Jump to content
Ани

28. Чичо Драган - дезертьора

Recommended Posts

28. ЧИЧО ДРАГАН - ДЕЗЕРТЬОРА

Аз бях получил писмо от чичо ми Драган, да отида в Трявна, понеже той имал приятел там още от времето, когато е бил във Франция. Тогава те били пленници с тоя човек от Трявна. В писмото беше сложил и една хубава снимка. Пък аз нали съм турист. Работих в събота до обед. В събота имаше пазар в Габрово. Вземах си раницата и едно друго и тръгнах за Трявна през село Калпазаните. По пътя настигнах селяни и ги питам за Трявна.. Аз мислех, че Трявна е на десетина километра път, а се оказа, че е на двадесет и няколко километра Габрово-Трявна. А пък то почваше вече да се смрачава. Как ще намеря пътя? Те ми препоръчаха да вървя по електрическите стълбове, да не загубя посоката. Както вървя така по едно време гледам от едно голямо дере излиза един човек и минава пред мен на десетина метра. Почнах да му викам: чичо, дядо и т.н. Викам му: „Кажи ми, аз не зная пътя, правилно ли вървя?“ Обаче той - нула внимание. От едното дере прехвърли баирчето и слезе на бърза ръка в другото и аз нямаше какво вървях по стълбовете. По едно време стигнах едно друго село, но му забравих името вече. Стигнах жп линията за Трявна и двама полицаи ме спряха, викат: „От къде идваш?“ „Идвам от Габрово и отивам в Трявна“, отговорих. Те ме заведоха в полицията и ми казват: „Дай си личната карта!“ Аз пък за сведение бях я забравил. Понеже в Габрово квартирата ми беше на втория или третия етаж, като слязох долу на улицата и бръкнах в джоба си, забелязах, че не съм я взел. Добре, но досега вече двадесет и няколко годишен съм, бяУ на село, в София, тук, там, в Габрово, никой не ми потърси лична карта. Казах си: Сега в Трявна ли ще ми търсят лична карта. И така тръгнах без лична карта. Те ме гледаха, правиха, струваха и викат: „Свали си раницата тука“. И седят те няколко души и почнаха да си приказват: „Добре, че го нямаше еди кой си, досега щеше да го опердаши като мех“. Искаха да ме уплашат. Аз се чудя какво да правя. Обяснявам, че съм от София, работя в Габрово при Пенчо Бонев, той беше голям фабрикант. Понеже получих писмо от Белгия, подадох им писмото. Ето има и снимка. Моя чичо ме моли да отида при Станчо Дамянов, после ще видя прякора му. Ако искате заведете ме у него, ако той гарантира за мене, добре“. И началника, който беше старши, взема писмото, прочете го, взема и снимката, която пък бе за бай Станко, когото не познавах и каза: „Хайде, добре“. Заведе ме и като отиваме у бай Станчо, какво да гледам, една грамадна триетажна къща. Като влязохме в първия етаж-партера - един голям луксозен магазин за хранителни стоки, подреден, прости за пръв път виждах такъв магазин. Поседях така с раницата, а имаше клиенти, той седи на касата, минават клиентите, казват какво са взели, той им взема парите и понеже по пътя ме валя малко дъжд, пък и бях малко изпотен, бях неугледен. Аз му подадох писмото и снимката и той - Станчо каза на полицая: „Аз познавам тоя човек, аз гарантирам за него“. Аз почаках, почаках, почна да ми става студено и казах: „Извинявайте, но пратете един човек да ме заведе в хотела, по възможност хубав хотел“. И той ми даде един човек, който ме води, води и ме заведе в един хан. Ханджията ме прие и ме заведе в една грамадна стая. Аз легнах изморен и тъкмо съм заспал, по едно време като пристигнаха много пияни хора, те цяла вечер гуляли, правили, стрували. Тъкмо се бях вече наспал, като видях пияните, станах, облякох се, вземах си раницата и тръгнах през Трявна, а този хан, после видях на снимка с един хубав мост, тревненски мост така на цветни картички. Даже си вземах няколко такива картички за спомен и пратих на чичо една. И нали съм турист, ходих нагоре, надолу и по едно време почва да съмва, слизам в града и както обикновено когато отивам в някой град, питам за въздържатели, вегетарианци и по тоя начин се добирам до наши братя и сестри. Първата жена, която срещнах в една тясна уличка като слизам от Балкана, запитах: „Тука да имате някои познати вегетарианци, въздържатели? Аз съм от София“. „Ето тук, има една къща, у която живее една сестра Цветана. Тя ходи някой път в София, там от някакво братство е“. Викам: „Хайде, моля ти се заведи ме до нея“. Минахме няколко къщи така, те имат на портите чукало така и тя чука. По едно време излиза една сестра Цветана, която познавам много добре, но не знаех, че е от Трявна. Тя е гостувала у нас няколко пъти. Тя ме прие, него ден беше неделя, закусихме, разправяхме се, синът й беше учител и по едно време вика: „Гради, хайде сега на беседа“. Вземах си раницата и отидохме у една сестра Калугерова. Като разправях скоро на сестра Стоянка Драгнева, а тя нали е от него край, много се изненада. И тъй отидохме на беседа, четохме, пяхме там и по едно време наближава обед и сестра Цветана вика: „Хайде брат, да те водя вкъщи, да обядваме“. Тръгнахме и в това време като вървим, гледам един полицай върви срещу нас. И като ме видя, вика: „Извинявайте, ама ти ли си от София, гдето те арестуваха без лична карта?“ Казах: „Аз съм“. „Е, добре, понеже от сутринта те търсим, не можем да те открием къде си“. И тъй разделихме се със сестра Цветана и й казвам: „Сестра Цветана, с тебе се познавам много добре, пак ще дойда у вас, пак ще се видим и на беседа. Да ида да видя тоя човек, при който чичо ми ме праща, бай Станчо“. „Добре“, каза тя и се разделихме. Отидох. Гледам, една от най-хубавите къщи в Трявна е на бай Станчо, при който чичо ме праща. На първия етаж пише магазин за бакалски стоки, на втория етаж пише Българска народна банка - гр. Трявна, а на третия етаж живееше той. Качих се, звъних, излиза той и ме посреща. Вика: „Абе, къде се загуби, какво стана“. Казвам му: „Ще ти разкажа“. Той ме покани и каза на жена си: „Направи там кебап ли, какво“. Викам му: „Вижте какво, обелете няколко картофа и ги сварете. Аз съм вегетарианец и месо не ям“. Те съжаляваха, както и да е, сутринта чакал да се върна, той всъщност не ми го каза, но аз го разбрах. Като ме няма, праща в хотела, т.е. в хана, ханджията нищо не знае за мене, праща в полицията и те нищо не знаят и той започнал да се безпокои. Вика: „Тоя човек какъв беше, избяга“. Аз нали разбрах това, защото полицая ме търси и ме пита пред сестрата. Почнахме да приказваме. Викам му: „Всичко друго е лесно, кажи ми сега нещо за чичо Драган“. И той ми разправя. А за сведение чичо ми не е бил пленник, а дезертьор. Много пъти като мен е бил запас. И веднъж казал на началника си/: „Абе сега е време за жетва, за коситба или вършитба, пратете ни да поработим, да си изкараме някой лев, та да имаме пари за цигари, да се почерпим, за писма и т.н.“ А те пращали само синовете на чорбаджиите, а бедните не пращали. И един ден при един удобен случай чичо Драган минал към французите. Това ми разказа бай Станчо.А той самият бил пленник, имало и други войници, които са попаднали в плен във Франция. Та там бил и чичо ми, но понеже чичо бил дезертьор, бил по- свободен. По едно време някои от войниците познати на чичо ми казали на бай Станчо: „Ще потърсиш, тука има един Драган Колев Минчев, родом от Твърдица, Сливенско - балканджия, той може да ти помогне“. И тъй бай Станчо се запознал с него. Един ден чичо го повикал по телефона, да излязат заедно и понеже чичо е свободен да ходи, казал на началството: „Ще излезем малко из града“. „И излязохме“, разказва бай Станчо „и чичо ти ме води в един голям магазин, в който има всичко. А ръстовете ни са почти еднакви. Гледаме на едно място шапки и чичо ти вика: „Станчо, харесва ли ти тая шапка?“ Ами много хубава. „И на мен ми харесва.“ Вземахме я. Отиваме на друг щанд, вземахме бельо, дрехи, риза, вземахме връзка, костюм, чорапи, обувки, вземахме шлифер ли какво - горна дреха. Един-два пакета ни увиха и той плати всичко. Като излязохме от магазина, води ме на баня, изкъпахме се, казва, хубаво и се върнахме да се обличаме. И чичо ти вика: „Станчо, тия дрехи, пленнишките ще седят закачени. Разтвори тези пакети, това е всичко купено за теб. Пленнишките дрехи ще ги увием в един пакет и като отидем в лагера там ще ги облечеш“. Станчо казва: Аз останах много учуден. Ние не се познавахме, не се знаехме, какво направи тоя човек... направих това, което ми нареди и се облякох. Като отидохме после в лагера, съблякох се пак и облякох лагерните дрехи и така прекарах с твоя чичо“. Аз обядвах там, благодарих му, че чух за чичо ми тия работи. Аз познавах чичо си Драган по писмата. Във всяко писмо пишеше: „Ще гледате майка си, ще слушате майка си каквото ви каже, защото вие баща нямате. Ние, вашите чичовци, като тръгвахме едно време на фронта се бяхме събрали и аз казах пред всички, понеже не бях женен, че ще помагам на децата с каквото мога“. Бог светлина да дава на чичо ми Драган, аз го помня като дете и одеве казах за сестра Ванга, щото и тя ми говори за него. А той ми пишеше в писмата си, че „човек предполага, а Господ разполага“.
Вземах и написах на чичо си едно писмо: „Чичо, ако трябва някога да се върнеш в България, върни се гол и бос, но с характера, който си имал в България, а не като нашия бай Станчо, Господ да го прости, той не е вече между живите. Да направи триетажна къща, първия етаж негов магазин, втория - Народна банка на Трявна и на третия той да живее. Вместо да ме приеме сам той, то не ме прие. Аз аз го помолих да ме прати в някой хотел. На другия ден видях грамаден хотел на четири етажа ли какво, а той е помислил, че ще трябва да ми плати за нощуването нали и ме прати по тъмно в един хан при пияниците нещо, което никога няма да забравя“.
Какво ли не е преживял брат ви Гради.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×