Jump to content

7. ХОДЖИТЕ МОЛЯТ ЗА ДЪЖД


Recommended Posts

7. ХОДЖИТЕ МОЛЯТ ЗА ДЪЖД

През 1924 година лятото в Делиорман беше толкова сушаво, че бяха пресъхнали всички гьолджуци, нямаше никаква вода. Турците имаха тогава, тъй да се каже, микроязовирчета, които наричаха гьолджуци - всичко беше пресъхнало. Отиваха с качета на около 15 км. далеч за вода. Докато я доне­сат тя се изплисква, макар че я връзваха отгоре. Друга част добитъкът изпи­ваше и се свършваше бързо, пак трябваше да отидат, един човек си губеше времето цял ден да превозва вода.

Веднъж, както си седя в канцеларията, гледам фелдфебела върви с 6 души турци, приказва нещо с тях и се подсмива загадъчно. Това много ме заинтересува, излязох вън и му викам: „Чифликчиев, какво има, бе?" „А бе, г-н капитан, дошли са 4 души ходжи и двамата кметове на селата Нусуфчилар и Гечбелер да ви питат какво да правят, за да валяло дъжд. Казвам им, че то­ва не е на капитана работа, а те настояват да ги доведа щом вече са дошли". За голяма изненада на фелдфебела, аз му казах: „Как да не е моя работа? Моя работа е", фелдфебелът се изблещи на преде ми и не може да разбере, той ли е луд, или аз съм полудял.

„Доведи ги в канцеларията." Те дойдоха, седнаха и разправят следното: „Г-н капитан, правихме молебен за дъжд в Демир баба теке (то е на няколко км. северозападно от Кеманлар), заклахме 120 коча, обаче дъжд не валя. В Хебиб пак правихме молебен, заклахме 80 коча и пак не валя. В Махмузлий заклахме 120 коча и пак не валя. Решихме да попитаме вас, какво да направим, за да вали дъжд." (фелдфебелът превеждаше, той знаеше от­лично турски.)

За втора изненада на фелдфебела аз ги питам: „Кога искате дъжда, ут­ре ли?" Беше вторник, питам ги значи за сряда ли го искат. „Нека, г-н капитан, в петък да бъде, тогава ни е празника". „Добре, щом искате в петък, в петък ще вали, но ако направите каквото ви кажа." „Ще го направим, г-н капитан, както кажете, така ще го направим." „Щом се върнете сега в село, ще извикате при джамиите всички мъже, жени и деца. Няма да влизат в джа­мията (при тях само мъжете ходят в джамията), ще се наредят отвън и ще им кажете, че в петък ще вали, ако всички, които са се скарали се одобрят, ко­ито се съдят веднага да се спогодят, ако имате някоя бедна,вдовица, ще й помогнете, ако има болен ще го нагледате, да няма изобщо нищо, което да ви разделя в село. Ще го направите ли", питам ги аз. „Ще го направим, г-н ка­питан", отговарят те. „В петък - продължавам аз, - ще излезете при дебелите дървета, които са между селата ви, ще си направите молебена заедно двете села без да колите никакви кочове, никакъв курбан, защото Господ кръв не ще, а иска добри дела. И дъжд ще вали. (Между двете села имаше десети­на високи и големите дървета, запазени от дълго време, около които имаше известна светлина - някакво старо светилище).

След като си заминаха те в мене стана една реакция, настъпи едно съмнение и малодушие. Казвам си: чакай бе, че дъжда ти в джоба си ли го имаш? Аз с такава сигурност го казах и хората го приеха с такова доверие, като че аз имам власт върху това и ще им го дам. Ами ако не вали ще стана за смях пред всички... Седя си на бюрото и си държа главата с двете ръце. А пък фелдфебела - не мога да го погледна, ще рече капитанът е луд. Изпаднах в едно такова униние, че даже от смущение не можах да вечерям...

Заранта станах към 3 часа сутринта, приготвих се и излязох близко до щаба в едно чисто място, в една млада гора до границата, където хора не ходят.

Коленичих и почнах да се моля. Четох Добрата молитва, 91 псалм, Отче наш, казах формули и едновременно се обръщах към Бога и Учителя: „Господи, Учителю, аз не го казах за моя слава и не за някакви материални облаги, защото сега ако съм тук, утре ме няма, ще се махна от тук и т.н..." Така се разправях, като че ли са при мен. Дълго се молех коленичил, докато почувствувах една радост, което значи, че молбата ми е приета. Скочих и погледнах часовника си - беше 10 ч. сутринта. Изминали бяха 6 часа! Под влиянието на радостното чувство започнах да пея, да скачам, търкалях се по тревата като чалнат, ако ме наблюдаваше някой, щеше да помисли, че съм се побъркал.

Като си отивах гледам едно облаче също като аероплан - дълго с две крила. Това беше в сряда и вече съм уверен, че дъждът е сигурен. Щом дойде тази вътрешна радост у мен, аз бях вече уверен, че молбата ми е чута и приета. В четвъртък пак излязох да се помоля, но близо до подучастъка и по-малко време. Вечерта в четвъртък ми съобщиха, че ми дават 20 дена отпуск, който реших да прекарам на комуната в Арбанаси, като им помагам в работата.

В петък сутринта (след молитва и закуска) почнах да си приготвям ба­гажа за пътуване към Арбанаси. Времето беше съвършено ясно, никаква следа от облаци. Аз обаче си тананикам и си събирам багажа, бях уверен, че всичко ще си стане както го исках. Имах една вътрешна непоколебима вяра.

Към 9 часа сутринта пристигнаха двама караулджии (кехаи) от двете села и ми викат: „Г-н капитан, събраха се вече и вече ви чакат". „А бе, отивай­те и им кажете да си почват молитвата!"

А фелдфебелът гледа небето и се подсмихва, сигурно си дума на ума: „Капитанът се изложи, в това ясно време нито дъжд ще вали, нито дявол".

Караулджиите са бързоходци и навярно след 30-40 минути са били вече на мястото на молебена. Към 10 часа излязох от стаята дето си редях багажа, който ще нося и гледам на североизток се показало на хоризонта едно бяло малко облаче. Иначе небето си е ясно, слънцето си блести и няма никакво намерение да вали. Това беше към края на юли месец - имаше 2-3 месеца суша. Аз на молебена не ходих.

Още след 15-20 минути, като излязох пак, гледам небето към тия две села се затъмнило и небето покрито с тежки дъждоносни облаци. Не минаха и десетина минути, завали и при нас. ,

Започна да вали такъв пороен дъжд, напоителен дъжд, че продължи от 10.30 до 13 часа и когато тръгнах още не беше спояло. Дъждът беше до село Дауджилар, от там нататък капка не беше паднала. Обхванал е един район около тия две села с радиус около 10 км. - хубав, напоителен, напълнил им и препълнил гьолджуците...

После като се върнах от отпуска, това ми го разправя фелдфебела. „Интересно нещо бе, пред мене им каза капитана. Защо няма дъжд другаде, а в тези две села ще ги удави с вода!... Турците викат капитанът да ги научи как да се молят и да дойде дъжд. И то без да колят кочове, без курбан."

Това стана в 1924 г.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...