19. Непознатият роднина

[Ани]

19. НЕПОЗНАТИЯТ РОДНИНА

През време на тая служба ми дадоха около един месец отпуска, но аз я взех като поисках един билет до Бургас и обратно, нали съм от него край, исках същевременно да посетя някои мои роднини, които изобщо не познавах. Бях слушал за тях само от някои близки, от чичо Драган, който беше отишъл в Белгия. Той пишеше, че имам леля в село Моравка, казва се Мария Димова Казълова, Омурташко, че имам чичо в Сливен - Георги Колев, че имам чичо в с. Тича, Котленско - Петко М. Колев, обаче не ги познавах. Даже не бяха ни писали дори. И тъй като минах през Сливен, там гостувах на брат Калканджиев и на брат Стоян Каравълев. Последния, с когото бяхме ходили на сините камъни и на Даулите и с когото бяхме посрещали Новата 1934 г. ме упъти. „Като тръгнеш от тука до Даулите ще запиташ и ще минеш през с. Нейково, Рахово и така ще идеш до Котел и от Котел ще продължиш до с. Тича. И аз като станах сутринта тръгнах през хайдушките пътеки, през сините камъни и Даулите и от там минах Нейково и Рахово. От там излязох на пътя за Котел. Добре, но като излязох горе на баира, гледам големи постройки, покрити със слама и като отидох до тях, гледам те бяха пълни с кашкавал. Овчарите ми дадоха кашкавал, кисело мляко, нахраних се и оттам тръгнах за Котел. От Котел отидох в с. Тича, Котленско. Като отидох, по нас казват слънцето не беше зайдело още, имаше една копраля да зайде и там за пръв път видях тогава жената на чичо ми Петко. Чичо ми го нямаше. Вечерта аз преспах там, обаче чичо ми бил в Омуртаг. Сутринта буля ми каза: „Гради, аз ще дойда да те изпратя. Чичо ти сигурно ще го срещнем по пътя. Щото ти може да минеш по пътеки, които отиват направо, а той да мине по шосето и да не се видите пак, понеже той е с колата“. Викам: „Добре, бульо“. И като тръгнахме, вървяхме може би два-три километра и по едно време чичо ми идва с колата, спряхме на шосето и буля ми вика: „Ха, познай“, казва, „тоя момък кой е сега?“ Чичо ми гледа, прави, струва, не можа да ме познае. Тогава буля му казва: „Ами това е сина на брат ти Кольо - Гради се казва“. Той много се зачуди, обаче как да ти кажа, хубав човек беше, но... Ние израснахме сираци от дечица. Чичо Драган, чичо Лукан и чичо Георги се обаждаха, те бяха в чужбина и пишеха. Чичо ми Петко - не, такъв му беше характера, затова не ме позна.

Оттам тръгнах през селата да отида до село Моравка. По едно време минавам през едни ниски дървета, шубраци и гледам насреща ми един горски. По едно време се срещнахме и се поздравихме. Горският ме гледа така и ми вика: „Момко, ти не си ли син на Колю Минчев?“ „Че ти от къде го познаваш Колю Минчев?“, го запитах аз. „Ами ние се познавахме като деца, пасяхме добитъка, бяхме много добри приятели“, отговори той. И ме заразпитва. Казва: „После те го убиха на фронта“. И аз после докато стигна до Моравка мислех: „Брей“, си викам, „чичо ми Петко, роден брат на баща ми ме видя, расли са заедно, нали? Той не може да ме познае, а тоя човек, по какво ме позна“. А той каза горския: „По походката те познах като вървеше и си викам, прилича на моя приятел Колю Минчев“. Вечерта пристигнах в с. Моравка при леля ми Мария. Там прекарах няколко дена.

Много ми харесаха те - леля ми Мария и свако ми Димо. Ще ви разкажа един случай, който ми разказа техния син Костадин, който бил някакъв отговорник по животните - овце и крави при ТКЗС-то. Решили те с председателя да тръгнат по селата, да закупят някой и друг добитък. Стигнали вечерта в едно село непознато и понеже председателя бил възрастен човек, решили да потърсят някъде да преспят, много бил уморен. Попитал тук, попитал там председателят, но никой не ги приемал. Тогава братовчед ми Костадин рекъл: „Чакай пък сега аз ще попитам“. И какво било, още на първата къща като похлопал и стопанинът ги приел, нахранил ги, дал им стая където преспали и на другия ден продължили пътя си. Тъй като вървели по пътя се разговаряли с председателя. А пък в с. Моравка, където живееше леля ми Мария имаше голяма кръчма. Като минават пътници от Котел за Омуртаг, случвало се е някой да закъснее и да потърси някъде да преспи. Та моят братовчед попитал председателя: „Ти досега в твоя дом колко гости си приел? Колко хора си нахранил? Ти си възрастен човек, после си близо до кръчмата“. Председателят помислил, помислил и отговорил: „Почти никакъв човек не съм поканил да спи у дома“. „Ние пък“, казал Костадин, „почти не минава вечер баща ни да не доведе гостенин. Ще го нагости, пък може и да преспи. Ти търси на толкова къщи да ни приемат, но не ни приеха. Тогава реших и аз да похлопам някъде и ето още на първата къща ни приеха. Отвориха ни къщата, защото и нашата е отворена за чужди хора.