37. Учителят си замина от този свят

[Ани]

37. УЧИТЕЛЯТ СИ ЗАМИНА ОТ ТОЗИ СВЯТ

И тъй отидох на село. Там свако ми Слави Тодоров и леля ми Комня ми казват: „Гради, ти беше на фронта, сега постой малко тука, да си починеш малко, уморен си, няма какво да бързаш“. „Добре“, но аз като видях Учителя в такова състояние, никога не помня в живота си, да съм имал такава психическа раница, толкова тежка. Правя що правя и все мисля за Учителя. Минаха няколко дена, вземах една каруца и отидохме с мама до Айтос. Обадих се на брат Георги Куртев. Той нагласи нещо за Учителя, да Му занеса. Някаква бяла халва. Аз заминах с мама за София и като пристигнах на Изгрева първата ми работа беше да ида при Учителя, обаче при Него беше дежурен брат Борис и още някой. Брат Борис не ме пусна да влезна при Учителя. На мене ми стана много тежко, но какво можех да направя. Предадох това, което ми беше дал брат Георги Куртев и се прибрах. Минаха няколко дни, през които научавах от други братя и сестри, че Учителят не е добре. Всички бяхме в тревога и на 27.декември 1944 г., сутринта рано, Учителят си замина от тоя свят. Всички братя и сестри бяхме много разтревожени от станалото и не знаехме какво да правим в тревогата си. Плачове и ридания се носеха по целия Изгрев. Ще ви предам доколкото мога разсъжденията на някои братя през време на тая тревога, която обхвана всички ни. Брат Трифон Кунев, бивш директор на театър „Иван Вазов“, писател и поет предлагал ако не разрешат да го положим на Изгрева, да бъде пренесен на Рила. Брат Кръстю Трифонов например, Бог светлина да му даде, той вече отдавна е в Невидимия свят, казваше: „Сега ще трябва да направим един стъклен ковчег на Учителя. Брат Бертоли предложи да направим гробница на Учителя. Аз, Гради казах: „Смятам, че не е редно. Учителят ни е говорил против паметници, гробници, а ние сега ще Му направим гробница“. И тъй отпадна това нещо. Други братя и сестри казваха: „Учителят не си е заминал, Той се е излъчил“. „Да, Учителят ще се шегува с толкова братя и сестри да се излъчва“, казвах аз. „Учителят си е заминал.“ Минаваха няколко часа. В това време имаше братя и сестри, които бяха около Учителя, облякоха Го и Го подредиха. По-късно майка ми ми разправя, че като излезли всички, тя като по-възрастна жена, която е имала много случаи на погребение, влязла в стаята и оправила нещо по лицето на Учителя косата му и изобщо каквото забелязала. По-нататък аз взех да се чудя какво ще правим сега. Реших, че трябва да се приготвят кирки и лопати. Отидох в града и дадох там на майстор инструментите, които ще потрябват, да ги подостри, защото беше много замръзнало и почвата беше твърда.

Брат Боян Златарев като дърводелец се зае с направата на ковчега. Но нали трябват дъски за тая цел и веднага се сетил, че през лятото като работел пейките и масите навън, останали две-три борови дъски. Учителят препоръчваше боровите дъски. Тогава брат Боян запитал Учителят какво да прави останалите дъски. Учителят казал: „Рекох, сложи ги в столовата на гредите, те ще потрябват“. Та брат Боянчо се сетил за тия дъски, взел ги и от тях направил много хубав ковчег. Брат Боян Златарев беше много добър брат, който беше готов да услужи безкористно на всеки брат и сестра. Той е правил лодката на Рила, макар че като дърводелец това не му е била специалност. Но мислил, правил, струвал и накрая я направил. Брат Боян е родом от Русе, но още съвсем малък като бил са се изселили в Свищов и после са дошли в София. Взел е живо участие в братския живот. Понеже боледувал от стомах не можал да завърши средното си образование и се наложило впоследствие да се явява като частен ученик. Учителят му дал наставления как да се лекува и по-късно той не е имал подобни оплаквания.

Братя и сестри подредили и поставили Учителя в ковчега и го пренесли в салона. Кой когато иска можел да отиде и да постои при тленните останки на Учителя. Учителят си замина на 27.XII.1944 г., а беше погребан на 31 .XII.1944 г. на Изгрева.

За да бъде погребан на Изгрева Учителят, трябваше да се направи една молба до Георги Димитров, който беше по него време в Москва. Той трябваше да даде това разрешение. По него време министър на вътрешните работи беше Антон Югов. Минаха се няколко дни и се получи телеграма, че се разрешава Учителят да бъде положен на Изгрева. По същото това време аз имах малко работа при брат Епитропов. Като отидох при него заварих там много от братята ръководители от провинцията събрани при него, за да решат къде и как да бъде положено тялото на Учителя. Като отидох при брат Епитропов, аз си свърших работата, за която бях отишъл и тъкмо се готвех да изляза и няколко души братя едновременно казаха: „Брат Гради, остани!“ И аз останах. Седнах на един стол и като обгърнах всички с поглед видях, че всички бяха само братя и една единствена сестра Милка-чехкинята. Аз не знаех, че тя била медиум. Но бях чувал от Учителя и после мисля като бях чел писмата до сестра Мария Казакова от Учителя, там се казваше, че когато искаш да разбереш кой ти говори, ако познаваш човека и гласът му, тембъра на гласа трябва да е същия с тоя на медиума. Направихме молитва, седнахме на столовете и аз си затворих очите като ми мина тая мисъл през ума. И наистина слушам не сестрата да ми говори, а Учителят говори чрез нея. Все едно, че се намирам при Учителя на беседа или в столовата. Учителят каза, че още преди няколко месеца си е вдигнал духовните капитали, че сега се намирал около слънцето на една нова планета, където ще бъде седалището на Всемирното Бяло Братство и други работи. Направи ми впечатление, че от Младежкия клас при това събрание беше само брат Боев и аз. Добре си спомням, че брат Боев стенографира всичко това, писа го, но излезе ли на бял свят, това не зная. Учителят каза още, че Неговото тяло е взето от земята, от планетата Земя и че трябва да се постави в земята, която да си вземе своето. „Ще ме поставите там, където е лозичката!“ Учителят обичаше да си почива там много пъти. Имаше си там един стол, отиваше до лозичката, обърне се към Витоша и така си почиваше. Лозичката всички я знаехме. След като приключи сестра Милка аз си излязох.

По това време най-добър специалист по компаса беше брат Найден Найденов, морски капитан, единственият човек, който се спасил при потъването на морския кораб „България“ и брат Славчо Печеников. Славчо Печеников беше книгоиздател, имотен и богат човек. Но веднъж не зная как се е случило, но ми поиска 500 лв. в заем. Аз имах пари в себе си и му дадох. Минаха 1, 2, 3 месеца, той не ги връща. Тогава му се обадих и му казах, какво става с парите? Защо не ги връща? Славчо отговори: „Ами аз ги върнах на брат Ради!“ „Нали ти не ги взе от брат Ради, а от мен, защо ще ги връщаш на брат Ради?“ Та такъв спомен имам от него.

Аз приготвих четири колчета, взех тесла за целта и почистих снега. Брат Найден взема компаса и определи посоките като ми каза къде точно да забия колчета. След това се прибрахме. Лопатите и кирките бяха готови. Поканих един брат от Младежкия клас да копае, но той каза, че имал някаква работа... След това поканих брат Стефан Деветаков, нали той беше трудов човек: „Брат Стефане, ако обичаш ела да копаеш на мястото на Учителя“. Той каза, че не иска да свързва такава карма с Учителя. Викам: „Тогава да извикаме пияните цигани, хем ще копаят, хем ще псуват, ще пушат, ще пият ракия“. Аз смятах, че ще трябва няколко души от Младежкия клас да се съберем и изкопаем мястото. Добре, но той не се съгласи и аз тогава отидох на деня на погребението сутринта много рано, почистих снега. Беше светло понеже имаше сняг и започнах да копая. На разсъмване гледам няколко души братя, мисля, че бяха четирима. Брат Бандерски вървеше напред, после брат Тодор Чернев от Кортен, брат Рашо от Айтоските села и още един брат, но не си спомням кой беше. Още преди да ги погледна брат Бандерски застана на 2-3 м разстояние и такава псувня изрече, че просто останах като гръмнат, как можа да направи това нещо и се изправих, фиксирах го с поглед и го гледам. Той също ме гледа, докато не се обърна кръгом и изчезна аз не почнах да копая. След това дойдоха братята. Казах им: „Братя, ето кирките, ето лопатите, ще си помагаме“ Въпрос: Защо изпсува Бандерски? Ами питай защо? Понеже е ясновидец. Нищо не мога да кажа за това. И така продължихме да копаем. Едни се изморят, други почнат. След това дойдоха още други братя, помагаха. Не си спомням кои, защото тогава бях в напрежение. Изкопахме всичко. Само едно нещо ми направи впечатление, че старозагорци поставяли ковчега в гроба, обаче над ковчега изкопавали дупки в страни, в които слагали дебели дървета и над дърветата слагали дъски, тъй, че ковчега да остане под дъските в една кухина. Това било по стар славянски обичай. Това знаели братята и сестрите от старозогарско.

След като беше изкопан гробът пристигнаха братя и сестри с ковчега, снеха го на земята, направихме молитва и т.н. и пуснаха ковчега долу в гроба. Обаче капака не беше сложен. Тогава аз слязох долу до краката на Учителя. А гробът беше изкопан широк и имаше място дори да се обиколи, не както обикновено от тесни по-тесни ги копаят гробовете. Поставих капака, но той опираше на главата, защото тя беше поставена доста по- високо. Затова подадох пак капака навън, извадих под възглавницата поставената слама ли сено ли и тогава отново поставих капака. Тогава започнаха да ми дават гредите, които поставихме напряко в дупките, които бяхме приготвили за тях и след това подадоха дъските, които поставих над гредите. По едно време донесоха един пълен буркан със зехтин, в който имаше книга и на нея нещо написано. Аз го поставих до краката. Тогава започнаха всички да хвърлят по бучка пръст според обичая. Но всички хвърляха пръст върху дъските от страна към краката и не към главата. По едно време се чу някакво срутване. После мнозина питаха защо станало срутване. Ами всички хвърляха пръст върху дъските отговарящи от кръста надолу върху ковчега към краката, а към главата и гърдите - никой не смееше да хвърля пръст върху лицето на Учителя. Та натегна. После почвата беше песъклива и там където сложихме гредите пясъка лесно се събаря от тежестта. Това подсказва, че някога там е било дъно на море или речно дъно с жълт, хубав пясък. Значи отгоре имаше около половин метър пръст, а отдолу пясък. Така приключи погребването тялото на Учителя.

Пропуснах да ви кажа, когато Учителят бил положен в салона, в това време дошла една джипка с милиционери. В това време брат Кисьов бил там до бараката на сестра Балтова. Милиционерите като слезли казали, че търсят Учителя Петър Дънов. Брат Кисьов им отговорил, че Той си е заминал преди няколко дни и че сега в момента могат да Го видят в салона - в ковчег. Какво е станало по-нататък нищо не зная. След това вече всеки по свой път уреждаше изгревския си живот.

Бележка на редактора: При погребението на Учителя и полагането на неговото тяло в гроба и след него непосредствено, се чува някакъв шум, за който шум всички смятаха, че Учителят се е дематериализирал. Но описанието на Гради е вярно и е напълно възможно срутването на тези странични дупки и дървета при хвърлянето на пръста. И това е най-разумното обяснение. В живота на Учителя всяко нещо бе естествено на физическото поле и неестествено едновременно от гледището на обективния свят. Но запознатите със Словото на Учителя имат друг поглед върху тези неща. Учителят дава в Словото си ключа за възкресението. А Той казва: „Възкресението се отнася за Божествения Дух“. Петър Дънов се ражда от баща Константин поп Дъновски и майка Добра хаджи Атанасова. Той расте, става юноша, после възмъжава и става 33-годишен и чак тогава слиза Божествения Дух върху Него и става Учител и след като и Христовия Дух възлиза и слиза върху Него с описването и завършването на книгата „Завета на цветните лъчи на светлината“ през 1912 г. в гр. Търново. Това е вече Мировият Учител. Но физическият Петър Дънов като Дух е слязъл от Слънцето Сириус и този Дух е Беинса Дуно. Той е завършил своята еволюция като човек, като човешки дух Той е преминал земята и земната си еволюция. Минал е през еволюцията на целият материален космос, минал е еволюцията на Битието и Космоса, бил е Учител и на двете Братства, бил е и Учител на Всемирното Велико Бяло Братство и сега идвайки и въплътявайки се в плът минава чрез раждането, трябва да се сдобие с тяло на земята. Някой трябва да го роди физически. Той има баща - дядо поп Константин Дъновски, така както го наричахме, има и майка - Добра. Той се ражда, идва с тяло и трябва да си замине с това тяло. Тялото е взето от земята и се връща на земята.Това е редът. Друг ред няма. Възкръсва нетленното тяло и възкръсва духовното и Божественото тяло. Това го има и в Евангелието, това го има и в Словото на Учителя. По този въпрос единствената отправна точка, която е меродавна, е Словото на Учителя, там където Той пише за Възкресението на Божествения Дух. Възкръсва само Божественият Дух.