Jump to content

8. ДА ПОПАДНЕШ В СРЕДАТА СИ


RPX
 Share

Recommended Posts

8. ДА ПОПАДНЕШ В СРЕДАТА СИ

След известно време получих хубаво, възторжено писмо от Милка, тя беше забавила доста отговора си. Местили си квартирата. Какво съвпадение. Какво щастливо съвпадение. Отишли да живеят в къщата на г-жа Каназирева - дъновистка. Харесала писмото и го прочела на хазайката си, която в заключение казала за мене: „Пробудена душа! Когато си дойде за Коледа, покани я и ме запознай с нея."

Радостта ми беше неописуема. „Ще се запозная с първата дъновистка, първата, която ще познавам от „Новото човечество".

С нетърпение дочаках Коледната ваканция. И още първия ден отидох при Милка. Тя ме посрещна радостна, възторжена. Прегърнахме се: „О, Милке, Милке!" „Ах, Наталио, Наталио! Аз вече ставам дъновистка", бяха първите й думи. „Ах, какво нещо! Какво учение! Какви хора! Ах, Наталио! Влез, влез, няма никой. Тате го няма, мама е в кухнята. И кака Райна я няма -хазайката. Тя не иска да й казвам г-жа Каназирева, а кака Райна. Влез в моята стая. Да се наприказваме. Няма да си ходиш до довечера. Тя надвечер ще си дойде, тя е на книжарницата, има книжарница. О, Наталио, колко има да си приказваме, няма да ни стигне времето."

И наистина, времето не ни стигна. Не сетихме как се свечери. Хазайката се забавила случайно някъде, не дойде и аз трябваше да си отивам с обещание утре да отида пак. Но, нищо, че не можах да се срещна с нея. Аз бях толкова доволна от онова, което ми разказа Милка, че не съжалявах. А Милка така възторжено ми говори за нея, за обществото дъновисти, с което се е запознала вече. „Какви мили хора. Какви беседи. Какво Учение. Какви песни имаме само. Имаме и хор. Аз пея в хора. И ти ще пееш." Извади една песнарка и ми изпя няколко песни. Главата ми беше зашеметена от нови, хубави, възторжени неща. Нищо не можах да запомня, да асимилирам. Останах само с чувството, че съм пред нещо огромно, велико, светло и красиво, което ме чака да опозная и към което се втурнах с цялата си душа.

На другия ден отидох пак при Милка. Г-жа Каназирева беше на книжарницата. Поръчала Милка да ме заведе там. Отидохме. Тя ни посрещна топло, сърдечно, радостно, с отворени обятия, както се казва. Прегърна ни, целуна ни. Сякаш сме били и пребили. Аз се държах малко стеснително, както обикновено при нови хора, но нямаше значение това. Отвътре ми беше хубаво, хубаво! Тя беше умна, интелигентна и с дар слово жена. Говори ни, говори умно, вдъхновено и ние не сетихме как мина следобеда.

Покани ме пак да отида. „Всеки ден, всеки ден идвай и в книжарницата, и вкъщи. Винаги, винаги идвай като у дома, като при сестра си, като при майка си. Ти нямаш сестра, нямаш майка." Каква жена. Как говори, каква топлота. Каква сърдечност, си мислех. „Ти нямаш сестра, ти нямаш майка!"

Да, на мене ми трябваше сестра, трябваше ми и майка! Аз много остро чувствувах нуждата от майка да се съветвам с нея и от сестра да споделям с нея. Тя ме пипна на болното място и успя да ме спечели още първия ден и за винаги да ме спечели и за себе си и за идеята, на която служи.

Като пиша тези редове чувствувам, че ще оскърбя паметта на две близки мен същества, които имах тогава и които ме обичаха. Това бяха моят брат и моята леля. Но брат ми бе млад и неопитен и аз не можех да споделям своя вътрешен живот с него, а леля ми - простичка без образование жена не можеше да ме разбира и да ме направлява в живота. Те имаха и двамата ед-

13

на голяма, нежна любов към мене. Да бъда здрава, да бъда весела, да бъда щастлива, това ми желаеха от сърце. Това се четеше в загрижения им поглед когато ме виждаха болна или невесела. Това се четеше в постъпките им, в отношенията им към мене, да направят всичко в кръга на възможностите си, за да ме облекчават в живота и да ми създават радост. Уви! Възможностите им бяха твърде ограничени. Беднички и безпомощни бяха и те самите като мене. И двамата се бореха с нечовешки усилия за насъщния хляб. Аз не сме­ех нито да се оплаквам, нито да изисквам нещо от тях. Желаех от цялото си сърце и аз, както и те на мен да бъдат добре. Колкото можех гледах и аз да ги облекчавам, както и те мен. Повече нищо не смеехме да изискваме едни от други, нито да си говорим за нашите грижи, стремежи, мечти и т.н. Какво желаеха, към какво се стремяха, какво мечтаеха, не знаех. Те не споделяха с мене. Какво желаех, към какво се стремях, какво мечтаех и аз, и те също не знаеха. И аз не споделях с тях. Това беше по единствената причина да не се отегостяваме едни други. Всеки изглеждаше доволен от съдбата си и мълча­ливо носеше мъката и несретата си.

И аз се привързах с цялата си душа към г-жа Каназирева - кака Райна, не защото очаквах и изисквах, или получавах някакви материални помощи, тя също не беше добре материално, но защото тя беше човек с по-голяма светлина от обикновените хора, служеше на една висока идея, която й даваше морални сили и възможности да ме подкрепя морално, да ми вдъхва вяра и надежда, да ми посочи извора на светлина и вдъхновение в живота. Защото какво е живот без светлина, без вдъхновение? Мърцина. Аз не можех да жи­вея мърцина живот. Тя беше първият човек когото срещнах, когото видях, че не се лута в тъмнина както другите хора, но върви право и смело с радост и вдъхновение към една определена цел. Това ми харесваше.

Тя ми подари малка книжка с три беседи от г-н Дънов: „Трите основи на живота". Трите основи на живота: Л1обов, Мъдрост и Истина.

До края на учебната година аз ги четох, препрочитах, изучавах, размишлявах върху тях. Кой друг би ми казал и то така на време, че това са именно основите на живота? Любов! Какво би бил животът без любов, ако чо­век не обича и няма кой да го обича? И какъв би бил пък ако всички хора се обичаха?

Мъдрост! Светлина! Знание! - Какъв е животът без светлина, без знание? - Тъмнота, мрак, лутане, грешки, безсмислие, страдание и т.н. И какъв би бил пък със светлина, със знание, с мъдрост?

Истина! Що е истина? Къде да я търсим и как? И живее ли се без стремеж към истината? О, безцелен, безсмислен живот! Само стремежът към ис­тина дава смисъл и цена на живота. Дава крила, простор и свобода на душата.

Цял живот да размишлява човек върху тези три думи, върху тези три основи на живота има какво да мисли и открива. И няма дори да му стигне живота. И аз не сетих как измина учебната година.

През лятната ваканция прекарвах повече при Милка и кака Райна. Брат ми беше на работа в София. Леля ми също беше цял ден на работа и аз бивах сама вкъщи.

Започнах да посещавам събранията в 10 ч. в неделен ден. Ходех на спявки, учех песните, пеех в хора. Ходехме по екскурзии групово. Всеки неделен ден след обед отивахме целият хор, все от младежи, в разни братски домове и пеехме. Много често бивахме канени на обед тук или там. Разговори смислени и интересни, нови. Отношения мили, красиви, чисти. Песни нови, прекрасни, вдъхновяващи песни. Попаднах в средата си. Как да

14

не знаех, как да не си спомнех по-рано, че имало такива хора тука? Как да не ги потърся до сега? Запълни ми се, осмисли ми се, разкраси ми се животът. А само миналото лято изгорях от мъка пред безсмислието и празнотата му.

Излезе първото по-обемисто томче беседи „Сила и живот", 4-та серия. Въоръжена с него и с някои още отделни беседи аз заминах за трета година Учителю в ново село. За пръв път отидох спокойна, тиха, без бунт в душата си, без разкъсваща мъка и отчаяние. Ще чета, ще мисля върху тези мъдри книги, ще ги проучавам, ще придобия някаква философия, която ще ми вдъхва сила и живот. Не напразно носеше това название томчето: „Сила и живот". Сила ми трябваше на мене да преодолявам трудностите по пътя си, който за едно младо и неопитно само момиче не са малко. Сила ми трябваше и живот! Да, живот, да чувствувам, че живея, че раста, че придобивам нещо. Живот пълнокръвен, смислен, радостен. Защото до сега не живеех, но съществувах само, креех, влачех се по земята без майка, без баща, без средства, без на­дежда в бъдещето, без вяра в нещо хубаво, без смисъл, без цел към която да се стремя, без доволство от онова, което имам, без радост.

Новото село, новата обстановка, новите колеги макар и да не се отличаваха с нещо повече от предишните, ме някак задоволиха. Може би това се дължеше на малката вътрешна промяна, която беше станала с мене. Аз за­почнах да живея с по-жив темп. Държах се с колегите си весело и дружелюбно. Почнах да обичам децата и да влагам повече усърдие в учител­ската си работа. Това ми създаде име на добра Учителю и интересно момиче. Създадоха ми се не малко трудности и изпитания, които по-рано, не зная с какво отчаяние бих понесла, но сега издържах със стиснати зъби ге­ройски и полетях за ваканцията към моята обична среда, към моите мили дъновистки - сестри и приятелки, които приличали на мене и на които съм приличала.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...