40. Последната екскурзия

[Ани]

40. ПОСЛЕДНАТА ЕКСКУРЗИЯ

Идваме до 1964 г. От бай Иван знам, че Учителят е препоръчал на нашите приятели всяка година поне по десетина дена да изкарват на Маричините езера, защото там енергиите, които протичат са такива, че те ще имат някаква духовна полза от това. Дълги години бай Иван това все ми го разправя, все ми го разправя, но през мен как ли минава, преминава и заминава просто. 1964 г. дойде и бай Иван пак споменава и тогава реших: чакай да направя нещо, да направя усилие, за да отидем с бай Иван на Маричинете езера. А до тогава с бай Иван лятно време правехме екскурзии по Рила, но правехме преходи от Мусала и стигахме до езерата, така едно време от 10-15 дена прекарвахме по тоя начин на Рила като правехме преходи и няколко дена се задържахме на езерата. Бай Иван тогава беше възрастен, но държелив и успявахме да правим тия преходи, някой път с Христо, някой път с Благи, някой път с друг, някой наш приятел като Николай, но сме правили тези екскурзии и тия посещения на Рила през лятото. А тая година решихме да направим усилие, да отидем на Маричините езера и да прекараме 10-15 дена както той казваше, че е препоръчвал Учителят. И за да направя обаче това с бай Иван трябваше ни помощник. Тогава се случи, че Благовест Жеков, който сега е председател на Братския съвет имаше възможност да ми укаже съдействие. И наистина, осъществихме това като един ден напред ние с Благи заминахме за Мусала, за да изкачим основния багаж. Качихме се на автобуса, отидохме на Боровец, оттам горе се изкачихме на Мусала. В това време беше построена на Мусала така наречената космическа станция, която дълги години беше там, вършеше някаква работа на физици, които се занимаваха с тия космически лъчения, имаше някакви апаратури. Какво точно са изследвали не зная нали това си беше тяхна работа. После тази космическа станция изгоря след години и тя не съществува вече там. Може би стоят само основите й. Но тая година като някакъв служител в тая станция беше и нашият приятел Нестор Илиев. Какво работеше там не зная, но там беше. И ние с Благи изкачихме основния багаж и използвахме присъствието на нашия приятел брат Нестор, да оставим там багажа и сега не си спомням май, че нощувахме там или не, не нощувахме там, но оставихме багажа и се спуснахме отново на хижа Мусала. Нощувахме там и на другия ден сутринта ставаме рано и слизаме в Боровец, за да пресрещнем бай Иван, който ще вземе рейса от София за Боровец. Такъв рейс, че той да може да стане сутринта когато е светло, защото той не можеше да се движи в тъмнината. Беше с повредено зрение. И го чакаме на Боровец. И наистина, бай Иван слиза от автобуса и ние тръгваме да се качваме на Мусала, за да можем да слезем след това на Маричините езера и там да сложим палатките и да прекараме десет дена. Основния багаж е изнесен горе. Но тука трябва да кажа, че бай Иван и Нестор нещо имаха конфликт и дълги години не са си приказвали, а аз се чудя как ще ги срещна. Дали няма да излезе някаква буря, някаква катастрофа от това. Нестор знае, че бай Иван ще дойде и иска да дойде. Казва, че ще ни подсигури условия да нощуваме там, от негова гледна точка. Ами аз не знам бай Иван как ще приеме това? И през цялото време от Боровец до върха да се изкачим на Мусала, аз се движа, но в ума ми е все това, как ще се изгладят тия два остри камъка. И най-после привечер вече стигнахме на Мусала в хубаво време, прекрасно, слънцето е вече към залеза си и ние се изкачихме на Мусала и нашия брат Нестор на- вънка чака. Аз съм в последните минути на нервното напрежение, обаче за моя изненада и за успокоение бай Иван и Нестор се прегърнаха и все едно, че нищо не е имало между тях. Реакцията беше абсолютно благоприятна, хубава такава каквато аз не съм очаквал. Исках такъв изход, но не съм очаквал, че така ще бъде имайки предвид и характера на Нестор, и характера на бай Иван. И двамата са така наречените в поговорката остри камъни. Но всичко излезе благополучно. Нестор ни посрещна, влязохме вътре в космическата станция, той ни показа къде ще нощуваме. Отидохме в трапезарията, условията благоприятни, той (реше приготвил вече чай, туй което за бай Иван беше мечтата и стояхме до късно. Бай Иван разправя, нали бай Иван е добър събеседник, може да говори безкрайно като има някой кой да го слуша. Дар слово имаше голямо. И така до късно през нощта изкарахме в космическата станция, след това пренощувахме, на другия ден посрещнахме заедно четиримата изгрева на слънцето, четохме си беседа, закусихме и тогава вече нарамихме багажа, разделихме се с Нестор и ние се спуснахме от Мусала към Маричините езера. Там си направихме две палатки - една за бай Иван отделно и една за нас, за мен и за Благи. Така можахме да прекараме десетина дена на Маричините езера, което беше много хубаво събитие. След известно време, няколко дена след това дойде Савата Симов, който сега има къща на Изгрева и с него един ден направихме аз, Савата, Благи една екскурзия от Маричините езера горе на така нареченото „Тъмното езеро“, което е от другата страна на Мусала и след това по зъберите или така нареченият „Малък Мусала“ изкачихме. Той тогава се казваше „Георги Димитров“ връх по него време комунистическото. След това пак го върнаха на името му „Малък Мусала“. А големия Мусала, истинския Мусала се казваше тогава „Сталин“. Но мисля, че преди това още все пак му бяха върнали името Мусала. И от единия връх през зъберите на стените преминахме до Мусала. Но някъде по средата когато минавахме тия зъбери между двата върха Савата носеше едно малко транзисторче и по радиото предаваха един концерт ако не се лъжа на Чайковски концерта, може и да бъркам, но мисля, че беше на Чайковски концерта за цигулка и оркестър. И ние имахме удоволствието там, много хубаво се слушаше, просто като в зала, концертна зала, слушахме Чайковски - музиката. Изслушахме я и тогава продължихме, отидохме на Мусала. От Мусала се спуснахме на Маричините езера. Така прекарахме десетина дена там, след това се прибрахме в София по обратния път пак през Мусала, през Боровец и в София. Това е както казах през 1964 г., лятото, може би месец август е било. Дойде месец септември, дойде след това месец октомври, бай Иван виждам, че боледува, че не е със здравето това, което беше. Виждам го, че няма тая жизненост. Но понеже и друг път е бил някои дни нещо неразположен нещо и е преминавало, аз мисля, че е поредната някаква криза. Той имаше страдание на черния дроб. Черния му дроб се увеличаваше и той го лекуваше само с лимон. Като изяде половин или един лимон и се излекуваше. Някой път с портокал, но тогава по негово време портокалите бяха нещо рядко. Кога веднъж някой му беше донесъл цяла кошница с портокали той да си лекува черния дроб по тоя начин. Но той някаква криза бе получил, че даже и портокалите не можеше да яде и вече те започнали така да се развалят и тогава той ми даде кошницата с портокалите и тогава си спомням, че изядох една кошница портокали хей така без мяра, защото бай Иван не можеше да ги консумира. И така бай Иван в това време вече нямаше тая жизненост. Въпреки всичко ние ходим, всяка неделя се качваме на Витоша. На 11.Х.1964 г. беше последното му изкачване на Витоша, неделен ден, обаче не на Бивака, а там където Симеоновската река вместо да отиде в дясно към Бивака се отиваше на ляво и се изкачвахме на пирамидата. Имаше триангулачна точка докъдето той можа да стигне. А инак зимно време така една, две години през тая 1964 г. ние не ходехме вече на Бивака, а ходехме или на Присоите, или зимно време на тая триангулачна точка, до там стигахме. И така с бай Иван стигнахме до там, изкарахме деня и се върнахме вечерта. Това му беше последното излизане на Витоша. След това той не можа следващата неделя да излезе на Витоша. Спомням си, че аз път трябваше да отида нея неделя с нашия приятел Христо във Видин по някаква причина, но знам, че отидохме във Видин и бяхме при нашия приятел Николай Монов. Това беше 18.окто^1ври. Следващата седмица бай Иван не можеше да напуща и стаята. На мен той ми беше дал указание, ако си замине какво аз трябва да направя. Той вече не можеше и да се храни. Спря да се храни. Вечерно време аз му давах чай да пие, правех му чай или нещо каквото аз мога да направя, някаква лека храна и с това. Но изобщо храна той спря да консумира. Той се самообслужваше винаги и най-важното винаги се переше сам. Не даваше на никого това. Но последната седмица не можеше и това. Аз с Боянчо Златарев можахме да го преоблечем и тогава си спомням, че Боянчо му изпра дрехите, бельото. Боянчо ми вика: „Бай Иван си отива“. Аз не давам и дума да се издума. „Не, сигурно той някаква криза има, но съгласно планетните съчетания ще мине тая криза и пак ще продължи“. Аз просто не искам да вярвам, че бай Иван си заминава. Ние вечерите прекарвахме с Боянчо при бай Иван. Той вече нямаше охота да приказва, но си спомням, че винаги като вляза при него и питам: „Как си, бай Иване?“ А той отговаря: „По-добре съм от Хрушчов“. А Хрушчов по това време беше вече паднал и там политическите събития бяха такива, че бяха неблагоприятни за него. Вече беше почнала атаката срещу него и в нас се виждаше тая работа. Брежнев вече вземаше властта и бай Иван имайки предвид неприятностите, които имаше Хрушчов сравняваше своето си положение с неговото и намираше, е той е далеч по-добре отколкото Хрушчов. Така той в хумористичен вид не даде да покаже вътрешното си състояние, което наистина е било много тежко и е преодолявал много кризисни физически страдания. Какво е било никога не каза той, не се оплака, не изохка. Три дена може би преди да почине му се влоши дишането. Започна да диша много тежко, не през носа, а с отворена уста. Три дена ден и нощ той дишаше така бързо като заморен човек, който е тичал, тичал много и както диша заморен човек, така беше. И аз просто се чудя как не му изгоря тука гърлото от това усилено, тежко дишане. Вече не можеше нищо да каже. Аз бях останал вече съвсем сам, занимавах се с бай Иван. Отивах сутрин, запаля печката, сварявам чайника с вода, сипвам му топла вода и му давам да пие. Той лежи, не може да става. Пие гореща вода и така като пие малко се облекчава положението му. Стигна до там, че не можеше да пие с чашата вода, а трябваше с лъжичка да му давам от време на време по малко вода и така той изкара трите дена и вече идва четвъртъка на 29.Х.1964 г. Четвъртък е, сутринта времето е хубаво, есента беше въобще много хубава, топла, приятна, вечерите хладни, а дните хубави и топли. Четвъртъка в тоя ден на месеца беше също хубав, слънцето си изгря така хубаво и аз си отивам. Понеже вечер заключвам бай Иван и вземам ключа със себе си, отивам си вкъщи. Стоя там до 10-11 часа, заключвам и ще отивам вкъщи. Сутринта ставам и най-късно в шест часа съм пак при него. Отключвам, влизам вътре, запалвам печката и си стоя при него. Четвъртък сутринта влизам вътре при него, гледам го, той продължава да диша тежко, но той до тогава никога не се покриваше, не се завиваше. Тая сутрин видях, че е успял да си метне одеялото отгоре си, но краката му останали така разкрачен стои и диша. И аз си викам на ума, че вече той няма да го бъде, виждам че си заминава. Така го констатирам, но не го допускам в съзнанието си. Какво да правя, взех едно столче, той имаше едно малко дървено столче, взех го, сложих го до леглото му, между леглото и печката, седнах на него и съм си подпрял така главата с ръката и чакам, какво ще стане. Някъде към 9.30-10 ч. чувам, че някой похлопва. Излязох да отворя и видях навънка сестра Ружа Чернева и Стоянка Драгнева, на Колю Драгнев съпругата са навънка, чули, че бай Иван не е добре и искат да влязат да го видят. И аз ги пуснах. Те влязоха и видяха, че той е в много тежко положение и ми викат: „Ами ти нищо не правиш!“ Карат ми се на мене. „Какво да направя.“ „Ами бърже, гореща вода имаш ли?“ „Имам, ами какво?“ „Дай тука два пешкира“. Дадох им две кърпи хавлиени, един леген им дадох, сипаха вода, потопиха ги във вода и откопчаха му тука корема и му сложиха едната кърпа както е затоплена на корема. За какво и аз не знам. Те смятат, че това е някакъв начин на лекуване. То на корема нищо му няма, но те така си мислят, че трябва по тоя начин. Слагаха, слагаха кърпи, нищо. „Дай да му сложим краката в гореща вода.“ „Как да му сложим краката в гореща вода?“ „Ами ей тъй.“ Той легнал по протежение на леглото, за да му сложим краката трябва да го обърнем. Той вече човека си заминава, ние ще го обръщаме. Обаче те ме командват и аз изпълнявам. Вдигнах го бай Иван на ръце, обърнах го напречно на леглото и му спуснахме краката и ги сложихме в гореща вода, топла нали, да може да я понася. Но бай Иван нищо, продължава тъй тежко да си диша. По едно време дишането му се успокои и се нормализира и аз си мисля: „А, добре е това“. Но преди това изпуснах, че сутринта като влизам и го виждам, че той продължава да диша, аз го питам: „Как си?“ Той обаче не ми отговори. След като стоплих гореща вода и му сложих в чашата, той имаше една хубава, дебела порцеланова чаша голяма и му поднасям към устата да пие, той като че ли се стресна. Стресна се, като че ли нищо не е очаквал. Тия моменти нали ги добавям. И сега като му сложихме краката в топла вода след няколко минути дишането му се успокои и аз си мисля, ех това ще му помогне да се подобри. И вече след известно време аз взех и го сложих отново на леглото както се ляга. Вече не напречно, а на длъж на леглото. Поставих главата му на възглавницата и него на леглото и в тоя момент той почина, издъхна. Тогава Стоянка и Ружа извикаха: „Ами той почина!“ Това нещо, тяхното викане ме подразни, но аз се въздържах. „Ами почина, какво да направя сега.“ Това беше разговора, който ние водихме в момента. За уверение, че той наистина е починал търсих едно огледало, за да го сложа пред устата му, да се уверя, че той е починал. Такива ми бяха знанията тогава. Така се уверихме, че той е починал и нашите две сестри Ружа и Стоянка си отидоха. Т.е. не, те искаха да да започнем да го къпем, да го мием и т.н. Казвам: „Никакво къпане, никакво миене. Бай Иван като беше нормален се къпеше и се миеше“. И както беше така с пижамата му нахлузихме един негов хубав, нов панталон, обухме му чорапи. Изобщо с тях заедно го нагласихме както се постъпва със смъртник в такъв момент. Те си отидоха, аз заключих стаята и аз се прибрах. След това аз пак ходих и това, което бай Иван ми беше казал да направя, аз го направих и пак отново ударих ключа. Часът на заминаването му беше точно единадесет часа на 29.Х.1964 г. След това предприех всички процедури, които следваха. Значи пророк Илия премина през Школата на Учителя. Това бе живота на бай Иван от 1.IX.1899 г. до 29.Х.1964 г. Искам да кажа, че на голяма част от разговорите, които съм имал с него са присъствали и нашите приятели Благовест Жеков и Христо Христов. Ние бяхме трима приятели, които изкарахме периода на следване заедно. И може да се каже, че бяхме почти винаги заедно, особено при екскурзиите. Така на Изгрева бяха свикнали да ни виждат тримата заедно. Почти всички разговори в тоя период сме били заедно и заедно сме слушали тия неща. Голяма част от разговорите с бай Иван те също ги знаят. Дали са ги разказвали, дали са ги записали не знам, не сме говорили по тоя въпрос, но до 1960 г. бяхме заедно аз, Благи и Христо. През IX.1960 г. Благи се ожени, завърши музикалната академия и го назначиха в Пловдив на работа. Тъй че той имаше вече служебни задължения. 1961 г. и ние двамата с Христо завършихме и всеки тръгна по своя път. Христо сега, той се ожени след години в Прослав за една от дъщерите на наш приятел - Гинка. Ожени се за нея и остана там да живее в Прослав. Там си направи хубава къща и досега там живее. Той е и настоящия ръководител на Братството в Прослав. Той завърши тука геология. Беше на работа по Видинския край, после „се прехвърли в Пловдив и след това се ожени за нашата сестра Гинка. Искам да каже, че до 1961 г. ние с Христо имахме възможност да слушаме разказите на бай Иван. От 1961 г. нататък аз останах още в София и имах възможност да слушам бай Иван.

Ето по този начин можем да представим опитностите на Иван Антонов по време на Школата на Учителя.

Сега искам да кажа нещо, което мисля, че не съм го казал, във връзка с това какво е казал Учителят. Вече всички знаят за тия 45 години, които минахме от 1945-1990 г. - епохата на комунизма в България. Той е казал така: „След като мине тази епоха, ще дойдат едни други, които ще управляват България и чак след като тия други минат, тогава ще дойде нашия ред, ние да управляваме България“. Това го знам от бай Иван, че Учителят го е казал. Може би го има в някоя беседа, но аз не съм го срещал. Ще дойдат други. Едни други и чак след тях ще бъдем ние. Така, това са точните думи, които аз знам от бай Иван. Вече казах, че той запаметяваше нещата така и аз предавам думите почти дословно така, както съм ги чул. Кои са тези „ние“. Това е Бялото Братство. Как ще стане? Учителят не е разрешавал на окултния ученик да членува в политическа партия и да се занимава с политика. Вероятно идеите на Словото на Учителя ще навлязат в живота на хората. Това е естествения ход на Еволюцията.