Jump to content

17. Войници - вегетарианци


Recommended Posts

17. ВОЙНИЦИ-ВЕГЕТАРИАНЦИ

През пролетта на 1933 година получих повиквателно да се явя в Самоков за войник в планинската артилерия. Там да отбия военната си служба. Но нали имах удостоверение да служа само шест месеца като глава на семейство, в тая връзка отидох при един наш брат, мисля, че беше полковник Райчев от Търново. Той беше от трудовите войски. Като му разправих всичко, той взе телефона и се обади във военното бюро и обясни на своите подчинени как стои въпроса с мене. Те казват, че нищо не можело да се направи. Тогава, още преди да прекъсне разговора, аз му казвам: „Брат Райчев, кажи, че съм сирак от войната и имам удостоверение да служа само шест месеца“. Той каза това и те отговориха да ида веднага при тях и че ще уредят въпроса. Брат Райчев ми каза къде да отида. Като отидох там наредиха да не служа в планинската артилерия. Мина зимата и пролетта и брат Драган Петков го извикаха войник в Сливница -1934 г. Не мина една седмица ли какво и мен ме извикаха в Сливница. Като отидох в Сливница, най-напред ме пратиха при лекаря. Той ме прегледа и между другото ми изследваха урината. В Сливница изпращаха всички коневичари от София (цигани, които живеят при Захарна фабрика), които често пъти биваха болни от заразни болести. Като ми изследваха урината и донесоха талончето с изследванията, лекарят се обърна към мене и ми каза: „Ти, момко, си страдал от бъбреци“. В тоя момент ми дойде на ум мисълта на Учителя, да кажа, „че лекарят ми е забранил да ям месо и да пия спиртни напитки, понеже съм боледувал още от малък като дете от бъбреци“. Обаче на село кой ще ме погледне, кой ще ме лекува. Ние едва имахме да се прехраним. Лекарят, д-р Памукчиев ме гледа, прави, струва, вика: „Тука 5-6 месеца ще ядеш каквото ти даваме, пък после ще видим“. Аз го гледам и казвам: „Г-н докторе, аз съм тук за шест месеца. Докато свикна, почват болки, болници, едно друго, затова месо няма да ям. Правете каквото искате с мене“. Той ме гледа, гледа и каза: „Момко, първия човек, който ще ти помогне, това съм аз. За сведение аз месо не ям. Но на годината един-два пъти трябва да присъствувам на банкет и седна някъде, уж че близна нещо, но месо не ям“. Аз го гледам и си мисля: доктора сега ми хвърля последната въдица. Казвам му: „Добре, докторе, много се радвам, че ще ми помогнеш“. В това време той даде една бележка на фелд- фебела и каза: „Гради Колев Минчев ще бъде във свързочния завод - телефонист, той е за шест месеца“. В това време фелдфебела казва: „Ами то има още един вегетарианец и той не яде месо, в същата рота“. Аз се сетих, че това е брат Драган Петков, фелдфебелът ме заведе в един голям салон, където спяхме ние и по едно време аз излизам на двора и насреща ми брат Драган. А на двора няма никой и аз му казвам: „Брат Драган, все едно, че не се познаваме. Аз съм телефонист“. И той вика: „И аз съм телефонист“. Казвам: „Аз научих това и ще се видим в стаята“. На мене дадоха в стаята първо легло, нали съм най-висок, а той през няколко легла. В столовата така се нареди, че се хранехме на една маса двамата вегетарианци. Така вместо един човек бяхме двама. През време на служенето мина около един месец, някои офицери-дежурни искаха да ни накарат да ядем месо, но ние не ядем. В това време командир на полка беше подполковник Томов. А той беше кръстник или кум на брат и сестра Недкови, на Полито родителите. Тогава още като ме пуснаха отпуск, а те ни пущаха всяка неделя (тогава пущаха отпуск само да знаеш да даваш чест и т.н.), казах на сестра Недкова много поздрави от семейството на подполковник Томов. Сестра Недкова прати нещо да занеса на подполковник Томов и като отидох да го занеса, казва ми Томов: „Не може, Гради, ще трябва да ядеш месо“. А пък жена му казва: „Ти знаеш ли какво значи да си вегетарианец? Те са идеалисти хора и няма какво да го насилвате“. А той, Томов, светлина да му е на душата като влезеше в кухнята, вземаше най-големия кокал и го глождеше като кученце. Така мина около един месец, ние бяхме на словесно занятие, идва един войник и казва: „Вегетарианците да излязат!“ Словесно значи, да ни разправят за пушки, за топове и т.н. Излязохме вместо двама, трима вегетарианци. Вървеше най- напред непознатия, втория брат Драган и третия аз. Отидохме в канцеларията. Там бяха командира, полковника, лекаря, който беше капитан и подполковник Томов, домакин. Имаше и писар. Полковникът попита най- напред първия вегетарианец - непознатия: „Ти защо не ядеш месо?“ Той започна да разправя, че това не можел да яде, онуй не можел, че печено и т.н. Тогава лекаря, д-р Памукчиев го запита какво яде. Той каза, че яде кренвирши, салам и т.н. „Марш“, каза лекаря, „ти ядеш най-лошото месо, а това, което трябва да ядеш не го ядеш. Всички по-лоши меса ги правят на кренвирши и др. работи“. Попитаха брат Драган защо не яде, а той още не говореше добре български понеже беше дошъл от Югославия. Той каза: „Аз съм чел книги, разбрах че месото не е полезно за човека и затова не ям месо“. „Добре“, казаха. Питам и мене, но още преди да си отворя устата лекаря каза, че не трябва да ям месо, защото имам болни бъбреци и с това се приключи. Аз не казах нито една дума. В това време домакинът на полка каза: „Решихме, ще ви даваме всичко постно, което има, по един хляб на ден, по триста грама суха храна, независимо какво има - дали е постно или блажно - сирене или кашкавал, маслини или мармалад, захар, каквото искате“. После стана така и показа през прозореца: „Ето, това е градина военна, пасете трева колкото искате“. И така приключи въпроса с храната.
Започнаха да ни дават вегетарианска храна и суха храна. А имахме един лавкаджия, който продаваше всичко почти и ние пък с брат Драган някой път с дни не взимахме кашкавал и като идем вземем по една пита кашкавал, отидем при лавкаджията. Той имаше много плодове: ягоди, череши и т.н. и като напълним канчетата с ягоди и други плодове, каквито има, прекарвахме много добре. Но за сведение имаше един фелдфебел, всъщност те бяха двама. Единият - възрастен, единият - млад. Младият се наричаше Евлоги Георгиев. Той особено много ме тормозеше. Веднъж бяха заклали към 10-12 прасенца малки. Военните щяха да имат банкет. От всяка рота Искаха войници да отидат да помагат. Младият фелдфебел казал на дежурния офицер по кухня. Той беше поручик, че ще му прати един войник, „когото ще накараш да реже месо“. И му разправил историята, че съм вегетарианец и т.н. Отидох аз в готварницата. Гледам на масата като сложили прасенцата и ги чистят там, режат и офицера поручик ми вика: „Вземай ножа и почвай да режеш“. Аз, тъй както съм застанал викам: „Г- поручик, аз месо не ям и няма да режа. Дайте ми да чистя лук, ориз, всичко друго ще правя, пратете ме да измия клозетите, обаче месо няма да пипна“. Добре, ама той се провикна: „Аз това ти заповядвам да правиш!“ В това време аз седя така с ръката за почит, обаче омаля ми ръката и му казвам: „Г-н поручик, свободен ли съм?“ Той отговори: „Не си свободен, ами взимай ножа да режеш“. Аз в това време си излизам от стола и до вечерта всички, цялата казарма знаят, че Гради след няколко дена ще го съдят за неизпълнение на заповед. Добре, но моят ротен командир и той беше поручик, само че старши поручик, оня беше по- млад по випуск. Моя ротен командир се казваше Борис Величков. Бог светлина да му даде, той беше от Русе и много ме уважаваше. Трябва да ви обърна внимание на това, че цял месец аз трябваше да ходя цивилен, защото поради високия ми ръст нямаше за мен дрехи, ботуши и др. и когато от министерството на войната изпратиха платове да ми шият дрехи, после шинел, после ботуши, той ме води в шивалнята и обущарната и ми вика: „Гради, понеже си сирак от войната ще наредим да те пратят в Търново, там има школа, да станеш подофицер ли, фелдфебел ли“. Викам: „Г-н поручик, много ви благодаря, но аз не желая това“. Даже отказах да ми правят шинел понеже през есента щяха да ме уволнят, шинел значи не ми трябва. Добре, но веднъж пак с този фелдфебел Евлоги Георгиев, младия, Бог светлина да му даде, той умря. Храним се в столовата и той дойде при нас и пак казва: „Ще ядете месо“. Брат Драган си мълчеше, но аз от край време все така си приказвах. Той се ядоса нещо в столовата, която беше пълна с войници и дежурен офицер, храним се и вика: „Аз сутринта ще ви доведа две кучета, ще ги вържа и ще ви накарам да ги убиете, да видим какво ще правите“. Аз седя срещу него в това време, а имаше както казах и офицери и дежурни по кухня и войниците в столовата. Обърнах се към него и казах: „Когато ми дадете пушка да убия кучето, ще се обърна и ще разстрелям вас и себе си. Защо ще убивам едно невинно куче“. Той се обърна към офицерите и войниците и вика: „Гледайте, иска да убие началника си“. Отговорих: „Щом ме карате да убивам, нали знаете, че аз не убивам, по-добре ще ме разстреляте мене“. Това беше на вечеря. После излязохме.
Аз бях много разтревожен и вечерта си легнах, но дълго време не-можах да заспя. Молих се на Учителя и т.н. и по едно време сънувам, че отиваме на учение. А там имаше големи поляни, после по Козница по баирите и същият фелдфебел, щото възрастният още не беше се уволнил, а пък младия беше заел службата и като каза: „Строй се рота“, аз понеже бях най-високия в полка, където застанех, там се нареждаха войниците. Бях приготвен с раница, едно друго и забих кола, т.е. застанах. Идва по едно време той и вика: „Глави на ляво, на дясно“ и в това време вместо ротния командир Борис Великов, гледам Учителя, с пелерината така, приема ротата. Викам: „А, Учителю...“, последният прие ротата, но по едно време ни освободи и тръгнахме да отиваме на учение. Поляните не бяха далече, вървим, вървим и.по едно време Учителя върви пред нас както ротния командир или пък отстрани, обаче с нас и като стигнахме даде заповед, че до там ще вървим и както бяхме строени, всеки си свали раницата и всички войници, кой където беше заспаха, така от умора ли, от друго ли... Останахме будни Учителят, фелдфебела и аз. По едно време Учителят седна по турски, така както си кръстосват краката на земята и почна да прави някакви движения с ръцете. Ръцете над главата, после в страни, така, така... Аз гледам Учителя, обърнах се към фелдфебела, гледам той легнал овчарски, обърнал глава към мен, но Учителят не гледа и мен ме е страх, че ме гледа фелдфебела и така мисля, мисля си и викам: и тая хубава. Учителят пред мен, а мен ще ме е страх от фелдфебела. И в това време седнах и аз като Учителя по турски и почнах да правя упражненията. Както ги правихме по едно време се събудих. Като се събудих, то почти съмнало и аз отивам право при леглото на брат Драган, който нали спеше през няколко легла. И той беше разтревожен и аз му казах: „Брат Драган, нощес сънувах Учителя и ще знаеш, че сигурно нищо няма да стане“. Бяхме след това на закуска, всички войници гледат мен и брат Драган нали и едни се майтапят, други ни съжаляват и в това време като закусихме дойде съобщение, че нашата рота, свързочниците ще бъдем дежурни по църква. А това да се случи неделя. Сутринта значи след закуска всички войници ще отидат в склада да им дадат нови дрехи, да отидат на църква. Понеже брат Гради нямаше други нови дрехи, направиха ми един костюм, но по учение, насам, натам те се цапа и аз останах свободен и се чудя сега какво ще става. Обаче цялата рота с фелдфебела отидоха на църква и с това въпросът се приключи. Значи, Учителят в един от най-трудните моменти пак ми дойде на помощ.
След някое време нашата рота щеше да ходи на учение и аз бях дневален и фелдфебела, същия тоя фелдфебел Евлоги ме повика са слезем в склада, да получим суха храна, понеже един-два дена щяхме да ходим из чу- карите нали, трябва да имаме храна. Влязохме в склада, дадоха ни там няколко пити кашкавал и като пристигнахме горе, фелдфебела отдели една пита кашкавал за себе си и отряза едно парче от другия кашкавал и ми го дава на мен. Аз го гледам и викам: „Благодаря, чужд кашкавал не искам“. Той ми казва: „Тоя ще бъде за тебе, ето и аз вземах. Аз ще го разпределя после на другите войници“. Викам: „Не, благодаря, не искам“. И минаха няколко дена след учението, ние отидохме да се къпем там на една река Азмаци и минавам, гледам фелдфебела с десетина души войници около него, приказваха и аз нямаше къде да ида, отидох при тях, седнах и какво стана, като че ли се бяха надумали, скочиха всички изведнъж и отидоха да се къпят ли какво и аз останах сам с фелдфебела. За мое голямо учудване той ми поиска извинение. Каза: „Гради, извинявай, аз не съм те познавал“. Викам: „Няма нищо, г-н фелдфебел“. Та на всичко отгоре, той поиска извинение. Аз изобщо не го съдех, но той беше много предан към изискванията си. След това мина някое време и сръбския крал щеше да идва в България и наредиха нашия полк да бъде охрана от границата до София. Добре, но аз помолих моя ротен командир Борис Великов, понеже имах зачислена пушка, обаче гледах да не взимам пушка и викам: „Г-н поручик, много ще ви моля, ей тука в конюшнята има да се прави калдаръм на конете, вместо да лентяйствувам, да посрещам и изпращам сръбския крал, да направя някои конюшни с калдаръм, конете да не спят в калта“. Той се съгласи и ме прати при домакина, та Господ светлина да му дава на моя поручик Борис Великов, той ме освободи от тая задача.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...