Jump to content

53. С ЧАЙНИК ЗА ВОДА


RPX
 Share

Recommended Posts

53. С ЧАЙНИК ЗА ВОДА

В навечерието на едно заминаване на Рила, по една случайност аз се простудих много силно. Цяла нощ имах силни плеврални болки от дясната страна и висока температура. Рано сутринта приятелката ми Буча отива при Учителя и Му казва, че съм болна.

„Как ще пътува, Учителю, какво ще прави там, да остане тука?" „Нека тръгне, рекох."

И тръгнах. Разбира се, не ми мина веднага, не ми беше леко пътуването, но сигурно съм изкарала по-леко един сух плеврит на Рила, от­колкото ако бях останала в София. Болестта се продължи около 15 дена с болката си, с кашлицата си, с температурата си, но аз си ходех макар и бавничко и с мъка и на Молитвения връх, и на Паневритмия, и по езерата, и нав­ред където ходеха всички с Учителя. Услужвах си сама и без да взимам ле­карства или да правя нещо друго, освен дълбоко дишане, оздравях. Учителят ли направи нещо от себе си, рилският ли кристален въздух ме излекува, не зная, но оздравях. Той би могъл да ми помогне и веднага, още при тръгването, но предполагам остави да опитам, че и планината лекува. В една беседа казва: „Изнесете болния на 2000 метра височина и той ще оздравее от каквато и болест да е болен." А Рилските езера са над 2000 метра височина.

Тогава се случи следното: последният отпор, който дадохме двамата с Учителя на болестта, след което тя си отиде.

Една хубава слънчева сутрин след дъждовна нощ, ние всички летуващи и аз заедно с моите приятелки и съседки по палатка, изнесохме дрехите си да се напекат на слънце. След като обядвахме, всички набързо прибраха дрехите си, наредиха палатките си и си легнаха да си починат. Аз също за­почнах да прибирам, но всичко вършех много бавно, понеже болката ми бе­ше силна и бяха намалели доста силите ми. Но аз не позволявах никой да ми услужва. Всички си услужвах сама. Знаех, че Учителят казва: „Болният тряб­ва да си услужва сам. Има скрити сили в неговия организъм, които ще се съ­будят и ще си помогне по-лесно и по-бързо да оздравее. Остане ли милосърдни сестри да му услужват, неговата работа е свършена."

И така бавно, бавно аз внасях парче по парче и подреждах палатката си. Най-после остана да внеса една пухена възглавница, но толкова бях из-

71

морена и такива болки чувствувах от дясната си страна, че ми някак много домъчня, захлупих се на възглавницата и тихичко се разплаках. В това време чувам: „Можете ли, рекох, да ми донесете един чайник вода?" Подигнах си главата, гледам - Учителят, мил, бащински мил и нежен, надвесил се над мене и държи 3 литров чайник в ръка.

Скочих за миг. Забравих, че съм болна. „Мога, Учителю." Грабнах чайника и полетях към чешмичката. Тичам. Не ходя, а тичам. Никаква болка. Никаква умора. Никакво задъхване. Никаква скръб и отчаяние. А пътеката е камениста и на места стръмничка. По едно време се препънах и строполих лекичко върху камъните. Спрях се. Не бях се ударила никъде. Чак тогава се сетих, че съм болна. Но какво стана с мене? Оздравях! Поемам дълбоко въздух. Дишам, дишам... никаква болка. Леко ми е, радост­но ми е. Здрава съм! Напълно здрава! Ще изхвръкна от радост: Тогава по-с­покойно отидох до чешмичката, напълних чайника и го занесох на Учителя. Понеже не бях сигурна дали няма да се повърне болестта, нищо не Му казах. Целунах Му ръката и мълком Му благодарих. Но болестта не се върна. От то­зи момент аз бях вече здрава, напълно здрава. Мълком Му благодарях непрекъснато. Но бях много стеснителна и не отидох да Му благодаря и глас­но да Му разкажа, как съм тичала с чайника, та Той не знаеше ли? Не го ли направи всичко Той? Може би беше редно да отида и да Му благодаря, за ко­ето съжалявам, че не го направих. Но и Той пък много не обичаше гласните излияния, благодарности и хвалебствия. Той сигурно чуваше непрекъснатата благодарност на душата ми - нейната хвалебствена песен.

След това прекарахме още 15-20 дена на Рила, през което време аз бях здрава, весела и бодра, поправих се и когато се върнахме, не се познаваше, че съм преболедувала от плеврит.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...