Jump to content

2. ИЗБЕЛЯЛАТА УЧЕНИЧЕСКА ПРЕСТИЛКА


RPX
 Share

Recommended Posts

2. ИЗБЕЛЯЛАТА УЧЕНИЧЕСКА ПРЕСТИЛКА

През 1919 г. семейство Антонови си отидоха в Казанлък от където бяха, а аз се преместих да живея при съученичката и приятелката си Милка Танева. Баща й беше учител по философските предмети в мъжката гимназия, а майка й бивша Учителю, добра и възпитана жена, и религиозна. Тя беше попаднала, кой знак как в новообразуваното в града религиозно общество „Бяло Братство" или „дъновисти" както ги наричаха още, последователи на онзи „много учен човек, д-р Дънов", за който бях чула преди две години. Тя не беше дъновистка, както сама казваше, но всеки неделен ден вместо в църква отиваше в салона на дъновистите и слушаше беседата на Учителя Дънов, която се четеше там.

От там тя се връщаше възхитена, озарена, вдъхновена и започваше да ни разказва, каквото й е направило впечатление и каквото е запомнила от беседата. Изказваше се също с възхищение за хората, членове на това общество - хора смирени, скромни, които слушат с внимание това, което се чете, не гледат кой как е облечен (както това става в църквите), не критикуват, а любезни и внимателни едни към други и към новодошлите, като нея при тях.

Всичко това отекваше в младежката ми душа и аз закопнях да отида и да ги видя тези хора и да чуя какво се чете при тях. Един ден аз й изказах това мое желание и тя каза: „Добре, ще ви заведа с Милка, но за Великден. Тогава ще дойде и господин Дънов, техният Учител да Го видите и да се запознаете с Него!" Аз трепнах от неудържима радост! Боже, колко скоро ще ми се изпълни желанието, копнежът, породен само преди две години, когато за пръв път чух името Му. Аз, малката, незначителна ученичка да чуя и видя Големия и Учен Човек!

Великден наближаваше. Моят копнеж се засилваше. Моята душа търсеше новото, голямото, великото! Не я задоволяваше всекидневното и окол­ната среда. Инстинктивно долавях, че Той не прилича, че Той не трябва да прилича на тези учени хора - учители, свещеници и др., които познавах в на­шия град. Не, Той трябва да бъде нещо друго, нещо ново, необикновено! Какво? Точно какво? На кого трябва да прилича? Да го сравня с някого? С никого! Не! Той трябва да бъде нещо ново, единствено и неповторимо! Той, Който може да говори за хората така, че да ги възхищава, да ги озарява и да ги облагородява! Не! Той не ще прилича на никого, който познавам до сега. Ако прилича на някого, не бих отишла. И помен от съмнение не се породи в моята душа. Тя сякаш Го познаваше вече. Оставаше да дочакам Великден, който не закъсня да дойде.

Хубаво, пролетно, светло утро! Ние сме от рано на крак. Къщата е почистена, подредена, прозорците и врати разтворени. Пролетната свежест влиза в стаите и подканя: „Хайде, по-скоро, по-скоро!" Аз съм се затворила в своята стая в тревога: Но днес е Великден! Аз не мога да се облека с моята извехтяла ученическа престилка. Как не ми е дошло на ума до сега? Имам хубава бяла якичка, но престилката, престилката! И тя е чиста и изгладена, но вехтичка, поизбеляла и даже пооръфана тук-там. А нямам нищо по-хубаво какво да облека. Не, не ми харесва! не искам да изла­гам своята мизерия и нищета на показ. Днес е Великден! Всичко се облича в най-ново и най-хубаво. „Защо дойде и Той пък на Великден? Ако беше обик­новен ден, както и да е! Не, няма да отида!" Ядосвах се аз.Стиснах зъби, да не се разплача и с една свенлива усмивка казах на г-жа Танева: „Аз няма да дойда." „Защо?", възкликна тя. „Ами, я ми вижте престилката. Аз забравих, че днес е Великден." „А, Той тебе ще гледа! То ще има толкова хора там." „Но другите?" „И те няма тебе да гледат, те ще гледат Него." „Все пак Великден е! Не мога!" Пуста детска суета. Тя не ме насили. Милка подскочи радостно. „И аз няма да ида, Наталио. Аз пък не искам да ида! Само заради тебе и мама се съгласих. Хайде, да идем в парка да се разходим!" Майката сви устни в неудоволствие, но не ни насили. Тя пое към града, ние - в противоположна посока към близкия парк. Пиша тези подробности, защото те имат връзка с нещо чудно, което ще разкажа по-нататък. Беше ми тежко на душата, но след малко почувствувах някаква нежна милувка. Слънцето ли ме милваше с меките си топли лъчи, пролетният въздух ли, лазурът ли, който тъй обичам, или всичките заедно?

Милка чуруликаше край мене, аз размишлявах: Нищо, остава ми само един месец. Аз завършвам 8 клас. Ще стана Учителю, ще почна да си печеля. И когато и да е, и където и да е ще Го намеря, ще Го видя и ще Го чуя този Човек! Аз искам да Го видя и да Го чуя!

Почувствувах се утешена, успокоена и насърчена. С Милка нищо не споделих.

Скоро ние се увлякохме в пролетната красота на парка, в цветята, в пеперудките, в пчелите и забравихме всичко. Върнахме се весели и ободрени вкъщи.

Върна се и г-жа Танева. Тя ни разказа възхитена за Него и за това, което е говорил, но аз слушах равнодушно, без завист, без съжаление. Аз знаех: Животът е пред мен. Аз скоро ще го хвана с двете си ръце и ще му дам направление, каквото искам. Аз ще постигна онова, за което копнея! 4 За какво копнеех? Какво желаех? Какво трябва да постигна? - Сама не знаех. Аз нямах родители да ми дадат съвет и направление в живота и да ми помогнат, да се погрижат за мене. Нищо определено нямаше в моя още детски ум. Аз започнах да се вглеждам около себе си, в околните хора, в моите съученички. Какво са те? какво съм аз? какво са постигнали големите, въз­растните хора, интелигентните, по-издигнатите? - Свършили са университет, заели са хубави служби, наредили живота си богато, удобно, красиво! Някои от моите съученички също се готвеха да постъпят в университет. Добре, и аз трябва да свърша университет. Омръзнали ми бяха мизерията, нищетата, невежеството, средата, еснафската среда, сред която израснах. И малкото ми умче се блъскаше да наблюдава, да анализира и себе си, и хората, и живота. Какво трябва да постигна? Това беше първият въпрос. Аз разбрах, че гимназията, която завърших с много добър успех, много малко ми е дала. Значи, трябва да уча още. Много, много трябва да уча. Но какво и как? Аз обичах много областта на науката: история, литература, математика, обичах и музиката и поезията. Отдаваха ми се почти всички предмети в училище. Бих могла да уча всичко, към което би ми се отворило път. Но как? С какви средства? Нито средства имах, нито родители, нито роднини, близки, които биха ме разбрали и биха се погрижили за мене.

А ваканцията изтича, средствата ми са намалели до минимум. Трябва да се заловя на работа. Завършила съм педагогическо училище, но нямаше друго в града. Всички, които го завършваха и нямаха средства да следват по-нагоре, ставаха учителки. Трябваше да стана Учителю и аз. Никога обаче не съм мечтала да стана Учителю. Никой не бе ми вдъхнал любов към учителството, особено учителство по селата. Селските учители бяха тогава някои подценявани, неуважавани, считани за хора от по-долна класа. Виж, гимназиалните учители бяха нещо друго, завършили висше образование, те бяха ценени и уважавани повече. И учителствуването по селата беше само хляб за бедните момичета. Аз бях бедно момиче и се залових за него. Пропаднаха мечти и идеали!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...