Jump to content

5. НЕЗНАЙНИЯТ И НЕПОЗНАТ ШЕПОТ


RPX
 Share

Recommended Posts

5. НЕЗНАЙНИЯТ И НЕПОЗНАТ ШЕПОТ

Намерих си работа - чиновничка в Александровската болница. Тя беше на час и половина от квартирата на вуйна ми, взет пътя пешком. Аз не обичах да се тъпча в трамваите и затова сутрин отивах и вечер се връщах пеш. Вървях, гледах шумния живот около себе си и мислех. Много мислех. Особено се беше раздвижила моята мисъл тогава. Като ученичка като че бях спяща. Учех уроците си и чаках да свърша училище, без да си задавам по-дълбоки въпроси за живота. Страдах, плачех, но се утешавах, че скоро ще свърша училище и като че с неговото свършване ще свършат и страданията и несгодите ми. Сега, когато свърших ученическия живот и навлязох в живо­та на големите, аз се почувствувах като малка рибка напуснала малката бис­тра рекичка и навлязла в огромния, тъмен, мътен и бурен океан, където деб­нат хиляди опасности!

Животът ми в болницата беше изпълнен с толкова нови неща, но не примамливи, а страшни и опасни за едно младо, неопитно, самотно момиче от провинцията, че аз се изплаших. Брат ми беше също изплашен от големия град. Той се движеше в по-друга среда от моята, в среда на другари, но дълго време не можеше да си намери работа. Когато се срещахме виждахме колко сме безпомощни и изплашени и двамата. (Той гостуваше у някакъв приятел, не беше при вуйна ми.) Крепеше ни обаче взаимната любов и загриженост един за друг. Аз не споделях с него своите несгоди и неприятности, за да не го тревожа излишно. Той също не споделяше своите, може би по същата причина.

И така аз се чувствувах сама, сама, сама... Сама сред тъмно, мътно и неспокойно море. Никъде светлина, никъде красота, никъде радост!

Хазаинът на вуйна ми беше почнал да се бунтува, че имала много квартиранти, печелела много от къщата му. Аз не бях квартирантка, а само гостенка. Но той не вярваше и ме пъдеше. В болницата бяха обещали да ми

9

дадат едно легло в една стая с няколко чиновнички, но още нямаше свободно. Бях притисната до стената. Вървях из улиците и мислех, мислех, мислех... Мозъкът ми работеше като динамо: Как? Защо? За какво? На къде? При кого? Кой? Кой ще ми помогне? Кой ще ни помогне? Брат ми отслабна, заболя. Моята грижа се удвои. Дойде септември влажен и студен. Ние сме с летни дрехи, без квартира, без пари. Добре, че в болницата ми даваха обяд. Брат ми идваше и го деляхме двамата.

Една колежка по-възрастна от мене и по-опитна, в която събудих известни симпатии ми казваше с болка: „Бягай, бягай по-скоро от София! Бягай докато не си пропаднала като мене. Аз съм пропаднала, загубен човек! Имаш образование. Ти си Учителю. Иди си в село. О, ако имах образование. Ако имах къде да отида другаде на работа". Беше дошла от Добруджа, която беше тогава под румънска власт. Попаднала в родината си да търси хляб и убежище беше намерила само разочарование и мъка. „Бягай, бягай", повтаряше всеки ден тя. А вълните се надигаха около мене и застрашаваха да ме залеят и погълнат.

Бра-д ми не ме пускаше да се върна. Аз също не исках да отстъпя при първото сражение в живота!

И мислех, мислех, мислех... Особено отивайки и връщайки се от работа. Как да си помогнем? Как да издържим на това положение? Ние дойдохме да си намерим по-хубава работа, да се наредим по-добре и ако е възможно, да се наредим и да следваме, а попаднахме в още по-мизерна и лоша, и безнадеждна обстановка... При кого да отида? С кого да се съветвам? хората ми се виждаха чужди и страшни. Кой се интересува от мене - малкото самотно, сиротно момиче с копнеж, със стремеж към красив, чист и морален живот? Интересуваха се някои от младите ми колеги, но не, за да ми помогнат, а за да ме вмъкнат в калта. И ми устройваха какви ли не клопки.

Няма ли бе, няма ли поне един единствен човек на тази земя честен, благороден, умен и добър при когото да отида за съвет, който да ме разбере и да ме напъти и да ми помогне да се издигна, да се домогна до красив, смислен и разумен живот? Ами че това не е живот! Това е тиня! Аз съм попаднала в тинята на живота! Потъвам... Няма ли? Няма ли? Крещеше почти в отчаяние душата ми веднъж когато вървях по улица „Алабин", на връщане от болницата. „Има! Има! Има!", отекна в душата ми някакъв мил, топъл, при­ятен бащин глас. „Има!" Озърнах се, от къде идеше този глас? От ляво на улицата, като че ли от посоката към ул. „Опълченска", N 66, а бе като шепот в душата ми. Тихо, по-силно, настойчиво, убедително. „Има!"

Чудно нещо. Веднага се успокоих. За пръв път ми се случваше такова нещо. Въображение? Халюцинация!? Вътрешна някаква утеха? Засмях се и си продължих пътя спокойна. Нищо не мислех повече. Потънах в околния шум и стигнах дома, където мълчаливо се вмъкнах и без да споделя нещо с вуйна си, си легнах и спокойно заспах.

След няколко дни така се влоши положението ми в болницата, че аз трябваше да се върна в Стара Загора при леля си. Назначих се Учителю за втора година и заминах пак за село.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...