да приема тази храна, ще изгубя посоката на своето движение. Казвате: какъ ще изгубите посоката на движението си? Прѣдставете си, че вървя въ тъмна, бурна нощь и съмъ насочилъ погледа си на изтокъ. Нѣкой поставилъ задъ гърба ми храна, която азъ трѣбва да взема. Мисля си сега: ако се обърна да взема храната, ще изгубя посоката на движението си. Какво трѣбва да направя тогава? Или да вървя напрѣдъ, безъ да се обръщамъ, или да се обърна, да взема храната, но да чакамъ нѣколко часа, докато слънцето изгрѣе и намѣря правия пѫть на своето движение. Въ такъвъ случай, прѣдпочитамъ храната да ме чака, отколкото азъ да объркамъ пѫтя си. Питамъ: какво приложение има тази философия въ вашия животъ? — Никакво. За да се приложи тази философия, тя трѣбва да стане реална. Ще ви дамъ едно обяснение на тази философия, за да стане тя понятна и приемлива за вашитѣ умове. Прѣдставете си, че единъ човѣкъ пада въ кладенецъ. Нужни ли сѫ на този човѣкъ обѣщания, че ще дойдатъ да го извадятъ отъ кладенеца, когато никой не дохожда? Отъ какво се нуждае този човѣкъ въ случая? — Отъ едно дебело вѫже и отъ човѣкъ съ здрави мускули, който може да го изтегли отъ кладенеца. Всичката философия на това положение се заключава въ дебелото вѫже и въ човѣка съ здрави мускули. Който може да те спусне въ кладенеца и да те извади оттамъ, той е уменъ и добъръ човѣкъ. Който може да те спусне въ кладенеца, а не може да те извади, той е глупавъ и лошъ човѣкъ. Това сѫ максими, върху които трѣбва да се размишлява. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ е лошъ. — На какво основание го наричате лошъ? — Защото пуща хората въ кладенеца, а не може да ги извади. Слѣдователно, когато се казва, че съврѣменниятъ свѣтъ е лошъ, подразбираме, че хората едни-други се пущатъ въ кладенеца, и никой никого не може да извади. И сега, за това, което става днесъ въ живота, често слушате да се говори: хората не се нуждаятъ отъ знания. Отъ какво се нуждаятъ тогава? Отъ невѣжество. Що е невѣжеството?— Спущане въ кладенеца. Други казватъ: не трѣбва да се дава свобода на хората! За тѣхъ трѣбва законъ, ограничения. Що е законътъ? Що е ограничението? — Спущане въ кладенеца. — На хората не трѣбва богатство, но сиромашия! Що е сиромашията? — Спущане въ кладенеца. Могатъ ли хората да се залъгватъ съ тази лъжлива философия? Когато нѣкои казватъ, че Богъ е създалъ и бѣднитѣ, и богатитѣ, тѣ сами се лъжатъ. Защо има и бѣдни, и богати хора, това трѣбва да се изясни научно. Думитѣ „бѣденъ и богатъ“ на български езикъ започватъ съ една и сѫща начална буква — б. Въ еврейски езикъ, обаче, съ тази буква се е създалъ свѣтътъ. Слѣдователно, богатството и сиромашията сѫ два елемента, които взиматъ участие при съграждането на свѣта. Казвамъ: опрѣдѣлете конкретно, кой човѣкъ е богатъ? Може ли да се нарече богата камила онази, която носи на гърба си десеть милиона лева български банкноти? Може ли да се нарече учена камила тази, която носи на гърба си единъ голѣмъ товаръ отъ научни книги? Или най-послѣ, може ли да се нарече религиозна камила онази, която носи на гърба си свещени образи? Чудни сѫ съврѣменнитѣ хора, които, като разполагатъ съ грамадни библиотеки отъ научни книги, минаватъ за учени. Тѣ сѫ толкова учени, колкото и християни само за това, че носятъ на гърдитѣ си Христовия кръстъ. Съврѣменнитѣ хора носятъ на гърдитѣ си кръстове, както камилитѣ носятъ на гърба си злато. Мнозина, като слушатъ тази истина, обиждатъ се и казватъ: ние камили ли сме? Питамъ: когато християнинъ убива брата си, той мяза ли на камила? Въ това отношение, той е нѣщо по-лошо и отъ камила. И слѣдъ това ще видите този християнинъ съ златенъ кръстъ на гърдитѣ си благославя орѫжието. Дѣ е човѣщината на съврѣменнитѣ християни? Досега, въ цѣлата история на развитието на животнитѣ не съмъ срѣщалъ случай вълкъ да удави вълкъ, или овца да удави овца. Случвало се е нѣкой пѫть волъ да промуши другъ волъ въ корема съ рогата си, но да го удави — никога. Обаче, въ историята на човѣшкото развитие има безброй случаи, когато единъ човѣкъ убива другъ. Какъ ще обясните това нѣщо? Христосъ казва: „Иде врѣме и сега е, когато всѣки, който ви убива, ще счита, че служба принася на Бога“. И сега, като убиватъ прѣстѫпницитѣ, лошитѣ хора, мислятъ, че служба принасятъ на Бога. Навсѣкѫдѣ се говори, че да се убиватъ прѣстѫпницитѣ е въ реда на нѣщата. Питамъ: какъ ще се познае прѣстѫпникътъ? Може ли да се нарече прѣстѫпникъ, или лошъ човѣкъ този, който е извършилъ нѣщо, което не е угодно на държавата? Ако убиятъ такъвъ човѣкъ, кой ще бѫде по-лошъ: който убива, или когото убиватъ? Какво благо е донесло на човѣчеството това философско-религиозно разбиране отъ хиляди години насамъ? То не само че не е донесло нѣкакво благо на човѣчеството, но почти всички нещастия въ свѣта се дължатъ, именно, на това криво разбиране въ живота, че лошитѣ хора трѣбва да се убиватъ. „Ако се не родите изново.“ Врѣме е човѣкъ да се роди изново. Какъ? Като се съблѣче отъ старото вѣрую, както змията съблича кожата си. И тя иска да се обнови, затова съблича кожата си, обаче, характерътъ ѝ остава сѫщъ. И вълкътъ смѣня козината си, но характерътъ си не измѣня. Азъ засѣгамъ тѣзи въпроси за ония хора, които искатъ да вървятъ въ новия пѫть, да служатъ на Истината, които искатъ да бѫдатъ граждани на Царството Божие. Първото условие за постигане на тѣзи идеали е човѣкъ да се роди изново. Всички знаете стиха отъ Евангелието, дѣто Христосъ е казалъ: „По-скоро камила може да влѣзе прѣзъ иглени уши, нежели богатъ да влѣзе въ Царството Божие.“ Онѣзи, които не разбиратъ източния езикъ, мислятъ, че тѣзи иглени уши, за които Христосъ говори, сѫ като ушитѣ на иглитѣ, съ които си служатъ съврѣменнитѣ хора. Христосъ ни най-малко не е ималъ прѣдъ видъ. ушитѣ на сегашнитѣ игли на хората. Игленитѣ уши, за които Христосъ говори, прѣдставяли малки входове прѣдъ градскитѣ врати, които били толкова тѣсни, че когато трѣбвало да минатъ прѣзъ тѣхъ натоварени камили, тѣ прѣдварително били разтоваряни, товарътъ оставалъ отвънъ, а камилитѣ колѣничили, и така прѣминавали тѣснитѣ входове. Камилитѣ трѣбвало да минаватъ прѣзъ иглени уши, защото често разбойници ги прѣсрѣщали по пѫтя и убивали заради товара, който прѣнасяли на гърба си. И тъй, за да влѣзе човѣкъ въ Царството Божие, той трѣбва да разтовари всичкия си багажъ, да се освободи отъ него. Това значи: да се освободи човѣкъ отъ старитѣ си възгледи, съмнѣния, подозрѣния и прѣстѫпления; изобщо, да се освободи отъ врѣменнитѣ нѣща и да остане само съ сѫщественото, което е вложено първоначално въ неговия духъ, въ неговата душа, въ неговото сърце, въ неговия умъ, въ неговото тѣло. Като остави всичкия си товаръ отвънъ, само по този начинъ човѣкъ може да мине прѣзъ иглени уши и да се почувствува свободенъ. Когато човѣкъ се освободи отъ излишния товаръ, който носи на гърба си, тогава той ще опрѣдѣли, дали постѫпкитѣ му къмъ Първичната Причина, както и къмъ неговия ближенъ, сѫ прави, или не. Докато не дойде до това положение, човѣкъ всѣкога ще прѣцѣнява криво, както своитѣ постѫпки, така и тия на своитѣ ближни. Срѣщате единъ вашъ приятель и казвате: приятельтъ ми не постѫпи съ мене, както трѣбва. Питамъ: като се оплаквашъ отъ своя приятель, ти постѫпвалъ ли си всѣкога съ своитѣ приятели добрѣ? — Да, но той ме спусна въ кладенецъ. — Лошо е постѫпилъ той, но знаешъ ли, че прѣди десеть години и ти постѫпи по сѫщия начинъ съ другъ човѣкъ? Щомъ съзнаешъ това, ще кажешъ: туй, което азъ направихъ прѣди десеть години на единъ свой приятель, днесъ направиха и на менъ, за да разбера, че нито моята, нито неговата постѫпка е права. Само така ще разберешъ, че не е добрѣ да спущашъ човѣка на дъното на кладенеца. Казвамъ: много отъ съврѣменнитѣ хора си служатъ въ живота съ подобна философия, каквато лисицата има. Това не трѣбва да ви обижда, защото, такава е общата философия на свѣта. Единъ лѣтенъ день единъ голѣмъ козелъ се отдѣлилъ отъ стадото, като си казалъ: искамъ да бѫда за малко врѣме поне свободенъ отъ своя господарь. Тръгналъ той да се разхожда, дигналъ глава нагорѣ, нѣма кой да го ограничава. Както се разхождалъ, миналъ покрай единъ дълбокъ трапъ, дѣто видѣлъ една лисица, която разсѫждавала нѣщо и клатѣла главата си на една и на друга страна. Козелътъ я запиталъ: какво правишъ въ този трапъ? — Дойдохъ да правя научни изслѣдвания. — Хубаво ли е тамъ?— Много е хубаво, хладно, приятно за работа. — Мога ли и азъ да влѣза? — Можешъ, добрѣ дошълъ! Трапътъ е широкъ, има мѣсто и за тебъ, и за менъ. Безъ да мисли много, козелътъ скочилъ въ трапа, но лисицата веднага се хвърлила на гърба му и излѣзла вънъ, като му казала: сбогомъ! Сега ще те оставя, ти да продължишъ моитѣ научни изслѣдвания. Това се нарича хитрость. Такава е философията на свѣта, съ която си служатъ умнитѣ хора. Казватъ за нѣкого: уменъ е този човѣкъ! Защо? — Защото съ хитрость вкаралъ нѣкого въ трапа. И послѣ, за да излѣзе вънъ отъ трапа, човѣкъ трѣбва да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Така направилъ и козелътъ. До това врѣме той никога не се молилъ, но като поседѣлъ нѣколко деня въ трапа, започналъ да се моли, да дойде нѣкой да го извади. Той казвалъ: не направихъ добрѣ, дѣто напуснахъ своя пастиръ. Тази лисица ме измами, да скоча въ трапа. Обаче, слѣдъ нѣколко деня ловджии погнали лисицата съ своитѣ копои и одрали кожата ѝ. Ако тя бѣше останала въ трапа, кожата ѝ щѣше да бѫде здрава. Сега, да се върнемъ къмъ стиха: „Ако се не родите изново“. Въ живота има непостижими нѣща, къмъ които, именно, човѣшкиятъ духъ се стреми. Единъ отъ древнитѣ царе ималъ само една дъщеря, която била извънредно красива, вслѣдствие на което имала много кандидати. Обаче, бащата прѣдлагалъ на всички кандидати само едно условие. То било слѣдното: азъ ще дамъ дъщеря си само на онзи момъкъ, който можа да ми донесе една колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Тази колесница трѣбва да се движи съ бързината на свѣтлината. Съ тази колесница царьтъ искалъ да посѣти всички свѣтове извънъ земята и да се срещне съ синоветѣ на свѣтлината. Дошълъ и послѣдниятъ кандидатъ за царската дъщеря — младъ, ученъ човѣкъ, но и на него царьтъ казалъ: ти си ученъ, младъ човѣкъ, харесвамъ те; ще ти дамъ дъщеря си, само ако можешъ да ми донесешъ колесницата на свѣтлината. — Ще отида да си помисля, рекълъ младиятъ момъкъ. Ето, вече шесть хиляди години сѫ се изминали оттогава до днесъ, и младиятъ човѣкъ все още мисли и не е намислилъ, отдѣ да намѣри за царя колесница на свѣтлината. И досега още царската дъщеря не е женена. Казвамъ: още нѣколко пѫти по шесть хиляди години ще минатъ, и въпросътъ все неразрѣшенъ ще остане. Този въпросъ е единъ отъ неразрѣшимитѣ. Всички съврѣменни хора търсятъ колесницата на свѣтлината, за да оженятъ царската дъщеря, но не се е явилъ още онзи кандидатъ, който може да донесе тази колесница. Христосъ казва: „Ако се не родите изново“. Той поставя въпроса ребромъ. Изново трѣбва да се роди човѣкъ! Нови разбирания трѣбва да придобие, ако иска да влѣзе въ Царството Божие. Въ този смисълъ човѣкъ трѣбва да знае, че не може да се спаси отъ това, което влиза въ него; което излиза отъ човѣка, само то може да го спаси; водата, която влиза въ чешмата, не спасява човѣка, но водата, която излиза отъ чешмата, тя го спасява; свѣтлината, която влиза въ човѣка, не го спасява, но свѣтлината, която излиза отъ него, само тя е въ сила да го спаси. Изобщо, всичко, което излиза отъ човѣка, е въ състояние да го спаси. Като се казва, че свѣтлината, която излиза отъ човѣка, може да го спаси, питамъ: що е тъмнина, и що е свѣтлина? Ще дамъ едно ново опрѣдѣление за понятията свѣтлина и тъмнина. Всички тѣла, които изпущатъ свѣтлина, се наричатъ свѣтещи, свѣтли. Всички тѣла пъкъ, които възприематъ свѣтлина, т. е. поглъщатъ свѣтлина въ себе си, се наричатъ тъмни. Слѣдователно, тъмнината произтича отъ всички ония случаи, когато извѣстни тѣла поглъщатъ свѣтлина. Обратно: свѣтлината произтича при всички случаи, когато извѣстни тѣла изпущатъ свѣтлина навънъ. Когато се казва, че нѣкои хора сѫ тъмни личности, това показва, че тѣ поглъщатъ свѣтлина, т. е. тѣ знаятъ само да взиматъ. Свѣтли личности сѫ ония хора, които постоянно изпущатъ свѣтлина, т. е. тѣ непрѣкѫснато даватъ. Този законъ е психологически вѣренъ. Забѣлѣжете, докато човѣкъ подържа въ себе си желанието да прави добро на своитѣ ближни, отъ неговото лице излиза нѣщо живо, свѣтло, което го прави приятенъ, красивъ. Каже ли въ себе си, че нѣма смисълъ да се занимава съ другитѣ хора, и трѣбва да живѣе само за себе си, моментално лицето му потъмнява, погледътъ му става особенъ, устата му се изкривява, ходътъ, движенията му се измѣнятъ — съ една дума, той коренно се измѣня, придобива състояние, което е съвършено различно отъ първото. И тъй, тъмнината и свѣтлината се различаватъ коренно; тѣ сѫ два полюса, двѣ противоположни състояния. Ако наблюдавате, какъ се движи човѣкъ въ тъмнина и какъ въ свѣтлина, ще намѣрите голѣмо различие. Съврѣменнитѣ учени правятъ наблюдения въ тази область, но още не сѫ дали крайнитѣ резултати на своитѣ научни изслѣдвания. Когато се домогнатъ до положителни резултати, тѣ ще приложатъ тия резултати при възпитанието на хората. Щомъ знаятъ законитѣ за проявлението на свѣтлината и на тъмнината, съврѣменнитѣ хора ще иматъ прѣдъ видъ условията, при които човѣкъ може и трѣбва да се роди изново. „Ако се не родите изново.“ Това раждане „изново“ има свое опрѣдѣлено врѣме. Доброто и злото, щастието и нещастието ставатъ въ опрѣдѣлено врѣме, въ опрѣдѣлени числа. Единъ господинъ отива при единъ познатъ кабалистъ, който му разправя за значението на числата въ живота. Кабалистътъ го запитва, кое число обича и счита щастливо за него. Той казва, че обича числото 153. Тогава му дава срокъ, да дойде при него слѣдъ 153 деня, като му казва, че ако може да прѣвърне това число въ врѣме и пространство, въ дни и часове, въ минути и секунди, въ посока на движение, той ще бѫде щастливъ човѣкъ. Ако не разбере това число, той ще изгуби врѣмето си напразно. За да бѫде човѣкъ щастливъ, той трѣбва да разбира науката на числата. Сѫществува наука за числата, върху която е съграденъ цѣлиятъ козмосъ. Цѣлиятъ свѣтъ е основанъ върху науката на числата. Всички прояви, които се забѣлѣзватъ въ свѣтлината и въ тъмнината, се дължатъ на отношението между числата; всички групирания, всички съединения и разединения между народитѣ, се дължатъ на отношенията между числата. И най-послѣ, устройството на мозъка, на дробоветѣ и на стомаха въ човѣка, сѫ резултатъ на различни отношения, на различни съчетания между числата. Слѣдователно, отъ способностьта на числата да се групиратъ по различни начини, създаватъ се хармонични и дисхармонични съчетания. Хармоничнитѣ групировки създаватъ хармонията въ свѣта, а дисхармоничнитѣ създаватъ дисонанса. Хармонията е резултатъ на изпущане или отдѣляне на свѣтлина навънъ, а дисонансътъ е резултатъ на поглъщане на свѣтлина. Дисонанситѣ сѫ толкова нужни въ музиката, колкото и хармоничнитѣ тонове. Обаче, ако дисонанситѣ прѣодоляватъ, това вече не е музика. Въ сегашната хармония сѫществуватъ два дисонанса. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ музиканти искатъ да внесатъ нѣщо ново въ музиката, а именно, да увеличатъ дисонанситѣ. Обаче, такова нововъведение ще прѣдставя не музика вече, а музикаленъ жаргонъ. Ако дисонанситѣ се увеличатъ, въ музиката ще настане нѣкакво слизане. За въ бѫдеще въ музиката трѣбва да остане само единъ дисонансъ, даже два сѫ много. Сега, това сѫ странични въпроси. Обаче, трѣбва да се направи прѣводъ на дисонанситѣ, да се разбере, какво прѣдставятъ тѣ въ живота, както и въ човѣшкия организъмъ. Дисонансътъ трѣбва да сѫществува, защото и човѣшкиятъ мозъкъ е създаденъ по начинъ, по който е създадена музиката. И въ мисъльта има мелодия и хармония, но сѫщеврѣменно има и съединение между мелодията и хармонията. Мелодията създава мекота на тона, а хармонията — разширение. Слѣдователно, иска ли човѣкъ да се разшири, той трѣбва да употрѣби хармонията; иска ли да придобие пластичность, той трѣбва да внесе въ себе си мелодията. Източнитѣ народи обърнаха по-голѣмо внимание на мелодията въ музиката, вслѣдствие на което тѣ развиха силно чувствата си и образуваха около себе си голѣми мочурлуци. Твърдата почва у тѣхъ се прѣвърна въ мочурлуци, въ блата. Съ мелодия се занимаватъ и животнитѣ. Запримѣръ, сегашнитѣ млѣкопитаещи останаха на тази степень на развитие и до днесъ, благодарение на мелодията. Създаването на човѣка, обаче, започна съ хармонията. Разликата между човѣка и животнитѣ се заключава въ това, че въ музиката на животнитѣ има мелодия, а въ тази на човѣка прѣобладава хармония. Попадне ли нѣкое животно на тѣсно, то веднага започва да пѣе мелодично; то знае мелодичнитѣ гами; намѣри ли се на свобода, то веднага се озѫбва. За да може животното да разбере човѣка, първо то трѣбва да научи и приложи въ живота си закона на хармонията. Казвамъ: ако искате да бѫдете щастливи, да живѣете правилно, вие трѣбва да съедините въ себе си хармонията съ мелодията, т. е. да направите връзка между сърцето и ума. Животътъ на сърцето е мелодията, то винаги пѣе мелодично. Нещастията въ свѣта се дължатъ на сърцето, което, като мисли за своята мелодия, отрича хармонията. Вслѣдствие на това, сърцето на съврѣменнитѣ хора е станало на каша. Лошото у хората днесъ седи въ това, че тѣ иматъ човѣшки умъ, а животинско сърце, на което се дължи падането на човѣчеството. Казано е въ Писанието: „Ще имъ отнема каменнитѣ сърца, и ще имъ дамъ нови“. Подъ каменни сърца се разбиратъ животинскитѣ сърца. Подъ думата животинско сърце азъ разбирамъ свещения егоизъмъ у хората. Когато нѣкой човѣкъ иска да го обичатъ, да го почитатъ и уважаватъ, да го считатъ божество, а самъ той нищо не дава отъ себе си, това го опрѣдѣля като човѣкъ, който служи на свещения егоизъмъ. Даде ли двѣ-три хиляди лева, той иска всички вѣстници да пишатъ за него. Ако такъвъ човѣкъ е писатель и напише нѣщо, той носи написаното въ джоба си, да го чете на близкитѣ си, всѣки да знае, какво е създалъ. Сега, между васъ има поети, музиканти, държавници и като говоря за поетитѣ, за музикантитѣ, за държавницитѣ, мнозина се обиждатъ. Азъ не искамъ да обиждамъ никого. Азъ нѣмамъ прѣдъ видъ хорскитѣ работи; на вашъ езикъ казано, азъ съмъ търговецъ на едро, не се занимавамъ съ дребна продажба. Силата на човѣка не седи въ това, което той казва, но въ това, което той върши. И рече Богъ: „Да бѫде видѣлина!“ — и стана видѣлина. Нѣкой човѣкъ иска да бѫде почитанъ и уважаванъ отъ хората. Лесно е да те почитатъ и уважаватъ хората. Какъ? Като влѣзешъ въ домоветѣ имъ и каквото кажешъ, направишъ. Влизашъ въ единъ домъ, дѣто хората нѣматъ нито свѣщь, нито огънь, и ти казвашъ: да бѫде видѣлина! — и става видѣлина. Влизашъ въ другъ домъ, дѣто хората сѫ гладни, голи и боси, и ти казвашъ: да дойде хлѣбъ! И хлѣбътъ пристига. — Да дойдатъ дрехи, обуща! И дрехитѣ, и обущата пристигатъ. Какъ мислите, нѣма ли да ви посрещнатъ съ почитъ и уважение въ този домъ? Ще ви посрещнатъ като ангелъ — хранитель, а отгорѣ на това и цѣлувка ще ви дадатъ. Казвамъ: азъ проповѣдвамъ това, което може да стане. Това, което досега се е проповѣдвало, че трѣбва да се обичаме, е старо учение. Или, нѣкой казватъ: добъръ е Господъ, ще оздравѣя. — И това е стара философия, съ която отдавна трѣбва да сте ликвидирали. Каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, ще му отговоря: не те разбирамъ, какво говоришъ. Срѣщатъ се двама англичани. Единиятъ казва на другия: добъръ день! Обаче, единиятъ отъ тѣхъ е малко боленъ, коремътъ го боли, и затова отговаря: защо ми казвашъ добъръ день? Ако този день, наистина, бѣше добъръ, коремътъ нѣмаше да ме боли. Първиятъ изважда отъ джоба си малка доза захарь и му я подава. Вториятъ взима захарьта, изяжда я, и болката въ корема моментално минава. Вижъ, сега вече разбирамъ, че този день е добъръ. Англичанинътъ каза добъръ день и доказа, че е такъвъ. Тъй щото, каже ли нѣкой „добъръ е Господъ“, той трѣбва да докаже, че думитѣ му сѫ вѣрни. Кажете ли нѣщо, докажете, че е така, както сте казали. Казвате: не ни е дадено да бѫдемъ като Господа. — Да бѫдете като Господа, не вие дадено, а да казвате „добъръ е Господъ“, имате право. Първото положение азъ наричамъ положение на лъжа, а второто — положение на истина. Сега, да се върнемъ къмъ въпроса за свѣтлина и тъмнина, за свѣтли и тъмни тѣла. Казахме, че всички тѣла, които поглъщатъ свѣтлина, сѫ тъмни. Всички тѣла пъкъ, които изпущатъ свѣтлина, сѫ свѣтли. Слѣдователно, когато става поглъщане на свѣтлина, въ резултатъ имаме студъ, изстудяване. Студътъ е процесъ на поглъщане, а топлината е процесъ на отдѣляне на свѣтлина. Разумниятъ човѣкъ знае законитѣ, които регулиратъ отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината. Тѣзи два процеса, поглъщане и отдѣляне, ставатъ едноврѣменно у човѣка. Ако човѣкъ не разбира закона на поглъщането и не знае, какъ да се справи съ него, той ще изживѣе извѣстно недоволство. Това недоволство се прѣдизвиква отъ натрупването въ него на извѣстни мисли и желания, които той не може да реализира. Който не знае причината на това недоволство, той я търси вънъ нѣкѫдѣ. Дѣйствително, причината е външна, но процесътъ на недоволството е вѫтрѣшенъ. За да бѫде човѣкъ недоволенъ, това показва, че той е погълналъ отнѣкѫдѣ повече свѣтлина, отколкото трѣбва. И като не може да обработи, да асимилира тази свѣтлина въ себе си, тя му създава голѣми страдания и нещастия. Когато човѣкъ приеме въ себе си повече любовь, отколкото може да обработи, и тя му създава страдания и нещастия. Всички съврѣменни хора сѫ нещастни. Отъ какво? — Отъ много любовь. Нѣкой казва: нещастенъ човѣкъ съмъ азъ! — Много любовь си приелъ. Какво да правя? — Спри вече да поглъщашъ! Когато човѣкъ ограничи любовьта въ себе си и не ѝ дава възможность да се прояви, той се натъква на редъ страдания и нещастия. Давайте отъ себе си щедро, докато любовьта ви, споредъ закона на Опуленса, започне обратно да се връща къмъ васъ. Това разумно даване на любовьта ще донесе спасението, което очаквате. Давайте и не се страхувайте! Мнозина казватъ: Господъ не мисли за насъ. — Отъ хиляди години насамъ Богъ не е прѣставалъ нито за моментъ да не мисли за хората, но тѣ искатъ да Го заставятъ, да мисли като тѣхъ. Никой не може да застави Господа да мисли като него. Великото въ Бога е това, че при своитѣ голѣми, велики работи. Той отдѣля врѣме и за малкитѣ. Малки работи азъ наричамъ тия, които се отнасятъ до личното съзнание на човѣка. Ако Богъ нѣмаше това качество, да се занимава и съ малкитѣ работи, досега всички хора щѣха да изчезнатъ. Сега, съ единъ примѣръ ще обясня, какво нѣщо е индивидуално, и какво — колективно, или Божествено съзнание. Индивидуалното съзнание прѣдставя ограниченото положение, въ което човѣкъ се намира. Колективното съзнание е свободата, просторътъ, въ който човѣкъ може да се движи. Прѣдставете си, че се намирате на една телеграфна станция, свързанъ, посрѣдствомъ безброй жици, съ цѣлия външенъ свѣтъ. Вашето щастие зависи изключително отъ съобщенията ви съ външния свѣтъ. Докато сте на тази станция, вие имате възможность да приемате мислитѣ на добритѣ, на разумнитѣ хора отъ Англия, Германия, Франция, Русия — изобщо, отъ цѣлия разуменъ свѣтъ. Това значи колективно съзнание — да живѣете въ връзка съ цѣлото, съ общото. Обаче, прѣкѫсне ли се връзката съ външния свѣтъ, съ общото съзнание, вие оставате самъ, малкия, дребнавъ човѣкъ, изолиранъ отъ всѣкаква външна мисъль. Вие започвате да се тревожите, да се безпокоите, че връзката, съобщенията ви съ разумнитѣ хора сѫ прѣкѫснати. Такова е положението на човѣкъ, който живѣе само въ индивидуалното съзнание. И тъй, докато човѣкъ е въ съобщение съ всички добри, разумни хора, съ всички ангели и светии, той е доволенъ, радостенъ, че може да възприема тѣхнитѣ мисли. Започнатъ ли неговитѣ апарати на съобщения да се прѣкѫсватъ единъ слѣдъ другъ, човѣкъ постепенно изпада въ тъмнина, въ мракъ. Прѣкѫсне ли се и послѣдниятъ апаратъ, той казва: тъмно ми е! Казвамъ: въ съзнанието на този човѣкъ е скѫсана и послѣдната жица на съобщение съ разумния свѣтъ. Какво трѣбва да направи този човѣкъ? — Въ неговата станция трѣбва да се направи една корекция. Въ какво седи тази корекция? — Да изправи, да подобри отношенията си къмъ Бога, къмъ Първичната Причина. Щомъ той изправи отношенията си къмъ Първата Причина, веднага ще се измѣнятъ отношенията на външния, на физическия свѣтъ къмъ него. Между микрокозмоса, т. е. човѣшкия свѣтъ и макрокозмоса, т. е. Божествения свѣтъ сѫществуватъ извѣстни отношения, които показватъ, че Богъ мисли за хората, но и тѣ трѣбва да мислятъ за Него. Докато тѣзи отношения сѫ правилни, хората живѣятъ въ свѣтлина. Нарушатъ ли се отношенията, тѣ изпадатъ въ тъмнина. Тъмнината пъкъ произвежда дисонансъ въ живота. Тази е правилната философия. Въпрѣки това, мнозина си задаватъ въпроса, защо Богъ създалъ така свѣта, защо допусналъ страданията и нещастията? Казвамъ: свѣтътъ е създаденъ много добрѣ, но ти, дѣдо ти и баба ти изгорихте свещенитѣ книги, които посочваха правия пѫть на живота. При единъ царь на древностьта отишълъ единъ бѣденъ човѣкъ и се оплакалъ отъ бѣднотията, въ която се намиралъ. Царьтъ му далъ единъ хубавъ златенъ пръстенъ, съ голѣмъ диамантъ. Бѣдниятъ човѣкъ турилъ пръстена на рѫката си и излѣзълъ вънъ. Дѣ кого срѣщалъ изъ пѫтя, той все разказвалъ за пръстена, който царьтъ му далъ. Всички се спирали, поглеждали пръстена му, и той разправялъ цѣлата история: какъ отишълъ при царя, какъ царьтъ го приелъ, какъ му далъ пръстена и т. н. Години наредъ той все за пръстена си разправялъ, и по този начинъ забравилъ бѣднотията си. Другъ бѣденъ отишълъ при царя. Той му далъ едно златно перо. Бѣдниятъ взелъ перото и излѣзълъ вънъ. До това врѣме той не знаелъ да пише, но като получилъ това хубаво, златно перо, научилъ се да пише и писалъ много. Така той станалъ виденъ човѣкъ. Когато срѣщалъ свои познати, разправялъ имъ: откакъ получихъ това перо, човѣкъ станахъ. Трети бѣденъ отишълъ при царя. Царьтъ му далъ една звѣзда. Бѣдниятъ закачилъ звѣздата на гърдитѣ си и излѣзълъ вънъ. Денемъ тази звѣзда му създавала радость и веселие, а нощемъ му освѣтлявала пѫтя. Този човѣкъ постоянно разправялъ за своята звѣзда и за начина, по който я получилъ. Отишълъ и четвърти бѣденъ при царя. Той му далъ една хубава книга да чете. Обаче, бѣдниятъ не знаелъ да чете. Отъ любовь къмъ своята книга, той се научилъ да чете и станалъ ученъ човѣкъ. Когото срѣщалъ, показвалъ му книгата, разправялъ, какъ я получилъ и казвалъ: слѣпъ бѣхъ, но откакъ се научихъ да чета и да разбирамъ тази книга, прогледахъ. Казвамъ: всички, които сте събрани тукъ, сте отъ тия, които сѫ ходили при царя. Едни отъ васъ сте получили златенъ пръстенъ на рѫката, други — златно перо, трети — звѣзда, а четвърти — книгата, която съдържа всички тайни на живота. И сега, този, който има златенъ пръстенъ на рѫката си, ще разправя за себе си, че е талантливъ човѣкъ, надаренъ съ дарби и способности. Който има златното перо, ще разправя, че е виденъ писатель. Който носи звѣздата на гърдитѣ си, ще разправя, че е герой, че е силенъ човѣкъ. Който има книгата въ рѫцѣтѣ си, ще разправя, че е ученъ човѣкъ, ще иска хората да го уважаватъ и почитатъ. Не е достатъчно само да носите въ рѫцѣ тази книга. Вие трѣбва да разбирате нейния дълбокъ смисълъ, защото въ нея сѫ скрити всички тайни на живота; въ нея е написано прѣдназначението на пръстена, на перото, на звѣздата и на самата книга. Тази книга не е нищо друго, освѣнъ коментаръ на цѣлокупния животъ. Сега, вие не трѣбва да се спирате върху противорѣчията, които този пръстенъ причинява; не трѣбва да се спирате и върху противорѣчията, които перото, звѣздата и книгата причиняватъ. Като се жени нѣкоя мома, пръстенъ ѝ даватъ. Цѣлъ животъ тя разправя за своя пръстенъ. Роди дѣте, стане майка, тя тръгва отъ съсѣдка на съсѣдка да показва дѣтето си, т. е. своя пръстенъ. Дѣтето расте, става младъ момъкъ, свършва университетъ, донася дипломъ за завършено образование. Дипломътъ прѣдставя златното перо отъ царя. Този човѣкъ става ученъ, свършва четири факултета. Майката разправя за ученостьта на своя синъ. Най-послѣ той става министъръ-прѣдседатель, взима всичката сила въ рѫцѣтѣ си. Този е човѣкътъ, който носи звѣздата на гърдитѣ си. Той прѣкарва пѫтища, канализира рѣки, освѣтлява градове. Всички хвалятъ този човѣкъ, казватъ: откакъ дойде този министъръ на власть, градоветѣ се освѣтлиха. Да, градоветѣ се освѣтлиха, но съ тази свѣтлина хората се изгубиха. Ако човѣкъ има свѣтлина и съ нея търси да убива всѣки, който е заподозренъ въ нѣщо, което не е въ интересъ на държавата, тази свѣтлина не е на мѣстото си. Истинска свѣтлина е тази, която дава животъ, която носи миръ и радость на хората. Когато прѣслѣдватъ нѣкого въ тъмна нощь, той счита тъмнината за свой спаситель. Този човѣкъ се моли на Бога, дано нощьта продължи повече, да не го видятъ. Яви ли се първиятъ свѣтълъ лѫчъ, сърцето на този човѣкъ трепва; той се ужасява прѣдъ мисъльта, че могатъ да го видятъ и уловятъ. Днесъ всички хора говорятъ за наука, за знания и казватъ, че знанието носи свѣтлина на човѣчеството. Кое знание? Има едно знание, една наука, която, наистина, носи свѣтлина; обаче, има една наука, която носи тъмнина, ограничение на хората. Въ сѫщность, сѫществува една наука, едно знание, но важно е, какъ и дѣ хората използуватъ това знание. Запримѣръ, Ломброзо хвърли свѣтлина върху извѣстни признаци, по които могатъ да се познаятъ прѣстѫпницитѣ. Обаче, тази свѣтлина днесъ не се използува правилно. Въпросътъ не седи въ това, да познаешъ, кой е прѣстѫпникъ и да го накажешъ и убиешъ. Тази наука е необходима на хората, за да познаватъ своитѣ добри и лоши заложби и да се възпитаватъ. Сега, като погледнете черепа, лицето, рѫцѣтѣ на човѣка, казвате: този човѣкъ е анормаленъ типъ, той е прѣстѫпникъ. Като знаете тѣзи признаци, вие трѣбва да знаете и признацитѣ на нормалнитѣ хора. Тази норма ще намѣрите въ живата природа. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие.“ За да се роди човѣкъ изново, той трѣбва да прѣтърпи коренно прѣобразование. Като говоря върху новото, което трѣбва да дойде, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ сегашния редъ и порядъкъ на нѣщата. Сегашниятъ порядъкъ прѣдставя изложение на живота отъ хиляди години насамъ. Насилията, прѣстѫпленията въ сегашния свѣтъ водятъ началото си отъ хиляди години насамъ, а сега само се изявяватъ. Насилията сѫ резултатъ на миналото, на неразбирането на живота. Вслѣдствие на това минало, и съврѣменнитѣ хора иматъ криви схващания за живота. И днесъ всички хора търсятъ цѣрь срѣщу тѣзи криви разбирания. Обаче, методитѣ, които тѣ употрѣбяватъ за своето изправяне, не даватъ добри резултати. Въпроситѣ не се разрѣшаватъ съ тѣзи методи. Запримѣръ, какъ ще се внесе миръ въ свѣта? Кой може да внесе мира? Днесъ никакъвъ законъ не е въ състояние да унищожи войната и да внесе мира. Ако всички учени хора се обединятъ и заработятъ съ науката за унищожение на войната и внасяне на мира, и тѣ нѣма да успѣятъ. Казвамъ: има една единствена сила въ свѣта, която може да унищожи войната и да внесе мира. Коя е тази сила? — Жената. Ако всички жени се сплотятъ и кажатъ: отъ днесъ вече не раждаме прѣстѫпници! — тѣ ще турятъ точка на войната. И ако всѣка майка каже на сина си: убивашъ ли брата си, азъ се отказвамъ отъ тебе, ти не си мой синъ! — войната ще дойде до своя край. Тъй щото, спасението на човѣчеството седи въ съзнателното отказване на жената да ражда прѣстѫпници, както и въ отказване на майката отъ своя синъ убиецъ. За да се постигне това, не само двѣ — три жени трѣбва да съзнаятъ своята задача, но всички жени цѣлокупно трѣбва да се подигнатъ, да заработятъ за спасението на свѣта. Днесъ азъ проповѣдвамъ на женитѣ. Вие, отъ своя страна пъкъ, ще проповѣдвате на останалитѣ жени, защото отсега нататъкъ женитѣ ще се държатъ отговорни за неизпълнение на своята задача. Ако нѣкой момъкъ залюби една мома, но скоро охладнѣе къмъ нея и залюби втора, послѣдната трѣбва да му каже: ти трѣбва да се върнешъ при първата си възлюбена. Азъ не съмъ по-добра отъ нея. Щомъ ти можа да разлюбишъ една, утрѣ и мене ще разлюбишъ. Какъ постѫпватъ, обаче, съврѣменнитѣ моми? Като дойде при една отъ тѣхъ нѣкой момъкъ и изкаже любовьта си къмъ нея, тя не държи смѣтка за това, че вчера той обичалъ друга нѣкоя и днесъ я разлюбилъ, и приема любовьта му; момъкътъ още утрѣ ще напусне и тази мома, а послѣ и трета, и четвърта. Той си играе съ чувствата на момитѣ, а тѣ само го укоряватъ, безъ да прѣдприематъ нѣкаква рѣшителна, съзнателна акция. Не, вие сте майки, той е синъ. Майкитѣ сѫ виновни, отговорни за постѫпкитѣ на синоветѣ си. Затова, именно, отъ хиляди години насамъ женитѣ сѫ бити на общо основание, и сѫ дошли до положение на робини. Тѣ иматъ непоносими страдания. Законътъ, който се прилага къмъ тѣхъ, е неумолимъ. Защо? — Понеже тѣ иматъ сила да разрѣшатъ въпроса за спасението на човѣчеството, но не искатъ да употрѣбятъ своята сила. Женитѣ трѣбва да насочатъ силитѣ си къмъ цѣлия свѣтъ и да кажатъ: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения! Сега, щомъ нѣкоя мома стане за женене, тя казва: дано ми даде Господъ добъръ мѫжъ! Господъ ви даде добъръ мѫжъ — Адама. Ева, която излѣзе отъ Адама, първоначално бѣше отлична мома, дѣвица. Обаче, слѣдъ грѣхопадането всички жени, които се родиха отъ нея, извратиха свѣта. Ева роди единъ синъ прѣстѫпникъ, Каинъ. Адамъ не бѣше баща на Каина, но на Авела. Каинъ бѣше роденъ отъ другъ баща. Казано е въ Писанието: „Вие сте чада на дявола.“ Оттукъ, прѣдполага се, че дяволътъ билъ баща на Каина. Невъзможно е овца да роди вълкъ. Ако овца роди вълкъ, причината се крие нѣкѫдѣ дълбоко въ живота. Авелъ стана жертва на Каина, на злото въ свѣта. Възможно ли е двама братя, отъ една майка и отъ единъ баща, да се убиватъ? Слѣдователно, прѣдполага се, че тѣзи братя били отъ двама бащи: единиятъ — носитель на тъмнината, другиятъ — носитель на свѣтлината. Днесъ половината отъ човѣчеството сѫ каиновци, половината — авеловци. Ако хората вървятъ по стария законъ, който дава мѣсто на прѣстѫпницитѣ да се раждатъ, тѣ всѣкога ще убиватъ. Новата жена, новата Ева трѣбва да затвори пѫтя на Каина, да не се ражда. Каиновци нѣматъ право да се раждатъ! Свѣтътъ не се нуждае отъ прѣстѫпници. Нека дойдатъ авеловци и ситовци! Свѣтътъ се нуждае отъ добри хора. Пуснете ли каиновци въ свѣта, ще ходите да се разправяте съ тѣхъ. Тѣ ще говорятъ за миръ, за това онова, но сѫщеврѣменно ще разбъркватъ свѣта. „Ако се не роди човѣкъ изново, не може да влѣзе въ Царството Божие“. Жена, която ражда добри и разумни дѣца, ражда изново. Само свободната майка може да роди добри и разумни дѣца. Сѫщото се забѣлѣзва и въ растенията. Всѣко дърво, което расте на свобода, при добри, благоприятни условия за него, ражда добри и вкусни плодове. Да родишъ доброто, това подразбира излизане, отдѣляне на свѣтлина; да родишъ злото, това подразбира поглъщане на свѣтлина. Слѣдователно, ново раждане, т. е. да се родишъ изново, подразбира излизане навънъ. Всички добродѣтели се изявяватъ въ раждане изново навънъ, а не въ поглъщане навѫтрѣ. Всички прѣстѫпления се изявяватъ въ поглъщане на свѣтлина. Отъ човѣкъ, който поглъща свѣтлина, нищо не може да се очаква. Мнозина казватъ, че Христосъ дошълъ на земята, за да спаси свѣта. Питамъ: какъ ще се спасятъ съврѣменнитѣ хора? — Като повѣрваме въ Господа Исуса Христа. Не, за да се спаси човѣкъ, не е достатъчно само да повѣрва въ Христа. Както Христосъ излѣзе отъ Бога и дойде на земята да спаси човѣчеството, по сѫщия начинъ и ние трѣбва да излѣземъ отъ Бога и да работимъ върху себе си и върху своитѣ ближни. Нѣкой казва: да отида веднъжъ на небето, нѣма да помисля за връщане назадъ. Това показва, че този човѣкъ бѣга отъ страдания. Невидимиятъ свѣтъ има особено мнѣние за човѣкъ, който се страхува отъ страдания. Той е далечъ отъ Истината. Който не се страхува отъ страдания, той ще придобие истинското знание и ще бѫде неуловимъ, като свѣтлината. Човѣкътъ на свѣтлината разполага съ властьта, съ богатствата на цѣлия свѣтъ. Христосъ казва: „Имамъ власть да положа душата си, имамъ власть да я взема.“ Нѣкой се хвали, че като се помолилъ на Бога, молитвата му била послушана. Това още нищо не значи. Единъ пѫть само молитвата му била приета, и той бърза да се похвали. Днесъ молитвата му се приема, но утрѣ не се приема. Такъвъ човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Истински свободенъ човѣкъ е този, който може да се прѣвърне въ свѣтлина. Той ще влиза, дѣто иска, и ще излиза, отдѣто иска, ще бѫде свободенъ при всички условия на живота. Свободниятъ човѣкъ се движи непрѣкѫснато въ свѣтлина; той се разхожда по всички свѣтове безпрѣпятствено. Който не може да се прѣвърне въ свѣтлина, той е робъ на условията. Като казвамъ, че човѣкъ може да се прѣвърне въ свѣтлина, имамъ прѣдъ видъ възприемане на новото, което носи животъ, свѣтлина и свобода. Нѣкой казва: азъ искамъ да вървя въ новия пѫть. — Щомъ желаешъ, можешъ да влѣзешъ въ този пѫть. Давамъ му една запалена свѣщь и казвамъ: вземи тази свѣщь и внимавай да не изгасне. — Ами като изгори? Щомъ питашъ така, ти си човѣкъ отъ старото учение. По зададения въпросъ се познава умътъ на този човѣкъ. Щомъ изгори тази свѣщь, съ нея заедно и ти ще изгоришъ. Като изгори първата свѣщь, ще дойдешъ да ти запаля втора. — Отдѣ ще купя втората? — Ти не си човѣкъ за новото учение. — Докато дойда втори пѫть, години ще минатъ. — Ти си човѣкъ отъ старото учение. — Ти истина ли говоришъ, или се подигравашъ съ мене? Казвамъ: ако си уменъ човѣкъ, не се подигравамъ съ тебъ; ако си глупавъ, подигравамъ се. Ти самъ ще опрѣдѣлишъ, какъвъ си и какъ ти говоря. Ти се чудишъ на моя умъ, азъ пъкъ се чудя на твоя, защо не искашъ да приемешъ учение, което ти носи щастие. Съврѣменнитѣ хора се съмняватъ, дали имъ се говори истината, или не; тѣ се съмняватъ и въ любовьта си едни къмъ други. Казвамъ: всѣки човѣкъ знае, дали му говорятъ истината, или не, дали го обичатъ, или не. Първото впечатление показва това. И въ него почти нѣма изключение. Който ти говори истината, който още въ първия моментъ те обича, той прѣдизвиква въ тебе свещенъ трепетъ. Не изпитвате ли този свещенъ трепетъ, колкото и да ви убѣждава нѣкой, че ви обича, той не говори истината. Колкото и да се изнасилвате да вѣрвате, че ви обича, вие нищо нѣма да придобиете. Който ви обича, той ви носи една запалена свѣщь. Тъй щото, вие ще опрѣдѣлите любовьта на този човѣкъ не по думитѣ, които ви говори, но по свѣтлината на свѣщьта, която той ви дава. Свѣщьта говори повече отъ всичко друго. Нѣкой казва: много те обичамъ. — Дай ми тогава 20,000 лева! — Нѣмамъ. — Значи, ти нѣмашъ любовь къмъ менъ. Ако ти поискашъ 25,000 лева отъ този, който те обича, той ти дава 50,000 лева; ти искашъ 50,000, той дава 100,000 лева; ти искашъ 100,000, той дава 200,000 лева. Колкото повече дава единъ човѣкъ, това показва, че той е човѣкъ на любовьта. Отидешъ ли въ дома на такъвъ човѣкъ, той не се съмнява въ тебе и оставя цѣлата си кѫща на твое разположение. Казвате: идеаленъ човѣкъ е този! Когато другитѣ хора постѫпватъ така, казвате, че сѫ идеални, но когато дойде до васъ, друга мѣрка прилагате. Единъ човѣкъ отишълъ въ една гостилница, дѣто ялъ, пилъ и си казалъ: много хубаво върви всичко. Като дошло врѣме да плаща, нѣмалъ пари, и казалъ: сега вече много лошо върви. Днесъ всички хора се оплакватъ отъ послѣдствията на живота. Какви сѫ послѣдствията на живота? — Неразбиране на самия животъ. Васъ не разбиратъ, и вие не разбирате другитѣ. Запримѣръ, кой отъ васъ досега е разбралъ брата си, сестра си, или приятеля си? Кой човѣкъ днесъ е готовъ да се пожертвува за другитѣ, както за себе си? Апостолъ Павелъ казва: „Едва ли ще се намѣри човѣкъ, който да се пожертвува за приятеля си; обаче, когато бѣхме врагове на Бога, Той се пожертвува за насъ“. „Изново“. Ако се не родите изново, ако не измѣните схващанията и разбиранията си, съ старитѣ разбирания нищо нѣма да постигнете. Стариятъ животъ, който водите, нищо нѣма да ви донесе. Сегашниятъ животъ на хората мяза на опеченъ хлѣбъ, който купуватъ отъ фурня и изяждатъ. Слѣдъ това чакатъ да се омеси и опече другъ хлѣбъ, за да си купятъ. Докато чакатъ да излѣзе прѣсния хлѣбъ отъ фурнята, малко врѣме ще погладуватъ. Бѫдещиятъ животъ мяза на житно зърно, което посаждате въ земята. Посадите ли го веднъжъ, то вече отъ само себе си произвежда. Ако спазвате закона, слѣдъ 12 години това житно зърно ще даде толкова плодъ, че цѣлата земя ще може да се нахрани. Ако му дадете условия да се развива, тогава ще има и за васъ, и за ближнитѣ ви. На сѫщото основание, искате ли да се осигурите, дайте ходъ на великата Истина! Всѣки съдържа зародиша на великата Истина въ себе си, но трѣбва да даде на този зародишъ условия да се развива. Съврѣменнитѣ хора очакватъ да имъ тури нѣкой единъ самунъ въ торбата. Щомъ иматъ единъ самунъ въ торбата си, тѣ мислятъ, че сѫ осигурени. Осигурени сѫ за единъ день, но слѣдниятъ день пакъ сѫ гладни. Казвамъ: гладъ има въ физическия свѣтъ, гладъ има и въ духовния свѣтъ. Срѣщате човѣкъ, който ви обича. Той ви погледне мило, и вие сте доволни. Щомъ си замине, вие сте омѫчнени, търсите този човѣкъ. Значи, вие пакъ сте гладни. Ако искате да намѣрите онзи, който ви обича, идете въ гората. Когато сте тѫжни, идете въ нѣкоя борова, букова или дѫбова гора и се облегнете на едно дърво, да видите, какъвъ резултатъ ще имате. Дърветата сѫ вашитѣ любими. Какво ще кажете на това отгорѣ? Ще кажете, че това сѫ дървета, не сѫ разумни сѫщества. Привидно тѣ сѫ дървета, но задъ тѣхъ се криятъ разумни сѫщества, съ които вие можете да влѣзете въ съобщение. Когато светиитѣ сѫ постили, когато сѫ искали да постигнатъ нѣщо, тѣ сѫ прѣкарвали въ горитѣ, между дърветата по 20—30 години. Тукъ тѣ прѣкарвали въ постъ и молитва, отъ никого несмущавани. Като виждали нѣкой светия между тѣхъ, дърветата казвали: колко добъръ е този човѣкъ! И тѣ се радвали, и светията се радвалъ. Слѣдъ извѣстни постижения светиитѣ отивали между хората. Който иска да живѣе добрѣ, той трѣбва да влѣзе въ свѣта, между хората, които не сѫ нищо друго, освѣнъ дървета въ горитѣ. Когато човѣкъ живѣе между хората въ свѣта, той по-скоро може да стане светия, отколкото, ако живѣе между онѣзи, които го обичатъ. Мѫжъ, който обича жена си, постоянно я слѣди: дѣ ходи, съ кого се разговаря, на кого пише писма и т. н. Единъ американецъ ми разправяше една своя опитность. Той бѣше добъръ, способенъ човѣкъ. По едно врѣме, казва той, обикнахъ една женена жена. Азъ имахъ къмъ нея симпатия, и тя ми отговаряше съ сѫщото. Ние запазихме добри, приятелски отношения съ нея, и отъ врѣме на врѣме си кореспондирахме. Единъ день тя написала двѣ писма: едно до мѫжа си, който билъ нѣкѫдѣ на пѫть, и едно за мене. Обаче, въ бързината си тя направила една грѣшка: моето писмо турила въ плика, адресиранъ до мѫжа ѝ, а неговото писмо — въ моя пликъ. Получавамъ писмото, чета, обръщението е къмъ мѫжа ѝ. Мисля си: да не би тази жена да е рѣшила да напусне мѫжа си? Не знаехъ, какво да мисля. Слѣдъ нѣколко деня, обаче, получавамъ друго писмо отъ нея, въ което ми обяснява станалата грѣшка. Тя се извинява и ме моли да върна писмото назадъ. Съ васъ, казва тя, лесно ще се разправя, ще ми върнете писмото, но съ мѫжа си какъ ще се разправя. Като получи писмото до приятеля на своята жена, мѫжътъ ѝ ще каже: значи, моята жена имала и другъ възлюбенъ, като мене. Това писмо ще внесе едно горчиво чувство въ сърцето му и една крива мисъль въ ума му, които постоянно ще го безпокоятъ. Питамъ: какво прѣстѫпно има въ това, че нѣкой люби двама души? Има нѣщо прѣстѫпно. Кога? Когато човѣкъ поглъща свѣтлината на онзи, когото люби и я задържа за себе си, той върши прѣстѫпление. Обаче, ако той дава отъ своята свѣтлина на онзи, когото люби, той върши добро. Слѣдователно, въ любовьта сѫществува слѣдниятъ законъ: ако възприемашъ любовьта на нѣкого и я задържашъ за себе си, ти вършишъ прѣстѫпление; ако възприемашъ любовьта на нѣкого и давашъ отъ нея и на другитѣ, ти вършишъ добро. Иначе, ако отъ едного само поглъщашъ свѣтлина и нищо не давашъ, а на другъ само давашъ, безъ да получавашъ нѣщо, ти вършишъ прѣстѫпление. Противъ такава любовь и Богъ възстава. Обаче, ако въ единъ и сѫщъ моментъ взимашъ и давашъ къмъ всички хора, това е правилно проявление на любовьта. Така и Богъ дава. Той едноврѣменно е къмъ всички и баща, и майка. Човѣкъ трѣбва да си изработи правилна философия, да разбира, кое е добро, и кое зло, кое е прѣстѫпление, и кое не. Прѣстѫпления се вършатъ тамъ, дѣто отношенията между поглъщането и отдѣлянето на свѣтлината не сѫ правилни. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ давайте!“ Съ други думи казано: както взимате отъ Бога, така и вие давайте. Вие взимате животъ, свѣтлина, свобода, знание, миръ, радость. Това трѣбва да давате и на другитѣ. Въ човѣка има вѫтрѣшенъ потикъ да дава. Той не трѣбва да подпушва този потикъ. И ако даромъ дава, даромъ ще получи. Въ който моментъ рѣшите да живѣете по този новъ начинъ, вие ще имате помощьта на всички добри, възвишени сѫщества по лицето на земята. Тия възвишени и напреднали сѫщества образуватъ цѣли общества, живѣятъ между хората — на кое мѣсто, не знаете. Тия сѫщества разполагатъ съ голѣми знания. Тѣ чакатъ само момента, когато нѣкой човѣкъ рѣши да живѣе по Бога, и веднага му идватъ на помощь. Тѣ бдятъ надъ него, грижатъ се и му помагатъ. Мнозина ще кажатъ: ние сме стари вече, това не се отнася до насъ. Досега не е станало, че отсега нататъкъ ще стане. И турцитѣ казватъ за сѫщия случай: на 50-тѣ не било, че на 90-тѣ ще бѫде. Казвамъ: за глупавия, за невѣжия това не може да стане, но за гениалния човѣкъ, за светията може да стане. Рѣши ли човѣкъ да живѣе по Бога, ако е билъ поетъ, музикантъ или художникъ, той веднага ще се вдъхнови, и всичко въ него ще потече, като бистъръ, кристаленъ изворъ. „Изново,“ казва Христосъ. За да се доберете до този великъ законъ, всички трѣбва да създадете нови отношения къмъ Първата Причина, къмъ Великото, което носи вашето щастие. Само по този начинъ правилно ще разбирате Божията Любовь. Богъ иска всички хора, безъ изключение, да бѫдатъ щастливи: Той иска всички мѫже и жени майки, бащи и дѣца, приятели, слуги и господари, управляващи и управляеми, да бѫдатъ щастливи. Той желае това не само за хората, но и за животнитѣ, и за растенията. Това желае Богъ навсѣкѫдѣ и за всички. Казвате: може ли да бѫде това? — Може. Тази задача е на бѫдещето. То ще я реализира. За тази цѣль у хората трѣбва да се пробуди висшето, Божественото съзнание. Това нѣма да стане по механически начинъ, но чрѣзъ усилена съзнателна работа. Училищата, майкитѣ, бащитѣ, умоветѣ и сърцата на хората ще помагатъ за реализиране на тази задача. И тъй, много нѣща знаятъ съврѣменнитѣ хора, но има много нѣща, които не знаятъ. Запримѣръ, отдѣ изгрѣва нашето слънце, което изгрѣва и залѣзва, тѣ знаятъ; обаче, отдѣ изгрѣва слънцето на живота, което никога не залѣзва, тѣ не знаятъ. Какъ излизатъ растенията отъ земята, които цъвтятъ и прѣцъвтяватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ, обаче, растенията, които никога не прѣцъвтяватъ, тѣ не знаятъ. Отдѣ идатъ изворитѣ, които текатъ и прѣсъхватъ, тѣ знаятъ; отдѣ идатъ изворитѣ, които вѣчно текатъ, тѣ не знаятъ; че има добро въ свѣта и това знаятъ, но отдѣ иде доброто, не знаятъ. Тия нѣща не могатъ да дойдатъ отъ хората. Великата мисъль не може да се роди въ главата на човѣка. Тя иде отъ Великото съзнание, което има начало и произходъ въ вѣчностьта. Човѣкъ може само да отразява Божиитѣ мисли, но не и да ги ражда. И колкото по-правилно ги отразява, толкова повече той е носитель на Божественото. Докато човѣкъ приема и прѣдава Божественото, всички го търсятъ. Дойде ли до положение само да приема, и нищо да не дава, той вече скѫсва връзка съ Божественото, и всички го изоставятъ. Сега, азъ желая на всинца ви да имате колесница, направена отъ материята на свѣтлината. Желая всички да имате по единъ златенъ пръстенъ съ скѫпоцѣненъ камъкъ на рѫката си; желая всички да имате по едно златно перо, по една звѣзда и по една книга, въ която се криятъ разгадкитѣ на живота. Всички тия нѣща сѫ необходими. Има ли човѣкъ тия нѣща, той нѣма да проси отъ царя пари, нѣма да се оплаква, че е бѣденъ. Съврѣменнитѣ хора съзнаватъ, че иматъ умъ и сърце, а отричатъ душата и духа. Това значи, че тѣ признаватъ пръстена и перото, а звѣздата и книгата не признаватъ. Тѣ казватъ: звѣзда не ни трѣбва. Не, всѣки човѣкъ трѣбва да съзнава, че на първо мѣсто той има умъ; на второ мѣсто той има сърце; на трето мѣсто той има воля; на четвърто мѣсто той има душа и на пето мѣсто той има духъ, сѫществени и необходими за него. Всички тия сили човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си за служене на великото и красивото. Дойдатъ ли хората до това положение, тѣ ще се разбиратъ помежду си, ще живѣятъ въ миръ и съгласие. И тъй, всички трѣбва да изучавате великата книга на живота. Тази книга ще ви даде истински познания за живота. Тя ще ви даде признаци, по които да познавате, кой говори Истината, и кой не говори Истината. Ако при свѣтлината, която имате днесъ, ви дадатъ знания, да познавате, кой ви обича, вие ще дойдете до обратни резултати. Вие нѣма да намѣрите онзи, който ви обича, но ще се натъкнете на онзи, който ви изневѣрва. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате честнитѣ хора, вие ще се доберете до безчестнитѣ. Ако ви дадатъ знания, съ които да намирате умнитѣ хора, вие ще дойдете до глупавитѣ, до безумнитѣ. И най-послѣ, какво ще се ползувате отъ тѣзи знания, ако въ желанието си да намѣрите положителнитѣ качества на хората и на себе си, се домогнете до отрицателнитѣ? Казвамъ: всѣки трѣбва да се стреми къмъ постигане на положителната наука. Дойде ли до тази наука, той ще разбере силитѣ, които дѣйствуватъ вънъ и вѫтрѣ въ него. Всѣки даденъ моментъ човѣкъ е силенъ въ малкото. Силата на човѣка не седи въ неговото величие и голѣмина, да блѣсти като слънце, всички да го виждатъ. Силата на човѣка седи въ това, той да става толкова малъкъ, че никой да го не вижда. Тогава той ще влиза и излиза отъ великия свѣтъ, безъ да го вижда нѣкой. Слѣдователно, първото нѣщо е човѣкъ да се занимава съ най-малкото, което му е необходимо. Той трѣбва да влѣзе въ дълбочинитѣ на своето естество, да познае духа, душата, ума, сърцето и волята си. Сърцето, умътъ, душата и духътъ сѫ извънъ човѣка, а волята му е единствената сила, която прониква въ дълбинитѣ на живота и го изслѣдва. Волята, тази малка величина, прѣдставя човѣка, изявенъ на физическия свѣтъ. Богъ обръща внимание на туй малкото въ човѣка. Човѣкътъ не е още нито духъ, нито душа. Човѣкъ не е още нито умъ, нито сърце. Единственото нѣщо, което прѣдставя човѣка на физическия свѣтъ, това е волята, на която умътъ, сърцето, душата и духътъ съдѣйствуватъ. Докато човѣкъ, т. е. волята въ него, държи връзка съ ума, съ сърцето, съ душата и съ духа, той има свѣтлина въ себе си. Въ който моментъ наруши тази връзка, тия спомагателни фактори въ живота му се оттеглятъ, и човѣкъ остава самъ, като суха кость, безъ никакви органи: безъ рѫцѣ, крака, очи и уши. Той седи на единъ клонъ, като птица, люлѣе се и мисли за своето минало щастие. Сега, азъ не искамъ да оставя у васъ песимистически мисли, но казвамъ, че грѣхътъ, безлюбието станаха причина човѣкъ да извърши най-голѣмата грѣшка — да забрави Източника на своя животъ и да се отдѣли отъ Него. Слѣдъ това дойдоха нещастията въ свѣта. Вслѣдствие на това днесъ човѣчеството върви въ обратенъ пѫть: днесъ всички хора се намиратъ на кръстопѫть и не знаятъ накѫдѣ да вървятъ. Засега всички седатъ на едно мѣсто, но все трѣбва да взематъ една посока. Всѣки се усѣща остарѣлъ, недоволенъ: косата му побѣлѣла, краката му не държатъ, и той само клати главата си и разправя за своето минало. Като дойде до това положение, човѣкъ започва да мечтае за онзи свѣтъ, иска по-скоро да замине. Питамъ: дѣ ще отиде той съ този умъ? Съ такъвъ умъ и съ такова сърце, каквито нѣкои отъ съврѣменнитѣ хора иматъ, и на онзи свѣтъ не могатъ да отидатъ. „Ако се не родите изново, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Онзи свѣтъ е Царството Божие. Значи, да се родишъ изново, това е онзи свѣтъ. Онзи свѣтъ е свѣтъ на свобода, на мисъль, на чувства, на свѣтлина, на знание, на безсмъртие. Онзи свѣтъ е свѣтъ на изобилие. Той може да бѫде навсѣкѫдѣ. Какво ще ни залъгватъ съ онзи свѣтъ? Онзи свѣтъ може да бѫде и на земята. „Изново“. Ако се не родите изново, ще бѫдете роби на свѣта. Не бѫдете роби на човѣцитѣ. Бѫдете Синове Божии! Синъ Божи подразбира човѣкъ, който иска да излѣзе вънъ, да помага на човѣчеството. Да бѫдешъ Синъ Божи, това не подразбира, че трѣбва да те славятъ хората, да те гледатъ като писано яйце, но трѣбва да помагашъ на хората, и тѣ да придобиятъ свобода. И тъй, женитѣ трѣбва да пазятъ едно правило: тѣ трѣбва да бѫдатъ тъй свободни, както Богъ първоначално ги е създалъ. Когато Богъ създаде първата жена, Ева, Той приспа Адама, за да не му прѣчи въ работата. Дълго врѣме Адамъ спа, докато Богъ създаде първата жена, която бѣше толкова красива, че Адамъ, като я видѣ, извика: „Тази е кость отъ костьта ми и плъть отъ плътьта ми!“ Съ това той направи първата погрѣшка. Адамъ не каза, че тази жена е духъ отъ духа му, душа отъ душата му, умъ отъ ума му и сърце отъ сърцето му. Адамъ каза, че е Ева кость отъ костьта му и плъть отъ плътьта му. Слѣдъ това, черниятъ адептъ видѣ Ева и внесе поквара въ нейния умъ. Като я погледна и като ѝ проговори, Ева го послуша, яде отъ плода на забраненото дърво, слѣдъ което каза: намѣрихъ по-уменъ отъ Адама. Казвамъ: ако една жена види нѣкой мѫжъ, т. е. своя Адамъ, тя не трѣбва да си задава въпроса, дали е кость отъ костьта и плъть отъ плътьта на този Адамъ. И мѫжътъ, отъ своя страна, не трѣбва да се запитва, дали тази е жената, която е излѣзла отъ него. Ако мислятъ така, и двамата ще сгрѣшатъ. Когато единъ мѫжъ срещне нѣкоя жена, той трѣбва да каже: ти си онази, която си излѣзла отъ моя умъ, отъ моето сърце, отъ моята душа и отъ моя духъ. Когато жена или дѣвица срещне нѣкой мѫжъ, или момъкъ, тя трѣбва да каже: този е излѣзлиятъ отъ Бога. Кажатъ ли и двамата така, тѣ ще се родятъ изново и ще влѣзатъ въ Царството Божие. Тази е новата култура, това е Царството Божие. Ако мѫжетѣ и женитѣ не мислятъ така, друга култура, освѣнъ сегашната, не може да има. И тогава, както и да съединявате хората, тѣ ще бѫдатъ нещастни. Мислятъ ли по новия начинъ, между мѫже и жени всѣкога ще има взаимность. Така трѣбва да се възпитаватъ хората! Така трѣбва да мислятъ! „Изново“. Това подразбира, че мѫжътъ трѣбва да се върне въ положението, както Богъ го е създалъ първоначално. Въ лицето на жената той трѣбва да вижда новата Ева, дѣвата, т. е. възвишеното, красивото, мощното начало на живота, или Първичната Причина, която е създала всичко. Докато мѫжътъ не разбере жената, т. е. сърцето си, той не може да разбере себе си, не може да разбере и своя умъ. Не дойде ли до това положение, той ще бѫде въ разрѣзъ съ Битието. Защо? — Защото жената е послѣдното дѣло на Бога. Слѣдователно, отъ послѣдното дѣло, отъ резултата на нѣщата може да се сѫди за причини и послѣдствия. „Изново“. Това подразбира, че жената трѣбва да се върне въ положението, въ което Богъ първоначално я поставилъ. Въ лицето на мѫжа тя трѣбва да вижда новия Адамъ, както Богъ нѣкога го е създалъ. Той трѣбва да бѫде огледало, въ което тя да вижда образа на Божественото начало. Докато жената не разбере мѫжа, т. е. ума си, тя не може да разбере своето сърце. И тъй, ако сърцето не служи за подкрѣпа на ума, и ако умътъ не служи за рѫководство на сърцето, тѣ не могатъ да иматъ правилни отношения помежду си. Най-послѣ, ако и волята не иде въ услуга на сърцето и ума, за реализиране на тѣхнитѣ копнежи, човѣкъ не би ималъ никакви постижения, и животътъ му би се обезсмислилъ. Умътъ прѣдставя цѣльта въ живота на човѣка; сърцето прѣдставя условията, срѣдствата за постигането на цѣльта, а волята, това сѫ постиженията, т. е. реализиране на цѣльта. Умътъ, както е създаденъ първоначално, прѣдставя високъ планински връхъ, покритъ съ ледове и снѣгове, но винаги огрѣванъ отъ лѫчитѣ на благотворното слънце на живота, което изгрѣва, но никога не залѣзва. Тѣзи лѫчи топятъ снѣговетѣ и ледоветѣ на този връхъ, като образуватъ безброй потоци и извори за напояване и оросяване на живота подъ него. Сърцето, въ своя първиченъ животъ, прѣдставя необятна, красива долина, изобилно напоявана отъ чиститѣ води на планинския връхъ, на която растатъ и се развиватъ благоуханни цвѣтя и вкусни плодове. Сърцето, тази долина на живота, не е нищо друго, освѣнъ раятъ на земята. И днесъ всички търсятъ този изгубенъ рай. Слѣдователно, сърцето е изгубениятъ рай. Подъ думата сърце нѣкои разбиратъ жена, други — майка, трети — дѣва. Тѣзи три понятия прѣдставятъ степени на развитие на сърцето. Най-долното положение на сърцето прѣдставя жената, а най-горното — дѣвата. Дѣвата е цѣльта, майката прѣдставя условията, срѣдствата за постигане на цѣльта, а жената е постижението. Казвамъ: ако жената не разбира мѫжа, ако сестрата не разбира брата и ако сърцето не разбира ума, никакви постижения не може да има. И обратно: ако мѫжътъ не разбира жената, ако братътъ не разбира сестрата, и ако умътъ не разбира сърцето, никакви отношения, никаква взаимность не може да сѫществува между тѣхъ. Разбиратъ ли се, тѣ ще си подадатъ рѫка и ще заработятъ успѣшно за подигане на човѣчеството, за подигане на жената и на мѫжа, за подигане на сърцето и на ума. Само по този начинъ образътъ на идеалния Адамъ ще се възобнови въ новъ Адамъ. И образътъ на идеалната Ева ще се подигне на оня пиедесталъ, дѣто Богъ я поставилъ; тя ще възкръсне въ новата Ева. И тогава, новата епоха ще поздрави двамата богоизбранници, заедно съ тѣхнитѣ чада. „Ако се не родите изново“. Слѣдователно, ако раждането е важенъ процесъ, за който се изискватъ нови, благоприятни условия, не по-малко важни процеси сѫ зачеването и брѣменностьта. Прѣзъ врѣмето на своята брѣменность, жената трѣбва да бѫде поставена при най-благоприятни условия: тя трѣбва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа; при това, никога да не яде прѣди изгрѣвъ, както и слѣдъ залѣзъ слънце. Тя трѣбва да диша дълбоко, да мисли и да чувствува право. Понеже въ това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, съ голѣмо въображение, ближнитѣ ѝ, както и тя сама трѣбва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени. Сутриннитѣ ѝ разходки трѣбва да ставатъ при изгрѣвъ, да наблюдава красивитѣ картини на изгрѣващето слънце; послѣ, да се разхожда въ градини, дѣто цъвтятъ красиви, благоуханни цвѣтя, дѣто се развиватъ хубави плодни дървета. Дѣто животътъ расте и се развива, тамъ е неговиятъ смисълъ. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за брѣменната жена. Дѣ ще намѣри по-голѣма чистота отъ тази въ природата? За тази цѣль тя трѣбва да посѣщава чисти извори и рѣки, водитѣ на които да служатъ като огледало на нейния животъ. Тихитѣ, приятни нощи, съ небе, осѣяно съ безброй трептещи звѣздици, сѫщо прѣдставятъ незамѣними картини за жената, бѫдеща майка. Казвамъ: майката трѣбва да възпитава дѣтето си, докато е още въ утробата ѝ, а не слѣдъ раждането. Тамъ дѣтето има всички условия за възприемане, а слѣдъ раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо, и умствениятъ животъ на брѣменната жена не трѣбва да се прѣнебрѣгва. Най-красивата, изящна литература трѣбва да бѫде нейната умствена храна. Животътъ на светиитѣ, на великитѣ хора трѣбва да бѫдатъ двигатели на нейната мисъль. Красива и възвишена поезия, хубава музика и пѣсни трѣбва да нарушаватъ отъ врѣме на врѣме тишината на нейния животъ. Спокойствие, тишина сѫ нужни за жената-майка, както и за природата, която въ това врѣме върши великъ творчески актъ — създаването на човѣка. Искате ли плода на дървото да бѫде добъръ, създайте му условия и го оставете на природата. Сѫщото се отнася и за създаването на човѣка. Добриятъ, разумниятъ човѣкъ се зачева и развива при специални условия. За това се изискватъ три важни момента: цѣль, срѣдства и постижения. Всичко това ще се намѣри въ разумната природа. Сама тя е здраве, красота и чистота. Тя изключва всѣкакви болести, всѣкаква грозота и нечистота. И тъй, никой човѣкъ не се ражда произволно. Запримѣръ, прѣдполага се първиятъ човѣкъ да е билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, когато условията сѫ били благоприятни, хармонични. Ето защо, нека всички художници, музиканти, писатели, поети и всички велики учени взиматъ участие при създаването на човѣка. Свѣтътъ се нуждае отъ нови хора, които да работятъ за неговото изправяне и подигане. Това зависи отъ жената. Тя е вѫтрѣшниятъ факторъ, който правилно трѣбва да използува всички външни благоприятни условия. Въ това отношение на жената-майка, на сестрата, на дѣвата трѣбва да се гледа като на деликатенъ, благоуханенъ цвѣтъ, който отъ никаква слана да не се попарва. Казано е, че първиятъ човѣкъ билъ създаденъ въ деня на първото равноденствие, въ деня на любовьта. Тогава той е почувствувалъ въ себе си присѫтствието на Великото, присѫтствието на Божията Любовь. Съ създаването на жената, първиятъ човѣкъ е разбралъ Божия Промисълъ, който работи въ свѣта. Слѣдователно, за да се подигне жената, прѣди всичко тя трѣбва да обикне Бога, своя създатель. Възпита ли се въ тази насока, тя ще помогне за подигането на човѣчеството. Само тя е въ състояние да роди новия Адамъ и новата Ева. * 6. Бесѣда отъ Учителя, държана на 1 ноември, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.
  4. От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ПРѢЗЪ ОНѢЗИ ДНИ „И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ.“ Марка 1:9 Иоанъ се нарича само онзи човѣкъ, който може да изважда разумнитѣ работи, скрити въ природата. Разуменъ човѣкъ пъкъ е онзи, който може да чете, да изнася и добрѣ да разбира смисъла на написанитѣ книги отъ великитѣ души, живѣли прѣди него. Азъ взимамъ думитѣ „велики души“ въ широкъ смисълъ“. Въ свѣта има два процеса. Единиятъ процесъ е процесъ на врѣменно ограничение. Той е общъ за цѣлото животинско царство, като се започне отъ най-низкостоещитѣ и се стигне до най-високостоещитѣ сѫщества, до човѣка. Той е спомагателенъ процесъ. Другиятъ процесъ може да се нарече Божественъ. Специфичното въ него е, че той носи освобождение. Ако човѣкъ разбира този процесъ, ще види, че само той може да го освободи. Веднъжъ дошълъ на земята, цѣльта на човѣка е да придобие свобода. Той иска да се освободи отъ нѣщо, но отъ какво, самъ не знае. Човѣкъ не може да знае това, понеже духътъ му минава прѣзъ четири фази на съзнанието: прѣзъ фазата на подсъзнанието, на съзнанието, на самосъзнанието и на свръхсъзнанието. Той не разбира процеситѣ, които ставатъ въ неговото подсъзнание, понеже то обхваща обширното битие; затова, именно, човѣкъ не помни миналото си. Своето минало той схваща донѣкѫдѣ въ съзнанието си, понеже то е процесъ, който врѣменно се проявява. Това, което схваща въ съзнанието си е, че човѣкъ е сѫщество, което живѣе, което има извѣстни права, извѣстна свобода да се развива правилно. Съзнанието, като процесъ, сѫществува въ всички животни. Самосъзнанието пъкъ отличава човѣка отъ всички животни. Той казва: азъ съмъ човѣкъ! Значи, той се самосъзнава. Най-послѣ иде свръхсъзнанието, за което се знае много малко. То е смисълътъ, цѣльта, къмъ която човѣкъ се стреми. Разбере ли човѣкъ законитѣ, които се криятъ въ неговото свръхсъзнание, той ще бѫде свободенъ. При това, той нѣма да бѫде изложенъ на всички ония промѣни, които ставатъ сега въ свѣта. Съврѣменниятъ човѣкъ, обаче, не е свободенъ. Когато нѣкой казва, че е свободенъ, това подразбира относително свободенъ, врѣменно свободенъ. Свободата на съврѣменнитѣ хора е относителна. Младиятъ е свободенъ отъ старостьта, но врѣменно само. Най-първо младиятъ започва съ своята слабость, съ своята немощь, бори се извѣстно врѣме съ нея, докато заякне и мисли вече, че е побѣдилъ. Като достигне върха на своята побѣда, той постепенно започва да остарява. И на стари години пакъ заприличва на малко дѣте. И ще видите този старъ човѣкъ, този мѫдрецъ, който мислилъ, че разбралъ смисъла на живота, сега има нужда други да го прѣнасятъ отъ едно мѣсто на друго. Старитѣ хора, като малкитѣ дѣца, не могатъ да работятъ. Често хората прибързватъ въ заключенията си и казватъ: този човѣкъ е старъ, онзи е младъ. Обаче, тѣ трѣбва да разбиратъ, какво нѣщо е старъ и какво младъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Старость и младость сѫ два важни процеса, двѣ важни състояния въ живота на човѣка. Нѣкой казва: азъ съмъ човѣкъ. — Вие трѣбва да разберете, какво нѣщо е човѣкътъ. — Азъ съмъ българинъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е българинътъ. Послѣ трѣбва да разберете, какво нѣщо е французинътъ, германецътъ и др. — Това е животно. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е животното. — Това е вълкъ. — Трѣбва да разберете, какво нѣщо е вълкътъ. Изобщо, съврѣменнитѣ хора сѫ дали извѣстни тълкувания на всички тия нѣща, но повечето отъ тѣхъ не сѫ правилни. Какво нѣщо е, напримѣръ, вълкътъ, това трѣбва правилно да се изтълкува. Щомъ природата го е създала, тя имала прѣдъ видъ нѣщо разумно. Въ икономията на природата вълкътъ изпълнява една почтена служба. Тъй щото, не трѣбва да се гледа само неговата външна форма. Ако, като чиновникъ, не изпълнява службата си добрѣ, тогава той ще остане само съ прозвището вълкъ и навсѣкѫдѣ ще го гонятъ. Той е поставенъ за касиеръ въ нѣкоя банка, но бърка въ касата, взима паритѣ и бѣга. Той е като нѣкой голѣмъ воененъ капацитетъ, като нѣкой генералъ, когото пращатъ на бойното поле да се бие, но този генералъ хуква да бѣга, а подиръ него и войницитѣ бѣгатъ. Слѣдъ това търси редъ причини да се извинява. Казвате: защо трѣбва да бѣга? — Не иска да мре човѣкътъ — нищо повече. — Защо не иска да мре? — Когато сме тукъ, лесно се говори, че трѣбва да се мре, но на бойното поле не е лесно да се говори за смърть. Често говорители, оратори излизатъ прѣдъ народа, проповѣдватъ имъ за дългъ, за любовь къмъ отечеството, насърдчаватъ ги да се биятъ, като имъ казватъ: братя, трѣбва да отидете на бойното поле да се биете съ врага си, да се пожертвувате за отечеството си! Трѣбва да сте готови да умрете! Да, тѣзи хора ще се биятъ, ще умиратъ за отечеството си, а вие, които говорите, трѣбва да останете тукъ. Сега, възъ основа на сѫщия моралъ, нѣкой казватъ: християнитѣ трѣбва да водятъ добъръ животъ. — Ако само християнитѣ живѣятъ добрѣ, въпросътъ съ това не се разрѣшава. Вѣрно е, че християнитѣ трѣбва да живѣятъ добрѣ, но и всички останали хора трѣбва да живѣятъ добрѣ. Щомъ живѣемъ, всички трѣбва добрѣ да живѣемъ! Животътъ е създаденъ за разумнитѣ хора. До тази мисъль сѫ се домогнали въ изслѣдванията си всички капацитети на миналото и на настоящето. Може да се наброятъ, колкото капацитети искате, но ако и безъ тѣхъ вѣрвате, по-добрѣ ще бѫде за васъ; ако не вѣрвате, толкова по-злѣ за васъ. Природата има крайно отвръщение къмъ страхливитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ прѣстѫпницитѣ; природата има крайно отвръщение къмъ глупавитѣ хора, къмъ онѣзи, които одумватъ, които иждивяватъ силитѣ си напразно. Съ една дума, природата има крайно отвръщение къмъ всички прѣстѫпления, които сегашнитѣ хора вършатъ; тя е толкова разгнѣвена спрѣмо тѣхъ, че постоянно мисли, какво наказание да имъ наложи. Тя вече го е намислила и като го наложи, тѣ ще видятъ и патятъ. Казвате: какво мисли природата? Тя мисли, какъ да накаже всички хора, които сѫ прѣстѫпили законитѣ ѝ. Защо и за какво, тя никому отчетъ не дава. И тъй, вие можете да вѣрвате, а можете и да не вѣрвате на думитѣ ми. Вѣрата е разуменъ процесъ, или процесъ на разумностьта. Хората трѣбва да живѣятъ добрѣ! Нѣма смисълъ да се измѫчватъ едни-други. Въ Писанието се казва, че Исусъ отишълъ да се кръсти отъ Иоана. Христосъ, който седи по-високо отъ Иоана, отиде при него да се кръсти, съ което даде на хората добъръ примѣръ на смирение. Той каза на Иоана: „Ти трѣбва да ме кръстишъ съ вода!“ Начинътъ, по който Иоанъ кръсти Христа, прѣдставя единъ символъ. Споредъ този символъ всѣки човѣкъ се е родилъ, за да се кръсти. Казва нѣкой: азъ искамъ да кръщавамъ! — И да не искашъ ти, все трѣбва нѣкой да кръсти човѣка. И да искате, и да не искате, все ще ви кръстятъ, но не само чрѣзъ вода, както вие разбирате. Всѣко страдание е кръщение; всѣко изпитание е кръщение. Слѣдъ като се е кръстилъ въ Иорданъ, Христосъ говори за друго нѣкакво кръщение. Значи, Той още не бѣше се докръстилъ. Първото кръщение, съ вода, става лесно. Ще влѣзе човѣкъ въ водата, ще го измиятъ отгорѣ, и всичко се свършва. Слѣдъ него, обаче, иде онова тежко кръщение, чрѣзъ изпитанията въ живота, когато човѣкъ трѣбва да се освободи отъ ограничителнитѣ условия, да разбере съотношенията, които сѫществуватъ между доброто и злото. Понѣкога хората разглеждатъ злото така, като че то не се отнася до тѣхъ. Въ злото, както и въ доброто, се крие извѣстна философия, която трѣбва да се изучава. Нѣкой казва: какъвъ е смисълътъ на козмоса? Човѣкъ може да разбере смисъла на козмоса дотолкова, доколкото разбира смисъла на своя животъ. Доколкото животътъ на хората има отношение къмъ козмоса, дотолкова и козмосътъ има отношение къмъ тѣхния животъ. Често хората запитватъ: какъвъ е смисълътъ на живота? Не е важно да знаете, какъвъ е смисълътъ на живота споредъ философитѣ, или споредъ богословитѣ, или споредъ вѣрващитѣ, но въ даденъ случай е важенъ смисълътъ на вашия личенъ животъ. Ако азъ разрѣша този въпросъ, другитѣ въпроси сами по себе си се разрѣшаватъ. Между всички живи сѫщества има едно обединително звено, една непрѣривна връзка. Никой не живѣе за себе си. Ако нѣкой мисли, че живѣе за себе си, това е само привидно така. Въ сѫщность никой не живѣе за себе си. Забѣлѣжете, всѣки клонъ отъ едно дърво живѣе за себе си, но сѫщеврѣменно той има отношение и къмъ дървото; той живѣе и за цѣлото, за самото дърво. Докато е свързанъ съ дървото, той расте, развива се, има и свой животъ. Когато помисли, че може да живѣе вънъ отъ дървото, вънъ отъ цѣлото, клонътъ изсъхва. Ако запитате мистика или окултиста за причината, поради която клонетѣ изсъхватъ, тѣ ще извадятъ общо заключение: клонетѣ по дърветата изсъхватъ, когато помислятъ, че могатъ да живѣятъ самостоятелно, независимо отъ живота на цѣлото. Защо се родиха толкова нещастия и страдания въ съврѣменната култура? — Понеже ученитѣ създадоха нѣщо неправилно въ науката. Тѣ прокараха мисъльта, че трѣбва да подчинятъ природата, да станатъ нейни господари. И днесъ между човѣка и природата има голѣма борба. Започнала се е голѣма война, но ще видимъ, като се завърши тази война, въ края на краищата, кой ще плаща обезщетение. Ако човѣкъ побѣди природата, тя ще плаща обезщетение; ако природата побѣди човѣка, той ще плаща. Въ това отношение ученитѣ сѫ раздѣлени на два лагера: едни отъ тѣхъ казватъ, че природата трѣбва да се подчини на човѣка; другитѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да се подчини на природата. Слѣдователно, когато запитватъ, какво нѣщо е злото, казвамъ: когато хората искатъ да подчинятъ природата на себе си, тѣ създаватъ злото. Който иска да побѣди природата, той носи нещастие, той носи зло въ свѣта. Който живѣе въ съгласие съ живата природа, той е въ царството на доброто. — Дѣ е доброто? — Доброто е всѣкога около васъ. Когато слънцето изгрѣва, това е добро; когато звѣздитѣ изгрѣватъ, това е добро; когато вѣтърътъ духа, това е добро; когато водата тече, това е добро; когато земята ражда, това е добро; когато растенията растатъ и се развиватъ, това е добро. Всичко около насъ е добро, а ние питаме, какво нѣщо е доброто. Нима не е добро да седнешъ на трапезата, да си хапнешъ малко и да се почувствувашъ слѣдъ това въ добро разположение на духа? Нима не е добро, слѣдъ като си билъ три деня гладенъ, да дойде нѣкой при тебе и да ти донесе малко хлѣбецъ? Нѣкой казва: ако гладувамъ три деня, това показва, че волята Божия е такава. — Не, ако ти си гладувалъ три деня безъ нѣкаква важна причина и нищо не си придобилъ отъ този постъ, това вече е резултатъ на човѣшката воля, която иска да побѣди природата. Който яде по три пѫти на день, казва: азъ съмъ въ съгласие съ природата. Който не яде, той казва: азъ съмъ въ разрѣзъ съ природата. Сега, между хората се проповѣдва постъ; въ църквитѣ сѫщо се проповѣдва постъ. И въ единия, и въ другия случай този постъ се разбира въ неядене хлѣбъ, въ лишение отъ храна. Споредъ мене, богатитѣ хора трѣбва да постятъ, а бѣднитѣ — да ядатъ. Защо? — Понеже богатитѣ сѫ яли толкова много, че дори сѫ прѣяли, необходимо е малко да попостятъ. Като постятъ, тѣ трѣбва да дадатъ на бѣдни храната, която биха употрѣбили за себе си. Днесъ се проповѣдва постъ, но бѣднитѣ, безъ да искатъ да постятъ, тѣ го изпълняватъ. И затова бѣднитѣ постоянно се оплакватъ, казватъ: дотегна ни този постъ! Нѣма ли да се свършатъ постнитѣ години, че да дойдатъ добри врѣмена? Като се говори за постъ, трѣбва да се разбере неговия дълбокъ смисълъ. Днесъ значението на поста е изопачено. Постътъ подразбира въздържане отъ зло, отъ прѣстѫпване на Божия законъ, а не отъ неядене на хлѣбъ. Когато човѣкъ пости, той трѣбва да има прѣдъ видъ мисъльта да даде прѣзъ този день храната си на нѣкой, който е гладувалъ и е изгубилъ равновѣсието си. Който пости, той трѣбва да подкрѣпва своя гладенъ братъ, защото никой не живѣе за себе си. Слугата, който върши работа на господаря си, непрѣменно трѣбва да бѫде нахраненъ; иначе, той нѣма да бѫде въ състояние да работи. Слѣдователно, единъ отъ важнитѣ въпроси въ живота е този за яденето, за храненето. Икономическиятъ въпросъ е построенъ върху процеса на яденето. И съврѣменнитѣ учени, биолози, финансисти и философи разрѣшаватъ този въпросъ, защото е отъ първостепенно значение за цѣлокупния животъ. Всѣка държава трѣбва да живѣе добрѣ! И всѣки човѣкъ трѣбва да живѣе добрѣ! Всѣки човѣкъ трѣбва да има не само храна, но той трѣбва да има и въздухъ, и вода, и свѣтлина, и жилище. И самата природа е създала човѣка по този начинъ. Човѣкъ има жилище — неговото тѣло; той има два прозореца — двѣтѣ очи, прѣзъ които влиза свѣтлината; една вентилация — носътъ; главенъ входъ — устата, тази икономическа мрѣжа, въ която се поставятъ всички необходими провизии за подкрѣпа на организъма. Човѣкъ има и два телефона, т. е. двѣтѣ уши, чрѣзъ които се съобщава съ външния свѣтъ. Сега, ако разискваме върху въпроса, защо Христосъ отиде при Иоана да се кръсти, какво ще кажете за това? Какво отношение има между Христа и Иоана? Отношението между тѣхъ е такова, каквото между слабия и силния. Силнитѣ трѣбва да отиватъ при слабитѣ, да имъ помагатъ. Значи, Исусъ отиде при Иоана да му помогне — нищо повече! Христосъ каза на Иоана: „Ти проповѣдвашъ едно учение на покаяние, което не се харесва на хората. Богатитѣ не искатъ да се разкайватъ, затова главата ти ще снематъ. Сега, като ме кръстишъ, съ този актъ ще направимъ единъ договоръ, че ти нѣма да бѫдешъ малодушенъ, нѣма да се страхувашъ. И главата ти да снематъ, ти ще докажешъ на хората, че това, което проповѣдвашъ, е вѣрно. При това, ще знаешъ, че не само ти ще пострадашъ, но и азъ ще пострадамъ. На тебе главата ще снематъ, а мене на кръстъ ще приковятъ. Когато ме приковятъ на кръста, ти ще дойдешъ да ми помагашъ. Днесъ мнозина мислятъ, че като умратъ, всичко съ тѣхъ се свършва. Не, като умре човѣкъ, като замине за другия свѣтъ, той оттамъ ще помага на хората. Докато човѣкъ е въ тѣлото си, той е слабъ; излѣзе ли отъ него, той става силенъ, мощенъ, може да помага и на другитѣ. Докато е въ тѣлото си, човѣкъ мяза на длъжникъ, който има да дава най-малко на хиляда души. Щомъ излѣзе отъ дома си, който отъ кредиторитѣ го срѣща, казва му: ти си безчестенъ човѣкъ, не издържашъ на обѣщанията си! Ти си крадецъ, трѣбва да платишъ дълга си! Единъ го срѣща, другъ го срѣща, викатъ му, хулятъ го, и той се вижда въ чудо, не знае, какво да прави. Казвамъ на този човѣкъ: излѣзъ отъ тази държава на полицитѣ, разплати се съ всички кредитори, и ще бѫдешъ свободенъ гражданинъ. Тогава, който отъ твоитѣ кредитори те срещне, ще каже: радвамъ се, че те срѣщамъ. Ти си честенъ, добъръ платецъ. Сега можешъ свободно да се разхождашъ. Такова е състоянието на всѣки, който може свободно да излиза отъ тѣлото си. Съврѣменнитѣ хора иматъ работа само съ полици. Идете въ народното събрание, ще видите, че тамъ се разправятъ само съ полици; идете въ църквитѣ, и тамъ се разправятъ съ полици; идете въ обществената безопасность, и тамъ се разправятъ съ полици. Навсѣкѫдѣ има разправии само съ полици. Често хората сѫдятъ нѣкого, обвиняватъ го, че искалъ да внесе нѣкакъвъ прѣвратъ, да внесе новъ държавенъ строй, вслѣдствие на което объркалъ свѣта. Казвамъ: свѣтътъ е обърканъ отъ осемь хиляди години насамъ. Кой го е объркалъ? Споредъ васъ, еди-кой си човѣкъ обърква сегашния свѣтъ. Ами досега кой е объркалъ свѣта? Казватъ нѣкои, че религиознитѣ, духовнитѣ хора били психопати, умопобъркани, малко ненормални хора. Обаче, отъ направенитѣ досега статистически свѣдения, извѣстно е, че въ България има повече отъ 10,000 души умопобъркани, луди хора. Кой е причина за полудяването на тѣзи хора? Тия хора все духовни ли сѫ? Азъ правя прѣводъ на думата „психопатъ“ и намирамъ, че тя не е лоша дума. Думата „психопатъ“ е образувана отъ думитѣ „психо, психея“ — душа, и „патосъ“ — увлѣчение, разположение. Значи, „психопатъ“ е човѣкъ, който душевно е добрѣ разположенъ. Хората не приематъ това тълкувание, но то си остава за тѣхъ. Психопатъ е човѣкъ, който не тълкува нѣщата, както хората ги разбиратъ, вслѣдствие на което влиза въ извѣстно стълкновение съ тѣхъ. Понѣкога той прѣувеличава нѣщата, понеже нервната система у него се е развила повече, отколкото трѣбва. Той е станалъ чрѣзмѣрно чувствителенъ. Като казвате, че психопатътъ е анормаленъ човѣкъ, питамъ: коя е нормата за нормалния човѣкъ? Анормаленъ е този, на когото нервната система е пропукана, та голѣма часть отъ неговата енергия изтича навънъ. Неврастеникъ пъкъ е този човѣкъ, който по нѣщо се отличава отъ другитѣ, прогресиралъ е въ нѣкоя область. Не е лошо човѣкъ да има развита нервна система, но лошото е, когато ставатъ пропуквания въ нея. Това положение е подобно на прѣкѫсването, което става нѣкѫдѣ въ електрическата инсталация, вслѣдствие на което съобщенията не ставатъ правилно. Думата психопатъ днесъ я взиматъ въ извратенъ смисълъ; подъ психопатъ разбиратъ човѣкъ, на когото умътъ малко не достига. Оттукъ може да се извади слѣдното заключение: ако умътъ на нѣкой човѣкъ стига, за да направи нѣкакво прѣстѫпление, той не е психопатъ; ако умътъ на нѣкого стига, за да изопачи единъ законъ, да го заобиколи и да се оправдае прѣдъ хората, той не е психопатъ. Сега, въпросътъ не е за споръ, да се поставя едно учение прѣдъ друго. Когато става дума, кое учение, или коя религия е права, азъ изхождамъ отъ слѣдното гледище: въ природата има само една свѣтлина. Всички огньове, всички свѣтлини, които сѫществуватъ на земята, сѫ произлѣзли все отъ слънцето. Коя е нормата, която опрѣдѣля силата на разнитѣ свѣтлини? — Слънцето. Ако слънцето би загаснало само за единъ моментъ, вие не бихте могли да запалите нито единъ огънь. Слѣдователно, щомъ вашето кандило гори, щомъ вашата свѣщь гори, щомъ вашиятъ огънь гори, бѫдете увѣрени, че и слънцето е въ нормално състояние. На това основание, когато вие мислите добрѣ, когато сте разположени добрѣ, трѣбва да знаете, че въ дадения случай и много други сѫщества мислятъ като васъ. Не сте само вие, които мислите така. Разумната природа е норма за всички нѣща. Казвамъ: ако прослѣдите живота, ще видите, че между минералитѣ, растенията, животнитѣ, човѣка и сѫществата надъ човѣка има тѣсна, непрѣривна връзка. Споредъ менъ минералитѣ прѣдставятъ зачатъчно състояние на живота. Тѣ сѫ дълбоко заровени въ земята. Онѣзи минерали пъкъ, които сѫ поникнали, които сѫ подали нѣкои отъ своитѣ части надъ повърхностьта на земята, тѣ сѫ растенията. Тъй щото, когато минералътъ разрѣши единъ важенъ въпросъ въ своя животъ, той пониква и минава въ фазата на растение: Долната часть на растенията — коренитѣ, оставатъ въ земята. Растенията не сѫ още напълно свободни. Слѣдъ като хиляди години наредъ сѫ мислили, какъ да освободятъ главитѣ си, коренитѣ, отъ гѫстата материя и да придобиятъ свободата си, тѣ се явили като животни; въ това състояние тѣ разрѣшили онзи въпросъ, който, като растения, не могли да разрѣшатъ. Животнитѣ, обаче, останали за дълго врѣме при лоши, неблагоприятни условия за тѣхното развитие. Трѣбвало най-послѣ да дойде човѣкътъ, дълго врѣме да мисли върху тази задача, докато намѣри начинъ, какъ да се освободи. Въпросътъ, който животнитѣ не могли да разрѣшатъ, човѣкътъ го разрѣшилъ. У животнитѣ, благодарение на тѣхната неразумность, се създадоха редъ страсти, съ които се самоизтрѣбваха едни-други. Прѣстѫпленията, които съврѣменнитѣ хора вършатъ, не сѫ нищо друго, освѣнъ далечно наслѣдство на млѣкопитаещитѣ. Ако хората се върнатъ къмъ миналото, да разгледатъ живота на своитѣ прадѣди, тѣ биха се ужасили прѣдъ вида на онова страшно разрушение, на онѣзи жестоки войни и състезания между хората. Сегашнитѣ войни блѣднѣятъ прѣдъ миналитѣ. Можеби бѫдещитѣ войни, въ които ще пуснатъ въ ходъ задушливитѣ газове, донѣкѫдѣ биха могли да наподобятъ разрушението и жестокостьта на миналитѣ. Страшно разрушение е сѫществувало нѣкога въ свѣта! И най-послѣ, човѣкътъ, съ своята мисъль, се явилъ въ свѣта, да тури край на това разрушение, да тури редъ и порядъкъ на нѣщата. Когато човѣкътъ се е явилъ въ рая, чрѣзъ мисъльта си, той е внесълъ миръ и спокойствие по цѣлата земя. Затова, именно, е дошълъ човѣкъ въ свѣта. Обаче, слѣдъ грѣхопадането, пакъ настава това разрушение между хората, както и между народитѣ. Питамъ: дѣ се крие разрѣшението на положението, въ което се намира сегашното човѣчество? И сега пакъ трѣбва да дойде човѣкътъ, съ своята нова, права мисъль, да разрѣши всички въпроси. Разрѣшението на тия въпроси не е достояние само на единъ човѣкъ, нито пъкъ е достояние само на единъ народъ. Единъ човѣкъ, единъ народъ може да разрѣши само единъ въпросъ, но разрѣшението на всички въпроси прѣдставятъ задача на цѣлокупното човѣчество. То трѣбва да вземе участие въ тази велика задача, която ангажирва всички еднакво. Съврѣменнитѣ държави съзнаватъ това нѣщо и работятъ за реализиране на тази задача. Христосъ дойде на земята съ велика мисия. Той искаше да покаже на съврѣменнитѣ европейски народи, какъ трѣбва да постѫпватъ. Всичко, което проповѣдваше Христосъ на врѣмето си, се отнасяше за сегашнитѣ врѣмена. Той казваше на всички народи: вие ще дойдете до една голѣма криза. Ако искате да се освободите отъ тази криза, единственото разрѣшение седи въ приложението на това, което сега проповѣдвамъ. Ако приложите моето учение, вие ще се избавите отъ голѣма катастрофа; не приложите ли учението ми, катастрофата е неминуема. Единъ отъ старитѣ пророци е казалъ: „Не е далечъ врѣмето, когато тази катастрофа ще дойде“. Какъ ще дойде тази катастрофа? Наближило е врѣме да дойдатъ учени, които съ своето изкуство ще запалятъ въздуха. Прѣдставете си, че въздухътъ около цѣлата земя се запали! Какво ще стане тогава съ съврѣменната култура? Писанието казва, че цѣлата земя ще бѫде обхваната отъ огънь и всичко, което се намира по нея, ще изчезне. Наближило е това врѣме. Ако хората не приложатъ закона на Любовьта, въздухътъ непрѣменно ще се запали, и тогава земята ще прѣчисти добритѣ и лошитѣ. Обаче, добритѣ нѣма да изгорятъ; тѣ ще прѣминатъ прѣзъ огъня, ще се прѣчистятъ, а лошитѣ, които сѫ въ противорѣчие съ природата, ще изгорятъ, ще се стопятъ, както изгарятъ труповетѣ на умрѣлитѣ въ специални пещи, крематории. Казвамъ: само по този начинъ ще изчезнатъ противорѣчията въ свѣта, които сѫ причина за редъ болести. Благодарение на противорѣчията съврѣменнитѣ хора не сѫ разрѣшили въпроса, какво е отношението имъ къмъ природата, и постѫпватъ ли спрѣмо нея право, или не. Тѣ казватъ: условията не ни помагатъ да постѫпваме право спрѣмо природата. Не, условията не оправдаватъ хората. Ако съмъ човѣкъ, ако мисля за своето благо, азъ трѣбва да зная, че имамъ отношения, освѣнъ къмъ частитѣ, още и къмъ цѣлото. Щомъ съзнавамъ това, трѣбва ли да допущамъ нѣкакво нещастие въ своя животъ, което неминуемо ще се отрази и върху живота на другитѣ хора? Щомъ съзнавамъ това, щомъ съмъ разуменъ човѣкъ, азъ ще допусна въ живота си само онова благо, което по сѫщия законъ ще се прѣдаде и върху милиони хора още. Законътъ и за нещастията и за щастията, и за злинитѣ и за добринитѣ, е единъ и сѫщъ. Тѣ еднакво се прѣдаватъ отъ цѣлото къмъ частитѣ, и отъ частитѣ къмъ цѣлото. Сега, хората отъ всички страни започватъ вече да съзнаватъ влиянието на чистата, Божествена мисъль върху човѣка. Всички добри хора трѣбва да се сплотятъ, да насочатъ мисъльта си въ една посока — за прѣустройване на свѣта. Ако всички майки кажатъ: не искаме вече войни! — тѣ биха имали успѣхъ. Ако всички майки кажатъ на дѣцата си, докато сѫ още въ утробата имъ, че не искатъ да воюватъ, не искатъ да вършатъ убийства, тѣзи дѣца, като се родятъ, ще носятъ идеитѣ на своитѣ майки. Тѣ ще станатъ проводници на новитѣ мисли, ще работятъ за оправянето на свѣта. Ако синътъ иска да се жени, бащата трѣбва да му каже: ако се женишъ, за да раждашъ прѣстѫпници, да се убиватъ едни-други, по-добрѣ не се жени. Ако пъкъ се женишъ, за да родишъ добри синове и дъщери, които да помагатъ на своитѣ ближни, тогава можешъ да се женишъ. Сега се търсятъ добри хора въ свѣта! Ако се раждатъ добри хора, женитбата има смисълъ. Добритѣ хора трѣбва да работятъ братски за подигането на свѣта. Добритѣ хора трѣбва да заематъ служби, които живата природа е опрѣдѣлила. „Дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски.“ Назаретъ прѣдставя низкото, бѣдното положение, отъ което ние произлизаме. Въ това отношение Назаретъ е прозвище. Галилей е хубавото, красивото въ живота. Галилей е область, въ която се намира Назаретъ. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да подържатъ въ себе си хубавото, красивото. Тѣ трѣбва да подържатъ великата идея за човѣщина. Тази идея е потрѣбна за разумнитѣ хора толкова, колкото здравето е потрѣбно за болния. Болниятъ не се нуждае отъ богатство, но отъ здраве. Докато е боленъ, най-важното за него е здравето. Има ли здраве, и богатството ще дойде. Кое е най-важното за невѣжия, за малкото дѣте? — Да стане ученъ човѣкъ. Подъ думата „ученость“ азъ разбирамъ това знание, което може да освободи човѣка отъ всички ограничителни условия на живота. Кое е най-важното за човѣка, който е попадналъ въ тъмнина? — Свѣтлината. Той иска да намѣри пѫтя, по който трѣбва да върви. И тъй, при сегашнитѣ условия нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да бѫде човѣкъ разуменъ, да разбира отношенията между хората, да познава законитѣ и да изучава езика на природата. Съврѣменнитѣ хора не разбиратъ природата. Запримѣръ, ученитѣ казватъ, че тѣлата отъ топлината се разширяватъ, а отъ студа се свиватъ. Тѣ не даватъ никакво обяснение, какво отношение има разширението и свиването къмъ човѣка. Хората не сѫ прослѣдили да знаятъ, какви промѣни ставатъ у тѣхъ, когато иматъ нѣкакви приятни, или неприятни чувства. Когато човѣкъ има нѣкакво приятно чувство, нека измѣри рѫката си, или врата си и да види, каква промѣна става въ него. Послѣ, нека измѣри рѫката и врата си при неприятно чувство. Въ първия случай той ще забѣлѣжи едно малко разширение на рѫката и на врата си. Въ втория случай, обаче, той ще забѣлѣжи едно малко свиване. Казвате: човѣкъ е разуменъ, той знае законитѣ, може да се справи съ всички трудности. Вѣрно е, че човѣкъ е разуменъ, но често този разуменъ човѣкъ, като се намѣри въ трудно положение, замисля се за бѫдещето, уплашва се и се самоубива. Въ това отношение заекътъ, който минава за най-страхливото животно, като се уплаши, не се самоубива, но даже запазва присѫтствие и може да мисли. Има примѣри отъ живота на заека, когато въ най-трудното положение на живота си, той мисли като философъ. Запримѣръ, когато го погне нѣкоя хрътка, която бѣга по-бързо отъ него, понеже заекътъ надолу бѣга по-мѫчно, отколкото нагорѣ, щомъ го настигне хрътката, той изведнъжъ се слегне, и хрътката, както се е засилила, прѣскача го. Въ тозъ моментъ заекътъ скача и удря на противоположна страна. Значи, като бѣга отъ хрътката, заекътъ мисли, какъ да се освободи отъ нея. Когато го гони копой, той има другъ начинъ на бѣгане. Тогава заекътъ започва да се върти, като че играе нѣкакво българско хоро; послѣ изведнъжъ подскача на разстояние десеть крачки отъ центъра и избѣгва. По този начинъ заекътъ дава на копоя една геометрическа задача за разрѣшение. И слѣдъ това ще кажете, че заекътъ билъ страхливъ, билъ глупавъ. Заекътъ не е глупавъ, но глупавъ е онзи съ пушката, който го гони. Заекътъ казва на онзи, който го прѣслѣдва: ти си човѣкъ, но докато ме гонишъ съ пушката си, нещастията никога нѣма да избегнатъ отъ твоята глава. Както хръткитѣ и копоитѣ ме гонятъ, така ще те гонятъ твоитѣ лоши мисли, докато поумнѣешъ и видишъ послѣдствията на твоитѣ дѣла. Прѣстани да ме гонишъ! Дългитѣ уши на заека показватъ голѣма интелигентность. И ако хората, съобразно степеньта на своето развитие, бѣха толкова умни, колкото заека, свѣтътъ би се оправилъ досега. Вие, които ме слушате сега, ще кажете: това е много казано! Пророкъ Исайя казва: „Волътъ познава господаря си и се връща въ яслитѣ си. Израиль не познава Бога и не се връща дома си.“ Кой седи по-горѣ? Волътъ познава господаря си, а човѣкъ, на когото Богъ е далъ разумность, той се отрича отъ тази разумность и казва: азъ самъ ще уредя живота си. Хиляди години вече, откакъ човѣкъ урежда живота си, но и досега още не го е уредилъ. Казвамъ: има единъ обикновенъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ. Той е Иоановиятъ, т. е. начинътъ, по който днесъ хората се разплащатъ. Иоанъ бѣше старозавѣтникъ. Той прѣдставяше стария законъ: имашъ да давашъ, ще дадешъ, по задължение. Христосъ, обаче, показа на хората другъ начинъ за ликвидиране на смѣткитѣ: ликвидиране по закона на Любовьта — да дадешъ отъ любовь. Христосъ нѣмаше прѣдъ видъ онази любовь, която не носи свобода на човѣка, която не е въ състояние да прѣмахне страха у човѣка, или която не е въ сила да прѣмахне злобата, болеститѣ, страданията и всички лоши условия въ живота. Това не е любовь. Любовьта, за която Христосъ говори, носи красота, радость, щастие. Тази любовь има прѣдъ видъ благото на всички сѫщества. Слѣдователно, ако нѣкои хора казватъ, че сѫ остарѣли, причината на това сѫ тѣхнитѣ стари разбирания. Стариятъ трѣбва да се освободи отъ своитѣ стари разбирания, ако иска да стане младъ. Съврѣменнитѣ хора и досега още носятъ мислитѣ и разбиранията на хиляди поколѣния прѣди тѣхъ. Бащата казва на сина си: ти ще остарѣешъ, трѣбва да си направишъ кѫща, да се осигуришъ. И наистина, съврѣменнитѣ хора всичко знаятъ: и кѫщи могатъ да градятъ, и дрехи знаятъ да шиятъ, и университети свършватъ, и генерали, и министри, и князе, и царе ставатъ, но животътъ е все сѫщиятъ. Царьтъ живѣе като простия, и простиятъ живѣе като царя. Всѣки човѣкъ може да бѫде царь, но споредъ мене царь може да бѫде само онзи човѣкъ, който се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото. Който не се е освободилъ отъ смъртьта, отъ злото, той е робъ на условията. Той може само да носи името царь, безъ да е такъвъ. Единъ мой познатъ, който е слѣдвалъ въ Бостонъ по медицина, ми разправяше слѣдния интересенъ случай за единъ царь. Вървя, казва той, изъ бостонскитѣ улици, и виждамъ срѣщу мене иде единъ високъ човѣкъ, около два метра, съ корона на глава, съ мантия и съ жезълъ въ рѫка. Всички хора минаватъ-заминаватъ покрай него, никой не му обръща внимание. Чудя се, какъ тия американци не му обръщатъ внимание. Мисля си: какъ е дошълъ този европейски царь въ Бостонъ? Като минахъ покрай него, обърнахъ се да го изгледамъ отзадъ, но какво бѣше очудването ми, когато на гърба му видѣхъ залѣпени реклами отъ една фабрика. Казвамъ: всѣки човѣкъ е царь, но ако на гърба му сѫ залѣпени рекламитѣ на всички негови прѣстѫпления, какъвъ царь е той? Като се говори за царь, подразбирамъ истинския човѣкъ. Съврѣменниятъ човѣкъ носи на гърба си написани не едно, но много прѣстѫпления. Питамъ: трѣбва ли да се прѣпорѫчва съ тѣхъ? Днесъ хората гледатъ да се освободятъ отъ външнитѣ прѣстѫпления, а за вѫтрѣшнитѣ не мислятъ. Обаче, и външнитѣ, и вѫтрѣшнитѣ прѣстѫпления се пишатъ не само на книга, както днесъ, но тѣ се пишатъ и върху цѣлото тѣло на човѣка. Единъ день вие ще срещнете сѫщества, по-напреднали отъ васъ. Какъ ще ги погледнете? Единъ день ще срещнете сѫщества, които сѫ очаквали отъ васъ любовь, но вие не сте имъ дали; единъ день ще срещнете ваши братя, които сѫ очаквали помощь отъ васъ, но не сте имъ дали. Какъ ще ги погледнете? Казвате: какъвъ смисълъ имаше въ това, да дойде Христосъ на земята и да пострада? Не можа ли Той да се спаси? — Христосъ разполагаше съ голѣми сили, Той можа да се спаси. Казано е въ Писанието, че Христосъ можа да извика на помощь 12 легиона ангели. Въ всѣки легионъ има по 6,000 ангели. Само единъ отъ тия ангели разполага съ такава мощна сила, че е въ състояние въ една нощь да изтрѣби 150 хилядна армия добрѣ въорѫжена, нито единъ войникъ да не остане отъ нея. Тогава, колко такива ангели сѫ нужни за изтрѣбването на българитѣ отъ лицето на земята? Ако дойдатъ 30 ангели, нито единъ българинъ нѣма да остане на земята. Дойдатъ ли 6,000, тѣ ще унищожатъ цѣлото човѣчество. Обаче, въпросътъ не седи въ това, да се изтрѣби човѣчеството. Важно е, да се подигне човѣчеството чрѣзъ доброто. Доброто се отличава отъ злото по това, че всѣкога съгражда, твори, а злото разрушава. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е любовьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е мѫдростьта. Това, което всѣкога съгражда и освобождава човѣка, е истината. Тѣ сѫ вѣчни процеси. Желанието на всички хора да бѫдатъ свободни се дължи, именно, на любовьта въ тѣхъ, която е въ състояние да ги освободи. Нѣкой казва: това е празна работа, то е само за дѣца! Питамъ: кое е реалното, кое е сѫщественото въ живота? Често ние произнасяме името Божие, но въ това хубаво име се вършатъ днесъ голѣми прѣстѫпления. Какви ли прѣстѫпления не сѫ се вършили и въ миналото все въ това свето име! Христосъ казва: „Иде часъ и сега е, когато всѣки, който ви убие, ще мисли, че служба принася на Бога“. И съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като убиватъ прѣстѫпницитѣ и лошитѣ хора, свѣтътъ ще се оправи. Ако, наистина, свѣтътъ можеше да се оправи чрѣзъ убийства, и безъ това всѣка година се гильотиниратъ около 35 милиона хора, при това свѣтътъ още не е оправенъ. Значи, въпросътъ не може да се разрѣши по този начинъ. Всѣка година се гильотиниратъ 35 милиона хора, а вмѣсто тѣхъ се раждатъ около 40 милиона. Слѣдователно, петь милиона хора идатъ повече отъ тия, които заминаватъ за онзи свѣтъ. Злото избива 35 милиона, а любовьта изпраща 40 милиона. Интересно е да се прослѣди, въ края на краищата, кой ще има надмощие. Най-послѣ рѫцѣтѣ на злото ще отслабнатъ, и то нѣма да може повече да коли. Злото ще рѣже, докато капитулира. Вратоветѣ на хората ще станатъ толкова жилави, че никакъвъ ножъ не ще може да ги лови. Ще дойде врѣме, когато човѣшкитѣ вратове ще иматъ такова свойство, че щомъ се допре ножъ до тѣхъ, той ще отскочи, ще се счупи, но вратоветѣ ще останатъ непокѫтнати; ще дойде врѣме, когато човѣшкитѣ тѣла ще бѫдатъ така устроени, че всѣка граната, хвърлена върху тѣхъ, ще се стопи, безъ да причини нѣкаква поврѣда. Питамъ тогава: какъ ще се убиватъ хората? Ще дойде врѣме, когато лошитѣ хора и прѣстѫпницитѣ нѣма да се убиватъ, но ще ги приспиватъ, да си почиватъ, а добритѣ хора ще си вършатъ работата. Това врѣме иде, не е далечъ; въпросътъ е, сега какво трѣбва да се прави. За далечното бѫдеще е лесно да се постигне всичко, но днесъ още лошитѣ хора не могатъ да се приспиватъ. Запитали едного: какъ вървятъ работитѣ ти? — Въ много трудно положение съмъ. — Ами послѣ какво ще стане? — Най-послѣ ще свикна. Обаче, азъ отивамъ по-далечъ. Въпросътъ не е въ това, да свикне човѣкъ съ злото, но има единъ естественъ начинъ, по който той може да се освободи отъ неговото влияние. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на своитѣ лоши мисли, чувства и дѣйствия. Има единъ естественъ начинъ, по който човѣкъ може да се освободи отъ влиянието на всички болести. Това е наука! И въ тази наука се крие смисълътъ на живота. Бѫдещитѣ науки нѣма да се занимаватъ съ паталогическитѣ състояния на хората, но ще изучаватъ тѣхнитѣ здравословни състояния. Да допуснемъ, че нѣкой търговецъ изгубва сто хиляди лева и отстава безъ петь пари въ джоба си, нѣма съ какво да си купи хлѣбъ. Той се чуди, какво да прави. Отива у дома си, гледа жена, дѣца гладни, не може да понесе това положение. Най-послѣ му дохожда мисъльта, да се самоубие. Казвамъ: това е състояние на затѫпяване. Въ свѣта сѫществуватъ много ресурси, чрѣзъ които човѣкъ, и въ най-тежкото си положение, може да бѫде спасенъ. Вие още не сте дошли до тия ресурси. Ако знаете законитѣ на природата, вие ще се домогнете до тѣзи ресурси и ще бѫдете спасени. Ще ви приведа единъ примѣръ за потвърждение на тази мисъль. Той се отнася до единъ казанлъчанинъ, който прѣди войната билъ директоръ на една прогимназия. До това врѣме той билъ голѣмъ безвѣрникъ и често проповѣдвалъ на ученицитѣ си, че Богъ не сѫществува, че човѣкъ самъ урежда живота си, самъ кове сѫдбата си. Въ послѣдната война той взелъ участие въ сраженията съ гърцитѣ и при едно отстѫпление на нашитѣ войски едва успѣлъ да се скрие въ една пещера, дѣто прѣкаралъ цѣли три деня гладенъ, безъ хапка хлѣбъ. Гладътъ започналъ тъй силно да го мѫчи, че въ това врѣме му дошло на умъ да се обърне къмъ Бога. Той казалъ: Господи, баща ми и майка ми сѫ говорили, че Ти сѫществувашъ, но азъ не вѣрвамъ въ това. Какво ме ползува въ този моментъ твоето сѫществуване, когато азъ умирамъ отъ гладъ? Ако можешъ да ме извадишь отъ това трудно положение, ще повѣрвамъ, че сѫществувашъ. Обѣщавамъ, че като се върна въ България, ще събера всички мои ученици, на които съмъ проповѣдвалъ, че нѣма Богъ, и ще ги убѣдя въ противното. Като произнесълъ тази молитва, засмѣлъ се и чистосърдечно си казалъ: като нѣма друга работа, човѣкъ си бръщолеви. Обаче, не се минало и половинъ часъ, той видѣлъ — една костена жаба влѣче половинъ килограмъ хлѣбъ, оставила го прѣдъ пещерата и се върнала назадъ. Той взелъ хлѣба, изялъ го, добилъ сила и продължилъ пътя си. Като се върналъ дома си, той събралъ всички свои ученици и казалъ: дѣца, по-рано азъ ви проповѣдвахъ, че нѣма Богъ, но отъ единъ важенъ фактъ се убѣдихъ напълно въ сѫществуването на Бога. И разказалъ всичко на ученицитѣ. Досега нито Кантъ, нито други нѣкои философи можаха да ме убѣдятъ, че Богъ сѫществува, обаче, костената жаба успѣ да ме убѣди въ това. Този човѣкъ билъ силенъ въ проповѣдьта си, защото разправялъ своя жива питность. Казвамъ: великата Истина трѣбва да се опита, да придобиемъ опитность, върху която да градимъ нашето бъдеще вѣрую. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да иматъ такова вѣрую, въ което абсолютно да не се съмняватъ. Казвамъ: ако сегашнитѣ хора, които вѣрватъ въ нѣкакъвъ Висшъ принципъ, съсрѣдоточатъ мисъльта си къмъ Него, — да помогне Той за оправянето на свѣта, свѣтътъ ще се оправи. Даже само християнитѣ, ако желаятъ, ще могатъ да оправятъ свѣта. Въ петь години отгорѣ свѣтътъ може да се поправи. За това нѣма никакви прѣпятствия. Единственото прѣпятствие е личниятъ интересъ на хората. Двама братя, които били въ голѣма вражда помежду си, случайно попаднали плѣнници на едно и сѫщо мѣсто, и били прѣдадени на единъ войникъ, да ги убие заедно съ другитѣ плѣнници. Като се видѣли, двамата братя се спуснали единъ къмъ другъ, цѣлунали се и казали: отсега нататъкъ нѣма защо да споримъ. И двамата ще отидемъ на онзи свѣтъ. Хайде, поне тукъ да се помиримъ! Войникътъ, който ги придружавалъ, запиталъ, защо се пригръщатъ и цѣлуватъ. Тѣ му казали, че сѫ родни братя и се примиряватъ, защото досега били скарани. Той имъ отговорилъ: щомъ е така, вървете по домоветѣ си, и азъ ви пущамъ на свобода, да живѣете по новия начинъ. Има единъ езикъ въ природата, който е еднакъвъ за всички растения, за всички животни и за всички хора. Ще приведа единъ примѣръ изъ българския животъ, отъ който се вижда, че дѣйствително сѫществува общъ езикъ за всички сѫщества въ природата. Едно малко момиченце изгубило родителитѣ си и се забъркало изъ една гора. То започнало да плаче, да вика, да търси майка си. По едно врѣме то видѣло една мечка въ гората, която веднага се сгушила, да не го изплаши. Момиченцето се приближило до нея и я запитало: кажи ми, дѣ е мама? Мечката се снишила още повече, за да може момиченцето да се качи на гърба ѝ. То се качило на нея, и тя продължила пѫтя си прѣзъ гората, да заведе дѣтето при майка му. Мечката е ясновидка, тя видѣла, че бащата и майката на дѣтето се качили на една канара, понеже се уплашили отъ нея. Като видѣли момиченцето си на гърба на мечката, майката веднага извикала: слѣзъ, мама, отъ гърба на мечката! Тѣ се уплашили отъ нея, а дѣтето свободно седѣло на гърба ѝ. Слѣдъ това мечката пакъ се снишила, момиченцето слѣзло отъ гърба ѝ и радостно отишло при майка си. Мнозина ще кажатъ, че това е отъ приказкитѣ „Хиляда и една нощь.“ За забѣлѣзване е, че днесъ хората сѫ изгубили всѣкаква вѣра. Обезвѣряването е дошло вече до своя краенъ прѣдѣлъ. Тѣ нѣматъ вѣра едни въ други. Мѫжътъ нѣма вѣра въ жена си, и жената нѣма вѣра въ мѫжа си; синътъ нѣма вѣра въ баща си, и бащата нѣма вѣра въ сина си; дъщерята нѣма вѣра въ майка си, и майката нѣма вѣра въ дъщеря си. Навредъ въ свѣта сѫществува крайно обезвѣряване. И всички хора, които сѫ се обезвѣрили, проповѣдватъ нѣкаква свобода. Всички трѣбва да се върнатъ къмъ истинската вѣра и да знаятъ, че ако тѣ не вѣрватъ въ баща си, въ майка си, въ брата си, въ сестра си, въ приятелитѣ си, никакъвъ редъ и порядъкъ не може да се въведе въ свѣта. Какво могатъ да проповѣдватъ тия хора? Ще проповѣдватъ за Христа, че страдалъ, че билъ разпнатъ на кръстъ. И слѣдъ това ще плачатъ за Него. Казвамъ: вие не плачете за брата си, който страда, а за Христа ще плачете. Христосъ, за когото плачете привидно, е въ вашия братъ, който страда и вика за помощь. Сега вие се запитвате: кое учение е право? Право е само онова учение, което носи свобода за всички сѫщества безъ изключение: за всички растения, за всички животни и за всички хора. Отдѣто и да дойде, щомъ носи свобода за всички живи сѫщества, това учение е право. Азъ не говоря за врѣменната свобода. Ако е въпросъ за врѣменна свобода, българитѣ, напримѣръ, придобиха такава свобода: Русия ги освободи, но и до днесъ още тѣ не сѫ свободни. Сега трѣбва да дойде нѣкой другъ, пакъ да ги освобождава. Кой ще ги освободи сега, не зная. Не само българитѣ нѣматъ свобода, но и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия, дѣто отидете, навсѣкѫдѣ хората тепърва трѣбва да се освобождаватъ. Ако отидете въ Лондонъ, напримѣръ, тамъ има квартали отъ 45—50 хиляди души жени, дѣца и мѫже; дѣцата отъ тия квартали не знаятъ баща си и майка си. Ако нѣкой чужденецъ попадне въ такъвъ кварталъ, непрѣменно стражарь трѣбва да го придружава. Който мине прѣзъ такъвъ кварталъ, той се излага на нѣкаква опасности. Това не е само въ Лондонъ, но и въ Ню-Йоркъ, и въ Парижъ, и въ Берлинъ — въ всички голѣми градове. Даже и въ малката България има такива квартали, прѣзъ които човѣкъ не може свободно да върви. Щомъ човѣкъ се разгнѣви, той много не му мисли, готовъ е вече куршумъ да тегли. Ако пъкъ не тегли куршумъ, ще каже обидни думи на човѣка, но послѣ ще съжалява: не трѣбваше така да постѫпвамъ. Всѣки човѣкъ има по единъ такъвъ кварталъ задъ ушитѣ си, дѣто е центърътъ на разрушението, съ по 45—50 хиляди жители. Има единъ начинъ за спасение отъ жителитѣ на тия квартали. Има единъ начинъ за придобиване на свобода. Като казвамъ, че има единъ начинъ за придобиване на свобода, азъ не отричамъ и другитѣ начини, не казвамъ, че всички усилия на човѣчеството за свобода не сѫ на мѣстото си; казвамъ, че човѣчеството днесъ се нуждае отъ особена запалка, която да даде потикъ, да даде силенъ тласъкъ напрѣдъ. У всички хора има добро желание да придобиятъ тази запалка, за да разбератъ, че свободата дѣйствува по единъ начинъ и трѣбва да бѫде обща за всички хора. Докато човѣкъ иска свобода само за себе си, той е на кривъ пѫть. Иска ли свобода и за себе си, и за другитѣ, той е на правъ пѫть. Желаешъ ли добро и на себе си, и на другитѣ хора, ти си на правъ пѫть. Сега, като ставате сутринь, запитвайте се, отдѣ сте дошли, какъ сте дошли, какъ сте придобили всичко, което имате въ себе си. Безъ да мислите върху тия въпроси, вие казвате: родилъ съмъ се, но единъ день ще умра, ще свърша живота си. Казвамъ: лесно е да се умре, да се свърши всичко, но тъкмо, когато мислите, че сте свършили, вие ще се намѣрите въ противорѣчие. Вие ще се намѣрите въ положението на оногова, който ималъ да плаща една полица отъ сто хиляди лева, но като нѣмалъ възможность да я плати, рѣшилъ да се самоубие. Качилъ се на една скала и оттамъ се хвърлилъ. Обаче, той не успѣлъ да се самоубие, но счупилъ само двата си крака. Като се видѣлъ въ това положение, той още повече се отчаялъ и казалъ: ако краката ми бѣха останали здрави, щѣхъ да си платя полицата, а сега и краката ми счупени, и полицата неплатена. По сѫщия начинъ мислятъ мнозина. Тѣ се надѣватъ, като умратъ, да изплатятъ полицитѣ си. Не, като умратъ, тѣ нито полицитѣ си изплащатъ, нито животъ иматъ. Ето защо, при сегашното положение, по-изгодно за човѣка е да бѫде съ здрави крака и полека да изплаща полицата си. Задъ всѣки кредиторъ се крие единъ ангелъ, който опитва хората. Когато повѣрвате, че вашиятъ кредиторъ е честенъ човѣкъ и въ него, както въ всички хора, има Божествено начало, той ще ви се усмихне. Ако се влюбите въ вашия кредиторъ, както момъкъ се влюбва въ мома и е готовъ да колѣничи прѣдъ нея, този кожодеръ, както вие наричате кредитора си, ще се усмихне, ще ви потупа по рамото и ще каже: азъ съмъ готовъ не само да ти простя дълга отъ сто хиляди лева, но отгорѣ на това да ти дамъ още сто хиляди. Това сѫ правили хората, и пакъ го правятъ. Само по този начинъ тѣ могатъ да се побратимятъ. Спасението на човѣчеството е въ братството. Това трѣбва да се проповѣдва на хората! Днесъ всички хора спорятъ, коя църква е права, кое учение е право, коя философия е права. Всички църкви трѣбва да проповѣдватъ учението на природата. Всички хора трѣбва да станатъ нейни съработници. Всички трѣбва да се кръщаватъ заедно съ нея! Кѫдѣ? Всички трѣбва да се кръщаватъ въ онази рѣка, отъ която Любовьта изтича. Всички трѣбва да се кръщаватъ въ езерото на Мѫдростьта, въ което Любовьта се влива. И най-послѣ, всички трѣбва да стѫпятъ здраво на онази почва, върху която се излива дъжда на Истината. Тъй щото, навсѣкѫдѣ ще се потопите по три пѫти: ще се потопите три пѫти въ рѣката на Любовьта; послѣ ще се потопите три пѫти въ езерото на Мѫдростьта и най-послѣ ще се изложите три пѫти на душа на Истината. Само по този начинъ може да се влѣзе въ Царството Божие. Който не се е потопилъ по три пѫти въ Любовьта, въ Мѫдростьта и въ Истината, той не може да влѣзе въ Царството Божие, нито може да разрѣши нѣщо въ свѣта. Това не сѫ празни думи, но това е тълкуването на стиха: „И прѣзъ онѣзи дни дойде Исусъ отъ Назаретъ Галилейски и кръсти се отъ Иоана въ Иорданъ“. Сега, като говоря, азъ повишавамъ малко гласа си. Обаче, силата на думитѣ не седи въ високото изговаряне; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ истинни и приложими; тѣ сѫ силни дотолкова, доколкото сѫ въ съгласие съ Божественото у човѣка. Казвате; трѣбва да се говори истината! Така е, трѣбва да се говори истината, но има нѣща, които сѫ само външна опаковка. Да се говори истината на човѣка, подразбира да му се каже това, което може да го подмлади. Човѣкъ се подмладява, когато прилага нѣщата. Ако единъ народъ прилага законитѣ на Любовьта, Мѫдростьта и Истината, той ще се обнови напълно. Казвате: какво могатъ да направятъ българитѣ? Ако приложатъ Христовото учение, тѣ биха запалили цѣлия свѣтъ и биха го освободили. Мнозина сѫ ме запитвали: каква е мисията на българския народъ? Ако българитѣ сѫ готови да изпълнятъ, каквото имъ казвамъ, ще знаятъ, каква е тѣхната мисия. Не изпълнятъ ли това, което имъ проповѣдвамъ, нѣма да кажа, каква е мисията имъ. Апостолъ Петъръ е казалъ: „Вие сте Синове Божии“. Ако днесъ нѣкой каже, че е Синъ Божи, всички го осѫждатъ, дѣто смѣе да се нарича Синъ Божи. Така е казано въ Писанието не само за едного, но за всички. Въ този смисълъ азъ бихъ желалъ всички да бѫдете Синове Божии, т. е. Синове на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость, на Божията Истина. Азъ бихъ желалъ всички да бѫдете носители на новото учение и, дѣто минете, да изтриете сълзитѣ на хората, да ги освободите отъ всѣкакви болести, отъ сиромашия, отъ недѫзи, отъ страдания. И тъй, бѫдете Синове на Бога, Синове на Любовьта! * 5. Бесѣда отъ Учителя, държана на 25 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ“.
  5. От книгата "Новата Ева. Издигнете жената!", 3 неделни бесѣди отъ Учителя, 1931 г., Издание 1931 г., София Книгата за теглене на PDF Съдържание ОТНОШЕНИЕ НА ДВА ЗАКОНА. А Исусъ му рече: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего. Да възлюбишъ ближния си“. Матея 22: 37, 38. „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичката си душа и съ всичкия си умъ. Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Азъ взимамъ тѣзи двѣ заповѣди, като величини, които иматъ извѣстно отношение помежду си. За втората заповѣдь англичанитѣ иматъ специаленъ изразъ, който не искамъ да прѣведа на български езикъ. Защо? — Когато нѣкои нѣща не се прѣвеждатъ, тѣ се схващатъ по-добрѣ. Запримѣръ, нѣкога врѣмето не изглежда, че ще се развали, но по извѣстни елементи въ него вие схващате това и се нагаждате споредъ врѣмето, което прѣдстои да дойде. Гледате вънъ, топло е, но вие знаете по нѣщо, че врѣмето ще се развали. Слѣдователно, безъ да ви казва врѣмето, че ще се развали, или поправи, вие знаете това. По какво познавате? Все има нѣкакви външни изгледи, по които се ориентирате. Вие познавате това нѣщо по изгрѣва, или по залѣза на слънцето, по вѣтроветѣ, по облацитѣ и т. н. По извѣстни знаци и нѣкои животни познаватъ врѣмето, макаръ по степень на развитие да седатъ по-долу отъ човѣка. Ето защо, казвамъ: човѣкъ не може да каже за себе си, че нищо не знае. Много нѣща знае човѣкъ. Когато казваме, че човѣкъ знае много или малко нѣща, това е по отношение на другитѣ сѫщества. Човѣкъ знае много по отношение на по-долностоещитѣ отъ него; човѣкъ знае малко по отношение на по-горностоещитѣ отъ него. Слѣдователно, ако човѣкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-долу отъ него, той знае много; ако пъкъ се сравнява съ сѫщества, които седатъ по-горѣ отъ него, той знае малко. Запримѣръ, по отношение на слънцето, земята е по-малка, но по отношение на луната, тя е по-голѣма. Сѫщо така и по отношение на останалитѣ планети, земята е по-малка отъ нѣкои, а по-голѣма отъ други. Мнозина мислятъ, че свѣтътъ е направенъ за тѣхъ и казватъ: земята е създадена за хората, а небето е създадено за други сѫщества. Може да е така, може и да не е така. Дали въ сѫщность е така, този въпросъ е философски и засега още не е разрѣшенъ. Какви аргументи могатъ да се прѣдставятъ за доказателство на първото твърдение? Има и друго твърдение, споредъ което нѣкои казватъ, че и земята, и небето сѫ създадени за хората. И това твърдение се нуждае отъ доказателство. Обаче, каквито доказателства да се дадатъ за двѣтѣ твърдения, тѣ сѫ все човѣшки, а човѣшкитѣ доказателства не сѫ валидни за по-напредналитѣ сѫщества. Тѣ не важатъ даже и за всички хора, а само за извѣстна часть отъ тѣхъ. Казано е въ Писанието: „И създаде Богъ небето и земята.“ За кого? — За хората. Обаче, въ живота ние виждаме, че хората говорятъ и се интересуватъ повече за земята, отколкото за небето. Това показва, че само земята е създадена за тѣхъ. Щомъ се натъкнатъ на нѣкакво голѣмо противорѣчие, тѣ започватъ да мислятъ за небето. Щомъ се намѣри на тѣсно, или въ извѣстно противорѣчие, човѣкъ започва да мисли правилно. Ще приведа сега единъ анекдотъ изъ училищния животъ. Единъ инспекторъ тръгналъ да ревизира учителитѣ въ единъ отъ своитѣ райони въ България. Той отишълъ въ едно основно училище и казалъ на единъ отъ ученицитѣ: Стоянчо, напиши едно двузначно число! Стоянчо помислилъ малко и написалъ числото 75. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ числото 57 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо се зачудилъ, защо инспекторътъ обърналъ числото, какво искалъ да каже съ това. — Хайде, напиши още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ и написалъ числото 73. Инспекторътъ му казалъ: ти можа да напишешъ 37 и пакъ щѣше да имашъ двузначно число. Стоянчо гледалъ числата, мислилъ и си казалъ: чудна работа! Този инспекторъ току обръща числата. Какво иска той? — Напиши, Стоянчо, още едно двузначно число! Стоянчо помислилъ пакъ и написалъ числото 66. Инспекторътъ го погледналъ, засмѣлъ се, но нищо не му казалъ. Въ този случай инспекторътъ и Стоянчо мислятъ еднакво. Както и да се обърне числото 66, все сѫщото остава. Като помислилъ малко, Стоянчо се осмѣлилъ и казалъ на инспектора: господинъ инспекторе, тукъ забѣлѣзахъ единъ законъ. — Какъвъ е този законъ? — Когато числата на края свършватъ съ малки числа, като се обърне реда на цифритѣ имъ, тѣ ставатъ по-малки отъ взетото число. Напримѣръ, числото 75, взето въ обратенъ редъ става 57. Когато пъкъ числата на края иматъ по-голѣмъ брой единици, при обръщането си тѣ ставатъ по-голѣми отъ взетитѣ. Числото 27, напримѣръ, се прѣвръща въ 72. Обаче, има и такива числа, които, както и да се обръщатъ, не се измѣнятъ, тѣ оставатъ едни и сѫщи. Такива сѫ числата 11, 22, 33, 44, 55, 66, 77, 88, 99 и т. н. Отишълъ си Стоянчо на мѣстото, но останалъ доволенъ, че научилъ нѣщо ново. Казвамъ: има случаи въ живота, когато хората мислятъ различно единъ отъ другъ. Обаче, има случаи, когато, каквото и да правятъ, както и да се мѫчатъ да бѫдатъ разнообразни въ мисъльта си, тѣ мислятъ еднакво, по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, при числото 57 хората не могатъ да мислятъ еднакво. Защо? — Защото това число може да се прѣвърне и въ 75. При това, като дойдемъ до практическата страна на въпроса, 75 лева сѫ повече отъ 57, макаръ че двѣтѣ числа сѫ образувани отъ едни и сѫщи цифри. Това различие въ стойностьта на числата създава у хората различие въ мисъльта. Обаче, взематъ ли се числата 11, 22, 33, 44, 55, 66 и т. н., хората вече започватъ да мислятъ еднакво. Както и да се обръщатъ тѣзи числа, тѣ всѣкога оставатъ едни и сѫщи. Слѣдователно, има положения въ живота, които показватъ, че човѣкъ трѣбва да се спре прѣдъ тѣхъ и да си ги изясни. Защо хората мислятъ различно по въпроси, по които трѣбва да сѫществува единство въ мисъльта? Разногласието въ такива случаи показва, че хората се намиратъ въ разрѣзъ съ природата, въ разрѣзъ съ Първичната Причина. Обаче, има положения въ живота, когато хората не могатъ да бѫдатъ въ разрѣзъ съ природата, съ Първичната Причина. Както и да обръщатъ въпроситѣ, всички мислятъ само по единъ начинъ. Казано е въ Евангелието: „Да възлюбишъ врага си!“ Днесъ всички съврѣменни хора се запитватъ: възможно ли е да възлюбишъ врага си, т. е. човѣка, който ти е направилъ редъ пакости, който ти е създалъ редъ страдания? Като се разсѫждава по този начинъ, ние виждаме, какъ хората се убиватъ, крадатъ, изнасилватъ едни-други и се оправдаватъ съ това, че тѣзи хора сѫ тѣхни врагове. И щомъ сѫ врагове помежду си, другояче тѣ не могатъ да постѫпватъ. Казвамъ: прѣдставете си, че вие, и вашиятъ врагъ сте поставени на двата края на една греда, подпрѣна на единъ центъръ, и трѣбва да пазите равновѣсие, защото подъ васъ има голѣма пропасть. Какво ще правите въ този случай? Ако единиятъ отъ васъ каже, че не иска да седи съ врага си на едно мѣсто и скочи отъ гредата, и двамата ще отидатъ въ пропастьта. Какво трѣбва да правятъ тогава? — Да се помирятъ. Щастието, равновѣсието въ живота на единия зависи отъ благоразумието на другия. И двамата трѣбва да седатъ на краищата на гредата и да пазятъ равновѣсие, докато условията на живота се измѣнятъ. Щомъ съзнаятъ, че сѫ необходими единъ за другъ, щомъ се помирятъ и си подадатъ рѫка, условията на живота имъ се подобряватъ, и тѣ прѣставатъ да бѫдатъ врагове. Тази е причината, която заставила Христа да каже: „Любете враговетѣ си!“ Слѣдователно, да възлюбишъ врага си, това е необходимъ законъ, който всѣки абсолютно трѣбва да приложи въ живота си. Ти си на една греда съ твоя противникъ, и отъ него зависи и твоятъ животъ. Отпусне ли се той отъ гредата, и ти отивашъ заедно съ него въ пропастьта. Тогава ще кажешъ: щомъ е тъй, нека той седи на единия край, азъ на другия край на гредата, да прѣкараме добрѣ. Не искамъ нито азъ да се мръдна отъ мѣстото си, нито той, защото кожата ми е скѫпа. Ще кажете: не може ли моятъ противникъ да се замѣсти съ другъ нѣкой? — Не може. Най-малкото помръдване отъ мѣстата ви е сѫдбоносно и за двамата. Положението и на двамата ще се влоши още повече. И тъй, когато имате отношения съ човѣкъ, когото не обичате, вие трѣбва да се замислите, защо Провидѣнието ви е поставило въ връзка съ този човѣкъ. Това нѣщо има своитѣ дълбоки причини. Дали ги знаете, или не, то е другъ въпросъ. Ако си обясните причинитѣ правилно, вие ще се подигнете; не можете ли да ги обясните, положението ви всѣки день ще се усложнява, а съ това ще внасяте по една горчивина въ себе си, която ще трови и разрушава организма ви. Щомъ Провидѣнието ви е поставило въ отношения съ човѣкъ, когото не обичате, то има прѣдъ видъ придобиване на нѣкакво благо за самитѣ васъ. Вие трѣбва да издържите това положение, още повече, като имате прѣдъ видъ, че въ свѣта нищо не е вѣчно. При това, ако единъ човѣкъ е неприятенъ за васъ, за други е приятенъ. Нашата обичь или умраза не е общъ законъ за всички сѫщества. Вие не обичате нѣкого, но Богъ го обича. Какво ще правите тогава? Срѣщате нѣкой човѣкъ, който живѣе чистъ, светъ животъ, моли се по нѣколко пѫти на день, но въпрѣки това страда, боледува, никой нищо не му дава. Виждате нѣкой грѣшникъ, но въ всичко му върви: жената и дѣцата му сѫ здрави; разполага съ пари, има кѫща, ниви, лозя. Привидно, първиятъ като че ли е изоставенъ отъ Провидѣнието, а вториятъ има всичкото негово благоволение. Какво ще кажете на това отгорѣ? Можете да кажете, че това е несправедливо, че нѣма правда въ свѣта и т. н. Каквото и да кажете, това сѫ ваши твърдения, но дали сѫ истинни, тамъ е въпросътъ. Обаче, фактъ е, че грѣшниятъ човѣкъ въ случая се ползува съ всичкото благоволение на сѫдбата. Защо и за какво, не знаете. Дохожда при мене единъ господинъ и ми казва: ти си ученъ човѣкъ, духовно издигнатъ; защо губишъ врѣмето си да проповѣдвашъ на тѣзи хора? Съ това знание, съ тази наука, която имашъ, ти можешъ да бѫдешъ богатъ човѣкъ. Искашъ ли да станешъ богатъ? — Ако богатството ме отдалечи отъ Бога, не искамъ да стана богатъ. — Искашъ ли да станешъ сиромахъ? — Ако сиромашията ме отдалечи отъ Бога, и сиромахъ не искамъ да стана. — Тогава какво искашъ? — Азъ искамъ такова богатство, или такава сиромашия, които да не ме отдалечаватъ отъ Бога, но да ми дадатъ пълна възможность да Му служа. Ако богатството и сиромашията обезсмислятъ живота ми, не ги искамъ. Обаче, ако богатството и сиромашията ме приближаватъ къмъ Бога и осмислятъ живота ми, тогава тѣ сѫ добрѣ дошли. Казвате: ами ние, какъ да разрѣшимъ този въпросъ, богати ли да бѫдемъ, или бѣдни? Казвамъ: едноврѣменно ще бѫдете и богати, и сиромаси. Какъ е възможно това? — Ситъ си, богатъ си; гладенъ си, сиромахъ си. Този е единъ отъ прѣводитѣ на богатството и сиромашията. Значи, сиромахътъ може да стане богатъ, като се нахрани. Богатиятъ пъкъ може да стане сиромахъ, като огладнѣе. Тази смѣна въ състоянията на човѣка е необходима, като процесъ на развитие. Само по този начинъ човѣкъ може да се усъвършенствува. Нѣкой казва: добрѣ е да се живѣе, но да нѣма старость. Старостьта ни плаши. Питамъ: млади, или стари искате да бѫдете? — Млади, разбира се. — Това зависи отъ васъ. Ще ви прѣдставя двѣ положения, които илюстриратъ младия и стария човѣкъ въ живота. Младиятъ човѣкъ не носи нищо на гърба си. Той излиза отъ дома си веселъ, безгриженъ, накриви шапката си, нищо не иска да знае. Стариятъ пъкъ надигналъ цѣлъ пазаръ на гърба си, изморенъ, изпотенъ, прѣгърбенъ, едва носи, но пъшка и мърмори: счупиха се коститѣ ми! Казвамъ: всички съврѣменни хора сѫ преждеврѣменно остарѣли отъ голѣмъ, непосиленъ товаръ, който носятъ на гърба си. Тѣ седятъ и мислятъ, какво ще стане съ тѣхъ, съ дѣцата и женитѣ имъ; какво ще стане съ имотитѣ имъ, какъ ще прѣживѣятъ и т. н. Голѣмъ товаръ е този, тѣ не могатъ да го изнесатъ. Тѣ трѣбва да се разтоварятъ малко, да имъ олекне. Гледате нѣкой старъ човѣкъ, току пипа брадата си, вижда, че е побѣлѣлъ, остарѣлъ, казва: свърши се моята работа! Не зная, какво да правя вече. Казвамъ: хвърли товара отъ гърба си и стани младъ! Да стане човѣкъ младъ, подразбирамъ, да хвърли отъ гърба си всичкия ненуженъ товаръ, да задържи само най-потрѣбното, най-необходимото. Колко е нужно на човѣка? Когато нѣкой дойде при мене, той взима, колкото трѣбва, но иска му се да тури нѣщо и въ торбата си, да има въ запасъ. Не, който дойде при мене, той може да вземе толкова, колкото най-много е въ състояние да изяде, но за торбата му не давамъ. Щомъ се нахранишъ и остане нѣщо, което не можешъ да изядешъ, по-добрѣ го хвърли, но не го туряй въ торбата си, да се товаришъ. Съврѣменнитѣ хора иматъ голѣми изисквания. Тѣ очакватъ отъ природата не само да ги нахрани, да ги нагости добрѣ, но и да напълни хамбаритѣ имъ. Обаче, природата никога не прави това. Въ кой хамбаръ тя ще складира въздуха, свѣтлината и топлината? Тя всичко дава даромъ и казва: вземете си, колкото ви трѣбва. Казвате: ако не складираме благата на природата, всичко ще се развали, ще се разсипе. — Не се безпокойте, нищо нѣма да се разсипе. Природата се грижи за своитѣ богатства. Тя разполага съ хамбари, съ житници, въ които складира излишъцитѣ отъ своитѣ богатства. Който се нуждае отъ нѣщо, той ще отиде при единъ отъ нейнитѣ хамбари и ще си вземе, каквото иска и колкото му е потрѣбно. Природата е разрѣшила въпроса за храната, но хората още не сѫ го разрѣшили. Цѣлиятъ животъ на човѣка, отъ рождението до заминаването му отъ този свѣтъ, се свежда единствено къмъ въпроса за храната, какво ще яде и какъ ще си достави по възможность по-голѣмо количество храна. Този е най-важниятъ икономически въпросъ, поставенъ за разрѣшение и въ камаритѣ, и въ дипломатическитѣ, и въ търговскитѣ крѫгове. Днесъ всѣка държава мисли само за хлѣбъ, т. е. за земята, която ражда хлѣба. Отношения се създаватъ, или развалятъ все за хлѣбъ, за богатства, за материално надмощие. Това се дължи на неразбиране дълбокия смисълъ на живота. Днесъ въ свѣта има толкова много хлѣбъ, че всички хора по земята могатъ цѣли четири-петь години да прѣкаратъ юбилейни години, само да ядатъ и пиятъ, колкото искатъ; да се обличатъ, да се наредятъ добрѣ, безъ да работятъ нѣщо. Като изтекатъ тия години, като започне да се привършва това изобилие, тогава тѣ отново ще започнатъ да работятъ. Невидимиятъ свѣтъ всѣка година опрѣдѣля единъ бюджетъ за хората, както и за всички живи сѫщества на земята. Нѣкой казва: ние подържаме живота си благодарение на земледѣлцитѣ. Другъ казва: благодарение на мене, че разорахъ земята, и вие ще имате хлѣбъ. Казвамъ: нито единиятъ, нито другиятъ говорятъ истината. Вѣрно е, че трѣбва да се благодари на колективния трудъ на хората, но нека не се забравятъ и редъ фактори още, които сѫ взели участие въ тази работа. Благодарете на онѣзи двама приятели, воловетѣ, които взиматъ участие въ тази работа заедно съ човѣка; благодарете за участието на хилядитѣ червейчета, които, заровени въ земята, допринасятъ своя дѣлъ къмъ общото усилие; не забравяйте най-послѣ и въздуха, влагата, свѣтлината и топлината, които сѫ едни отъ главнитѣ фактори за благоденствието на човѣка. Мнозина забравятъ участието на тия сили въ тѣхната работа и казватъ: азъ изработихъ това нѣщо! То е моя частна собственость, мое лично притежание. Казано е: „Даромъ сте взели, даромъ, давайте!“ Въ книгата „Пѫтьтъ на живота“, Толстой е събралъ велики мисли отъ разни автори, и подъ всѣка отъ тѣхъ е написалъ името на автора. Подъ своитѣ мисли пъкъ написалъ своето име. Това показва, че той признава колективния трудъ. Нѣкои автори, обаче, взиматъ чужди мисли и ги прѣдаватъ като свои. Както и да е, важно е хората да се ползуватъ отъ добритѣ мисли и да ги прилагатъ въ живота си. Казвате: това е плагиатство. Казвамъ: ако азъ съмъ богатъ човѣкъ и ме обератъ, като складиратъ моето богатство въ своитѣ хамбари, за себе си, ще кажа: ето хора, които нито право мислятъ, нито право постѫпватъ. Въ природата сѫществува слѣдниятъ законъ: тя позволява да се ползуваме отъ нейнитѣ блага дотолкова, доколкото имаме нужда отъ тѣхъ. Излишъкътъ отъ тѣзи блага трѣбва да минава прѣзъ насъ, като прѣзъ проводници, и да се прѣдава на другитѣ, безъ да се задържа. Постѫпваме ли съобразно този законъ, природата казва: умни сѫ тия мои дѣца! Правиме ли хамбари само за себе си и ги пълнимъ съ благата на природата, тя казва: глупави сѫ тия мои дѣца! И тъй, човѣкъ трѣбва да разрѣши двѣ важни нѣща въ живота си. Тѣ прѣдставятъ начало и край, алфа и омега въ неговия животъ. Първо, човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Първата Причина, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ Второ, той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ ближния, което е изказано въ заповѣдьта: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“ Тѣзи двѣ заповѣди сѫ началото и краятъ на живота. Отъ спазването и неспазването на тѣзи два закона се явяватъ радоститѣ и скърбитѣ въ живота. Страданията въ живота сѫ необходими, понеже тѣ оросяватъ земята. Всички блага на земята се даватъ по причина на това, че хората страдатъ. Страданията сѫ влагата на земята. Ако нѣмаше страдания, нѣмаше да има влага, а оттамъ и блага нѣмаше да има. Значи, безъ страдания нѣмаше да има влага, нѣмаше да има вода на земята. Колкото страданията сѫ необходими, толкова и радоститѣ сѫ необходими. Ако нѣмаше радости, нѣмаше да има никаква свѣтлина, никаква топлина. Като обяснявамъ смисъла на страданията и радоститѣ въ живота, искамъ да ме разбирате правилно. Това не сѫ мои твърдения, но тѣ прѣдставятъ великъ законъ, който е валиденъ за всички сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Нѣма сѫщество на земята, колкото малко или голѣмо да е, което да не чувствува радости и скърби. При сегашното развитие на сѫществата този законъ е неизбѣженъ. Казано е въ Писанието, че Богъ е дълготърпеливъ. Вънъ отъ скръбьта, дълготърпѣнието нѣма смисълъ. Въ всѣка душа сѫ вложени богатства, капитали, които тя трѣбва да разработва. При това, на човѣка е дадена свобода, да работи, както разбира. И Богъ има търпѣние, да дочака врѣмето, когато душитѣ, излѣзли отъ Него, се върнатъ съ разработенъ капиталъ, съ развити дарби и способности. Той вижда голѣмитѣ противорѣчия въ живота на хората. Той вижда незачитане и неспазване на великитѣ закони отъ хората, но ги изучава, търси естественъ начинъ, какъ да ги застави да се вразумятъ. Ако е въпросъ съ насилие, Великата природа лесно може да поправи свѣта. Ако слънцето прѣстане да грѣе, температурата на земята ще спадне много низко, до 200—250°, а може и още по-долу да отиде, до абсолютния наученъ студъ; при тѣзи условия ще изчезнатъ всички противорѣчия между хората. При такава температура никаква култура, никакъвъ животъ не може да сѫществува. Кой дѣто е билъ, тамъ ще си остане: съ богатствата, съ имотитѣ, съ кѫщитѣ си. Влѣзете ли въ такъвъ свѣтъ, ще видите, че кой дѣто е билъ, тамъ си останалъ: мѫже, жени, дѣца, всички се вцѣпенили, седатъ на едно мѣсто и размишляватъ, какво иска Богъ да имъ каже. Обаче, подигне ли се малко температурата, стопли ли се врѣмето, всички се раздвижватъ и казватъ: Господъ мисли различно отъ насъ, но и ние се различаваме отъ Него. И слѣдъ това хората започватъ да живѣятъ пакъ по своитѣ разбирания. Това показва, че съ насилие свѣтътъ не може да се оправи. Христосъ проповѣдва, че който има двѣ ризи, едната трѣбва да даде на този, който нѣма. Питамъ: какъвъ процентъ отъ съврѣменнитѣ християни сѫ приложили Христовото учение? Много благотворителни общества се мѫчатъ да приложатъ Христовото учение, но тѣ го прилагатъ по буква, а не по духъ. Запримѣръ, нѣкой чете Евангелието и рѣшава да го приложи. Взима една отъ старитѣ си ризи и я дава на нѣкой бѣденъ. Бѣдниятъ взима ризата, поглежда я, захвърля я, настрана и казва: ако искашъ да изпълнишъ Христовото учение, дай ми една нова риза. Старата ти риза не искамъ; дръжъ я за себе си! — Нѣмамъ друга. — Тогава по-добрѣ не ми давай. Ти знаешъ ли, кой съмъ? Казвате: какъ трѣбва да се постѫпи, когато човѣкъ нѣма и за себе си? Човѣкъ трѣбва да дава излишното. Ако има двѣ нови ризи, едната ще задържи за себе си, а другата ще даде на своя бѣденъ братъ. Излишното е на природата, тя разполага съ него. Или другояче казано: излишното е на Бога. И затова, когато нѣкой иска нѣщо, казва: дай ми за Бога! Слѣдователно, причината за богатството и сиромашията въ живота се дължи на спазване или неспазване закона на даването. Който дава, той става богатъ; който не дава, той става сиромахъ. Редъ статистики, правени отъ учени хора за броя на богатитѣ и сиромаситѣ и за причинитѣ, поради които едни хора сѫ богати, а други сиромаси, потвърждаватъ, именно, горния законъ. Когато човѣкъ отрича закона на даването и никому нищо не дава, всичко се опълчва противъ него. Щомъ човѣкъ нарушава този законъ, всички хора, на които той може да даде, създаватъ срѣщу него едно противоположно течение, което го спъва въ работитѣ, въ прѣдприятията му, и той постепенно осиромашава. Въ Божествения езикъ думитѣ „не мога, не давамъ“ не сѫществуватъ. Тамъ сѫществуватъ само думитѣ „мога, давамъ“. Божественото постоянно дава, а човѣшкото не дава. Въ човѣшкия езикъ ще чуете думитѣ „не мога, не давамъ.“ И тъй, първата заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего. Щомъ изпълнишъ тази заповѣдь, ти ще научишъ началото на нѣщата. Този законъ функционира при създаването на човѣка. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си. Споредъ тѣзи закони, при разпрѣдѣлението на труда мѫжътъ изучава закона на създаването, а жената изучава закона, какъ да запази създаденото. Човѣкъ трѣбва да люби Бога, защото безъ Него не може да научи закона на създаването. Сѫщеврѣменно той трѣбва да люби и ближния си, понеже послѣдниятъ е топлина и свѣтлина за него. Ако направите добро на вашия ближенъ, нѣкога той ще играе въ живота ви роля на свѣтлина или на топлина, безъ които вашето растене е немислимо. Казвате: отдѣ ще знаемъ това? Човѣкъ всичко знае, но не изпълнява това, което знае. Запримѣръ, нѣкой казва: не зная, какъ да постѫпя съ този човѣкъ. Чудно нѣщо! Той не знае, какъ да постѫпи съ нѣкого, а много добрѣ знае, какъ трѣбва да постѫпятъ съ него. Щомъ види, че нѣкой не се отнася къмъ него, както трѣбва, той веднага започва да му чете моралъ. Отношенията на хората сѫ такива, каквито сѫ и отношенията между числата и величинитѣ въ математиката и въ геометрията. Запримѣръ, ако въ дадено отношение единъ членъ е неизвѣстенъ, той ще се намѣри отъ извѣстнитѣ членове. Иначе, извѣстнитѣ членове въ отношението не биха имали никакво значение. Сѫщото нѣщо се отнася и до музиката. Като се говори за музиката, казвамъ: животътъ може да бѫде хармониченъ, музикаленъ, а сѫщеврѣменно може да бѫде и дисхармониченъ, немузикаленъ. Въ това отношение задачата на човѣка е да прѣвърне немузикалния животъ въ музикаленъ. Ще каже нѣкой, че това зависи отъ държавата, отъ църквата, отъ обществото, отъ морала и т. н. Да оставимъ настрана тѣзи нѣща. Държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ условия за човѣка. Човѣкъ е сѫществувалъ и прѣди държавата, и прѣди религията, и прѣди обществото, и прѣди всѣкакъвъ моралъ. Човѣшкото съзнание е сѫществувало прѣди създаването на тия нѣща. Човѣкъ не е създаденъ за тѣхъ, но тѣ сѫ създадени за неговото развитие и усъвършенствуване. Слѣдователно, щомъ държавата, религията, обществото, моралътъ сѫ създадени като условие за усъвършенствуване на човѣка, той трѣбва да ги пази. Има кой да оправя държавата; има кой да подобрява религията; има кой да възпитава обществото; има кой да обновява морала. Задачата на човѣка е да се грижи за своето усъвършенствуване. Щомъ работи върху себе си, той едноврѣменно работи и за всички останали. Това не подразбира, че човѣкъ трѣбва да бѫде индиферентенъ къмъ всичко около него, но първо той трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога и къмъ своя ближенъ. Сега, като говоря за държава, азъ имамъ прѣдъ видъ една държава по-добра, по-организирана отъ всички досега сѫществуващи държави. Тази държава сѫществува само въ живата природа. Всички съврѣменни и бѫдещи държави трѣбва да копиратъ своитѣ закони и наредби отъ тази велика, единствена държава. Тази е истинската правова държава. Който иска да се развива правилно, той трѣбва да подържа въ ума си мисъльта: една правова държава има — държавата на великата разумна природа. Тази мисъль трѣбва да бѫде за него аксиома. Ако човѣкъ върви съобразно законитѣ на тази държава, той ще постигне всички свои желания. Слѣдователно, една държава, една религия, единъ моралъ има въ свѣта, общи за всички живи сѫщества, отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ. Споредъ законитѣ на тази държава животътъ на мравята е тъй цѣненъ, както и животътъ на човѣка. И на нея ще сторите пѫть, както и на човѣка. Стѫпчите ли една мравя, ще дойдатъ по-силни сѫщества, които васъ ще стѫпчатъ. Минавате покрай нѣкое дърво и отчупвате отъ него единъ клонъ. Като отчупите клона, може никой да не ви види, па и самото дърво нѣма да се оплаче, но утрѣ ще дойде нѣкой по-силенъ, който ще отчупи нѣщо отъ васъ. Минавате ли покрай нѣкой изворъ не го размѫтвайте, считайте, че той е живъ. Ще кажете: възможно ли е изворътъ да е живъ? Питамъ: когато влѣзете въ нѣкоя освѣтлена кѫща, и на огнището ѝ гори огънь, на който ври нѣщо въ тенджера, какво показва това? Това показва, че въ тази кѫща има нѣкое живо сѫщество, което е запалило лампитѣ, наклало огъня и изчистило кѫщата. Ако вие загасите лампитѣ и огъня въ тази кѫща и направите още нѣкаква пакость, по този начинъ вие пакостите на разумното сѫщество, което живѣе въ нея. Тъй щото, всички живи сѫщества, които ни обикалятъ, иматъ отношение къмъ великата разумность въ живота. Сѫщеврѣменно тѣ иматъ отношение и къмъ всички хора. Запримѣръ, има редъ статистически данни, отъ които се вижда, че благоденствието на една страна зависи отъ състоянието на горитѣ въ нея. Колкото горитѣ сѫ по-запазени, толкова и благосъстоянието на една страна е по-голѣмо. Слѣдователно, горитѣ, както и плоднитѣ дървета трѣбва да се пазятъ, да не се сѣкатъ. Ако се изсичатъ, това ще се отрази врѣдно и върху хората. По този начинъ човѣкъ ще придобие правилни отношения къмъ всички живи сѫщества: къмъ растенията, къмъ животнитѣ и къмъ хората. Срѣщате единъ човѣкъ, който ви е неприятенъ. При това положение даже, кажете си: и въ този човѣкъ има Божествено дихание. Като срещнете една мечка, вие можете да се разговаряте съ нея, като съ човѣкъ. Това може да ви се вижда смѣшно, обаче, мнозина, които сѫ имали срѣщи съ животни, сѫ дошли до заключение, че и животнитѣ проявяватъ извѣстна интелигентность, извѣстна признателность. Единъ хубавъ примѣръ отъ врѣмето на римската империя още потвърждава факта, че и животнитѣ сѫ признателни. Въ врѣмето на римската империя единъ християнинъ билъ прѣслѣдванъ като християнинъ, вслѣдствие на което избѣгалъ въ Африка, дѣто се скрилъ въ една пещера. Единъ день чува наблизо до пещерата нѣкакъвъ ревъ. Подава главата си навънъ и вижда, единъ лъвъ реве, съ дигната лапа нагорѣ. Християнинътъ погледналъ къмъ лапата и видѣлъ въ нея забоденъ единъ голѣмъ трънъ. Той се приближилъ до лъва и внимателно извадилъ тръна отъ лапата му, която слѣдъ това намазалъ съ нѣкакво масло. Като се свършила тази малка операция, лъвътъ погледналъ християнина и си заминалъ. Слѣдъ врѣме християнинътъ се върналъ въ Римъ, дѣто отново билъ хванатъ и осѫденъ на разкѫсване отъ най-свирепитѣ лъвове. Случило се, че въ сѫщото врѣме билъ хванатъ и занесенъ въ Римъ сѫщиятъ лъвъ, на който християнинътъ извадилъ тръна. Сѫщия день, въ който християнинътъ трѣбвало да бѫде разкѫсанъ отъ лъвоветѣ, на арената билъ изваденъ и лъвътъ. Като видѣлъ своя спаситель, лъвътъ седналъ прѣдъ краката му и започналъ да го лиже по рѫцѣтѣ. Съ това той искалъ да изрази своята признателность къмъ християнина. Всички присѫтствуващи останали зачудени отъ това, което видѣли на арената. Казвамъ: ако въ единъ лъвъ има признателность, колко повече човѣкъ трѣбва да бѫде признателенъ! Нѣкой казва: какво отъ това, че съмъ направилъ едно добро? — Много нѣщо е, когато човѣкъ направи едно добро, както трѣбва. Доброто дѣло е капиталътъ, който човѣкъ влага въ Божествената банка. Богъ помни цѣли 25,000 години доброто, което нѣкой е направилъ. Дѣто срещне този човѣкъ, Богъ казва: добъръ е този човѣкъ; той заслужава да има блага, заслужава работитѣ му да вървятъ добрѣ. Богъ помни злото, което човѣкъ е направилъ, само сто години. Прѣзъ тѣзи сто години този човѣкъ постоянно ще се намира подъ гнета на стореното отъ него зло. Тъй щото, искате ли да имате Божието благословение, правете добро. Може да се съмнявате, дали е така, или не — то е ваша работа. За мене това е аксиома. Ако разполагахъ съ врѣме, азъ бихъ ви доказалъ своето твърдение. Азъ разполагамъ съ такива аргументи, прѣдъ които всички ще отстѫпятъ. Питамъ единъ ученикъ: можешъ ли да дигнешъ единъ килограмъ тежесть отъ земята? — Мога, разбира се. Колко е единъ килограмъ? И дѣцата могатъ да го дигнатъ. — Ами ако този килограмъ е нагорещенъ до 2000°? Около този килограмъ ще се образува единъ радиусъ, една окрѫжность, до която не можете да приближите. Слѣдователно, има мисли въ свѣта, които прѣдставятъ такъвъ нагорещенъ центъръ, до който по никой начинъ не можете да се доближите. Такива мисли иматъ повече разрушително дѣйствие, отколкото благотворно. Ето защо, човѣкъ трѣбва да държи въ ума си мисли, които градятъ. Такива сѫ всички прави мисли. Запримѣръ, права мисъль е, че човѣкъ трѣбва да опрѣдѣли отношенията си къмъ Бога, а послѣ да опрѣдѣли отношенията си къмъ своя ближенъ. Затова е казано въ Евангелието: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего!“ А послѣ е казано: „Да възлюбишъ ближния си, като себе си.“ Въ съврѣменната култура тѣзи двѣ заповѣди трѣбва да се обяснятъ научно. Тѣ не трѣбва да се разглеждатъ, както сѫ днесъ въ съзнанието на хората, защото въ съзнанието на съврѣменнитѣ хора има едно вѫтрѣшно помрачаване. Казвате: защо идатъ страданията въ свѣта. За обяснение на този въпросъ, ще приведа слѣдния примѣръ. При единъ светия дошла една бѣла, хубава кокошка, която по нѣкакъвъ начинъ успѣла да избѣга отъ своя господарь, голѣмъ богаташъ. Като я видѣлъ, светията рѣшилъ да я задържи при себе си, понеже не искалъ да я продаде нѣкому, да не я заколи. Обаче, за да не я познаятъ, той я боядисалъ. Щомъ се видѣла боядисана, кокошката започнала да плаче и казала на светията: защо ми нацапа хубавата бѣла дрешка? Светията ѝ отговорилъ: нѣма нищо отъ това. Цвѣтътъ на твоята дрешка има отношение до външната страна на твоя животъ. Азъ по необходимость те боядисахъ, защото иначе, при тази хубава бѣла дрешка, щѣше нѣкой да те хване и заколи. Казвамъ: ако страданията могатъ да ви боядисатъ и по този начинъ да ви освободятъ отъ смъртьта, не сѫ ли тѣ на мѣсто? Щомъ смъртьта замине, вие ще хвърлите боядисанитѣ перца и ще останете пакъ съ бѣлата си дрешка. Днесъ всички хора се оплакватъ, че сѫ се оцапали. Питамъ: кой работникъ не се цапа? Въпросътъ не е въ това, че човѣкъ се оцапалъ, но разумность трѣбва да има въ това цапане. Да се цапа човѣкъ разумно, това е благословение; да се цапа неразумно, това е нещастие. Да се цапа човѣкъ, това е неизбѣженъ законъ. Щомъ знаете това, не търсете такъвъ животъ, какъвто не можете да намѣрите. Нѣкой казва: искамъ да бѫда богатъ. — Можешъ да бѫдешъ богатъ. — Искамъ да бѫда ученъ. — Можешъ да бѫдешъ ученъ.— Искамъ да бѫда здравъ. — Можешъ да бѫдешъ здравъ. — Искамъ да бѫда разуменъ. — Можешъ да бѫдешъ разуменъ. — Отдѣ мога да взема, да придобия тия нѣща? — Тамъ е всичката работа. Всички хора не могатъ да бѫдатъ богати. Всички хора не могатъ да притежаватъ голѣми капитали. Справедливо ли е Провидѣнието да се грижи за уреждането само на твоя бюджетъ? Ако всѣки тегли чергата само къмъ себе си, тогава, каква е задачата на вѣрващитѣ, на религиознитѣ хора? Тѣ проповѣдватъ, че човѣкъ трѣбва да се спаси, за да влѣзе въ Царството Божие. Обаче, спасението на човѣка не е главната цѣль въ живота му. Цѣльта въ живота на човѣка е неговото усъвършенствуване. Когато човѣкъ се усъвършенствува, той става служитель. Колко души има служители въ свѣта? Земята трѣбва да бѫде пълна съ такива хора. Ако въ България имаше 144,000 души, които сѫ завършили своето развитие, тя щѣше да бѫде една отъ първитѣ страни въ свѣта. Днесъ колко такива българи има? И ако има такива българи, какъ ще се познаятъ? Казано е въ Писанието: „По плодоветѣ имъ ще ги познаете“. Въ България има милионери и то нѣколко само, но милиардери нѣма. Въ Америка, обаче, има милиардери, които могатъ да помагатъ. Щомъ въ България нѣма голѣми капитали, питамъ: дѣ трѣбва да се насочатъ силитѣ ѝ? Казвамъ: когато се говори за богатството на единъ народъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ посоката на силитѣ, които функциониратъ въ него. Ако силитѣ на този народъ сѫ насочени къмъ Божествения организъмъ, този народъ ще бѫде богатъ, ще се развива правилно. Колкото и да е малъкъ единъ народъ, той прѣдставя удъ отъ Божествения организъмъ. Неговото значение зависи отъ функциитѣ, които той изпълнява въ този организъмъ. И тогава, ако единъ народъ изпълнява своята служба правилно, той отъ нищо не трѣбва да се страхува. Ако народитѣ съзнаваха това, тѣ щѣха да работятъ съобразно законитѣ на Битието, а Битието пъкъ щѣше да работи за тѣхъ. Обаче, съврѣменнитѣ народи се отказаха отъ законитѣ на Битието, вслѣдствие на това тѣ изгубиха и неговата помощь. Евреитѣ, запримѣръ, имаха 33,000 обѣщания отъ Бога, но криво ги разбраха. Тѣ искаха да бѫдатъ първи въ свѣта. Тѣ можаха да бѫдатъ първи, но по какво? — Първи по любовь, първи по знание, първи по мѫдрость, първи по истина и първи по свобода. Въ сѫщность, евреитѣ не бѣха такива. Силенъ е само свободниятъ човѣкъ; силенъ е само онзи, който не умира. Умирашъ ли, ти не си силенъ, т. е. твоята сила е относителна. Силенъ човѣкъ е само онзи, който е надвилъ послѣдния си врагъ — смъртьта. Нѣкой казва: нѣма какво да се прави, прѣдъ силата човѣкъ трѣбва да отстѫпва, „Прѣклонената главица сабя не я сѣче“. Въпрѣки това разсѫждение, азъ виждамъ сѫщия този човѣкъ на гробищата съ отсѣчена глава. И слѣдъ това ще дойдатъ да утѣшаватъ този човѣкъ. Това вече е другъ въпросъ. Истинското утѣшение седи въ това — смъртьта да не ме тъпче. Истинското утѣшение е въ това, да съмъ приятель съ живота, да съмъ приятель съ знанието, да съмъ приятель съ истината, да съмъ приятель съ свободата, да съмъ приятель съ всички добродѣтели, да съмъ приятель съ всички добри и разумни хора. Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е извадила мозъка и очитѣ? Какъ ще ме утѣшатъ хората, когато смъртьта ми е отсѣкла рѫцѣтѣ и краката? Слѣдъ всичко това ще кажете, че така е наредилъ Богъ, че това е Негова воля и т. н. Не говорете така. Тѣзи работи ние сме ги наредили, а не Богъ. Ако всичко това е Божие дѣло, защо Той е далъ на Мойсея заповѣдьта „не убий!“ Приемницитѣ на Мойсея измѣниха този законъ. Тѣ сѫ наредили да се убива всѣки, който прѣстѫпва закона на сѫботата. Дѣ е единството на закона? Богъ казва не убий, а гражданскиятъ законъ казва, че трѣбва да се убива всѣки, който прѣстѫпва сѫботата. Нѣкой човѣкъ събралъ десетина сухи клечици въ сѫботенъ день, веднага го наказватъ, защото прѣстѫпилъ сѫботата. Това е приложение на закона по буква. По духъ сухитѣ клечици прѣдставятъ друго нѣщо. Тѣ сѫ изразъ на злото въ човѣка. Затова, казано е въ Мойсеевия законъ: не прави зло сѫботенъ день! Сега, да оставимъ настрана този въпросъ. Когато висшето съзнание се пробуди у хората, тѣ ще разбератъ, защо сѫ се убивали и умъртвявали за събиране клечки въ сѫботенъ день. Кога умира човѣкъ? — Човѣкъ умира, когато растенията въ неговия организъмъ изсъхватъ; човѣкъ умира, когато житото въ него изсъхва; човѣкъ умира, когато изворитѣ въ него прѣсъхватъ; човѣкъ умира, когато всичката влага въ него изчезва. Тъй щото, сухитѣ клечки сѫ вѫтрѣ въ човѣка, а не извънъ него. Когато у човѣка изсъхнатъ всички добродѣтели, всички свѣтли мисли, всички свѣтли чувства и всички възвишени постѫпки, той попада подъ закона на кармата, т. е. подъ закона на причини и послѣдствия и отива вече на лобното мѣсто, дѣто го чака разпятие. Тамъ ще бѫде екзекутиранъ, но съвсѣмъ самъ. Той ще се обърне на една и на друга страна, да срещне погледа на ония, които го защищаваха, но нито единъ отъ тѣхъ нѣма да бѫде около него. Защо? — Понеже той се отказа отъ ония, които подържаха живота му. И тогава смъртьта ще се наложи върху него. Това искалъ да каже Мойсей съ думитѣ: „Не събирайте сухи клечки въ сѫботенъ день, когато Богъ почива.“ Знаете ли, какво нѣщо е Божията почивка? Сега хората вѣрватъ повече на лъжата, отколкото на истината. Отъ толкова хиляди години насамъ хората се лъжатъ и все още вѣрватъ въ лъжата. Прѣди години имало единъ българинъ, отъ варненскитѣ села, на име Нойчо, който билъ добъръ човѣкъ, но съ силно въображение; вслѣдствие на това той често събиралъ въ кръчмата хора и имъ говорилъ, какъ могатъ да си купятъ чифлици, лозя, ниви, овци, говеда да разбогатѣятъ като Иова. Единъ недѣленъ день въ кръчмата били събрани много селяни, и той имъ казалъ, че знае, дѣ има заровени голѣми кюпове съ злато, останали още отъ римско врѣме. — Тъй ли? — обадили се селянитѣ. Можешъ ли да ни покажешъ мѣстото? — Мога, разбира се. И той точно имъ описалъ мѣстото, дѣто било заровено златото. Нойчо ги излъгалъ, въ сѫщность той не знаелъ, дѣ има заровено злато, а още повече точно на това мѣсто. Сутриньта всички селяни се надигнали, кой съ мотика, кой съ лопата, кой съ търнокопъ, че и свещеникътъ съ тѣхъ, зеръ хиляда килограма злато ще намѣрятъ! Не е малко нѣщо. Като видѣлъ приготовленията на тази експедиция, Нойчо си казалъ: ами ако, наистина, намѣрятъ тамъ заровено злато? Я чакай и азъ да тръгна съ тѣхъ! И той повѣрвалъ въ лъжата си. Така е; когато се говори на хората за печалби, макаръ и лъжливи, това имъ допада. Ще ви приведа още единъ примѣръ, отъ който ще се види лековѣрието на хората. Дойде единъ човѣкъ при васъ и ви казва: ти вѣрвашъ въ Бога, казвашъ, че Той се грижи, промишлява за хората. Какъ ще се изрази Неговата грижа? Иди да си купишъ единъ лотариенъ билетъ, можешъ да спечелишъ нѣщо. Еди-кой си купилъ единъ билетъ и спечелилъ единъ милионъ марки. — Тъй ли? Тогава и азъ ще си купя единъ билетъ, може да спечеля нѣщо. Единъ милионъ марки, правятъ 30 милиона наши пари. Това не е малка работа. Тукъ работи въображението на човѣка. Обаче, кажете на сѫщия човѣкъ, че може да наслѣди Царството Божие, той ще счита тази работа за непостижима. Като спечели единъ милионъ марки, съ тѣхъ ще купи и хлѣбъ, и дрехи, и обуща — каквото пожелае. Колкото за това, че като вѣрва въ Бога, може да спечели повече, отколкото на всѣка лотария, той счита това невъзможно. И затова мнозина казватъ, че отъ много молитви сѫ оглупѣли. Толкова години вече какъ се молимъ, и въ заключение на това, отъ день на день повече оглупяваме и оголяваме, когато другитѣ хора работятъ и печелятъ, събиратъ богатства. Първиятъ законъ — любовь къмъ Бога — е начало на живота. Човѣкъ трѣбва да започне живота си съ вѫтрѣшни опити. Всѣка нова мисъль той трѣбва да приложи, да я опита и разбере. Казвате: ние знаемъ тази работа. Вие знаете много нѣща, но безсмъртие не сте придобили. Вие се молите, но молитвата ви нѣкога се чува, нѣкога не се чува, докато се погледнете единъ день въ огледалото и видите, че сте остарѣли. Дойде слѣдъ това смъртьта, вземе отъ васъ всичко, каквото имате, и си заминава. Вие оставате само съ едно голо съзнание и съжалявате, че не сте разрѣшили най-важния въпросъ — въпросътъ за безсмъртието. Този въпросъ трѣбва да се разрѣши още докато сте на земята. Казвате: като дойде Христосъ, тогава ще го разрѣшимъ. Христосъ е дошълъ вече и пита: какво мислите още? Казвамъ: вие трѣбва да разрѣшите въпроса, както Христосъ го е разрѣшилъ — нищо повече! Разрѣшението на този въпросъ е въ Евангелието. Христосъ каза на евреитѣ: „Разрушете този храмъ, и азъ въ три деня ще го въздигна!“ Тѣ се хванаха за думитѣ на Христа и казаха: „Соломонъ съгради този храмъ въ толкова много години, а ти ще го съградишъ въ три деня. За какъвъ се мислишъ? Евреитѣ съзнателно изопачиха думитѣ на Христа. Христосъ имъ говорѣше за тѣлото си, като храмъ Божи. Най-послѣ тѣ обвиниха Христа, че се наричалъ Синъ Божи и Го осѫдиха да бѫде разпнатъ. Питамъ: кой е Синъ Божи? Не е Синъ Божи онзи, който иска царь да стане; не е Синъ Божи онзи, който иска пръвъ министъръ да стане. Синътъ Божи не заема никаква служба. Той нѣма да стане нито царь, нито министъръ, нито професоръ, нито учитель, нито майка, или баща. Тогава, какво ще прави Синътъ Божи? Той ще дойде на земята да помага на човѣчеството, да изяви Божията Любовь. Каквото богатство има, Той ще го раздаде на хората и ще се върне тамъ, отдѣто е дошълъ, Христосъ каза на тогавашнитѣ хора да се пазятъ отъ любостяжанието. Сега и азъ се обръщамъ къмъ васъ съ сѫщия съвѣтъ, да се пазите отъ любостяжанието, но и безъ да казвамъ това, вие сами ще го научите. Най-добриятъ методъ, който учителитѣ прилагаха въ старитѣ български училища при възпитанието на дѣцата, бѣше фалагата, бой съ тояга по краката. Обаче, българинътъ е практиченъ. Като видѣ, че този методъ не даде особени резултати, стариятъ български учитель каза: съ фалагата ние по-скоро ща осакатимъ дѣцата, отколкото да ги възпитаме. Той потърси другъ методъ за възпитание. Когато нѣкой ученикъ не учеше, или бѣше немиренъ, тогава се прилагаше слѣдната мѣрка: единъ ученикъ взимаше на гърба си немирния, или мързеливия си другарь, хващаше го за краката, а учительтъ го биеше отзадъ съ тояга. Послѣ учителитѣ се убѣдиха, че и този методъ не е практиченъ. Отъ ударитѣ на тоягата, наказаниятъ ученикъ ставаше неспособенъ да сѣда, но пакъ не се възпита. Слѣдъ този методъ, за възпитание на слабитѣ и немирни ученици, рѣшиха да приложатъ метода на плѣсницитѣ. На немирния или слабия ученикъ удряха по една плѣсница на дѣсната и по една на лѣвата страна на лицето. Обаче, и този методъ не даде резултати. Колкото повече се развиваше обучението, учителитѣ виждаха, че боятъ не може да възпитава, и за това се отказаха отъ него като възпитателно срѣдство. Впослѣдствие, когато нѣкой ученикъ не учеше, или не мируваше, поставяха го да сѣди на колѣнѣ, а подъ колѣнѣтѣ му туряха ситенъ пѣсъкъ, или царевични зрънца. Слѣдъ това учителитѣ се отказаха и отъ този методъ. Най-послѣ тѣ се намѣриха въ чудо, какъ да възпитаватъ младото поколѣние. Докѫдѣ сѫ достигнали съврѣменнитѣ учители при възпитанието на младото поколѣние, не зная. Струва ми се, че най-новата мѣрка, която прилагатъ днесъ въ училищата срѣщу слабитѣ и съ лошо поведение ученици, е изключването имъ отъ училищата. Сега, всички хора търсятъ лесния пѫть въ живота. Обаче, трѣбва да знаемъ, че на всинца прѣдстои изучаване на великата наука на живота, чрѣзъ която можемъ да дойдемъ до причинитѣ на нѣщата. Запримѣръ, ако нѣкой страда отъ болки въ краката, той трѣбва да знае, че причината на тази болка се крие нѣкѫдѣ въ добродѣтелитѣ му, които сѫ въ връзка съ краката. Тъй щото, когато учителитѣ биятъ ученицитѣ по краката, по рѫцѣтѣ, или по странитѣ, тѣ трѣбва да знаятъ, че нито краката, нито рѫцѣтѣ, нито странитѣ имъ сѫ виновни за тѣхнитѣ прѣгрѣшения. Какво сѫ виновни рѫцѣтѣ, краката или странитѣ на ученика, че той не учи, или че е немиренъ? Защо учителитѣ сѫ постѫпвали съ ученицитѣ си по този начинъ?— Така сѫ разбирали. Това сѫ материалистически методи, които почиватъ на безлюбие. Ако учительтъ обикне ученика си, и най-неспособенъ да е той, учительтъ ще може по вѫтрѣшенъ пѫть да събуди въ него импулсъ за работа. Ако учительтъ е индиферентенъ къмъ слабия ученикъ, това негово разположение ще се отрази и върху самия ученикъ. Изобщо, ако учительтъ обича ученицитѣ си, той ще събуди въ тѣхъ импулсъ къмъ работа. Майката се грижи да достави физическа храна на дѣтето, а учительтъ — умствена храна. И тъй, човѣкъ трѣбва да приложи въ живота си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Азъ искамъ да снема тѣзи закони отъ небето на земята, за да могатъ да се разбератъ и приложатъ. Всѣки законъ е вѣренъ въ приложението си. Слѣдователно, първиятъ законъ — любовь къмъ Бога, прѣдставя мѫжа; вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, прѣдставя жената. Мѫжътъ трѣбва да се занимава съ първия законъ, а жената — съ втория. Съ двата закона пъкъ трѣбва да се занимава човѣкътъ. Който има форма на мѫжъ, ще употрѣби първия законъ; който има форма на жена, ще употрѣби втория законъ; който има съзнанието на човѣкъ и нито се жени, нито за мѫжъ отива, той ще употрѣби и двата закона едноврѣменно. Дѣ е приложението на тѣзи закони днесъ? Защо мѫжътъ, който се занимава съ първия законъ и мисли, че е всесиленъ и може да оправи свѣта, не го е оправилъ до днесъ? Досега мѫжътъ е употрѣбявалъ силитѣ си само да завлада жената и да я убѣди, че веднъжъ излѣзла отъ него, тя сама не може нищо да направи. Питамъ: успѣ ли мѫжътъ да убѣди жената въ своята мисъль? Сега, като слѣдя историята на човѣшкото развитие, навсѣкѫдѣ виждамъ неспазване на тия два закона. Обаче, сѫществува единъ важенъ законъ, който всѣки трѣбва да има прѣдъ видъ. Този законъ е слѣдниятъ: когато една жена обича единъ мѫжъ, тя е въ сила да го подигне. Обаче, ако тя намрази единъ мѫжъ, той ще свърши фатално. Редъ статистики въ Америка показватъ, че всички проповѣдници, които иматъ добри жени, сѫ извѣстни като видни проповѣдници. Защо? — Понеже женитѣ имъ ги обичатъ и сподѣлятъ тѣхнитѣ убѣждения. И обратно: всички жени на проповѣдници, които не обичатъ мѫжетѣ си и не сподѣлятъ тѣхнитѣ идеи, сѫ помогнали за падането на мѫжетѣ си. Слѣдователно, жената е въ сила да подигне и да събори мѫжа. Не само това, но вториятъ законъ — любовь къмъ ближния, съ който жената се занимава, той създава учрежденията, той създава обществения строй. Слѣдователно, съврѣменниятъ строй, както и всичко въ него, се дължи, именно, на тази унижена жена. И тогава, каква трѣбва да бѫде цѣльта на съврѣменното общество, както и на съврѣменнитѣ държави? — Подигане на жената. Подигнете жената на положението, въ което нѣкога се е намирала! Поставете жената на онова стѫпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че въ продължение на 25 години свѣтътъ ще се поправи. Спасението на свѣта е въ подигането на жената. Не подигнете ли жената, и не се ли подигне тя сама, отникѫдѣ другадѣ не може да дойде спасението. И тъй, когато се говори за Любовьта, като велика, мощна сила, ние имаме прѣдъ видъ, че единствена тя е въ състояние да подигне онѣзи унижени и оскърбени, паднали и грѣшни души, които сѫ въ дъното на ада. Адътъ е пъленъ съ жени. Казвате: буквално, или прѣносно да приемемъ тази мисъль? Приемете я, както искате — и въ букваленъ, и въ прѣносенъ смисълъ. Днесъ жената е унижена, потѫпкана. Отъ кого? — Отъ силнитѣ. Какво костува днесъ на самата жена, както и на всички хора да се заематъ за подигането на жената? Не се ли подигне жената, всички срѣдства за изправяне на човѣчеството сѫ палеативни. Запримѣръ, нахранишъ се добрѣ и мислишъ, че повече нѣма да имашъ нужда отъ ядене, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново огладнявашъ. Пиешъ вода и мислишъ, че повече нѣма да ожаднявашъ, но не се минаватъ четири-петь часа, и ти отново усѣщашъ жажда. Като говоря за подигането на жената, азъ имамъ прѣдъ видъ тази идея да проникне въ цѣлокупния животъ. Тя трѣбва да проникне не само между хората, но и между животнитѣ, растенията и минералитѣ. Този великъ законъ трѣбва да обхване напълно и човѣшкото сърце. Ако човѣкъ унижи сърцето си, спасението пакъ не може а дойде. Спасението на съврѣменното човѣчество се крие въ подигане на сърцето. Унижишъ ли себе си, унижавашъ сърцето си. Подигнешъ ли себе си, подигашъ сърцето си. Това е едно педагогическо правило за приложение. Ако педагогията не прилага това правило, каква наука е тя? И слѣдъ това ще говорятъ за видни педагози. Съ това не искамъ да кажа, че нѣма знаменити, учени хора. Има учени, които стоятъ много високо, но не е въпросъ да изпѫква ученостьта на хората; на пръвъ планъ трѣбва да се даде ходъ на великата Истина, която носи спасението на цѣлото човѣчество. Азъ говоря за закони, които сѫществуватъ въ природата. Цѣльта на разумната природа е чрѣзъ приложение на своитѣ закони между хората да събуди у тѣхъ висшето съзнание. Не е достатъчно само да се молимъ на светиитѣ, но тѣ трѣбва да слѣзатъ на земята, да работятъ за подигането на жената. Всички ангели, всички светии, всички напреднали сѫщества иматъ за цѣль подигането на жената. Много отъ съврѣменнитѣ хора, като че се противопоставятъ на тази велика цѣль и казватъ: знаете ли, какво нѣщо е жената? Тя е цѣла змия! Който е ялъ попарата ѝ, той само може да говори за нея. Като говорите, че жената е лоша, питамъ: кой не е роденъ отъ жена? Онази, която ви е родила, не бѣше ли жена? Майка ви, която ви е носила въ утробата си, която ви е пригръщала въ обятията си, която ви е носила въ ума и въ сърцето си, не бѣше ли жена? Вие не се спирайте върху това, че тя е унижена. Каквато и да е тази жена днесъ, тя е вашата майка. Ако имате другарка, гледайте на нея, като на ваша майка. На майка си пъкъ гледайте, като че Богъ е въ нея. Човѣчеството трѣбва коренно да измѣни своитѣ възгледи по отношение на жената. Иначе, спасението на свѣта нѣма да дойде. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да дойде до първия законъ — до отношението си къмъ Бога, а послѣ и до втория законъ — до отношението си къмъ своя ближенъ, до отношението си къмъ сърцето. Човѣкъ не трѣбва да товари сърцето си съ излишенъ багажъ, да плаче за нищо и никакво. Добрѣ е човѣкъ нѣкога да поплаче, но на врѣме. Добрѣ е човѣкъ и да се радва, но пакъ на врѣме. И едното, и другото е благословение. Добрѣ е да любишъ на врѣме, да дадешъ знанието си на врѣме и да освободишъ хората на врѣме. Казвамъ: желая, като ви срещна другъ пѫть, коситѣ ви да сѫ почернѣли. Ако сѫ останали бѣли, поне да иматъ чистъ бѣлъ цвѣтъ, и при това да сте пакъ млади. Лицата ви да бѫдатъ като на млади хора, безъ бръчки. Имате ли бръчки, това показва, че сърцето ви е обрѣменено. Бѫдете красиви и млади, съ нови идеи. Всѣка сутринь, като ставате, записвайте въ ума си двата велики закона — любовь къмъ Бога и любовь къмъ ближния. Приложението на тѣзи два закона въ вашия животъ, прѣдставятъ разрѣшение на много трудни задачи. Ония отъ Христовитѣ ученици, които сѫ приложили тѣзи закони, тѣ сѫ извършили голѣми чудеса. Който отъ васъ приложи тѣзи закони, той ще види резултатитѣ имъ. Обаче, прѣди да види нѣкакви резултати, той не трѣбва да говори нищо за своята работа. За великото не трѣбва да се говори. Обичате ли Бога, никому не говорете за това, понеже то е велико. Обичате ли ближния си, обичате ли сърцето си, никому не говорете за това, защото то е велико. Соломонъ е казалъ, че сърцето на човѣка е извратено. Той е относително правъ, но не и абсолютно. Сърцето, т. е. жената е извратена, защото е унижена, но това е врѣменно положение. Защо е така, то е другъ въпросъ. Азъ разглеждамъ жената като полюсъ. Първоначално, когато Богъ създалъ жената, тя била съвсѣмъ различна отъ сегашната. На земята има една жена, която не е нито като тази на небето, нито като тази въ рая; тя е само отгласъ, отражение на възвишената, на благородната жена. И въ това отношение любовьта е само външно отражение на тази жена. Обаче, любовьта се проявява само тамъ, дѣто е жената. Отсѫтствува ли жената въ човѣка, отсѫтствува и любовьта. Ако хората знаятъ, какво нѣщо е жената и я поставятъ на мѣстото ѝ, свѣтътъ моментално би се подигналъ. Днесъ гледатъ на жената, като на сѫщество, което има нужда отъ мѫжъ, да я гледа. Казвамъ: това не е жена, това е инвалидъ въ болницата. Споредъ мене, жена е тази, която спасява свѣта; жена е тази, която държи ключоветѣ на живота; жена е тази, чрѣзъ която се проявява великата и мощна сила на любовьта, която носи живота. Слѣдователно, спасението на свѣта ще дойде чрѣзъ жената, а не чрѣзъ мѫжа. Сега, азъ желая на всички да станете жени! Тази мисъль, прѣведена съ други думи означава: азъ желая душитѣ на всички хора да се изпълнятъ съ любовь; азъ желая всички да свѣтятъ, да бѫдатъ запалени свѣщи, да бѫдатъ щастливи и радостни, да сѫ готови на всички услуги. Това значи да бѫде човѣкъ майка. Въ този смисълъ, желая всички да бѫдете майки. Днесъ подъ понятието майка разбиратъ жена, която ражда. Не, майка е само тази, дѣцата на която не умиратъ. Умиратъ ли дѣцата на нѣкоя жена, тя не е майка. Майка е само чистата жена, дѣвата, която, и като роди, пакъ дѣва остава; майка е онази дѣва, на която дѣцата не умиратъ. Слѣдователно, всички хора трѣбва да бѫдатъ дѣви, абсолютно чисти, ако искатъ роденото отъ тѣхъ да не умира. Този е смисълътъ на вѫтрѣшната философия за живота. Разберете ли тази философия, и животътъ ви ще стане приятенъ. И тъй, първата велика заповѣдь е да възлюбишъ Господа Бога твоего съ пълнотата на твоето сърце, на твоя умъ и на твоята сила. Втората заповѣдь е да възлюбишъ ближния си, т. е. твоята дѣва, твоето сърце, къмъ което трѣбва да си поставишъ великата задача да го подигнешъ. Бѫдете, прочее, работници за подигането на жената, а оттамъ и работници за бѫдещето на цѣлото човѣчество! * 4. Бесѣда отъ Учителя, държана на 18 октомври, 1931 г. София. „Изгрѣвъ.“
  6. "Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот. Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание Скръбь и радость „Скръбьта ви ще се промѣни на радость“. Иоана 16:20. Съврѣменната култура ние я опрѣдѣляме „култура на скръбьта“. И това е красивата ѝ страна. Отвънъ виждаме тия прѣкрасни здания, желѣзници, кѫщи, столове, всѣкакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбьта. Ще кажете: какъ може да бѫде култура на скръбьта? Нима онази птичка, която е затворена въ онзи златенъ кафезъ, въ туй ограничено положение, мислите, че е щастлива въ този кафезъ? Тя си има храничка и водичка, но нѣма никаква свобода. Има размѣръ на движение само половинъ метъръ, седи тя и си пѣе. Казватъ: колко хубаво пѣе! Да, но тази пѣсень е пѣсень на велика тѫга! Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала въ онзи капанъ вѫтрѣ, въ който си има пастармица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: пастармица си има! Да, но този капанъ е капанъ на скръбьта! И азъ виждамъ онѣзи хора въ хубавитѣ кѫщи и си казвамъ: това сѫ кафези на затворени птички, пѣятъ тамъ вѫтрѣ. Гледашъ, нѣкоя сестра си покаже главата изъ прозореца, погледне като нѣкоя мишка и послѣ пакъ клюхне и си каже: „Ще се живѣе тукъ, нѣма накѫдѣ!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искатъ да ни убѣдятъ, че по-хубаво нѣщо отъ този кафезъ нѣма. И музиканти, всички ще ни пѣятъ, ще ни казватъ, че да имаме кѫщица, кафезъ, нѣма по-хубаво нѣщо отъ това! Какво показва това? — Че въ външния свѣтъ има студъ. И днесъ не само хората, но и птичкитѣ, и животнитѣ, все тази култура носятъ, все така сѫ убѣдени, все така мислятъ. Културниятъ човѣкъ не се е освободилъ отъ това. Тогава идватъ по-напрѣднали, говорятъ ни за друга култура, говорятъ ни за другъ моралъ, говорятъ ни за нравственость, за щедрость, за това-онова. Можемъ ли да направимъ живота си щастливъ при тѣзи условия? Нѣкои казватъ, че това е неизбѣжно. Въ математиката има единъ законъ на вѣроятноститѣ за разрѣшение, и единъ законъ на вѣроятноститѣ за неразрѣшение — има възможности. Азъ ги наричамъ възможности и разрѣшения на една задача при избиране само на единъ пѫть. При всички възможности само една е идеалната възможность, при която животътъ може да се реализира въ своята пълнота. И сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оставени да избираме тѣзи възможности на свобода. На човѣка прѣдстои да избира своята възможность. Ние се оплакваме отъ сѫдбата, оплакваме се отъ обществото, оплакваме се отъ Бога, отъ всичко се оплакваме, всѣки индивидъ плаче и пъшка. Питамъ тогава: кой е виновниятъ? Нѣкой пѫть ще посочатъ еди-кой си министъръ. Не е той виноватъ. Чудни сѫ тѣзи хора! Казватъ: еди-кой си сѫдия дошълъ и осѫдилъ нѣкого. Да, но прѣди него, бившиятъ сѫдия сѫщо осѫждалъ. Прѣди този министъръ имаше другъ, прѣди този генералъ имаше другъ, и всички, които сѫ дошли слѣдъ тѣхъ вървятъ по единъ и сѫщъ пѫть. Кой е основниятъ принципъ? Казватъ: бацилъ влѣзълъ, прѣдизвикалъ тази болесть. Не, не, отдѣ дойдоха тѣзи бацили? Какъ се създадоха условия, за да се явятъ тѣзи бацили? Отдѣ сѫ тѣ, какъ се развиха? Ние се спираме и търсимъ близкитѣ причини. Казваме: тия сѫ причинитѣ. Не сѫ тамъ причинитѣ, въ туй близко явление. Хубаво, ако азъ забия единъ желѣзенъ клинъ въ едно дърво, клинътъ ли е виновенъ? Не е той причината. Той е единъ войникъ, който казва: „забиха ме“. Излѣзъ навънъ! — И да искамъ, не мога да излѣза. Който ме забилъ, той ще ме извади. И тъй, всичката хубость на съврѣменната култура седи въ скръбьта, всичкиятъ ѝ капиталъ е само въ скръбьта. Казватъ: какъ, култура е това! Колко удобства, колко учрѣждения, колко банки се създаватъ! А, банки се създаватъ! Ако въ това седи културата! Прѣди 15 години въ Америка имаше едно състезание между двама милиардери. Скарали се, казали си по една обидна дума и започватъ война. И двамата иматъ акции. Започватъ една борсова война. Единиятъ понижава акциитѣ на другия, и всички, които иматъ акции при него, започватъ да ги продаватъ, за да не изгубятъ. И другиятъ прави сѫщото. Играятъ си и двамата. Но въ тази борсова война повече отъ 5000 богаташи измрѣха: едни полудѣха, други се издавиха, убиха. И послѣ, не мина много врѣме, тѣ се помириха. Е, питайте ги, защо се обидиха? — За нѣкаква малка думица, пропаднала честьта имъ. Тѣ не искатъ да знаятъ, че за тѣхъ пропаднаха толкова души. И то не болни хора, но хора съ здрави умове. И на всичко това казваме, че сме осигурени. Питамъ: вашитѣ банки сигурни ли сѫ? Въ Америка има едни спестовни банки, тъй ги наричатъ у насъ, а у тѣхъ сѫ наречени „спасителни банки“, букваленъ прѣводъ. Слѣдъ като си внесешъ паритѣ у тѣзи спасителни банки, погледнешъ, че слѣдъ нѣколко години и банката се спасила и ти си се спасилъ. Дѣйствително, банката остава безъ пари, но и ти се спасявашъ отъ грижи. Една американка, като била единъ день на събрание, чула, че проповѣдникътъ говори за спасението. Тя си казала: „Е, азъ прѣди 10 дни се спасихъ“. Какъ? — Имахъ 15000 долари въ една банка, но тази банка се спаси и азъ се спасихъ. Освободихъ се отъ скърби и неволи. Е, такава е волята Божия“! И безъ пари може. Отиватъ паритѣ, а тя казва: „Спасихъ се“. И дѣйствително, всички велики Учители, които идватъ въ свѣта, проповѣдватъ на хората, че нищо не трѣбва да иматъ, т. е. всички трѣбва да се задоволяватъ само съ насѫщния хлѣбъ за деня, за утрѣ не трѣбва да мислятъ. Туй учатъ тѣ. Но тѣхнитѣ ученици, синове и дъщери на този свѣтъ, бащи и майки, друго учение учатъ. Какъ казватъ тѣ? Всѣка майка казва на дъщеря си: „Ти, дъще, слушай, трѣбва да се осигуришъ!“ Майката дава уроци на дъщеря си. Бащата казва на сина си: „Ти трѣбва да се спасишъ, не трѣбва да бѫдешъ толкова глупавъ човѣкъ“. Дойде великиятъ Учитель, Той другояче обърне. Казвате: какъ! Майка ми и баща ми другояче учатъ. Не, ти не трѣбва да се осигуряватъ! Питамъ тогава: кой е на правата страна? Майката и бащата сѫ прави! Азъ ще ви обясня, че тѣ сѫ прави, тѣ искатъ да забогатѣятъ. Майката казва: „Дъще, нашата култура е култура на скръбьта. Ти ще станешъ богата, ще имашъ кѫща, за да разберешъ скръбьта, за да разберешъ живота. Ще се оженишъ, за да изпиташъ „скръбьта“. Дойде нѣкой великъ Учитель, казва: „Не, нѣма да се женишъ“. Всички велики Учители казватъ, че не трѣбва да се женишъ. И великиятъ Учитель е правъ. Ще ви кажа защо великиятъ Учитель е правъ. Майката казва: „Ти ще се оженишъ, скръбьта ще трѣбва да учишъ“. Ще ти турятъ вѣнецъ на главата. Този вѣнецъ е вѣнецъ на скръбьта! Всѣки единъ цвѣтъ е откѫснатъ цвѣтъ. Казватъ за момата, че ѝ туряли цвѣтя. Откѫснати рози, откѫснати цвѣтя — това сѫ цвѣтя на скръбьта. И при това, майката казва, че добрѣ се е наредила дъщеря ѝ, работата ѝ е уредена. Не, не, не само че не се е уредила, но сега настава часътъ на скръбьта. И какво учатъ майкитѣ дъщеритѣ си? — Много хубаво учение! Нека забогатѣватъ! И азъ казвамъ: нека забогатѣватъ, съ малко не може, съ милионъ, два, три, десеть и повече! Колкото повече забогатѣешъ, толкова по-добрѣ ще научишъ скръбьта — ще имашъ, и ще загубишъ. Лъжливостьта въ това учение е тамъ, дѣто майката мисли, че като има дъщеря ѝ кѫща, като взима единъ красивъ момъкъ, че ще е щастлива. Колкото момъкътъ е по-хубавъ, толкова по-нещастна ще бѫде дъщерята, толкова по-добрѣ ще научи скръбьта. Колкото по-здравъ е, толкова повече жени ще има. Красивиятъ момъкъ съ една жена не се задоволява. Ще ми говорите за моралъ! Азъ ще бѫда смѣлъ и рѣшителенъ. Азъ бихъ желалъ да видя единъ момъкъ или една мома, които да сѫ цѣломѫдрени. Не привидно да сѫ цѣломѫдрени, но принципално, вѫтрѣ, въ душата си. Азъ не говоря за външностьта на нѣщата. Който и да е отъ насъ, въ себе си трѣбва да признае тази велика Истина. Ама ще кажете: толкова низко да съмъ падналъ! Азъ съмъ като другитѣ хора, азъ не виждамъ своята чернота. Да, защото слънцето не е огрѣло. Всички съврѣменни хора се оглеждатъ въ тъмнина. Чернота съ тъмнина си приличатъ, но чакай да изгрѣе слънцето, ще видишъ на какво мязашъ, ще видишъ каква е твоята мутра. Какво подразбирамъ подъ думата „мутра“? Тя малко не е поетическа дума, нали? Но тя е изразителна дума. Въ съврѣменния нашъ езикъ нѣмаме изразителни думи. Езикътъ на поезията, и той не е изразителенъ. Езикъ, който не прѣдава идеитѣ, той не е изразителенъ. Вижъ, грубиятъ езикъ, той е много изразителенъ. Когато нѣкой ти каже нѣкоя обидна дума, ти високо подскочишъ отъ земята, засегне те. Щомъ говоря за любовь, за обичь, казвашъ: съ тѣзи празни, дѣтински работи нѣмамъ нищо общо. Щомъ ти кажа лъжецъ, вагабонтъ, казвашъ: а, защо ме обиждашъ?“ Е, питамъ тогава: гдѣ е смисълътъ на нашия езикъ? Казвамъ: това не е правило за всички хора. Има хора, които правятъ изключение. „И скръбьта ви“, казва Христосъ „ще се прѣвърне на радость.“ Ще примиримъ тѣзи двѣ противорѣчия. Нашата култура е култура на скръбьта. Единъ братъ въ вѣстникъ „Лѫчъ“ се обръща къмъ всички, прави цѣлъ единъ поменникъ, като казва: „Оставете сега вегетарианството, оставете вашитѣ идеи, вижте сега, вашитѣ страждущи братя искатъ помощь. Че това е Христовото учение! Христосъ ще сѫди свѣта. За какво? — Боленъ бѣхъ, не ме посѣтихте; гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте; жаденъ бѣхъ, не ме напоихте“. Правъ е този братъ. Защо е правъ? — Защото нашиятъ свѣтъ е свѣтъ на скръбьта. Не е лошо, скръбьта е нѣщо хубаво, приятно. Скръбьта, това е приготовление. Сега, като ви говоря, че скръбьта е приготовление, разбирамъ, че тя е подготовителна страна къмъ истинския животъ, който иде. Е, мислите ли, че за въ бѫдеще, когато ще градимъ кѫщитѣ, ще има нужда да сѣчемъ дърветата? Не, трѣбва да прѣстане сѣченето на дърветата, трѣбва да прѣстане убиването на хората и затварянето имъ въ затвори, трѣбва да прѣстане убиването на животнитѣ! Всичката тази култура съ своитѣ приоми и методи е неприложима за истинския животъ. Методитѣ ѝ сѫ неприспособими. Ние говоримъ за истинския животъ. Вземете съврѣменнитѣ религиозни и не религиозни хора. Еднитѣ говорятъ за Бога, другитѣ Го отказватъ и спорятъ. Какви схващания иматъ тѣ за Бога? Еднитѣ казватъ, че има Господъ, другитѣ казватъ, че нѣма Господъ. Но и еднитѣ и другитѣ, въ своитѣ дѣйствия, иматъ едни и сѫщи методи. Онзи, който проповѣдва за Бога, по сѫщия начинъ ще те заколи, по сѫщия начинъ ще те одере, по сѫщия начинъ ще те изтезава, както и онзи, който не вѣрва въ Бога. Питамъ тогава: въ какво седи разликата на тази култура, въ която едни подържатъ, че има Господъ, а други, че нѣма Господъ. Не е вѣрно, че нѣматъ Господъ. И еднитѣ и другитѣ иматъ Господъ. Еднитѣ иматъ единъ Господъ, когото не виждатъ, а материалиститѣ иматъ единъ Господъ, когото виждатъ. Тѣ казватъ: „Ето нашиятъ Господъ! Върху него ходимъ, ядемъ и пиемъ.“ Като дигне едно шишенце, казва: „Ето нашиятъ Господъ“. Въ дърветата, въ яденето, въ пиенето, въ всичко го виждатъ. Другитѣ казватъ: „Това е пантеизмъ“. „Е, гдѣ е вашиятъ Господъ?“ — Нашиятъ всичко е създалъ, и небето, и земята. Но всичкитѣ иматъ едни и сѫщи методи. Е, казватъ, дайте на бѣднитѣ! Че кога не се е давало на бѣднитѣ? Но свѣтътъ пакъ не се е справилъ. Защо? — Ние още не сме научили онзи дълбокъ смисълъ на скръбьта. Ако ние знаяхме какво нѣщо е скръбьта, ако тази скръбь би оставила всичкитѣ свои отпечатъци въ насъ, друго щѣше да бѫде. Ами че всички ние искаме при сегашнитѣ условия на земята да бѫдемъ щастливи. Най-голѣмото заблуждение, което сега сѫществува е, че при сегашнитѣ, дадени, условия ние искаме да бѫдемъ щастливи — нѣщо, което е абсолютно невъзможно. Всѣки единъ щастливъ моментъ е послѣдванъ отъ една голѣма скръбь. Четете Шопенхауера, вземете Толстоя, всички прокарватъ тази нишка. И онзи философъ, който говори, че на земята има щастие, той не говори истината. Трѣбва да знаете, че слѣдъ всѣки моментъ на щастие идва единъ великъ моментъ на скръбь. Таманъ отгледашъ една красива, хубава мома, 21 годишна, свършила наукитѣ си, вижъ, зародила се отъ нѣкѫдѣ една епидемия на малария или чума, улови дъщеря ти, и гледашъ, въ 5 — 10 дни, очистила и дъщеря ти, и синъ ти, а ти съ такава мѫка си ги отгледалъ. Викашъ лѣкари, консулиуми, и най-послѣ тѣ констатиратъ смъртьта, казватъ, че е станало разривъ на сърцето. Лѣкаритѣ, за утѣшение на майката и бащата, констатиратъ, каква е болестьта. А тѣ оставатъ сами, като кукувица. Днесъ убиятъ нѣкого, ще дойдатъ лѣкаритѣ, ще го разрѣжатъ, ще константиратъ, какъ е станала смъртьта. Е, хубаво, каква философия има въ това? Ще съставятъ единъ актъ, ще го подпишатъ, ще кажатъ: „Намѣрихме какъ стана това“. Стане нѣкое нещастие, война, всички вѣстникари ще дойдатъ, ще констатиратъ какъ стана тази война. А че толкова милиони хора сѫ избити, нищо отъ това! Ние намѣрихме причината. Отвори се друга война, пакъ ще дойдатъ хората, ще констатиратъ, какъ се отворила, кои сѫ причинитѣ. Ще имаме най-послѣ една наука „история“, която показва пѫтя въ развитието на човѣчеството. Пѫтътъ на човѣчеството! Това е смѣшна философия, да мислятъ, че историята показва пѫтя на човѣчеството! Историята показва само безпѫтието на съврѣменното човѣчество. Като вземете всичкитѣ видове идеалисти, всички хубаво разсѫждаватъ, но азъ казвамъ: вие още учите науката на човѣшкото безпѫтие. Ще дойде нѣкой великъ проповѣдникъ, ще се качи тамъ на амвона горѣ, и като дигне рѫката си, като започне да проповѣдва, да описва какъ страдалъ Христосъ, какъ Го заковали, сълзи ще има, всички ще плачатъ. Всички хора отъ 2000 години насамъ все плачатъ, какъ така да разпнатъ този любящия Христосъ, какъ да не Го познаятъ! Толкова жестоки хора! А ние, съврѣменнитѣ хора, светии сме, благородни! У насъ убийства, затвори, разпъвания нѣма. И азъ се чудя на едно нѣщо. Азъ се чудя на това човѣшко коравосърдечие, което сега сѫществува. И седнали нѣкои философи да ми разправятъ за Бога, за това, за онова. Оставете сега своитѣ разсѫждения! Оставете тия заблуждения! — Тогава остави и твоитѣ. Ще оставя не само моитѣ, но и твоитѣ заблуждения. Ама, казва, ти си набоженъ. —Ама ти си отъ мене по-набоженъ! Защо? — Понеже моитѣ вѣрвания, моятъ Богъ нѣматъ никаква тяжесть. А твоятъ е толкова тежъкъ, не можешъ да го дигнешъ. Моятъ Господъ на гости може да ми дойде, може да се смалява и да се разширява. А твоятъ е толкова голѣмъ, че не може да дойде. Това е игра на думи. Ако повикашъ земята на гости, ще ти дойде ли? — Нѣма да ти дойде. Ако повикашъ слънцето на гости, ще ти дойде ли? Нѣма да ти дойде. И тъй, тази култура на скръбьта ние искаме да я направимъ култура на радостьта. Че човѣчеството успѣвало, това-онова, не е важно. Има нѣща, въ които успѣва човѣчеството, но азъ виждамъ този успѣхъ на друго мѣсто. Азъ виждамъ този успѣхъ само въ единици хора, въ благородни хора. Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, гдѣ седи това благородство. Той е единъ митъ или едно прѣдание, не казвамъ, че е реалность. Говори се за единъ римлянинъ по произхождение, който се наричалъ Сафио Бертручио. Дълга история ималъ той. И сега, тия отъ васъ, които не сѫ запознати съ окултната философия, които вѣрватъ, че човѣкъ за пръвъ пѫть идва на земята, мислятъ, че човѣкъ изведнъжъ, като нѣкоя гѫба е излѣзълъ отъ земята, и всичкитѣ му способности, неговото щастие и нещастие зависятъ само отъ този му животъ. Това е ваше схващане, обаче, фактитѣ не седятъ така. Кѫсогледитѣ хора виждатъ нѣщата отблизо, далекогледитѣ ги виждатъ отдалечъ. Кои сѫ прави? — И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави. Еднитѣ виждатъ туй, което е близо при тѣхъ, а другитѣ виждатъ туй, което е надалечъ. По този начинъ, сегашниятъ нашъ животъ е едно звено отъ редъ други сѫществувания. И сега, азъ нѣма какво да доказвамъ тия сѫществуваня. У насъ законътъ е такъвъ. Казваме: ела и вижъ! Но, за да дойдешъ и видишъ, трѣбва да имашъ очи. Ще ми кажете: ние имаме очи. Е, вика ви единъ съврѣмененъ лѣкарь, единъ бактериологъ и ви казва: „Ела и вижъ!“ Но този бактериологъ има начинъ на гледане. Той тури подъ една леща едно стъкалце и казва: „Тукъ има сѫщества“. — Не виждамъ нищо. Не виждашъ нищо? „Азъ не вѣрвамъ“. Казва му този ученъ лѣкарь - бактериологъ: „Азъ искамъ да те накарамъ да гледашъ по моему, но ще ме слушашъ ли?“ Ще те слушамъ. „Ще гледашъ, както азъ гледамъ. Тури си едното око на лещата, като мене, другото закрий!“ — Ама ти искашъ да се подигравашъ съ мене! „Послѣ говори, сега ще гледашъ, както азъ гледамъ“. — Поглеждамъ, цѣлъ свѣтъ се открива! Поглеждамъ извънъ лещата, нѣма нищо. Ама ти да не ме хипнотизирашъ? Туй да не е магия?“ Простъ човѣкъ е той. Казва му учениятъ: „Това сѫ бацили“. — Ти съ мене искашъ да си играешъ ли? „Азъ искамъ да ти покажа, че това не е игра. Ще взема малко отъ тази капчица, ще нацъркамъ подъ кожата ти, да видишъ, дали има нѣщо въ тази течность. Слѣдъ 24 часа ще видишъ каква температура ще имашъ“. — А, температура! „Е, малко ще цръкна. Готовъ ли си на това?“ Слѣдъ като му цръкна, казва: „Брей, не било илюзия това!“ Опасни нѣща сѫ тия!“ Сега, ще дойде нѣкой отъ този свѣтъ, ще каже: „Слушай, дали е вѣрно това или не е вѣрно?“ Ние имаме много начини за доказване на нѣщата, само че ще имате търпѣние за тия доказателства. За насъ не е въпросъ, дали тия доказателства сѫ вѣрни или не, въпросъ е, че ние имаме другъ методъ, чрѣзъ който тази скръбь може да се прѣвърне на радость. Ще дойда сега до Сафио, за да обясня мисъльта си. Той билъ изпратенъ отъ своя Учитель за 20 години на уединение. Това е било единъ голѣмъ изпитъ, като на ученикъ отъ една мистическа школа. Дали вѣрвате въ мистицизъмъ и окултизъмъ, то е другъ въпросъ. Съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ реалното. Ще се спра на думата „реалность“. Ето какъ я опрѣдѣлямъ. Реално е това, което свързва всички свои части въ едно цѣло. То свързва, прониква всичкитѣ свои части, и никаква друга външна сила не може да измѣни съотношението на тѣзи части. И когато ние говоримъ за Бога, като принципъ, като Любовь, ние подразбираме туй, което свързва всичкитѣ живи души въ едно цѣло, безъ то само да се измѣни и промѣни. Ще кажете: защо да не се промѣня? — Има извѣстни промѣни, които ние не удобряваме. Ако азъ те туря като едно живо дърво въ печката, какво ще кажешъ? Ще кажешъ: искамъ да се промѣня. — Въ горенето промѣни и измѣни може да има, но въ истинския животъ има само растене, само придобиване на добродѣтели. И тогава, азъ опрѣдѣлямъ друга една максима. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние искаме да бѫдемъ свободни“. Азъ казвамъ: въ свѣта има само единъ случай, дѣто човѣкъ може да направи нѣщо безъ Бога. — То сѫ прѣстъпленията. Слѣдователно, всичкитѣ наши прѣстѫпления, каквито и да сѫ тѣ, които ние вършимъ на този свѣтъ, ние ги вършимъ безъ Бога, и Богъ не е въ тѣхъ. Богъ не е въ тѣзи прѣстѫпления, но понеже Богъ е Любовь, вѣчность, то въ Неговото разположение Той чака. И единъ день, когато ни прѣкара прѣзъ горивото на тѣзи страдания, до единъ милионъ, два милиона, три милиона, 10 и повече милиона градуса огънь, нашитѣ глави ще узрѣятъ. До това врѣме Той ще ни чака. На нѣкои хора главитѣ ще узрѣятъ въ единъ день, на други въ два, на трети въ година, а за нѣкои трѣбватъ най-малко 10 години, докато имъ узрѣятъ главитѣ. Ще узрѣятъ главитѣ ви! И азъ имамъ едно изражение: въ 10 години главитѣ на хората ще узрѣятъ. Слѣдователно, има едно нѣщо, което човѣкъ може да направи безъ Бога, то е грѣхътъ. И тамъ, дѣто има грѣхъ, дѣто има страдания, скърби, мѫчения, ние мислимъ, че дяволътъ е тамъ. Да оставимъ този дяволъ, но азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ цилиндри, съ фракове; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ щикове, съ пушки; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ отрови, съ всички перифернелии. Ние търсимъ дявола, но кой ще те заколи? — Братъ ти тегли ножъ. За отечеството ще те заколи. Все за отечеството, за народа, за религията. Ама безъ клане не може ли? — Може. Да се върнемъ сега къмъ Сафио. Праща го неговиятъ Учитель 20 години на уединение и му казва: „Ще научишъ единъ великъ законъ, и само тогава ще минешъ къмъ втората стадия на своето посвѣщение, да разберешъ смисъла на истинския животъ, да видишъ какъ ще дойде радостьта на този свѣтъ. Сега ти живѣешъ въ единъ свѣтъ отъ скърби, трѣбва да завършишъ своя изпитъ, да опиташъ най-голѣмитѣ скърби, и ако издържишъ, ще минешъ въ по-горно положение. Като христианинъ, изпраща го въ пустинята, дѣто 20 години отлично се подвизавалъ. Изпокѫсалъ си дрехитѣ, обущата, съвършено оголѣлъ. Той билъ единъ отъ виднитѣ римски патриции, отъ високо произхождение билъ. Единъ день се заражда у него желание да се пооблѣче и си казва: „Е, хубаво е да има човѣкъ едно топло облѣкло, пъкъ и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни“. Тия животни тамъ, въ пустинята не го считали за постникъ, за светия, използували неговитѣ крака, хапѣли го. „Толкова години вече, дотегна ми тази храна, все круши, ябълки, сливи“. Дошла му тази мисъль въ главата и започва да си разсѫждава: „Имамъ такова желание, намирамъ че е законно, най-послѣ душата ми го иска. Двадесеть години живѣя тукъ, моля се, моля се, никакъвъ гласъ. Нито ангелитѣ, никой не дохожда при мене — всѣки дойде и си замине“. Той ималъ много знания, затова идва единъ день при него единъ отъ виднитѣ римски патриций, чийто синъ билъ на умиране. Идва той при Сафио, като при прочутъ постникъ и му казва: „Дайте помощь на сина ми“! Сафио отива при болния, и съ едно махане на рѫцѣтѣ прѣмахва болестьта. Съ едно махане на рѫцѣтѣ маха болестьта, но своята скръбь не може да прѣмахне. Този патриций останалъ много доволенъ отъ Сафио и като мислилъ, какво да му направи отъ благодарность, направилъ му едни много хубави дрехи, обуща, шапка, приготвилъ му много хубаво ядене, и всичко туй му изпратилъ въ златни и сребърни сервизи. Сафио, като видѣлъ всичко това, казалъ си: „Е, имало добри хора на свѣта“. И тъкмо мислилъ да се облѣче, понахрани и понарадва, ето идва единъ бѣденъ, казва му: „Голъ съмъ, нѣмашъ ли една дрешка?“ Той погледналъ, погледналъ, въздъхналъ си и казалъ: „Нѣма де се носятъ дрехитѣ“. Взима ги и му ги дава. Слѣдъ него идва другъ единъ босъ, казва: „Босъ съмъ, обуща нѣмашъ ли?“ — Е, че отидоха гащитѣ, отидоха; хубавата римска тога и тя отиде, но и обущата ще отидатъ. Дава и тѣхъ, въздъхва си. Не се минава много врѣме, единъ гологлавъ идва, иска шапка. Дава и шапката си. Казва си: „Е, поне яденето ми остава“. Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава ѝ яденето и си въздъхва. Поглежда, едно парченце хлѣбъ му остава. Мисли си: „Поне малко хлѣбецъ ще си хапна“. Оставатъ още и сервизитѣ. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моятъ възлюбенъ не иска да ме вземе, иска прикя, нѣкакви златни сѫсѫди, нѣкакви чаши“. Въздъхва си Сафио, дава и тѣхъ. Остава само съ малкото парченце хлѣбъ. Но, ето гледа, идватъ отвънка птички, накацватъ около него, започватъ да чуруликатъ, и тѣ искатъ. Отдѣля и за тѣхъ, но остава и за себе си едно малко парченце. Току изведнъжъ, изъ дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене нѣма ли?“ Дава и ней, и той остава безъ нищо. Тежъкъ е животътъ! — Не е тежъкъ. Той въздъхва дълбоко, намира се прѣдъ една дилема. Тогава се явява неговиятъ Учитель, Христосъ, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христосъ. Явява се Христосъ при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти прѣмина добрѣ изпита, азъ съмъ доволенъ отъ тебе“. Знаете ли какво е станало вѫтрѣ въ този Сафио? — Той веднага се намира въ една прѣкрасна вила, въ която всичкитѣ дървета били обкичени съ хубави плодове. Веднага се намира между своитѣ приятели, които го обичатъ. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нѣщо тайно въ природата, което ще се разкрие въ свѣта. Казватъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? — Има единъ начинъ, но този начинъ вие го искате още сега. Какъ го искате? — Както съврѣменнитѣ момци искатъ нѣкоя мома. Нѣкой съврѣмененъ момъкъ иска да се жени, но казва на момата: „Азъ ще се оженя за тебе, но ще ми броите тукъ 100,000 лева“. Седятъ майката и бащата, казватъ: „Не може ли по-долу?“ — Не може, 100,000 златни лева искамъ. Той седи, попътъ до него, правятъ договоръ. А отвънка седятъ кръстника и други, чакатъ. Е, нѣма какво, ще се дава. Ще се дава, и оттатъкъ ще минете. Сто хиляди ще броите! Като дадатъ майката и бащата 100,000 лева, казватъ: „Е, толкова взе“. Не само че взе 100,000 лева, но взе и вашата дъщеря, която струва милиарди. И чудното е, какъ тѣзи майки и бащи продаватъ дъщеритѣ си! Не само че даватъ толкова пари, но я даватъ отгорѣ жертва на този момъкъ, да я коли. Ние, съврѣменнитѣ хора, плащаме на този човѣкъ да я вземе, а отгорѣ и да я коли. Той ще вземе паритѣ и ще ходи, ще пие, ще развратничи, и на всичко това отгорѣ родителитѣ казватъ: „Осигурихме я!“ Е, гдѣ сѫ тѣзи осигурени сѣмейства днесъ? Не, не искамъ да кажа нѣщо лошо, може би това да е една крайность, но това е единъ горчивъ фактъ вѫтрѣ въ дълбочинитѣ на самия животъ. При такива условия какъ може да бѫде животътъ щастливъ? Азъ не съмъ противъ мѫже и жени. Законътъ е единъ и сѫщъ. И момъкътъ може да бѫде така продаденъ, както и момата. Продаване е, когато единъ човѣкъ изгуби въ себе си най-възвишеното, най-благородното. Какво остава тогава у човѣка? Нищо не остава въ него. Какво, нима единъ момъкъ, който влиза въ единъ лошъ животъ, не се продава? И за каква цѣна, той си знае! Казвамъ: този момъкъ не само че се продава, но и много евтино се продава. И сега, ние ще седимъ въ народното събрание, по амвонитѣ на църквитѣ, и отъ тамъ ще говоримъ за моралъ, за поправянето на България. И отъ тамъ всички се провикватъ: „Разсипаха нашето отечество!“ Разсипаха нашето отечество! Че вие отечество не сте имали! Азъ наричамъ отечество онзи домъ, дѣто братъ брата не е убилъ, дѣто братя и сестри живѣятъ въ любовъ. Ами че ако вие се намирате въ едно отечество, както въ дома на Давида, дѣто братята постѫпватъ малко подругояче, какъ ще наречемъ този домъ? „И скръбьта ви ще се промѣни на радость“. Кога? — Когато ние, като този Сафио вѫтрѣшно се освободимъ, а не да дойде нѣкой да ни налага нѣщата отвънъ. Всѣки да дѣйствува споредъ Любовьта Христова. Не само това, да се доберешъ до Любовьта Христова, но да можешъ съвършено да се отречешъ отъ себе си, да стане въ ума, въ сърцето и въ душата ти такъвъ единъ прѣвратъ, че да се почувствувашъ напълно свободенъ. Ние можемъ това да го направимъ, ние сме способни да го направимъ. И когато ние казваме, че чрѣзъ Бога всичко можемъ, това значи, че чрѣзъ Любовьта можемъ. А Любовьта, това е единственото наше стяжание, единствениятъ нашъ капиталъ, единственото наше наслѣдство, което можемъ да придобиемъ. Докато не придобиемъ Любовьта въ свѣта, всичкитѣ наши усилия ще бѫдатъ напразни. Нѣкои казватъ, че не познаватъ Любовьта. Човѣкъ, който умира, той не познава Любовьта! Най-първо човѣкъ трѣбва да стане безсмъртенъ. Сега ще ми възразите: „Може ли човѣкъ да не умира?“ Нима, когато ми взематъ кѫщата азъ умирамъ? Мога да си излѣза. Нима, когато ми взематъ дрехитѣ азъ оставамъ голъ? — Не. Нима, когато ми взематъ тѣлото, азъ умирамъ? Съвсѣмъ други понятия имаме ние. Вие виждали ли сте, какво красиво нѣщо е човѣшката душа? Ако е за форма, за красота, формата на една човѣшка душа съ нищо не може да се сравни въ свѣта. Ако мога да изнеса прѣдъ васъ единъ фактъ, той е слѣдующиятъ: когато Богъ погледне върху формата на човѣшката душа, и Той ще се зарадва. Толкова велика е тя! Красота има въ човѣшката душа, каквато въ никое друго сѫщество въ свѣта. Тогава нѣкои питатъ: „Защо Христосъ слѣзе отъ небето?“ — Той не слѣзе за хората. Той слѣзе да помогне на тази велика душа. Заслужава да се види тази душа! И слѣдователно, на насъ проповѣдватъ единъ моралъ: да залюбимъ човѣшката душа! Да, но вие трѣбва да видите колко е красива тази човѣшка душа, колко е велика! Като видишъ у брата си душа страждуща, душа подобна на тебе, само тогава ще може да се проповѣдва милосърдие. А сега, казвашъ: а, той е единъ простакъ! Да, простакъ. При сегашнитѣ условия, при тѣзи разбирания, въ които живѣемъ, заблуждения, и само заблуждения! Сега, ще имъ говоря за какво? — Ще имъ говоря за булскитѣ дрехи. Да, но булскитѣ дрехи, това не е сѫщностьта на нѣщата. И тъй, какъ ще се прѣвърне вашата скръбь въ радость? Ако нѣкой отъ васъ е много нещастенъ, нека направи единъ опитъ. Ако нѣкой отъ васъ постѫпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трѣбва да напуснете службата си. Нѣкои мислятъ, че ако напуснатъ службата си, ако се отрекатъ отъ дома си, този е начинътъ за постигане щастието. Ако е въпросъ за отричане, азъ не бихъ проповѣдвалъ въ този домъ. Истинското отричане е човѣкъ да се отрече отъ себе си. Знаете ли какво значи човѣкъ да се отрече отъ себе си? — То значи, човѣкъ да се отрече отъ всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и дѣйствия на миналото, за които той е пожертвувалъ хиляди и хиляди хора. Да се отречешъ отъ стария животъ на прѣстѫпления, това значи да се отречешъ отъ себе си. Да се откажешъ отъ туй низкото себе, себе си на користь, себе си на лъжа, на умраза. Отъ туй да се отречешъ и тогава да познаешъ въ себе си, какво? — Онова възвишеното, благородното, което въздига човѣка. Сега, нѣкои отъ васъ сте облѣчени въ женска форма, нѣкои сте облѣчени въ мѫжка форма. Казватъ: тя е жена. Е, що е женската форма? Гдѣ сѫ онѣзи писатели, които могатъ да опишатъ, какво нѣщо е жената? Казватъ: той е мѫжъ. Е, въ какво седи мѫжеството? Азъ наричамъ мѫжъ онзи, който може да застане на страната на слабитѣ. Азъ наричамъ жена само онази, която може да прѣвързва ранитѣ на страждущитѣ. И тъй, мѫжътъ всѣкога трѣбва да застане на страната на слабия, на онеправдания. Това е мѫжъ! Това е благородство. А всички жени трѣбва да се заематъ да прѣвързватъ на хората не само тѣзи обикновенитѣ рани, но и необикновенитѣ. Послѣ, когато нѣкой ме прѣвързва, да не казвамъ: ти си длъженъ. Не, като ме поглади една такава рѫка, да ѝ благодаря. Сега, този Сафио, слѣдъ като далъ всичко, намѣрилъ се въ една борба, и отъ очитѣ му потичатъ двѣ сълзи. Това сѫ сълзи! И когато ти прѣвързвашъ нѣкого, той трѣбва да почувствува, че има една душа, която му служи, и отъ благодарность да му потекатъ двѣ сълзи. Това е заплатата! Тия двѣ сълзи иматъ смисълъ. И когато онзи силниятъ застане прѣдъ слабия и го защищава, отъ очитѣ на слабия да потекатъ двѣ сълзи и да каже: „Братко, благодаря ти“. Това е човѣчество! Може ли да се установятъ между насъ тѣзи отношения, ще дойде и истинската философия на живота. Красивиятъ животъ ще дойде, само когато ние прѣвърнемъ скръбьта въ радость. Скръбьта и радостьта вървятъ по единъ великъ законъ. Азъ ви казахъ, че въ свѣта има сѫщества, които знаятъ само какво е радость. Тѣ сѫ ангелитѣ. За тѣхъ скръбьта е непонятна. Тѣ знаятъ причинитѣ на човѣшката скръбь. А ние знаемъ една малка радость и една малка скръбь. Междинитѣ на тѣзи двѣ нѣща не ги знаемъ. Ангелитѣ знаятъ една голѣма радость и една малка радость. Междинитѣ не ги знаятъ. Падналитѣ духове, падналитѣ ангели знаятъ една малка скръбь и една голѣма скръбь. А човѣкътъ се отличава и отъ еднитѣ, и отъ другитѣ по това, че у него тия двѣ състояния, радость и скръбь, сѫ прѣплетени. Нѣкой казва: развали се настроението ми. Има единъ музикаленъ законъ, споредъ който между тоноветѣ винаги има една малка междина. Нѣкой пѫть си много щастливъ, имашъ едно малко щастие, но вѫтрѣ въ него виждашъ една малка междина, казвашъ: чакай да слѣза въ това благо, тогава ще се кача въ голѣмата радость. Но знаете ли на какво мязаме тогава? Единъ младъ момъкъ отъ древностьта натоварва своята камила съ много скѫпоцѣнности и отива да посѣти своята възлюбена. Минава прѣзъ пустинята. Вижда по пѫтя една много красива кожа, като тѣзи рускитѣ самурени кожи, и си казва: „Е, и тази кожа ще взема“. Взима я, но не я носи самъ, а я туря на гърба на камилата. Отъ голѣмата тяжесть гърбътъ на камилата се счупва, и този младиятъ момъкъ остава всрѣдъ пѫтя. Ние сме отъ тѣзи хора, за една кожа по пѫтя, готови сме да счупимъ гърба на камилата. Но, между една малка радость и една малка скръбь винаги произтича едно малко нещастие. Между тѣзи двѣ течения веднага се почувствува една скръбь. Сега, други, които сѫ въ скръбьта, виждатъ една малка междина, казватъ: „Толкова съмъ страдалъ, и тукъ беля, и тамъ беля, чакай поне тукъ, въ тази междина да влѣза, по-голѣмо отъ скръбьта не е!“ Турне се тамъ. Слѣдъ малко излѣзе, и той се очуди, че се хваналъ за радостьта. Казва: „Слава Богу, че влѣзохъ“. Тѣзи нѣща постоянно ставатъ, а ти мислишъ, че сѫ случайни. Тръгва единъ младъ момъкъ, обиденъ отъ другаря си, да му отмъсти. Носи револверъ, по-рано носѣха боздуганъ, а сега револверъ, туря го въ джоба си, върви и си мисли: какво ли ме очаква? Онзи, при когото отивамъ, и той си има револверъ, може той да сполучи и да ме убие. Обаче, по пѫтя го срѣща неговата възлюбена, прѣоблѣчена като една бѣдна жена, съ вуалъ на лице, и съ приправенъ гласъ му казва: „За Бога, помогни ми“! Той се спира и си казва: „И тъй - тъй отивамъ на онзи свѣтъ, не зная дали ще се върна живъ, поне да помогна“. Спира се прѣдъ жената. Тя го хваща за рѫка. Нѣщо топло има въ тѣзи рѫцѣ. Поглежда въ очитѣ и, тя снема вуала си. Веднага той изважда револвера, хвърля го на страна и казва: „Отказвамъ се отъ тѣзи прѣстѫпления“. Защо ставатъ прѣстѫпленията въ свѣта? — Вие знаете. Азъ нѣма да обяснявамъ. Всѣки единъ отъ васъ знае. Такова трѣбва да бѫде вашето поведение. И то е буквата на нѣщата. Сега какъ мислите, какъ ще се яви Христосъ днесъ? Тъй, както прѣди 2000 години ли? Азъ ви питамъ: Христосъ, като се яви, мустаци и брада ще има ли? Женитѣ идеализиратъ Христа съ златни коси, съ кѫдри, съ хубава мантия, съ туй-онуй. Мѫжетѣ малко другояче си Го прѣдставляватъ. Кой Христосъ вие очаквате въ свѣта? Христосъ ще те срѣщне на пѫтя съ револверъ въ рѫка, ще те хване за рѫцѣтѣ, ще снеме булото си, ще те погледне въ очитѣ и ще ти каже: „Прѣди толкова хиляди години те срѣщнахъ. Ти прѣди едно сѫществуване бѣше пръвъ министъръ едикѫдѣ си, и знаешъ ли колко прѣстѫпления направи като такъвъ? Дадохме ти условия, това-онова, но ти не ги използува разумно“. Ще ти разправи цѣлата история и ще те пита: „Ти искашъ ли да обърнешъ колата и да вървишъ по правия пѫть, или искашъ да вървишъ още по пѫтя на страданията?“ Ти ще извадишъ своя револверъ и ще го захвърлишъ. Другъ револверъ има въ свѣта! Може да убиешъ човѣка, безъ да го умъртвишъ; може да го завладашъ, безъ да го поробвашъ; може да вземешъ паритѣ на човѣка, безъ да го оберешъ. Нима онзи, който залюби нѣкого не му става робъ? Но не, не е въпросътъ за тази ваша любовь. Момата като залюби нѣкого, прави се, че не го разбира. Той ходи подирѣ ѝ, изъ градината, слѣди я навсѣкѫдѣ, а тя си прави забавления. Слѣдъ туй се обърне малко, поусмихне се, а той продължава да ходи подирѣ ѝ — забавление си правятъ. Нѣкои питатъ: „Какво правятъ младитѣ“? Майката казва: „Играятъ си изъ градината“. Опасна е тази любовь! Това не е възвишената любовь, това е човѣшката любовь. Онзи, който обича, прѣзъ ума му никога не трѣбва да мине една противна мисъль. Образътъ на този, когото обичашъ трѣбва да бѫде тъй свещенъ, както твоятъ образъ и да не внесешъ никакво петно върху него. Това азъ разбирамъ да обичашъ единъ човѣкъ! Това е максима. Който може, комуто е дадено, така трѣбва да обича. Комуто не е дадено, ще седи въ съврѣменния свѣтъ на страдания. И тогава, какво ще стане съ васъ? — Ще орете нивитѣ. Азъ казвамъ, че нѣма млѣкопитающи въ съврѣменния свѣтъ. Какво прѣдставляватъ съврѣменнитѣ млѣкопитающи? — Тѣ сѫ нѣкогашнитѣ видни философи, писатели и поети, които сега оратъ нивитѣ на хората. Знаете ли това? Може да имъ наредите хиляди имена, но това сѫ все философи, писатели, проповѣдници, архимандрити. Отъ хиляди години Господъ ги е турилъ на това положение и имъ казалъ: „Да знаете какъ трѣбва да се проповѣдва въ свѣта!“ Не само тѣхъ, но и сегашнитѣ ще тури на това мѣсто. Ако ме чуятъ, ще кажатъ: какво говори заради насъ! Ние говеда ли сме? Да, азъ бихъ желалъ съврѣменнитѣ хора да сѫ като говедата. Слава Богу, говедата не се избиватъ поне. Ритатъ се, но не се убиватъ. Съврѣменнитѣ говеда не развратничатъ, не блудствуватъ, не пиянствуватъ. Казватъ: говеда сѫ тѣ! Нека видимъ добрата имъ страна. Една кравица спокойно си дава млѣкото и никому зло не върши. Не, днесъ ние трѣбва да се спремъ, защото сме прѣдъ една дилема. Ние сме прѣдъ прага на една велика пропасть. И ако се мръднемъ още една стѫпка, ще бѫдемъ въ тази голѣма пропасть. Ние се намираме прѣдъ крайния прѣдѣлъ на възможности за животъ. И ако, като онзи цигуларь, не вземемъ камертона и нагласимъ цигулката си по тона на онзи основенъ камертонъ, а я опнемъ съ половинъ тонъ нагорѣ, жицата веднага ще се скѫса. Хората днесъ сѫ обтегнали много своитѣ струни. И тази неврастения, това разтройство се дължи на туй, че хората сѫ обтегнали своитѣ струни. Запитватъ: „Какъ ще се излѣкува тази неврастения“? — Ще развъртишъ тази клечка, на която е завита струната. Не е само въ завъртването на клечката, но и въ развъртването. Ще я развъртвашъ, докато дойде до онзи основенъ камертонъ. Ще развъртвашъ, благородно е. Развъртването е въ полза на хората. Тази клечка се е завъртѣла повече, отколкото трѣбва. Ще развъртишъ назадъ до естествения тонъ на камертона. Ще направишъ едно прѣдставление и ще отстѫпишъ. И всички ние не се нуждаемъ отъ настѫпване, ние сме завъртѣли добродѣтелитѣ, а сега се нуждаемъ отъ отстѫпване — ще отвъртваме клечката. Казватъ за нѣкого: отвъртѣла се клечката му. Че кое е по-опасно? Азъ казвамъ: да се развърти клечката е по-добрѣ, отколкото да се завърти. Кое състояние е по-хубаво? — Щомъ отвъртватъ струната, тя е здрава, нѣма да се скѫса, но щомъ я завъртвашъ, тя ще се скѫса. Нѣкому дошло на ума да си раздаде имането. Казватъ: развъртѣла се клечката, мръднала му дъската! А онзи, който задига имането на другитѣ хора, неговата клечка била на мѣсто, завъртѣна била! А, той е благороденъ човѣкъ, казватъ. Едно врѣме бѣше бѣденъ, но сега нѣма като него другъ. Да, нѣма като него другъ! Питамъ: при тѣзи условия, какъ ще се оправи свѣтътъ? Ако рече човѣкъ да говори Истината, дойдатъ при насъ богати, говорятъ ни по единъ начинъ; дойдатъ сиромаси, говорятъ ни по другъ начинъ. Мислите ли, че Истината е при богатитѣ. — Не е. Мислите ли, че Истината е при сиромаситѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е при ученитѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е въ църквата? — Не е. Ще ме извините, това е мое лично мнѣние. Мислите ли, че Истината е при окултиститѣ? — Не е. Никѫдѣ я нѣма Истината днесъ. Защо? — Този свѣтъ е свѣтъ на страдания и смърть, свѣтъ на разлагане. А тамъ Истината не може да дойде. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за Истина. Не, ние можемъ само да изнесемъ единъ фактъ като истина, но за Истината, ние смъртнитѣ хора, не можемъ да говоримъ. И седнатъ сега хората отъ разнитѣ школи да ни говорятъ за Истината. Слушайте, приятели, азъ зная тази Истина, зная я и не искамъ нито себе си да лъжа, нито васъ. Вие можете само да изнесете единъ фактъ, но, докато като този Сафио не изпитате дълбочината на всичкитѣ страдания, докато не се откажете отъ всичкитѣ ваши минали животи, докато не се домогнете да възприемете тази висша Любовъ, до тогава не можете да бѫдете свободни. Нѣкой ще каже: има добри хора днесъ. Добритѣ хора, които разбиратъ този законъ, навсѣкѫдѣ могатъ да си пробиятъ пѫть. Ама какъ ще живѣятъ? Има хора, на които, като имъ снемете дрехитѣ и ги оставите безъ петаче, тѣ ще обиколятъ свѣта, и приятели ще си създадатъ. Ще кажете: а, той има приятели отъ другия свѣтъ. Отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на безсмъртието. Нѣкой пѫть азъ говоря съ живата природа. Казвате: какъ може човѣкъ да говори съ живата природа? Какъ може? Ами азъ, като зная езика на българина, не мога ли да говоря съ него? — Мога, разбира се. Като зная езика на англичанина, не мога ли да се разговарямъ съ него? — Мога. Така сѫщо мога да се разговарямъ съ животнитѣ, така мога да се разговарямъ и съ растенията. Всѣки си има езикъ. Азъ ще се спра при растенията и ще поговоря съ тѣхъ. Тѣхниятъ езикъ не е като нашия. Всички сѫщества си иматъ езикъ, иматъ си начинъ на съобщение. Въ тази жива природа ние сме дошли до една фаза, която трѣбва да прѣминемъ. Сега, споримъ за своитѣ вѣрвания, но има една спънка, която спира умоветѣ на хората, за да дойдатъ до правия пѫть. „Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. И азъ желая сега, всички вие да направите единъ малъкъ опитъ. Не защото азъ говоря това, го желая, но понеже всички вие сте обѣщали туй. Азъ желая всички вие да сте доблестни и да изпълните вашето обѣщание. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да е изпълнилъ своето обѣщание. Казвамъ и на мѫжетѣ, и на женитѣ: вие сте обѣщали! Вие се намирате прѣдъ прага на единъ прѣходенъ животъ. Да не мислите, че отсега нататъкъ ще добиете нѣщо. Нищо нѣма да добиете. Отъ сега нататъкъ клечкитѣ ви ще се развъртватъ. Отъ сега нататъкъ ще дойде нѣщо по-лошо за хората. Понеже до сега е имало изобилие, отъ сега нататъкъ нѣма да има такова изобилие, ще дойде единъ недоимъкъ. Тогава какво ще правите? Ако сега не напълните вашитѣ стомни, като тия, които туриститѣ носятъ, какъ ще минете пустинята? Вие ще минете прѣзъ пустинята, както еврейскиятъ народъ, и ще пѫтувате 40 години. Това е само като единъ символъ. Ще обикаляте изъ пустинята, ще се роди едно недоволство у васъ, ще се яви желание за ядене, за пиене, за това-онова. И сега всички хора сѫ като въ пустинята. Като се срѣщнатъ, все за ядене говорятъ. Обикалятъ, туй-онуй, месцето било скѫпо, хлѣбътъ билъ скѫпъ, дрехитѣ, шапкитѣ, навсѣкѫдѣ скѫпотия. И като седнемъ вечерно врѣме, казваме: какво ще се прави? Ами, ако единъ день българскитѣ пари достигнатъ до положението на германскитѣ марки, питамъ ви тогава: какъвъ ще ви бѫде халътъ? Е, какъ се прѣпитаватъ сега германцитѣ? Какъ се прѣпитаватъ! По-рано работиха и имъ плащаха по 10 лева, а сега работятъ, но имъ плащатъ милиарди. Единственото нѣщо, което носимъ въ себе си, това сѫ чувствата, мислитѣ и способноститѣ и нѣма защо да се боимъ. Ето кѫдѣ е сигурностьта. Докато човѣкъ ги носи съ себе си, нѣма защо да се бои. И азъ казвамъ: докато въ свѣта сѫществуватъ добри и разумни хора, нѣма защо да се боимъ. И като влѣза въ единъ домъ на брата си, азъ трѣбва да се радвамъ, за туй, което има вѫтрѣ. А сега казватъ, да вземемъ богатството на богатитѣ, и да го раздадемъ на сиромаситѣ. Пакъ ще има караница. Не, по братски трѣбва да се споразумѣятъ. Между богати и сиромаси трѣбва да се възстановятъ братски отношения, и богатиятъ да почувствува бѣдния, като свой братъ, и бѣдниятъ да почувствува богатия, като свой братъ. Това е, което трѣбва днесъ да се насажда между хората. Всички други методи сѫ употрѣбявани, употрѣбявани отъ памтивѣка, и всички сѫ дали само единъ резултатъ. Туй е, което трѣбва да се проповѣдва. Само тѣзи разумни отношения на любовь могатъ да ни спасятъ отъ бѫдещата катастрофа. Тя ще дойде. Разумниятъ свѣтъ има една максима. Нѣма да си поплюятъ. Вие още не познавате Бога, познавате Го само като Любовь. Трѣбва да се върнемъ въ онази култура, да питате атланската раса, какъвъ е Богъ. Тѣ Го опитаха. Тѣ сѫ затворени въ дъното на Атлантическия океанъ, и още не сѫ освободени тѣзи души. Разбирате ли? Ще кажете: тъй е. Да, това е моето лично мнѣние. За тѣзи работи сега има спорове. Нѣкои разправятъ за онзи свѣтъ, какво видѣли тамъ. Азъ не говоря какво съмъ видѣлъ. Въ това отношение нищо не съмъ видѣлъ. Има едно виждане, но трѣбва да живѣешъ въ другъ единъ свѣтъ, да имашъ отношения съ тия разумни сѫщества и да постѫпвашъ разумно. „Скърбитѣ ви ще се промѣнятъ на радость“. Сега, азъ ви желая едно: вие, културнитѣ хора на скръбьта, да прѣминете въ културата на радостьта, защото бѫдещата култура е култура на любовь и радость. Слѣдователно, сегашната ви гама е миньорна. Нея вече научихте, специалисти сте, достатъчно е. Сега остава мажорната гама, гамата на Любовьта, но не тази мажорна гама, която употрѣбяватъ музикантитѣ. Тя е едно посмѣшище, нея само въ войнитѣ я употрѣбяватъ. Въ тази мажорна гама на Любовьта, за която ви говоря, нѣма игри, нѣма кълчене, въ нея има дълбочина и височина. И когато вие влѣзете въ тази гама, тогава ще я разберете. А днесъ, който и да е съврѣмененъ поетъ не може да пише за радостьта, не я познава той. Ние трѣбва да влѣземъ въ туй чувство на радостьта, красиво е то! Когато свѣтътъ влѣзе въ радостьта, знаете ли какво ще остане отъ този свѣтъ? Ще ви прѣдставя една картина. Тази обвивка, която ви затваря, ви държи като въ затворъ. Прѣдставете си, че съ хиляди години сте живѣли въ този затворенъ замъкъ. Какво не сѫ правили, за да ви освободятъ! Много сѫ идвали да ви освободятъ, но никой не е могълъ. Идва най-послѣ великиятъ Учитель, който казва: „Радостьта ще ви освободи“. И като турите въ дѣйствие тази радость, този замъкъ постепенно ще почне да се топи, топи, отънява, почватъ да капятъ капки, и всичко това, което е служило като прѣграда между васъ, ще се размахне. И прѣдъ васъ ще се отвори този свѣтъ на радость и веселие. Този свѣтъ се различава отъ свѣта на скръбьта. Свѣтътъ на скръбьта е свѣтъ на изкуство, той е създаденъ отъ човѣка, а свѣтътъ на радостьта е създаденъ отъ Бога. Свѣтътъ на скръбьта го създадоха човѣцитѣ и духоветѣ, а свѣтътъ на радостьта го създаде Богъ. Слѣдователно, въ сегашната епоха ние живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ човѣцитѣ, а въ бѫдещата епоха ще живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ Бога. И казва Христосъ: „Азъ ще ви видя, вие ще се зарадвате, и радостьта ви никой нѣма да я отнеме“. Кой ще ви види? — Ще ви види вашиятъ възлюбенъ или вашата възлюбена. И когато видите вашата възлюбена или вашия възлюбенъ, сърцето ви ще трепне. Азъ взимамъ това въ най-чистия, въ най-красивия смисълъ. Кой ще ви види? — Ще ви срѣщне майка ви, ще ви срѣщне този вашъ приятель, когото не сте виждали отъ хиляди години. И тогава не само вашето, но и неговото сърце ще заиграе. Азъ бихъ желалъ сърцата на всички така да затрептятъ. И това врѣме е сега. „Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. Ще ми кажете: възможно ли е? — Възможно е. Слѣдъ, колко хиляди години? Никакви хиляди години! Сега, днесъ започва тази радость! Ама не по този начинъ, който вие знаете. Вашата радость е само една сѣнка на тази радость. А сѣнкитѣ показватъ кѫдѣ е тази реалность. И нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ пустинята единъ свой приятель; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ майка си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ баща си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ братъ си, сестра си, възлюбената си, да срѣщнешъ всички онѣзи, които обичашъ и които те обичатъ! Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, да срѣщнешъ своя Учитель! „Скръбьта ви ще се промѣни на радость!“ Всички вие бѫдете носители на културата на радостьта! Бѫдете носители на културата на Любовьта! Бесѣда, държана на 23/ХІІ 1923 г.
  7. "Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Влѣзоха въ ладията. Ще прочета 5. глава отъ книгата „Второзаконие“ отъ Стария Заветъ. Има нѣща въ живота, които никога не губятъ своя смисълъ. Едни отъ тѣхъ сѫ разбрани за хората, а други не сѫ разбрани. Тия, които не сѫ разбрани, трѣбва вече да се разбератъ. Да се разбератъ, това значи, да се преведатъ на езика, съ който хората си служатъ. „Азъ съмъ Иеова, Богъ твой, Който те изведохъ изъ Египетската земя, изъ дома на робството“. (— 6 ст.) Значи, идеята за Бога може да се изрази съ това, че Той дава свобода. Не дава ли свобода, Той не е Богъ. „Не взимай името на Господа Бога твоего напразно“. (— 11 ст.). Когато говори истината, човѣкъ не призовава името Божие за свидетель. Обаче, щомъ не говори истината, той призовава името Божие за свидетель. Търговецъ продава простъ, недоброкачественъ платъ за доброкачественъ и казва на клиента си: Вѣрвай въ Бога! Той лъже, а призовава името Божие за свидетель. Това значи, да употрѣбява човѣкъ името Божие напразно. „Затова Господъ Богъ твой ти заповѣда да пазишъ сѫботния день“. (— 11 ст.). За кого е сѫботниятъ день? — За беднитѣ, а не за богатитѣ. Сѫботниятъ день е за слугитѣ, а не за господаритѣ. Днесъ ще говоря върху 32 стихъ, 14 гл. отъ Евангелието на Матея: „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Всѣки вѣкъ, всѣка епоха се отличава съ специфични разбирания. Следователно, разбиранията на сегашнитѣ хора не сѫ такива, каквито сѫ били тия на миналитѣ поколѣния, живѣли преди две-три хиляди години. Разбиранията на старитѣ не сѫ такива, каквито сѫ тия на възрастнитѣ. Разбиранията на възрастнитѣ не сѫ такива, каквито сѫ тия на младитѣ. Стариятъ разбира повече отъ възрастния, а възрастниятъ — повече отъ детето, отъ младия. Съвременнитѣ хора се заблуждаватъ отъ временния животъ, отъ преходнитѣ положения въ живота, вследствие на което правятъ редъ опущения, редъ погрѣшки. Въ живота има общи положения, но има и специфични или извънредни положения. Запримѣръ, въздухътъ, водата, топлината, свѣтлината сѫ общи положения за всички органически сѫщества. Тѣ еднакво се ползуватъ отъ тѣхъ и всѣки взима толкова, колкото иска. Човѣкъ може да взима толкова въздухъ, вода, свѣтлина, топлина и храна, колкото иска: нѣкога повече, нѣкога по-малко. Ако взима повече храна, отколкото му трѣбва, той всѣкога ще бѫде преситенъ; ако взима по-малко храна, отколкото му трѣбва, той всѣкога ще бѫде гладенъ; ако взима толкова храна, колкото му е потрѣбно, той всѣкога ще бѫде доволенъ и разположенъ. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да разбира сегашното положение, въ което се намира. Това не значи още, че миналото му не е важно. Напротивъ, миналиятъ животъ е основа на сегашния, а сегашниятъ приготвя условия за бѫдещия. Човѣкъ не помни своето минало, но сѫщевременно той не може да проникне и въ бѫдещето си. Има възрастни хора, които сѫ забравили своето детинство и считатъ, че то е било проста работа, че не заслужава даже човѣкъ да се връща къмъ него, да си спомня известни моменти. Това е неразбиране на живота. Детството на човѣка е толкова важно, колкото и неговата зрѣлость. Доколко е важно детството на човѣка, виждаме отъ стиха, въ който Христосъ казва: „Ако не станете като децата, нѣма да влѣзете въ Царството Божие“. Значи, само детето може да влѣзе въ Царството Божие, а не възрастниятъ или стариятъ. Не само това, но сѫществува твърдението, че колкото по-малко знае човѣкъ, толкова по-лесно може да разбере истината. Колкото повече знае, толкова по-мѫчно може да разбере истината. Що се отнася до богатството, твърдението е обратно: колкото по-богатъ е човѣкъ, толкова по-добри условия има за разбиране на истината и за изпълняване на волята Божия. Въ сѫщность, въ живота виждаме точно обратното: богатиятъ изпълнява волята Божия по-малко отъ бедния. Бедниятъ казва: Нѣма какво да се прави, трѣбва да се изпълнява волята Божия. Веднъжъ да забогатѣя, азъ зная, какъ да живѣя. Първо ще наредя работитѣ си, и после ще служа на Бога, ще изпълня волята Му. Обаче, щомъ забогатѣе, той забравя обещанията си и започва да отлага нѣщата. Той има добро желание, но нѣма сила въ себе си да устои на обещанието си, да живѣе за Бога. Статистиката показва, че нѣма богатъ човѣкъ въ, свѣта, който, следъ като е уредилъ материалнитѣ си работи, да се е предалъ на служене на Бога. — Защо? — Естеството на материалното е такова, че увлича човѣка, и той постоянно го урежда и все неуредено остава. Богатството и сиромашията сѫ дадени на човѣка като условия за растене, за развиване, а не за уреждане на неговитѣ материални работи. Това, което днесъ говоря, се отнася за разумнитѣ хора, които иматъ правилни разбирания. Какво виждаме въ живота? Събератъ се двама богати хора, или двама учени, или двама религиозни, или двама музиканти и се надпреварятъ, кой отъ двамата има предимство въ областьта, въ която се проявява. Богатитѣ се погледнатъ и веднага се разбератъ. Тѣ знаятъ вече, кой отъ двамата е по-богатъ. Ученитѣ се погледнатъ и веднага познаватъ, кой отъ двамата е по-ученъ. Сѫщото става между религиознитѣ и между музикантитѣ. Единиятъ музикантъ е добъръ теоретикъ, познава всички правила на музиката и излиза на сцената да говори нѣщо върху „теорията на музиката“. Вториятъ музикантъ не познава теорията на музиката, но е отличенъ музикантъ. Той взима цигулката и започва да свири. Публиката е възхитена отъ свиренето му и настоява и втори пѫть да свири, да даде още единъ концертъ. Първиятъ музикантъ казва, че съ свирене нищо не се постига, но трѣбва да се говори на хората. Добре е да се говори на хората, но какъ трѣбва да се говори? Истинско говорене е онова, когато човѣкъ може да убеди хората въ истината, да ги запознае съ истината. Да говори човѣкъ по този начинъ, това значи, да бѫде първокласенъ музикантъ. Това не е обикновено говорене. Съвременнитѣ хора говорятъ, но малцина говорятъ музикално. Тѣ едва сѫ започнали да изучаватъ музиката. Тѣ приличатъ на ония гостилничари, отъ които клиентитѣ се оплакватъ, че съ тѣхнитѣ яденета, разстройватъ стомаситѣ имъ. Кѫде е погрѣшката, въ гостилничаря, или въ клиентитѣ? И едното е възможно, и другото. Може би, нѣкои отъ клиентитѣ да не сѫ дъвкали добре храната си и стомахътъ имъ се е развалилъ. Възможно е грѣшката да се дължи на гостилничаря: или маслото не е било прѣсно, или зарзаватитѣ не сѫ били прѣсни и т. н. Ако се укаже, че грѣшката е въ гостилничаря, тогава две положения могатъ да се явятъ: или гостилничарьтъ не е майсторъ въ своето изкуство, или пъкъ е алченъ човѣкъ, който съ малко срѣдства, иска да печели много, вследствие на което купува евтини материали, а продава скѫпо. Ако първото положение се укаже вѣрно, тогава гостилничарьтъ трѣбва да напусне този занаятъ и да започне другъ, въ който се чувствува по-способенъ. Ако второто положение е вѣрно, гостилничарьтъ трѣбва да познава клиентитѣ си, да вижда тѣхната сиромашия и да знае, че отъ едно агне може да одере само една кожа. Иска ли да одере две кожи, въ края на краищата той ще види гостилницата си празна и ще се принуди да я затвори. При това положение, той ще разбере, че който иска да живѣе добре, той трѣбва да мисли, да чувствува и да действува право. Да мисли, да чувствува и да действува човѣкъ добре, това значи, да има истинско вѣрую. Вѣруюто на човѣка трѣбва да се изрази въ добрия му животъ, въ добритѣ му отношения къмъ всички живи сѫщества. Ако човѣкъ не дава отдихъ на животнитѣ, които му служатъ, какво е неговото вѣрую? Ако той не дава нито единъ часъ почивка на слугата или на слугинята си, какво вѣрую е това? Човѣкъ трѣбва да отдава и на другитѣ това право, което иска за себе си. Вѣрую, което не дава на хората това право, което изисква за себе си, поставя Бога далечъ отъ човѣка. При вѣруюто на сегашнитѣ хора, Богъ всѣкога е отвънъ. Въ сѫщность, едно трѣбва да знаете: Богъ е отвънъ, само когато се проявява като множество. Обаче, проявява ли се като единство, Той е отвѫтре. Отъ научно гледище, обаче, единицата, която е създала свѣта, отвънъ ли е или отвѫтре? Отвънъ може да бѫде само онова, което крие задъ себе си нѣкаква реалность. Единицата, която е създала свѣта, сама за себе си е абсолютна реалность; задъ нея друга реалность не сѫществува. Следователно, тя е отвѫтре. Сега, като говоримъ за вѫтрешния животъ, ние имаме предъ видъ реалния животъ, отъ който е произлѣзълъ външниятъ животъ. Който не разбира закона на единството, да търси Бога отвѫтре, той ще го търси въ множеството, и все ще Го намѣри нѣкѫде: въ баща си, въ майка си, въ приятеля си, въ нѣкой великъ човѣкъ, въ нѣкой музикантъ, поетъ, художникъ. Който намѣри Бога отвънъ, той ще има единъ резултатът, намѣри ли Го отвѫтре, ще има другъ резултатъ. Който се влюби въ смъртенъ човѣкъ, той ще има единъ резултатъ; влюби ли се въ безсмъртенъ човѣкъ, ще има другъ резултатъ. Който вложи паритѣ си въ банка, която всѣки день е изложена на фалиментъ, той ще има единъ резултатъ; вложи ли ги въ банка, която и следъ хиляди години нѣма да се поклати, ще има другъ резултатъ. Това сѫ реални положения, които човѣкъ трѣбва да има предъ видъ, за да стабилизира живота си. Рече ли човѣкъ да се занимава съ въпроси за оправянето на свѣта, за подобряване на политическото положение на народитѣ, той напразно е изгубилъ времето си. Политическото положение на народитѣ може да се подобри, безъ да се измѣнимъ ние, безъ да се подобримъ. Законитѣ могатъ да се измѣнятъ, безъ да се измѣнимъ ние. Нови училища, нови църкви могатъ да се градятъ, но ако въ частния, въ вѫтрешния животъ на човѣка не става нѣкакво вѫтрешно подобряване, нѣкакво вѫтрешно преобразование, какво ще се ползува той отъ външната обстановка? Следователно, между човѣка и външната срѣда трѣбва да има такова отношение, каквото сѫществува между външната и вѫтрешната реалность на нѣщата. Ако изучавате човѣка отъ материалистична гледна точка, ще видите, че той е произлѣзълъ отъ една сѫщина, по-мощна, по-чиста, по-устойчива отъ материята на окрѫжаващата срѣда. Човѣкъ е по-якъ отъ желѣзото, по-тежъкъ отъ златото и платината, по-подвиженъ отъ въздухообразнитѣ тѣла, по-мощенъ отъ свѣтлината и топлината. Ако поставите човѣка на топлина, на която физическитѣ тѣла се разтопяватъ, той ще издържи. — Защо? — Защото силитѣ, които действуватъ въ духовното естество на човѣка, сѫ по-мощни отъ тия, които действуватъ въ физическата природа. Като говоря за човѣка, азъ нѣмамъ предъ видъ малкия човѣкъ, съ единъ килограмъ мозъкъ въ главата си, съ ръстъ, най–много до два метра, но имамъ предъ видъ духовния човѣкъ, който е мощенъ и който е развилъ въ себе си всички вложени сили и способности. Този човѣкъ крие въ себе си възможноститѣ на цѣлата вселена. За този човѣкъ се казва, че е малка вселена. Сега, като сте дошли на земята, вие трѣбва да имате правилни разбирания за живота, а не разбиранията на мравкитѣ, на паяцитѣ, на вълцитѣ, на тигритѣ, на слоноветѣ. Вие не трѣбва да имате разбиранията на обикновенитѣ хора, нито на обикновенитѣ философи и учени. Веднъжъ сте дошли на земята, вие трѣбва да имате разбиранията на човѣка, който върши волята Божия. Силата на човѣка седи въ изпълнение волята на Бога. Законътъ на любовьта е законъ на служене. Дето е любовьта, тамъ е служенето. Служенето е едновременно вѫтрешенъ и външенъ процесъ. Първиятъ законъ въ свѣта е служене на Бога, а вториятъ законъ — служене на ближния. Външниятъ изразъ въ служенето на Бога се изразява въ правилнитѣ отношения на човѣка къмъ хора, растения и животни, чрезъ които Богъ се проявява. Ако отсѣче едно такова дърво, човѣкъ може да плати съ живота си. Има случаи, когато човѣкъ може да отсѣче и сто дървета, безъ да му се случи нѣкакво зло. Какво показва това? Това показва, че той е спазилъ известни закони, които го освобождаватъ отъ всѣкаква отговорность. Статистиката показва, че досега нито единъ кюмюрджия, нито единъ воденичарь, не сѫ могли да се издигнатъ. Въ края на краищата, тѣ сѫ фалирали. Ще кажете, че меленето на житото е необходимо. — Не, това е най-несполучливиятъ опитъ, който човѣчеството е могло нѣкога да направи. Въ Божествената книга не сѫществува законъ, споредъ който житото трѣбва да се мели на брашно. Когато житото се мели на брашно, хранителнитѣ му вещества излетяватъ навънъ, а оставатъ слабохранителнитѣ, които човѣкъ използува. Днесъ ще се мели житото, следъ два-три месеца ще се яде, и човѣкъ ще мисли, че много нѣщо е придобилъ. Това е залъгване. Ще кажете, че тази работа е наредена отъ Господа. Ако, действително, сегашниятъ порядъкъ на нѣщата е нареденъ отъ Господа, защо хората роптаятъ? Ако човѣкъ приеме, че законитѣ на една държава сѫ отъ Господа, той трѣбва да бѫде примиренъ съ всичко. Ако сиромашията и богатството сѫ отъ Бога, човѣкъ трѣбва да е доволенъ и отъ едното, и отъ другото. Ако приемемъ, че всичко е отъ Бога, а въпрѣки това роптаемъ, тогава едно отъ дветѣ е вѣрно: или не разбираме свѣта, който Богъ е създалъ, или, тъй както е създаденъ, не го удобряваме. Човѣкъ се намира въ сѫщото положение и къмъ себе си: или не се разбира, или намира, че не е създаденъ, както трѣбва. Природата признава следния законъ: когато всички удове на организъма сѫ здрави, цѣлиятъ организъмъ е здравъ. Ако само единъ удъ на организъма е боленъ, цѣлиятъ организъмъ страда. Този законъ се отнася, както до органическия, така и до психическия свѣтъ. Причината за заболяване на кой да е удъ на организъма е вѫтрешна, а не външна. Тя се дължи на нѣкакви примѣси въ физическото или духовно тѣло на човѣка. Ако човѣкъ изложи рѫката си на нѣкакъвъ фронтъ, тя може да заболѣе. Щомъ рѫката заболѣе, има възможность да заболѣе и другъ нѣкой удъ, както и цѣлото тѣло. Следъ това човѣкъ може да замине за онзи свѣтъ. Какво представя онзи свѣтъ? Кога отива човѣкъ на онзи свѣтъ? — Когато фалира. Докато една банка не фалира, тя сѫществува. Щомъ фалира, тя изчезва, не се чува вече нейното име. Когато умре човѣкъ, кѫде отива? Хората казватъ, че умрѣлитѣ отиватъ при Бога. Чудно нѣщо! Значи, фалиралитѣ банки отиватъ при Бога. Това не е вѣрно. Когато една банка фалира, тя отива на сѫдъ, дето се преглеждатъ смѣткитѣ ѝ. Какво нѣщо е сѫдътъ? — Мѣсто, дето се изправятъ кривитѣ работи. Следователно, умрѣлиятъ отива въ сѫда, да се оправятъ кривитѣ му работи. При Бога отива само онази душа, която люби Бога, която презъ цѣлата вѣчность е живѣла само заради Него и се е жертвувала за Него. За тази душа само казваме, че е служила вѣрно и преданно на Бога. Срещнете ли душа, която презъ цѣлия си животъ се е лутала отъ църква въ църква, търсѣла Бога, очаквала тукъ или тамъ да я убеждаватъ въ Неговото сѫществуване, знайте, че тя не може да отиде при Бога. Тя е била въ училище, но това училище не ѝ е дало всичко, което ѝ е необходимо за приближаването ѝ къмъ Бога. Училището е мѣсто, което посочва на ученика правия пѫть, дава му правила, какъ да живѣе, какъ да развива ума, сърдцето и волята си. Това, което сега говоря, е встѫпление къмъ онова, което ви предстои да изучавате. Запримѣръ, мнозина сѫ ви говорили за морето, за начина, по който можете да се кѫпете, но вие още не сте се кѫпали. Теория имате, но практика нѣмате. Отивате до брѣга на морето, но веднага се спирате, не се решавате да влѣзете въ водата. Защо? — Съ дрехи сте. Искате ли да се кѫпете, трѣбва да се съблѣчете и да влѣзете съвършено голъ. Такова е правилото. При това, първо ще влѣзете до колѣне, после ще се потопите до кръста и следъ това ще се гурнете цѣлъ. Докато се учите да плавате, ще се ползувате отъ гуменитѣ пояси, които сѫ пълни съ въздухъ. Тѣ ще ви държатъ надъ водата. Ще внимавате, поясътъ всѣкога да бѫде пъленъ съ въздухъ. Излѣзе ли въздухътъ навънъ, положението ви се затруднява. Въздухътъ въ пояса представя капитала, съ който разполагате. Плаването въ водата представя новия животъ, който приематъ само ония хора, които сѫ се освободили отъ материалното. Въ новия животъ човѣкъ влиза така, както майка му го е родила. Влѣзе ли въ училището, да търси истината, да учи, човѣкъ трѣбва да се освободи отъ всичко материално, съ което е напълнилъ главата и сърдцето си, да влѣзе съвършено голъ, както майка му го е родила. Тамъ не приематъ ученици, облѣчени съ царска мантия, съ дрехата на виденъ философъ, ученъ, поетъ, музикантъ или художникъ. Ще съблѣчешъ дрехитѣ си, ще препашешъ гумения поясъ, ще влѣзешъ въ водата, ще поседишъ малко и бързо ще излѣзешъ на брѣга, да се печешъ на слънце. Всѣки день ще влизашъ и ще излизашъ отъ водата, докато се научишъ свободно да плавашъ въ водата, като рибитѣ. Докато не се научи да живѣе въ водата, човѣкъ всѣкога ще страда. Жабитѣ живѣятъ едновременно и въ водата, и на сушата. Това показва, че тѣ се намиратъ въ преходна фаза на живота. Обаче, човѣкъ не трѣбва да бѫде като жабата. Влѣзе ли въ водата, т. е. при условията на новия животъ, той трѣбва да се пригоди къмъ тѣхъ: нито да се задушава, нито да се дави. Съвременнитѣ хора се стремятъ къмъ една особена область на съзнанието, наречена висше, Божествено съзнание, която опредѣлятъ съ думитѣ „възвишенъ, идеаленъ животъ“. Влѣзе ли въ областьта на висшето съзнание, човѣкъ се усѣща физически здравъ, съ вѫтрешенъ миръ и спокойствие. Той се разбира съ всички хора, които се стремятъ къмъ великото, макаръ и да сѫ по-малки отъ него. Лѣкарьтъ разбира състоянието на болния, защото последниятъ се стреми къмъ здраве. Обаче, болниятъ не разбира състоянието на лѣкаря. Болниятъ влиза въ положението на болния, но не може да му слугува. Следователно, когато нѣкой човѣкъ не може да слугува, това показва, че той е боленъ. На нѣкого кракътъ е счупенъ, на другъ — рѫката, на трети — ребрата. Тѣ се оплакватъ едни отъ други, че никой отъ тѣхъ не иска да имъ слугува. Какъ ще слугуватъ тия хора? Боленъ на боленъ може ли да слугува? Когато хората не си услужватъ взаимно, причината за това е двояка: или сѫ болни, или не съзнаватъ длъжностьта си. Ако сѫ болни, тѣ ще лежатъ и ще чакатъ да дойде сестра милосърдна, или лѣкарь, да имъ привърже раната. Положението на нѣкой вѣрващи е подобно на пациентитѣ въ болницитѣ. Тѣ лежатъ и чакатъ да дойде нѣкой да имъ помогне. Всѣки боленъ обича да разправя за болестьта си, за времето, което е прекаралъ въ болницата и т. н. Христосъ срещна единъ боленъ, който е лежалъ цѣли 38 години въ болницата и го запита: Искашъ ли да излѣзешъ отъ това училище? — Да, Учителю, 38 години следвамъ това училище, искамъ вече да свърша учението си. Защо този човѣкъ искалъ часъ по-скоро да свърши училището? — Защото е попадналъ въ болезнената страна на това училище. Той искалъ да излѣзе отъ тази область и да влѣзе въ новия животъ, въ здравословнитѣ условия на училището. Да се занимава човѣкъ съ живота на другитѣ, кой какъ вѣрва и какъ живѣе, това е болезнената страна на училището, отъ която трѣбва да се излѣзе. Тайната на живота, здравословната страна на училището седи въ това, човѣкъ да се домогне до ония методи, които водятъ къмъ правиленъ, възвишенъ животъ. Дойде ли до това положение, човѣкъ е постигналъ щастието, т. е. Вѣчния животъ — животъ на безсмъртието. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ.“ За да се говори за утихване на вѣтъра, това значи, да е имало вѣтъръ и буря. Докато вѫтре въ човѣка ставатъ вълнения, смущения, бушувания, той е изложенъ на голѣми бури и вѣтрове. Щомъ разреши нѣщо въ себе си, щомъ дойде до нѣкакво правилно разбиране въ живота, вѣтърътъ и бурята въ него преставатъ. Правилнитѣ разбирания представятъ ладията, въ която човѣкъ влиза на заветъ. Христосъ дойде на земята, да научи хората, какъ и кѫде да се подслоняватъ, да се пазятъ отъ голѣмитѣ бури и вѣтрове, които рушатъ, коренятъ всичко, каквото срещнатъ на пѫтя си. Сѫщевременно, Христосъ казва: „Огънь дойдохъ да запаля въ свѣта“. И досега още хората говорятъ за този огънь, не могатъ да разбератъ, защо е запаленъ и какво е предназначението му. Много просто. Зимно време, когато вънъ се пука дърво и камъкъ, и дойде нѣкой човѣкъ да запали огъня ви, питате ли, защо го е запалилъ. Като запали огъня ви, той самъ ще каже: Дойдохъ да ви запаля огъня. Следъ това ще си замине. Всички, които могатъ да се грѣятъ, да варятъ яденето си на този огънь, ще кажатъ: Дойде единъ човѣкъ, запали ни огъня и си отиде. Които не разбиратъ смисъла на огъня, казватъ: Опасенъ човѣкъ е този, който пали огънь. Огъньтъ трѣбва да се запали! Какъвъ е този огънь? — Свещенъ огънь. Свещениятъ огънь въ човѣка е загасналъ и трѣбва да се запали. — Кѫде трѣбва да се запали? — Въ сърдцето, въ ума и въ волята на човѣка. Съвременнитѣ хора вѣрватъ въ всичко, но не и въ онова, въ което трѣбва да вѣрватъ. Запримѣръ, тѣ вѣрватъ, че могатъ да станатъ богати, учени, силни, а не се спиратъ предъ мисъльта, че и като богати, учени и силни могатъ да умратъ. Не е лошо да се стреми човѣкъ къмъ богатство, ученость и сила, но той трѣбва да знае, че то не е реално. Щомъ не е реално, то непременно ще се изгуби. Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ онова, което не се губи. То е реалното въ живота. Представете си, че двама души стоятъ на бойното поле и наблюдаватъ, какво става. Единиятъ отъ тѣхъ знае Божественитѣ закони, разполага съ тѣхъ и гледа спокойно, какъ хората се биятъ, какъ падатъ ранени и мъртви на бойната линия. Другиятъ е обикновенъ човѣкъ, разполага съ обикновени знания и като наблюдава цѣлата картина, тревожи се, че еди-кой си пострадалъ. Щомъ се свърши войната и двамата се оттеглятъ. Първиятъ седи тихъ и спокоенъ, а вториятъ ходи натукъ-натамъ, плаче, страда за раненитѣ, привързва ранитѣ имъ, но не може да имъ помогне. Отъ време на време той поглежда къмъ другаря си и се чуди, какъ може въ такъвъ моментъ да гледа така спокойно на всичко. Следъ това, той казва на войницитѣ: Съберете всички ранени и убити на едно мѣсто. Той се приближава къмъ тѣхъ, запалва огънь и ги изгаря. Като гледатъ, какво прави, всички се възмущаватъ отъ неговата жестокость. Не се минава много време, отъ огъня започватъ да излизатъ единъ следъ другъ раненитѣ и убититѣ, но вече здрави, бодри, жизнерадостни. Какво е станало съ тѣхъ? Тѣ сѫ възкръснали. Не е жестокъ човѣкътъ, който може мъртви да възкръсява. Ще кажете, че това сѫ приказки отъ 1001 нощь. Това сѫ невъзможни нѣща. Невъзможното за човѣка е възможно за Бога. Вие виждате, какъ излизатъ отъ огъня здрави, бодри хора и благодарятъ на Бога, че сѫ здрави, свободни отъ страдания. Тѣ се радватъ, че влизатъ въ новия животъ, въ живота на възкресението. Кое е по-добро за човѣка: да изгори и на пепель да стане, или да изгори и отново да оживѣе? Най-добро отъ всичко е човѣкъ да мине презъ огъня, но следъ това отново да оживѣе. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Значи, голѣмото противоречие, което сѫществува между хората, трѣбва да утихне. Това противоречие произтича отъ неразбиране на живота и на природата. Слабитѣ хора създадоха злото и противоречията въ свѣта. Силнитѣ хора — хората на безсмъртието, създадоха доброто. Когато въ човѣка се явяватъ лоши, отрицателни чувства, той трѣбва да знае, че е слабъ. — Какъ може да се освободи човѣкъ отъ тия чувства? — Като стане силенъ. Когато въ сърдцето на човѣка се явяватъ положителни, красиви, мощни чувства, той е силенъ човѣкъ, той ражда доброто въ себе си. Той е подобенъ на изворъ, отъ който доброто изтича. Изворътъ на доброто въ човѣка трѣбва да полива всички треви и цвѣтя, и да имъ помага да растатъ. Тъй щото, става ли въпросъ за силенъ човѣкъ, ще знаете, че силенъ е онзи, който ражда само доброто. Който ражда злото, той не е силенъ човѣкъ. Ама азъ вѣрвамъ въ Христа. — Ако твоята вѣра може да те застави да раждашъ доброто, тя е на мѣсто. Но ако твоята вѣра те заставя да раждашъ злото, тя не е на мѣстото си. Ако въ вѣрата си ти си фанатикъ и преследвашъ този-онзи, че не вѣрвали въ Бога и въ Христа като тебе, тя не е на мѣстото си. Ако твоята философия, съ която си обяснявашъ причинитѣ и последствията на нѣщата, ражда злото въ свѣта, тя не е на мѣстото си. Тази философия е философия на слабитѣ хора. На всички силни хора, на всички учени философи, поети, музиканти, художници, които раждатъ доброто, казвамъ „добре дошли“. Всѣки човѣкъ, колкото и да е малъкъ, трѣбва да бѫде силенъ, да ражда доброто въ свѣта. Всѣки човѣкъ, всѣки народъ трѣбва да ражда доброто, т. е. трѣбва да даде ходъ на Божественото въ себе си. Въ който моментъ човѣкъ реши да върши волята Божия, той става едно съ Бога. Каквото направи въ името Божие, човѣкъ трѣбва да го принесе предъ вратата на Великия олтаръ и да се отдалечи. Не е нужно да седи човѣкъ предъ този олтаръ, да се представи предъ всички, че е извършилъ нѣщо за Бога. Земята, слънцето, луната сѫ направени за човѣка. Той може да се разхожда отъ една планета на друга и пакъ да слѣзе на земята. Той е свободенъ, разполага съ билетъ, съ който може да обиколи цѣлата вселена. — Защо ние нѣмаме тази опитность, тази свобода, да се движимъ, дето искаме? — Да ви се даде този билетъ днесъ, това значи, да станете по-нещастни, отколкото сте сега. За да може свободно да пѫтува отъ една планета въ друга, човѣкъ трѣбва да има съответна форма. Съ човѣшката форма той може да живѣе само на земята. За другитѣ планети се изискватъ други форми. Когато говоримъ за условията на даденъ животъ, ние подразбираме съответни форми. Има начини, по които формитѣ на живота се измѣнятъ. Обаче, човѣкъ трѣбва да знае тия начини. За всѣки човѣкъ, който може да се ползува отъ тия начини, казваме, че е добъръ, праведенъ. Не може ли да се ползува отъ тѣхъ, този човѣкъ е грѣшенъ. Какво разбирате подъ думитѣ „праведенъ и грѣшенъ човѣкъ?“ Срѣщате две момиченца, десетгодишни, деца на благородни, богати родители, облѣчени съ бѣли, нови роклички. И дветѣ сѫ добри деца, всички хора ги обичатъ и имъ се радватъ. Тѣ се разхождатъ, радватъ се на ясното, чисто небе и топлото слънце. Немирни, злосторни момчета решаватъ да имъ напакостятъ. Взиматъ едно шише, пълно съ черна течность, подобна на катранъ, напръскватъ съ нея гърба на едното отъ момиченцата и хукватъ да бѣгатъ. Като видѣло рокличката си напръскана съ черната течность, момиченцето придружено отъ другарката си, се разплакало и тръгнало за дома си. На пѫтя тѣ срещнали единъ файтонджия, който предложилъ да ги заведе до дома имъ. Пакостнитѣ момчета се затичали подиръ файтона, пръснали върху него отъ сѫщата течность, но този пѫть тѣ не успѣли да направятъ нищо. Отъ дветѣ момиченца само едното пострадало. Само едното попаднало при неблагоприятни условия. Второто, обаче, и при двата случая останало незасегнато отъ черната течность, т. е. отъ неблагоприятнитѣ условия на живота. Следователно, едни хора се намиратъ при неблагоприятни условия на живота, като едното отъ момиченцата, вследствие на което дрехитѣ имъ сѫ нечисти, изцапани. За тѣзи хора се казва, че сѫ грѣшни, нечисти. Други хора пъкъ се намиратъ при благоприятни условия, вследствие на което дрехитѣ имъ сѫ чисти, безъ петна. Тѣ минаватъ за добри, за праведни хора. Защо едни хора сѫ поставени при благоприятни, а други при неблагоприятни условия, има редъ причини за това. Лошитѣ мисли и чувства правятъ дрехитѣ на човѣка нечисти. Каквото представятъ пакостнитѣ момчета за момиченцата съ бѣлитѣ роклички, такова нѣщо сѫ отрицателнитѣ и нечисти мисли и чувства за човѣка. Въ дадения случай, тия мисли и чувства засѣгатъ само нѣкои хора, а други не засѣгатъ. — Защо? — Защото еднитѣ сѫ поставени при неблагоприятни условия на живота, а другитѣ — при благоприятни. Обаче, и еднитѣ, и другитѣ сѫ слаби хора. Тѣ не сѫ се издигнали още надъ условията. Тѣ не сѫ станали господари на условията. И тъй, докато човѣкъ не стане господарь на условията, при които живѣе, той всѣкога е изложенъ на грѣхъ, на опасности, на страдания. Щомъ стане господарь на условията, той може да се нарече истински човѣкъ, той има мораленъ устой и може да издържа и въ убежденията си, и въ своето вѣрую. Съ други думи казано: човѣкъ е господарь на външнитѣ условия дотогава, докато е свързанъ съ Божественото съзнание. Наруши ли се тази връзка, той става вече робъ на условията. Докато божественото съзнание взима надмощие въ човѣка, той се стреми къмъ доброто, къмъ красивото и благородното въ свѣта. Има моменти, положения, когато всички живи сѫщества проявяватъ известно благородство. И най-свирепото животно се смекчава предъ своитѣ малки и започва да ги глади, да ги лиже съ езика си. Като види своето малко детенце, и най-жестокиятъ човѣкъ, който е убилъ десетки хора, се смекчава и проявява къмъ него нѣжни, бащински чувства. Това показва, че въ известни моменти, Божественото проговаря въ всички хора, въ всички живи сѫщества. Защо грѣшатъ хората, не може да се отговори. Много причини има за това. Цѣлото небе се занимава съ въпроса, какъ да се спаси свѣта, а не защо хората грѣшатъ. Защо и какъ е произлѣзълъ грѣхътъ, това е въпросъ, върху който разумнитѣ сѫщества не се спиратъ. Тѣ се занимаватъ съ въпроса, какъ да спасятъ свѣта. Тѣ сѫ изработили вече единъ планъ, който постепенно прилагатъ. Прилагането на този планъ е започнало още отъ времето на Христа. Кое трѣбва да се спаси въ човѣка? — Неговата душа. Дали хората вѣрватъ въ това, или не, то е другъ въпросъ. Заедно съ душата на човѣка ще се спаси и умътъ, и сърдцето му. Сѫщественото за човѣка сѫ неговиятъ духъ, неговата душа, неговиятъ умъ и неговото сърдце. Вънъ отъ тия четири свѣта, всичко е несѫществено. Следователно, несѫщественото трѣбва да се пожертвува за сѫщественото. Човѣкъ се движи и проявява въ тѣзи четири свѣта, които представятъ реалностьта на неговия животъ. Когато се проявява едновременно въ тия четири свѣта, човѣкъ е въ пълно равновесие, въ устой. Прояви ли се само въ единъ отъ тия свѣтове, равновесието му се нарушава. Ако вземете една топка, тежка единъ килограмъ и я закрепите въ една точка на върха на една игла, безъ да се поклати на една или на друга страна, тази точка наричаме срѣдоточие, равновесие, центъръ на тежестьта. Следователно, иска ли човѣкъ да се постави въ равновесие, нищо да не го безпокои, той трѣбва да застане въ своето срѣдоточие, т. е. въ онази точка на своя животъ, дето всички сили се уравновесяватъ. Въ тази точка се проявява Божественото въ човѣка. Докато Божественото взима надмощие надъ човѣшкото, човѣкъ може да запази равновесие на силитѣ си. Какво виждаме въ живота на обикновения човѣкъ? Докато е богатъ, силенъ, здравъ, щастливъ, той е въ равновесие. Щомъ изгуби силата, здравето, вѣрата, богатството си, едновременно съ това той губи и равновесието си. Обаче, само за онзи човѣкъ казваме, че има истинско вѫтрешно равновесие, който, следъ като, изгуби и силата, и здравето, и вѣрата, и богатството си, не измѣня нито единъ мускулъ на лицето си. Този човѣкъ живѣе въ закона на любовьта. Докато човѣкъ живѣе въ любовьта, като сила, съ която може да си служи, свѣтътъ всѣкога ще бѫде за него отворенъ. Той е намѣрилъ мѣстото, дето може да запали свещения огънь. Веднъжъ запаленъ, свещениятъ огънь, трѣбва постоянно да се разгорява. Дето се пресичатъ две прави линии, тамъ е мѣстото на свещения огънь. Има смисълъ да запали човѣкъ свещения огънь въ себе си, ако окрѫжаващитѣ могатъ да се ползуватъ отъ благотворното влияние на неговата топлина. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ топлината на свещения огънь, т. е. отъ една блага дума, която може да излѣзе отъ устата на човѣка. Нѣкой пита: Ще излѣзе ли нѣщо отъ мене? — Ще излѣзе. — Ще бѫда ли здравъ? — Ще бѫдешъ. — Ще се оправятъ ли работитѣ ми? — Ще се оправятъ. — Да вѣрвамъ ли въ всичко, което ми казвашъ? — Вѣрвай, защото безъ вѣра човѣкъ не може да угоди на Бога. Казано е въ Писанието: „Да бѫде споредъ вѣрата ти“. Това значи: ако човѣкъ е боленъ, ще оздравѣе; ако е сиромахъ, ще разбогатѣе; ако е невежа, ученъ ще стане. Обаче, човѣкъ ще придобие отъ всичко това толкова, колкото е вѣрата му. Вѣрата на човѣка отговаря на неговия вѫтрешенъ импулсъ къмъ работа, къмъ придобиване на нѣщо. Любовьта пъкъ, дава потикъ на човѣка къмъ животъ. Като е дошълъ на земята, човѣкъ трѣбва да знае отде иде и кѫде отива. Ще кажете, че това не е важно. — Кое е важно тогава? — Да ядемъ и да пиемъ. Наистина, важно е човѣкъ да яде и да пие, но кой ще доставя това? Гостилничарьтъ е затворилъ вратата на гостилницата си. Всички се трупатъ предъ вратата, викатъ, хлопатъ, но той не отваря. — Защо? — Не знаятъ, какъ да хлопатъ. Ако човѣкъ знае, какъ да хлопа на вратата на гостилничаря, той непременно ще отвори, ще го покани да седне и ще го нагости добре. Следователно, знае ли човѣкъ, какъ да хлопа на сърдцето, или на душата на нѣкого, той непременно ще му отвори. Сега, както и да разглеждаме нѣщата, ние виждаме, че всичко въ свѣта е строго опредѣлено. Богъ, Който създаде свѣта, всѣки день е създавалъ нѣщо опредѣлено, докато въ шестия день създаде човѣка. Числото шесть е число на фантазии, на илюзии. Това виждаме и въ живота на човѣка. Преди да направи нѣщо, човѣкъ фантазира, мечтае, а като го направи, започва да преувеличава. Често въ говора хората си служатъ съ редъ преувеличавания. Когато нѣкой иска да каже, че нѣкѫде били събрани много хора, той казва: Тамъ имаше толкова хора, че яйце да хвърлишъ, нѣма кѫде да падне. — Така не се говори. Колкото хора и да сѫ били събрани на едно мѣсто, все може да се хвърли и едно, па и повече яйца. Когато искатъ да кажатъ за нѣкого, че е бавенъ въ работитѣ си, въ движенията си, казватъ: Този човѣкъ пъпли като мравка. За другъ пъкъ казватъ: Той е човѣкъ и половина. — Не, свѣтътъ така не може да се оправи. Какви сѫ мѣркитѣ, разбиранията на сегашнитѣ хора — учени, философи и религиозни, ние оставяме настрана. Колкото и да сѫ добри тѣхнитѣ разбирания, тѣхнитѣ теории и философии, тѣ сѫ отживѣли времето си. Сега трѣбва да се отвори нова врата, новъ пѫть, въ който хората да влѣзатъ. Този пѫть изключва всѣкакви кражби, лъжи, престѫпления. Той е пѫть на доброто, на вѣчното благо. Вѣрата на съвременнитѣ хора се отнася до онзи малъкъ свѣтъ, въ който днесъ живѣятъ. Законитѣ на този малъкъ свѣтъ, на тази малка държава не важатъ за голѣмата държава. Законитѣ на България, не важатъ за Англия, и законитѣ на Англия, не се отнасятъ до България. Въ която държава и да отидете, вие трѣбва да зачитате нейнитѣ закони, и да имъ се подчинявате. Следователно, влѣзете ли въ онзи свѣтъ, вие трѣбва да се подчинявате на неговитѣ закони. Онзи свѣтъ има свои специални закони, които коренно се различаватъ отъ законитѣ на физическия свѣтъ. Като ви се говори за онзи свѣтъ, вие си представяте нѣщо приказно, като приказкитѣ отъ хиляда и една нощь и не вѣрвате въ него. Въ какво вѣрвате, това е ваша работа. Обаче, който е ходилъ въ онзи свѣтъ, той го познава. Преди да влѣзете въ онзи свѣтъ, ще минете презъ нѣколко митници. Тамъ ще прегледатъ, да не би да носите нѣщо отъ земята. И най-малката игла, не се позволява да прекарате. Всичко, каквото носите, ще го задържатъ на митницата и тогава ще ви пуснатъ да влѣзете. Когато се връщате отъ онзи свѣтъ за земята, пакъ ще ви преглеждатъ на митницитѣ. Както нѣмате право да носите нѣщо отъ земята за онзи свѣтъ, така сѫщо нѣмате право да носите нѣщо отъ онзи свѣтъ за земята. Христосъ казва: „Събирайте съкровища за онзи свѣтъ.“ — Кѫде трѣбва да се събиратъ тия съкровища? Докато е на земята още, човѣкъ трѣбва да събира съкровища, които да изпраща въ банкитѣ на невидимия свѣтъ, че като влѣзе тамъ, да има съ какво да живѣе. Щомъ влѣзете въ невидимия свѣтъ, веднага ще ви запитатъ: Вложили ли сте нѣщо въ този свѣтъ? — Да, въ еди-коя банка внесохъ десеть хиляди лева. — Щомъ си внесълъ десеть хиляди лева, ти можешъ да имашъ кредитъ десеть милиона най-малко и можешъ да останешъ тукъ, докогато искашъ. Даже и десеть лева да е внесълъ въ една отъ банкитѣ на невидимия свѣтъ, човѣкъ пакъ има право да влѣзе тамъ. Обаче, ако нищо не е внесълъ, крачка напредъ не може да пристѫпи. Законътъ е такъвъ. Всички се запитватъ, дали е реаленъ онзи свѣтъ. — Реаленъ е онзи свѣтъ, по-реаленъ, отколкото можете да си представите. Реалностьта на нѣщата не седи въ това, което човѣкъ може да пипне, но въ онова, което въ даденъ моментъ съзнава. Реалностьта се изразява въ отношенията на хората като души. Животътъ е толкова реаленъ, колкото човѣкъ го съзнава. Оттамъ и отношението между душитѣ се обуславя отъ съзнанието за сцеплението, за връзката, която сѫществува между тѣхъ. Връзката сѫществува не само между хората, но и между хората и животнитѣ. Нѣкой човѣкъ има конь, волъ, овце, безъ да съзнава, какво представятъ тия животни, отде сѫ дошли, каква е задачата имъ и т. н. Той мисли, че е господарь въ свѣта и може да се ползува отъ всички животни и растения. Той не се запитва, на какво основание може да се ползува отъ труда на коня и на вола, отъ вълната, млѣкото и месото на овцетѣ, безъ да имъ плаща. Азъ съмъ господарь въ свѣта, мисли си човѣкъ и съ това изчерпва всички въпроси. — Не, животнитѣ, съ които си служите, сѫ изпратени на земята отъ своитѣ бащи, благородни и разумни сѫщества, да ви направятъ известни услуги и следъ това да се върнатъ назадъ. Ако съзнавате това, вие трѣбва да имъ благодарите, да се отнасяте добре съ тѣхъ, защото единъ день ще отговаряте предъ тѣхния баща. Когато отъ невидимия свѣтъ взематъ решение да отнематъ конетѣ, воловетѣ, овцетѣ, кокошкитѣ на нѣкой човѣкъ, той осиромашава. Безъ тия животни хората не могатъ да сѫществуватъ. Хората дължатъ своя Животъ на самопожертвуването на тия животни. Ако всички хора на земята — царе, владици, свещеници, учители и ученици, майки и бащи, господари и слуги, за единъ моментъ само, се замислятъ върху великата жертва, която се прави за тѣхъ, тѣ биха се преобразили, коренно биха измѣнили живота си. Да се замисли човѣкъ по този въпросъ, това значи, широко да отвори сърдцето си за всички. Щомъ отвори сърдцето си, той ще отвори и хамбара си, ще почне да раздава и на животнитѣ, и на хората. Като ги нахрани, ще разпрегне животнитѣ, ще имъ даде почивка, а на слугитѣ и на слугинитѣ си ще даде свобода. Този день ще бѫде празникъ за всички, да познаятъ, че господарьтъ имъ е отворилъ хамбара си и щедро раздава отъ своитѣ блага. Време е вече, всички хора широко да отворятъ сърдцата си за Господа. Англичанитѣ сѫ дошли вече до тази Божествена идея и посвещаватъ малка часть отъ времето си за Бога. Тѣ сѫ дошли до положение да посветятъ две минути за Господа. Презъ това време всички желѣзници, параходи, фабрики, учреждения спиратъ работата си и отправятъ мисъльта си къмъ Бога. Кой кѫдето е, спира работата си. Не само две минути, но човѣкъ трѣбва да отдѣли поне единъ часъ отъ времето си за Великото въ свѣта и да отправи къмъ Него благодарностьта си за всичко, което е получилъ и всѣки моментъ получава. Ако рекатъ да пожертвуватъ единъ часъ отъ времето си, хората мислятъ, че ще иматъ голѣми загуби, затова отдѣлятъ само по две минути. Въ бѫдеще, обаче, тѣ ще съзнаятъ необходимостьта отъ това и ще жертвуватъ повече време. Който не може да направи една малка жертва, той по никой начинъ, не е готовъ за голѣма жертва. Дошло е вече време за човѣка, който отъ хиляди години живѣе на земята, да съзнае жертвитѣ, които се правятъ за него и да благодари за тѣхъ. Само по този начинъ, той ще чува Божия гласъ въ себе си и въ ближния, както Мойсей го е чулъ. Това значи, да се запали свещениятъ огънь въ човѣка, както Богъ го запали въ Мойсея. Казано е въ Писанието, че огънь ще изгори всички. Мойсей разбра вѫтрешния смисълъ на този стихъ, но евреитѣ не го разбраха така и затова, Мойсей трѣбваше да имъ проповѣдва, да ги запознае съ дълбокия смисълъ на живота, Мойсей казваше на евреитѣ: Богъ ще издигне другъ пророкъ между васъ, и вие трѣбва да бѫдете готови, да изпълните Неговия законъ. Ако човѣкъ не може да приложи Христовия законъ, той не може да приложи и човѣшкитѣ закони. При това положение, каквато е участьта на Христовия законъ, такава ще бѫде участьта и на всѣки човѣшки законъ. Ако човѣкъ не обича майка си, баща си, брата си, сестра си, той не може да обича и другитѣ хора. Ако синътъ не обича майка си, той не може да обича и другитѣ жени. Каквато е любовьта на сина къмъ майката, такава ще бѫде любовьта му и къмъ всички жени. Каквато е любовьта на сина къмъ бащата, такава ще бѫде любовьта му къмъ всички хора. Ако човѣкъ не живѣе добре съ родителитѣ си и не вѣрва въ Бога, по никой начинъ, той не може да живѣе добре съ хората и да имъ вѣрва. Ако вѣрва въ Бога и Го обича, той ще вѣрва и въ хората, и ще ги обича. Богъ не иска отъ хората да вѣрватъ въ Него, да Му пѣятъ хвалебни пѣсни, но иска да изпълнятъ Неговия законъ, да подобрятъ живота си. Той не иска да вижда сиромаси, хилави, сакати, болни хора въ свѣта. Той не иска да вижда страданията на хората, на животнитѣ, на растенията. Сегашнитѣ хора сѫ дошли до анормални прояви на живота и мислятъ, че ако влѣзатъ въ новия животъ, ще се лишатъ отъ нѣщо ценно. Наистина, тѣ ще се лишатъ отъ нѣщо, но то не е реалното въ живота. Това, отъ което ще се лишатъ, представя страданията, мѫчнотиитѣ, охканията имъ. А животътъ не се заключава въ страдания и мѫчнотии. Има нѣщо красиво въ обикновения човѣшки животъ, но красивото се крие задъ онова, което причинява болкитѣ и страданията. Не е приятно да си счупи човѣкъ крака или рѫката, но приятно е, когато той попадне подъ нѣжнитѣ грижи на нѣкой благъ, добъръ лѣкарь, или милосърдна сестра, които му говорятъ за великото въ живота и го водятъ къмъ чистъ и светъ животъ. Ако страданията и мѫчнотиитѣ поставятъ човѣка въ съприкосновение съ свѣтли, разумни души, които го подигатъ, тѣ иматъ смисълъ. Има смисълъ да живѣе човѣкъ и да се радва на живота, ако при мѫчнотиитѣ, въ които се е намиралъ, е могълъ да срещне нѣкой музикантъ, ученъ, философъ или поетъ, който му е помогналъ, далъ му условия да се развива, посочилъ му е пѫтя къмъ свѣтлината, къмъ новия животъ. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Добре е човѣкъ да влѣзе въ ладията, да утихне вѣтърътъ, за да опита Божественото начало въ себе си. Човѣкъ ще влѣзе въ ладията, само когато Божественото проговори въ него, за да види, какъ вѣтърътъ ще утихне. Това е задача, съ която всѣки човѣкъ трѣбва да се занимава, но за това е опредѣлено време. Както трѣбва човѣкъ да лѣга на време и да става на време, така и за всѣка задача е опредѣлено съответно време. Всѣка задача трѣбва да се започне и да се свърши на опредѣленото за нея време. Не я ли започне на време, нѣма да я свърши на време. Сега, започнете съ задачата на безсмъртието. Има числа на безсмъртието и числа на смъртьта. Има дни на благословения и дни на нещастия. Когато изучавате историята, обръщате внимание на датитѣ на започване и на свършване на войнитѣ. Като изучавате числата, ще видите, какви закони регулиратъ явленията въ живота и въ природата. По числата можете да познаете, кога човѣкъ има условия да стане богатъ и кога — беденъ; кога може да се разболѣе и кога — да оздравѣе; кога ще започне училище и кога ще свърши. Велико нѣщо е науката за числата, но тъй както днесъ възпитаватъ децата, тѣ не могатъ лесно да се домогнатъ до тази наука. Училищата, църквитѣ трѣбва да се градятъ на време. И Соломонъ, който бѣше мѫдрецъ, не можа да съгради Иерусалимския храмъ на време, вследствие на което, нищо не остана отъ него. И Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, но не му се позволи, понеже е избилъ много хора. Соломонъ съгради храмъ на Бога, но съ своя животъ, той го опетни, вследствие на което, храмътъ не може да се запази за дълго време. Следователно, докато има даже единъ порокъ въ себе си, човѣкъ не може да се домогне до великото, не може да съгради Божия храмъ въ себе си. Който има слабость къмъ женитѣ, който краде, който не пази сѫботата, както той я разбира, който не люби Господа съ всичкия си умъ, сърдце, душа и сила, и ближния си, като себе си, той не може да съгради Божия храмъ въ своята душа. Трѣбва ли и ние да изпаднемъ въ положението на циганката, която обещавала на болното си дете всичко, но нищо не изпълнила, докато най-после детето ѝ умрѣло отъ гладъ. Детето на една циганка се разболѣло сериозно. Презъ време на болестьта си, то казвало: Мамо, искамъ млѣчице. — Да, мама, ще ти купя. — Мамо, искамъ малко баница. — Да, мама, ще ти направя и баница. — Мамо, искамъ ябълки. — Да, мама, и ябълки ще ти купя. Майката обещавала на детето, че ще му купи, каквото иска, но нищо не купувала. Най-после детето умрѣло отъ гладъ. Желанието на човѣка да има това-онова е на мѣсто, но желанията трѣбва да се реализиратъ на своето време. Какво правятъ хората? Като умре нѣкой, тогава му правятъ третини, деветини, чедиридесеть деня и т. н. Не, правете третини и деветини на живитѣ, а не на умрѣлитѣ. Умрѣлитѣ не се нуждаятъ отъ тия нѣща. Съ това, азъ не искамъ да покажа незачитане на чувствата ви, но обръщамъ внимание на ония ваши действия, които сѫ резултатъ на неразбиране, на изопачаване на свещенитѣ обреди въ живота. Ако е необходимо да правите третини и деветини, правете ги на новороденитѣ деца и то не по единъ пѫть, а по нѣколко пѫти въ годината. — Какво е казалъ Христосъ по този въпросъ? — Много нѣща е казалъ Христосъ и още продължава да говори. Между това, което Христосъ е говорилъ, и това, което хората говорятъ, има голѣма разлика. Човѣкъ не може да говори всѣкога, както и каквото иска. И великитѣ хора даже, не сѫ говорили всѣкога еднакво. Казватъ, че нѣкой човѣкъ говори по Бога. — Той може да говори по Бога, но по задължение. Свещеникътъ, патриотътъ, майката и бащата, могатъ да говорятъ по Бога, но по задължение. Това още не е истинско говорене. Да говори човѣкъ по Бога, това значи, да говори безъ никакво задължение. Нѣкой върви по улицата, но вижда на едно мѣсто събрани много хора, които треперятъ отъ студъ. Той се спира, запалва имъ огъня и продължава пѫтя си. Той не остава при тѣхъ да се топли, но върви по-нататъкъ. Така постѫпва човѣкъ само тогава, когато въ него се е пробудила безкористна любовь. Всички хора трѣбва да проявятъ Божията Любовь отъ съзнание, безкористно, безъ никакво външно задължение. Нека дойдатъ всички учени, писатели и поети, всички музиканти и художници, да опишатъ красивото, великото въ любовьта, което досега още не е описано. Тѣ започватъ отъ красивото и свършватъ съ некрасивото. Това не е поезия, това не е песень. Великото, красивото излиза отъ областьта на истинската поезия. Хората не могатъ да го опишатъ, защото нѣматъ образци. Образци сѫ нужни на хората! Когато учительтъ иска да предаде на ученицитѣ си действието изваждане, той трѣбва да постѫпи по следния начинъ: да вземе една голѣма стъкленица съ медъ, да я закрие съ хартия. Сѫщевременно, да тури на масата чаша съ вода и нѣколко лъжички. Следъ това да извика единъ ученикъ навънъ и да му каже: Иванчо, вземи една лъжичка, дигни хартията и бръкни съ лъжичката въ стъкленицата. Какво правишъ сега? — Вадя медъ. — Колко лъжички извади? — Една. Изяжъ този медъ и пий една глътка вода. Бръкни още единъ пѫть въ стъкленицата. — Колко лъжички медъ извади? — Две. Напиши това нѣщо на дъската. Ученикътъ пише на дъската, а съ него заедно и останалитѣ ученици пишатъ. Има ли смисълъ това събиране и изваждане? — Има смисълъ. Като се върне у дома си, Иванчо разправя на майка си, какъ е събиралъ и вадилъ, и колко сладко е било събирането и изваждането. При такова предаване, всички деца ще искатъ да излѣзатъ на дъската. Този методъ на преподаване е добъръ и за децата, и за възрастнитѣ. Втория часъ ще влѣза въ друго отдѣление, ще нося една касичка съ златни английски монети и ще извикамъ единъ отъ способнитѣ, но бедни ученици: Драганчо, бръкни въ касичката и извади нѣщо. — Какво извади? — Една златна монета. — Бръкни още единъ пѫть. — Какво извади? — Още една златна монета. Пиши на дъската, какво действие извърши. Вземи следъ това монетитѣ и си купи нѣщо съ тѣхъ. Това е единъ новъ методъ за работа, който никога нѣма да се забрави. Който събира добре, той получава златнитѣ монети. Това сѫ методи, съ които природата работи съ възрастнитѣ хора и ги учи, какъ да събиратъ и да вадятъ. Тя си служи съ реални методи. Като не разбиратъ методитѣ, съ които природата си служи, хората бързо се произнасятъ за живота, като го считатъ лошъ. Тѣ не подозиратъ, че задъ лошия животъ се крие другъ единъ — добъръ, вѫтрешенъ животъ. Докато външниятъ животъ на човѣка не се изчисти добре, вѫтрешниятъ никога нѣма да се прояви. И да се прояви, той всѣкога ще остава скритъ отъ лошия. Обаче, и въ най-добрия човѣкъ се крие нѣщо лошо. Въ това отношение, и добриятъ, и лошиятъ човѣкъ представятъ земни пластове, въ дълбочината на които, се крие нѣкакво богатство, което може да се извлѣче навънъ. Преди години, въ Провадия копаха земята на дълбочина до 400 м. да вадятъ соль. Щомъ минаха границата подъ 400 м., сольта съвършено изчезна. Значи, и при най-добрия животъ на човѣка, може да дойдете до такъвъ пласть, дето доброто свършва. Оттамъ нататъкъ, иде лошото въ човѣка. Това показва, че доброто е изчезнало отъ човѣка, т. е. изгубило своята цена. Въ човѣшката душа се криятъ красиви, ценни нѣща, които само рудокопачитѣ, само златаритѣ могатъ да оценятъ. Затова, именно, на съвременнитѣ хора трѣбва да се проповѣдва новото учение, защото въ него има всички възможности за постижения, къмъ които човѣшката душа се стреми. За развитие на човѣка сѫ дадени редъ условия, но тѣ не трѣбва да му станатъ господари. За да живѣе добре, човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ богатство, но и сиромашията не трѣбва да го отчайва. Богатството носи блага въ живота, а сиромашията продължава живота. Едно отъ условията за продължаване на живота е гладътъ. Жаждата и гладътъ сѫ стимули за постигане на нѣщо велико. Който иска да придобие нѣщо велико, той трѣбва да яде малко. „И откакъ влѣзоха въ ладията, утихна вѣтърътъ“. Вѣтърътъ, който измѫчва хората, трѣбва да утихне. Бурниятъ вѣтъръ кѫса платната, обръща лодкитѣ въ водата, а понѣкога изкоренява дървета. Този вѣтъръ трѣбва да утихне и да се превърне въ трезва мисъль. Лодката, въ която влизаме, трѣбва да бѫде солидна, да издържа на всички бури и вѣтрове. Лодката представя човѣшкото сърдце, което никога не трѣбва да потъва. Вѣтърътъ е човѣшкиятъ умъ, който не трѣбва да събаря листата на дърветата, но само леко да ги разлюлява. Две нѣща се искатъ отъ човѣка: Вѣтърътъ да престане да духа, и той спокойно да влѣзе въ своята лодка. Само при това положение, Христосъ ще се яви и ще покаже на човѣка посоката, въ която трѣбва да се движи. Христосъ е Божественото въ човѣка, което му показва посоката, въ която трѣбва да върви. Това опредѣляне посоката на движението, иде пакъ чрезъ хората. За човѣка е важенъ моментътъ, въ който е намѣрилъ истината. За кибритената клечка е важенъ моментътъ, въ който е запалена, а не процесътъ на горението ѝ. И за човѣка е важенъ моментътъ, когато Божественото въ него се е запалило. Запали ли се свещениятъ огънь въ човѣка, той е добилъ Вѣчния животъ, къмъ който душата му се стреми. 13. Беседа отъ Учителя, държана на 24 ноемврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.
  8. "Крадецът и пастирят", Сила и живот, тринадесета серия, т.1 (1929), Издание 1938 г., София Книгата за теглене - PDF Съдържание Забранихме му. „И понеже не следва съ насъ, забранихме му“. Лука 9: 49. Съвременната култура си служи съ метода на забраната, на ограничавания и наставления. Навсѣкѫде се прилагатъ закони и правила. Навсѣкѫде се чуватъ наставления, морализирания — това да не правишъ, онова да не правишъ. Дето и да се обърнете, навсѣкѫде чувате, какъ и какви дрехи, обуща и шапки трѣбва да носи човѣкъ; какви трѣбва да бѫдатъ коситѣ му — кѫси или дълги, кѫдрави или гладки; какъ трѣбва да нарежда и чисти кѫщата си; какъ трѣбва да готви и каква храна да употрѣбява — месна или вегетарианска. Не само това, но между хората се повдига въпросътъ, колко време трѣбва да учи човѣкъ; трѣбва ли да се специализира и т. н. Изобщо, свѣтътъ е пъленъ съ правила и закони, които човѣкъ трѣбва да изучава и прилага въ живота си. Тъкмо научи тия правила, чувате единъ день, че го задигнали за онзи свѣтъ. — Защо? — Защото и за онзи свѣтъ сѫ нужни учени хора. Докато е на земята, човѣкъ все има какво да учи. Ако нѣмаше какво да учи, той щѣше да напусне земята и да отиде на онзи свѣтъ, дето се нуждаятъ само отъ учени хора. На земята има и учени, и прости, а на небето — само учени. Сегашнитѣ хора постоянно повдигатъ въпроса за свободата: едни подържатъ, че човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, а други — че не трѣбва и не може да бѫде свободенъ. — Докато е обиколенъ отъ правила и закони, какво да прави, какъ да се облича, какво да яде, какви отношения да има съ ближнитѣ си, човѣкъ не може да бѫде свободенъ. Бащата въ единъ домъ е месоядецъ, а синътъ — вегетарианецъ. Тѣ започватъ да спорятъ, кой отъ тѣхъ има право. Въ дадения случай бащата има право, защото синътъ се е родилъ чрезъ него, и трѣбва да следва неговия пѫть. Вълчето нѣма право да се отказва отъ храната на баща си вълкъ. Обаче, и агнето нѣма право да се отказва отъ храната на баща си овенъ. По законъ е така, но важно е да се знае, кой и какъвъ е билъ истинскиятъ баща на сина. Днесъ хората сѫ размѣсени: нѣкои отъ тѣхъ сѫ били месоядци, а впоследствие сѫ станали вегетарианци; други пъкъ сѫ били вегетарианци, а отпосле сѫ станали месоядци. Това смѣшение въ начина на живѣене, на хранене, е създало редъ противоречия между хората. Нѣкога, въ далечното минало, вълкътъ челъ една свещена книга и подъ влияние на великитѣ Божии принципи, решилъ да изправи живота си. Като проследилъ живота на своя родъ, той си казалъ: Не може повече да се върви въ този пѫть. Нашиятъ родъ е извършилъ голѣми грѣхове и престѫпления, които трѣбва да се изправятъ. Не измѣнимъ ли живота си, наказанията неизбѣжно ще ни следватъ. Въодушевенъ отъ решението си, той започналъ да се моли, да пости, отказалъ се отъ месо и тръгналъ по свѣта да проповѣдва вегетарианство и добъръ животъ. Въ което село влизалъ да проповѣдва, навсѣкѫде го били. Който и да го чувалъ да проповѣдва за вегетарианството, никой не му вѣрвалъ. Въ това село го били, въ онова село го били, оттукъ-оттамъ го пѫдили, нищо не му давали да яде, вследствие на което той измършавѣлъ, отслабналъ, станалъ неузнаваемъ. Три деня гладувалъ и най-после си казалъ: Нищо нѣма да излѣзе отъ моята проповѣдь. Хората не сѫ готови още за новъ животъ. Ако продължавамъ по този начинъ, и отъ мене нищо нѣма да остане. Ще продължа пѫтя си и когото пръвъ срещна, ще го изямъ. Не искамъ вече да проповѣдвамъ на тия некултурни хора! Вълкътъ тръгналъ на пѫть и гледалъ, дано намѣри нѣщо за ядене. Първиятъ, когото срещналъ, билъ единъ конь, който спокойно пасълъ трева. — Какво правишъ тукъ? — Трева пася. — Знаешъ ли, че мога да те изямъ? Цѣли три деня нищо не съмъ ялъ. — Зная, че можешъ да ме изядешъ. Слушай, преди да направишъ това, услужи ми съ нѣщо, отъ което ти пръвъ ще се ползувашъ. — Съгласенъ съмъ. Каква услуга искашъ да ти направя? — Заднитѣ и преднитѣ ми крака сѫ подковани, петала имамъ. Като ме изядешъ, петалата ще влѣзатъ въ гърлото ти и ще те задавятъ. Баща ми бѣше благороденъ по характеръ, и понеже и азъ нося тази чърта, не искамъ да ти причина никакво зло. Затова, иди отзадъ, при заднитѣ ми крака, и се опитай да извадишъ петалата ми. После ще извадишъ петалата на преднитѣ ми крака и свободно ще ме изядешъ. Вълкътъ веднага пристѫпилъ къмъ работа, но въ това време коньтъ му ударилъ два силни ритника по главата, и вълкътъ се търкулилъ на земята. Доста време трѣбвало да мине, докато се окопити и стане отъ земята. Коньтъ хукналъ да бѣга и се скрилъ отъ погледа на вълка. Като видѣлъ, какъ коньтъ го излъгалъ, вълкътъ си казалъ: Чудна работа! Четохъ свещената книга, ходихъ да проповѣдвамъ, просвѣтихъ се, а можахъ да повѣрвамъ на единъ конь, че за да го изямъ, трѣбва да вадя петалата му. Сега вече никого не слушамъ. Тръгвамъ нататъкъ и когото срещна, ще го изямъ. Втори пѫть не ставамъ налбантинъ, да вадя петалата на коня. Като вървѣлъ по-нататъкъ, вълкътъ видѣлъ два овена. Той спрѣлъ предъ тѣхъ и ги запиталъ: Какво правите? — Споримъ нѣщо за тревата. — Е, сега поне вие нѣма да ми избѣгнете. Преди да се срещна съ васъ, видѣхъ единъ конь, който ми каза, че за да го изямъ, трѣбва да сваля петалата му. Азъ започнахъ да свалямъ петалата му, но той ме ритна и избѣга. — А, ние нѣма да постѫпимъ като него. Ние сме готови да ни изядешъ, но съ условие да ни оставишъ свободни да се затичаме и когото отъ насъ пръвъ хванешъ, ще го изядешъ днесъ; когото втори хванешъ, ще го изядешъ утре. Така ще се осигуришъ за два деня. Вълкътъ се съгласилъ на това условие и се отдалечилъ малко отъ тѣхъ, да имъ даде възможность да се засилятъ. Овнитѣ се засилили и се хвърлили право къмъ него съ рогата си. По този начинъ, тѣ счупили четири ребра на вълка, повалили го на земята и избѣгали. Като видѣлъ, че и този пѫть останалъ излъганъ, вълкътъ направилъ голѣмо усилие да се дигне отъ земята и продължилъ пѫтя си, като си казвалъ: Не вѣрвамъ вече на никого. Когото срещна сега, нито петалата му ще вадя, нито ще го оставямъ свободно да тича, за да се осигурявамъ за два деня. Достатъчно ми е, каквото днесъ намѣря. За утрешния день нѣма да мисля. Излъганъ и разочарованъ отъ живота, вълкътъ срещналъ една добре угоена свиня. — Стой, ей сега ще те изямъ! Не искамъ да се разправямъ съ тебе. Два пѫти съмъ лъганъ, трети пѫть не се подавамъ на никакви лъжи. Коньтъ ме излъга, ритна ме съ крака си, счупи ми нѣколко зѫба и избѣга. Овнитѣ ме удариха въ ребрата, счупиха ми четири ребра и избѣгаха. Съ тебе вече лесно ще се справя. — Постѫпи, както знаешъ, казала свинята. Азъ отдавна те чакамъ да дойдешъ. Преди да ме изядешъ, искамъ да ти изпѣя една пѣсень. Ние, свинетѣ, сме добри пѣвци. Като ме изядешъ, ще помнишъ поне, че си чулъ една хубава пѣсень. — Вижъ, щомъ става въпросъ за пѣсень, съгласенъ съмъ да те изслушамъ. Азъ обичамъ пѣснитѣ. — Свинята веднага започнала да грухти, да вика, но толкова тревожно, че събрала около себе си много свине. Всички заедно погнали вълка и се освободили отъ него. Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на този вълкъ. Щомъ се намѣрятъ предъ нѣкаква мѫчнотия, тѣ започватъ да мислятъ, какъ да излѣзатъ отъ нея. Щомъ объркатъ работитѣ си, тѣ започватъ да мислятъ, какъ да ги оправятъ: все ги оправятъ, и все неоправени оставатъ. И най-после, като не могатъ да ги оправятъ, тѣ казватъ: На онзи свѣтъ ще се оправимъ. — Ако човѣкъ не може да нареди работитѣ си на земята, на онзи свѣтъ никога нѣма да ги нареди. Въ онзи свѣтъ работитѣ сѫ наредени, но човѣкъ трѣбва да се запита, може ли да влѣзе въ онзи свѣтъ? Работитѣ въ училището сѫ наредени, но важно е, може ли човѣкъ да постѫпи въ това училище? — Защо работитѣ на хората оставатъ неуредени? — Защото тѣ живѣятъ изключително съ закони и правила, съ ограничения и наставления. За да изпълни всичко, което му се заповѣдва, човѣкъ всѣки день се зарича това да не прави, онова да не прави и върши тъкмо това, което не иска. Въ това отношение, човѣкъ мяза на вълка, който казалъ, че втори пѫть нѣма да вади петалата на коня, нѣма да се лакоми за двата овена, нѣма да иска пѣсеньта на свинята и т. н. Въпрѣки това, той върши всичко онова, което се зарича да не прави. Науката на 20 в. се е развила много. Тя е дошла до голѣми постижения въ всички области — музика, художество, литература, медицина, архитектура, но въпрѣки това, по-голѣмата часть отъ хората сѫ болни и нещастни: 25 % отъ съвременнитѣ хора страдатъ отъ туберкулоза, 35 % — отъ неврастения, 15 % — отъ вѫтрешни болести, 20 % — отъ външни — кожни и мускулни. Едва ли 5 % отъ хората на земята, могатъ да се радватъ на абсолютно здраве. И това сѫ гениитѣ на човѣчеството, които разбиратъ и прилагатъ законитѣ на здравето. „И понеже не следва съ насъ, забранихме му.“ Както виждате, и Христосъ дойде въ свѣта да помага на хората, но понеже не ходѣше по тѣхния пѫть, разпнаха Го. Обаче, Христосъ казва: „Който не е противъ насъ, той е съ насъ“. Христосъ гледа широко на нѣщата. Ако влѣзете днесъ въ православната църква, веднага ще се натъкнете на редъ правила: трѣбва да се кръстите, да палите свѣщи, да цѣлувате икони и т. н. Ако влѣзете въ евангелска църква, трѣбва да седнете на столъ, да се молите, да пѣете. Въ която църква и да влѣзете, навсѣкѫде ще се натъкнете на специаленъ начинъ на молене. Който не се съобразява съ методитѣ и правилата на дадена църква, той минава за еретикъ, за чужденецъ. Иска ли да остане въ дадена църква, веднага ще почнатъ да го учатъ, какъ трѣбва да постѫпва. Влѣзете ли между учени, философи или писатели и започнете да говорите съ тѣхъ, веднага ще ви направятъ бележка, че не говорите граматически, че не знаете последнитѣ открития на науката, и т. н. Добре е, да се правятъ бележки на човѣка, но виждаме, че ония, именно, които държатъ много на правописъ, на стилъ, на изложение, които знаятъ много нѣща, не прилагатъ въ живота си това, което знаятъ. Единъ баща ималъ двама сина. Единъ день, той ги извикалъ и имъ казалъ: Вие трѣбва да заминете за чужбина, да се учите. За тази цель, на единия давамъ половинъ килограмъ сирене, а на другия — кило брашно. Като намѣрите вода, ще турите брашното въ нея и ще го замѣсите. После, ще измиете сиренето добре, ще го залѣете съ вода и ще го оставите въ водата, да видите, какво ще стане. Братята тръгнали на пѫть и гледали, кѫде ще намѣрятъ вода. Най-после спрѣли предъ едно блато. Единиятъ отъ тѣхъ застаналъ на северната страна на блатото и сипалъ брашното въ водата. Той наблюдавалъ, какъ брашното се размивало въ водата, постепенно потъвало, докато съвсемъ изчезнало. Вториятъ заелъ южната страна на блатото. Той извадилъ парчето сирене, измилъ го малко и го хвърлилъ въ блатото. Въ скоро време сиренето изчезнало, изяли го рибитѣ и жабитѣ, които живѣли въ това блато. Какво представятъ брашното и сиренето? — Тѣ представятъ таланти, които човѣкъ трѣбва да развива. Какво правятъ хората съ талантитѣ, които имъ сѫ дадени? Тѣ тръгватъ съ тѣхъ, обикалятъ свѣта, но не работятъ. Тѣ искатъ съ малко трудъ да придобиятъ голѣми резултати. Голѣми постижения има само онзи, който прилага талантитѣ си въ работа, т. е. онзи, който прилага Божественитѣ закони. Така само, той вижда, че въ Божествения свѣтъ нѣма никакви противоречия. Който прилага Божественитѣ закони въ живота, той може да разреши правилно всички въпроси: индивидуални, семейни, социални и общочовѣшки. Решава ли ги само научно, по пѫтя на ума, и следъ хиляди години, той нѣма да ги разреши. Хиляди години вече сѫ изминали, откакъ хората решаватъ тия въпроси, но не сѫ ги разрешили. Още хиляди години ще минатъ, и пакъ нѣма да ги решатъ. — Защо? — Защото ги решаватъ по личенъ пѫть. Дето личностьта работи, тамъ има обезсърдчавания, разочарования, противоречия, отлагания и т. н. Ако решаватъ въпроситѣ отъ обществено гледище, въ края на краищата, хората ще кажатъ, че обществото не е готово още, не е време сега да се разглеждатъ въпроситѣ на живота. Обаче, дойдатъ ли до Божествено разрешаване на въпроситѣ, хората се натъкватъ на голѣмо изобилие. Изобилието решава въпроситѣ. И тъй, личното разрешаване на житейскитѣ проблеми, подразбира очакване на материални блага. Младиятъ момъкъ иска да се ожени за умна и красива мома, да я повдигне предъ хората, всички да говорятъ за неговата жена. Щомъ се ожени за нея, той обръща другъ листъ: започва да ѝ се налага, да върши само това, което му е приятно, да се облича по неговъ вкусъ, да не говори съ други мѫже и да не гледа къмъ тѣхъ. — Какво е придобилъ този мѫжъ отъ своята умна и красива жена? — Не само, че нищо не е придобилъ, но даже я съсипалъ. Тя изгубва свободата си, красотата си и вмѣсто да се радва на живота, тя съвършено се отчайва. Ревностьта, било отъ страна на мѫжа, или отъ страна на жената, ограничава човѣка. Никой нѣма право да се налага на другитѣ, да ги заставя да мислятъ, да чувствуватъ и да постѫпватъ така, както той мисли, чувствува и действува. Това виждаме не само въ семейния животъ на хората, но и въ религиозния имъ животъ. Ще влѣзе нѣкой човѣкъ въ едно религиозно общество и веднага ще го заобиколятъ, и ще почнатъ да го учатъ, какъ да се държи, какъ да се моли, какви правила да изпълнява, и т. н. Не се ли подаде на тѣзи наставления, веднага го признаватъ за некултуренъ и го заплашватъ, че съ тѣзи разбирания, той не може да влѣзе въ Царството Божие. Не само това, но понѣкога човѣкъ започва да се налага и на себе си, да си внушава различни отрицателни мисли, да се съмнява въ Бога, въ Христа, дори и въ себе си. Понѣкога пъкъ си внушава, че всичко може да направи. Той си казва: И азъ мога да бѫда Синъ Божий, като Христа. — И ти можешъ да бѫдешъ Синъ Божий, и ти можешъ да бѫдешъ като Христа, но трѣбва да имашъ Христовия духъ въ себе си. Това значи: каквото Христосъ прави, и ти да го правишъ. Който иска да бѫде ученикъ на Христа, той трѣбва да върви по Неговитѣ стѫпки, да знае всичко, което Учительтъ му е преподалъ. „Дето сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Какво приложение има този стихъ въ живота? За да се познае присѫтствието на Христа между хората, нека двама или трима души се събератъ на едно мѣсто и се помолятъ въ името на Христа за нѣкой боленъ. Ако болниятъ оздравѣе, Христосъ, наистина, присѫтствува между тѣхъ. Съвременнитѣ хора минаватъ за християни, безъ да изпълняватъ Христовото учение. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ има лошо разположение на духа, мѫчи се отъ мрачни и отрицателни мисли, безъ да може да си помогне. Казано е, обаче, въ Писанието: „Този духъ не излиза, освенъ съ постъ и молитва“. Ако кажатъ на този човѣкъ да пости, той отрича поста, отрича молитвата. Постътъ, молитвата, допринасятъ нѣщо на човѣка. Чрезъ постъ, човѣкъ придобива въздържание. Който яде на време и умѣрено, той пости. Съвременнитѣ хора не ядатъ на време, но когато имъ дойде на умъ. Тѣ не се съобразяватъ съ времето, което природата е опредѣлила. Тя точно е опредѣлила времето, когато човѣкъ трѣбва да яде. Никой народъ, никой човѣкъ, не се храни на опредѣленото отъ природата време. — Защо? — Защото се натъкватъ на редъ отрицателни мисли и чувства, които развалятъ разположението. Тъкмо се храните, и кредиторътъ ви, съ полица въ рѫка, влиза въ стаята при васъ, иска да му платите. Това разваля разположението ви. Ученикъ отива на изпитъ, но пропада. Връща се у дома си неразположенъ, безъ желание да яде. Жена готви обѣдъ на мѫжа си, но по невнимание яденето прегаря. Връща се мѫжътъ отъ работа, и като хапва отъ прегорѣлото ядене, започва да се сърди на жена си. Следъ това, и двамата не могатъ да ядатъ, недоволни сѫ единъ отъ другъ. Съвременнитѣ хора, въпрѣки науката, съ която разполагатъ, сѫ дошли до положение други да ги учатъ, какъ да се хранятъ, каква храна да употрѣбяватъ и т. н. Срѣщате една млада майка, и тя веднага ви запитва, какъ и съ какво трѣбва да храни детето си. — Много проста работа. Щомъ е родила, щомъ е станала майка, тя трѣбва да кърми детето си съ своето млѣко. Ако нѣма млѣко, не е трѣбвало да ражда. Дете, което не е кърмено отъ майка си, не може да стане човѣкъ. Дете, което не е кърмено отъ майка си, не може да стане гений, нито светия. Когато майка кърми детето си три години наредъ, тя трѣбва да живѣе чистъ животъ, безъ да допусне една отрицателна мисълъ въ ума си. Че кѫщата имъ изгорѣла, че мѫжътъ ѝ я напусналъ, това не трѣбва да нарушава нейния миръ. Презъ тѣзи три години, тя трѣбва да бѫде тиха и спокойна. Какво правятъ сегашнитѣ майки? Тѣ хранятъ децата си съ различни кашички отъ овесъ, отъ просо, ечемикъ и т. н. Тѣзи кашички не могатъ да предадатъ на детето онѣзи елементи, които майчиното млѣко съдържа. Въ млѣкото на жената се съдържатъ разумни сили, които въ никаква друга храна не можете да намѣрите. И овчето, и кравето млѣко сѫ добри, но тѣ изключватъ отъ себе си онѣзи разумни сили, които млѣкото на жената съдържа. Ето защо, ние се чудимъ, когато хората, при науката и знанието, които носятъ въ себе си, не знаятъ, какъ да се хранятъ и какъ да живѣятъ. Овцата знае, какъ да храни малкитѣ си, а човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие Божие, не знае. Казано е въ Писанието: „Колко по-горе седи човѣкъ отъ овца!“ Като изучаваме живота, науката, културата на съвременнитѣ хора виждаме, че всичко върви по обратенъ пѫть. Градинаритѣ отглеждатъ цвѣтя, зеленчуци, плодни дървета, не по нови начини, но по старъ пѫть. Новиятъ пѫть предвижда работа съ любовь: самъ ще садишъ, самъ ще поливашъ, безъ да отправишъ една лоша дума, едно лошо чувство или желание къмъ кого и да е. Ще садишъ, ще разкопавашъ и ще поливашъ съ пѣсни, и съ красиви и свѣтли мисли въ себе си. Самъ ще рѣжешъ лозитѣ си, самъ ще ги завързвашъ. Това, което сегашнитѣ градинари правятъ съ лозитѣ и съ плоднитѣ дървета, не е никаква култура. Това е чисто варварство. Съ такава култура нищо не се постига. Дърветата могатъ изобилно да раждатъ, но плодоветѣ имъ не носятъ никакво здраве, никакво благоденствие на човѣчеството. Плодъ, който е отглежданъ съ любовь, не гние лесно. Той запазва свежестьта си съ месеци. Направете опитъ. Посадете едно плодно дръвче и въ продължение на 12 години го отглеждайте съ пѣсень, съ молитва, съ разположение и вижте следъ това, какви резултати ще имате. Плодоветѣ на това дърво ще носятъ благословение за цѣлия ви домъ. Сѫщото може да се приложи и при отглеждане на децата. Ако при отглеждане на детето си, майката вложи своята любовь, сила и духъ, отъ това дете великъ човѣкъ ще стане. До 21 годишна възрасть, тя не трѣбва да позволява да се докосватъ до сина или до дъщеря ѝ. Докато момата и момъкътъ не станатъ на 21 години, освенъ майката и бащата, никой нѣма право да се докосне до тѣхъ. Презъ бременния периодъ, жената трѣбва да води съвършено чисть животъ: по мисли, по чувства и по действия. Сѫщото се изисква и отъ бащата. Съвременнитѣ хора прилагатъ редъ методи при възпитание на децата, работятъ за изправяне на свѣта, но при всичкитѣ си усилия, тѣ нѣматъ успѣхъ. — Защо? — Методитѣ имъ сѫ отвънъ само нови, а вѫтрешно — стари. По този начинъ, свѣтътъ не може да се оправи. Въ свѣта идатъ такива страдания, каквито хората не могатъ да си представятъ. Страданията ще оправятъ хората. Отъ дума само, тѣ не се учатъ, не се възпитаватъ. Българинътъ има една лоша чърта въ характера си, която не се възпитава лесно, а именно: разрушителностьта е силно развита въ него. Когато българинътъ мине покрай оградата на своя съседъ, той ще вземе единъ прѫтъ отъ нея, да си услужи съ него. Втори, трети минаватъ, и всѣки си взима по единъ прѫтъ. Като видятъ съседа си, тѣ ще му кажатъ, че сѫ си взели по единъ прѫтъ. — Нѣма нищо, спокойно отговаря съседътъ. Обаче, следъ известно време тукъ-тамъ на оградата му се явяватъ дупки, отдето свинетѣ на съседитѣ му започватъ да се провиратъ. Това говори за разрушителностьта на българина. Ако той е толкова силенъ въ творчеството, колкото въ разрушителностьта, отъ него гений би излѣзълъ. — Защо българитѣ досега, не сѫ дали нито единъ гениаленъ човѣкъ? — Защото въ характера си иматъ известни чърти, които трѣбва да се възпитаватъ. Тѣзи чърти прѣчатъ на гениалния човѣкъ да се прояви. За да се развие доброто, красивото въ славянитѣ, тѣ трѣбва да минатъ презъ страдания. Ето защо, днесъ никой отъ славянскитѣ народи не минава презъ такива голѣми страдания, както Русия. Лошото, което сѫществува въ славянскитѣ народи, днесъ излиза. Злото, което днесъ виждаме въ свѣта, е било скрито въ човѣка и сега излиза навънъ. Нечистотиитѣ, които се криятъ въ кръвьта на човѣка, трѣбва да излѣзатъ навънъ, въ видъ на цирей. Само по този начинъ, злото ще се изчисти, ще излѣзе вънъ отъ човѣка. „Забранихме му“. Христосъ казва: „Не имъ забранявайте!“ Това значи: не забранявайте на душата си да прояви това, което Богъ е вложилъ въ нея. Човѣкъ трѣбва да изявява навънъ само онова, което е присѫщо на душата му. Ако душата на човѣка иска отъ него да се помоли на Бога, той трѣбва да я послуша. Ще кажете, че материалистичната наука отрича молитвата, отрича сѫществуването на Бога. Чудна работа! Какъвъ синъ е този, който не сподѣля съ баща си нѣколко топли, искрени думи, отъ които и на двамата да бѫде приятно? Какъвъ човѣкъ е този, който не познава своя Създатель и не отправя къмъ Него две синовни думи? Следъ всичко това, хората четатъ молитвата „Отче нашъ, Който си на небето“... Какъ е възможно, човѣкъ да счита себе си за Синъ Божий, а да не познава своя Баща? Нѣкои проповѣдватъ материализъмъ на хората, казватъ имъ, че Богъ не сѫществува, че нѣма защо да Му се молятъ и т. н. Други пъкъ казватъ, че молитвата не е нужна, защото Богъ всичко знае и отговаря на нуждитѣ на човѣка, преди да Му се е помолилъ той. Ако това е така, защо синътъ на нѣкои отъ тѣзи проповѣдници, като отиде въ странство, веднага пише писма на баща си, да му изпрати пари? Щомъ Богъ знае всичко, нека Той внуши на бащата да изпрати пари на сина си, безъ да става нужда последниятъ да пише писмо на баща си. Едно нѣщо трѣбва да имате предъ видъ: когато говорите върху даденъ въпросъ, вие трѣбва да бѫдете последователни и логични. Що е молитвата? Молитвата подразбира контактъ, допирна точка съ Бога, съ разумнитѣ и възвишени сѫщества. Безъ молитва, човѣкъ не може да има никакъвъ контактъ съ живитѣ сѫщества. Нѣкой има нужда отъ пари. Какво трѣбва да направи? Ще отиде при единъ банкеръ и ще му се помоли: Братко, услужи ми за известно време съ две хиляди лева. Щомъ се улесня, ще ги върна. Банкерътъ го поглежда въ очитѣ и му казва: Заповѣдай! Той не го пита, истина ли говори, или не. Банкерътъ знае, че и да го излъже, само единъ пѫть ще успѣе. Втори пѫть, сѫщиятъ човѣкъ не може да го излъже. Това е Божественъ законъ. Той гласи: никой никого не може да излъже два пѫти по единъ и сѫщъ начинъ. Щомъ веднъжъ те излъжатъ по единъ начинъ, ти имашъ вече една опитность. Ако втори пѫть те излъжатъ, тази лъжа ще бѫде изнесена по новъ начинъ. Нѣщата и явленията въ природата не се повтарятъ. Природата обича разнообразие. Време е вече човѣчеството да се върне къмъ новата, къмъ положителната наука. За тази цель всичко, каквото хората знаятъ, трѣбва да го обобщатъ, да го свържатъ въ едно цѣло. Много отрасли отъ науката не сѫ още засегнати, вследствие на което, хората постоянно се лъжатъ. Тѣ познаватъ много нѣща вънъ отъ себе си и далечъ отъ себе си, но себе си, именно, не познаватъ. Какъ е устроено човѣшкото лице, какви сѫ неговитѣ вѫтрешни и външни органи, мускули и клетки по форма, по строежъ, по цвѣтъ, тѣ не знаятъ. Какво значение иматъ формата, цвѣта на лицето, на кожата, както и устройството на всички тѣхни органи, и това не знаятъ. Като не знаятъ тия нѣща, тѣ даже не подозиратъ пакоститѣ, които сами си причиняватъ, посрѣдствомъ своитѣ мисли и желания. Една отрицателна мисъль е въ състояние да разруши красивото, което Богъ е вложилъ въ човѣка. Ако една мисъль разруши тѣлото му, какво остава отъ него? Разруши ли физическото си тѣло преждевременно, човѣкъ остава за дълги години инвалидъ. Физическото тѣло на човѣка е утроба, въ която духовното му тѣло се развива. Апостолъ Павелъ казва: „Ако физическото ни тѣло се разруши, ние ще живѣемъ съ духовното.“ Така може да каже апостолъ Павелъ. Обаче, какво ще каже онзи, който никога не е работилъ духовно върху себе си? Който възкръсне отъ мъртвитѣ, той ще продължава да живѣе съ духовното си тѣло, което е съградилъ. Това, което говоря днесъ, се отнася до ученицитѣ, до вѣрващитѣ, до ония, които искатъ да следватъ Христа. Едно трѣбва да знаете: никой човѣкъ не е въ състояние да разреши противоречията въ свѣта, нито да изправи грѣховетѣ на хората. Самъ човѣкъ, билъ той царь, князъ или какъвъ и да е, не е въ състояние да изправи човѣчеството. Всички хора на земята могатъ да изправятъ човѣчеството. Свѣтътъ може да се оправи, само когато всички хора поотдѣлно се проникнатъ отъ съзнанието, че трѣбва да служатъ на Бога. Каквито закони и да сѫществуватъ на земята, писани или неписани, тѣ не сѫ въ състояние да оправятъ свѣта. Единъ законъ е цененъ, само когато разполага съ методи за приложение. Ако за пълното развитие на едно дърво сѫ нужни 12 години, колко повече години сѫ нужни за развитието на човѣка? Днесъ хората не успѣватъ, защото бързатъ. Съ бързане, работа не става. Всички, които сѫ бързали, сѫ отишли на онзи свѣтъ. Които пъкъ сѫ заминали преждевременно и неподготвени, тѣ не сѫ влѣзли въ онзи свѣтъ, но сѫ още на земята, дето водятъ усилена борба за сѫществуване. Страшно нѣщо е да умре човѣкъ преждевременно. Въ борбата си за сѫществуване, той причинява голѣми пакости на живитѣ хора. Тази е причината, задето срѣщате двама души, които вчера се обичали, а днесъ се каратъ. Братъ и сестра се каратъ, мѫжъ и жена се каратъ, учители и ученици се каратъ. Навсѣкѫде чувате спорове, недоразумения, бой. Защо сѫществуватъ тия недоразумения между хората? Ако сте живѣли между българитѣ, когато турцитѣ ги измѫчвали, ще кажете, че турцитѣ сѫ причина за тѣхнитѣ нещастия. Днесъ вече българитѣ сѫ свободни. Коя е причината за сегашнитѣ имъ страдания и недоразумения? Значи, причината за нещастията на хората се крие далечъ нѣкѫде. Всички хора искатъ да се осигурятъ: нѣкой се нахрани днесъ добре, но пакъ не е доволенъ, мисли, какъ да се осигури за утрешния день. Другъ си направи кѫща отъ две стаи и кухня, но вижда му се малка, иска да се разшири, защото децата растѣли, нѣмало да има за всички мѣсто. Започва да се разширява, но срѣдства нѣма и задлъжнява. Нѣкой се впуща въ едно предприятие, за да забогатѣе повече. Вложи всичкитѣ си пари, но пропада, изгубва и последната стотинка. — Не, при такова разбиране на нѣщата, човѣкъ не може да бѫде щастливъ. При такова разбиране на живота, човѣкъ не може да служи на Бога. Мнозина мислятъ, че като отидатъ на онзи свѣтъ, между ангелитѣ, ще живѣятъ добре. Наистина, при ангелитѣ се живѣе добре. Тамъ престѫпления не могатъ да се вършатъ, но това е механическо постижение, а не органическо. За предпочитане е да имашъ едно глупаво дете, отколкото единъ уменъ волъ. Следъ време, глупавото дете може да стане уменъ човѣкъ и да извърши велики работи, но умниятъ волъ, не може да стане човѣкъ. Волътъ може да свърши нѣкаква работа, каквато ти искашъ, но подъ остенъ, а не по своя инициатива. И тъй, каква цена иматъ за насъ мраморнитѣ чешми, ако водата имъ е пресъхнала? Каква цена иматъ дърветата, които сѫ изсъхнали и не даватъ плодъ? Какво ни ползуватъ обширнитѣ земи, ако не могатъ да се превърнатъ въ плодородни ниви и лозя? Обаче, ако сухитѣ чешми потекатъ, ако изсъхналитѣ дървета прорастнатъ и ако неплодороднитѣ земи се превърнатъ въ плодородни, тѣ се осмислятъ. Отъ тѣзи примѣри, ние отиваме къмъ човѣшкия животъ и търсимъ причината на злото, което е подпушило изворитѣ на живота. Като не мислятъ правилно, хората казватъ, че причината на злото седи въ външнитѣ условия, въ този, въ онзи и т. н.— Не, всичко това е само поводъ за идване на злото. Злото се крие дълбоко въ човѣка. Всѣки самъ е причина за своето нещастие и за своя неуспѣхъ въ живота, а външнитѣ условия и окрѫжаващата срѣда, сѫ само поводъ за отваряне врата на злото. — Ама еди-кой си ме излъга. — Колко пѫти те е лъгалъ? — Щомъ те е излъгалъ веднъжъ, той ти е предалъ единъ урокъ. Ти трѣбваше да си научишъ урока и втори пѫть да не се оставяшъ да те лъже. — Ама слабости имамъ, невежа съмъ. — Това не е извинение. Злото въ свѣта седи въ това, че хората сѫ забравили основния законъ на живота. Тѣ сѫ изгубили правата посока въ живота. Когото и да попитате днесъ, отде е дошълъ, отъ колко години живѣе на земята, ще ви отговори, че не знае. Той ще ви каже, че е дошълъ на земята отъ преди 30 — 40 години. — Това не е знание. Той трѣбва да знае историята на своя животъ, отъ началото на създаването на свѣта досега. Ще кажете, че сте готови да вѣрвате на всѣки, който би разправилъ историята на вашия дълъгъ животъ. — Не е въпросъ до вѣрване. Човѣкъ трѣбва да се домогне до онази положителна наука, която сама ще му разкрие всички тайни на живота. Който знае нѣщата положително, той е силенъ въ своитѣ убеждения. Какви убеждения може да има човѣкъ, който вѣрва въ сиромашията, въ болеститѣ, въ невежеството, въ робството? Каквито сѫ вѣрванията му, такива ще бѫдатъ и убежденията му. Такъвъ човѣкъ никога не може да се повдигне. Обаче, който не вѣрва въ робството, който познава своето високо произхождение, той е свободенъ човѣкъ. Свободата на човѣка зависи отъ мисъльта му. Свободниятъ човѣкъ има права мисъль. Той гледа на нѣщата широко, споредъ както Богъ ги е създалъ. Въ чувствата си той е положителенъ, отъ нищо не се разколебава. Дойде ли до отношенията си къмъ хората, той желае и за тѣхъ всичко онова, което желае и за себе си. Следователно, права мисъль, широки и благородни чувства и безкористна любовь — това сѫ условия за изправяне на човѣчеството. За да върви по този пѫть, човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ къмъ ума, сърдцето и волята си. Той трѣбва да живѣе така, че да не се отклонява отъ пѫтя, който Богъ му е начърталъ. Запази ли това, животътъ му ще върви, споредъ българската поговорка „по медъ и масло“. — Какъ ще познаемъ, кой е пѫтьтъ, опредѣленъ отъ Бога? — Наблюдавайте, какво прави котката, когато заболѣе. Тя се лѣкува съ постъ. Преди да започне поста, тя изяжда нѣколко стръка отъ особена трева, която ѝ действува очистително. Следъ това пости нѣколко деня, докато оздравѣе. Щомъ оздравѣе, става весела, игрива, храни се добре, както по-рано, като здрава. — Какъ познава котката тревитѣ? Какъ знае да се лѣкува? — Въ нея е вложено едно специално чувство, посрѣдствомъ което, тя сама си помага. Това чувство ѝ подсказва, какво трѣбва да прави. Ако котката може сама да се лѣкува и знае, какъ да се храни, колко повече това е достѫпно на човѣка. Съ помощьта на своето вѫтрешно чувство човѣкъ може да познае, върви ли въ пѫтя, който Богъ му е опредѣлилъ, или се е отклонилъ. Хиляди начини има, когато трѣбва да се помогне на човѣка. Въ такива случаи човѣкъ казва, че Богъ му е проговорилъ. По какво познавате, че Богъ е проговорилъ на човѣка?— Щомъ Богъ му проговори, всичкитѣ му слабости и недѫзи се свалятъ отъ него, както се сваля кожата на змията. Той се чувствува напълно обновенъ и прероденъ. Човѣкъ, на когото Богъ е проговорилъ, кесията му е винаги отворена, кѫщата му — на разположение на бедни и нуждаещи се. Този човѣкъ се разбира съ всички хора. Той е разрешилъ сѫщественитѣ въпроси въ своя животъ. За себе си, той нищо не говори, но хората говорятъ за неговата доброта. Той е добъръ, защото е свързанъ съ източника на живота. — Какъ можемъ да станемъ добри? — Като се свържемъ съ Първата Причина. Това може да се постигне въ единъ моментъ. По естество, човѣкъ е добъръ, но днесъ трѣбва да възстанови връзката си съ Бога, която нѣкога е прекѫсналъ. Щомъ искрено пожелае това, той моментално може да стане добъръ. Сегашниятъ моментъ опредѣля човѣка. Българската поговорка казва: „Малкото камъче прекатурва колата“. Сѫщото може да се каже и за човѣка. Една погрѣшка въ сегашния животъ на човѣка е въ състояние да засѣнчи 20 годишния му добъръ, благочестивъ животъ. За да не изпада въ такива положения, човѣкъ трѣбва коренно да пречисти кѫщата си, да я замаже и изправи, да не остави нито една дупчица, презъ която злото може да се промъкне. Ако грѣшникътъ се откаже отъ своя пѫть и тръгне въ пѫтя на праведния, грѣховетѣ му ще се заличатъ. Но и ако праведниятъ се отклони отъ пѫтя си, правдата му нѣма да се зачете. Съвременнитѣ хора се нуждаятъ отъ следното: да възстановятъ вѫтрешната връзка съ живота. Чрезъ тази връзка, именно, човѣкъ може самъ да отиде при великия изворъ на живота и да пие отъ неговата вода. Мнозина могатъ да му говорятъ за водата на този изворъ, но той самъ трѣбва да я опита. Като я опита, той ще се произнесе, дали водата на този изворъ е добра, или не. Отъ разположението или неразположението, което водата указва върху човѣка, се сѫди за нейнитѣ качества. Сѫщото може да се каже и за всѣко ново учение. Всѣко учение, което се отразява благотворно върху човѣка, което носи свобода и животъ, иде отъ Великия изворъ на живота. „Понеже не следва съ насъ, забранихме му.“ Ако при сегашнитѣ условия на живота Христосъ дойде на земята, какво ще проповѣдва на хората? Той ще имъ проповѣдва три нѣща: абсолютна чистота и свобода на мислитѣ, на чувствата и на действията. И следъ това ще каже, на кого не трѣбва да се забранява да се прояви. Всѣки човѣкъ, всѣко живо сѫщество има право да се проявява свободно, споредъ както Богъ го е създалъ. Ябълката ще се прояви като ябълка, крушата — като круша, животното — като животно, човѣкътъ — като човѣкъ. Само при тѣзи условия всѣки ще прояви и разкрие въ себе си това, което отначало му е дадено. Красотата на живота седи въ голѣмото разнообразие. Мѫже и жени, братя и сестри, слуги и господари, учители и ученици представятъ условия за проява на Божествения животъ. Растенията и животнитѣ сѫщо представятъ условия за проява на Божествения животъ. Тъй както бащата може да се прояви въ любовьта, другъ не може; така, както майката може да се прояви въ любовьта, другъ не може; така, както братътъ и сестрата могатъ да се проявятъ въ любовьта, другъ не може; така, както слугата може да се прояви въ любовьта, другъ не може; така, както господарьтъ може да се прояви въ любовьта, другъ не може. Бащата не може да прояви любовьта на майката, нито майката може да прояви любовьта на бащата. Братътъ не може да прояви любовьта на сестрата, нито сестрата може да прояви любовьта на брата. Слугата не може да прояви любовьта на господаря, нито господарьтъ може да прояви любовьта на слугата. Това показва, че всѣки човѣкъ е на мѣстото си. Заеме ли човѣкъ веднъжъ мѣстото си, никой другъ не може да го заеме. Никаква сила въ свѣта не е въ състояние да измѣсти човѣка отъ положението, което му е дадено отъ Бога. Съвременнитѣ хора често се обезсърдчаватъ и казватъ: Нашата работа се свърши. — Не, така не се говори. Така не се разрешаватъ въпроситѣ. Това е най-лесното разрешаване. Това значи да се отказва човѣкъ отъ дълговетѣ си. Щомъ сте взели пари на заемъ, непременно трѣбва да ги върнете. Ще срещнете банкера и ще му кажете, че ще работите, ще употрѣбите всичкитѣ си сили, само да се издължите. — Ама тѣ сѫ крадени пари! — Това е въпросъ. Не е важно, кой какъ е печелилъ пари; важно е ти, като честенъ човѣкъ, да изплатишъ дълга си точно на време. Щомъ ти постѫпишъ честно, и банкерътъ ще бѫде готовъ да ти прости лихвитѣ. Тогава и двамата ще вземете решение да дадете лихвитѣ на нѣкоя бедна вдовица, или на нѣкое сираче. Мнозина се страхуватъ да проявятъ щедростьта си, да не би да пропаднатъ въ живота. Напразно се страхуватъ. Ако всички хора на земята работятъ и мислятъ едни за други, животътъ ще се подобри, и хората ще се познаятъ, ще заживѣятъ братски. Който дава, и на него се дава. Нѣма случай въ живота, когато човѣкъ, да е давалъ отъ любовь и да е пропадналъ. Обаче, изправянето на свѣта не става съ изправяне само на единъ човѣкъ. Българската пословица казва: „Съ единъ камъкъ кѫща не става.“ Всички разумни, съзнателни хора, трѣбва да бѫдатъ носители на Божественото учение въ свѣта. „Забранихме му.“ Христосъ пъкъ казва: „На никого не забранявайте, но поощрявайте се едни други!“ Поощрявайте ония, които правятъ добро. Правете добро безъ користолюбие, безъ съблазни за себе си, или за другитѣ. Каквото и да прави човѣкъ, той трѣбва да се проявява естествено, свободно, безъ никакво лицемѣрие. Запримѣръ, като се облича, той трѣбва да бѫде чисто облѣченъ, всѣкога спретнатъ. Нѣкой се облича добре, чисто, съ цель да се хареса на хората. Другъ пъкъ се облича скромно, съ прости дрехи, да се представи за духовенъ човѣкъ, за човѣкъ, който не се интересува отъ свѣтския животъ. — И едното, и другото е лицемѣрие. Чистотата е необходимо качество за всѣки човѣкъ. Да бѫде човѣкъ чисто и добре облѣченъ, това е въ реда на нѣщата. Това е така необходимо за човѣка, както е необходимо да бѫде здравъ. Здравиятъ човѣкъ е винаги бодъръ, свежъ въ мисъльта си. Въ постѫпкитѣ си той е експедитивенъ и съобразителенъ. Той никога не се обезсърдчава. Когато му дойде часа да напусне земята, той поканва приятелитѣ си на угощение и имъ казва: Викатъ ме вече въ отечеството ми, въ моя домъ. Искамъ да си поговоримъ малко, да се простимъ и да си замина. Здравиятъ човѣкъ гледа еднакво и на този, и на онзи свѣтъ. Той не се страхува отъ смъртьта. Какво правятъ хората, когато почувствуватъ, че трѣбва да напуснатъ земята? Тѣ казватъ: Страшно нѣщо е смъртьта! Нѣма какво да се прави, ще мремъ. Споредъ тѣхъ, смъртьта е свършване съ живота. Нѣкои вѣрватъ, че и следъ смъртьта има животъ. Други пъкъ считатъ смъртьта за най-голѣмото страдание въ свѣта. Когато страдалъ, Христосъ усилено се молилъ. И въ такива случаи Той казвалъ: „Господи, да бѫде Твоята воля, а не моята.“ Чрезъ страданията си, човѣкъ се свързва съ Бога. Тогава той усърдно се моли. Колкото по-голѣми страдания има човѣкъ и ги носи съ вѫтрешна радость, толкова по-голѣмъ герой е той. Така сѫ носили и носятъ страданията си великитѣ учители, светиитѣ и гениитѣ. Когато хората започнатъ геройски да носятъ страданията си, свѣтътъ ще се подобри. Свѣтътъ още не може да се изправи, защото хората избѣгватъ страданията, а търсятъ радостьта, щастието, богатството. Кой е пѫтьтъ за постигане на щастието? — Любовьта. Единствениятъ пѫть за постигане на щастието е любовьта. Който не е опиталъ този пѫть, той се съмнява. Обаче, между съмнението, заблуждението, внушението отъ една страна и действителния животъ, отъ друга страна, има голѣма разлика. Който живѣе съ великото и красивото въ живота, той никога не се съмнява. Отъ день на день, той все повече и повече закрепва и въ физическо, и въ духовно отношение. Той живѣе въ радость и е готовъ да помага на всички, които искатъ отъ него услуга. — Какво да правятъ другитѣ хора, които още не сѫ дошли до това положение? — Тѣ трѣбва да стоятъ въ болницитѣ, докато се излѣкуватъ. Щомъ нѣкой се излѣкува, той трѣбва да излѣзе отъ болницата. Като се почувствува, че е здравъ, веднага трѣбва да излѣзе отъ болницата, да не чака лѣкаритѣ да се произнасятъ за него, здравъ ли е, или не. Какъвъ човѣкъ е този, който не може да излѣзе отъ лошитѣ условия на живота? Който не прави усилия да излѣзе отъ лошитѣ условия, той ще остане въ живота на ограниченията, ще се върти на леглото си, съ наставления, дадени отъ окрѫжаващитѣ, кога да яде, какво да яде. Това е животъ на ограничавания, животъ безъ свобода и свѣтлина. Човѣкъ може да бѫде свободенъ, само когато е извънъ болницата. И тъй, излѣзе ли отъ болницата, човѣкъ не се нуждае вече нито отъ лѣкари, нито отъ сестри милосърдни. Той трѣбва да се вслушва въ своето вѫтрешно чувство, което му подсказва, каква храна да употрѣбява, каква вода да пие и какъ да я пие. Иска ли да бѫде здравъ, човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се храни, какъ да пие вода, кога и какъ да почива и т. н. Пие ли вода, той трѣбва да вземе примѣръ отъ кокошката, да пие вода на глътки. Както е нужно за стомаха на човѣка добра и чиста храна и вода, така той трѣбва да държи въ ума си свѣтли мисли, въ сърдцето си — възвишени и благородни чувства. По този начинъ, човѣкъ може да съгради не само здраво физическо тѣло, но и здраво духовно тѣло. Задачата на човѣка седи не само въ работа върху своя умъ, сърдце и воля, но и въ работа върху окрѫжаващитѣ. — По какъвъ начинъ ще работи върху тѣхъ? — Като работи съзнателно върху себе си, човѣкъ едновременно работи и върху другитѣ. Като работи съ мисъльта си, мислитѣ му се пренасятъ въ пространството и се възприематъ отъ просвѣтенитѣ умове. Представете си, че нѣкой човѣкъ се е отчаялъ отъ живота и намислилъ да се самоубива. Като доловите това, вие веднага отправяте къмъ него своята насърдчителна, положителна мисъль. Този човѣкъ се сепва, започва да мисли и се отказва отъ решението си. Другаде виждате, че нѣколко души намислили да вършатъ престѫпление. Вие отправяте къмъ тѣхъ една положителна мисъль за отговорность на човѣка предъ Бога, и тѣ се спиратъ, отказватъ се отъ намѣрението си да вършатъ престѫпления. Следователно, положителната, възходеща мисъль на човѣка, е въ състояние да помага на малъкъ или голѣмъ брой хора — зависи отъ интенсивностьта и чистотата на мисъльта. Значи, човѣкъ носи отговорность по отношение цѣлото човѣчество. Като знае това, той трѣбва да бѫде внимателенъ къмъ своитѣ мисли и чувства, да не допуша въ ума и въ сърдцето си мисли и чувства, които действуватъ убийствено върху хората. Мисъльта е сила, която трѣбва съзнателно да се използува. Който не схваща отговорностьта, която носи по отношение на цѣлото човѣчество, той не мисли правилно и казва: На мене да е добре, а какво ще става съ хората, това не ме интересува. — Така мислятъ обикновенитѣ хора, но не и тия, които вървятъ въ Божествения пѫть. Ето защо, всѣка сутринь човѣкъ трѣбва да изпраща къмъ всички хора на земята своитѣ добри мисли и желания. Нѣма да мине много време, той ще получи отплата за това, което е направилъ. Онзи, Който го е създалъ, ще му изпрати своето удобрение, което ще повдигне духа му. „Забранихме му“. Като отговоръ на това запрещение, Христосъ казва: „Не забранявайте на никого!“ Христосъ не е създалъ сегашнитѣ църкви, които непреставатъ да водятъ борба за предимство една надъ друга. Христосъ не държи за каменнитѣ църкви, нито за тѣхнитѣ служители. — Защо? — Защото Той е противъ дѣлението, противъ ония проповѣди, въ които се говори за Неговитѣ страдания. Отъ две хиляди години насамъ се говори за страданията на Христа, а Той изисква вече отъ хората приложение на Божията Любовь. Ако питате Христа, на коя църква да служите, Той ще ви отговори: Служете на която и да е църква, но прилагайте Божията Любовь. — Коя църква е най-права? — Всички църкви, които прилагатъ любовьта сѫ прави. — Кой народъ е най-добъръ? — Всички народи сѫ добри, щомъ сѫ носители на любовьта. — Защо ние не успѣваме?— Защото не спазвате законитѣ на любовьта. Майката храни, пере, чисти детето си, но щомъ излѣзе вънъ, то веднага се изцапва и се връща дома си мокро, нечисто. — Какво трѣбва да правимъ тогава? — Да се миете и кѫпете често. Вода гореща и сапунъ има достатъчно. Ще изперете дрехитѣ си, ще се измиете, изкѫпете и пакъ ще излѣзете чисти, и облѣчени предъ свѣта. Който не може самъ да се пере и мие, той очаква на майка си, тя да го пере и мие. Обаче, който може самъ да се чисти, той се ползува отъ добритѣ условия, които майка му е създала, и не само себе си чисти, но помага и на малкитѣ си братчета и сестричета. И тъй, каквото представятъ децата на физическия свѣтъ, такова нѣщо представятъ възрастнитѣ хора въ духовния свѣтъ. Въ духовния свѣтъ хората сѫ толкова немощни, колкото и децата на физическия свѣтъ. На физическия свѣтъ, обаче, хората минаватъ за герои. Тѣ отиватъ на бойното поле, биятъ се, завладяватъ земи. Ако човѣкъ се осмѣли да имъ каже, че не трѣбва да грѣшатъ, да лъжатъ, да вършатъ престѫпления, тѣ веднага се противопоставятъ и казватъ, че не може безъ лъжа, безъ грѣхове. Като имъ се говори за почивка, тѣ казватъ, че човѣкъ трѣбва да работи неуморно, да осигури бѫдещето си. — Какво ще кажете тогава за почивката, която Богъ е направилъ въ седмия день? Казано е въ Писанието, че Богъ работилъ шесть деня, а въ седмия си починалъ. Не само хората, но и животнитѣ трѣбва да си почиватъ. Като работи шесть деня, на седмия день и волътъ трѣбва да си почине. На седмия день, добриятъ господарь ще пусне вола си въ гората, на свобода, на почивка. — Ами ако го изяде вълкъ? — Който служи на Бога, той е защитенъ отъ всѣкакви вълци. На такъвъ човѣкъ и богатството, и имотътъ, и добитъкътъ сѫ запазени отъ външни нападения и посегателства. Който служи на Бога, билъ той българинъ, англичанинъ, руснакъ, или какъвъ и да е, той всѣкога е свободенъ. Дето и да отиде, той знае, че е поданикъ на една велика държава, чиито закони седатъ надъ всички свѣтовни наредби и постановления. Единъ индусъ отишълъ въ Тибетъ да проповѣдва. Като обикалялъ градоветѣ, той попадналъ въ енорията на единъ лама (владика). Владиката го извикалъ при себе си и му казалъ: Ти направи едно голѣмо престѫпление, за което си осѫденъ на смърть. За тази цель било заповѣдано да го спуснатъ въ една дълбока яма, здраво затворена отгоре, да не може никой да отвори и да го извади. Като го спуснали въ ямата, той се видѣлъ обиколенъ съ умрѣли хора, отъ които се разнасяла отвратителна миризма. Така прекаралъ той цѣли три деня въ усърдна молитва къмъ Господа, да го избави по нѣкакъвъ начинъ отъ това нещастие. Една вечерь той видѣлъ рѫка, която дигнала капака и спуснала едно вѫже. Въ това време той чулъ гласъ: Хвани се за вѫжето и излѣзъ вънъ на свобода. Той моментално хваналъ вѫжето и излѣзълъ вънъ отъ ямата. Като се огледалъ, не видѣлъ никакъвъ човѣкъ около себе си. Силно замисленъ, той дошълъ най-после до заключение, че навѣрно ламата е изпратилъ нѣкои отъ своитѣ хора да го извадятъ отъ ямата. Убеденъ въ това, той се отправилъ къмъ ламата, да му благодари за освобождаването. Като го видѣлъ свободенъ, ламата се почудилъ, но му казалъ: Махни се оттукъ! Радвай се на свободата си. Благодари на Онзи, Който те е освободилъ. По всичко се вижда, че ти служишъ на силния Богъ. — Кой го е освободилъ? — Христосъ. Съвременнитѣ християни цитиратъ примѣри изъ Библията, за тримата момци въ огнената пещь, за пророкъ Данаилъ въ ямата между лъвоветѣ, но забравятъ, че и днесъ има редъ примѣри за чудно избавяне на хора отъ явна смърть. И ако трѣбва да изнесатъ тѣзи примѣри, тѣ ги обясняватъ съ нѣкакво случайно избавяне, а не като примѣри, въ които взима участие самъ Христосъ, или Божията рѫка. Следователно, ако човѣкъ не вдигне кръста си и не възлюби Бога съ всичката си душа, съ всичкия си умъ, съ всичкото си сърдце и съ всичката си сила, той нищо не може да направи. Ако молитвата ви не стига до Бога, кѫде е вашата сила? Ако молитвата на индуса била приета отъ Бога, защо и вашата да не се приеме? Щомъ молитвата на човѣка е чиста, дълбока, тя всѣкога се приема. Богъ не прави разлика между душитѣ. Христосъ казва на ученицитѣ си: „Идете и проповѣдвайте на хората, и Азъ ще бѫда съ васъ до скончание на вѣка. Защото даде ми се всѣка власть на небето и на земята.“ Тъй щото, като знаете, че Христовиятъ Духъ живѣе вѣчно и разполага съ сила и власть, не се обезсърдчавайте. Вие всѣкога можете да Го призовете и да получите Неговата помощь. Всѣки човѣкъ носи Христовата сила въ себе си. Той трѣбва само да работи върху себе си, да развива тази сила. Щомъ развиятъ тази сила въ себе си, хората ще познаятъ, какво нѣщо е Богъ, какво представя Божественото начало въ човѣка. Съвременнитѣ религиозни очакватъ идването на Христа по начинъ, по какъвто Той нѣма да дойде. Самъ Христосъ казва: „Когато Синъ Человѣчески дойде на земята, ще намѣри ли достатъчно вѣра?“ Значи, вѣрата е едно отъ условията, чрезъ което хората могатъ да познаятъ Христа и да Го приематъ въ себе си. Докато хората не приематъ Христа вѫтрешно, по какъвто външенъ начинъ и да имъ се изяви, тѣ нѣма да Го познаятъ. Вѣрата подразбира вѫтрешна опитность. Казано е въ Писанието: „Пазете се отъ кваса на фарисеитѣ и садукеитѣ!“ Сега ние казваме на съвременнитѣ християни: Пазете се отъ онѣзи плодове на живота, които носятъ смърть. Пазете се отъ учения, които носятъ страдания и смърть. Хранете се съ такива плодове, които носятъ здраве за тѣлото, свѣтлина за ума и свобода за душата. За тѣзи плодове е казано въ Битието: „Който яде отъ дървото на живота, той ще придобие безсмъртие“. Тѣзи плодове водятъ човѣка къмъ познаване на абсолютната, истинската вѣра. За да се развива това дърво правилно, нужни сѫ специални енергии, специална почва. Почва, на която е убитъ човѣкъ, или животно, носи проклятие въ себе си. За да се използува, тази почва трѣбва да се остави седемь години на покой, да работятъ върху нея природнитѣ сили, коренно да я пречистятъ. Докато не се махне и последната следа отъ извършеното престѫпление, тази почва не трѣбва да се използува. И ако днесъ хората сѫ болни, нервни, страдащи, това отчасти се дължи на храната, която употрѣбяватъ. Тѣ се ползуватъ отъ плодоветѣ на земята, която е напоена съ кръвьта на хиляди и милиони жертви — хора и животни. Земята е пропита отъ човѣшка кръвь, и тя трѣбва да се пречисти. Тя може да се пречисти, само като мине презъ Божествения огънь — огъньтъ на любовьта. „Забранихме му.“ Христосъ казва: „Не имъ забранявайте!“ — Въ какво? — Въ правене на добро. И азъ казвамъ: Правете добро. — Време ли е за правене на добро? — Закъснѣли сте даже. И ако въ продължение на нѣколко години още не влѣзете въ новия животъ, отъ васъ нищо не може да излѣзе. Човѣкъ трѣбва да се повдигне сега или никога! Следователно, онѣзи, които не сѫ взели решение да следватъ пѫтя на Божественото учение, да решатъ това още сега. Които сѫ взели решение, тѣ да не се колебаятъ, да тръгнатъ напредъ. Които пъкъ сѫ тръгнали, тѣ да вървятъ, безъ да се обръщатъ назадъ. Който е взелъ мотиката на рамо, той не трѣбва да се обръща назадъ. Защо трѣбва да се обръща назадъ? Да гледа, да не го следи нѣкой. Силниятъ човѣкъ не се интересува, дали нѣкой го следи, или не. Той върви напредъ. Който е тръгналъ въ правия пѫть, той не иска да знае, следватъ ли го други, или не. Самъ да остане въ пѫтя, той върви напредъ, нищо не го спира. — Не трѣбва ли да се обърнемъ назадъ, да видимъ, колко пѫть сме извървѣли? — Никакво обръщане назадъ не се позволява. Щомъ стигнете на високия връхъ, тамъ ще се спрете и ще огледате пѫтя, който сте извървѣли. Като вървите въ правия пѫть, нѣма да се интересувате за резултатитѣ. И тъй, докато следвате Божия пѫть, вие лесно ще се справяте съ мѫчнотиитѣ и страданията си. При това положение, и на смъртно легло да сте, изоставени отъ лѣкари, отъ близки, достатъчно е да се обърнете съ молба къмъ Бога, да ви повдигне и оздрави, за да разберете, че Той е единствениятъ, къмъ Когото можете да се обърнете. Само при такива случаи, човѣкъ може да познае Бога и да опита Неговата Любовь. — Ама защо се разболѣхъ? — Да опиташъ Божията Любовь. — Защо осиромашахъ? — Да опиташъ Божията Любовь. — Защо изгубихъ общественото си положение? — Да опиташъ Божията Любовь. Всички несгоди, мѫчнотии и страдания, които човѣкъ преживява, иматъ за цель, да запознаятъ човѣка съ любовьта. Тѣзи опитности струватъ повече отъ най-голѣмото земно богатство. Това значи, да се свърже човѣкъ съ невидимия свѣтъ, съ Христа, съ Бога. Нѣма по-велико състояние за човѣка отъ това, да се свърже съ Великото въ свѣта, съ любовьта, въ която нѣма никаква промѣна. Единственото нѣщо, на което човѣкъ може да разчита, това е Любовьта на Бога. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да е свързанъ съ Бога и да върши Неговата воля. Да изпълни човѣкъ волята Божия, това значи да придобие вѫтрешенъ миръ и вѫтрешна радость въ себе си. Щомъ придобие тѣзи качества, човѣкъ може да се домогне до вѫтрешната философия на живота, до положителната наука. „Понеже не следва съ насъ, забранихме му“. Христосъ казва: „Който не е противъ насъ, той е съ насъ, затова не му забранявайте“. Сега и азъ ви казвамъ: Не се отричайте отъ добритѣ си намѣрения! По-нататъкъ Христосъ казва на ученицитѣ си: „Понеже азъ пострадахъ, и вие ще пострадате. Понеже азъ умрѣхъ, и вие ще умрете. Но ако вървите въ стѫпкитѣ ми, както азъ възкръснахъ, така и вие ще възкръснете“. Христосъ донесе въ свѣта учение на любовь, на братство между хората. Всички хора трѣбва да съзнаятъ, че сѫ братя, че иматъ единъ и сѫщъ баща — Бога. Всички хора четатъ „Отче нашъ“, но само на думи. — Защо? — Единъ чете „Отче нашъ“, но когато нѣкой дойде да му иска пари на заемъ, той ще му наложи 30—35 % лихва. Другъ чете „Отче нашъ“, но като дойде нѣкой беденъ при него да му иска малко жито, той казва, че нѣма, а хамбарътъ му е пъленъ. Който обича Бога, той е готовъ всѣкога да дава: сърдцето му е отворено и готово да дава; лицето му е свѣтло отъ добритѣ дѣла, които прави. Това означава човѣкъ, на когото огъньтъ вѣчно гори, и свѣщьта постоянно свѣти. Изворътъ на този човѣкъ всѣкога тече и раздава на всички хора — бедни и богати, учени и прости. „Не имъ забранявайте“! — казва Христосъ. „Който не е противъ насъ, той е съ насъ“. 6. Беседа отъ Учителя, държана на 6 октомврий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.
  9. "Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Нѣма пророкъ. Казва имъ Исусъ: „Нѣма пророкъ ...” Марка 6:4. Съ тѣзи думи Христосъ само констатира единъ фактъ, безъ да го обяснява и доказва. Фактитѣ сѫ очевидни истини, които не се нуждаятъ отъ доказателства. Всички спорове въ свѣта произтичатъ отъ това, че ние искаме да доказваме нѣща, които не се нуждаятъ отъ доказателства. Въ всѣки домъ има по единъ, който не е почитанъ. Той може да е или бащата, или майката; може да е или най-голѣмия синъ, или най-голѣмата дъщеря; най-послѣ може да е или най-малкия синъ, или най-малката дъщеря. Нѣма защо да се доказва това нѣщо. Мнозина автори сѫ писали върху почитьта и казватъ, че въ всѣки домъ има единъ, който не е почитанъ. Защо, именно, пророкътъ нѣма почести нито въ своя домъ, нито между роднинитѣ си, нито въ своето отечество? Този въпросъ засѣга лично всѣки човѣкъ. Нѣкой казва: „Никой не ме обича.” Защо? Ето единъ важенъ въпросъ, на който всѣки самъ трѣбва да си отговори. Значи, почитьта е качество, къмъ което всѣки човѣкъ се стреми. Съврѣменнитѣ хора иматъ разни стремежи. Първиятъ стремежъ на човѣка е къмъ яденето. Философията на живота седи въ яденето. Вѫтрешниятъ смисълъ на яденето включва извѣстна идея. Безъ ядене нищо не може да се постигне. Не е достатъчно само да яде човѣкъ, но трѣбва да знае, какъ да яде. Не всички съврѣменни хора знаятъ, какъ да ядатъ и какъ да дъвчатъ. Нѣкои хора бързо ядатъ, бързо дъвчатъ и бързо поглъщатъ. Който яде бързо, злѣ изпаща. Изобщо, който бърза въ всичкитѣ си работи, той скѫпо плаща. Вториятъ стремежъ на човѣка е къмъ почитьта; той иска да бѫде почитанъ отъ всички. За да бѫде почитанъ, човѣкъ трѣбва да има знание, сила и богатство. Знанието, силата и богатството прѣдставляватъ външната, красивата страна на живота. Нима красивата мома не се почита? — Почита се. Дѣто се яви тя, навсѣкѫде я посрѣщатъ съ почитъ и уважение. И обратно: никой не посрѣща грозната мома съ почитъ и уважение. И бѣдниятъ човѣкъ не се посрѣща съ почитъ и уважение. Слѣдователно, щомъ пророкътъ не се посрѣща въ отечеството си съ почитъ и уважение, това показва, че той е грозенъ, сиромахъ човѣкъ. Отъ друга страна хората го считатъ грозенъ, защото той изнася всички тѣхни грозотии. Тѣ се оглеждатъ въ него и затова не го харесватъ. Пророкътъ е грозенъ още и затова, че не е богатъ. Какъ мислите, ще бѫде ли почитанъ пророка, ако напълни чантата си съ чисто злато и тръгне между хората? — Ще бѫде почитанъ, разбира се. Ако нѣкой пророкъ плати на вѣстницитѣ 10 ÷ 20,000 лева, да пишатъ за него, нѣма ли да бѫде почитанъ? — Като пишатъ за него само добри работи, всички ще го почитатъ. Христосъ казва: „Никой пророкъ не е безъ почести освѣнъ у дома си, между роднинитѣ си и въ отечеството си.” Такъвъ примѣръ имаме въ Стария Заветъ съ Йосифа, който минаваше прѣдъ братята си за пророкъ, за което именно, и пострада. Той разправилъ на братята си два отъ своитѣ сънища, отъ които тѣ останали недоволни. Първиятъ сънь билъ слѣдниятъ: Той и братята му жънали на нивата, и сноповетѣ на братята му се издигнали и се поклонили на неговия снопъ. Вториятъ сънь билъ слѣдниятъ: Единадесеть звѣзди, мѣсецътъ и слънцето му се поклонили. За вториятъ сънь баща му го осѫдилъ съ думитѣ: „Нима ти допущашъ, че азъ, майка ти и братята ти ще дойдемъ да ти се поклонимъ до земята? Братята му, недоволни отъ него, си казали: „Ние ще изпратимъ този пророкъ въ Египетъ, тамъ да се учи. Ние искаме да видимъ, дали неговото пророчество ще се сбѫдне.” Всѣки пророкъ е поставенъ на изпити. Ако не издържи изпититѣ си, той се излага на страдания. Страданията сѫ резултатъ на неиздържани вѫтрешни изпити. Понеже пророкътъ често има съобщения съ невидимия свѣтъ, той е поставенъ прѣдъ голѣми съблазни. Въ него се развива скрита вѫтрешна гордость, и той започва да си мисли, че е великъ адептъ, който има възможность да се разговаря съ велики Учители. Нѣкои пророци иматъ голѣмо мнение за себе си, а други — сѫ много смирени. Христосъ казва за себе си: „Азъ съмъ кротъкъ и смиренъ по сърдце. Бѫдете и вие като мене!” Такъвъ трѣбва да бѫде пророкътъ! Сега ние живѣемъ въ епоха, когато сѫ се появили много пророци въ свѣта. Свѣтътъ е пъленъ съ пророци. Има учени пророци, свършили нѣколко факултета, които предсказватъ състоянието на слънцето слѣдъ нѣколко милиони години; тѣ предсказватъ и бѫдещето на земята и на хората по нея и казватъ: „Който бѫде живъ, ще провѣри истинностьта на наш