Jump to content

45. Време за равносметка


Recommended Posts

45. ВРЕМЕ ЗА РАВНОСМЕТКА

Мисля, че беше през 1966 г. От Паркстрой отидох в железниците да работя, но се разболях от лумбаго и ишиас в кръста. От болницата в София ме изпратиха в Станке Димитрово в ж.п. болница. Понеже беше много горещо през деня (беше лято), обичах да ставам рано и да се разхождам. Минаха два, три дена и по едно време главеният лекар-невролог, забравил съм му вече името и още един лекар, като влизам в стаята, нали се връщам от разходка, а стаята празна, болните излезли. Главният лекар казва: „Ето ние дойдохме и бай Гради пристигна“. Седнах при тях, да ми опишат заболяването. Главеният лекар ме пита първо, от къде съм се научил да нося такава дълга коса. Аз му отговорих: „Когато другаря Георги Димитров се върна от Москва ходих да го посрещна и го видях с дълга коса, което много ми хареса. От тогава реших да нося дълга коса“. Главеният лекар каза: „Хайде, не се занасяй ами кажи истината“. А те познавали Учителя. Единият лекар бил още момченце в Сапарева баня, а Учителят като се връщал от Рила или като отивал, отивал там на баня. Баща му бил военен. Учителят седнал така на една пейка, а детето се завъртяло около Учителя, седели с баща му значи на пейката ли какво и Учителят казал на баща му, че това дете ще стане учен човек. Така впоследствие той станал лекар. Главният лекар пък бил от Несебър. Аз също съм работил в Несебър. Имаше едно голямо блато, пресушаваха го там, а аз работех на дигата. Той също като бедно момченце работел там. И така тия лекари бяха разположени към мен и ми отпуснаха вегетарианска храна в болницата. Благодарение на това прекарах там много добре. Стоях един месец, след което ме изпратиха в Поморие на кални бани. И там стоях един месец. Лекуваха ме с хума, но не ни даваха да се къпем в морето, понеже водата беше хладка. Даваха ни само да се разхождаме край морето. В това време когато се разхождах се запознах с две девойки. Едната студентка, другата агрономка от Смолян. Първата живяла на Изгрева при вуйчо си Македонски, който живееше на Изгрева. Те пожелаха да си направим една обща снимка като застанаха от двете ми страни. След това ме върнаха отново в болницата в Станке Димитрово, защото имах още болки. В Станке Димитрово прекарах още един месец в болницата.
Между другото ще спомена и това, че лекарят от Станке Димитрово ме помоли да поръчам паметник на баща му в село Владая, понеже на него отказали да му вземат поръчката. Аз пък бях познат с управителя и един ден отидох и поръчах паметника. След известно време, когато вече беше готов отидох и се погрижих за пренасянето му в Станке Димитров. Спомням си, че за пренасянето му чаках дълго време, от сутринта та чак до някое време след обед, да мине някоя кола, с която да мога да го пренеса. Значи след обед по някое време спря една кола, а той, шофьорът-собственик на колата ме видял, че чакам от сутринта и ме попита: „Ти какво чакаш?“ Обясних му какъв е случая и той ми помогна да пренеса паметника до Станке Димитров.
Ще кажа още нещо за брат Йордан-шофьора. С него имахме доста разправии. Той беше зависим от някои „сестрички“. Веднъж от Тополица пристига група. Съобщават му да отиде на гарата. Той отива, натоварва ги, както и багажа им и ги докарва на Изгрева. Тогава спирахме при брат Бертоли. Дворът му беше голям, та имаше широко място за рилски багаж. Някои си оставяха там багажа и след това си търсят начин да се придвижат за Рила. Обикновено пътуваха до Самоков или Говедарци с автобуса. А пък те сега бяха възрастни хора - братя и сестри. Викам му: „Йордане, защо ти не ги заведеш?“ Защото той им каза, да си оставят багажа, а те да си търсят начин за пътуване с автобуса. Той започна да ми мънка нещо и аз му казвам, понеже той беше натоварен с багажа на братята и сестрите от Тополица. „Свалете всичкия багаж! Брат Йордан нека да си ходи където иска. Аз ще сляза и ще намеря превозно средство.“ Той ме погледна и вика: „Шега няма с брат Гради. Хайде, ще ги закарам“. И тъй както си беше натоварен камиона, така остана. После измисли, че трябвало да се качат няколко кафези с хляб. Викам: „Има място за кафезите с хляб, обаче от багажа няма да сваляш нищо. Направо брат Янко да ги поеме и да ги изкара горе на Рила“. Интимната мисъл на брат Йордан беше да сложи багажа на някои сестри, а да остави възрастните хора да си търсят превоз за Рила. А има да се ходи доста от автобуса на Гюлечица до Горския дом, за това нещо не иска и да знае.
С брат Йордан сме пътували доста. Няма да забравя когато в по-първи- те години като тръгнем от Гюлечица нагоре, на няколко места камиона трябва да се изкачи по-нависоко, мястото е стръмно и брат Гради вземе някакъв камък, брат Йордан форсира колата и върви напред. Брат Гради тича след камиона и като види, че камиона ще спре вече, слага големия камък. Що спомени имам, с кого ли не и специално с брат Йордан.
Понеже стана въпрос за брат Бертоли, Господ светлина да му даде, той си замина вече нали, но той нямаше къща още първите години на Изгрева. А точно срещу мен имаше една стая на пловдивчани. Там живееха Митко Сотиров, в съседство Гита Стратева и там имаше една стая недовършена и той я взема под наем. Понеже аз работех тогава при него той ми каза: „Гради, вземи направи стаята“. Нали ще ми плати човека за нея. Почнах аз първо мазилката, после трябваше да правя дюшемето, но нали под дюшемето трябва да се сложи сгурия. Брат Иван-каруцаря докара 3-4 коли сгурия обаче времето се случи едно такова, че валеше през ден, през два така и брат Бертоли вика:“ Като видиш, че ще вали дъжд сгурията ако е вън ще я внасяш, като не вали ще я изнасяш и ще си бележиш. Аз ще ти плащам за това нещо“. В това време аз помощник нямах. Брат ми ми беше помощник, да не ходи да лентяйствува тук-таме, за което му плащах надница. И тъй, като видим, че ще вали дъжд, аз си работех, брат ми вземе внесе сгурията. Добре, но стана така, имаше една сестра Йорданка, която работеше в града. Тя живееше в братските стаи. Като казвам братски стаи имам предвид, че от Пловдив няколко души братя се бяха събрали и си бяха построили една такава дълга къщичка с няколко стаи. Там живееше сестрата с момиченцето си. По едно време брат Иван докара две коли въглища за сестра Йорданка. Но гледам, времето се разваля, ще почне да вали дъжд. Викам на брат си: „Вземай количката и дай да прекараме въглищата на сестра Йорданка. Там имаше бараки за тая цел. Пренесохме въглищата, дори бяха останали още някоя количка и започна да вали. Сгурията остана неприбрана и стана само вода, нали. Дъждът беше силен и в това време пристига брат Бертоли от града. Той разбира се нищо не знае за въглищата и като видя сгурията започна да се кара: „Ти голям чиляк пък малко акъл имаш“ (той говореше повалено, нали беше италианец). В това време, там имаше мои близки младежи, като чуха това нещо, почнаха от тоя ден да ме подиграват с тия думи. Както и да е, минаха няколко дена, направих всичко, нали, както и дюшемето. Седнахме един ден така на пейката с брат Бертоли и му казвам: „Брат Бертоли, искам да те питам нещо“. „Ами, кажи“, каза той. „Представи си, че си на мое място и правиш тука стаята вместо мене. И в това време пристигат въглища за сестра Йорданка. Ти ми плащаш за всяко внасяне и изнасяне на сгурията, а сестра Йорданка, аз от нея никога няма да взема пари. Въглищата са две коли. Гледам, че вали дъжд и вземаме количката и пренасяме въглищата и в това време като вали измокри и сгурията. Вие ако бяхме на моето място кое щяхте да пренесете - въглищата или сгурията?“ Той помисли, помисли и каза: „Въглищата“. „Ами аз също направих така, а вие като се разтревожихте за сгурията ми казахте: „Голям чиляк, малко акъл имаш“. Тук живеят много хора. Има от братството, но има и други, които не са от братството, както казват - намерили село без кучета. Та имаше най- различни. И сега какво, излиза ми прякор“. И брат Бертоли се извини. Ама прякора ми остана.
За сведение събирахме се у брат Игнат Котаров, брат Колю Нанков и аз. Те също са работили при него и го упрекваха като работодател, че не постъпвал както трябва. Казвам им: „Вижте какво, тъй или иначе вие все пак сте расли при родители. На брат Колю баща му е бил търговец, богат, брат Игнат - също, нали, учил е, но аз от дете досега като брат Бертоли работодател не съм имал. Много съм бил хокан от брат Бертоли, обаче като мине половин - един час, ден ли какво, гледам го как бащински гледа на мене. По него време се продаваше много боза и като работим на някоя постройка той ще извика бозаджията и ще каже: „Дай на това момче половин кило боза“. Добре, но докато оня налее, той вика, дай му едно кило, той е голям човек, да пие. Та като брат Бертоли друг работодател не съм имал през целия си живот. Той имаше добро мнение за мене, понеже цялата група от работници бяха все шопи и много го лъжеха. Първоначално към мене беше на особено мнение обаче впоследствие се обърна на 180 градуса и аз останах един от най-близките му хора до последния момент, докато си замине.
Преди това, по едно време ме запита: „Гради, ти знаеш, че издавам списание „Житно зърно“ в Париж“. Викам: „Добре, какво пишете в него?“ Той ми отговори: „Само работи от Учителя, от беседите“. Добре, но минаха се няколко години той пак ме запита: „Гради, какво ще кажеш, тука има много братя и сестри писатели, искат да им пиша някои работи, да ги поместя в списание „Житно зърно“. Ти какво ще ми препоръчаш?“ Аз помислих малко и му казах: „Брат Бертоли, ако мен питаш, освен това,което си карал до сега и си писал, продължавай да пишеш само това, което е от Учителя. Защото тука има много писатели и ти на едни ще приемеш, на други ще откажеш и ще си създадеш врагове после, ще те гледат накриво - недоволни“. И той като ме погледна, вика: „Гради, много съм доволен от преценката ти. Аз ще продължавам по същия начин“.
Слушал съм някои братя и сестри да казват, че брат Бертоли бил изнесъл златото на братството в Париж и там си живее. И аз, понеже не познавах Париж, не познавах живота там, нищо не смеех да кажа, обаче впоследствие се нареди, когато отидох в Белгия при чичо си, минах през Париж и имах възможност на отиване и на връщане да седя там по три дена. Там преспивах в квартирата на брат Бертоли и видях в каква квартира е живял той. Аз бях изненадан, все едно, че живее между хулигани. Там живееха разни черни, араби, качваха се по прозорците му, чукаха по стъклата. Видях при какви трудни условия е живял и работил. После мисля, че на два пъти се случи да бъде неделен ден със сестра Анина, дъщерята на брат Бертоли. Тя приготвяше обед и по едно време пристигат братя и сестри да помагат и подготвят списание „Житно зърно“. То е напечатано, нали, но едни го опаковат, други му слагат адреси и на другия ден сестра Анина натовари една количка със списания и аз вземах количката, минаваме през булеварди, широки улици, отиваме на пощата да предаваме списанията и видях какъв труд са положили и полагат и какъв товар са носили години наред на своя гръб. А тука, нашите „братя и сестри“ мислят, „брат Бертоли яде златото на братството в Париж“.
Ще ви разкажа и един друг случай от моя живот. Бяха дошли гости - сестри от Париж. Когато стана време да си тръгват, те ме помолиха да им взема билети за връщане. Спомням си, че те ми дадоха валута, която смених в хотел „Рила“ и с парите им купих билети по железниците със запазени места. Отидохме на гарата да ги изпратим. Пристигна влака макар и със закъснение, обаче се оказа, че няма никакви места. От София трябваше да прикачат вагон, обаче нямали вагони. А на гарата чакаха около четиридесет души чужденци, които трябваше да пътуват със същия влак. Аз отидох при кондуктора, после при началник влака, но ми отговориха, че нямали вагон. Аз им казах тогава, че ще отида при началника на гарата. В това време дойдоха заинтересувани чужденци, които щяха да пътуват и се присъединиха към мен. Така ние образувахме една група, която отиде при началника на гарата. Запитахме началника защо няма да прикачат вагон, но той потвърди, че нямат вагон за прикачване. Тогава за му отговорих: „Какъв началник на гара сте, щом не можете да наредите да се прикачи един вагон?“ Той ми каза, че от Белград ще прикачат вагон. Викам: „Значи нас ще ни управляват турците и сърбите ли? Защо тогава продаваме билети на чужденците със запазени места? Ние трябва да покажем нашето достойнство! Аз не мърдам от тука и отивам да легна на релсите. Докато не прикачите вагон, няма да стана, нека ме прегази влака“. През това време се свързали с Министерството на транспорта и уредили въпроса с вагона. Прикачиха един вагон, в който се настаниха пътниците и всеки зае мястото според билета си, но влакът тръгна с два и половина часа закъснение.
След 2-3 дни отидох при началника на бюрото. Там имаше няколко души посетители. Зададох въпроса на началника: „Като продавате билети за чужбина подсигурявате ли местата за пътниците? Какво участие взима бюрото и прави ли връзка с влака?“ Тогава той ми отговори, че при няколко дни се наложило да прикачат един първокласен вагон, понеже в момента нямали друг. Викам: „Като няма други, конски вагони ще прикачите може ли така да се излагаме пред чужденците?“
Веднъж бях във Владая, в санаториума и влязох в аптеката да си взема някакво лекарство. Аптекарят като ме видя ме заприказва и каза, че ме познава от Рила. Той бил дошъл там когато съм бил в магазина и аз съм му услужил нещо - направил някаква покупка.
Ще кажа нещо за брат Колю Келифареца. Това беше след 9.IX.1944 г. Той беше малко своенравен. Веднъж като раздаваха купони за храна, той ми гледа златния пръстен на ръката и някой ми прошепна, че чул да казва: „Колю ще ти счупи пръста, да ти вземе пръстена“. А Колю раздаваше купоните. Викам: „Вместо да ми счупиш пръста, ето ти пръстена“. А той: „Ама аз така на шега“. Та такъв спомен имам от него - на някои бе шега, а за мен голямата истина.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...