Jump to content
Ани

4. Лечители, ясновидци и фокусници

Recommended Posts

4. ЛЕЧИТЕЛИ, ЯСНОВИДЦИ И ФОКУСНИЦИ

Ние имахме на село една голяма кутия направена от дъсчици, която беше закачена на един пирон. В нея мама слагаше лъжици, вилици и един ден от любопитство ли беше или нещо ми беше потрябвало и аз взех да бъркам в кутията, в която имаше фасул и стотинки. Това много ми хареса .защото като ми се прияде локумче или бонбонче бръквам в лъжичника и си взема някоя стотинка, отивам при бай Пею и си вземам нещо да си хапна. Мама значи намерила за най-удобно да си направи там касата и като получи от някъде дребни пари-грошове ги слага при фасула и аз често пъти съм я виждал, че бръква там, но какво правеше не знаех. Добре, но веднъж гледам бай Пею пише на тефтера нещо и аз питам мама: „Защо бай Пею на някого пише нещо на тефтера, а на други не пише?“ Викам си на ума, да не вземе и мене да запише. А мама ми разправя, че тези, които нямали пари в момента той им записва какво купуват и колко струва и като имат пари тогава плащат. Значи мен не ме записваше. Обаче мина някое време и бачо Гради пак беше бръкнал, извади фасулеца и в това време мама пристига и вика: „Какво правиш там?“ Обърках се аз, паднах в краката й и почнах да плача. Признах си всичко. Та хей така сме прекарали детските си години. Майка ни, Бог да я прости, ни изгледа най-напред край бай Пею, да му поим коня, да му метем кръчмата и т.н.
Когато постъпих в първи прогимназиален клас живеех у сестра Христина в с. Бата. Втората година бях при един дядо Михаил. В църковния двор имаше една къщичка и дядо Михаил служеше в църквата и живееше в тази къщичка в една малка стаичка. Понеже нямаше къде да бъда мама ме нареди да спя при дядо Михаил. Даже веднъж играехме с две-три момченца и скачаме по стъпалата пред сладкарницата и от джоба на едното момченце Стоил паднаха два лева. Аз видях от кого паднаха парите и кой ги е загубил, но си казах: „Аз си ги намерих“. Църквата и сладкарницата бяха една до друга. После като отвориха сладкарницата бачо Гради си купи локумче, халвица, както и да е. Минаха години от тогава, аз дойдох в София и правя каквото правя и тия два лева ми изпъкваха често пред очите. А имахме една сестра Деспа Вергиева, тя беше сестра на нашия училищен директор Стоян Попов. Тя ни беше дошла на гости в София. Викам й: „Сестра, ето ти тия 20 лева. Като мине Стоил покрай вас, а край тях имаше една голяма поляна, имаше вършачка, там се вършееха всички снопи. Като мине Стоил покрай вас, да му кажеш, че имам да му ги давам тия пари, някога съм ги вземал на заем от него“. И тя като се върнала в село Бата, вижда Стоил, а той бил вече около 23-годишен. Тя му дава парите, а той казал: „Абе с Гради се познаваме много добре, обаче аз никога не съм му давал пари“. И той беше бедно момче, не е имал пари. Както и да е, приел парите, а на мене ми олекна. После сестра Деспа отиде с брат си Стоян Попов в Несебър. Той беше учител по математика. Много хубав човек беше.
И тъй, значи живях някое време при дядо Михаил. Обаче там ми беше много студено,не можех да уча. А пък и сам с възрастен човек да живея е трудно. Затова след някое време мама ме премести в едно семейство стопанина, на което пак се наричаше Михаил, а сина му беше обущар. Жена му на дядо Михаил се казваше Добра. Като бях при тях един път отидох у един моя приятел, съученик на име Вълкан. Последният ме извика и двамата отидохме в тяхното мазе. Вълкан взе една паница и я напълни с вино. После ми вика: „Гради, аз си изпивам така по една пахарка вино когато искам“. Та той почерпи и мене. Аз аз нали за пръв път виждах толкова вино, макар че около кръчмата, но не съм пил така вино. По едно време си тръгвам, а къщата ни беше на другия край на селото. Като вървя от главната улица трябваше да мина по една уличка навътре в двора. Баба Добра се случила вънка и гледала, а аз ту от левия плет към десния, ни тоя плет давам, ни оня. „прибирам се и си лягам, а на другия ден баба Добра ми вика: „Гради, ела ще питам нещо. Вчера къде беше?“ Отговорих: „Бях на много места, но бях и у Вълкан“. „Ами да сте пили нещо, вино?“ Викам: „Вълкан ме почерпи вино“. „Познах“, отговори баба Добра, „понеже от толкова години те познавам“. Пък те ни бяха малко роднини, посещавах ги. „Никой път не си ходил така“, каза баба Добра. „Разбрах, че си пийнал малко“. От тогава насетне аз вече не пих никакво вино.
Имам и друго едно преживяване когато бях още в първи клас. Не зная защо, но по очите, т.е. по клепачите ми излизаха тъй наречените ечемици. това бяха едни бели пъпчици, които ме сърбяха и боляха и по него време отидох с един мой съученик и приятел, Илия Шарлопа се казваше, у тях. За пръв път отивах у тях и неговата баба като ме гледа, гледа и вика: „Гради, какво имаш по очите?“ Казвам: „Имам ечемици, много ме болят“. А тя ме гледа и се cмee. „Е, искаш ли да ги излекуваме?“ Отговорих: „Как да не искам“. Тя взема едно парченце хляб и отчупи три хапки и ми ги даде. „Ще отидеш в нужника, казва, ще хапнеш едната хапка и ще кажеш: „Когато дойда да ям в нужника, тогава да ми изникнат ечемици“. Като изядеш трите хапки подред и на всяка хапка ще казваш така, ще дойдеш“. И за мнозина може да е лъжа, обаче за мене беше истина. Като ми оздравяха тия ечемици и оттогава не ми изникна вече никакъв ечемик по очите.
На село дават на селяните да си секат гори като предварително ги разделят на участъци. Така ги наричат тия парцели, които селяните изтеглят по жребие. Всеки си изтегля по едно билетче от общите билетчета, на които са написани номерата на участъците. И ние също си вземахме едно билетче и после отидохме да си сечем участъка. И тъй отидохме и набрахме дървата, обаче ми направи впечатление, че на големите чорбаджии им се падаха дебели дърва - габер, дъб, дори повече дъбови и една кола шума, вейки, клоне. А пък ние отидохме и напълнихме две-три коли с вършина и аз гледах, гледах и викам на дядо Михаил: „Дядо Михале, защо на еди кой си писар Петко и Вълкан, нали големци, се падат такива хубави дървета, а пък на нас вършина?“ И той ми вика: „Чоджум, ако на тях не им вървеше така, ако нямаха късмет, нямаше да бъдат най-богатите хора в селото“. После, като пораснах разбрах как е ставало това, понеже си вземали билетчетата предварително в ръкава и бъркат уж, а те си били избрали най-хубавите участъци.
Още не ходех на училище, мама като се върна от нивата и брат ми започна да плаче. Мама го пита: „Какво има, защо плачеш?“ „Ами, днеска бати ме препика“. Пък ние нали така, като хлапета правим такива работи, и аз наистина бях го препикал. Мама запита защо съм направил това. „Ами...“, започнах аз да хленча и избягах. Това беше вече вечерта и тя ми вика: „Върви да вечеряме, че аз съм изморена, да си лягаме“. „А, ще ме биеш“, отговарям аз. „Няма да те бия“, казва тя, „върви да вечеряме“. Добре, но мене какво ме прихванаха, вместо да се върна вкъщи, аз избягах. Тя ме вика по улицата, но аз избягах в тъмнината. По едно време гледам, изгаси се лампата и аз полека, полека се прибрах вкъщи, съблякох се и легнах. Ние тримата си лежахме на едно дюшече, един до друг, кой отпред, кой отзад, както дойде. Тя както лежеше, стана и аз си рекох: „Какво ли ще прави мама“. Тя стана и като запали лампата, че като ме хвана напердаши ме хубавата и каза: „Да помниш кога съм те била като си ме ядосвал“. Значи, цял живот - мама веднъж ме удари по ръката когато въртях машината и втория път, когато препиках брат ми и не я послушах да се върна. Можеше да ми удари едно шамарче най-много, а не да ме пердаши, да та помня цял живот. Та значи така израснахме като деца.
Спомням си още, че веднъж като дете отивам да паса магарето и като ходя и му търся по-хубава трева, попадам на една хубава дива круша. А тя омекнала вече. Добре, но не нося никаква торба, нито дисаги. Чудя се какво да правя и по едно време се сещам, бях вече по-голям, не съм с рокля, нали по-рано ходех с бозевата рокля и с ризката. Сега имах вече дълги гащички, имам и панталонки. Свалям гащите, връзвам белите гащи за крачолите, напълвам ги с круши, макар че станаха на дъмги, изцапаха се. Сложих ги на магарето и се качил до тях. Можете да си представите каква картинка съм представлявал като съм минавал през селото. Жени, мъже, деца, всички ме гледат и ми се смеят, а аз важен, нали нося круши? Често пъти тъй съм правил и с гъби. По нашия край имаше много чобани. А там където пладнят овцете има много тор, после говедарите като карат по 50-60 крави, които лежат на едно място, пак има тор колкото щеш. А щом има тор има и гъби. Отида, напълня кошницата с гъби. Добре, но после минавам другаде, гледам по-ху- бави гъби. Тогава хвърлям гъбите от кошницата, които преди съм набрал и набирам от по-хубавите. По нас имаше само гъби-печурки, други не познавах.
Като почнах да уча от първи до трети прогимназиален клас, директора Стоян Попов от време на време ме пращаше в с. Горица. Даде ми един плик адресиран до директора на училището, аз занеса плика, поседя там малко време, директора ми даде друг плик, който да върна обратно. А то какво било. Впоследствие се оказа, че няколко души учители са получавали заплата в с. Горица, а са работили в с. Бата. И си рекох на ума, абе цяло село Бата, има прогимназия, има толкова ученици от съседни села, богати момчета, мен ли намери да прати да получавам заплатата на учителите. Това нещо на времето много ме учудваше. Това беше през 1924 година.
22.март посрещахме на село. Веднъж, така се случи, че отидохме да събираме дърва, та сутринта като идем да си накладем огън. Мястото където щяхме да посрещаме изгрева се казваше „калето“. Там имаше много големи скали. Дори някои казваха, че някога там било крепост на цар Симеон, близо до Несебър. Там се събирахме от три села: Горица - селото на брат Ангел Вълков и Георги Йорданов, с. Бата, от което е сестра Христина, която живее сега в Симеоново и ние от село Габерово. Сутрин като накладем огън на „калето“, по това се познаваше, че сме пристигнали. Всеки, който пръв отиде, накладе голям огън и понеже беше чукари, баири... виждаме огъня - значи всички сме на лице.
Един път срещу 22.март мама ме събужда и вика: „Хайде ставай, че лелини ти светят“. Лелини бяха през два-три двора. Прозорците светеха. Викам: „Абе, мамо, още е много рано, мене ми се спи“. „Не е рано“, казва тя. А пък нямахме часовник. Станах, облякох ямурлука и тръгнахме. Отидохме там, където посрещахме обикновено 22.март. Там имаше поляна където играехме упражненията. Гледаме нещо светло, свети в хоризонта. А то какво било. Тогава луната изгрявала, а ние мислим, че слънцето изгрява. Та цяла вечер огън не накладохме, но аз се свих при мама и заспах. Така сме посрещали на село 22.март. Точно на мястото където е „калето“, отдолу тече река Ахелой. Там има грамадни скали, имаше бент, имаше една воденица, а сега там построиха язовир „Ахелой“. Та някому ако се случи да иде там, да иде да види „калето“, то е към три, четири метра долу. Основите са зидани с вар. За него старците говорят, че едно време там е било крепост на цар Симеон.
На село правехме братски вечери, на които идваха гости от Айтос, Пловдив, Бургас, от селата и всеки като си тръгва си взема гостенин, който му е симпатичен. Добре, но някой път остане някой и чака да го поканят някъде. Обаче, не го канят и това не прави добро впечатление, става малко неудобно. Та свако ми Слави Тодоров като ръководител и други братя решили, да теглят жребие когато има гости от селата, на кого да се падне. На мама веднъж като теглила жребий се паднала една гостенка от с. Даутлий, сега гр. Каблешково. Вечерта бяхме на братска вечеря и после тя преспа у нас. Сутринта мама направи закуска, седнахме тримата около софрата: гостенката, мама и аз. Направихме си молитва и преди да започнем да ядем сестрата каза: „Ние сме седнали тука трима души, но има още двама седят тука до сестрата. Единият е във войнишки дрехи, с много рани, той е умрял вече на фронта ли къде, а другият е жив, но е много далеч. Той се грижи малко за семейството ви“. Мама веднага се сети, че първия е баща ми, който е в рани и е убит, а втория е чичо Драган, който е в Белгия. Тогава мама разправи на гостенката, че когато убили баща ми, дядо Минчо живееше при нас. Тя, мама го попитала, дали ще остане да живее при нас, за което тя няма нищо против, дори ще се радва, но нека се чувствува свободен и да си избере където желае, там да живее. Нали си има четирима живи синове и две дъщери, може да избира, но ще се радва да остане при нас, при децата, понеже тя ходи на работа. И той помислил и решил да остане при нас. После сестрата като ме погледна мене, каза: „Ти приличаш на едно пиле. Тука си затворен в кафез, но ще минат няколко години и като хвръкнеш от тука, няма да се върнеш вече в село да живееш“. И действително така стана.
Спомням си, че като ученици бяхме направили екскурзия от с. Бата до с. Ходжамар, сега мина „Черно море“. Като се връщаме в с. Бата минаваме през моето с.Габерово и понеже закъсняхме останахме да нощуваме у дома. С мене дойдоха 3-4 приятели да пренощуват. Като почнах да постилам -за спане от юрганчето падна един плик с пари. Мама я нямаше тогава. Тя беше в Поморие. Аз като забелязах плика веднага го прибрах. А на другия ден, не бяхме тръгнали още за с. Бата и мама пристигна. Срещнали я хора от селото и й казали, че съм дошъл с ученици у дома и тя се разтревожила за парите. Но аз още като я видях, изтичах веднага да я успокоя, че съм видял парите и че съм ги прибрал.
Аз изкарах първи -1923/24 г. и втори -1924/25 г. прогимназиален клас, за трети клас нямах възможност и мама не ме прати в село Бата. Останах без работа и тогава нашия бай Пею, кръчмаря ме извика и ми каза: „Гради, в Медово кръчмаря търси чирак“. (А аз ги познавах там хората, дори кръчмаря беше взел жена от нашето село.) „Да идеш там да чиракуваш“. Викам: „Добре, бай Пею“. Значи бай Пею ме пращаше при този кръчмар и аз работих там една година като чирак. А пък на директора жена му, Мара Попова се казваше, тя ми беше класна наставница, ми пращаше бележки или казваше на някои близки, да правя каквото правя, но да си завърша трети клас. Тя много държеше на това нещо, защото без него занаят не можеш да получиш.
Имах едно преживяване като кръчмарче, нали чиракувах при кръчмаря в с. Медово. И трябва да призная, че винцето много ми допадаше, обаче пълнех котлите с вино, но не вкусвах, защото вкуся ли малко винце, може да се напия. Често пъти вземах по една бучка захар, капвах две-три капки коняк и с това си отземах.
Един ден пристигна от Бургас един фокусник - 1925/26 г., който правеше разни фокуси. Това стана вечерта в кръчмата. Дюкяна беше пълен. По едно време фокусника се обърна към мене и ми казва: „Дай ми в една половиница малко газ“. А ние продавахме и газ в кръчмата и както и други хранителни стоки. И той вика: „Намалете сега лампите!“ Ние нямахме тогава електричество, а имахме газени лампи, нали. Намалихме светлината и те едва светулкаха. Тогава той се нажабури с газта от половиницата и като издуха газта от устата си, запали издухания облак газ. На бачо Гради много му хареса тая работа и си рекох, ще го направя и аз това нещо. Чаках с нетърпение да излязат всички селяни от кръчмата. Но пропуснах, че тоя човек - фокусникът, като приключи с фокусите, взема таблата и обиколи масите с нея да събере пари, нали това беше представление. Сега се продават билети за представлението, а тогава, така се събираше едно време, нали нямаше билети. Така събра си той парички и си отиде. Отидоха си и селяните. Аз вземах, изметох кръчмата, подредих всичко, маси, столове, направих си леглото, защото спях на две маси в кръчмата. Сложих си юрганчето и чергата, но преди да си легна, вземах половиницата с газ и реших да повторя опита на фокусника. Но нали съм Ганчо, като духнах газта, запалих облака и като гледам как свети, забравих да си затворя устата и тоя облак от огън, бам в устата ми и като гледам после на огледалото, езика ми, небцето, всичко побеляло от изгарянето. Значи, как съм прекарал нощта може да си представите. После сутринта чорбаджията ми носи закуска, но аз, къде ще закусвам, нищо не мога да хапна. Така беше няколко деня. Чорбаджията ми донесе ядене, а аз или на кучето ще го дам или ще го хвърля. После постепенно почнах да опитвам малко захарчица така, щипе, не мога да си намеря място. Отрежа си малко локумец така, също. Малко шоколад, пак не може. По едно време ми дойде на ума да опитам да хапна халва, тогава имаше су- самена халва от Бургас, производство на Аврам Чильовски. Той правеше много хубава халва. Като сложих на езика си, веднага ми светна, като балсам ми дойде. И тогава няколко деня ли, една седмица ли какво, аз намокрях хляба в паницата с вода, все едно, че ям чорбата и си режа халвица така, докато оздравея. На никого не казах. Сега го казвам като един хубав урок, та всички да знаят какво значи сусамовия тахан. Но сега къде да търсиш от тоя сусамов тахан, не можеш да го намериш. А сусамената халва се прави със сусамов тахан. Едно време сме яли само това, не е имало сегашните сладкиши.
Понеже сега стана въпрос за уста и език ще спомена нещо, което ми се случи като дете. Покрай нашия двор пасяха коне и аз като вземах една пръчка, та отивам да ги гоня там с пръчката. А те бяха два коня спънати. Обаче какво стана. Като ме ритна единия кон със задния си крак, та за сведение и до днес имам белег на езика си. Езикът ми беше разкъсан от копитото на коня. А това беше станало на сто-сто и петдесет крачки от къщи. Отиват и казват на мама, а някой ме занесе на ръце. Устата ми пълна с кръв. А по селата нали няма лекари, как ми е зараснал езика, как съм го преживял, един Бог знае - цял месец теглих. Не можех да си отварям устата. Значи, ето и това ви разказах.
Като изкарах някой и друг лев на кръчмата като чираче отидох да завърша и Трети клас.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×