Jump to content
Ани

26. Методи Константинов

Recommended Posts

26. МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ

Сега искам да се върна по време назад, когато беседите са се осъществявали на ул. „Оборище“ 14. Както споменах, там като домакин е бил Иван Антонов. Обикновено брат Тодор Стоименов е отивал на ул. „Опълченска“ 66, където е живеел Учителят, вземал го е от там и го придружавал до салона на ул. „Оборище“ 14 някой път с файтон, а друг път пеш, в зависимост от условията, вътрешни или външни не мога да преценя. Но кандидати за ръководители на Братството е имало винаги. Може би в ума на доста хора положението на брат Стоименов е било такова, че те са му завиждали вероятно, искали са те да бъдат на неговото място, те видимо така да контактуват физически с Учителя, да бъдат по-близо до Него. Но не са го изразявали външно поне. Един такъв кандидат за близък контакт видим с Учителя е бил Методи Константинов. Той не е могъл винаги да го подтисне и да не даде повод да се види и той отивал от време на време с брат Тодор Стоименов така на ул. „Опълченска“ 66 и идвал с тях заедно. Веднъж пак брат Стоименов е отишъл, за да придружи Учителя от „Опълченска“ 66 до „Оборище“ и Методи Константинов е бил също. Той обаче чува, но не дочува добре, но разбира, че Учителят ще се забави или няма да дойде, нещо такова, не може да разбере добре и някаква идея се оформя в главата му и избързва. Не чака Учителят и Тодор Стоименов да тръгнат, но избързва да стигне в салона и успява да вземе един трамвай преди брат Тодор Стоименов. Това му осигурява малко време преднина. Пристига той в салона така засилен, наконтен, нагизден, както той имаше навик и самочувствие, понеже се познавах така много добре с Методи Константинов, бяхме съседи, така живеехме години наред, знаех това му чувство да бъде винаги елегантен, стегнат, добре облечен и да се движи със самочувствие. Така той влиза с това самочувствие в салона стремително. След като влиза вътре се упътва към катедрата където е седял Учителят и е държал беседите си. Като стига до нея се обръща към нашите приятели: „Братя и сестри“, сваля си едната ръкавица, качва се на първото стъпало и се обръща пак към приятелите и казва: „Историята се мени“. Сваля си през това време втората ръкавица от другата ръка, качва се на следващото стъпало, пак се обръща към приятелите и казва: „Едни слизат“ и се качва на третото стъпало и се готви да седне, „а други се качват“. В това време докато той извършва това действие и тия обръщения към нашите приятели, пристига Тодор Стоименов и ги вижда, че Методи се готви той да държи слово на приятелите и още от вратата с бастуна замахва и вика: „Долу!“ Тогава нашия приятел Симеон Симеонов, който е бил там години наред, той е свирел с цигулката си нашите песни и е стоял така винаги до катедрата за огорчение на много други пък приятели, като вижда каква е работата, а всички те до тогава не са знаели какво е положението, като вижда, вече той съобразява тия неща и понеже и той е бил един от кандидатите за ръководители, хваща Методи за ръката и го дръпва и го събаря на земята, вероятно е употребил доста голяма сила. Методи се строполява долу от катедрата, а брат Стоименов в това време пък се придвижва до катедрата и съобщава на нашите приятели, че днес Учителят няма да дойде и няма да има беседа. Всички си тръгват един по един, салона се опразва, а Методи остава да лежи на пода. Бай Иван като домакин на салона, след като всички си отиват, той взема и възстановява реда и порядъка на столове, на цветя, на всичко каквото е имало вътре, да бъде готово за следващата беседа и най- накрая стига и до Методи. Той продължава да лежи и да хленчи нещо, а бай Иван го подритва така малко и му вика: „Е, хайде де, ти сам предрече, че историята се мени, едни слизат, други се качват. Твоето качване беше до тука. Сега вече си слязъл и си отивай“. Така завършва този инцидент, малко хумористичен и малко тъжен, защото вътрешно много приятели искат да бъдат външно ученици, обаче вътрешно те са имали стремежа да бъдат учители, както пък обичаше да се изразява нашия приятел Боянчо Златарев. С Методи Константинов ние бяхме приятели с него и имаше един период от време, в който ние бяхме съседи, близко живеехме. Той живееше там до Гради Минчев, а пък аз живеех в така нареченото Полито и вечерите ги прекарвахме често заедно с него, с Боянчо, с Влад Пашов, Гради и така приятели много. Компания се събирахме ако не всяка вечер, то през вечер, а неделите ходехме и на Витоша. А Методи обичаше винаги да бъде елегантен и на Витоша ходеше също елегантно облечен, а не туристически облечен, лъснат, докаран, но не можеше да носи багаж. Носеше една раница, обаче в раницата винаги имаше един найлон, който я издуваше и изглеждаше, че раницата е препълнена, а тя всъщност беше празна и нищо нямаше освен тоя найлон и едно канче за топла вода. Това беше целия багаж на раницата. Но той хем елегантен, хем пък иска и да покаже, че носи голям багаж. Аз тогава бях млад нали в сравнение с него, с годините му и много ме избиваше да докажа на приятелите, че не са много прави, макар че не съм бил много прав, но тогава така постъпвах. Веднъж една такава мисъл ми дойде хумористична, а Методи седнал, но полулегнал така на полянката в тоя кръг от стена от камъни, която беше направена на Бивака на Витоша. Полулегнал, други приятели наоколо - приказваме. Аз леко се измъкнах отзад, отворих му раницата без той да усети и взех два камъка и ги сложих в раницата и пак я затворих. Отдалечих се и после пак се приближих и така той нищо не можа да разбере. Когато в един момент ставаме, Методи става, но нещо му подпира раницата и не може да стане. Тогава аз не мога вече да се удържа от смях, а това мисля, че Христо, с когото живеехме заедно години наред, той също знаеше това. Пък и другите приятели видяха аз какво извърших, но никой нищо не му казва на Методи. Вероятно и те са искали така той да получи един урок. И тогава той така много строг ми се кара на мене. Изхвърли камъните, но с това предизвикахме смях пред другите и това стана материал за приказки отново на Боянчо, той пък вече подхвана така и имаше така един хумористичен момент от живота. Но тоя урок не съм му го давал аз. Методи като мозайкаджия в бригадата на Борис е получил особен урок. Там е имало много шопи от тукашните и те шопите не обичат така някой да се глези и да им продава номера, каквито те ги знаят и ги предвиждат, трябва да вмъкна тука, че Методи беше мозайкаджия с голям разряд, с голяма заплата, но всъщност така малко работи. Той физически труд не може много да работи, пък ми се струва, че и не е искал. Щото е дипломат, завършил дипломация в Полша. Тия шопи решават да му дадат урок и така предизвикват разговора, че се хващат на бас може ли Методи да изнесе две торби цимент наведнъж от първия етаж на втория или на третия, там на постройката където работят. А той се хвали, че може. „Щом можеш, хайде на бас да видим дали можеш. Защото гледаме те, ти освен така лекичко с малката мистрийка да заглаждаш мозайката, друго не правиш. С лопатата да бъркаш цимент, бетон не правиш. Значи не си як“. И понеже той се обижда на темата, че не е силен, решава да им докаже. Слагат му те два чувала на гърба с цимент -100 кг и той взема, че ги изнася на втория етаж. Той печели баса, но вече те не го оставят само да глади, ами и да бърка бетон. Така шопите му дават един урок, който не знам дали той го е разказал в спомените си. Но нашите приятели-мозайкаджии го знаят.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×