Jump to content

10. НАЙ-ХУБАВАТА ПРОФЕСИЯ


RPX
 Share

Recommended Posts

10. НАЙ-ХУБАВАТА ПРОФЕСИЯ

Утрото беше 28 август - Голяма Богородица. Учителят празнуваше всички празници и религиозни и официални, доколкото разбрах по-късно не, защото намираше, че всички те именно трябва да се празнуват, но защото първите ги празнуваха и спазваха още Неговите последователи по традиция, а вторите - защото освобождаваха от работа чиновници и работници и по такъв начин Той използваше и едните и другите празници, за да бъде сред тях, за да бъдат край Него повече хора, за да може да им говори, да им бъде полезен. За Него всеки ден беше Божи, всеки ден беше празник, всеки ден Той беше посветил на Бога, в служба на Бога. Защото затова бе дошъл на земята. И използваше всеки Божи ден. И този ден - 28 август - празник, Той бе определил да отидат всички, цялото Братство на Изгрева, или тогава как­то още го наричаха Баучер. Това беше едно обширно място от 10 декара, купено от някой чужденец на име Баучер, по името на когото го наричаха. И Милка ни разказа, че там идвали и когато можели сутрин, пролет, лете и есен да посрещат слънцето и да правят гимнастически упражнения. И Учителят бивал винаги с тях. Те идвали рано преди изгрев слънце и бързали да се вър­нат за работа, а Той се връщал на „Опълченска" 66 и приемал посетители цял ден. Празник, но не неделен ден прекарвали там. В неделя оставал в града, за да държи публична беседа в 10 ч. преди обед, която се посещавала не само от Неговите последователи, но и от много външни хора. Отначало бе­седите се държали на „Опълченска" 66. Било много тясно и трудно. Той зас­тавал на отворения прозорец на малка стая, а слушателите на двора и лете и зиме. Но никой не се разболявал. По-късно са наели някакъв салон наречен

2. Изгревът..., т.

Турнферайн. После са направили голям и светъл салон на ул. „Оборище" 14 и най-после - салона на Изгрева.

Тогава всичко на Изгрева не беше като сега. Всичко беше празни, незасяти, необработени места. Около тях селски ниви. Само полянката беше околовръст оградена с млади, скоро посадени борчета. Ние - Милка, Олга и аз отидохме малко след обед. Те бяха отишли рано сутринта. Посрещнали слънцето, направили упражненията, Учителят държал беседа, обядвали. Сега довършваха обеда. Пееха, задаваха въпроси на Учителя. Той отговаряше. Разбира се от този разговор не помня нищо. Помня само картината, която беше трогателно мила и невиждана до сега. Бяха насядали всички околовръст в „яйцето". Яйцето беше едно елипсовидно кътче в началото на полянката, заградено също с млади борчета. По-късно се направиха пейки, които го обградиха елипсовидно пак и чешмата с 12-те зодиакални знаци. Сега бяха насядали на земята. Пред всички имаше бели кърпи с остатъци от яденето. До едно борче беше седнал Учителят. Борчетата бяха ниски и не можеха да хвърлят сянка, а августовското слънце жареше. Всички бяха с бе­ли кърпи на главата. Само Той беше без нищо на главата. Една сестра - с. ге­нерал Стоянова случайно или нарочно не зная се беше изправила до Него и малко отзад и беше разперила бялата си копринена кърпа да се пази от сил­ното слънце, а по такъв начин правеше сянка и на Него. Той не обичаше сенките, Той обичаше слънцето и не се пазеше от него, както по-късно разбрах, но тогава това ми се видя толкова мила и трогателна картина, че тя се отпечата завинаги в мене и колчем минавах и минавам от там аз винаги я виждам. Тогава излезе сред „яйцето" сестра Люба Радославова и изпя за пръв път посветената на Учителя нова песен „О, Учителю благи", тест и мело­дия от нея.

Песните, разговорите, обстановката, всичко ме плени и аз не знаех къде се намирам и как съм попаднала в това кътче от рая, след онзи сив и едно­образен живот, който съм водила до сега. Някакво блаженство ме изпълваше. Но часовете течаха. Времето да си отиваме наближаваше. Учителят беше казал на Милка, че ако имаме нещо да Го питаме, след обеда можем да отидем при Него. По едно време Той стана и отиде сам да се по­разходи из полянката и се спря при друга група борове по-високи от тези. Подканиха ме сестрите, че сега е моментът да отида при Него. И аз отидох. Не мога да говоря, не мога да опиша как се чувствувах. Това знае само всеки ученик, как е отишъл за пръв път при Учителя. Аз бях наистина дете още, ка­къв ученик? Дете плахо, неопитно, глупаво. Но душата? Душата не е млада, не е дете, не е неопитна, не е глупава. Тя Го позна. И Застана смирено пред Него като ученик. Няма да забравя никога погледа Му - дълбок, проникващ до дъното на душата и безкрайно нежен и любящ, който я събуди, който й каза: „Какво? Не ме ли познаваш?" „Да, да, познавам Те, Учителю)! Господ мой и Бог мой!", откликна тя. И рукнаха сълзи. То беше миг, свещен миг!

След малко се успокоих и Му разказах за това, за което бях дошла в София. Разказах Му за срещата със мис Торанс, за условията, за това, че искам да уча нещо повече и пр., но че не чувствувах влечение към тази професия, не Му казах. Той обаче веднага отсече: „Не, не, рекох, ти нищо няма да научиш от там, само ще загрубееш! Иди си на село Учителю. Учителството е най-доброто занятие за жената." И като се обърна на изток отправи поглед в далечината, привлече и моя поглед на там и ми се струва, както по-късно разбрах, че тогава, именно, Той избра новото село, в което отидох в предстоящата година и в което стоях 17 години. После ми подаде ръката си и се отдалечи. Аз отидох при другарките си, разказах им всичко

18

развълнувана и възхитена-и след малко си тръгнахме. Олга не намери за нужно да отиде при Него.

Вървяхме към града по лявата пътечка край града, успоредна на шосето. Вървяхме и приказвахме за Него, разбира се. Викахме, крещяхме като ученички, когато се връщат от училище и споделят впечатленията си от някой любим учител. Нали нямаше никой, нямаше кой да ни чуе. Шосето тогава беше безлюдно. Гората - също. Изведнъж една от нас се сепна, млъкна и ни сбута: „Учителят1." по отсрещната дясна пътечка край шосето вървеше Той сам. Не вървеше, а летеше. И както безшумно ни беше настигнал и из­равнил се с нас, така безшумно и бързо се отдалечи и изгуби в далечината. „Защо така бърза?, запитах Милка загрижено. „Да не Му се е случило нещо?" „Не, не. Той така си ходи. Той не се клати като нас", отговори смеешком Милка.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...