Jump to content

68. НА ЕКСКУРЗИЯ ДО БИВАКА - ЕЛ ШАДАЙ


RPX
 Share

Recommended Posts

68. НА ЕКСКУРЗИЯ ДО БИВАКА - ЕЛ ШАДАЙ

„Тази вечер си легнете рано да се наспите, че утре ще ходим на Витоша. В два часа през нощта да сте готови тука пред салона", каза веднъж Учителят на една групичка, които бяхме край Него. Подаде ни ръката си, це­лунахме я и се качи горе. Съобщението беше направено и сутринта в салона на клас.

Два часа през нощта. Не съм ли ставала и друг път през нощта? Ставала съм, пътувала съм през нощта. Може би и на Витоша съм тръгвала и друг път през нощта. Да. Тръгвала съм. Много пъти, но защо толкова се въл­нувах сега?

Тогава нямаше автобус и тръгвахме рано, за да посрещнем слънцето някъде над с. Симеоново. Но какво нещо е да станеш среднощ. Нощта вина­ги ме е вълнувала. Първото нещо е дълбоката тишина, второто тъмнината, ко­ято те обгръща отвред и тъмносиния купол с блестящи, искрящи звезди. Това е такова съчетание, сякаш е някаква особена хармония, особена песен. Ти изтръпваш и се вълнуваш и се питаш: Какво има в това съчетание, в тази тишина, в тази тъмота, в тези звезди. Има нещо, ти го чувствуваш, но какво е то?

Приготвяш се набързо и се отправяш към салона. Там вече чакат не­колцина по пейките или се разхождат. Всичко е в мълчание. Прииждат нови сестри и братя. Някои си шушукат тихичко. Най-после слиза и Той готов. Всички се втурват към Него да Го посрещнат. После групата Му прави път. Той тръгва напред и всички след Него. Някои се мъчат да се изравнят с Него, но не им е лесно. Той не върви, а лети. Никога не съм се опитвала да се из­равня с Него, освен ако Той забави съзнателно хода си.

Вървим и мълчим и размишляваме. Да, такава нощ, такава обстановка предразполага към размишление. Той отдавна е заминал напред с малка група, другите бързаме след тях.

88

Минаваме селото и започва леко да се зазорява. На първата полянка до гората, под сипеите Той е спрял. Седнали са с групичката да ни чакат. Сядаме и ние да починем. Блестящи звезди, тъмни силуети. Леко, сребристо зазоряване. Една чучулига се издигна над нас и запя. Изтока се багри в розово. Учителят говори тихичко.

Продължаваме по сипеите. Там на полянката над тях Той пак е спрял и ни чака. Ще посрещнем слънцето - този символ на Великото Слънце, което дава живот на всичко.

Той е изправен с шапка в ръка. Той е тържествен, загледан в далечина­та и сякаш не гледа в тази точка, от където ще изгрее слънцето, а някъде далеч, далеч - шеметно далеч зад нея. Ние се нареждаме край Него. Изтока е красив със своите розововиолетови багри, които се менят всеки миг и стават все по-бледи и по-бледи, почват да златят и първият лъч ги пробожда и заиг­рава в пространството. След него два, три, четири... Светлото око трепти от радост и буди радост в нас. Ние започваме молитва, а то се издига, издига пред нашите възхитени очи и бърза да обгърне с лъчите си всичко и всички, да ги поздрави, да ги целуне, да ги зарадва и ободри.

Когато завършихме молитвата, картината беше прекрасна и толкова различна от преди половин, един час.

„Светлината разкрива славата на деня, а тъмнината - величието на нощта", каза Учителят тихо и продължихме нагоре.

Сега разбрах какво беше онова, което дирех да назова, което чувствувах, особеното, което ме вълнуваше в нощта - нейното величие.

„Тъмнината разкрива величието на нощта, а светлината - славата на деня!"

И наистина, каква слава! Каква красота! Който се е изкачвал рано сут­ринта по планината, той знае.

Лазурът е мек и приятен. Всичко е окъпано в роса. Малките птиченца, кацнали по храстите, отърсват росните си главички и запяват. Въздухът ухае на прясна трева и билки. Витоша се синее от чистота. И върховете, сякаш се приближават. Струва ти се, че ако протегнеш ръка, ще ги докоснеш. Тук-там има бели, снежни петна.

Ти вървиш и гледаш. И въздъхваш дълбоко и се радваш.

На всеки 15-20 минути правиш почивка по 30 секунди на крак. Някъде, даже ги заварваме седнали. Той изчаква всички из планината и най-старите, и най-слабите.

„Дойде ли брат или сестра (назоваваше имената им). Има ли още някой назад?"

И пак тръгваме. По пътя се води разговор с тези, които са близо до Него. Когато пристигаме горе, чайниците вече врат. Някои от по-силните братя са избързали напред, запалили огън и заварили вода за чай. Всички са изпотени. Преобличаме се и пием топъл чай.

Една от целите на екскурзиите е да се предизвика изпотяване, да се освободи организма от ненужните утайки.

Закусваме и се нареждаме край Него. Той започва разговор, беседа, която трае часове - един, два, три. Някога дава песен. Там е дадена песента „Запали се огъня на огнището". Някога дава и гимнастически упражнения.

Обедът е общ. Нареждаме се околовръст на полянката. И след обеда пак разговор и пак песни под милващите или жарките лъчи на слънцето.

Сестрите стенографки и братът стенограф не са пропуснали нито трохичка да падне на земята.

Какви слова. Какви мъдри слова. Бисери. Те не бива да се разпиляват.

89

Те крият благото на човечеството за векове. Бъдещето ще ги държи отговорни. И те са съвестни и прецизни. И пожертвувателни. Те посветиха дните и нощите на целия си живот, да го запишат, подредят и опазят това Слово за бъдните поколения, които ще им благодарят и ще тачат тях най-много след Него.

Слънцето клони на запад. Стягаме се за път. На Изгрева ни чака топла­та картофена чорбица, която отнема умората ни.

Какъв благословен ден! Какви благословени, незабравими дни!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...