Jump to content
Ани

Трети разговор с Темелко, септември 1978 г.

Recommended Posts

ТРЕТИ РАЗГОВОР С ТЕМЕЛКО, СЕПТЕМВРИ 1978 Г.

Вергилий Кръстев: Искам да те питам за твоя род. От къде произлиза твоя род Темелко. Темелко: Моя род е от Радомирския край, село Мусибек. И преди беше така и сега тъй се казва, не е променено. От там е моя род дошъл тука. В.: Кога е дошъл, през турското време ли? Т.: През турско време. От времето на турците са били тука. В.: Как се е казвал твоят дядо? Твоят баща как се казва? Ти си Темелко? Т.: Стефанов. А дядо ми - Гьорев. Аз съм Темелко Стефанов Гьорев. В.: А неговият дядо? Т.: Панчо. В.: А по-нататък помниш ли нещо? Т.: Не. В.: Тоя дядо Панчо ли се е преселил? Т.: Он се е преселил още у турско време у това село. Ние сме живели там доле. В полето има манастир. Там е било селото. От Станке Димитров там е минувал през нашето село пътя за София и турците правили големи пакости на селяните и тогава се дигат от това село и се заселят тука горе има един дол у Мърчаево. нарича се „Доло“, няма име - доло. Това е първото селище и след като сме освободени от турците, тогава вече почнали сме да навлизаме надоле, изселили сме се и заселили сме тука в това село. В.: А тоя дол сега къде се намира? Горе ли някъде, високо? Т.: Горе, високо, не много високо, но все пак е високо горе в гората. В.: Сега на твоят баща къщата му тука ли беше, къде беше? Т.: Моят баща е тука роден, тука в Мърчаево. В.: А дядо ти не е роден тука. Т.: Дядо ми, дядо Гьоро е роден тука, а прадядо ми не е роден тука. В.: А майка ти от къде е? Т.: Майка ми е от Княжево. В.: Значи той там си е намерил булка и ти тук си се родил. Вие колко деца сте? Т.: Ние бяхме две момичета и две момчета. В.: Те до колко години изкараха. Т.: Моят брат си отиде на млади години и двете ми сестри и те си отидоха. В.: Ти кога беше роден? Т.: В 1896 г., на 1.юни. В.: Ти отначало си от тука, тука си като дете? Т.: Тука баща ми направил къщичка. Тука съм роден, на това място.Старата къща тук е била, където е зданието, там съм роден. В.: Тия стари къщи от какво ги правеха, от плет ли? Т.: От плет. От плет и кал. Замазваха отвътре и отвънка и това е. Правеха една одая, огнище. Първобитна работа. В.: А с какво се занимаваха? Т.: Със стока, добитък и малко земеделие. В.: Какво садяха тука? Т.: Картофи, жито, царевица, фасул - всичко. Тука имаме поле надолу. Където напуснахме селото доле. Там ни е полето. Там са нивите на стопанството. Значи от там се изхранвахме. В.: Ти като дете тука учеше. Т.: Тук аз учех до четвърто отделение и после започнах каменоделство. В.: Кой ти даде занаята. Т.: През 1918 г. отидох войник през Европейската война. Вдигнахме стачка на фронта, та дойдохме тука да превземаме властта на Владая. Харно, ама ние оттам не вземахме си целото оръжие. Дойдохме с малко оръжие. Юнкерите биха с оръдията при Владая и ние се пръснахме. В.:
С какво ви разбиха. Какво се случи? Т.: Те си имаха всичко - оръжие. Топове, оръжия, картечници. А ние имахме само пушки, разбиха ни и аз си дойдох тука вече у семейството, за да работим и аз отидох в мина Перник. Тя се намира на 12 км от тука. Примитивна работа. 12 км пеш ходиме и пеша се връщаме. Всеки ден. Трудна работа. Така продължавах две-три години там. Направихме стачка. Ние подкрепихме железничарите през 1919/1920 г. В.: В първата стачка е бил и Георги Димитров? Т.: Когато беше Г.Димитров ние там бяхме много организирани. Имаше тогава там един другар Темелко Ненков се казва и брат му Фердинанд Тодоров. Единия слезе от трибуната, другия се качва. Говори. Ама говори по 3-4 часа и когато да дойде Г.Димитров, бяха ни съобщили, че ще дойде. Г.Димитров от там от дека си е от селото и ние вече организирахме отбрана. Всички сме със шомполи. Полицията разбра всичко, разгони ни. В.: какво е това шомполи? Т.: Шомпол, с него набивахме бомбите, това се казва шомпол. Голямо дърво и чукаме, набиваме. Значи ние сме с дървета у ръце.И дойдохме та го посрещнахме Георги Димитров на гарата и от гарата на ръце та до дирекцията, Дирекцията на мините. В: Той бил млад тогава? Т.: Млад беше, но сериозен беше. И се качи на трибуната и отворихме телефоните да слушат министрите у София речта му. И държа 3-4 часа реч и оттам пак на влака и пак замина за селото си на Ковачевци и ние си дойдохме по домовете. В.: Значи това беше миньорската стачка. Коя година беше, спомняш ли си? Т.: 1919 г. В.:. Като свърши войната всеки се прибра тука? Т.: Прибрахме се тука и започнах занаята, пак камъните. В.: Плащаха ли добре? Т.: Плащаха колкото да не забравим, че без заплата работим. Плащаха много малко. После мизерия беше. Голяма мизерия. Прасето го заколиме за Коледа, одереме го. Кожата за опинци. И като се сдерат тия опинци кърпиме ги пак от кожата с ремички. Слагаме подлоги отдоле, кърпиме ги. Немотия голема. Ех, големи ядове и аз заварих тия подлоги. И сега думам на тия младите, не знаете вие що е лошото и що е хубавото. Ама питайте ме мене какво съм аз изживял на тия лошотии по-рано. В.: А те какво викат? Т.: А, викат вятър и мъгла е вашето. Не признават нищо. Не са ходили те по опинци, по подлоги, със закърпени потури и гладурясали. И после започнах си занаята. В Русе работих, в Пловдив, в Самоков работих и изкарах до край. В.: В коя година се ожени ти? Т.: 1918 г. Булката беше от тук от селото. В.: Колко деца се народиха у баща ти и майка ти? Т.: Четири. Две момчета и две момичета. Първото Богдана, второто Евда. В.: Много интересно име Евда. Така е било. После? Т.: после се е родил брат ми Теофил. Аз съм най-последния - Темелко. Сестра ми, първата живя до 85- 86 години, втората рано си отиде. Брат ми най-рано си отиде. В.: Ти колко деца имаш? Т.: Две момчета и две момичета. Първото - Костадин, когото убиха на Божурище, втория - Велин, роден 1923 г. и две момичета - Косена и Тодора. В.: А тая къща кога я прави? Т.: 1937 г. В.: Ти имаше пари и как се сети да я направиш? Т.: Добитък продадох и. оттук-оттам събрах по-малко и я направих. Т.: Но за ония години тая къща е била много солидна, много хубава къща? Т.: Най-хубавата тя беше в селото. В.: Как реши да направиш къща? Т.: При тия деца трябваше да направим къща. Четири деца имам - трябва да се разширим някъде. Там старата къща вече бе фалирала - от плет бе направена. В.: А майсторите от къде ги докарахте? Т.: Майсторите бяха от трънския край. Плащахме, работят хората. В.: Ти ли ми разправяше, като правели къщата все са пеели. Т.: Това е стар обичай. Като правят къщи да пеят. Значи това е по стар трънски обичай. Но сега като правят къщи никой не пее нищо, дори псуват стопанина, че малко им плаща. Всичко е наопаки. В.: Исках друго да те питам. Бях чул, пък не знам дали е вярно, когато
Учителят за пръв път да дойде тука, твоята дъщеря го е сънувала, че щял да дойде. Т.: Не е сънувала. В.: Как беше точно? Т.: Тя имаше видение. Тя се излъчваше от тялото и се срещаше с Учителя. В.: И Учителя какво й казал? Т.: Казал да приготвим тая стая. В нея живеехме аз и жена ми, лежахме. Казва: „Татко, приготви вашата стая защо Учителю иска да дойде да седи тука при нас“. А я казах: „Втори път да не съм те чул, ние не сме достойни хора да дойде един велик Учител тука при нас. Нема да дойде“. Косена, дъщеря ми: „Казвам ти, изпразнете стаята“. Мина се една седмица. Тя пак казва: „Татко, казвам ти, изпразнете стаята. Учителят си вързва багажо, че ще дойде. Изпразнете стаята“. Така веднъж на обед сме и по-малкият ми син Велик беше войник. Дойде и казва: „Наздраве, татко, добре вие обедвайте тука, ама какви ти гости идват“. „Какви гости, бе?“ Синът ми вика: „Вашият Учител и по него върволица има петдесет души хора“. И аз кажем:“ Ха сега, какво направих аз? Защо не я послушах?“ Но пак ми дойде на акъл, казвам: „Ставайте от масата всичките“. Станаха, излезнахме всички тука на балконо. Учителят, ту- ко отгоре има пътечка, ходи си и така си върти бастуно и по него облак хора. Ха сега. Слезнах доле, слезнахме на стълбището доле и той право дойде при мене и си подаде ръката. Целувах му ръка аз и по мене целото семейство му целува ръка. И той тръгна напред, а ние останахме назад. Той знае, че не е готова стаята. Право влезна у големата стая. Тогава аз и жена ми отворихме тука горния прозорец и изхвърлихме багажа навън и жена ми по мене чисти. Я хвърлям, тя чисти. Изчистихме стаята и стана тогава Учителя от там и си влезна в стаята. И по такъв начин дойде. Щерката ми каза преди: „Учителят ще дойде“, ама аз не я послушах понеже смятах, че не сме достойни хора да дойде Учителят у нас, но Той дойде, значи по друг начин стоят нещата.
Това е станало на 11.януари 1944 г. На 10. през деня и през нощта е била бомбардировката. В.: помниш ли какъв ден беше? Не помниш. Т.: И тук остана десет месеца. В.: И къде ги настани тия хора, толкова много? В плевника ли? Т.: По комшиите разделихме всички хора. Тия що останаха тук у големата стая имаше черги, жена ми беше натъкала много, постлахме по дъските и така належаха.
Но преди много години ние бяхме други. Ние бяхме петорка, едни пияници, едни разтурници. В.: Я ни разкажи за тая петорка. Кои бяха в тая петорка? Кои хора бяха? Т.: Симеон Стоянов, Петър Пурака, Владо-руснака, Никола Георгиев и я - Темелко Темелков - пет. Най-разтурените хора у селото. Кой вземе заплата до дека не изпиеме у кръчмата, вкъщи не се връщаме. И когато изтрезнеем тогава се събираме. Имаше един син на един богат човек - имаше двеста овци, кози, биволи. Продаде един бивол - ние го изпиеме, продаде един кон - ние го изпиеме. Ето какво правиме? Той ни съветва, той беше учил малко до трети клас. Каза: „Слушайте, аз съм син на богат човек. Баща ми има слуги, има това нищо не обръща внимание на мене. Има вие що правите? Я погледнете си децата, едно голо, друго босо. А ние парите пиеме, вашата заплата“. „Ами какво да направим, бе Симеоне?“ „Абе тя е най-лесната работа. Ще направим една полица от 25 000 лева, кой пропие, да плати. Че я завериме у общината. Значи,“който пие да плати“. И направихме я. Това беше у неделя. У понеделник отидох на София, та зад черквата „св. Крал“ имаше един бит-пазар. И там имаше една бирария се казваше „Чаталджа“, още й помня името. Казвам, те тука нема да ме намери никой и се напих. И като дойдох тука намерих ги у кръчмата, не си идем дома, право у кръчмата идем, да не е дено или вечерта загубена. Намерих ги четиримата пияни. Пропаднахме. Направихме въздържателно дружество. Направихме и стари, и млади написахме - пак пропаднахме. Най-после - нищо не ни помага, какво да правиме. Ама имаше една учителка тука от нашите сестри Елена Григорова и тоя брат, богатио Симо земе с шперц, кога оная е на занятие, отваря й вратата и зима беседите, прочита ги, после по нея, по нея, проследява я къде ходи, иде у София, без да ни казва, без нея, научи всичко и една събота се събираме всички в кръчмата да пиеме и той казва: „Сега тая вечер няма да пиеме. Утре у три часа заминаваме за София“. А щом каже за София, ние знаеме, че ни води някъде да пиеме. Нещо е продал баща му“. „И определеното место горе при черквата ви сакам у три часо сутринта.“ И събрахме се и тръгнахме. Пеша се ходеше до Княжево. Като ни почна един дъжд. От тука до Княжево нямаше нищо сухо у нас. „Абе, Симо, защо, че идеме по София, малко ли кръчми има у Мърчаево? Я какво се измокрихме?“ Тоя казва: „Тръгнали сме, че ходиме“. Качихме се на трамвайо, слезнахме на „Опълченска“ 66. И на едно площадче малко, гледаме, ние се гърчим от студеното, станали сме рано, мокри, студено и гледаме насреща салоно, но у земята. И гледаме почнаха да идват хора, да пълнят салона. Харно ама ние седим и мръзнем. Казваме: „Бе, Симо, кажем, това не е кръчма. Тука е друго нещо. Абе като сме дошли, че видиме какво е“. Дойде един брат ли беше, сестра ли, не помня, казва. Те ни следили оттам: „Дълго време седите тук, измокрени. Ако сте за при нас, заповядайте“. И пак той командва: „Хайде да идеме по тая жена“. И той напред, ние по него. „Седнете тука, на първио чин срещу Учителя“. Там ни постави - на „Опълченска“ 66. И събраха се хора, почнаха да пеят песни, дойде Учителя, всички станаха на молитва и Учителя почна беседата. Ама първо преди да почне беседата, почна по наш адрес, как тутуна трови хората, как пиянството разтуря домовете, семействата. Изказа се по наш адрес и после почна беседата си отново, както трябва. И свърши се беседата, ние не познаваме никого, ни знаем. Тръгнахме си и се качихме пак на трамвая, слезнахме у Княжево. Пак тоя брат команди: „Кой има цигари да ги хвърли. Чухте ли тоя човек какво приказва, това за нас се отнасяше. Че дохождаме да го слушаме и в никакви кръчми няма да идем“. И така тръгнахме и до днеска. Ония четворицата си отидоха от този свят и аз съм сам останал. В.: Как се казваше оня брат, Симеон ли беше? Т.: Симеон, да. Той ни спаси в 1923 г. Тръгнахме вече по друг път. В.: То спомняш ли си други такива опитности да е имал Симеон или другите, такива интересни неща с Учителя? Не си спомняш. Т.: Много работи помним и много работи не помним. В.: Сега нещо за Симеон да си спомняш? Някои други опитности да е имал? Т.: Най-напред, че ти кажем за мене. Преди четири години бях болен и не можех да мръдна от кревата. Син ми на работа, снаха ми на работа. Нема кой да ме гледа. Дойде вечер, пооправяме се, канят ме да ядем ама вече бях хванал да не ядем и си отидат. След това заключват вратата. Тука като затворник ме оставят и си отиват. Сабале пак така дойдат. Пак заключат вратата. И така продължава. Дохаждат тука хора на беседа у стаята на Учителя и аз лежим на кревато и не мърдам и така продължи има пет-шест месеца. И един ден към 11 часа, както лежах тука на кревата чуем глас, само това ми казва: „Ставай!“, нищо друго не ми каза. Я не можем да станем ама развъртам се нагоре, надоле, гледам по стаята - нищо нема. Повтори втори път: „Ставай!“, трети път много силно викна: „Ставай!“ И я кажем: Че станем, та ако ще да си счупим краката на дъските тука, ма ще се мъчим да станем. И почвам да ставам. Ставам ама леко ми е, нещо като че ме дига така. Не съм както е било. Ама страха ме държи. Пак полека свлекох си краката и се държим за кревата тука и полека- полека и тука стол има и съм седнал на стола и размишлявам: От дека е този глас и защо е тоя глас? Както размишлявах току - вратата е затворена, прозореца е затворен, Учителя влезна низ вратата и мина покрай мене, покрай мене тука из прозореца си излезна. Ни смеях я дума да му кажем, ни Той ми каза нещо.И аз вече не легнах. Дохожда на вечерта син ми: „Абе, татко, ние те вдигаме, слагаме, кой те донесе тука на стола, та те постави?“ „Не е ваша работа кой ме донесе, донесе“. И почнах да си идем на беседи като здрав и до днеска продължавам. Преди четири години бе, значи 1982 г. Това е една голяма опитност.И така. Сега ония си отидоха и аз седим. Ставам сутрин. Имаме два пъти беседи у пет часа, у сряда ставам у три часо, приготвям стаята там, печка всичко, нагласям, дойдат хората тук от селото и посрещам ги. Неделен ден пак у пет часа сабалем, у десет часа втора беседа имаме, пак дойдат софиянци, дойдат пловдивчани, отвсякъде дойдат и така си продължавам до днеска братя. Та това е.Служим колкото можем. В.: Това е голяма служба. Т.: Голяма ли е, малка ли е, това е. Не знам. Друг ще каже. Друг има тука думата. В.: Голема служба имаш. Понеже службата ти е голяма, то ти е дълга. Искам да те питам за тия от четворката, помниш ли някои интересни опитности да е имал някой от тях, нещо друго да ми кажеш? Т.: Не. В.: А ония другите? Т.: Не. В.: Ами как се отнасяха мърчаевци по онова време към Учителя, към братството? По ония години когато беше Учителят. Т.: Слушай, те се отнасяха много лошо срещу Учителя. И даже свещенико у черквата беше държал лекция. Казва: „Дошъл е един тука - Дънов, развраща народу, прави разни магии и т.н.“ Жена ми била там, на Великден и станала пред хората и казала: „Свещеник, ти ако знаеш кой е тоя Дънов, тука ще пропаднеш у земята, ама го не знаеш, затова не трябва да приказваш по Негов адрес лоши работи“. И си дойде тука и разправя на нашите хора и след два дена свещеника си замина от този свят. В.: А твоите комшии как се отнасяха? Т.: Комшии... имаше един старец. Като излезе на балкона Учителят, той така прави с разперени пръсти, стреля с ръце срещу Учителя. В.: Забелязвал съм старите хора и жени викат: Фу-у-у-у! дано пукнеш...“ Застрелва го с двете ръце, с разперени пръсти по стрелката, та да го уморят. Т.: И той се поучи. От мизерия голяма взема и запали един капсул и се самоуби. Та кой е посегнал срещу Учителя все си е получил отговор. В.: А ония властите, кмета например, как се държаха навремето? Т.: Кметовете от оная власт не са говорили нищо лошо. Не. От власт не съм имал неприятности. Не са казали нищо лошо. Нито за Учителя. В.: А селяните смееха ли ти се, правеха ли ти забележка? Т.: Селяните, различни хора, нали? Едни казват: „Добър човек, добре“, други казват ей така, онака... В.: Правеха ли ти лошо селяните? Не? За това, че ги приемаш тука? Т.: Не, никой не ми е казал защо си го приемал и за какво е дошъл. Никой не е казал, никой. В.: Ами аз си спомням, че много хора са дошли тогава. По 50-60 души си имал всеки ден. Т.: На Петровден тая година имаше около 90 души! Тука, тази година. Тука, властта знае всичко. В.: Не, мене ме интересува през времето на Учителя! Т.: Тогава още повече имаше. Имаше всеки ден. В.: Вие ги квартирувахте на различни места да спят? Т.: Да, така е. В.: Ами с какво ги хранеше? Т.: Слушай! Никоя година не съм имал толкова земеделие колкото тая*година. Мазето, тука доле имам мазе. Картофи може да имаше три, четири тона. В.: Ама ти ги беше сял специално за случая? Т.: Не, роди се, жито, царевица - изобилие. Благодатна година. Най-много тая година имах и всичко дадох за Бога! Юрданка Жекова прислужваше на Учителя. Веднъж слезна у мазето и после вика: „Учителю, пълна маза с картофи брат Темелко има!“ Учителят казал: „Ах, те не са за него. Те са предназначени картофи, има за какво и за кого“. И така готвеха, правеха, на разположение бе всичко. Да. В.: Ти през това време ходиш да си работиш? Т.: Ходим си на работа, пак си работим. Вечер, на вечеря сме заедно с Учителя в големата стая. В.: А къде държеше той лекции? Държеше ли лекции? Къде беше? Учителят къде говореше? Т.: У големата тая. Иначе няма къде, много народ. Тука нали има столове и като има много хора, там сме. А като са малко хора, тук сме. Да. В.: Значи там, в големата стая, той седне на стол и те седнат на земята и пишат, и слушат. Т.: Всичко на земята. В.: А иначе на двора четеше ли лекции, беседи? Т.: Беседи не е чел навън. Може да е, но не помним. На дворо, там има маса, там обедвахме. В.: Сега е тая дългата маса, но аз я помня другата, старата маса. Т.: Не она,старата, тя изгни. Тая е нова. Там се храним, кога има много хора, кога има празници. Всичко навънка къде ще ги събереме толкова. Тука не може. В.: Аз съм виждал една снимка на двора с един петел. Т.: Да, да имаше кокошки, имаше петли. Всичко имаше. Волове имаше. В.: Колко вола имаше по ония години? Т.: Два вола за оране. В.: И колко декара ниви имаше тогава? Малко? Т.: Малко - 25-26 декара. В.: Ама вие сте много хора. Трябва да се изхрани тоя народ? Т.: Много, ама тогава малкото даде много. В.: Искам да те питам за тия изворчета. Едното „Изворът на Доброто“. Как го откриха? Беше ли си тука? Т.: Тук бех аз и един брат от петорката - Владимир. В.: Я ми кажи тоя Владо от къде беше дошъл? Белогвардеец ли беше? Т.: От белогвардейците, от тях беше. И се сприятелихме и бехме едно. Казваше се Владо Николов. Има брат, който е жив. Владо си отиде. В.: В коя година си отиде от този свят. Т.: Не помним. В.: И какво казваше с Владо? Т.: С Владо изваждахме камъни на онова място гдето е изворчето. А той ги докара Владо камъните с колички за строеж. В.: Ама имаше ли го това изворче? Т.: Нямаше нищо. В.: Е, как го откри? Т.: Учителят каза: „Изкопайте тука“ Изкопахме го и водата се напълни. Ама от време на време сега водата се губи. Каква е причината не знам. Ама това е, а преди 30 години имаше вода. В.: Владо е докарал камъни от кариерата, така ли, за да го направи? Т.: Да. И Владо беше каменоделец. И там го направи. В.: Но там имаше и друго изворче „Изворът на здравето“? Т.: Да, „На здравето“, но сега е у чуждо место. Не е у мое место. Тоя човек не спира никого и казва: „Дядо Темелко нека идват вашите хора, свободно да си влизат“. Той е полковник. „Нема да им кажем нищо.“ Харно, ама притесняват се хората. Тъй не е като мойто, притесняват се от чуждото място. В.: А водата хубава ли е? Т.: Хубава е водата. Даже той изравни сега мястото, направи го, но откак изравни, водата намале. Учителят не даваше - това кое е направено така да си остане. А той направи такова изравняване (чува се шум в стаята). Има мишки и аз съм турил капан ама не отиват в капана, не влизат, минават покрай него и се разсейват. В.: Ходехте ли на екскурзии с Учителя? Т.: Да, ама много редко. В годината един път. Ама я ходим тука у гората на една полянка. Кога е хубаво времето всеки понеделник ходим. В.: Когато Учителят беше тука, къде ходеха на екскурзии? Т.: На Острец. То е връх Острец. Там ходеха. В.: Те много пъти ли ходеха или? Или 1,2 или три пъти? Не си спомняш. Т.: Два-три пъти отиде Учителят там, но един път три дена там почиваха. В.: Като беше Учителя тук, беше ли зле така със здравето? Или? Т.: Хе-е, Учителят винаги си беше бодър, винаги бе здрав. Значи със здравето си беше добре. В.: Значи беше добре. Да е нещо боледувал. И от тука кога си замина? През октомври ли си замина за София? Т.: Тука като свърши последните беседи и отиде си у София и там държа няколко беседи и си замина. В.: Ами защо научих, пък на мен Юрданка Жекова ми разказваше един случай когато Учителят през пролетта ли било, било е студено време, Учителят бил излязъл по шал така, бил разчорлен и казал: „Ние решихме да пуснем комунистите в България“. Ти слушал ли си такова нещо? Т.: А не', не това, чул съм друго,което е истина. Тука имаше един от тая петорка на времето. Кметът беше от петорката наша, казваше се Петър Христанов и той много мразеше комунистите. Беше по партия земеделец. Може Учителя да го е казал, ама мен да не ме е имало тука, да съм бил у кариерата. В.: Тоя от петорката Петър, гдето бяхме по-рано пияници? Т.: И тука на вратата е Петър, а германците още напредваха у Русия. Пита Учителя: „Учителю, че дойдат ли комунистите у България?“ „Да“, отговорил Учителя, „ще дойдат напълно. Те имат една работа, която други не можат да я свършат. Те ще дойдат напълно, ще си свършат работата и след това ще си заминат, а след тях ще дойде доброто“. Тука на вратата Го каза: „Ама кога ще свършат работата, никой не знае. В.: Може да отидат още 100-200 години? Никой не знае как ще стане тая работа. Значи ти това го чу, това е интересно. А нещо друго да си чул пак по такива работи? Т.: Син ми беше на фронта, когато Учителят беше тук. Когато да заминат за фронта Велин измолил ротния си командир да се отбият тука, да вземат довиждане от мене и от майка си, защото отива на бойното поле.И командиро му рекъл: „Велине, готов съм, ще заминем с тебе и оттам ще стигнем частта“. И дойдоха тук и седяха на вратата на Учителя и двамата. Командирът беше капитан, не му знам името. И жена ми пита този офицера: „Къде ще идете с моя син?“ „Ще идем, бабо, да бием германците.“ Тя отговорила: „Хубаво, че правите да ги биете, ама тука има един Учител, та влезте вътре, попитайте Го, какво ще ви каже той, да идете ли, да не идете ли и как ще ги биете, как да ги биете? Той ще ви каже нещо добро“. И той офицера нали е на тясно, казва:“ Велине, хайде да послушаме майка ти, може за наше добро да е“. И почукаха тук на вратата и Учителят им отвори. Цял час ги държа. Какво им е говорил они си знаят. В.: Не ти казаха нищо. Т.: Ах, ще кажат, това е за них. И си заминаха. И тука се чуят оръдията близо, бият се с германците и аз нали един син загубих и се съветваме с жена си, какво да правим.Ето един син загубихме. Ето и втория е на бойното поле. Пък тя беше по-умна от мене. Каза: „Що се тревожиш, когато Учителят е тук? Я да видиме, че го попитаме. Все че ни каже нещо хубаво“. И аз послушах, почуках. „Какво има?“, каза. „Учителю, ти знаеш, че един син ми замина. Ето този е на бойното поле. Може ли ми разрешиш да идем чак на местото, да видим как стои работата с него? Я знаем що е фронт“. Он се наведе малко, па се изправи и се засмея: „Слушай, нема да те пуснем, защото и да те пуснем не може да го намериш. Заградили са го германците сега околовръст, па нашите пускат с аероплан храна, ама мъчно пада при него. Има там едно дере киселици диви, та яде диви киселици. Но бъде спокоен, един косъм от главата му няма да падне. След десет дена, брой от сега, та на десетия ден нашите войски ще настъпят, ще го освободят и ще дойде да ти каже вярно ли говоря или не“.
И ние с жена ми броиме от едно. На десетио ден ето ти сино ми Велин пристига. Шинелът му тука, всичко изгорено. Кепето тука изгорено, всичко продупчено от патрони. Той е здрав. „Бе, Велине, да не си беглец? Ето твоите дружини се бият тамо?“ „Слушай, татко, ето че ти кажем защо съм дошъл. Дойдох, защо бях изтезаван дълго време там. Германците ни заградиха (а той е картечар). Моята дружина вейте избиха. Седем души са на картечницата. Сам останах. Благодарение, че имаше много патрони и ленти, та въртим картечницата на лево, на десно. Те ни мислят, че сме много. Ако мислеха, че съм сам останал, ще дойдат да ме намушкат на ножовете ама мислят, че сме много. И затова, нашите ми пускаха хлеб отгоре, ама много редко падне при мене. Падне настрани. Ама имаше едно дере с киселици, та си отядох на киселици. И нашите войски на деветия ден настъпиха, освободиха ме и ми дадоха 24 часа отпуска, сабале си заминавам. Не се безпокойте нито един косъм не падна от главата ми.“ И пак замина на фронта. В.: А малкия ти син? Т.: Малкия ми син Костадин го убиха на Божурище. На летището. Те са били 11 души ремсисти. Пак ремсисти, но сега ги думат комсомолци. У поделението отгоре им наредили партизаните, тия 18 души да теглят жребие. На двама, на които се падне, да разбият складо през нощта, да изнесат оръжие на определено место и да избегат с партизаните. Другите ще чакат второ нареждане. Паднало се нему и на Владимир Бонев. Той беше председател на Народното събрание по-рано пък сега не знам къде е. И разбиле складо, нямало опасност, изнесли оръжие, но партизаните ги нема и он казал: „Владимире, чекай ги, аз ще се върнем да вземем още пушки. Видех, че нема опасност. Връщам се“, но у складо го хващат. Мъчили го, какво не правили с него, да изкаже дружината и най-после го откарали на стрелбището и го стреляли, а он по това време не бил си у телото. Он се бил излъчил, гледал как стрелят телото му. Да. В.: Ама това ти го казва по-късно, вече преродения, убития Костадин. Т.: Преродения. Д. Сега се казва Петър, син е на брат му Велин. Чекай, аз избързах. Избързах. Като ми го докараха тука четворица души войници беха. В.: Убит? Т.: Убит. И казвам: „Какво, бе?“ Отговориха. „Любовен характер, хвърлил се под влака. По заповед на командира още тая вечер да го погребете, защото телото е развалено. Добре, че си отидоха войниците. Оставиха ме на свобода. И аз взимам теслата, разбивам сандъко да видим дали го е газил влака. Като разбих сандъко, гледам.телото му здраво. Поглеждам му най-напред ръцете. Тука зад всеки нокът игли набити. И тука (посочва врата) стискан с тел и телото угнало у месото му. Казвам: Това не е влак! Не щем да го погребем. Сабале взимам тоя брат Симеона и направо на Изгрева. Учителят си беше там. Разказвам му и плачем. Учителят се наведе малко, пък се засмя: „Слушай, едно ще знаеш, че е убит като войник на бойното поле. Но аз няма да му разправям историята. Той ще дойде у вашия дом и всичко ще разправи Но ще дойде време, няма да вземеш никакво възмездие за него.“ Като сега го помня, а след 9.IX.1944 г. даваха ми възнаграждение в пари и искаха да ми дадат пенсия голема. Аз всичко отказах. Сега карам с моята пенсия от кариерата, като каменар. И така се помирих. Погребахме го там. Да идем у частта му, не смеем, защото и аз бях комунист тогава. Погребахме го. И помирихме се, нема къде. На 9.IX.1944 г. тая жена тука що влезна преди малко да види кои сте, какви са гостите ми, снаха ми, доби момче. Точно на 9.IX.1944 г. у 5 часа сутринта. Роди момче, на деня кога дойдоха комунистите на власт. В.: Баш точно тогава. А тя е женена за твоят син, големият син. Т.: Не, за малкия. Оня Костадин не е женен. И като порасна това дете на шест години, там още оная старата къща не я бехме разтурили съвсем. Жена ми, като не може да му гледа дрехите, ги отнела там на една закачалка, та ги закачила, а аз сбирам на добитъка храна, понеже у стаите е храна за добитъка, а те у мазето лежат - добитъка. Харно, ама за случка, един обущок паднал от дрехите. И детето се наведе така, погледна обущоко и го прибра и каза, и се обърна къде мене ама обърна се къде мене като възрастен с такива думи: „Дедо бе, защо си ми хвърлил тука обувката?“ Казвам: „Каква обувка? Тая обувка е на чичо ти. Ти си малък“. „Никакъв чичо, аз съм твоят син Костадин! Само едно не съм доволен от вас. Защо ми сменихте името? Казвах се Костадин, сега ми викате Петър. От това не съм доволен“. И аз станах: „Като си ти, защо ни докара на това дередже?“ „Я седни тука, че ти разправим цялата история.“ И пак така почна: „Бехме у поделението 18 души (аз това го разказах) и като ме мъчиха, мъчиха ме, искат да кажем дружината: „Тебе, че те освободиме“. „Немам дружина, това що съм го направил, аз съм го направил“. „Имаш дружина, кажи ги, тебе ще те освободим!“ „Немам дружина!“ „Най-после откараха ме на стрелбището, да ме стрелят. Но аз не бех у себе си, у телото. Бях се излъчил и гледам какво стрелят телото и после ме туриха у едно сан- дъче ли, кошче ли“. После каза по детински: „Отидох при Божето горе, но вие много плакахте с баба ми. Тогава ми бехте майка и баща, а сега сте ми дедо и баба. И отгоре ми казаха: „Хайде, стига е плакала майка ти и баща ти, хайде иди на земята“. И така беше почнал да разправя тука на ръководителя, тука по махлата известно време и полека, полека забрави и помен нема сега. Забравил е. В.: Сега интересно ли му е? Не? Т.: Не знам. Он не приказва по тоя въпрос. Мълчи. В.: Той сега ожени ли се? Т.: Да, има две деца. И тука има портрети на убития Костадин. Дойде па се поогледа кога беше още в първите години. Погледа се, дали е същия и пак си отиде и пак си трае. Нищо не говори. И пак е у партията, комунист е. Преди две-три години му казвам: „Петре, ти много даде за тая партия защо си пак у нея“. „Слушай, дедо, не съм изживял това що трябваше да изживея у тая партия. Ще го изживея и че се оправим, че станем човек. Ама засега имам работа у партията.“ И го не закачам. Защо ще го закачам. В.: Ами така смята! Т.: Направи на Георги Димитров у Перник паметник. В.: Той го направи? Т.: Той. Дадоха му възнаграждение, златен медал му дадоха. В.: Той като какъв работи? Т.: Скулптор, каменоделец. Ама всичко може да направи. В.: Значи иска да си изживее, това което не е изживял? Ами нека да си го изживее. Има време за него, млад е. Т.: Купи си лека кола. Върви му работата. Те там е още в партията... В.: Не му е дошло времето тая работа. Трябва да си изживее. Той трябва да си го изживее това нещо. Нали за нея е дал живота си. Т.: Не знам. В.: Пък то е много трудно нещо. Т.: Много. Учителят му е помогнал много. В.: Сега тука обикновено сутрин ставаха, в колко часа ставаха на времето? Рано? В 5 часа? Т.: Кога има беседа ставам у три часо през нощта. В.: Не, не, тогава през времето на Учителя? Т.: Ставаха у пет часа. В.: Ставаха в пет часа, така ли? И какво правеха? Правеха молитви, пееха песни. Т.: Беседа Учителя държи и има горе една полянка, на нея отидеме да правим гимнастики. В.: Как се казваше тая полянка? Т.: „Бачище“. Там имаше една вековна „цера“. Но преди няколко години я отсекоха. Големо старо дърво. И засадиха борова гора, а полянката са я оставили незасета. И така. Ако не иде някой от нашите хора, идат момчетата от селото та футбол играят на тая полянка. В.: Значи там правехте гимнастика? Ходехте ли към Рударци на времето? Т.: Ходехме.
В.: Там некакъв извор имало? Минерален? Там го откриха. Т.: Да. За тоя извор Учителят каза: „Тук има подземна река пет, шест метра широка. Но иде време ще искат да изкарат много вода, ама от тоя дебит един грам няма да се разреши повече“. И сега направиха баня, басейни, разни работи, ама дебито е един и същ. Не може. Опитаха се, сондираха - но не може. Не се дава. В.: Значи нещата на Учителя се сбъднаха. Така. Сега тая стая гдето сме в момента тука втората под ред от входа, ти в тая стая ли живееше през време на Учителя? Т.: Кой, аз ли? Учителят живееше в оная първата стая. В тая втората стая живеехме моето семейство. В.:*Искам да ми покажеш малката стая, а после и трапезарията и ще приключим. Може ли? Т.: Може. В.: Сега Учителят влезе и седна за пръв път в големата стая? Т.: Седна ей на онази пейка. И много братя, като тебе казват: „Защо не смениш тая пейка?“ „А, тая не сменявам. Няма да я сменя.“ В.: Сега, Учителят къде седеше като държеше беседа? Т.: Тука. На пейката. На това място. А пък тия възглавници ги донесе една унгарка. Една вечер седим на балконо, беше летно време. И гледам, жена носи пълен чувал нещо. И дойде тука при мене и казва: „Вие ли се казвате Темелко?“ Отговорих: „Аз“. Унгарката. :“Може ли да ми отвориш стаята на Учителя?“ Казвам: „Аз за това съм“. И отворих й и влезна с чувала на гърбо. Тури чувало и почна да вади и да вързва на всеки стол по една възглавница и „Учителя къде е държал беседи?“ „Тук, у другата стая“. Дойде и тая специална възглавница върза тука и си отиде. Питам: „От къде си дошла тука?“ „Откъде, не е твоя работа“, каза. „Аз имам задължение, да го изпълня.“ И заминава. Кажем: „От дека знаеш български? Те български говориш.“ „Слушай, аз знаем седем езика, не само български и затова мога да говорим навсякъде“. И си замина веднага. Свърши си работата и си замина. Постави възглавници. Ония гдето седяха на голите столове са у Невидимия свят. В.: Значи на тая пейка седеше когато Учителят се появява. Т.: А аз тука седях, винаги тука. В.: Тука отдясно седеше. А те другите къде седяха? Тука? Сега има кревати. По-рано как беше? Т.: Немаше кревати. В.: Значи седяха на пода, маси немаше тука. Всички седяха на пода. Т.: Немаше кревати и маси. А по-рано беше тук трапезария. Това момче тук е Костадин. Тая снимка негови другари, те висшисти са го рисували кога е мъчен и я до- нели тая рисунка и я оставили вънка на масата и мене не ме е имало тука. И дойдох, гледам портрет на масата. Погледнах, не го познавам, непознат. На бързо рисуван. Харно, но прочетох там и разбрах. Да, и така я закачих.
Сега ще влезем в стаята на Учителя. Значи в дясно, това е леглото. Леглото си беше, тука портрета, това е Евангелие, Библия, беседи. В.: А при Него така ли беше? Евангелие, Библия? Т.: Ето Му стола. В.: Той на този стол седеше? Т.: Тая цигулка е на една сестра. В.: Да, ясно. Значи той седеше на този стол. Така. Тука виждам много интересни портрети? А този портрет на Цветана Щилянова, той оригинал ли е или репродукция? Т.: Не знам. Там не разбирам по портретите, кой е рисувал. В.: Виждам, че са много интересни снимки. Тука е салона на Учителя. Т.: Ето къде е Изгрева. Тук е на Рила, с Учителя. В.: Тука има разрешение от властите да се събирате. Много ми е.ин- тересно това нещо отгоре, тези житни класове. Т.: Пък това е жито, когато са закупили местото на Изгрева, тогава най-напред е сеяно жито. И тия класове са оттогава. Донесоха ги. В.: Аха-а. Тука аз съм виждал Учителя на една такава снимка - върви в нивата с узрели житни класове. Т.: Тука е у Мърчаево у едно жито застанал.
Това са първите снимки на Учителя... Тука е вече Пентаграмата. Тука след гимнастика заобиколили са Учителя и задават въпроси, кой каквото го интересува. Тука сме на връх Острец. Когато е бил в Мърчаево. Проф. Белев, а това е жена му, Учителя, това е Мара, Теофана и това съм аз, седнал между двете, а Учителят е сложил ръката си на мойто рамо. В.: Така ли? Това ли си ти между Теофана и Мара. А аз за пръв път я виждам тая снимка, но не знаех, че ти тъй изглеждаш по ония години. Т.: Тук е Учителя на Витоша. Тия горе са от Стара Загора. А тук навънка е д-р Жеков, Учителя и брат Боев. В.: Да, тая снимка съм я виждал. Ами тука? Т.: Тук Учителя се връща от Острец с братя и сестри. В.: Тука кой е? Т.: Ганчо Генчев, а тая ми е дъщерята, която е имала видение с Учителя - Косена. ,В.: А-а, значи Косена. Значи това е Ганчо Генчев. Много хубаво, виж колко хубаво е запазено и съхранено. Това е една от най-старите снимки на Учителя. Да, много хубаво. Ами туй горе на този балкон? Т.: Това е в Казанлък. Тука е Учителя с брат Боев и стария Камбуров. А това е разрешението. Това е разрешението за музея от 1944 г. В.: Добре е че ни показа всичко. Не сме идвали много отдавна. Добре. Благодаря. Значи такава е била обстановката.
Т.: Дъщеря ми Косена изгуби всичко. В.: Защо изгуби всичко? Т.: Пита Учителя: „Да се женим или да не се женим“. Учителят каза така: „Ако желаеш може да се ожениш, ама по-добре е да се не жениш“. А тя се ожени и загуби всичко и сега все боледува, все не е добре. В.: Има ли деца? Т.: Има деца. Едно момче и едно момиче. В.: Обаче не й потръгна. Т.: Загуби това що требва. В.: И сега съжалява ли? Т.: Съжалява, ама няма накъде - утекла е работата. Дойде на беседа, вегетарианствува, ама нема това у нея, което на човека му дава живот. В.: Да, човек като загуби нещо после трудно се намира. Отишло е. Т.: Трудно, трудно се намира. В.: Тука никой не ти пречи сега? Т.: Никой не ми пречи. Тука има шест парцела. Всичко съм дал на сино. Само на Учителя стаята да си остане до веки веков, така съм писал у документа. И къщата да остане. В.: Ами хубаво. Аз смятам, че ще го запазят. Т.: И така брат, това е. Посрещам, изпращам, друга работа немам. Взимам си по малко пенсия и не съм никому в тежест, и така живея. В.: Колко ти е пенсията? Т.: 150 лв. Стига за един човек като мене. Те ми даваха от триста нагоре ама за възмездие на убития ми син. Но аз не искам, послушах Учителя. В.: Не ти требва. Т.: Не ми требват. Така е казал Учителят. Трябва да изпълнявам. В.: Много е важно човек да изпълнява. Искам да те питам нещо друго. Сега ти толкова години преживя, нали, видя и срещна много хора и т.н. Ето само ти остана тука и твоята къща остана и посрещаш и изпращаш гости. А по София и другаде няма никъде. Защо стана така? Това те питам. Т.: Ще ви кажем и това. Ще ви кажем. Тука имаше една сестра Веса Козарева. Тука беше на квартира в една сестра наша. Там що чете сега беседите. Там беше на квартира у нея. И когато години преди да си замине Учителя, викна ги тия братя по-видните така, които са близко до Учението и им казал така: „Ето ви пари! Ще направите три блока тука на Изгрева. На всеки брат и сестра стая и кухня. Да се съберат у три блока всичките, защото иде време, това пространство, което сте го вземали няма да остане така, ще се застрои“. И така един по един си излезнали, само останала тази сестра. Козарева и казал Учителят: „Тия братя нищо нема да направят. Аз ще го дадем на други. Те ще направят всичко“. В.: Ама това го казал тук в твоята къща? Т.: Не, доле в София, на Изгрева, на Веса Козарева. Ама другите са били там и те си отишли след това. Учителят казал още: „Ние ще ги пръснем по цела София, един с един да се не съставят“. И така стана. Пръснаха се, не се събират никъде. И така. И да искат и да не могат. В.: И защо го направиха? Непослушание. Т.: Непослушание. „Ето парите. Ще направите, три блока ще направите, да се съберат всичките.“ Ама не го направиха. В.: Сега, аз пак не мога да разбера. Не искат да изпълнят или смятат, че Учителят това, което го говори е така казано, хвърлено-речено? Т.: Сега каква им е мисълта, не знам. Важно е, че не изпълниха. Ето това е. В.: Ама мен точно това ме интересува. Това е разрешението на задачата. Сега човек може да не изпълни, но знае, че трябва да го изпълни, ама не го изпълнява. А пък друг път не го изпълнява понеже си казва: „А, Той, Учителят говори разни работи, може и да не стане“. Т.: Ами говори така. Учителят хвърля си думите така на вятъра. Как пък не! В.: Значи, виж как се сбъдна тая работа! Т.: Учителят на изуст не говори! Всичко се изпълни Аз съм на среща. И софиянци са насреща, но мълчат, не смеят да го разкажат та да се знае как е било. Така е, за софиянци е така. В.: А защо се изпокараха така едни други? Т.: Защото нема спокойствие и има борба за надмощие, кой да води бащината си дружина. В.: Значи за надмощие, кой да води бащина дружина. Т.: Затова се караха. Идват тука при нас и казват за тази сестра - Радка, тука що чете беседите: „Тази проста жена не може да чете, от София треба да дойде друг да чете“. Учена да бъде, по учено да чете. Я им казах така: „Имате си град София голем. После тази що ми казва това, Мария Златева - цигуларката: „Ти имаш три стаи. Че дадеш една за братството. У две, че седиш и тогава ще разполагаш и командваш какво можеш. А тука, ако има нещо, Учителят ще ми съобщи. Повече нема да ми говорите по този въпрос“. В.: Много хубаво си им казал и така требва да бъде. Никой не си дава апартамента. Т.: Ама не могла Радка като чете, не могла да се спира на точки. Колко она може да чете, толкова ние можем да разбираме. Това е. Тя си е за нас. А за софиянци да си отворят апартаментите и да си четат като учени. В.: Вие й разбирате, нали? Значи, колкото тя може да чете, вие толкова можете да разбирате. А пък ония, които много разбират, не си дават апартамента. Заключат апартаментите, стоят празни стаи. Т.: Една жена като Мария Златева, три стаи държи. Е, защо? Една дай, в другите две стой. Ама не смее да даде. Не смее, страх я да не й вземе властта апартамента. Това е. Ние гордееме ли се, какво правим, не знам. Не сме разбрали Учението, нищо повече. Това е. Не сме разбрали Учителя. В.: Много правилно си постъпил. Т.: Така съм постъпил. После дохождаха от управата, от Братския съвет от София да правят ремонт на стаята тука. Да свалят портретите и да измажат стаята. Казвам: „Това, което е останало от Учителя аз не можем да го замажем. Така да си остане както е било. А пък вие като сакате да си мажете, мажете си там у вашите апартаменти и правете си каквото ви е удобно“. В.: Много хубаво си им казал. Абе те изпуснаха цел Изгрев, сега идват да се бъркат гдето не требва. Да мажат и замазват, та да изчезне след това всичко. Т.: Те идват да бъркат, да ми се мешат. Аз съм темел. Основа съм. Нема мърдане. Стоим си на местото. В.: Темел, значи твърдо... Ама си имаш името и го държиш сигурно. Т.: Не се колебаем. Турил съм основа у себе си от години. В.: Много години си работил с камък и той те държи. Т.: Петдесет години съм камък чукал. Как мислиш? Не е ден, ни два, петдесет години! А сега идват от София да ме поместят, ама не могат. В.: Ти си темел, затова си издържал. Много правилно си им казал. Т.: Те това е. Това знам, това ви казувам. В.: Слушай, те като дойдат и ще докарат духовете да ти объркат нещата. Много правилно си им казал. Нека да си правят там Изгрев гдето го няма вече, да си водят бащината дружина гдето я нямат. Т.: Аз не спирам никого! Да кажем: Ти нема да дойдеш, ти ще дойдеш, такива работи нема. Аз съм длъжен и най-простио и най-учения еднакво да посрещам. Това ми е работата тук. В.: Много правилно. Т.: Това знам. По-натам не знам. И така си карам и си живеем добре. Що години прекарах така. Не е шега работа. В.: Хубаво, да. Слушай, това е много голема служба. И то не всеки може да я издържи. Ако човек не е темел, не е основа, ако не е принципен - ще се смаже. Т.: Днеска един казал това, утре казал друго, да намета така, да намета онака. Нема такова нещо. Не може така. Кой каквото иска, нека си го прави в София. Така ще бъде тук докато съм аз. В.: Ето виж как минаха поколения, идват едни, други си заминават.Т.: Нема нищо лошо. Всичко е за добро. Виж да ти дойде човек от Грузия, тука на 85 години. Кой го е карал там от Грузия да дойде тука? А? Все има нещо вътрешно да го кара. И той казва така: „Ние старите мъчно възприемаме новото, но младежта, всичко е в школата“. Така каза. Дохождаха французи, дохождаха англичани, дохождаха руснаци и всички си водят преводчици. И аз, това що знам, това им казвам, не може да притурям, не може да оттурям. Знам и кажем. Повече нищо. В.: Службата си е служба и ще си я караш до край. И затова ти дават кредит, да си изведеш службата до края. Т.: Я казвам на тия, руснаците: „От къде намерихте тука едно, последно село? Да дойдете тука?“ „Ние в Москва имаме братство и оттам ни изпращаха да видиме къде е бил Учителя и какво е било“. Преводчик си водят. Чрез него говорят. Пък и англичаните си има преводчик. Он пък два пъти дохожда. И дойде един път. Тука разпита ме с преводчико си. Па си иде. Мина се два месеца, па дойде с жена си. Ама така да си приличаха, като брат и сестра. И питам преводчико: „Тази сестра ли му е?“ „А не, жена му е.“ Толкова си приличаха, нема къде. В.: То българите тъй не си приличат и не можеш ги сложиш един върху друг и затова българите не пасват, много трудно се разбират и не могат заедно нещо да направят. То и през време на школата на Учителя много зор е видял с българите.
В.: Създаваха ли ти проблеми след 9.IX.1944 г. братския съвет и т.н.? Т.: Не ги познавам. Те пишат, наряди ми изпращаха, ама аз не знам кои са. За мен наряди не важат. За мене Учителя е Господ и Бог. В.: Не ти създаваха неприятности. Т.: Не. Изпращаха ми само наряди. В.: Опитаха ли се да те командват? Т.: Не. В.: Какво има да командват. Какво може да командват у Мърчаево. Т.: А, това една команда дадоха сега. Тука ние готвехме. И всека неделя по обед като свърши беседата имаше общ обед. Тука имаше една сестра възрастна, не може вече и они като ни гледаха и че вече съм възрастен, не може да я слушам и тя възрастна, казали на тая цигуларката, да каже тя на брат Темелко, че да спре обеда, защо всеки да си носи от къщи защо вече не може да издържа вече. И тя като ми каза, ама я тука имам едно шкафче с продукти, кажем: „Ела, Марио, тоя материал да го хвърлим ли сега? Той нали е донесен от хора? До дека има материал, ще готвиме и свърши ли се материала ще спреме“. И така направихме. Свърши се материала и спрехме. Пък сега обратно, мъчат се пак да готвят, ама не можеме ние. Не ни позволяват силите. Требва вода, требва огън, ред работи требват. Слугуване требва. Досега сме слугували, но сега вече не можем. Пък и тя е възрастна, вече е на 90 години. Други млади нема тука. Всеки може да си направи тук един чай тука, дадено. Някои си останат, постоят неколко часа и всеки си отиде отгде е дошел. Дойдат, постоят и си отидат. А аз оставам, после съм на служба, после съм темел, нали. Темелко ме казват. Та това е за вас от брат Темелко. От днес да то утре като влезем в Новата епоха на Шестата раса.

Бележка на редактора: Темелко Стефанов си замина на 1.04.1990 г. А магнетофонният запис е осъществен от Вергилий Кръстев и Марийка Марашлиева.

РАЗГОВОР НА УЧИТЕЛЯ

(29 и 31 март 1944 г., село Мърчаево)

Що е любов? Да излезеш от калта. Що е любов? Да отидеш на баня да се изкъпеш. Що е любов? Да станеш свещ, да те запалят и да светиш. Да любиш, това значи да влезеш в хармония с Божествения свят на любовта, с ангелския свят на любовта и с човешкия свят на любовта, т.е. с всички добри хора.
Има един Божествен порядък, на който всички наред трябва да се подчиняват. Божественото навсякъде вече си пробива път. Иде новата култура. Иде новата музика. Досегашната музика е само предисловие. Бъдещата култура трябва да се създаде по музикален начин. Сега става една ускорена ликвидация с греховете на хората. Всичко сгъстено се ликвидира сега. Само търпеливите и силните ще издържат тия изпитания. Тия души, които заминават през тези събития ще се върнат като работници. Сега трябва да се молим да се съкратят дните на тези страдания и да се извърши Волята
Божия на земята.
След тези събития иде нещо добро, събуждане на съзнанието. Нов свят се създава, нова култура иде, културата на шестата раса. Иде нов ритъм сега в живота. Всяка нова епоха започва с нов ритъм. Когато човек изявява една Божествена дарба, всички същества, които носят Божественото се притичат на помощ.
Надеждата е свързана с физическия свят. Вярата с духовния, Любовта с Божествения. Надеждата е свързана със стомаха, вярата с дробовете, а любовта е мозъка и ума. След тия силни страдания на хората, ще се изяви славата, благословението и милостта на Бога. Всинца трябва да слугуваме на Бога. Които Му слугуват по-добре неговата любов е по-голяма.
Хората ще дойдат да разберат Бога като Любов. При днешните важни събития трябва да се освободим от всички дребнавости, този лош, онзи лош и да се молим усилено, защото голяма сила има молитвата, тя е дишане на душата.
На земята няма деца, а има дечурлига. А на небето има деца. На Земята няма старци, има старуци. По-рано жената и мъжа съставлявали едно цяло, едно тяло, а после са се разделили, жената от мъжа. Шестата раса ще управлява света. А бялата раса ще заеме мястото на другата раса. Шестата раса ще бъде расата на бъдещето. Японците и китайците са изостанали раси. В бъдещата култура ще има много езици. Но ще има и един общ език. Китайския език е едносричен, едносложен, всяка дума е по една сричка. И ангелите имат много езици. Бог няма нужда да приемат Неговото съществувание, но хората ще се ползват, ако познават Бога. Хората ще трябва да познават Бога в храната, във водата, в светлината. Като дойде смъртта човек се отрича от всичко. Тия растения, които имат много семена са по-малко напреднали, а тия, които имат малко семена са по-напреднали. Човек, който иска да разбира,да знае Божествения език, трябва да разбира много математика. Ако майката иска да избере един зет, тя трябва да гледа той да прилича на мъжът й, ако бащата иска да си избере една снаха, тя трябва да прилича на жена му. Който говори за отрицателни неща, той е болен човек. Животните си имат ръководители и затова трябва да не се измъчват. Един ден Господ ще заличи всички грехове на хората. Миналото ще се заличи като карма, но като филм ще остане. Сега всички хора търсим щастие вън от Бога, там е погрешката ни. Ако човек има трапчинка на брадата, значи - привързаност, приятелство. За всички хора Бог все по някакъв начин ще помогне. Кой, където се намира Бог по различен начин помага. Сега не трябва да се гледат погрешките на хората.А трябва да се молим, да се предотвратят тези събития. Сега се иска силни и търпеливи хора. Добрите хора не ще бъдат лишени от нищо, на тях Белите братя ще помагат.
Да благодарим за най-малкото Божествено Благо.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×