Jump to content
Ани

КРУМ ВЪЖАРОВ (3.IV.1908 - 2.III.1991 г.) 1. КЪДЕ И КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И НЕГОВАТА ШКОЛА

Recommended Posts

КРУМ ВЪЖАРОВ

(3.IV.1908 - 2.III.1991 г.)

1. КЪДЕ И КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И НЕГОВАТА ШКОЛА

Казвам се Крум Янакиев Въжаров, роден съм в София през 1908 г. на 3 април. Баща ми се казваше Янаки, роден в село Слишовци, Трънско. Баща ми живя 100 години, а майка му 93 години. Баща ми беше преподавател по физика в Софийския университет, а майка ми беше завършила „Нотър Дам Де Сион" в Цариград. Бащата на майка ми е бил свещеник-бунтовник и като млад е бил заточен от турците в Диар Бекир, където е загинал. И така тя останала без баща на 2 ^ 3 годинки. Имах сестричка две години по-голяма от мене, но за три дена умря от дифтерит, а тя беше смъртоносна болест в онези години. Това беше много тежко изпитание за майка ми, тя се поболя, после получи рак на гърдата, от което почина. Аз останах без майка на единадесет години, обаче продължавах да чувствувам майка си до себе си много живо. По-рано можех да направя някоя беля, която тя да не я види, но сега, понеже за мен тя беше много жива и стоеше над мен, то аз знаех, че всичко, което правя тя ще го види, затова не смеех нищо да направя, което би я натъжило. Там живеехме в Павлово с баща ми, учих в Княжево основно училище, а след това в реалната гимназия. Тогава имаше реални и класически гимназии. Бях на четиринадесет години, когато станах председател на младежката туристическа чета при Дружество „Момина скала" и правехме големи екскурзии. Една такава екскурзия беше до Черепишкия манастир. Аз водех дружина от двадесет момчета. Обаче ние не спряхме и не спахме в манастира. А срещу манастира имаше едни пещери, отидохме да ги разгледаме и там спахме в пещерите. Никакъв страх не чувствувахме и след това ходихме да се къпем в Искъра и продължихме към Враца. Там ни очакваха от туристическото дружество и се учудваха, че ние сме само деца, а сме предприели такава голяма екскурзия. Този пръв опит се оказа успешен за мен, от тогава аз обичам да организирам и ръководя екскурзии.
В реалната гимназия след четвърти и пети гимназиален клас аз развих голяма дейност. Избраха ме за председател на младежкото християнско дружество и изнасяхме редовно беседи и други занимания по религиозни въпроси, които бяха толкова занимателни, че учениците бягаха от клас, за да дойдат на нашите занимания. Но учителите, понеже им харесваше нашата работа, те не ни пречеха. После основахме Младежко християнско дружество в Красно село, където развихме голяма дейност. Значи това беше второто направление, по което аз започнах да се движа по онези години. А сега идва и третото направление.
Гимназията завърших в III мъжка гимназия. Един съученик ме покани на гости, та неговата сестра, на този мой приятел заедно с други още устройваха спиритически сеанси. Това много ме заинтересова и тогава реших заедно с моят приятел Славчо Печеников сами да правим сеанси. А как ставаше това? Начертавахме един кръг, написвахме буквите от българската азбука върху една дървена табла и тогава двамата хващахме с дясната си ръка един молив и молива се движеше по посока на различните букви и така се изписваха думите и онова, което трябваше да ни кажат духовете. Разбира се, че първо ние правехме молитви и викахме духовете по специален начин. Те идваха и ние усещахме как някаква сила движи двете ни ръце заедно с молива, който бяхме здраво хванали. Идваха различни духове и ни даваха различни наставления какво да извършим и ние го правехме. Постепенно разбрахме, че тези духове започнаха да ни разиграват и да ни лъжат. А ние всичко проверявахме и като виждахме, че почнаха да ни лъжат казвахме формулата: „В името на Господа кажи истината!" Някои от тия лъжливи духове мигновено изчезваха, а други оставаха и ни се молеха да направим молитва за тях. Тези спиритически сеанси продължиха цели пет години.
От малък проявявах голям интерес към философската литература и прочетох много книги от Ани Безант и Ледбитер. Това беше моето четвърто направление. Всичко това събуди в мен голям интерес и исках да намеря моят Гуру, т. е. Духовен ръководител, който според прочетените книги трябваше да се намира в Индия. Като чу това моят баща не пожела в никакъв случай да ме пуска да ида в Индия. След този отказ аз реших да го склоня да ида и да уча в САЩ като смятах, че от там мога да прескоча за Индия. Когато беше всичко готово за заминаване, тогава ме запознаха с един американски професор, чийто баща е бил пастор в новоосвободена България. Професорът редом с баща си беше живял в България няколко години и говореше доста сносно български. Той ми зададе само един въпрос: „Как ще вървите в Щатите, когато не знаете английски?" И веднага ми предложи: „Елате в нашия институт за една година да научите английски, а ние след това ще ви съдействуваме". Това много ми хареса, защото този институт беше в Атина - Гърция. Да видя Атина и да живея в Древна Елада, това ми се стори много привлекателно. И всичко се нареди да замина за там. Ето сега идва най-голямата развръзка в моето пето направление в житейския ми път. Бях чувал да се говори в София за Петър Дънов, а аз ето отивам там в Атина и ще ме питат кой е Петър Дънов? А аз нищо не знаех за Него. Значи ще се изложа пред съучениците си в колежа. Само знаех, че Неговите последователи живеят някъде зад Борисовата градина. Тръгвам веднъж от Подуяне все по шосето покрай гората и стигнах до тяхното селище - Изгрева, което точно сега се организираше. Това беше 1927 г. Беше имало събор, но те бяха се разотишли. Аз заварих салонът на Изгрева, който още не беше довършен. Не бяха сложени прозорците на салона. Аз пристъпих към салона и там заварих г-н Дънов с ренде в ръка, като истински дърводелец. Това много ме впечатли, защото под влияние на толстоизма и на прочетените от мен книги на Толстой смятах, че всеки човек трябва да работи и физически труд. Освен това знаех, че бащата на Исус Христос е бил дърводелец. Значи и Исус е работил с ренде покрай баща си. А ето тук виждам Петър Дънов с ренде в ръка, рендосва една дъска. Значи всичко е така както трябва да бъде. Вече успокоен аз спрях пред г-н Дънов и Го помолих за един разговор. Той кимна с глава. „Мога ли да ви задам три въпроса?" „Може.", отговори Той. „Първият въпрос: Вие Учител на Бялото Братство ли сте?" Той ме погледна, после погледна рендето, погледна дъската и отново се обърна към мен и каза само една дума: „Да!"
Аз проследих погледа Му и движенията Му и огледах салона и онези дюлгери, които работеха за довършване на дограмата. Имах усещането, че се намирам в дърводелско училище и че един е майсторът, а другите са ученици на майстора. Но после се сетих, че аз зададох точен въпрос, за което получих точен отговор. Тогава аз не знаех, че Петър Дънов е прочел моята мисъл, но Той остави рендето, изправи се смирено и каза тихо, но много строго, като с ръка посочи гърдите си: „Да, аз съм Учителят. Тук е Великият Учител". „Ще мога ли да Ви задам втория въпрос: Какво е Бог?" „Бог е Любов" отговори Учителят. Зададох и третия въпрос: „Ще мога ли да отида да уча в САЩ?" „Ако отидете в САЩ ще страдате много". Аз свих виновно рамене и да излезна от неудобното си положение Му поисках някои от Неговите книги да чета. Той отиде до приемната си стачка и ми донесе няколко книги. Питам: „Колко струват?" „Колкото обичате." Аз бръкнах в джоба си и извадих една банкнота и платих толкова, колкото струват такива книги в града. И веднага тогава заминах за Атина да следвам Висшия институт както се бяхме уговорили с моят професор. Аз бях стипендиант и записах отдел „Социални грижи", което беше в много тясна връзка с моята дейност през време на гимназията, когато там организирах християнски дружества и работех с младежи. Но моят план тук в Атина беше, като науча английски да отида в САЩ и оттам да се прехвърля в Индия да търся Гуру, т. е. Духовният Учител, който според прочетените книги трябваше да бъде само в Индия. Моят институт се намираше на седем километра от Атина от самия бряг навътре в „Стая Фалеро". Това бе едно прекрасно място, един полуостров от три страни заобиколен с море. Всички, които следваха там знаеха много добре английски. Аз обаче не знаех никак. И гръцки не знаех. Та отидох там с главната цел са науча английски. Но и записах някои курсове. Сложиха ме да живея с един руски емигрант, който бе живял в България пет години и знаеше много добре български и английски. Беше един прекрасен човек. Всеки един новодошъл студент трябваше да каже защо идва, какво иска да научи и какво очаква. Аз не знаех английски, а на какъв език да го кажа? Обаче аз го написах на български. Моят руски приятел Виктор го преведе на английски, научих го наизуст и когато се явих аз го издекламирах. Повечето от студентите това нещо го четяха, но аз след като го издекламирах, аз се скрих, защото не исках да разберат, че знам само това, което бях научил на изуст. А сега идва и следващото направление в моят ранен живот. Благодарение на Толстой бях склонен към вегетарианство обаче вкъщи нямаше условия и като отидох в института реших да стана вегетарианец. Под мое въздействие станахме трима души вегетарианци: аз, един грък и моят приятел по стая Виктор Николенко. Започнахме здравна просвета и обявихме, че един културен човек не може да убива животни, за да ги яде. Значи се застъпихме, че от гледище на културния и цивилизован човек не трябва да се убиват животни, за да се ядат. Имахме студентски стол и готвачите се почувствуваха засегнати и решиха да не ни готвят нищо специално. Решиха да я караме на хляб и маслини. Веднага дойде майката на елина и се завайка: „Майка, ти ще загинеш с този хляб и маслини!" Тя го принуди да се откаже. Виктор, руският емигрант също не можа да издържи - отказа се. Обаче аз съм инат и реших, че ще карам на хляб и маслинки. Почвам да агитирам другите за вегетарианство. Не знаех английски, затова помолих моят приятел Виктор, каквито възражения има по този въпрос да ми ги казва и да ми ги превежда на английски. Аз наизустявах доводите си и следващият път аз ги изтъквах като декламирах наученото предния ден. Така започна един дълъг диалог между колегите ми и мене, от което никой не стана вегетарианец, но аз налучках най-верния път да науча езика. След три-четири месеца аз можех свободно да говоря английски.
Ние живеехме на брега на Егейско море. Не случайно му казват Бяло море. Особено септември, октомври, ноември то е идеално гладко и няма нито една тръпка по него. Много прозрачно и от брега се виждат какви ли не красоти по морското дъно. Понеже на първо време нямах много възможност да общувам с другите поради затруднения в езика, аз прекарвах цели часове да размишлявам покрай брега на морето. Едновременно с това аз се свързах
с теософското общество в Атина и можех да получавам от тях книги на английски. А аз вече свободно можех да чета на английски. А със себе си бях взел и онези книги, които бе ми дал г-н Дънов. И там край тия прекрасни възможности за размишление, уединение аз постепенно дойдох до прозрение в моето съзнание, че моят Гуру е в България няма защо да ходя в Индия да го търся. След като завърших втората година аз се върнах в България вместо да ходя в САЩ или в Индия. По вътрешен път разбрах, че моят Гуру е в България. Макар че беше ми казал г-н Дънов, че Той е Учител на Бялото Братство, но аз не можах това нещо да го разбера и схвана тогава. Но тук при бреговете на Бяло море аз го прозрях. Но аз си представлявах отиването при Учителя на Изгрева като място на съзерцание и медитация. А какво се оказа? Той ни вдигаше сутрин рано и трябваше да бъдем в четири часа и половина в сряда за Общия клас, в петък за „Специалния клас" и в неделя за „Утринното слово". Значи три дни в седмицата трябваше да бъдем сутрин на Изгрева много рано. След беседа играехме Паневритмия и след това всеки отиваше по своята си работа. Тогава станах много близък с Борис Николов. Не можех да оставам да размишлявам и съзерцавам сутринта и аз осъзнавах, че и аз трябва да отида на работа. Беше голяма и люта зима. Голям сняг до гърдите. С брат Борис ходехме пеша близо до Подуяне в големия сняг и там работехме в едно мазе. По десет часа на ден пипахме студеният камък, който беше мокър и газехме във вода. Връщахме се уморени, премръзнали и ако можеш да медитираш в това положение, но заповядай. Не можеше, заспивахме пребити от умора и така се пренасяхме чрез съня си в другия свят. Аз получих лично разрешение от Учителя и влезнах е Младежкият окултен клас. Постепенно започнах да разбирам от Учението. Проумявах, че това е особена Школа на Учителя. Не бягство от света. А животът е самата Школа. А трудностите, противоречията, които срещахме в нашия ежедневен живот, това са задачите на Школата. А във време на беседите чрез Словото Си Учителят ни помагаше да разрешим тези задачи. Това е коренно различно от другите Школи.
Значи Школата на Учителя е тясно свързана със самия живот. Значи пътят на ученика е път на Школата. Задачите на ученика са вътрешни и той ги разрешава със знанието на Учителя дадено в Словото Му. След като получиш разрешение на задачата си, трябва да го приложиш чрез живота си. Тук нямаше опитно поле извън Школата. Всеки беше опитно поле сам за себе си. Имаш задача и я разрешаваш чрез знанието дадено в Словото на Учителя. Решаваш я задачата като я прилагаш и решението го реализираш чрез собствения си живот. Всеки отговаряше сам за своята задача пред Учителя и пред Школата. А разрешените задачи на учениците съставляваха общия път на учениците от тази Школа. Такъв бе пътят на Школата. Пътят на Школата бе реализация на Словото на Учителя от ученика чрез неговия собствен живот.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×