Jump to content

40. ДЕСЯТЪК ЗА ГОСПОДА


Recommended Posts

40. ДЕСЯТЪК ЗА ГОСПОДА

Един ден моята приятелка Бучка ми разказа нещо много интересно, което е чула за Учителя. Току-що го чула, тя го сподели с мене. Разказа го така живо и възторжено, че то се отпечата дълбоко в мене. Минаха години. При един случай аз я накарах да го разкаже и на други сестри, които бяха край нас, но тя каза, че го е забравила в подробности и ме помоли аз да го разкажа. Аз го помнех много добре и го разказах. Питах я, записала ли го е. Не, беше отговорът. И до днес не го е записала. Тя има да записва много други случаи из живота на Учителя и Братството в течение, на които аз не съм била и затова реших с нейно разрешение да го запиша аз. Не трябва да пропуснем нищо, което знаем за Учителя и което ще даде на бъдещото поколение и на бъдещите биографи черти да обрисуват образа на Учителя, Който ние бяхме щастливи да видим и да Го носим в душата си.

Ето случаят. Той е разказан от нейна колежка.

В ранните години когато Учителят се върнал от Америка и живял в София, може би още преди да се образува обществото Бяло Братство, Той се е хранил в една скромна гостилница, но е ходел винаги късно, когато не е имало вече много посетители или даже никой. В тази гостилница работело, било чираче, едно 10-12-годишно момченце - кръгло сираче - Панайотчо. Панайотчо бил слабичък, бледничък, недохранен, макар че работи в гостилница. Той миел паници, метял, чистил, разтребвал масите, поднасял вкусните ястия на клиентите, но изглежда сам той не ги е вкусвал.

Какво е видял в това дете Учителят - обиква го. Винаги когато отивал да се храни, ще го помилва, ще поръча две порции ядене, ще покани Панайотчо да се хранят заедно и ще разговарят. Един ден Учителят му казва: „Панайотчо, искаш ли да учиш?" „Много искам, но нямам възможност, нямам условия, няма кой да ме поддържа." „А искаш ли да отидеш в Америка ако аз пиша там на мои познати, които ще ти изпратят пари да пътуваш и които ще те поддържат там да учиш?" „Искам", отвърнал зарадван Панайотчо.

Учителят писал на своите познати - американски благодетели, те отговорили утвърдително и Панайот заминал за Америка. Какво е учил там и колко е стоял не знаем. Жена му - нейна колежка разказала всичко набързо без големи подробности.

Пораснал Панайот. Кореспондирали с Учителя. Голям вече осъзнал какво Учителят е направил за него, в едно писмо изказал своята благодарност към Него и Го пита как би могъл да Му се отплати. Писал също, че не иска да се връща в България. Учителят му отговорил: „За себе си не искам никаква отплата, но за твоето добро искам три неща от тебе: Да се върнеш в България, да не се жениш и да служиш на Господа."

Първото Панайот изпълнил. Връща се в България и се настанява в Ямбол на добра служба. Но другите две неща не изпълнил. Оженил се млад за една прогимназиална Учителю, родили им се две деца и той всецяло се погълнал от своето семейство и своята служба, Заболял.

Учителят бил вече основал нашето общество „Бяло Братство", но Панайот макар че поддържал връзка с Учителя, си стоял със семейството си малко настрана.

Минали се години. Веднъж Панайот се разболял тежко, неизлечимо според съвременната медицина. Уплашен, той изпратил жена си при Учителя в София да Го моли, да му помогне да оздравее. Той знаел, че Учителят може да направи това. Жената пристигнала на „Опълченска" 66, разказала на Учителя всичко, но Той не дал никакви съвети за лечение. Казал й веднага със следващия влак да се върне в Ямбол. Тя почнала да плаче, да се моли да им помогне, мислейки, че Панайот е умрял или ще умре и затова я изпраща така бързо и без съвети. Но Учителят настоявал тя да се върне веднага. Върнала се. Каква била нейната изненада и почуда когато на Ямболската гара я чакал Панайот здрав и читав. Разбира се били много благодарни на Учителя, но си заживели пак улисани в семейните си грижи и задължения."

Минали се още години. Панайот се разболял тежко втори път. Сега някакво съзнание се пробудило в него и той казал на жена си: „Този път няма да моля Учителя да ми помогне. Той толкова нещо направи за мене, а аз не изпълних нищо, нищо от онова, което Той искаше и което трябваше да направя. Сега каквато бъде волята Божия." И разделил имота си на четири дяла: на жена си, на двете си деца и на себе си по един дял. „Моят дял", казал той на жена си, „когато си замина, ще продадеш и ще-занесеш парите на Учителя. Нека това бъде моята благодарност към Него, към Господа."

Не след дълго Панайот си заминал. Жена му улисана в учителството и семейството си, не намерила време да продаде неговия дял и да занесе парите в София. Наскоро обаче отчуждават нещо от имота им за летище. „Е", помислила си тя, „това ще бъде за Братството, делът на Панайот. Като ми плати държавата парите, ще ги занеса."

Изтекли пак години. Държавата нищо не им дала. И нали не е за нея, тя не направила никакви постъпки. Когато й ги дадат и ако й ги дадат, мислила си тя.

Един път отива в София по някаква работа и среща случайно един приятел на Панайот, адвокат, който я запитал: „Какво стана с имота, който ви отчужди държавата за летище, дадоха ли ви парите?" „Не", отговорила тя. „Ела", казва той, „с мене".

И ходили заедно из министерства, из учреждения и наредил да й се изплатят веднага парите без да знае, разбира се, за какво са били определени те. Тя се зарадвала много, благодарила на приятеля и занесла парите на Изгрева, предала ги на Учителя и Му разказала всичко. С тези пари било закупено мястото дето беше построена после къщичката на сестра Балтова, зад пейките, до лозето и до Симеонови, дето сега е улица „Зелен синор" и на което място ние учителките от провинцията и други ред години си постро­явахме палатките. Там бяха и барачките на сестра Веса Козарева и Христо Бояджията.

„Панайот много обичаше и уважаваше Учителя, четеше беседите, но аз не ги разбирам и не съм ги чела", казала тя. „Но и аз Го уважавам. Чуден човек беше Той. Чудни дарби имаше", и продължила да разказва:

„За да следват децата ми в университет аз се преместих Учителю в София. Един ден заболя сестриният ми син - студент - психическо разстройство. Къде не го водиха, кой не го лекува и професори, и баби, и т.н. Най-сетне мина ми мисъл да го заведа при Учителя. Вземам го, отиваме на Изгрева, качваме се по стълбите. Той излезе сериозен, замислен и малко строг. Каза, че е зает и не може да ни приеме. „Да", помислих си аз, „ние не следваме учението Му, той може, но не иска да ни помогне".

И умъчнена, и отчаяна си тръгнахме. Стигнахме до чешмата, ъгловатата чешма. Изведнъж племенникът ми се развика радостно: „Но какво става с мене, лельо, какво става? Аз съм здрав, съвършено здрав!" Обръща ме се, Учителят стои горе на отворения прозорец с вдигната ръка и мило, и нежно ни се усмихва. Дигнахме и ние ръка, поклонихме Му се и си тръгнахме. Момчето оздравя. От тогава не съм видяла Учителя, но Го ценя и уважавам за това, което направи за нас и за чудните Му дарби. Но беседите не ги разбирам, повторила пак тя, и не ги чета".

А ние, а аз се чудя не само на дарбите Му, но на Неговата Любов към хората, независимо Негови последователи ли са или не, на Неговата Любов и всеотдайност в служенето Му на Господа, на Неговата широта и далновидност. Неговите мерки не бяха като нашите - човешки мерки. Защото и погледът Му не беше като нашия - човешки поглед. Неговият поглед имаше несравнимо голям диаметър и Неговата дейност широк периметър.

Той виждаше, че тези души не могат само да разбират Учението Му, но ги обичаше пак и направи нещо за тях, защото виждаше далеч в бъдещето и знаеше, че те ще се пробудят един ден и ще тръгнат по пътя към Бога.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...