Jump to content

75. ЛЕТУВАНЕ НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА


RPX
 Share

Recommended Posts

75. ЛЕТУВАНЕ НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА

От 1928 г. ние започнахме да летуваме с Учителя при Седемте рилски езера с палатки. Прекарвахме там по 30-40-50 дни, според това как позволяваше времето.

През 1928 г. прекарахме само 12 дни без палатки, край огнищата, защото преди това бяхме на Мусала десет дни и защото още не бяхме екипи-рани добре за по-дълго.

Спомените ми от това,първо летуване са поизбелели или са се слели с по-късните. Затова аз няма да пиша за него само или само за някое друго летуване изцяло и последователно, но като пиша за различни моменти, които са се отпечатали дълбоко и неизлечимо в мен от разните пътувания, ще се нарисува картината на нашите летувания на Рила.

На Рила тръгвахме обикновено непосредствено след младежкия събор, след Петровден. Имало ей изключения, когато сме отивали по-рано при хубаво време и за Петровден сме били там.

Още песните и вдъхновението не стихнали от събора и Петровден и камионите ни понасят с ново вдъхновение и нова песен по Самоковското шосе в ранни зори. Буйнозелените върхове на Плана, Верила хвърчат край нас или ние край тях. Скоро излизаме на Самоковското шосе, което е право, меко и гладко и в дъното на което се очертава снежна Рила с най-високия си връх Мусала. Ние дирим да го открием и поздравим, че вече почти не ходим на него. Колкото приближаваме, толкова Рила се възправя по-величествена и горда, по-примамлива.

Самоков! Говедарци! Краят на гората!

Камионите ни стоварват и се връщат назад. Ние се разполагаме на една полянка заляна с ранните слънчеви лъчи да закусим. Пристига бай Янко-каракачанин от Дупница с 14-15 коня и неколцина помощници, между които и синът му Коста.

„Добре дошли, добре дошли!, се провиква братски зарадван той. -Добре дошли Катя, Буча, Бояне!" „Благодарим, бай Янко, благодарим! Как е горе? Студеничко ли ле?" „А, отлично, отлично! Снеговете са почти стопени. Само на шестото езеро има още сняг."

Тежкият товар се натоварва на конете. Ние метваме по-леки раници на гърбовете си и поемаме нагоре.

Отначало пътят върви по течението на една рекичка. Той е широк коларски път, мек и често пъти прашен. От двете ни страни се издигат първите височини на Рила облечени с високи, стройни борове, треви, цветя, малини, ягоди и гъби, най-различни видове гъби. Въздухът е чист, прозрачен, лек, напоен с боров аромат. Слънцето е топло. Ние сме извън себе си от радост. Всеки се усмихва любовно. Дирим да зърнем и Учителя и Му благодарим с поглед за тези възможности, които ни създава, да прекараме лятото в най-красивата местност на Рила, най-красивата и в България и в Балканския полуостров. Той върви метнал през рамо бинокъла си и тихичко разговаря с тези, които са край Него. От време-навреме сядаме да почиваме, за да изчакаме всички и пак тръгваме. Реката бучи и пее край нас, на места пресича пътя. Ние минаваме по дървен мост върху пенестите й води.

От Говедарника нагоре пътят започва да става по-стръмен, по-тесен, по-сенчест и по-влажен. Започват да се чувствуват първите признаци на умора. Но ето бистрият, лъкатушен поток на Вада. Той е толкова бистър и примамлив, че ти се иска да се гмурнеш и окъпеш в него или да легнеш по корем и да пиеш зажаднял дълго, дълго, ненаситно. Но ние не правим нито едното, нито другото. Ние сме вече уморени и много сгорещени, а водата е леденостудена - резлива. Още малко и една тясна пътечка край този поток ни извежда на Вада - обширна поляна, ширнала се бледозелена, заляна с мека слънчева светлина..Сякаш израдвана ни посреща с усмивка. Радваме се и ние и я приветствуваме. Разполагаме се по меката й трева. Пъргави братя са изпреварили всички ни и наклали огън и ни поднасят горещ ароматен чай от рилската ароматна мащерка. Боже, като в приказките!

Пием чай, обядваме и не се сещаме как излита един час. Стига почивка, че път ни чака. Поемаме нагоре по тъмна, вековна, иглолистна гора: борове, елхи, мури, най-различни видове иглолистни дървета. Висят бради по тях от някакви лишеи, висят едри продълговати шишарки. Пътеките цели са покрити със шишарки и по-дебелички и по-тънки, отчупени от бурите, сухи клонки. „Ех, да ни са в София тези дръвца", възкликва някоя сестра-домакиня.

Гората свършва. Ние сядаме пак на една малка слънчева полянка. Свърши се царството на вековната гора. От тук нагоре са клекове и смрики. Открива се по-широк хоризонт. Откриват се вече и стават по-близки рилските върхове, към които си се устремил. Ето го Харамията. Ето Езерният връх. А по-назад, от ляво - Рупите, Еленин връх, Попова шапка и в далечината някъде Мусала. Той сякаш на всякъде ни съпровожда с погледа си. Сякаш следи и бди над маршрута ни. Запяваме „Един си ти, мой Мусала".

Някои по-възрастни сестри се смущават как ще изкачат височината, която се възправя пред нас, като са вече уморени. „Е, ние ще й кажем да се снижи малко", казва Учителят усмихнат.

Почивките са по-чести, макар и по-кратки. Изкачваме се всички, поднасят топла вода на уморените. Горещата вода отморява и ободрява. Височината е превзета. От тук нататък ще се приближаваме и спущаме към първото езеро.

„Благодарим, Учителю, благодарим", казват в надпревара възрастните сестри. „Аз мислех, че няма да мога да се изкача", казва една. Друга: „Наистина, сякаш се сниши височината, така леко я изкачихме". „Аз нали ви казвах, че ще й кажем да се снижи малко", казва отново Учителят радостен и доволен и Той.

Слънцето клони да залезе зад високите върхове. Лъхва ни резлив въздух, който иде от езерата. Ние навличаме по-дебели дрехи. Пътеката се спуща бързо. Върховете се приближават. Ето ги Салоните! Ето го Молитвеният връх! Краката ни стъпват по мека, дебела трева, поляната край първото езеро!

Първото езеро. За пръв път видяно, то ти вдъхва чувството, че си в храм. Разляло спокойно синкавите си води във вечерния здрач, заобиколено с меко заоблени върхове облечени в клек, буди желание за молитва. Ти сваляш шапка и потъваш в благодарствена молитва. Въздъхваш и тръгваш нагоре приготвил се за новата красота, за новите чувства и изживявания, които ще бъдат по-силни.

Когато пристигаме при Второто езеро, вече почти е тъмно. Нещо грандиозно ни обгръща. Едрите звезди са вече над нас. Чувствуваш, че всичко е много красиво и величествено, но умората е голяма. Ние само тръпнем и гледаме по-скоро да се приютим край огнището или в някоя палатка и да починем. Подготвителната група братя и сестри са дошли преди няколко дена, за да подготвят условията, да ни посрещнат. Поднасят ни веднага чай, вечеря, дебели одеала. И скоро мистичната рилска нощ ни обгръща със сладък и спокоен сън.

Сънят ни е бил на един дъх. И този дъх е разнесъл отмора по всички членове на тялото ни. Колко ни е леко. Полупритваряме очи. Още е здрач. Някой е наклал огъня и той пращи. Майка е седнала до огъня и прегърнала детенцето си. „Колко е грандиозно тука всичко, мамо", шепти петгодишната умничка Борянка в обятията на майка си. - Става ми страшно!"

Отварям очи. Наистина, колко е грандиозно всичко! И величествено! И внушава, наистина, известен страх! Отвред ни обгръщат масивни върхове със заоблена мека линия. Някои още са облечени в клек и са тъмнозелени, други са оголени и сребреят в утринната дрезгавина. На места се белее сняг като прострени бели чаршафи на слънце. Гледаш в почуда широко отворени очи, вдъхваш лекия, но резлив въздух и не ставаш. Много е още студено. Утрото пристъпва бавно, защото изтока от дето ще дойде светлината е забулен от тъмнозелен връх. Ти лежиш с широко отворени очи, гледаш, мислиш, чудиш се. Дрезгавината полека-лека се разпилява, върховете, които те потискат сякаш се отдалечават, стават по-светли, по-приветливи, добиват сякаш друг вид. Шумът от бумтенето на потока, който се влива в езерото е същия, монотонен, особено някакъв, който нарушава иначе мистичната тишина.

Бухти и бухти. Сякаш е до главата ти, до ушите ти. Ставаш най-после да го видиш. Той е доста далеч, не можеш веднага да отидеш до него. Само отдалеч го виждаш разпенен и бял. Цялата обстановка е от някаква приказка от „Хиляда и една нощ". Храм с няколко олтара. Първият е този, където сме отседнали ние при второто езеро, вторият - зад него към третото езеро, по-нататък се вижда олтара при Близнаците, а още по-нататък - при петото и шестото езера - един над друг, един над друг, позлатени, светещи от първите утринни лъчи на слънцето. И по тях са нарисувани образи. Какви образи? Ще ги гледаме и разгадаваме дни и лета наред, те не могат да ей обхванат с един поглед. А езерото - току до нас, покрито наполовина почти с бели, водни лютичета. А лазурът над нас? А дъхът на мащерка - сладкият дъх на рилската мащерка. Всичко така е грабнало сетивата ти, че ти стоиш замаян, стоиш и гледаш, и слушаш, и вдъхваш. И какво би могъл да кажеш?

Мълчаливо се спущаш към потока да се измиеш. Водата е резливо студена. Връщаш се към огнището да се сгрееш, тръпнещ от чудото, което те заобикаля.

При огнището е вече Учителят с група братя и сестри. Слънцето се подава иззад близкия хълм и ги озарява. Те свалят шапки. Правим кратка утринна молитва.

„Утре, рекох, като си починат братята и сестрите, ще се изкачим на върха, (който после нарекохме Молитвен връх) да посрещнем слънцето"

После отговаря на зададени въпроси, докато се приготви чая. След закуска се залавяме с построяването на палатките и устройването. Група дежурни сестри и братя приготвят общия обед. Трябва да се почисти и полянката, където ще обядваме.

„Светлината разкрива славата на деня!"

Заляна от мека слънчева светлина обстановката губи своя внушаващ страх облик и става приветлива, приказна картина. Най-красивото място на Рила е местността „Седемте рилски езера" и по-специално второто езеро, при което ние отсядахме. Слаби са думите да го обрисуват, затова ще кажа с думите на нашата сестра-поетеса Теофана Савова: „Идете ги вижте!"

С вдъхновение и песен свършихме работата си до обед. Полянката е готова, почистена. Уморени, но вдъхновени пристигат сестри и братя с паничките си. Нареждаме се в кръг. Казанът е в средата и дига пара. Пристига и Учителят. Молитва! Разсипва се топлото ядене. И под милващите лъчи на топлото слънце, то е толкова сладко. След обед някои почиват, някои продължават устройването. То ще продължи няколко дни... Устройва се лагер за 100, 200, 300, 400 души. Трябват огнища за готвене. Трябва магазин за провизии. Впоследствие направихме постоянна кухня и магазин от камъни, покрити с плочи донесени чак от петото и шестото езеро, които всяко лято поправяхме и усъвършенствувахме. Всички работят всеотдайно и с любов. Природата, Учителят, Бог са ни оградили с толкова любов! И ние работим с любов и песен.

Вечерта ни събира край огнището на разговор и песен. Но първата вечер сме изморени и много не върви. Трябва да си починем. Занапред ще ехтят канарите от вдъхновени песни. А сега „Сладък и спокоен сън" ни поздрави Учителят вместо „лека нощ" и ние си разотиваме по палатките след кратка молитва.

И наистина, сънят ни е един сладък дъх. И този сладък дъх е прекъснат от още по-сладка мелодия. Цигулка в ранния утринен здрач. Песента „Събуди се, братко мили" обхожда лагера, влиза във всяка палатка и прекъсва сладкия сън. Зов за върха! Скачаш, приготвяш се набързо и тръгваш.

И пак тайнственост и мистика. По пътечката нагоре се изкачват сенки на изпреварилите братя и сестри. Други ни застигат. Всички пристъпват с някакво благоговение тихо, сякаш да не нарушат нещо свещено, някое свещенодействие - приготвяне за посрещане на дневното светило. Клековете и те са тайнствени, а птичките - мълчаливи. Пристигаме тихо и насядваме по големите камъни на върха. Учителят вече отдавна е там на своето място. Стенографите са около Него. Те не трябва да пропуснат нито един от бисерите, които ще се отронят от Него тази сутрин. Защото това са Божествени слова. Сам Бог говори чрез Неговите уста.

Той е потънал в съзерцание! В какви ли светове се е издигнал сега? Какво ли вижда? С кого ли разговаря? С ангелите? С Бога?... Какво знаем ние, малките, за Него? Гледаш Го човек като човек! Седнал редом с нас в студената утрин, наметнат с шал. А такива нечовешки, Божествени слова чуваме от Него и такива нечовешки, Божествени дела видяхме от Него.

Изтокът светлее. Хоризонтът почва да се багри. Невидим художник мени картините пред очите ни ежеминутно в най-нежни тонове и краски -розови, златисти, пурпурни, виолетови и им придава най-причудливи фантастични, форми. Всяка сутрин картината е нова и неповторима. Над нас е лазур, а под нас - океан, вълни - мъгли. Или пък долу картината е ясна, а над нас са облаци. Понякога мъгли пропълзяват завчас от долу към нас и ни обгръщат така гъсто, че ние не можем един друг да се разпознаем. Понякога ръми. Понякога лъхне вятър и ни разгони и пред нас се открива прекрасния сутринен хоризонт. Само да бяхме художници и поети. И художниците, и поетите трябва да дойдат тук. Какво ще почерпят от тесните ателиета и задушни кафенета и питейни заведения?

Но, ето го и очакваният наш приятел, за когото сме до!или. Лъч, два, три. Сноп лъчи възвестяват неговото идване. Ето го и той впрегнал златна колесница пристига царствен и величествен с всичкия си блясък и красота!

„Изгрява слънцето, праща светлина, носи радост за живота тя!"

Приветствуваме го с песен. Той ръси злато. Учителят ниже своите бисери. Стенографите пишат. Ние сме в слух.

После редицата се среща бавно назад. Всеки пристъпва бавно и тържествено. Сякаш носи съсъд със скъпоценно съдържание, което се бои да не разлее. Да, това, което видяхме и чухме е скъпоценно съдържание. Ние трябва да го запазим, обработим и приложим. Това ще бъда задачата ни за днес, за утре, за бъдните дни на живота ни.

Закусваме, преобличаме се в по-леки дрехи и поемаме пътечката към Балдер-дару - третото езеро. Картината е живописна. Целият хълм залян с мека слънчева светлина като да е изпъстрен с най-разнообразни цветя. Това са нашите сестри облекли своите бели, розови, жълти, небесни, пъстри рокли. Някои минават по хълма, някои го заобикалят, вървят по ниско и равно. Като го превалиш, зад него е третото езеро със своята зелено кадифена поляна - обширна, чиста, мека, приветлива. В средата й са вече музикантите със своите инструменти и чакат. Те не са само музиканти, но и веселяци. Заливат се за нещо в смях, тъй както и поляната е заляна с меката утринна слънчева светлина. Нареждаме се в кръг. Какво пъстро колело. Без даден знак Паневритмията почва. Сладостната мелодия се разлива на вълни, на вълни към езерото, към Харамията. Слуша Харамията. (Учителят го кръсти „Харно ми е") Слушат езерните води. Слушат и гледат туй чудо. От как са създадени не са видели подобно нещо - 100, 200, 300 души млади, стройни (тук и старите изглеждат млади и стройни), без команди, без насилие, събрани с любов и радост играят някакви плавни, ритмични, красиви упражнения по ритъма на прекрасни мелодии...

Какво ли би казал случаен пътник, турист, ако би ги видял? Може бипървият път би помислил, че вижда халюцинация или някакви ундини излезлииз водите на езерото да поиграят на слънце. Аз не зная. Но, ето че не закъсняват да се явят такива пътници. Те спират надалеч и стоят като приковани.Какво мислят, не зная. Погледат, послушат и продължат пътя си. Други, любители на красивото, изчакват да свършим Паневритмията и влизат в разговор с нас или с Учителя... ;

Понякога там Учителят е държал цели беседи след Паневритмията.

Всички се разпръсваме. Едни плъпват нагоре към езерата, други се връщат. Аз обичах да се отбивам на езерото. Навлизах на метър, два навътре по камъните, които стърчат над водата и сядах на някой голям камък, като на малко островче. Обичах да стоя там и да гледам как синьозеленикавата повърхност на езерото се бърчи от лекия ветрец и леки вълни се гонят една подир друга, по които са накацали някакви искрящи лодчици или корабчета -миниатюрни отблясъци от слънцето. Това беше толкова красиво и забавно. Ето една група вълни със своите малки корабчета минават край мене, като че дефилират и отминават. Виждаш ги, че се раждат там пред очите ти в езерото и изчезват някъде там по-далеч от теб, а въображението ти рисува други картини и създава приказка за някакви свръхземни същества, които плуват с тези светещи корабчета, идвайки от незнайни светове и заминавайки към други такива.

Тук всичко естествено и земно придобива неземен характер. Колко е хубаво! колко е приказно! Не ти се става. Не ти се отива. Не ти се прекъсва това блажено състояние, в което си се потопил. Що е блаженство? - Да почувствуваш красотата на живота и да се потопиш в нея. "

На връщане настигам група братя и сестри, които под ръководството на Учителя оправят една пътечка и правят мостче на една вадичка, от едри големи плочи. В течение на летата прекарани тук ние оправихме всички пътища и пътечки, направихме мостчета, изчистихме изворчета, направихме чешмички из околността, като започнеш от височината над Вада и хижа Скакавица, та чак до връх Дамга. Навсякъде където стъпеше кракът на Учителя се внасяха подобрения.

ЧЕШМИЧКАТА

Днес ще направим чешмичката, там на изворчето откъдето си взимах-ле вода досега за пиене и готвене. Веднага след закуска тръгваме. То е близо. Учителят с група братя е пристигнал пръв. Той напътва. Братята с кирки и чукове изкопават големи камъни или пренасят, нареждат, чистят, оправят водата, постилат дъното с по-едри плочи. Някои дават идеята да бъдат бели. Учителят се обръща към северозапад, обляга се на бастуна си и мълчаливо се вглежда някъде към височината над третото езеро и пред петото езеро После тръгва. Ние след Него. Боже, сякаш от там, от долу е видял цяла канара от бял, млечен кварц. Блестят белите камъни на слънцето със синкави жилки - същински мрамор. Братята чукат с чуковете и откъртват едри отломъци, които натоварени на тарги ги понасят надолу. Сестрите пълнят раници, торби, мрежи, кърпи, кой каквото е донесъл, с по-едри и по-дребни късове и почти търчим от радост надолу. Ще я облечем цялата чешма в бяло. Ще я настелем с бели плочки и ще я украсим с бели дребни камъчета. Приказка! Наистина, че е приказка! На чело стоят два големи камъка с особено красиви форми. По-големият е царят, по-малкият - царицата. Край тях -няколко по-дребни късове - царският антураж. А когато сложиха и мраморният чучур, представляващ шепа от познатите нам и обични ръце и пръсти, из които заструи щедро, щедро бистра като сълза планинска вода, надмина всяка красота и всяка радост.

В бъдеще тук ще се шепнат молитви, ще се пеят песни, ще се създават приказки и поеми, ще се изливат Божествени Слова...

Нашата чешмичка! Обичната наша чешмичка, станала символ на Божествения живот и Божественото Слово, което се излива през шепата на Божествения Пратеник!

Нашата чешмичка, толкова простичка и толкова царствено красива ще пои и възпитава в бъдеще стотиците и хилядите, които ще минават от тук и ще четат думите изчукани на канарата над нея:

„Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници,
учители и ученици,
слуги и господари,
вий, служители на живота
отворете сърцата си за Доброто
и бъдете като този извор!"

От бял млечен кварц братята пак под ръководството на Учителя направиха тъй нареченият „охл1ов" на полянката над второто езеро до огнището. Спираловидно и амфитеатрално наредени един до друг почти споени бели камъни, които на върха завършват с един конусовиден камък във вид на охлюв. Забележителни думи е казал Учителят за този камък: Спиралата символизира пътя на еволюцията на човешкия дух стремейки се да организира материята и да я одухотвори, така че човешката душа да направи общение с Бога. А за върхът на спиралата каза, че е мястото, където човешката душа се въплътява в материята, а пък човешкия дух я организира и одухотворява.

Охлювът беше едно украшение на лагера и служеше да сядаме на неговите стъпала за обед.

Колко свидно мил ни бе той! Колко свидно мили ни са братята, които с лостове и кирки, с неимоверни гигантски усилия отместваха големите камъни - почти канари, за да очистят мястото за него и поставяха други, за да го направят.

Забележителна е снимката направена без негово знание и очакване, на брат Борис Николов, който отмества най-грамадният блок сам.

Той е брат с големи и физически, и духовни сили и възможности, затова му се възлагаха и големи, и тежки задачи. Тук е мястото и сега е времето да разкажа някои спомени и за него, върху когото незаслужено се изви такава страшна буря и се изсипа толкова много кал.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...