Jump to content

20. НА РАБОТА В АДА И КОНЦЕРТ ЗА ИЗБРАНИТЕ


RPX
 Share

Recommended Posts

20. НА РАБОТА В АДА И КОНЦЕРТ ЗА ИЗБРАНИТЕ

Преди всяко отиване на Изгрева вкъщи, в Габрово ставаше генерално адско сражение. Първо сражението се започваше от генералския щаб на ор­дата на Чингиз хан. А това бяха близките, роднините, братята и сестрите на моят съпруг, в домът, в който бях омъжена. След време се включваше и той самият и накрая възлизаха срещу мене всички адови сили от преизподнята. Те си знаеха силата и искаха да ме унищожат в такива моменти, а не да ме смачкат. Отдавна беше минало времето, когато искаха само да ме унижат и да ме сломят. Сега се водеше битка на живот и смърт. Аз непрекъснато бях в молитва и призовавах Небето за помощ. Тогава бурите се разнасяха, но гър­межите и светкавиците отекваха дълго у мен, но накрая се измисляше нещо от ордата, с което аз трябваше да заплатя за своето отиване на Изгрева при Учителя. И това нещо беше различно във всеки отделен случай. Но при всич­ки случаи не ми даваха пари и ако аз ги нямах, то аз не можех да пътувам. А мъжът ми бе богат фабрикант. По онова време жените на фабрикантите в Габрово имаха джоб-пари, за да поддържат своето самочувствие, реномето и авторитета на преуспяващите си мъже-фабриканти. Само аз правех изключение. Оправдаваха ме всички заради моите убеждения, които не кри­ех и които свободно изнасях пред тях. Обикновено жените на фабрикантите ми даваха своите поръчки за шев на рокли, за бродерия, за приготовляване на различни подаръци за техни семейни празници. Тогава беше така. Ако не си изработиш подаръка, не можеш да го връчиш. А имаше много тържества, годежи, сватби, кръщенета и именни дни. Тогава аз получавах поръчки от тях, изработвах ги и те ме възнаграждаваха богато. За тях това бе мое идей­но увлечение. За други бе „слободия" и че съм се самозабравила поради го­лямото „имане" на мъжа си и че съм побояла и съм избила на съвсем друга страна. А мъжът ми ме наказваше и искаше да ме ограничава заради идеите ми и не ми даваше нито един лев, нито пукната пара. А аз, за да бъда свобод­на работех като роб денонощно и с получените пари издържах домакинство­то на къщата. Представяте ли си? Жените на другите фабриканти имаха слу­гини и слуги, за да поддържат домакинството си, а аз денонощно работех, за да мога със спечелените пари освен да поддържам домакинството, но и да отделя пари, за да отида при Учителя на Изгрева. Ето така аз живеех като жена на фабрикант в самия ад в Габрово и денонощно познавах и се срещах със силите на преизподнята Адова.

А когато отивах за София и пристигах на Изгрева ме посрещаше ново нападение със съвсем други средства и оръжия, но това бяха същите сили, които аз вече познавах. Но тук на Изгрева средствата бяха други и оръжията бяха други, защото и хората, които ме атакуваха бяха други. С хората вървят и силите, с които разполагат. Тук на Изгрева, в онези години големият ми брат Борис Николов, в първите години бе си направил една барака, в която имаше свободна стая, която според случая трябваше да служи за посреща­не на гости. В случая, аз бях гост от провинцията и още негова рождена сест­ра и можех да се подслоня в нея за някоя и друга седмица. Така и правех от началото. Но около големия ми брат Борис се прилепи една „сестра", която така го обхвана, така го заобиколи със своите грижи за него, че никой не мо­жеше да припари до него. Дори и за мен, рождената му сестра той стана недостъпен. Да, тя пречеше на нашия контакт и на нашата евентуална среща. Аз идвах от Габрово, носех новини от Габрово, поръка от баща ми и майка ми, но всичко това не можех да му предам, а предавах само онова малко пакетче, което майка ми изпращаше за него. Аз го оставях на масата с бележка, че е от родителите ми, а тя „грижовната сестра" го преглеждаше и го проверяваше. По-късно казах на родителите ми, че не мога да му предам устно поръченията им и те вече му пишеха писмо и което аз му оставях на масата. Но тя познаваше почерка ми и така оставяше писмата да си ги про­чете сам. Когато тя зае позицията над него като „хранителница и закрилница" дойде време да застане пред мен и ми заяви: „Ти си чудовище на моят път и ми пречиш. Ти нямаш право да му бъдеш сестра, защото аз съм при­ятелка и нашето приятелство е от повече години. Ти трябва да се махнеш от тук!" Аз не отговорих нищо, само преглътнах. Разбрах, че това тяхно при­ятелство „от повече години" бе една стара карма, която трябва да се разрешава. Че това е стара, стара карма между тях двамата аз го знаех лич­но от Учителя. Но защо пък аз да съм чудовище. За мен чудовищата бяха в Габрово, в домът на мъжа ми и аз бягах от там, за да дойда на Изгрева, да поема глътка свеж въздух и да се срещна с Учителя. Това за мен бе най-ра­достното очакване от месеци наред. А тук ме посрещаха като чудовище и воюваха срещу мен, като че ли съм чудовище. Дали в мен беше причината? Аз не можех да отворя на този въпрос. Трябваше да се обърна към Учителя, но изчаквах подходящият за това момент.

При едно друго мое пристигане на Изгрева аз съм застанала пред ба­раката на брат ми Борис. Стаята бе отворена и аз влезнах вътре. Нейната барака ме наблизо и някой й бе съобщил за моето пребиваване тук. Още не си бях отворила куфара, тя застана пред мен и ми каза: „Веднага си замина­вай от тук. Аз не мога да те понасям. Ти ми пречиш". С мен тя се държеше жестоко. Аз можех да й отвърна със същото, но не желаех да правя това за­ради брат ми Борис. Взех си куфара и със сълзи на очи взех влака обратно за Габрово. От огъня в Габрово у дома попаднах на същият огън тук на Изгрева. Аз идвах тук на тих пристан при Учителя и при Бога, на сваленият Изгрев от Небесата Божии, душата ми жадуваше за този Небесен Изгрев и за този земен Изгрев. А оттук ме гонеха с всички възможни и невъзможни средства. Бях съвсем объркана.

Преди още един друг случай аз отново съм на Изгрева и отново съм застанала пред бараката на рождения ми брат. Питам се: Та нали тук идваха и преспиваха чужди хора, защо да не мога да преспя една нощ и после да си търся друго място на Изгрева? Така реших в себе си и влезнах в стаята опре­делена за гости. Ето ти след малко идва рождения ми брат Борис и вместо да ми каже добре дошла и да ме пита какво правят живите ни родители, то той казва със строг тон: „Вземи си куфарчето и се махай от бараката. Няма да останеш тук!" Гледам го и му се чудя: Той ли е или не е той? Не беше той, а онова чудовище, което ме гонеше и което лично ме обвиняваше, че аз съм чудовище! Чудна работа! това чудовище живееше в Габрово и витаеше над покрива на домът ми и ето аз идвах тук и то се явяваше изневиделица, раз­махваше крила над мен, отваряше уста и показваше зъби на триглава ламя. А дали то влизаше в онези мои роднини на мъжа ми в Габрово или влизаше в тази приятелка на брат ми, или в брат ми, беше все едно! Чудовището съществуваше, то бе реално и то воюваше с мен! Да, всички имаха зверско отношение към мен. А сега брат ми ме пъди от бараката и от стаята, която е за гости, за такива като мен дошли от провинцията. Замълчах си, взех си ку­фара и отидох при другия ми рожден брат Николай и жена му Тодора. Аз знаех, че се откачвам от трън и че ще се закача на глог, че е по-висок. Но ня­маше как? Отидох при втория ми брат Николай и те ми казаха, че мога да спя на тавана на тяхната барака. Отдъхнах си, защото това все пак бе едно при­лично разрешение на въпроса. От единия рожден брат ме гонеха, но при дру­гия рожден брат ме качваха на тавана. Това бе голям успех за мене. Качих се там и легнах на едно постлано одеало на един миндер с дъски. Нямаше нито дюшек, нито завивки. Легнах и изведнъж ме нападнаха дървеници и не можах да спя и цяла нощ трепех дървеници под светлината на лоена свещ. Тук на този таван водех сражение с адовите сили на преизподнята цяла нощ до сутринта. Сутринта изметох една лопатка дървеници - избити неприятели от сражението. Та така освен със змея, който влизаше в разни човеци, аз водих сражение и със змея, който бе наел като войници онези дървеници на брато­вия ми таван. Ето, това е да се отървеш от трън, та да се закачиш на глог, че е по-висок.

За пръв път и за последен път излизаме на един концерт в София. Брат ми Борис беше взел три билета и ми предложи да дойда в зала „България", за да чуя знаменитият цигулар-музикант Чомпи. Аз се съгласих, макар че уму­вах и се колебаех, защото бях отседнала да пренощувам на друго място на Изгрева и не желаех да имам повече неприятности с Мария. Срещнахме се тримата пред входа на залата. Аз влезнах след тях и седнах на своето място. Борис бе взел така билетите, че той седна между нас двете. Но тя се обърна към мен и каза: „Махай се от това място, отивай настрани, че не мога да слу­шам музиката от теб". Преглътнах и се отместих през няколко стола, които бяха единствените два стола незаети от цялата зала. Преместих се на втория стол и се обърнах назад. Там горе на балкона, на първия ред седеше Учителят, заобиколен от приятели. От гърлото ми се отрониха няколко думи: „Учителю, те пак ме изгониха". Учителят седеше горе и гледаше напред пред себе си невъзмутим. Моите думи не можеха да стигнат със сподавеният ми шепот до Него. Преглътнах, седнах на свободното място и се опитах да се съсредоточа за концерта.

Но това бе невъзможно. Сълзите течаха по лицето ми и се стичаха в гърлото ми. Цялото ми същество ридаеше. Изведнъж в съзнанието ми проб­лесна мисъл: „Помоли се!" Аз възприех тази мисъл и започнах да се моля. След малко цигуларят Чомпи излезе на подиума. Концерта започваше. В мигът, когато той вдигна лъка и го постави на цигулката си, над него встрани се яви образа на Учителя в светлина. Цигуларят трепна, усети едно вдъхновение, което само музикантите могат да усетят и оценят, и започна да свири. Аз през цялото време от моя стол наблюдавах образа на Учителя в Светлина, наблюдавах цигуларя, който беше затворил очи, беше се извисил в Небесата на своето вдъхновение, свиреше и показваше своето изкуство. Това нещо се запази през целия концерт. Концертът свири, ние се изнизах­ме и всеки по отделен път се прибра на Изгрева. Когато пристигнах на Изгрева успях да издебна един миг и да се добера до Учителя и да Му благодаря: „Учителю, благодаря Ви за този Божествен концерт". Учителят се усмихна и каза: „Сестра, вие отдавна си го бяхте заслужили, но не беше дошло времето за това". Аз се прибрах там, където бях отседнала и не мо­жах да мигна от вълнение, че бях свидетел да видя и да проумея какво значи Вдъхновение.

Аз имах непрекъснати сблъсъци открити или чрез засада с онзи змей, който витаеше във въздуха. За мен това бяха такива психически преживява­ния след тези случаи, че имах ясната представа, че^слизам дълбоко в Ада, в дъното на самата преизподня. Накрая не изтърпях,' отивам и казвам всичко на Учителя. А Той ме запита: „Ами сестра, кой тогава вместо Вас ще влезне в дълбочините, ще слезне долу и кой ще работи в Ада? Нали и за там е необхо­дима светлината на светулката". Аз млъкнах. Бях пред Учителя и слушах за своят път. Минаха много години, където и да ходех и с когото да се срещах винаги ме поставяха да работя с онези, които бяха жертви на силите Адови. Винаги останалите около мене ми се учудваха за това. Аз аз продължих да работя по същия начин цели 50 години.

Аз разбрах, че бях един от онези служители, който трябваше да влезне в тъмата на преизподнята и да пускам от време на време по една светлинка от надежда, голяма колкото светлината на светулка. А това не бе малко.

И затова Учителят ме награди да присъствувам на онзи Божествен кон­церт в зала „България", където присъствието на Учителя, Божието изявление в Светлина и образа на Учителя се сляха в Божието проявление на едно цигулково изпълнение, което идваше като Божие Вдъхновение. Това Божие Вдъхновение бе предназначено за мен като един от служителите, които тряб­ваше да занесат една светлинка от Светлината на Словото на Учителя в дъл­бочината на преизподнята, за да дам и покажа, че надеждата е още жива, макар че днес тя се оприличава и се измерва със светлинката на светулка. Това за мен бе най-голямата награда от Учителя. Бях си я заслужила и вре­мето определено за тази награда бе дошло и аз я получих чрез купените три билета от рождения ми брат Борис.

Е, какво ще кажете? Кое е по-голямо? Божието Вдъхновение или свет­линката на светулката слезнала в Ада, за да запали надеждата за спасението?

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...