3. Змията

[Ани]

3. ЗМИЯТА

На много от възрастните приятели е известно, че на 12 май 1936 г. бе нанесен побой на Учителя от двама платени агента.

На 1.VII.1936 г. брат Лулчев с група от десет души братя, и моят съпруг Крум беше с тях, отидоха да построят лагера на братството, палатките на братята и сестрите на 7-те рилски езера на Рила. На 10.VII.1936 г., петък сутрин с автобус тръгва Учителят с голяма група братя и сестри. И аз бях с Него заедно с двете деца - Светозар и Костадин. Направи ми впечатление, че още в автобуса Учителят ме изгледа някак си строго, което нещо малко ме смути и си казах, навярно не трябваше да пътувам с тия две малки деца. По онова време, понеже пътя не беше хубав както сега, автобусът можеше да ни закара до Горския дом. Там слязохме всички и поехме пътя пеш нататък. Като стигнахме някъде около мястото където е сега хижа Вада ни посрещнаха братята, тия от първите, които бяха тръгнали на 1.юли. Те бяха слезли, за да ни посрещнат и да ни помогнат при качването. Моят другар Крум беше между тях. Всички извадихме от приготвената за път храна, насядахме на тревата и се наобядвахме. След това сложихме по някоя дреха на едно място, върху които да може да полегне за малко време Учителят и да почине. През време на почивката забелязах, че Учителят ме гледаше много строго. И аз си казах, дали не трябваше да пътувам днес с тях, защото не бях Го попитала. Скоро ние с Крум и децата ни, със сестра Попова и Невена Неделчева и други сестри тръгнахме да вървим бавно напред, а Учителят остана още да си почива с група братя и сестри. Повървяхме около един час и аз се отбих с Косю в гората, за да се изпиша. Той не искаше да отива там между две дървета и висока трева. Изведнъж като държах детето, аз изпищях. Ухапа ме нещо,като с нож отзад ме преряза на десния крак долу до петата. Обърнах се и видях змия-пепелянка с черен зиг-заг на гърба. Тогава казах на другите, които бяха с мене: „Змия ме ухапа“. Сестра Попова и Невенка изцедиха кръвта на десния крак отзад близо до петата, бинтоваха крака и пак тръгнахме, но аз почнах да чувствам, че отслабвам и се подувам. Тогава казах на Крум да спре, да си почина малко до един камък на дясно. А Крум по пътя се молеше за мене. Явиха се облачета, слънцето се скриваше и пак се показваше из облаците. В това време Учителят вече е бил тръгнал бавно с групата към Вада. Трябва да подчертая, че в този момент здравословното състояние на Учителя беше много тежко поради ударът, който му е бил нанесен в главата с тъпо оръжие през юли същата година. От това Той получи парализа на ръката и крака си и затруднен говор. Това наложи Той да прекъсне държането на беседите и не участваше в Паневритмията. Братята и сестрите помислиха, че Той вече си заминава, но въпреки всичко Той тръгна на тая екскурзия като вървеше съвсем бавно и често си почиваше обграден от топлите грижи на своите любящи ученици. В този момент някой брат казал на Учителя, че една сестра е ухапана от змия и е по пътя нагоре. В същия миг, о чудо, Учителят, който едва се е движил нагоре по пътя, веднага забързал силно напред, братята се изпотили да тичат подир Него. В това време аз съм спряла до два камъка, на един камък, облегната на него и си почивам от умората и от отровата. Така както си стоях изведнъж почувствах между двете вежди голяма сила насочена към мен. Учителят идваше към мен с голяма сила и мощ и аз почувствах идването Му. Казах: „Круме, Учителят идва“. И действително скоро Учителят дойде и се тръшна до мене от лявата ми страна на другия камък. Братята Го питаха: „Учителю, искате ли вода от термоса?“ А Учителят тогава им каза:“ Дайте на нея, рекох!“ Учителят ми посочва с пръсти: „Идете нататък и се опитай да повърнеш“. Подават ми една чаша топла вода и аз я изпих. И веднага ставам и отивам настрана отсреща и повръщам всичко, и отровата. Връщам се отново при Учителя, а Той ми казва: „Идете, рекох, още веднъж и повърнете!“ Отивам пак и каквото е останало го повърнах и се връщам. Облекчена се почувствах. Тогава Учителят с групата тръгнаха да вървят към Вада като оставиха един брат да ми помага. С тях беше и брат Лулчев и той ми каза, че ще ми прати кон през нощта, да се кача на него и да отидем с Крум и децата на рилския бивак на второто езеро. И ние с Крум и децата тръгнахме полека към Вада. Аз вървях много бавно по пътя, много наблизо лягах и си почивах и същевременно се унасях, понеже не виждах почти. Очите ми бяха подути, а братът, който ме придружаваше ми казваше така: „Сестра, поне като легнете гледайте да не заспите“. Плашеше се от мене. Когато пристигнахме на Вада Учителят вече беше с групата горе на баира и ме чакаха да видят дали аз съм пристигнала на Вада. Щом ме видяха, че идвам на Вада, Учителят и групата тръгнаха да отиват нагоре. Като стигнахме на Вада, там имаше една овчарска колиба. Крум ми направи едно легло от пръти, бани на крака, върза ми счукани маслини и понеже почваше да вали, влязохме в селската колиба. Като чуха каракачаните, които бяха вътре, че съм ухапана от змия, казаха: „Да вземем мерки! Какво чакате?“ На тях крава им умряла от ухапване на змия. А аз се обадих и им казах, че мерките са вече взети и ще дойде кон сутринта да ме вземе. Те не повярваха на това. Рано сутринта, на другия ден към 3-4 часа брат Лулчев пратил кон, качиха ме на него и така пристигнах на Рила. Голямо беше моето учудване и смущение когато пристигнах сутринта на кон на бивака и видях, че Учителят и цялото братство ме чакаха и посрещнаха. Тогава ми помогнаха някои братя да сле- за от коня. Отидох в палатката ни, но едва виждах, очите ми бяха много подути. Учителят все още не беше добре, не държеше беседи, не идваше вечер на огъня, никого не приемаше в палатката си. Единствено приемаше Крум, за да му дава наставления за моето лечение. Крум ходеше да пита Учителя каква храна да ми дава. И така слава на Бога, оздравях без лекарства. След една седмица идва при мене един каракачанин да иска игла от мен да си шие нещо и ме запита: „Онази от вас, която я ухапа змията, умря ли?“ Аз му отговорих:“ Ами това съм аз“. „А моята крава я ухапа змия и тя умря. Теб Господ те е спасил.“

На 12.август 1936 г. паралелно с моето оздравяване стана велико чудо с Учителя. Неговото здравословно състояние се подобри значително. Според Крум, както се е подобрявало състоянието на Учителя, така се е подобрявало и моето състояние. Болестта взе да изчезва. Той започна да се движи свободно, започна да говори и същия ден отиде на изворчето и обиколи лагера. За голяма радост на всички братя и сестри същата вечер Учителя слезе на братския огън при всички. Неговото слизане по стъпалата беше велико тържество за всички. Всички братя и сестри със сълзи на очи от радост запяха песента „Светъл лъч от горе слиза“ Има запазени снимки от това време - всички заедно до Учителя на чешмичката. Дълго време след тази случка братята и сестрите ме гледаха накриво, смятайки, че аз съм допринесла за влошаване здравословното състояние на Учителя, което и без това никак не беше добро. Ще отбележа, че тогава се връщахме след летуването през хижа „Скакавица“ и Сапарева баня. Така при завръщането си през същата година по пътя ме настигна брат Борис Николов. Той ме запита: „Я ми кажи, сестра Стефке, как стана твоето ухапване от змията?“ И аз му разказах всичко подробно. Той ме изслуша внимателно и накрая ми каза: „Ти си взела участие в болезненото състояние на Учителя и затова когато се е подобрило Неговото състояние и твоето се е подобрило“. И наистина в денят когато Учителят отиде до чешмичката и след като се върна вечерта слезе при огнището и всички плачеха от радост и Му целуваха ръка и аз бях също добре.

И чак сега ми стана ясно защо Учителят ме гледаше толкова строго, когато тръгвахме за Рила. Той ме подготвяше за изпита, който имах да мина по пътя за Рила. Върнахме се в София на 13.август 1936 г. в четвъртък, заедно със синовете ми - Светозар беше на 4 години и 23 дни, а Косю на 2 години и половина.