Jump to content

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ С УЧИТЕЛЯ НА ЗЕМЯТА


Recommended Posts

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ С УЧИТЕЛЯ НА ЗЕМЯТА

Аз бях много срамежлива и Учителя не смеех да Го доближа, да Го запитам, но имам една опитност от 1943 г. Обичах много да ходя на Витоша, но работех, а в неделя Учителят държеше беседи. Беше юли месец, хубаво време и тъй ми се искаше да ходя на Витоша, но Учителят държеше беседа и в 10.00 часа. Помня, стоях права до вратата, гледам нагоре: "Хубаво небе, колко е хубаво да ида на Витоша, но защо Учителят не ни пуща?", ми минава през главата. Учителят ми отговаря - нали чете мисли: "Бързам, рекох." Това беше 1943 г., началото на юли. "Бързам, рекох, защото имам само една година, за да ви дам, което имам да ви давам." И след тази година си замина. Това изречение го има в беседата. Тя е печатана и аз намерих този отговор, гдето Учителят даде на моята мисъл. Значи Той знаеше, че ще си замине.

Анина Бертоли

Учителят е знаел, че си отива, защото ми казаха после, че всичките пари, които е оставил, пет милиона били или повече, не знам, били опаковани по определен брой, завързани. Всичко това предварително е подготвено. После научих, че само Савка Му е помагала за това нещо, а пък и тя беше много болна вече. Тя заболя, когато бяхме в Мърчаево.

Елена Андреева

Преди да си замине за започване на учебната година през 1944 г., сестра Наталия Чакова отишла при Учителя. Тя била седнала на стола срещу леглото Му, а Той - на леглото Си. Както разговаряли, Учителят започнал да се отдалечава и да се смалява. Отдалечил се много в безкрая и толкова се смалил, че Наталия се уплашила и изпищяла. Тогава Учителят станал изведнъж отново обикновен. Тя не могла да си обясни това нещо. Когато Учителят почина през зимата, тя разбрала, че с това отдалечаване, Той е искал да й покаже, че ще си замине.

Мария Арсова

Когато отивах в дома на Темелко на обяд, виждах, че Учителят държи ръка на пулса си. Мислех си: "Защо я държи? Дали има аритмия?" Не можех да си отговоря, а и не посмях да Го попитам.
След завръщането от евакуация в Мърчаево, Учителят редовно държеше беседи. Само веднъж не дойде на едно Утринно Слово. Забелязахме, че някаква промяна става с Него. Не отдавахме голямо внимание на това, като смятахме, че ще премине. Но веднъж се смутих. Един месец преди да напусне Земята, Учителят говори в една беседа, че като напусне някой човек Земята, минава през една тъмна зона. Там има разбойнически, крадливи духове, които гледат да откраднат придобивките на душите, когато заминават за другия свят. След това Учителят добави: "И аз търся път!" Запитах се: "Защо Учителят търси път? Какво мисли да прави?" Веднага след беседата отидох при Паша: "Паша, направи ли ти впечатление какво каза Учителят?"
Тя не беше запомнила. Отидох при Савка - и тя не бе го запомнила. Но и двете провериха своите стенограми - и двете бяха записали този израз дословно: "И аз търся път!"

Елена Андреева

Една сестра отива при Учителя и Го пита какво ще стане с нейната болна, възрастна майка. Учителят казва: "Тясна е вратата, през която чрез смъртта на Земята, човек минава за Невидимия свят. Тясна е тази врата и скрита е тази врата. И аз търся тази врата." Това обърква сестрата и я смущава, едва след като си замина нейната майка и след като си замина Учителят, тя разбра какво е искал да каже Той. Тогава тя разказа всичко. В една от беседите бях срещнала, че човек, когато се ражда и слиза на Земята, трябва да крие мига, когато слиза, за да не познаят враговете му в какво тяло се е облякъл и да остане скрит и дегизиран за тях. Когато човек напуска Земята, също трябва да крие мига, когато чрез смъртта напуска Земята и тялото си, за да не го открият враговете му, които се намират в Невидимия свят и да ограбят от онова, което е успял да събере в себе си през този живот на Земята. Това бяха мистични тайни, които ние трябваше да разрешаваме покрай заминаването на Учителя.

Елена Андреева

На 5.XII.1944 г. Цанка Екимова е записала в тефтерчето си следните думи на Учителя: "Понеже в света трябва да минете през една от най- опасните зони, дето има обирничество, каквото имаш, ще те оберат. Следствие на това, вие като почнете да наближавате при този нов свят, който трябва да преминете, вие остарявате, ще се дегизирате. То е само, докато минете през тази област. Като отидете в другия свят, веднага ще се подмладите. Та сега всички сте се престорили, скрили сте се, показвате се, че не може да ходите. Аз по някой път гледам, казвате: "Учителят къде е?" - И аз търся един път, и аз ще мина."
След като си замина Учителят, приятелите си спомниха много случаи, когато Той ги бе подготвял символично или бе казвал направо за предстоящото Му заминаване. Но всичко, като че ли беше забравено и никой не можеше да предположи, че това се отнася за този момент. Той ни подготвяше от дълго време, но ние не бяхме с будно съзнание и се оказахме неподготвени като смятахме, че Учителят ще бъде вечно с нас, като смятахме, че Той ще живее най-малко 120 години. Веднъж на един приятел Той бе казал: "Аз съм дошъл за 120 години на Земята." След това замълчал за малко и тихо добавил: "Ако си замина на осемдесет години, то останалите четиридесет години ги оставям на Братството." Наистина, Той остави тези четиридесет години за Братството. Онези, които можеха да ги използват, трябваше да свършат онова, за което бяха дошли на Земята, за което бяха дошли в Школата.

Борис Николов

Това, което пиша сега, се случи през 1944 г., в първите дни на месец декември. Тогава Учителят не беше добре, постепенно отпадаше. От месец септември се забелязваше чувствително отслабване. По това време се печаташе томчето "Великите условия на живота". Аз отивах в горната стая на Учителя да Му чета това, което до този момент беше напечатано.
Един ден отидох, видях, че Учителят не беше никак добре, но ме покани да седна. Когато разгъвах шпалтите да чета, от време на време поглеждах Учителя и сърцето ми се свиваше от мъка. Въздържах се да не издам мъката си, но почувствах, като че някой забоде дълбоко в сърцето ми нож. За да трансформирам състоянието си, аз заговорих със задавен глас: "Ех, Учителю, ако аз бих могла само да си представя какъв товар носите Вие, на пихтия бих станала." Само това можах да кажа и млъкнах... Пак поглеждам към Учителя и какво виждам! На моите думи Той каза само "Да", но аз видях чудо - Учителят седеше пак на стола, както по-рано, но вече съвършено здрав, прав, със спокойно изражение на лицето. Въртя шпалтите в ръцете си, но още не чета. Гледам смаяна, някак си объркана към Учителя и не зная кое е истинското състояние - първото или сегашното, здрав ли е Учителят, или болен. Успокоих се малко, но съм в недоумение и си мисля дали грешката не е в мене? Вярно ли видях? И кое от двете състояния е действителното? Докато си мислих така и поглеждах към Учителя, чух бодрия Му глас: "Четете."
Спокойна и доволна - Учителят е добре, аз започнах да чета. Четох до едно място, вдигнах глава и отново се смутих и развълнувах: Учителят седеше с наведена глава, пак не беше добре, както първото, което видях, но аз продължих да чета, а Учителят внимателно ме следеше, защото ме поправяше навсякъде, дето намираше за нужно. Свърших си работата и си отидох силно замислена и задълбочена в това, което бях видяла.

Паша Теодорова

Учителят приема в стаята си Васил Бандерски, който има ясновидство. "Учителю, Вие ще напуснете физическия свят, пожелайте ни нещо хубаво за нашия живот напред!"
Учителят отговаря: "Пожелавам ви хубави страдания!" Бандерски, недоволен от отговора Му, промълвява: "Господи, ние и без това имаме толкова много страдания, а и Вие ни пожелавате още... Няма ли те някога да се свършат?!" Учителят отговаря: "Велики условия идат за разумните човешки души, но колцина от вас ще издържат на големите изпитания, през които трябва да минете отсега нататък!"
На 21 декември в стаята остават само Милка Периклиева и Учителят. Учителят излиза, качва се по дървената стълба в горницата. Милка влиза заедно с Него. Учителят застава в средата на стаята, оглежда я и бавно започва да обикаля всички предмети и ги докосва леко с ръка. По-късно Милка разбира, че Учителят се е сбогувал със стаята си и с предметите, които са Му служили толкова години. След половин час те слизат долу в приемната. На масата е натрупано много ядене, донесено от приятелите, но Учителят не желае нищо да хапне. Сестра Милка е приготвила крем- какао за своя възлюбен и го предлага на Учителя за обед. Той я поглежда строго и казва: "Занеси крема на този, за когото беше определен." Учителят чете мислите на хората и на Милка й става неудобно от това, което й казва.
Ще предам разказа на сестра Милка Периклиева за последните дни на Учителя с някои допълнения. На 19 декември 1944 г. времето е студено и земята - покрита със сняг. Учителят се премества от горницата като спуска пердетата на прозорците, заключва я и се уединява долу, в приемната си стая. От тази дата Той започва да спи в приемната си. Милка Периклиева идва при Учителя и почуква на вратата. Савка Керемидчиева отваря, Учителят я вижда и я поканва да влезе вътре. Той е вглъбен в Себе си и почти не говори. Сестрата Го пита някои неща, но Той отговаря кратко и сдържано. По едно време Учителят става бавно, отива при прозореца, дръпва завесата и посочвайки дворното място зад лешниците, казва: "Тук бях предложил да се построи братска обща сграда със стаи за живеене за братята и сестрите, със салон, библиотека, трапезария, а те какво направиха? Оградиха се с телове!" Той въздъхва, сяда на стола и добавя тихо: "Това можаха, това направиха." След това Учителят притваря очи и дълго време мълчи. После се обръща към Милка и промълвява: "Бавен е процесът." Милка не разбира, че това се отнася за периода преди Неговото заминаване.

Светозар Няголов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...