Jump to content

3. СЕЛСКАТА УЧИТЕЛКА


RPX
 Share

Recommended Posts

3. СЕЛСКАТА УЧИТЕЛКА

Заниза се живот сив и еднообразен, бедничък сред хора по-бедни от мене, в по-невежа, по-глупава, по-еснафска среда от досегашната в първото ми Новозагорско село - Събрано! И недоволството ме сграбчи с две ръце! По цели дни и нощи плачех, роптаех, питах: Защо? Защо? Защо? Защо по-неспособни, по-посредствени от мене момичета заминаха за София, за Германия, за Франция, за Швейцария да учат литература, философия, математика, медицина, музика и т.н., а аз попаднах в тази печална среда? Защо трябваше да бъда без родители, без близки? Защо? Кой е причината за това? Кой реди съдбата на човека? Кой определя какъв да стане човек? Той сам ли, обществото ли? Някаква друга сила ли? Бог ли? Бог! Бог! Бог! Какво е то Бог? Кой е Бог? И къде е Той?

Вкъщи никой не ми е говорил за Бога. Ранното си детство прекарах при вуйна си - немска еврейка, съвършена атеистка, която нито в еврейския, нито в българския Бог вярваше. И в нашата къща никога не се е споменала думата Бог. По-късно ме взе баба ми - майчината ми майка. При нея живееше и леля ми - братовчедка на майка ми. Те и двете бяха много добри, обичаха ме и се грижеха много хубаво за мене, но не знаеха за Бога нищо повече от всички обикновени православни християни. От време на време те ходеха на църква, постите постеха и се причестяваха. От време на време водеха и мене на църква да ме причестяват и повече нищо. От училище също ни водеха да ни причестяват, водеха ни на молебени, изучавахме Закон Божий и Вероучение, но всичко беше така случайно, бегло, механически. Като че от немай къде. Никъде и в нищо не проличаваше разбиране и убеждение. Като че ли трябваше да се изпълни нещо по задължение, което като че ли тежеше и на учители, и на ученици. И като се свършеше церемонията или урока, нито дума не се отваряше за Бога. И в мене, в моята душа, в моето съзнание беше останало само това, че има нещо, човек ли, сила ли някаква, което се нарича Бог, което стои някъде кой знае къде високо и далече от хората, че заради него трябва да се отива от време на време в църква, да се палят свещи и да се причестява... Но, какво е то всъщност, къде е и взима ли участие в нашия живот и какво, за това никой не беше ми говорил и аз нищо-не знаех.

Разбира се, в детството и в ученичеството ми, понякога когато съм била изправена пред някаква трудност, а такива е имало доста, аз скришом подтиквана не от вън, а от вътре, от душата си някъде, съм си казвала някаква молитвичка, без обаче да проверя, дали е чута и да си извадя някакво съждение, заключение.

И сега като завърших гимназия мъчнотиите и безизходностите, които съм срещала в ученичеството, не само че не се свършиха, но застанаха още по-остро пред мене и аз се намерих като птиченце в клетка, което се удря с крилцата си в нея и пита: Защо? Защо? Защо? Защо не мога да полетя сво­бодно накъдето си искам? На къде? На свобода, на простор, на слънце! Гнетеше ме тази нищета и материална и духовна, тази мизерия и тъпота, и еднообразие , тази сивота и делничност! Искам светлина, блясък и красота!

Започнах да си ходя по-често в града, да наблюдавам как живеят онези, които останаха там. Посетих едно, две градски увеселения, една, две вечеринки. Там богатски момичета и момчета наконтени до ента степен се веселяха, танцуваха, разхождаха се, подхвърляха си двусмислености, празни, нелепи шеги, закачки... Това не ми хареса и престанах да ходя.

Обърнах се към книгите, към хубавите книги. Дано да запълнят тази празнота, която почувствувах в живота си. Обърнах се към поезията, към природата. Ходех си всяка седмица в града. Връщах се с пълно куфарче с книги и литературни списания, с които брат ми ме снабдяваше. Преписвах стихотворения и пълнех джобовете си с тях, които в междучасията заучавах. Опитвах се да пиша и сама. Търсех хубавото, красивото, поетичното, което обичаше душата ми! Надвечер излизах на разходка. Опивах се от нежните краски на хоризонта при залез и след залез слънце. Вечер до късно се разхождах на двора и разговарях с луната и звездите. Оплаквах им се. Питах ги какво е там при тях, какво са те, има ли жители там, има ли Бог, от какво за­виси човешката съдба, от какво зависи моята съдба, от мене самата ли и как да си помогна? Как да изляза от това положение. Как да литна на простор и слънце? Защо душата ми копнее за простор и слънце? Така измина първата ми учителска година във вътрешно лутане, блъскане над житейските въпроси, без да дойда до някакво разрешение и примирение. Й когато се качих на края на учебната година на колата натоварена с багажа ми, аз не се обърнах нито веднъж към селото и училището да ги видя, не исках да ги видя. Струваха ми се като затвор, като гробница на моя скрит, вътрешен копнеж към голямото, великото, красивото! Да избягам, да избягам далеч от селото, от учителството! Нищо и никой не може да ми вдъхне любов към тях. Далеч! къде? - Сама не знаех. В душата ми имаше спо­мен ли (какъв спомен, аз досега съм била само дете и ученичка), какво ли, за страна, за среда, за общество, където има простор и слънце. Където има красота! Къде са те? Не зная. Ще ги търся!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...