Jump to content

28. ГОЛЯМАТА, ХУБАВА И ВАЖНА СРЕЩА. САМООПРЕДЕЛЯНЕТО


RPX
 Share

Recommended Posts

28. ГОЛЯМАТА, ХУБАВА И ВАЖНА СРЕЩА. САМООПРЕДЕЛЯНЕТО

Беше една от най-ранните ми срещи, може да се каже, първата голяма, хубава и важна среща с Учителя. Бяхме се върнали току-що от Мусала - първата ми екскурзия до Мусала през лятото на 1924 г., за която ще разкажа по-нататък. Аз трябваше да се връщам в Стара Загора, защото леля ми още живееше там и аз нямаше къде другаде да гостувам за дълго. Бях при Милка. Душата ми обаче беше смутена от някакви неправилни мисли, някакви съмнения по отношение на Учителя, на Учението, на пътя, който от скоро съм последвала. Това бяха някакви вътрешни изпитания, може би, някакви скрити мои врагове, които искаха да ме отклонят, да ме спънат в моето развитие още в началото, докато не съм укрепнала - може би, те ми навяваха тези мисли. Аз реших да не споделя с Него, да ги предам тези злосторници на Него, един вид да се изповядам. Защото, какво значи да мислиш за един чо­век лошо, когато виждаш само хубаво в него? - Саморазрушение. Тогава тък­мо се хвърляше най-много кал върху Него.

Разбрах, че това не съм аз, не е моята душа, но е нещо вън от мене, вън от моето естество, исках да го разбера и да се справя с него, докато съм близо, да не се боря цяла година далеч от Учителя с тези отрицателни мисли и съмнения. И отидох. Да отидеш при човека и да му кажеш, че се съмняваш в него, не е лесно. Но отидох. Тогава не Го познавах още добре. Мислех си, как ли ще ме приеме? Дали няма да се обиди, дали няма да бъде строг и сърдит, разсъждавах по човешки. Въобще, у мене ставаше борба между старото и новото разбиране за Него, за Божественото. И това ме страшно

41

измъчваше. И когато отидох при Него аз бях толкова уморена от тази вътрешна борба, че ми беше безразлично вече как ще ме приеме. Така или иначе, да се тури край на тази борба.

От тази среща зависеше моето самоопределение, да остана в Братството или да си отида в света. Бях съгласна и на второто, само да се успокоя, толкова ми беше непосилна тази борба. И това щеше да зависи само от Него, от приема Му - как ще ме приеме и какво ще ми каже. От мене беше началната стъпка - да отида, а от Него - да остана. Но Той беше майстор. Голям Майстор! Виртуоз, виртуоз в познаване на човешката душа. Виртуоз в методите, как да я пипа.

Аз очаквах буря, гръм и мълнии. А намерих красив, светъл, лазурен, пролетен ден. Приемната стаичка на ул. „Опълченска" 66 заляна в мека, слънчева светлина. Сам Той - мил, приветлив, светещ.

„Но какво има? Какво има? Какво сте се разтревожили? Няма нищо, няма нищо. Успокойте се", чувах нежен, топъл, бащин глас, когато разказвах през сълзи съмненията и обвиненията, които бушуваха в мене против Него. Той не остави до край да се изкажа, но сякаш с някаква магическа пръчица разнесе бурята в мене, разпръсна облаците, олекна ми, просветна ми. Настана мир и тишина. И като най-добри приятели седяхме два часа \/13 а \ЛЗ и разговаряхме. Разбира се, повече говореше Той. Разказа ми няколко приказки и анекдоти, от някои, от които тогава аз нищо не разбирах. По-късно ги разбрах. А от някои разбрах, че човек е изложен на външни и вътрешни изпитания и врагове, които целят да го отклонят от правия път и да му причи­нят страдания. Всичко, което ми говори в тези два часа беше предупреждения, които по-късно ми послужиха в живота и избавяха от грешки. А едно от тях се изпълни още същия ден вечерта, от което аз бях поразена тогава. Е, казва, ще дойде някой и ще ти каже: „Млада си, хубава си, живот те очаква. Какво си тръгнала в този път. Той е за стари хора."

Когато излязох от там, наближаваше обед. Аз отидох да взема брат си от редакцията, в която работеше, да отидем да обядваме някъде. Той си взе отпуска за целия следобед, за да ме разведе из София, че на другия ден трябваше да си заминавам за Стара Загора. Целият следобед и вечерта прекарахме заедно. Аз вървях край него и не вървях, а някак си се плъзгах над земята. Толкова леко ми беше. И всичко беше толкова светло и красиво, че аз непрестанно бъбрех и бъбрех, възхищавайки се от всичко. Бях преобразена. Нямаше помен от бурята и от онова свито и мълчаливо момиче, което познаваше брат ми. Той скришом ме наблюдаваше и ми се радваше и не можеше да си обясни на какво се дължи тази промяна. По едно време аз съм гордост му казах, че съм била два часа при най-големия Човек и съм раз­говаряла с Него. Разказах му за обстановката, за Него и споделих някои от Неговите мисли, в заключение, на което брат ми Димитър казва: „А, затова ли ми си се разчуруликала като птичка? Добре, добре мойто момиче, ходи всякъде и приемай всичко, което може да те направи радостна и щастлива." Той за пръв път ме виждаше радостна и щастлива. Той беше свободолюбив и не беше тесногръд. Освен това обичаше ме и от сърце ми желаеше именно това, което той като обикновен човек, въпреки всичката му обич и желание не можеше да ми даде - да бъда радостна и щастлива. Сам той се развесели. И прекарахме целия следобед много приятно. Ходихме по покупки, води ме по музеи, градини, сладкарници. Запозна ме с някои свои млади приятели -поети и журналисти. Сам той беше вече журналист и поет. Привечер, когато вечеряхме в един ресторант при нас се приближи един негов много близък приятел - поет. запозна ни. Той остана да вечеря заедно с нас. После тръг-

42

наехме към Военния клуб. Кой знае защо брат ми сподели с него, че от скоро съм последователка на г-н Дънов и че днес съм била два часа на разговор с Него и съм се чувствувала радостна и щастлива. Той скочи изумен: „Ти си луд, ти си луд, Митко! Да имаш такава сестричка и да я пущаш да ходи там? Ти ходил ли си там? Ти познаваш ли Го? Аз съм ходил, аз също бях увлечен в това Учение. Не, не, не! Не й позволявай, Митко, да ходи там." „Е, тя е умна. Тя е много по-умна от всички момичета, които познавам. Тя знае къде ходи. Ако вижда нещо лошо, тя не би останала там. Ти не я познаваш. Аз я познавам много-добре."

Но този млад човек не се успокои. Запретна се здраво да ме азубеждава, да ме спасява от гибелния път, в който съм тръгнала. И разгърна цялото си красноречие и патос: „Ах, загубена, загубена за живота! Разбирам да си престаряла, та да отиваш там да откупваш греховете си, а ти млада си, хубава си, живот те очаква." А-а-а! - Останах гръмната аз. Същите думи. Толкова скоро. Още същата вечер се сбъднаха думите на Учителя и предупреждението Му.

Усмихнах се с благодарност на Учителя и стиснах здраво устни. До края докато се разделихме с този млад човек аз не продумах.

Спомням си, че на същия този прием Учителят между другото каза следните забележителни думи: „Дрехите не правят човека." Тогава моето съзнание беше ангажирано с други неща и те не ми направиха особено впечатление, но ги запомних. Когато се прибрах в село, през учебната година, веднъж - далеч от времето на приема, аз си ги спомних и се замислих върху тях.

Спомних си, че преди пет години, когато в 1920 г. Учителят дойде в Стара Загора и аз имах голямо желание да Го видя, се спънах от това, че нямах нова рокля и не можах да отида с избелялата си вехта престилка. Сега на този прием във Военния клуб аз бях наконтена до ента степен: с хубава рокля от соа-екрю, с бели обуща и бели чорапи, с бяла шапка. Но бях ли нещо повече от онова момиче с вехтата престилка? - Не. Придадоха ли ми нещо повече хубавите дрехи? - Не. Пролича само моята младежка суетност. Хубаво ми смачка фасона Учителят, си казах. Добре, че не го разбрах това пред Него, щях много да се засрамя. А сега само се зачудих на това, че Той всякога и всичко знае.

Как можа да ги съчетае тези два случая и да ми го кажа така, че да не ме засрами, а да си взема само бележка, да си взема поука.

Да. Дрехите не правят човека. Голям Майстор! Велик Майстор!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...