Jump to content

БРАТЪТ НА НАЙ-МАЛКИТЕ


Recommended Posts

БРАТЪТ НА НАЙ-МАЛКИТЕ

Спомени на ученици

Нашата сестра Олга Славчева като бедна студентка живееше в сутерена на къщата на едно заможно семейство Русеви. Тя получаваше жилище срещу услугите, които беше длъжна да извършва за семейството. Русеви тогава бяха много богати хора - Иван Русев беше счетоводител на фабриката за цимент "Гранитсид".
Един ден те поканиха Учителя на вечеря. Олга знаеше това, защото беше участвала в подготовката на вечерята. Тя се радваше безкрайно много, че ще има възможност да бъде, макар само за малко, при Учителя. Докато приготвяха вечерята, домакинята не беше я поканила да присъства вечерта, но Олга не можеше по никой начин да допусне, че се касае за преднамерен отказ да бъде поканена. Тя се изми, среса, облече най-новите си дрехи и за- чака времето за вечерята като се зачете в един том от беседите.
Пищна, хубава вечеря бяха приготвили домакините - след картофената супа трябваше да следват приумици на вегетарианското кухненско майсторство. Вечерята трябваше да завърши с баница и торта и накрая - истинско кафе.
Учителят наистина дойде и се поведе разговор. Домакинята започна да поднася ястието. Супата с картофите, лимоните бяха сложени, беше прочетена молитвата, но Учителят не вкусваше от ястието. Не вкусваха и домакините, които чакаха пръв да посегне гостът. А Той не посягаше и все като че чакаше някого.
 
- Ами Олга къде е? - запита Той най-после.
 
- Тя излезе някъде на лекции - отговори домакинята наслуки.
Учителят почака. Приказките вървяха една след друга, много интересни, но никой не посягаше към ястието. Супата вече изстиваше. Този път Учителят каза настойчиво:
 
- Проверете, рекох, може би пък да е тук Олга!
Детето на домакините я покани. До Учителя имаше свободен стол. Той го посочи и рече:
 
- Ето ти стол, заповядай, Олга!
Олга седна на трапезата и вечерята протече при най-добро настроение за Учителя и всички, които бяха на масата.

Невена Неделчева

Имаше една сестра Станка, която Учителят беше излекувал от тежка болест. Когато Учителят дойде да живее на Изгрева, първите години тя Му услужваше с каквото може. През 1929 г. Той каза да се образува братски стол. Кухнята беше залепена като навес към салона и не беше много просторна. Там сложихме една дълга маса, според дължината на кухнята, а от двете страни - по една пейка, на които можеха да седнат около 20 човека. Учителят седеше в началото на масата срещу нас. Готвенето ставаше по
дежурство под ръководството на сестрата-готвачка. В първите дни сестра Станка готвеше на Учителя отделно. На обед на столуващите се сипваше от голямата обща тенджера, а на Учителя тя поднасяше специално приготвената от нея храна. Това продължи около една седмица. После Учителят каза: "Станке, повече няма да ми готвиш отделно. И аз ще ям оттам, откъдето ядат всички други." Така Учителят реши този въпрос, понеже беше забелязал, че някои оглеждат какво има в чинията Му. Винаги Той слизаше до нашето равнище и се приспособяваше към нас.

Ангел Вълков

Било по Великден през 1937 г. В братския салон на Изгрева дежурните сестри се стараели да приготвят ядене като за празник. Много от посетителите се разхождали по поляната, обменяйки мисли за току-що изнесената беседа.
За обяд трапезарията се напълнила с гости. Всички чакали пристигането на Учителя. Когато пристигнал, всички Го посрещнали със ставане на крака. Прочели молитва и обедът започнал. Учителят поискал от дежурните глава лук, която чукнал с юмрук и започнал да яде лук със солчица.
Яденето било постна мусака. Всички много го харесали и поздравили дежурните за вкусното ядене.
Когато обядът свършил и прочели молитва, дежурните забелязали, че яденето на Учителя е недокоснато. Всички се изненадали и Го попитали: "Учителю, Вие не сте яли от яденето. Може би не го харесахте. Ние тъй много се старахме..." - "Яденето е хубаво, но днес аз бях на гости при бедните, които ядат хляб и лук."
Учителят ни даде пример на смирение като символично беше на трапезата на бедните.

Георги Събев

Веднъж стоим навън тримата с брат и сестра Симеонови и разговаряме. Излезе и се приближи Учителят към нас. И тримата се зарадвахме. Те, като по-свободни с Учителя, започнаха да Му задават въпроси. Аз мълча и само слушам. Те задават въпроси, Той отговори с две-три думи и заговаряше за нещо, което няма връзка с въпроса им, а отговаря на нещо, което мене интересува, над което съм мислила и съм се вълнувала, може би и тревожела, но не съм имала възможност да Го питам като бях толкова далеч от Него. Така протече целият разговор. И разбрах, че тази среща и този разговор бяха дадени за мен. Какво те разбраха, не зная. Разбира се, и те са се ползвали от този разговор, и те са се радвали на тази среща. Но моята радост беше голяма! Да се интересува от едно малко, слабо същество, да знае какво го интересува, какво го вълнува и да издебне случай да му хвърли светлина и да му създаде радост. Това беше Той - Великият - Братът на най-малките!

Наталия Чакова

До Изгрева имаше една фабрика, където изработваха гуменки по онези гладни военни години. Няколко наши сестри работеха там. Решили да направят един чифт гуменки за Учителя и да Му ги подарят за рождения ден - 12 юли, Петровден. Решили също, че докато ги правят, ще пеят непрекъснато песни от Учителя. Гуменките били готови, завили ги в пакет и Ана Шишкова ги поднесла на Учителя за рождения Му ден от името на цялата група. Учи- телят благодарил.
На самия ден - Петровден, Учителят е бил облечен строго официално - със светъл костюм, но за изненада на всички, бил обут с бели гуменки, а не с официалните си обувки. Всички се чудели. Само сестрите, направили подаръка, гледали, не вярвали на очите си и плакали от умиление, че Учителят зачел техния труд и уважил подаръка им.
Да уважиш най-скромните, да зачетеш най-малките, да повдигнеш нуждаещите се - това само Учителят можеше да направи! А ние го виждахме - и в делник, и на празник. Учителят винаги е Един и Същ и Въздесъщ!

Нестор Илиев

Аз бях малка, никому неизвестна жена. Моето съществувание беше та- кова, че дори и най-близките ми едва ли го чувстваха. Но вътре в мен имаше едно сърце, което обичаше и страдаше ужасно. Имах една душа, която се разкъсваше постоянно от непосилни терзания. Много пъти, когато вървях по улиците, трамваят биваше твърде близо до мен и мисълта за смъртта бе станала постоянна спътница в живота ми, който бе изгубил всякакъв смисъл. Този, с когото бях свързала живота си, ме търпеше, понасяше с мъка, но не обичаше, както ми заявяваше твърде често. О, това за мен бе по-горчиво от най-ядовитата отрова и по-мъчително и страшно от самата смърт!
Аз виждах очите му да просияват в светлина, когато той намираше думи и време само за нея...
Така минаваха дните, по-тъмни от непрогледните нощи и сърцето ми течеше в гърдите ми като парче олово. За мене нямаше слънце, нямаше красота, нямаше нищо друго, освен болката, която ме терзаеше ден и нощ. И когато исках да сложа край на всичко това, аз отидох при Учителя. Мнозина ми бяха говорили за Него, но аз не смеех да отида, разколебавана от противоречивите слухове, които се носеха за Него. Най-после, когато всичко бе за мене безразличие и пустота, моите стъпки бавно се отправиха нагоре, при Учителя.
Отишла бях там и стоях настрани, несмееща да се приближа, защото за всички бях винаги в най-отдалечения кът, а за там, за горе, аз мислех, ще бъда още по-далечна и чужда.
Стоях така и гледах плахо през моята постоянна черна скръб, когато край мене минаваха мнозина и ми се усмихваха приветливо - сякаш ме познаваха и аз им бях близка. Дори едно момиче ме заговори и когато й казах кого търся, тя ми каза да почакам, навярно Той скоро щеше да слезе.
Край мене чакаха и други, които си говореха на малки групички, но аз бях сама, както почти през целия си живот. И тъй замислена, аз леко трепнах, когато наоколо се раздвижиха и после всичко утихна. Повдигнах глава и погледнах - към мен се приближаваше стар, белокос човек. Чух да шепнат край мен: "Учителят, Учителят!" Аз изправих главата си и Го гледах неподвижна, незнаеща какво трябва да правя и неочакваща да се приближи към мен. Но Той тихо пристъпи и ми каза едва чуто:
 
- Елате, сестра! - и ми кимна с глава.
Отначало не можах да разбера - толкова ми бе странно, че между многото, мен първа вика и се огледах виновно наоколо - може би грешно съм разбрала. Но младото момиче, което ме бе заговорило преди няколко минути, се мярна пак пред очите ми и учтиво ме подтикна към Учителя, Който вече бе тръгнал. Тогава тръгнах след Него и влязох в стаята Му.
Кой е Той и какво е Той, аз не зная. Зная само, че вървейки и влизайки в стаята Му, усетих как в душата ми се разстила някаква чудна топлинка, която кара скованата ми от напрежение и мъка фигура леко да се отпуща. Седейки на стола, аз не усещах нищо друго, освен чудна приятност, каквато не помня никога в живота си да съм усещала.
Не помня колко време бях стояла така мълчаливо, гледайки Го, но когато най-после поисках да Му заговоря, не зная защо, стори ми се, че това, за което исках да Го моля, е толкова дребно, малко и не заслужава да Го безпокоя. Някак си ми стана стеснително, че ще Го занимавам с моя личен живот и почнах да се извинявам, препъвайки се на всяка дума. Но Той толкова внимателно ме слушаше и гледаше, щото треперещият ми от притеснение глас, се превърна в равен и спокоен.
Не помня никога да съм говорила така откровено, така кротко и без прикриване нито на една мисъл. Всичко, което ме измъчваше от години наред, всичко, което ми тегнеше и обезмисляше живота ми, аз бавно и тихо Му го разказах. Той слушаше без да ме прекъсва, без да изкаже нетърпение или неодобрение. Това спокойствие като че ли преминаваше и у мене. Когато завърших моя разказ, в душата ми всичко бе вече спокойно, светло, просторно. Аз повдигнах глава към Него и Го погледнах. Устните Му тихо проговориха:
 
- Не се безпокойте, всичко ще се оправи.
Аз само кимнах с глава-то беше вече оправено... В мен поне. След това Той ме запита с какво се занимавам и когато му казах, че с домакинство, а преди много години съм свирила малко на пиано, Той ми даде една книжка, да я прочета.
Аз станах да си отивам, а в душата ми се бяха пробудили птици, които запяха и ми беше така хубаво! На вратата Той ми каза да дойда пак при Него след една седмица. Но и да не бе ми казал, аз пак бих отишла, да Му благодаря за мира, който беше оставил в моята душа...
Оттогава в мене се събуди желание да чета, да работя, дори да свиря на затвореното от години пиано. Аз не бях вече онази начумерената, вечно тъжната и песимистичната. На устните ми често просияваше усмивка, а очите ми излъчваха светлина, защото бе светло на душата ми. Как стана това, аз не зная, зная само, че думите на Учителя, колкото и кратки да биваха, внасяха в мене тих мир и безгранична радост. А Той ми говореше за търпение, за безкористна обич и да виждам навсякъде и във всичко доброто и красивото.
Спътникът в живота ми, като виждаше промяната в мен, зачудваше се, а после ставаше ласкав и приветлив.
Оттогава се изминаха много години, през които слънцето не грееше непрестанно, но и когато имаше нощи на тъга, мъка и скръб в мен, там негде в душата ми, грееше друга светлина, която ме крепеше и насочваше във верния път на живота. Тази светлина идваше от думите на Учителя, от Неговите очи, които ме гледаха благо и от Неговото присъствие, което винаги събуждаше в мен импулс за творческа работа.
Сега, като слушам някои сестри да говорят за Учителя, виждащи Го с духовните си очи, понякога и аз въздъхвам, загдето и аз не мога да Го виж- дам така. Но като се обърна и погледна моя живот, аз Го виждам там като основен стълб, който ме е крепил и помагал през всичките дни. Тогава се усмихвам на себе си и казвам: "Нима мога да искам да видя Учителя в по-голямо величие от това, че Той е носител на живота и че днес мога да кажа, че живея, защото Учителят ми възвърна живота. Амин."

Записал: д-р Стефан Кадиев

Беше съборен ден. Всичко бе празнично на Изгрева. Само аз, не зная защо, бях тъжна, без видима причина. Беседата свърши, изиграхме Паневритмията. Мъката не ме напущаше. Всички се спуснаха да поздравят Учителя. Аз не исках в такова състояние да отивам при Него и се скрих в палатката След малко Учителят пратил Бучка - да отида веднага при Него. Аз се трогнах до сълзи: хиляден народ е край Него весел, само една душа е смутена, натъжена и Той вижда това! Никой не знаеше за това мое състояние. Все още не се решавах да отида при Него. След малко иде Катя Грива и казва: Учителят каза веднага да отидеш при Него!" Заупорствах, но Катя настойчиво ме задърпа, като дете ме завлече при Учителя. Като ни видя от прозореца, Учителят излезе веднага, усмихна се мило и почна да ни говори. Но току- що започна и към Него пристъпиха двама важни господа. Единият - някакъв певец, познат с Учителя, а другият - редактор на столичен вестник. Без да ни се извини (зер какво са това - някакви скромни, бедни момичета), певецът прекъсна разговора ни и каза с достойнство: "Учителю, г-н X, редактор на вестник X, желае да говори с Вас." Учителят ги погледна сериозно, без усмивка, не си подаде ръката, но посочи към нас: "Занят съм, рекох. Разходете се из поляната." И продължи бащински усмихнат да ни говори. Обясни на какво се дължи състоянието ми и моментално го смени. Когато се връщахме, аз едва ли не скачах от несдържана радост.
Дали ги прие после тях, не зная. Може би ги прие, но им даде добър урок, ако въобще имаха предпоставки да го разберат. Но аз бях трогната и възхитена от тази постъпка, не заради това, че бях действащо лице в случая, но заради Неговото величие. Той, най-големият човек на Земята, е занят с най-малките и те, "величията", не трябва да ги пренебрегват, а да се научат от Него на обхода към тях.
Не зная дали да кажа какво обяснение даде Учителят за моето състояние на тъга и мъка.
Това беше по време на революцията в Испания. Там имало някаква душа, близка моя от миналото, която страдала много в момента и аз по симпатия съм чувствала нейното състояние. За мене това бе чудно и непонятно, но бях доста стеснителна да Го разпитвам как стават тези неща и има ли някакво облекчение страдащата душа. Едно разбрах: че за мене не е било добре, било е опасно, защото Той тъй настойчиво ме извика да ми смени състоянието и дори каза: "Ако не беше дошла, щеше да стане по-голяма авария." Аз се зарадвах и Му благодарих за Неговата бащинска грижа и доброта към мен.

Наталия Накова

През годините виждах много пъти Учителя как се държеше с "величията": просто не ги приемаше и ги отклоняваше от себе си. Когато посредством наши приятели се опитваха да заведат някое "величие" при Учителя или пък Му определяха среща без да го питат, Учителят беше недостъпен както външно, така и вътрешно, както за нашите приятели, така и за онези посетители. На тях не бе им дадено отвътре да разберат какво представлява този Петър Дънов, около който се събираха толкова много хора. Учителят се затваряше, издигаше преграда между себе си и тях, а те оставаха озадачени, че разговорът е толкова обикновен и си отиваха без да пожелаят да дойдат втори път. Ние виждахме това, дори Го запитах веднъж, че ето, тези външни хора ще имат погрешна представа за Него. А Той ми каза: "Аз не съм дошъл за света. Аз съм дошъл за готовите души и тези, които Бог е изпратил на Земята да бъдат ученици на Новото Учение." След време отново бе зададен същият въпрос, а Той отговори: "Христос бе дошъл навремето за загубените овце на Израиля." Та сега се случи същото - Учителят беше дошъл за готовите души и душите, търсещи Бога. А "величията" бяха дошли за света и светът ги бе създал като такива.

Мария Тодорова

Така се нареди, че си намерих работа като словослагател в печатницата на брат Лазар Котев. Затова не се върнах в Стара Загора. Той ми даде безплатно квартира - една таванска стая на петия етаж в собствения му дом - пететажна къща, която оформяше ъгъла между ул. "Алабин" и ул. "Цар Калоян". В непосредствена близост се намираше и печатницата му. Там сега е построено кино "Димитър Благоев".
Сестра Гина Гумнерова ми даде една дебела черга, приспособих легло от дъски и спях облечен и с обуща, тъй като стаята ми, освен дето не се отопляваше, но и поради липса на стъкло на прозореца, студът и снегът безпрепятствено се провираха вътре. Понякога по цяла нощ будувах от студ.
Получавах половин месечна заплата - 400 лева, тъй като се бях пазарил да работя половин ден в печатницата, за да имам възможност да посещавам лекциите в университета. Писах на баща си, че съм на работа, да не мисли за мен. Но тези 400 лева по онова време бяха малка сума и едва смогвах да се изхранвам и се хранех само с хляб и малко маслини.
По същото време Братството беше наело един салон на ул. "Граф Игнатиев". Учителят изнасяше там Своите беседи. Аз бях редовен посетител.
Един неделен ден, към десет часа преди обяд, пак се приготвих да отида на беседа. Слизайки по витата стълба, се озовах в готварницата на хазаите. Входът на моята таванска стая бе през готварницата и оттам на двора.
В това време гледам хазайката сестра Котева (около два метра висока и метър широка, към 150 кг) дава нареждане на двете слугини какво меню да приготвят за обяд, понеже бил поканен г-н Дънов. Помислих си: "Значи Учителят днес тук ще бъде на обяд."
Отидох, слушах беседата и веднага се върнах в таванската стая, като почти непрекъснато гледах през счупения прозорец как ще дойде и откъде ще се зададе Учителят. След 10-15 минути, гледам откъм ул. "Граф Игнатиев" се зададе един изкривен файтон. Помислих си: "Защо ли е изкривен толкова този файтон, като че ли ще се преобърне?" Интуитивно разбрах, че с този файтон пристига Учителят. Файтонът спря. Първо слезе Котева и файтонът се оправи. След нея слязоха Учителят, брат Тодор Бъчваров и Лазар Котев. Всички се отправиха към къщи. "Значи наистина Учителят дойде!" - си казах, зарадвах се много и веднага се залових да приготвя и моя обяд. По- стлах си носната кърпичка, която ми служеше и за маса, и за покривка, сло- жих едно парче хляб и няколко маслинки и зачаках. Исках да доловя онзи сюблимен момент, когато долу, в голямата трапезария, Учителят, заедно с другите присъстващи на обяда, ще произнесе молитва, та и аз да се присъединя към тяхната молитва. Но как ще доловя този момент? Съобразих, че когато престане да се чува шумът от тракането на вилици, който долиташе от дървената стълба, тъкмо тогава ще настане този момент. И наистина, шумът престана. Интуитивно почувствах, че е време и произнесох следната кратка
молитва: "Благодаря Ти, Господи, за тази хубава храница, която Си ми дал!" Е този момент ме обхвана едно необикновено преживяване! Голяма радост изпълни душата ми, гърдите ми се разшириха едва ли не до спукване, аз заплаках. Заплаках от радост, от умиление! Ето, мъча се да го предам с думи, но всичко бледнее пред действителността. И това преживяване ще остане паметно през вековете!
Най-после, след като се поуспокоих, реших да хапна, но преживяното бе толкова силно, че не можех да ям. Изядох едно съвсем малко залъче хляб и две маслинки.
След като мина около час, аз се бях почти успокоил и реших да изляза да се поразходя. Хазайката с двете си дъщери изнасят блюда, подноси с гозби и се разговарят:
"Язък ни за масрафа! Толкова хубаво ядене бяхме приготвили! Бъчваров другите ядоха до пресищане, а г-н Дънов през всичкото време мълча. Накрая изяде едно залъче хляб с две маслинки - ето им костилките."
За мен това бе достатъчно да разбера на какво се дължеше моето необикновено преживяване. Учителят е бил тялом долу, дето през всичкото време е мълчал, а духом - горе при мен и е споделил моя скромен обяд: едно малко залъче хляб и две маслинки, за който обяд аз от сърце и душа чрез моята молитва, бях благодарил на Бога.

Петър Камбуров

Малко след 9.IX.1944 г. Учителят беше още в Мърчаево. Сестра Юрданка Жекова, която винаги държеше връзка с Него, ми каза: "Учителят като че ли иска да се върне на Изгрева." По това време София след бомбардировките имаше печален вид; много хора, движението на трамваите беше особено претоварено, още повече, че днес е неделя и то следобед. Как ще Го блъскаме в тази навалица до София и оттам през целия град до Изгрева, си мислех аз. Отидох при Учителя и Го запитах дали днес ще иска да отиде на Изгрева. Той така ми отговори, че аз не разбрах ще отиде или не. Излязох от стаята Му и седнах на двора на пейката. Не след дълго, Учителят, приготвен излезе и тръгна, тръгнахме с Него и някои приятели. От Мърчаево до село Владая вървяхме пешком. Учителят беше погълнат в себе си, нямаше разположение да говори, мълчахме и ний всичките. Аз се безпокоях за начина, по който ще трябва да минем през разрушения град и навалицата по трамваите, за да стигнем до Изгрева.
Така стигнахме до Владая, а оттам имаше рейс до Княжево. Когато рейсът дойде, накачиха се всички, последен се качи Учителят и аз след Него. Той така се сви на едно местенце на последната седалка, като че ли искаше въобще да не заеме, ако е възможно, никакво място. Всички движения, които Той направи, за да може колкото по-малко място да заеме и цялата Му осанка, бяха олицетворение на Неговата скромност. Изразът на най-малкия, най- незначителния! Имах пред себе си един изваян в най-красиви черти образ на скромността, който никъде не бях виждал!
В Княжево един любезен шофьор, който чакаше пред колата си, улесни нашето отиване на Изгрева. Аз въздъхнах с облекчение. Както за този случай, така и за всички, които се отнасяха за Него, Учителят избираше най- безшумния, най-скромния, най-опростения и естествен метод за постигане на поставените задачи, а това е присъщо на най-великите.
Най-малкият! "Аз съм най-малкият брат", е казал, когато са се интересували от Него.

Николай Дойнов

Някои искат да намерят Христа в мене. Не, Христа ще намерите в Неговото Учение. Ако искате да знаете кой съм, аз ще ви кажа. Аз съм братът на малките в Царството Божие. Аз, най-малкият, искам да изпълня Божията Воля, както Бог е заповядал. Да осветя Неговото Име, както Той ме е осветил. Бог е бил толкова добър към мен, че аз, братът на най-малките, искам да Му се отплатя с всичката си признателност. Искам и вие да последвате моя пример. В някои от вас може да се яви желание да бъдат по-големи от мене, да заемат първо място. Това е съблазън. Христос казва: "Достатъчно е на ученика да бъде като Учителя си." И аз не искам повече. Достатъчно ми е това малко място. Аз не бих го заменил с друго.

Учителят

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...