Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'учение'.

Открити 4 резултата

  1. 12. КАК ЩЕ СЕ ПРОПОВЯДВА НОВОТО УЧЕНИЕ Тодор Стоименов разказваше един случай, как в първите години един невярващ с някои работи на Учителя, съмнявал се така и един път, като лежал на леглото си, искал той доказателство някакво и една сутрин, като лежал на леглото си, леглото му се подигнало и почнало да се носи из стаята, без видима причина. А той, така слисан и уплашен, и по едно време леглото пак се върнало на същото място. По този начин Учителят му дава едно доказателство, което той искал, без да го каже. Искал доказателство да види, че съществува невидим свят. Подобен случай има разказан от един адвокат от Търново Когато Учителят е говорел, той казал: „Г-н Дънов може ли да ми докаже, че има Бог?" - „Мога, ще ви докажа, имайте търпение." И той си продължил беседата и оня замълчал и вечерта Учителят се качва на влака и си заминава. Оня казал. „Ах, г-н Дънов обеща да ми каже, а пък нищо не ми каза." Обаче вечерта, като си легнал, и неговото легло става и се разхожда из стаята - леглото във въздуха. А той, смъртно уплашен, седи в леглото. Той разбрал, че това е доказателството. „Вярвам", рекъл. И оттам насетне повярвал този адвокат. Как няма да повярва, като леглото му се разнася по въздуха из стаята, заедно с него. Това е дори много, да се разнася из стаята. Тези, които смятали, че това е невъзможно, той го видял възможно. И той го смята, че Дънов решил обезателно да му докаже, че съществува невидим свят. Ще разкажа за Димитър Звездински, защото има двама братя. Единият, Михаил Звездински, който скоро се помина, а пък Димитър Звездински, той по- рано. Той по-рано се помина, беше по-възрастен. На снимката е Димитър Звездински. Това е било към 1930-1935 година предполагам. Тогава брат Димитър отива един път при Учителя и казва: „Учителю, кога ще дойде време да вземе Библията от една страна, беседите под другата мишца, да тръгнем да проповядваме по читалищата, по амвони, по салони, да проповядваме това учение. Докога на Изгрева ще стоим така?" Учителят го погледнал и казал така: „Брат, този начин на проповед вече е опитан. Него го опитаха евангелистите и разни проповедници из Европа, из Америка и пр, и пр., той вече е опитан." - „Ами сега какво да правим?" Учителят отговорил: „Ще тръгнем по пътя на теменужката. Отидеш на някоя поляна в гората, почувстваш един хубав аромат, обаче не виждаш откъде идва тоя аромат. Тогава виждаш, че някъде в тръните се сгушила една теменужка, ухае, обаче не се вижда. Такъв трябва да бъде ученикът. Личността да не излиза на преден план." Туй го давам аз като тълкувание, че тази е скритата мисъл на Учителя. И да бъдеш в трънете, при най-неблагоприятните условия, и да работиш за Бога. И личността да остане на заден план. Да не бъде наяве, да се изтъква личността напред. Това е пътят на теменужката. По-ниският на снимката е Борис Димитров, а другият е Димитър Звездински. Те бяха най-добри приятели с него. И когато брат Борис си замина, брат Звездински бил в най-тежко положение - да загубиш най-верния и най-близкия си приятел - много му било мъчно. Отива на Витоша, среща се сприятели, всичко хубаво, обаче Борис го няма. И се оплакал на внучето си, Ицко, той беше тогава 3-4 годишен. Сега е вече 30-годишен младеж: „Ице, Ице, няма го брат Борис! Няма го. Бяхме на Витоша с много приятели, пяхме, свирихме, говорехме, но Борис го няма." Връща се така умъчнен. Тогава детето го прегърнало и казало: „Чичо, аз не съм ли ти приятел?" Той тогава го прегърнал от голяма любов към него. Друг път брат Димитър Звездински казва, пак така отчаян, защото получава много малка пенсия. Свободно време има, обаче не може да отиде до никъде. Нито за влак да плати, нито за дневни разноски, да отиде някъде и много е отчаян, Туй хубаво учение докога ще стои тъй затворено в тесен кръг? „Да има възможност да отида някъде, че да проповядвам, да се изяснява, да стане достояние на много хора." Пък внучето му казало: „Чичо, ела тука, застани тука до прозореца." Те живееха в пансионата, към долния край на улица „Пиротска" нататък, далече, в пансионата живееха дълги години. „Ела, застани до прозореца." То е една голяма сграда в четириъгълник. Помежду има голям постъп, по него се минава по диагонал и се отива, там няколко завода има. „Чичо, застани тука! Тука минават хиляди хора. Казвай по една мисъл от Учителя, всеки ден казвай и им изпращай, казвай им и те ще я разнесат тая мисъл." В такъв смисъл детето му казвало. Господ, значи, чрез детето му говори. „Не е загубено, кай, застани тука и предавай телеграми!" И той почнал да вика: „Братя, помирете се, заживейте като братя! Стига вече за войни, стига вече се надлъгваме, стига вече се измъчваме един други, нека да се обикнем като братя!" Говори им мислено. Стои там и им говори с часове и хората минават, заминават или пък други минават или се връщат, други заминават. Сега ще ви разкажа един друг случай за този Ицко, племенникът на Димитър Звездински, на Михаил Звездински синът му. След като си замина Учителят, няколко години след това. те отиват пак на Изгрева, разхождат се по алеите, сред цветята и си говорят взаимно: „Хей тука всяко едно място познава стъпките на Учителя! Де го сега Учителя, де го Учителя?" - „Ами той къде живееше?" - „Хей, в онази къщичка", му казал той. Детето се отскубнало от ръката му, подскочило и побягнало към къщичката. Нали е 3-4 годишно и стъпило на перваза на стената и се хванало затова, да гледа вътре и видяло Учителя, седнал на един плетен стол. А пък той беше си заминал вече, А Учителят му казал само така с пръст да мълчи. И то се връща и казва: „Чичо, ела бързо, ела тука, ето Учителя вътре! Аз го видях!" Отива, гледа, гледа, но няма нищо, столът празен. А детето го видяло. Значи Учителят му се показал на него, защото то има силно желание да види Учителя. То не го помни Учителя. Ще ви разкажа един случай за брат Борис Димитров. По едно време, както мобилизират всички, мобилизират и него. Той не би трябвало да подлежи на мобилизация, обаче военните сигурно не са обърнали внимание, че той не е в естествено състояние, той е прегърбен, гърбавичък, стъкнат и не може, за никаква работа не е годен. Той не може да носи никаква раница, нито нищо, обаче взели го на работа в канцеларията на поделението, но не му давали вегетарианска храна, бил на общия казан, на месна храна. И той гладувал. Минало седмица, минало две, той само хляб яде, само хляб. никаква храна не му дават. И по едно време му казват: „Ти си измъчен много, изгладнял, изтормозен." - „Абе - дошло му на ума - защо не отида аз до Изгрева, да си измисля някаква работа, да отида при Учителя." Наистина намислил една командировка, отива в София при военните и оттам - хайде при Учителя. Отива и разказва всичко на Учителя. „Учителю, тъй и тъй, гладувам. Петнайсет деня вече само хляб, само хляб и вода и бърка корема." Тогава Учителят помълчал малко и му рекъл: „Ще се нареди." Не казал като мене: „Ще се нареди, ама да видим как ще се нареди." Той мълчал само и чакал да види как ще се нареди. Връща се и се успокоява, че ще се нареди. Един ден, казва, съм си свършил канцеларската работа, самичък работех в канцеларията и съм се допрял така до вратата и чакам, хем съм се греял на слънце, хем гледам така, почивам си. В туй време пристига един файтон, в него една гранд-дама, хе-е с монокъл и др. работи. Спира файтонът, снема й файтонджията 2-3 куфара, големи, и ги остави и си заминава. Тя. жената се оглежда наляво-надясно, да види кой да й помогне да пренесе куфарите. Къде ще се пренасят, не знам. Като видях, че жената се оглежда и няма никой, аз отидох, и колкото ми беше по силите - тия куфари за мене ли, за моите сили ли са - и опитах се и с голям зор ги понесох. Те бяха куфари, ама куфари -човек да има вътре или камъни и желязо, такива тежки ми се видяха. Все-таки пренесох куфарите. Сетне жената ми каза: „Войниче, имаш ли нещо нужда?" - „Госпожо, от нищо нямам нужда, само туй, че съм вегетарианец и гладувам, не ми дават вегетарианска храна." - „Тъй ли?" Тя веднага влязла в канцеларията, взела телефона и се обадила: „Ало, генералша еди-коя си. Тъй, тъй, тъй, тъй." - затваря него телефон. Взема втори. Докладва това нещо, да се помогне на туй момче - и там не може. Трето място говори и до вечерта се урежда въпросът за неговото вегетарианство, осигуряват му храна. И не само тава, осигуряват за цял живот да не го викат запас, че той не е човек за запас. И го уволняват. Дето казал Учителят, че ще се нареди, разбрал, че се нареди. И го уволняват от запас. След известно време го уволняват.
  2. 15. ПЪТУВАНЕТО ЗА ЕРУСАЛИМ - ПЪТЯТ НА УЧЕНИЕТО Както във всички Евангелия, така и в Евангелието на Лука, с физическите образи и действия, които описва, то изразява велики духовни Истини. У него всичко външно, всичко преходно е символ на нещо духовно. От средата на 9-та глава започва да се говори за пътуването на Исус от Галилея за Ерусалим, като пътят минава през Самария. Исус отива в Ерусалим с пълното съзнание за принасянето Си в жертва, за изнасянето на историческата сцена на това, което в Древността е ставало в Храмовете на Посвещението. Нима Той, Който знаеше какво има да стане, ако трябваше да го избегне, можеше да не отива в Ерусалим, където бяха Неговите врагове. Но Той, отивайки към Ерусалим, казва: "Никой пророк не е загинал вън от Ерусалим", затова и Той отива там, да се принесе в жертва на олтара на човечеството, за неговото спасение. Велика е Тайната на Голгота, за нея сега няма да говоря, но само споменавам, че Христос предприема едно дълго пътуване, за да дойде в Ерусалим, да Се принесе в жертва. В течение на целия този път Христос почти само говори и посява семето в душата на народа и на учениците. И накрая на този път на посяване на учението е жертвата, принесена на Голгота. Това е било практикувано и в Древните Храмове за Посвещение. След като ученикът е преминал първия етап на школата, където е изработил морален устой и придобил морална чистота в пречистването на душата, той пристъпва към придобиването на знанието, изминава Пътя на учението. В процеса на пречистването той придобива вярата, а в Пътя на учението той придобива теоретично знание, което, след като мине през Мистичната смърт, ще провери това теоретично познание на опит, ще има изживяването на Духовния свят и ще получи откровение от него за Тайните на Битието и Живота. Затова Евангелието на Лука е в пълния смисъл на думата Евангелие на вътрешния Път, на Пътя на учението. То постоянно изразява това с един тих и душевно силен език. Като светещи фарове са разпръснати в цялото Евангелие думите за Пътя. Така още в първата глава, 79 стих, се казва: "Ще насочи нашите нозе в пътя на мира". В края на Евангелието, по пътя за Емаус, 24 глава, 72 стих, учениците си казват: "Не гореше ли сърцето ни, когато той говореше с нас по пътя". Така в изминаването на един външен Път се изживява всичко онова, което трябва да бъде изминато по вътрешен Път, по Христовия Път. Пътят ги беше довел до виждането на Възкръсналия. "Сърцето им горяло" - това е един израз, който показва, че тяхното сърце е преминало от каменно в плътско, станало е едно раздвижване на сърцето, напиращото чувстване на виждащата сила на сърцето. Това е животът на пъпката, която иска да се разцъфти. Така вярата е била началото на виждането за двамата ученици на път за Емаус. Без да знаят, те са били във вътрешния Път, когато постепенно се осъзнали. Между тези два знака за Пътя се простират много други, върху които ще се хвърли светлина, когато ги познаем като знаци на Пътя в Евангелието на Лука. Те от своя страна хвърлят светлина върху вътрешния Път, описан от Евангелието на Лука. При изпращането на 12-те и 70-те, Христос казва думите за Пътя: "Не вземайте нищо със себе си по пътя... и не поздравявайте никого по пътя". Ако тези наставления биха се отнасяли до външния живот, до външния път, те водят до егоизъм, до безлюбие, до голямо самомнение. Те се отнасят до вътрешния Път, където човек трябва да бъде концентриран в себе си, върху своя вътрешен живот и да не обръща никакво внимание на външните неща в живота. С все по-ясно познаване на Пътя, както го описва Лука, пред погледа ни се разкрива какво голямо богатство на вътрешно съдържание се намира там, където често пъти се виждат само външни правила и закони. В устата на свещеника Захария, Евангелист Лука назовава Пътя "Път на мира". В случая, мирът не е само едно възвишено настроение, което прониква цялото Евангелие на Лука, като една топла душевност. То е едно вътрешно състояние на онзи, който е укротил бурите на морето и неговото съзнание е добило повърхността на успокоено море. "Мир на человеците на земята, които имат добра воля", говори ангелският хор в нощта на Рождеството към пастирите (2;14). "Мир вам", "Мирът да бъде с вас". С този поздрав Възкръсналият пристъпва към своите изплашени ученици (24;36). "Мир да бъде на земята и Слава във висините" (19;38), викат учениците и народът при Влизането на Исус в Ерусалим. Така в началото, средата и края на Евангелието на Лука прозвучава зовът на мира. Пътят на мира разгръща тържествено своите степени. Това, което Новият Завет нарича мир, е свързано с най интензивна вътрешна активност. Мирът е съпроводен с вътрешна съсредоточеност. Съсредоточеност и мир започна! да се зараждат, когато човек се реши да прави, да се отдаде на вътрешни упражнения и усилия. Мирът никога не се ражда от само себе си. Мирът не е едно преходно състояние, а трайно, висше състояние на душата. С това, което Новият Завет нарича мир, започва обитаването на Божественото в човешката душа. То е началото на висшия човек, който се ражда не отгоре, а отдолу. Ето защо в блаженствата се казва: "Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Синове Божии". Мирът, това е първият член на висшата човешка троица, който в Окултната Наука се нарича духовно Себе, или по източната терминология Манас. Този мирен резултат на пречистването е организирането на астралното тяло от Духа. Също така Духът работи и върху етерното тяло и го превръща в Дух на Живота или Будхи. Духът работи и над преобразяването на физическото тяло, което се нарича човешки Дух или Атма. В Новия Завет е загатнато за Духа на Живота, когато се говори за правдата, а за човешкия Дух се загатва, когато Христос казва: Аз съм. Учителят означава тези три члена на висшата човешка троица с думите: тяло на Любовта, (висшето Себе), тяло на Мъдростта (Духът на Живота) и тяло на Истината (човешкият Дух или Атма). Така, че встъпването в Пътя на мира е, от една страна, една от най-висшите дейности и работи на пречистване и трансформиране, които Духът извършва над душата. От друга страна той е едно разцъфтяване, пробуждане на душата в духовния свят. Работата на пречистването, която проникнатия от Христа аз, или Христос в човешкия аз произвежда, намира своя образен израз в редуващите се образи на Евангелието на Лука, за които споменах по- рано, а именно: успокояването на бурята, изгонването на бесовете от обсебения, с които ни се говори за пречистването на душата. С изцелението на жената с кръвотечението и възкресението на дъщерята на Яир, се загатва за възстановяването на душевното равновесие между силите на майчинството и силите на девичеството. Чрез пречистването се създава възможност за пробуждане на висшата душа, която можем да си представим образно като пъпка, която постепенно се разцъфтява. Когато пъпката има подходящи условия, тя все повече и повече се разтваря под напора на вътрешните сили и стига до разцъфтяване. Вътрешният напор на силите прониква цялото човешко същество, като укрепващо чувстване на близостта на Божествения свят - това е вярата. А според напора на силите отвътре, като благословение слиза отгоре проникващата в човека благодат, която първо се въплътява в човека като мир. Вярата и мирът са думи, които посочват същата действителност, като вярата е от човека, а мирът от Божествения свят. Вярата е окото, а мирът е Светлината. Чрез вярата човек възприема мира и с това го реализира в себе си. Пътят на Лука, Пътят на мира има като съдържание развитието на това, което вярата съдържа като пъпка, което води до разцъфтяването на човешката душа в Духовния свят. Така че мирът е един непрестанен плод на най- висшата духовна активност. Мирът не е едно временно успокояване, а задоволство, идващо не отвън, а отвътре. Непосредствено след като Евангелието ни обрисува образа на Мария и Марта, и във връзка с това идеала на душата станала Мария, на душата, станала способна за медитация и молитва, ние виждаме ученците да пристъпват към Христа с молба: Учителю, научи ни да се молим (11;1). Тогава Христос дава на учениците "Отче наш", прибавя към него едно общо наставление за моленето и медитацията. Молитвата и медитацията, това е силата на вървенето в Пътя, това е силата, която прави пъпката да се разпукне, да се разцъфти отвътре. Вътрешната молитва, молитвата, превърната в медитация, е работа на душата над себе си, тя е подготовка за приемането на Божествената сила на благодатта. А цялото наставление може да бъде разбрано, като вземем неговия край: "Щом вие, които сте лоши, можете да давате добри дарове на своите чада, колко повече Отец ваш, Който е на небето, ще даде Дух Святий на онези, които Го помолят" (11;13). Духът Святий е това, за което човек се моли. Той е единственият истински достоен обем на молитвата. Той е това, за което душата трябва да се разтвори във всяко молитвено съсредоточаване, във всяка молитва, превърната в медитация. Всяка истинска молитва е насочена, в крайна сметка, не към една земна цел, а към една небесна цел, за вселяването на Божествената сила на благодатта, на мира, на правдата в човешката душа. В поучението за молитвата Христос споменава думите "хляб, риба, яйце, камък, змия, скорпия" и пр. Това са символи, които изразяват определени сили на живота. Така хлябът е всичко, което нахранва душевно човека и което той получава отвън. Риба е това, което оживява човешкото етерно тяло със силите, които извират отвътре. Яйце е това, чрез което човек действа творчески отвътре навън, чрез което той създава нещо ново като духовно произведение. Камък става в човека всичко, което външният свят дава като сетивни впечатления и външни дарове, когато човек не може да го приеме одушевено и да го преработи вътрешно. Змия стават жизнените сили, когато човек вместо да ги използва за вътрешно оживяване, ги използува само за изработване на мозъчна интелигентност. Скорпион стават в човека пробуждащите се в него творчески сили, когато вместо за творчество те се използват само за задоволяване на неговото тщеславие и на неговата чувственост. Това, което може да направи човека производителен, може също да се прояви като отровно жило, което причинява парализиране и душевно умиране. Наставленията на Христа за молитвата крие в себе си дълбок смисъл. Ако се разбира буквално, това е материалистично схващане, което е дошло от неправилните преводи и от степента, на която се намира човешкото съзнание, да схваща и разбира само сетивната страна на даден въпрос. Така в обясненията, които Христос дава на учениците във връзка с молитвата, в гръцкия текст се среща думата "анаилия", която в европейските преводи е преведена различно, но при всички преводи така е предадена, че си губи значението, което думата има в гръцкия език. В българските преводи е преведена с две различни думи: "безочливост" и "настойчивост", а Лютер го превежда с думите "безсрамна похотливост". А истинският смисъл на думата е побеждаване на страха, побеждаване на боязливостта. Това са неща, които трябва да бъдат преодоляни от онзи, който иска да се учи да се моли. Страхът Божий изпълва душата на този, който се чувства като раб, слуга на Бога. Но Евангелието на Лука, както то самото показва, се обръща към "приятеля на Бога". Това е човекът, който от раб е станал приятел на Бога, който от изживяването на непреодолимото разстояние между него и Бога е стигнал до изживяването, че Бог може да живее и в човека, и който към смирението е прибавил смелостта. Побеждаването на боязливостта е силата, чрез която "рабът Божий" е превърнат в приятел на Бога. Рабът Божий чака да му се даде заповед и закон. Той се подчинява чрез напрежението на своята морална воля. Но моралната воля е нещо човешко. Приятелят на Бога изучава Божията Воля чрез вътрешната деятелност на молитвата. При тази молитва дейността не е вече човешка, а благодат, деятелно вселяване на Бога в човека. Ето защо в християнската наука трябва да царува побеждаването на страха и боязливостта, с които се отличава рабът Божий. Когато учениците помолват Христа "Учителю, научи ни да се молим", Той ги научава чрез побеждаване на боязливостта да добият смелост и воля да пристъпят към вътрешната молитва. Така молещият се се разтваря вътрешно, за да може да приеме в себе си Божията благодат, Божието Присъствие. Тогава молитвата и чуването на молитвата взаимно се проникват, в молещия се човек просветва нещо от Духа Святий, което е истинският обект на молитвата. Чрез тази вътрешна молитва човек добива вътрешна смелост, Божествена сила, чрез която Небето бива пренесено на Земята. В 16 глава, 16 стих Христос казва, че "законът и пророците бяха до Йоана, оттогава Царството Божие се благовества и всеки прониква със сила в него". А Матей предава тази мисъл със следните думи: "От дните на Йоана Кръстителя насам, Царството Божие насила се взема. И които се насилят, те го грабват" (11;12). Изразът на Лука води до едно преобразяване на отношението на човека към Божествения свят, да премине от закона към благовестието, към Евангелието. Законът говори на раба Божий, а Евангелието на приятеля Божий. По-рано цялата деятелност е принадлежала на отдалечения от човека Бог, сега човек трябва да събуди в самия себе си Божествената деятелност. Сега благодатта действа по-различно от по-рано, тя не действа вече отвън, а отвътре в човешката воля. Евангелието на Лука ни е показало прилагането на този закон, за побеждаването на боязливостта, с притчата за молещата се вдовица и несправедливия съдия, дадена в началото на 18 глава. Загадъчно е, че в заключение на тази притча Христос казва: "Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на Земята?" В смисъла на Евангелието на Лука, идването на Човешкия Син не е едно физическо, а едно свръхсетивно събитие, което ще стане в етерния свят и в умовете на хората. И тогава разделянето на хората и на духовете няма да стане по физически начин, а по духовен начин. Всички онези, които са приели в себе си Христа като Светлина, ще отидат от дясната Му страна и ще Го видят в етерния свят в Неговата Слава. А които не са приели тази Светлина, те ще отидат отляво, ще отпаднат от еволюцията, ще останат назад в своето развитие. Това зависи от развитието на душевното око. Казах, че според това разбиране вярата е органът на човека, за да проникне той в етерния свят, в който Христос отново ще дойде. Вярата е виждащата сила на сърцето за Възкръсналия и отново идващия на Земята Христос. Когато пъпката се разтвори в цвят, когато от вярата се роди ясновидството, тогава въпросът на Христа: "Дали Син Человечески, когато дойде на Земята, ще намери вяра?" може да бъде изразен по следния начин: Ще има ли хора, които ще могат да изживеят Новото идване на Христа, или всички ще проспят това събитие? За да се превърне вярата в ясновидство, необходимо е вътрешна работа за надделяване на човешката инертност. Човек трябва да намери сила в себе си да работи за развиване на своите вътрешни възможности. За тази цел човек трябва да се научи да се моли вътрешно, винаги да отправя мисълта си и съзнанието си в посоката към Бога. Молитвата трябва да бъде изпълнена с вяра, а вярата трябва да бъде придружена с молитвена активност, чрез която Божията Воля се събужда в човека. Това е ключът на сърцето и ключът на Небето. На отварящото се око за сърцето отговаря отварящото се Небе. По този път вярата се превръща в знание. Тази е връзката на притчата за молещата се вдовица със следващия въпрос за вярата: Както постъпва молещата се вдовица, така трябва да постъпват всички човешки души, които искат да се подготвят за идването на Човешкия Син. Тогава Христос ще намери вяра на Земята и за онези, които Го видят. Неговото идване ще бъде в най-висока степен това, което за молещата се вдовица е отдаването на правдата накрая. След голямата поредица от притчи: Изгубената овца, изгубеният динар, изгубеният син, нечестният домоуправител, богатият и бедният Лазар, се казва: "И апостолите рекоха на Господа: Укрепи вярата ни" (17,5). Както по-рано бяха помолили: Господи, научи ни да се молим, така сега те се обръщат с молба: Укрепи вярата ни. И двете молби стоят във вътрешна връзка една с друга. В молитвата се ражда вярата. Силата на вярата е плод на молитвата. Обаче, вярата е нещо развиващо се, затова не може да се каже: Аз имам вече вяра. Именно този, който има действително вяра, не може да стои на едно място. Както пъпката набъбва от вътрешния напор на соковете и се изменя, така на вярата е присъща воля за развитие, която иска да превърне пробудената вяра в едно ново, по-ясно и по-обхватно изживяване. Учениците в Пътя на своето развитие са добили вярата и с това и мира. Сега те искат да бъдат доведени до следващата степен. Първият отговор на Христос на молбата на учениците е: "Ако имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тази смоковница - изтръгни се и се насади в морето, тя би ви се подчинила" (17;6). Тези думи не трябва да се разбират буквално. С това Христос обръща вниманието на учениците върху това, че вярата е една вълшебна сила, че тя съдържа в себе си силата за преобразяване на света, показа им магията на вярата образно. Фактически, вярата е отвореността на човешкото същество за влиянието на духовните сили, които принадлежат на един по-висш ред от този, в който царуват природните закони. За магията на вярата Христос на два пъти говори у Матея. Първият път за преместването на планината и втори път, за смоковницата. Фарисеите запитват: "Кога ще дойде Царството Божие?" (17;9). Христос им отговаря: "Царството Божие не ще дойде с външни жестове и не може да се каже: Ето тука е или ето там е. Защото, ето Царството Божие е вътре във вас" (17;20-21). Царството Божие е една духовна сфера, сферата на духовното Слънце, от която се ражда Светлината, Словото и Животът. Минало е вече това време, когато това Царство можеше да се търси вън, както в някаква форма на екстаз, когато човешката душа, излъчвайки се, се потопява в него. Сега на мястото на екстаза за човека идва вселяването на благодатта на Небето, етерната пълнота на Светлината, Любовта и Живота. Царството Божие трябва да се събуди вътре в човека, трябва да стане събуждане на човешката душа. Вярващото сърце е вратата, чрез която Царството, Силата и Славата могат да се влеят в човешкото същество. Човешкото сърце вижда Славата във висините и приема Мира на Земята. Пропастта между Бога и човека е свързана с мост чрез това, че Царството Божие е вече вътре в човека. След като отговаря на фарисеите, Христос по-нататък продължава наставленията към учениците. На чуждите, на външните, Той говори за идването на Царството Божие, а на приятелите, на учениците Той говори за идването на Човешкия Син. Той показва, че тези две понятия са идентични. Царството Божие е сферата на етерната Светлина, а Син Человечески е образ от Светлина, Която царува и ръководи в тази сфера. Да възприеме човек Царството Божие, това значи той да вижда и да се потопи в едно море от Светлина. Да вижда Сина Человечески, това значи да може да различи в морето от Светлина образа на Съществото, Което е извор на всяка Светлина, която е Светлината на света. Както външната светлина идва от външното слънце, така Славата на Царството идва от Христа, Който е духовното Слънце. И както външното слънце става видимо, когато настъпи неговият ден, така и Христос, когато изгрее един ден на Сина человечески. Казано е: "Ще дойде време, когато ще копнеете да видите един ден на Сина человечески и не ще Го видите. И ще ви казват: Ето тук е, ето там е, не отивайте и не Го следвайте. Защото, както светкавицата блесва горе на небето и осветява всичко, което е долу под небето, така ще бъде и Син человечески в Своя ден" (17;22-24). Колкото повече навлизаме в Евангелието на Лука, толкова повече в неговата вътрешна задушевност се явява друг един елемент на космическа строгост. Той проблесва като пронизан от духовни мечове. Образът на светкавицата постоянно се възвръща: "Видях Сатана да пада като светкавица от небето" (10;18). "Окото е светило на тялото. Когато окото ти е чисто и отворено, цялото ти тяло е светло. Ако окото ти е затворено или нечисто, цялото ти тяло ще бъде в тъмнина. И така, гледай светлината в тебе да не бъде тъмнина. Когато цялото ти тяло е осветено, така щото да няма в него никаква тъмнина, тогава тялото ти ще бъде така светло, като че ли светлина го озарява с ярка светкавица" (11;34-36). Идването на Сина Человечески е съдба на света. Христос не ще дойде като съдия, но въпреки това, Неговото идване ще бъде съдба, защото Той ще дойде в Светлина, която тъмнината не ще може да разбере. И тези, които приемат Христа като Светлина, ще имат условия за развитие и прогрес, а другите ще останат в своето развитие и ще отпаднат от еволюционния процес. Това е съдбата на света. Тези, които приемат Христа като Светлина, ще просветнат, а другите, които не приемат Христа като Светлина в умовете си, тъмнината им ще стане още по-голяма. Това е съдбата на света, че Светлината на Христа ще разкрие съдържанието на всяка душа и според съдържанието ще заеме и мястото си в света, ще бъде или в клоните, цветовете и плодовете на Дървото на живота, или в корените. На молбата на учениците "Господи, укрепи вярата ни", Христос отговаря с описването на върховната цел, която е поставена на вярата - възприемането на Новото идване на Христа. След това се задават още въпроси, целещи се далеч. Учениците вече питат: Господи, къде? Те искат да знаят накъде да насочат погледа на виждащото сърце, за да не пропуснат проблясването на светкавицата. Отговорът е една Тайна. В официалния превод отговорът гласи: "Където е трупът, там ще се съберат и орлите" (17;37). Сам по себе си този превод има известен смисъл, но за случая не изяснява въпроса. Там, където в превода е поставена думата "труп", в гръцкия текст стои думата "сома", която означава тяло. Но с това не се разбира физическото тяло, което след смъртта остава мъртъв труп, защото на това понятие в гръцкия език отговаря думата "саркс". Думата "сома", преведена правилно, значи живото тяло, което в окултизма се нарича етерно тяло. Ако искаме да преведем на съвременен език загадъчният отговор на Христа, тогава можем да кажем така: Насочете вниманието си навътре към вашето собствено същество, обърнете внимание на тънките строителни сили, които проникват вашето тяло. Там вие ще имате етерните сили и етерната сфера, където се образува органът на възприемането на слънчевите орли (ангелите, които слизат). С това Христос обръща вниманието на учениците върху по-тънката организация на човека. Той не се задоволява с това, да каже както на фарисеите: Царството Божие е вътре във вас. На учениците Той казва с интимна, образна яснота и с точност, къде във вътрешността може да бъде доловена сферата на слънчевите орли. Чрез притчата за молещата се вдовица и въпроса: Дали Син Человечески ще намери при Своето идване на земята вяра, Христос обръща след това вниманието на учениците върху силите на смелото искане, което прави вярата да узрее във виждане на Сина человечески. Едно символично събитие, една неизговорена, а извършена притча, утвърждава тържествено поучението за виждащата сила на вярата. По пътя за Ерихон Христос изцелява слепия. "И когато го направи да прогледне, рече му: Твоята вяра ти помогна" (18;42). Всички, които се намират в пътя, ще бъдат изцелени от слепотата си и ще станат виждащи. Така вярата ще се превърне във виждане. Христос наближава с учениците си Ерусалим, с което и целта на пътуването е постигната. С влизането в Ерусалим започва нещо ново. Като увенчаване и завършек на учението за пътя, Лука дава притчата за поверените таланти. Той изрично огражда притчата с думи, които говорят най-ярко да изпъкне увенчаващото значение на тази притча. "Каза им една притча за това, че е наближил Ерусалим и те си мислеха, че Царството Божие веднага ще се изяви... И като каза това, продължи да върви нагоре към Ерусалим" (19:1128). Съдържанието на притчата е, че благороден човек отива в странство и поверява на слугите си да пазят богатството му, като на всеки дава различно. И като се връща, тези, които са удвоили богатството, похвалява, а този, който само го е запазил, порицава. Тази притча не трябва да се разбира в материален смисъл. Тя има отношение към заминаването и завръщането на Христа. Отпътуването и завръщането на царя сочат непосредствено заминаването и новото идване на Христос. И самото Евангелие казва, че Христос дава притчата във връзка със скорошното идване на Царството. Изявлението на Царството е, следователно, едно и също със второто пришествие на Христа. Обаче, идването на Царството на Сина человечески е едно строго даване на сметка за хората. На всеки човек е поверено по един талант. Онзи, който умножава талантите, ще устои при второто пришествие на Господа, а който само запазва дадените му таланти, не ще издържи. От самия разказ в Евангелието се вижда, че повереният талант е спящият духовен орган на сърцето, вложен във всеки човек. Който само съхранява този орган, може би от страх, че иначе би вършил дело на самоспасяване, той ще проспи второто идване на Христа. Само когато е пробудил спящия орган, превърнал е вярата във виждане и я е умножил, ще може да устои пред завръщащия се господар. Така притчата за талантите е увенчаващото резюме на пътя, описан от Лука, великият призив за вътрешно активно молитвено обучение, за молитвено преобразяване, което води от вярата към виждането. Негодният слуга е онзи, който е само благочестив, но се държи далеч от Бога. Похвални слуги са онези, които към благочестието прибавят смелостта да работят за духовно развитие, за да станат съсъдове, носители на Божественото.
  3. 2. МАНИХЕЙСТВОТО КАТО ОКУЛТНО УЧЕНИЕ - НЕГОВИТЕ ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ Според окултната наука манихейството, както и богомилството са окултни учения и имат в основата си единното окултно знание, което в различни времена и епохи е предавано под различни форми, но принципите са едни и същи и са вечни. Всяко окултно движение, всяко окултно Братство, което идва в света има специална мисия и задача. Окултните школи и Братства се различават по целите и задачите, които им са поставени, а от там и по методите, с които работят, а ученията. Защото в окултизма тъмнината е символ на материята. Царството на тъмнината се състои от пет чисти елемента, а царството на тъмнината от пет нечисти стихии. В царството на светлината владее ред и хармония, а в царството на тъмнината безредие, хаос и постоянна борба между неговите обитатели. Тези две царства съществуват едновременно едно до друго. Като център на царството на светлината се явява Слънцето, като център на тъмнината се явява центърът на Земята. В определена степен на световното развитие силите на злото се опитвали да превземат Слънцето като център на царството на светлината. За да защити своето царство Благият Бог произвел от себе си еона, майката на живота, а този еон от своя страна произвел нов еон - първочовека. Христос. Въоръжен с петте чисти стихии първочовекът се спуска в царството на тъмнината и започва борба с демоните. Но в тази борба той изнемогва. Демоните хванали част от него и светлото му оръжие. Те щели изцяло да го завладеят, ако Отец на светлината по негова молба не произвел и не му изпратили нов еон - Животворящия дух. Животворящият дух изтръгва от опасност половината от обхванатия първочовек и я пренася на Слънцето. Другата половина на първочовека Исус, остава в царството на тъмнината. От смесването на елементите на светлината и тъмнината се образувало третото средно царство - видимият свят. Исус пребивава в материята, станал в него световна душа. Но затворен в материята, той се стремял да се освободи от нея. Започнала се световната борба между двете противоположни сили. За освобождаване на духовните елементи от материята помагат и намиращият се на Слънцето Исус и Животворящия дух. За да се противопостави на това освобождаване Сатаната създава видимият човек в образа на първочовека Христос, разумната душа на когото съставя елементите на светлината. Но за да задържи в подчинение душата на този човек, Сатаната дава друга нисша душа, от веществената материя пълна с чувственост и поход. Между тези души, добрата - обърната към светлината и лошата - обърната към тъмнината се води постоянна борба. За храна на чувствената душа Сатаната позволил на човека да яде от плодовете на всички дървета, освен от плодовете на познанието. Плодовете на това дърво могли да разкрият съзнанието на човека неговият небесен произход. Но намиращият се на Слънцето Исус, в образа на змия склонява човека да пристъпи тази заповед. За да помрачи съзнанието на човека Сатаната създал жената и привежда човека към плътски връзки с нея. С размножаването на човешкия род разумната душа на човека, като се раздробява в отделни личности, става по-дребна и по-слаба и все по-силно се обвързва във веригите на материята. Всяка новородена личност става нова тъмница за духовното начало. Съзнанието на разумната душа било толкова заглушено в човешкия род, щото Сатаната станал негов пълен владетел. За да освободи Духа и светлината от оковите на матери-ята и мрака, Исус слиза от Слънцето на Земята. Според учението на манихеите учението на Христа не е било разбрано и след неговото напускане на света, то било съвсем изопачено. Като предвиждал това Христос обещал да изпрати след себе си в света Параклита - Духа утешител - за да възвърне чистотата на неговото учение и да довърши делото Му. Такъв Дух утешител се явил в лицето на Манес. След неговото явяване световната душа узнала за своя божествен произход и постепенно се освобождавала от оковите на материята. Това освобождаване на Духа става у животните и растенията несъзнателно, у човека - съзнателно. Средствата за освобождаване на Духа са следните: Забранява се брака, забранява се употребата на вино, на месо и въобще се препоръчва грижливо отдалечаване от всяко влияние на материята, въздържане от всяко докосване с нея. Според манихейската система ловът, убиването на животните и късането на цветята било забранено. За душите, неуспели да се очистят в продължение на един живот, отново се почва процес на очистване в нови тела чрез прераждане. Чрез изгаряне на света ще се извърши последното очистване. Материята, лишена от всички части на светлината, отново ще потъне в нищожество. Сатаната ще бъде победен и заедно със своето царство ще стане съвършено безсилен и няма да има никакво влияние над живота на хората. Такова е в общи линии учението на манихеите според офицалното историческо разглеждане. Онзи, който познава окултната наука, ще види, че цялото учение е едно изложение на окултната наука, като се махнат някои неща, които са вмъкнати от коментаторите и тълкувателите на учението. Понеже ние не разполагаме с оригинални източници на учението, затова се задоволяваме с това, което съвременните историци ни дават за него, като гледаме критически на тяхното изложение. Обществото на манихеите се е състояло от два различни класа: първо избрани или съвършени и второ прости слушатели или народа. Съвършените се подлагали на строга дисциплина и всякакви лишения, каквито манихейската система е изисквала. Само избраните се удостоявали с кръщение, като се признавали за хора, стоящи в най-близко общение с Бога. Те ставали посредници между него и несъвършените членове на обществото. Манихеите имали свое църковно устройство. Манихейската йерархия се състояла от една глава, дванадесет учители и седемдесет и два епископа, свещеници и дякони. Богослужението у манихеите се отличавало с простота. Те отхвърляли християнските празници като в неделния ден прекарвали в пост и молитва. При молитвите си се обръщали към Слънцето. Кръщението извършвали с масло. Манихейството получило широко разпространение. Но разпространението обърнало внимание на император Де-оклетиян, който издал срещу тях строг указ. Със своя указ той не ги осъждал като християнска секта, а като отделно учение, излязло от враждебното Персийско царство. С този указ заповядвало да се изгорят учителите и книгите на мани-хеите, а учениците да се изпращат в рудниците, ако това са длъжностни лица, да се изпращат на заточение. Имотите им да се конфискуват. Християнските царе и императори също преследвали манихеите. Но манихеите устоявали на всички гонения и разпространявали учението си. Понеже в учението на манихеите лесно и нагледно се обяснявал проблема на злото в света и онзи дуализъм, който всеки чувства в душата си и кйото апостол Павел просто и ясно е изразил с думите: "Недоброто, което искам правя, но злото, което не искам, него правя". Затова то бързо се разпространило между хората. И Гьоте изразил този вътрешен дуализъм с думите: "И в мене живеят две души. Едната ме тегли към възвишеното и благородното, а другата ме тегли надолу към земята, към нисшите удоволствия". Тази борба между двете начала се чувства от всеки човек. Така че, манихеите и богомилите не са еретици и сектанти, а са изнесли фактите, както са в природата и живота, а техните противници, които са били хора късогледи, догматици и фанатици, които не познавали истината, са ги определили като дуалисти. Френският окултист Едуард Шуре, автор на книгата ''Великите посветени", като говори за манихейството, казва следното: "Същинската езотерична традиция е свързана направо без прекъсване с прочутия и мистериозен Манес, основател на манихейството, който живял в третия век на брега на Ефрат в Персия". Манес е от тези предтечи, които се явяват в историята на човечеството, но чието дълбоко влияние става подкваса за бъдещето. Знае се, че св. Августин първоначално е бил един запален манихеец, преди да бъде спечелен за господстваща църква от св. Амброзий и станал един от най-страшните врагове на манихейството. По-късната църква се опитала да заличи следите на Манес. Тя унищожила неговите писания и обезобразила учението му. То е познато само чрез опроверженията на неговите унищожители. По това, което ни се изнася като учение на манихейството може да се отгатне същината на неговата мисъл. Първоначално Манес е бил ученик на персийските маги, станал християнин чрез своите медитации и чрез своите лични вдъхновения и чрез лично откровение. Учението, което проповядвал, се различавало от официалната доктрина на църквата в следните три точки: 1. Исус бе за него както и за църквата център на откровение, но Манес схваща по-иначе връзката на Исус от Назарет с Божественото Слово или казано по-добре с Христа, Арканът на планетното слово, на който Учителят Исус бе само оръдие и тълкувател. 2. Той вярвал в превъплъщението и в многобройните възходящи съществувания на човешката душа. 3. Най-сетне това, което се нарича зло, не било в неговите очи нещо абсолютно, което трябва да се унищожи, но една отклонена сила, която трябва да бъде върната в своя път, една необходима съставка на общата икономия на света, един стимулант на неговия ход, един квас за световната еволюция. Също така те са били вегетарианци, въздържатели и са били против всяко убийство и всяко насилие. Разбира се, тези идеи са били много напредничави, за да бъдат разбрани от широките народни маси и дори от епископите от онова време. За да се наложи на варварите и да победи латинският упадък на църквата е трябвало по-простички идеи. На принципа на индивидуалното посвещение на контрола на разума, които Манес поддържал, заедно с Ориге-на, но по религиозни причини св. Августин - организатор на църквата - установил принципа на неконтролируемата традиция и догма, които трябвало да направят от вярата една завеса за ума и един намордник за свободата, обратно на думите на апостол Павел, който казва: " Ние сме свободни чрез Христа". С една дума след св. Агустин църквата премахнала посвещението, едничкото средство за истинско познание, за да го замени с догмата за сляпата вяра в полза на своя абсолютен и произволен авторитет. Манес е бил осъден от някакъв християнски църковен събор, но църковната традиция претендира, че това е било извършено от персийския цар. Но Манес е имал време да обучи ученици и да ги изпрати в Палестина, в Гърция, в Италия, в Африка, в Галия и дори Скития и на Дунава. Неговото учение се предава устно в следващите векове, често отслабено и често изопачено, възраждано често под нови форми и имена. Така богомилите в България, катарите в Унгария и тези в Прованс, албигойците във Франция, темплиерите безжалостно унищожавани от Филип Хубави и папа Климент V притежавали остатъци от учението. Но онези, които са запазили и развили християнската традация, нейната най-чиста форма били братята на св. Йоан от Ерусалим, които се пръснали по цяла Европа. Тя се увековечила от тях в най-голяма тайна в сянката на манастирите и чрез методите на медитацията и посвещението основани па евангелието на Йоан. Те имали като правило да прибавят пламенността на религиозното чувство към медитацията за идването на царството Божие чрез Любовта. Понеже споменах, че тамплиерите са работили с евангелието на Йоан, трябва да кажа, че то е било настолна книга на всички истински християнски мистици, с него са работели богомилите и розенкройцерите. И всички големи мистици и мислители винаги са гледали на евангелието на Йоан като най-дълбоко от четирите евангелия, като това, което съдържа Арканът на християнството. Между големите мислители, които са гледали така на това евангелие, трябва да споменем Гьоте. Последните години на неговия живот канцлерът Мю-лер един ден му казал: "Голяма новина има. Тюфингенските теолози току-що открили, че евангелието на св. Йоан не е автентично". "Кое е тогава автентично?" - извикал патриархът от Ваймар вдигайки олимпийското си чело и големите му кестеняви очи пламнали като извикал: "Кое е тогава автентично? - това което е вечно и истинно". Както казах, според окултната наука всяко окултно движение, всяко окултно Братство, което идва в света има специална мисия и задача. Окултните школи и братства се различават по целите и задачите, които са им поставени, а от там и по методите, с които работят, а ученията във всички са едни и същи, само че са предадени под различни форми. И манихейството е една такава окултна школа със специална задача и мисия. Щайнер говорейки за манихейството, казва: "За нещастие манихейството,. което е едно от най-дълбоките окултни учения, е най-малко разбрано. Но то е именно, което трябва да подготви новата епоха на човечеството, когато любовта ще бъде главен фактор в живота на хората и братството ще царува между тях. Но за да се дойде до това време, трябва да се мине през големи борби и да се дадат големи жертви. И манихейството е именно това братство, което трябва да трасира пътя към бъдещето. Затова то е давало на своите ученици следното учение: "Хората говорят за доброто и злото, без да знаят, че във Вселенския план е предвидено, че злото трябва да достигне връхната точка, за да могат тези, които ще го победят да развият в тази победна борба силата, която ще роди доброто. Необходимо е да се подготви един елит от хора, които ще стъпят след края на нашата пета раса. Тогава от хората на доброто ще се изискват най-големи усилия, за превръщането на лошите и привличането им към доброто. Това ще трябва да бъде извършено в този период от време, като това бъде възможно. И в случая не се касае за една възпитателна работа, за нещо такова, каквото бихме могли да си представим при възпита-нието в нашето време. Тогава ще бъдат турени в действие окултни сили, чрез които ще се работи. Защото тази бъдеща епоха на развитието хората ще турят в действие окултните сили. Добрите хора ще имат задължение да въздействат върху техните братя, принадлежащи към течението на злото. Всички ще бъдат предварително подготвени затова време от духовното ръководство на човечеството, което от далече планира своите действия. За тази далечна епоха още от далеч се е промислило и затова са подготвени чрез специални окултни школи определени хора, които ще работят в това време. Такава една школа, която е натоварена със задачата да подготви хора, които ще работят за това далечно време за привличането на хората на злото към доброто, е школата на манихеите. Това е една от най-дълбоките окултни школи, но е много криво разбрана. Но тази школа е именно, която трябва да подготви хората за тази далечна епоха. Хората, които се противопоставят на доброто ще носят на лицето си знака на злото. И тези, които са подготвени за превръщането на злото, трябва да внасят колкото се може повече силите на доброто в човечеството. В тази далечна епоха все още ще се намират хора, които ще бъдат възприемчиви към влиянията на доброто и могат да се обърнат в последния момент и да се наредят на страната на доброто. И това въздействие ще бъде твърде ефикасно. Доброто не би било до такава степен добро, ако то не расте чрез побеждаването на злото. Любовта не може да бъде така велика, ако тя няма сила да преодолява омразата в лицето на злите хора. Всички тези неща са подготвени дълго отнапред. И трябва да се знае, че това е отношението на манихеите, на всички окултни школи, че злото е в плана на творението и не една сила, която е вън от плана на творението и принцип, внасящ дисхармония във Вселената. Злото влиза в света на Творението, за да се превърне един ден в по-голямо добро. Манес е една велика индивидуалност, която се преражда многократно на Земята, за да бъде дух-водач на тези, които имат мисията да превърнат злото на добро. И когато не мислим за великите учители на човечеството, не трябва да забравяме Манес и неговата Мисия. Макар че принципът на Манес е трябвало да отстъпи на втори план в течение на нашата епоха, понеже духовността е тъй малко разбрана понастоящем, но този превъзходен принцип на манихеите ще печели все повече привърженици паралелно с напредването ни към една епоха, в която духовният живот ще намерим все повече и повече привърженици и все повече и певече разбиране". Така че, когато говорим за манихейството, не трябва да разбираме едно грубо дуалистично учение, което говори за два равностойни Бога, които са в борба, а разбираме едно светло учение, което има за задача да работи за крайната победа над злото. Казано на езика на Хегел и диалектиката манихеите са първите след Хермес, които са изтъкнали, че светът и животът е във вечно дзвижение и се движи и развива под знака на противоположностите, на борбата и противоречието. Борбата и противоречието според тях са стимул и причина за развиване на вътрешните латентни сили както на човешката душа, така и на всяко същество в Космоса. Затова злото съществува като една необходимост, за да се прояви и изяви доброто, което е основа на Битието и живота. Ето това са учили манихеите, като са изхождали от великия закон на Хермес за полярността, според който в света съществуват два принципа, два полюса - положителен и отрицателен. който е принцип на творчество и прогрес. Ще завърша това кратко изложение на манихейството с две мисли, едната от проф. Димитър Ангелов, а другата от проф. Йордан Йорданов. Проф. Димитър Ангелов казва: "Манес и сирийските гностици били на мнение, че доброто начало е първично и по-силно, че злото се явило по-късно и по-слабо, поради което може да бъде победено, с което се приближават до християнския монотеизъм. В съгласие със своите гностически разбирания Манес и последователите му изработили и свое етично учение. Те проповядвали, че всеки, който искал да избави душата си, трябва да живее скромно и дори аскетичен живот, като избягва плътските наслади. Манихеите не са се женили, не трупали имоти, избягвали убийството, насилието, гнева, лъжата, завистта. Особено строго трябвало да спазват морала и начина на живот така наречените избрани съвършени манихеи наречени още електи. Що се отнася до обикновените последователи на учението, то те водели живот като всички други хора като се стремели обаче постепенно да се усъвършенстват и да се приближат до положението на електите. Манес оставил 12 ученици и учението му започнало бързо да се разпространява. То проникнало в Персия, Централна Азия и Индия. Особено широко разпространение получило в източните области на Източната Римска империя и в последствие във Византия (V - VI век). Манихейството се разпространило в Централна и Източна Азия, където се задържало по-дълго време. През VIII век то станало даже господстваща религия в голямата империя на Уигурите". Проф. Йордан Йорданов казва за персийския и манихейския дуализъм: "В маздаизма Аура Мазда създава света с думата си, т.е. със словото. Ариман гледа всичко да разруши и поквари. Според манихеите Живият дух, Който е еманация на Бога създава видимия свят от телата на убитите демони". В заключение на манихейството ще прибавя една мисъл от Щайнер. "Христос беше дошъл в света, но през негово време средствата за разбирането му бяха много ограничени. Затова трябваше да бъдат положени грижи за бъдещите времена - всички древни мистерии трябваше отново да оживеят, за да могат тези мъдрости да бъдат поставени в служба за разбирането на Христа. Това можа да стане само по следния начин: Трябваше да бъде създадена една мъдрост на мистериите в Европа. Хората, които бяха преминали от Древна Атлантида в Европа и по-нататък, бяха донесли за себе си велики мъдрости. В Древна Атлантида по-голяма част от хората бяха инстинктивно ясно виждащи, те можеха да виждат в областите на духовното. Но това ясновидство не можеше да се развива по-нататък, то трябваше да остане само у отделни личности на запад. То беше направлявано там от едно същество, което временно живееше в дълбока скритост, оттеглено зад онези, които също седяха оттеглени в потайни места и бяха ученици на този велик посветен. Това същество беше останало в Европа, запазвайки онова, което беше донесено от Древна Атлантида, запазвайки го за по-късни времена. Този велик посветен, този пазител на древната атлантска мъдрост, която проникваше дълбоко даже във всичко онова, което съставяше тайната на физическото поле, може да бъде наречен Скитиянос, както го наричаха в ранното Средновековие. И онези, които познават същността на европейските мистерии, поглеждат нагоре към един от най-великите посветени на Земята, когато се назовава името Скитиянос. Но също така сред този свят на запада живееше също дълго време същото онова същество, което като го разгледаме в неговия духовен аспект, може да бъде наречено Будисатва. Този Будисатва беше същото същество, което след като завърши своята мисия на запад се въплъти в Гаутама Буда около 600 години преди нашето летоброене. Следователно това същество, което после отиде като учител на изток, се намираше на една висока степен на развитие. То беше вторият велик учител, един втори пазител на печата на мъдростта на човечеството на запад, който после стана Гаутама Буда. След това имаме една трета индивидуалност, която беше предопределена за нещо велико. Ние познаваме тази трета индивидуалност като учител на Древна Персия и под името Заратустра. Когато произнасяме имената Заратустра, Гаутама Буда и Скитиянос, ние назоваваме три велики духовни същества и индивидуалности. Когато назоваваме имената Скитиянос, Заратустра и Буда ние говорим за въплъщение на Буди-сатви. Това, което живееше зад тях беше Христос. В историята се назовава една четвърта индивидуалност, зад която за мнозина се крие нещо, което е още по-висше, още по-мощно, отколкото трите назовани същества като Скитиянос, Буда и Заратустра. Това е Манес, когото мнозина наричат висш пратеник на Христа. Наричат го така онези, които виждат в манихейството нещо повече отколкото обикновено се вижда. Манес, така казват мнозина, събра няколко столетия, след като Христос е живял на Земята на едно от най-великите събрания, станало в духовния свят, принадлежащ на Земята три велики индивидуалности в четвъртото столетие след Христа. Тях събра той около себе си. В това образно описание трябва да бъде изразен един важен духовно-културен факт. Манес събра тези личности за това. за да се съветва с тях как постепенно онази мъдрост, която беше живяла пред поврата на времената, в следатлантската епоха може да живее отново все по-далеч и по-далеч, все по-знаменита и по-знаменита. Кои личности събра Манес на онова доста паметно събрание, което може да бъде достигнато само чрез духовно виждане? Едната е онази личност, която в посоченото време живееше Скитиянос, прероденият Скитиянос по време на Манес. Втората личност е един физически проблясък на проявилия се отново тогаз Буда и третата е прероденият тогава Заратустра. Така ние имаме един колегиум около Манес — Манес в средата, около него Скитиянос, Буда и Заратустра. Тогава в този колегиум бе установен плана, как цялата мъдрост на Будисатвите от следатлантската епоха може да се влее по-силно и по-силно в бъдещето на човечеството. И това, което не беше решено като план за бъдещото развитие на земните култури, а бе запазено и след това пренесено в онези европейски мистерии, което са мистериите на розенкройцер-ството. Мистериите на розенкройцерството постоянно общуваха с индивидуалностите на Буда, Скитиянос, Заратустра и Манес. Те бяха учители в школата на розенкройцерството. Те изпращаха своята мъдрост като дар на Земята, затова защото чрез тази мъдрост трябваше да бъде разбран Христос в неговата същност. А тази мъдрост те бяха приели от Христа. Ето защо във всяка духовна школа е така, че се гледа с дълбоко уважение към онези древни посветени, които съхраняваха прадревната мъдрост на Атлантида. В преродения Скитиянос виждаме великия обожаван Будисатва на запад. Също с голямо уважение се гледа и на Буда и на Заратустра. които също работеха на запад в школата на розенкройцерите. Към тях се гледаше, към тях беше насочен погледът нагоре като към велики учители на европейските посветени. Така ние намираме сред духовния живот на Европа онзи, който беше носител на Христа, Заратустра, а също така и Скитиянос, Буда и Манес. За тях знаеше той, че чрез тях в културата на бъдещето се вливаше онази мъдрост, която постоянно е идвала от Будисат-вите и която трябвайте да бъде използвана, за да бъде разбран най-достойният от тях на всяко разбиране - Христос, който е едно същество съвършено различно от Будисатвите, от когото Будисатвите получават своята мъдрост, и което може да бъде разбрано само когато се вземе заедно цялата мъдрост на Будисатвите, както е предадена на запад. Ето защо духовната мъдрост на европейците наред със всичко друго се съдържа и едно синтетично сливане на всички учения, които са били дадено на света чрез четиримата велики посветени - Скитиянос, Заратустра, Буда и Манес. Макар Манес да не е бил разбран на времето си, ще дойде време, когато европейската култура ще се развие така, че отново ще може да се свърже в един смисъл с имената на Скитиянос, Буда, Заратустра и Манес. Те ще дадат на хората учебния материал за да разберат Христа. Чрез тях хората ще разберат все по-добре и по-добре Христа. Тази синтетична мъдрост се изучава в школите на розенкройцерството".
  4. ПОГЛЕД КЪМ ВЕЛИКОТО УЧЕНИЕ НА ПРОЛЕТТА В ЖИВОТА Д-р Ел. P. Коен Най-малко 80-90 на сто от хората по земята, предимно из християнския свят, говорят и сочат като утопизъм великото учение на разпнатия на кръста Христос. Макар повече от половин милиард хора да се зоват християни. Въпреки, че християнството, тъй да се каже, е завладяло външно света, все пак отрицателите на това учение са повече, много повече, отколкото искрените му последователи. Това негли е твърде естествено нещо. Сам Христос е казал: „Моето царство не е от този свят" и хората на съвременния свят, пък и света на миналото, които държат твърде много на материалните блага и материалните успехи не могат да бъдат от друго царство, освен от ,мира сего". А сам Христос е казал, че царството му не е от този свят; как могат да държат за учението Му хора, които са от земята и с чисто земни чувства, мисли и постъпки. Ето, в това основно противоречие се крие отношението на „християните" от днешния свят към самото чисто Христово учение. Затова, защото последното основно подчертава, че не е от този свят, бива считано за най-големия утопизъм. Върху Христовото учение от две хилядолетия насам са писани, може да кажем, милиони съчинения. Те всички са хубави, ако ги погледнем през призмата на човешкото развитие. Ала най-хубавите съчинения си остават все пак четирите евангелия, написани с кръвта на самия Христос, осияни от неговия велик дух. Нашата мисъл не е да напишем друго някакво специално съчинение върху Христовото учение. Това са направили мнозина вдъхновени писатели. Ние бихме желали в настоящите редове да подирим и подчертаем значението на това велико учение на живота при днешните тъй изключителни времена. С това ни най-малко не мислим, че ще напишем нещо повече за Христовото учение, от това което вече съществува по този въпрос. Задачата ни е малка и скромна – да изразим вярата си, че Христовото учение е истинско учение на пролетта в живота и най-необходимото звено, което крие в себе си спасението на човечеството, днес повечето от всеки друг път. Ако вие отворите евангелието, тази книга на живота, така както са го отваряли мнозина след дълги търсения, лутания и страдания; ако вие отворите евангелието тъй, както го е отворил Нехлюдов от Толстоевото Възкресение, след като се е отчаял от себе си и от всичко друго, или ако го отворите като онзи, който от отчаяние хвърля в огъня последната вещ, която му е останала – Библията – от последната останало само едно парче хартия и на него написано „Бог е любов" – ако при такива условия отворите Евангелието, тогава словата в него ще ви звучат като ноти от особена мелодия, която поддържа в глъбините на душата дълбок ритъм на живот. Тогава вие ще срещнете в Евангелието на Йоанна да се казва: „Нова заповед ви давам: да имате любов помежду си. От това всички ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си" (13; 34, 35). И още по нататък: „Тая е моята заповед, да имате любов помежду си" (15; 12). във вашето изстрадало сърце се отеква една хармония, една мелодия от други светове. Вие намирате един дълбок смисъл. Нима има свят, в който царува любов помежду хората, се питате вие в глъбините на сърцето? Нима, не е утопия това? – Възможна ли е любовта на земята, където съществува толкова зло, страдание, безлюбие, егоизъм, завист? И въпреки това явно противоречие, в душата дълбоко нещо ви нашепва, че това е право, че въпреки явното зло, на земята съществува любовта. Вие вниквате по-дълбоко и виждате, че любовта се проявява винаги в пролетта на живота, във всичко що расте, във всичко що цъфти и дава зрял плод. Вие виждате любовта като истински творчески принцип, който се проявява навсякъде. Мъката ви изчезва, защото вие заживявате с истинския двигател на живота – любовта. Ала злото тържества откак свят светува навсякъде. То е завзело всяко кътче от човешкото естество. Завзело е всяко място в човешкото общество. От люлката до гроба, злото се шири спокойно в живота на човека. Най-голямата своя опора, то намира в самата нужда от материално, физическо съществувание. От него се ражда егоизмът. Като гъба, която разпростира своите хифи в тялото на дървото, прониква злото навсякъде в живота, където се проявява нуждата от лично съществувание, от подържане на егото. И тъкмо в тази светлина за тържеството на злото, просветеният може да забележи пътя, по който прониква в живота любовта – този принцип на жертвата от личното благо в името на цялото. Погледнато дълбоко, злото и егоизмът, които са възможни при едно материално съществувание, идват да подчертаят съществуването на любовта като творчески принцип в живота. Ако егоизмът и злото са факторите, които разрушават живота, то тогава коя е онази сила, която го създава, която го поддържа в единство, която го тика към съвършенство и развитие? Тази интимна сила, залегнала дълбоко в естеството на всичко, мъдреците от векове са нарекли Любов. Тя ражда живота и го подържа в творческо единство, казва Учителят. Естествоизпитателите са установили, че най-сюблимният фактор в развитието и зараждането на видовете на земята е любовта. В света на човека, животът с всичките му материални и духовни стремежи се подтиква също от любовта. Ако дори приемем, че нуждата за хляб, за осигуряване на съществуванието създава цялото социално движение, цялата техника и наука, все пак какво е човекът без любов в своя живот – без любов във всекидневната си работа, във всяко начинание на своята ръка? Понятията хляб и любов се преплитат в живота. Едното става символ на другото и другото става символ на първото. И в същност хлябът се явява като израз на любовта на живата природа към нас хората. Затова Христос, великият символ на любовта казва:„Аз съм хляба на живота. Който яде от мене, няма да огладнее". И тъй, в нашето индивидуално съществувание егоизмът ни тика към хляб като нещо най-необходимо, а природата ни го дава като израз на любов. В цялото учение на Христа, което засяга всичките проблеми на живота, като червена нишка минава неговото учение за любовта. Никой до Христа не е издигнал любовта като принцип – Бог е Любов – а също и любовта в земния живот: „По това ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си" – както това е направил самият Христос. Това е основното различие между Христа и целия останал свят до него, па и днес. За днешния свят любовта е обект на книгите и за младежта, без реална стойност за отношенията между хората. Тъкмо това, обаче, е възвестил Христос – любов, която може да поддържа истински човешки отношения между земните жители, хората. В основата на тия отношения стоят разумността и истината. Моят ближен е подобен на мен, той има същите мои духовни и материални нужди, следователно той се нуждае от същите блага и условия, каквито имам и аз. Ето основата, на която може да се съградят правилните отношения между хората на земята. Да се проникне всеки от това съзнание, това е Христовата мисия на земята. Защото между подобните ще има отношения на благоразположение, разумност и истинност. За практическото, не книжническо разбиране на Христовата любов между хората се изисква само едно пълно съзнание за единството между подобните и малко добра воля у всеки да „върши на другия това, което желае нему да вършат". Само така злото се обезсилва и егоизмът, по право егото, добива истинското си значение като служител на цялото. Съвременният свят не може да разбере този велик творчески принцип на Христа. Съзнанието на днешните хора се движи в една сфера на личното, семейното, класово и кастово благуване. Мисъл за другите не съществува. Или, ако тя съществува, тя е толкова малка и само външна. Грижата за другите се ограничава пак в рамките на кастовото съзнание и принадлежност. Идеята за любовта, за единството между човеците, е нещо чуждо за обществото, за народите, за цялото човечество. Затова развитието на народите върви по пътя само на личното добруване, чрез разрушаване и изземане на чуждото благо. Развитието на търговско-стопанските връзки между народите ни най-малко не допринасят пряко за прилагане на любовта и мисълта за другия между народите. Търговията е резултат само на необходимостта да се задоволи личната нужда и да се придобие по голямо лично благо. Под лично благо разбираме благото не само на дадена личност, но и на по-голяма обществена единица. В обществения живот личното благо се изразява в търговията. А търговско-стопанските проблеми са родоначалник на всички международни спорове и войни. Конкретно казано, днешните войни са резултат на стопанското желание на дадени народи да натрупат и запазят колкото се може повече от благата на земята за себе си. И днес ние живеем в едно време когато се развихря една от най-големите и страшни войни, които светът е преживявал. Изгледи да надделее разумността – тоя будилник на съзнанието има твърде малко... Къде остана Христовото учение на любовта между хората! – Тия, които взеха Христовото учение в ръцете си, го извратиха. Те го облякоха в разни дрехи, нарекоха се „църкви христови" и се обявиха едни срещу други. Днес има национални църкви, които ревностно поддържат националния дух, но са далеч от учението на Христа. То е чисто и недвусмислено – Любов между човеците. Не кастова любов в широк смисъл, но любов между човеците. Две хиляди години от времето на Христа църквите не успеха да всадят всред човеците учението за любовта, защото зад името на Христа те потънаха в езическа обрядност и външна парадност. Те внесоха в живота езическия култ към смъртта. Затова остана далеч Христовото учение, което е за живите – земно, физически живи. „Бог не е Бог на мъртвите, но на живите", казва великият Учител от Назарет. Който тук на земята умее и се научи да живее разумно и в любов, в творческа любов с другите, за него царството на небето от само себе е отворено. Това живо учение на пролет в живота, официалните представители на Христа не предадоха до ден днешен на хората. Затова те останаха до днес със своите езически нрави – мисълта само за себе си. * Изживяваме последните дни на една дълга езическа епоха, която се крие зад името на Христа и се нарича християнска. Ужасите на водещите се днес международни войни, кръвта която се пролива и ще се пролее ще се дигне до главата на тия, които ще останат живи. Те ще подирят нов смисъл и ново разбиране за живота. Те са изпитали досега всички човешки философии, религии, науки и изобретения. Те ще разберат, че всичко това е било за неговото лично самоунищожение. Тогава ще избликне отново във всичката си чистота и мощ великото учение на Христа за любовта, за вечна разцъфваща се пролет в живота между човеците. Тия, които ще останат живи, ще разберат, ще възприемат, ще живеят с тази вечно нова светлина. Ще изчезне от земята тогава „великата утопия" на съвременните хора. Идва този ден и сега, и веч! Той се ражда от кръвта на тия, които не разбраха нуждата от пролет помежду си. Нови вестители, нови творци в любовта са необходими! Вечно живият, чрез своя принцип на любовта, Христос дири нови хора, които ще живеят така, както той от две хиляди години непрестанно учи. Дотегнали са му всичките досегашни езически представители! „Нова заповед Ви давам: да живеете в любов помежду си."
×