Jump to content

33. ДВАТА БРЯГА


Recommended Posts

33. ДВАТА БРЯГА

Човешкият живот протича като една река. Извира отначало, тече като ручей, като бързей, в него се вливат притоци, оформя се като река, някъде реката при пълноводие излиза от коритото си и унищожава всичко наоколо. В такъв случай ползата от реката е никаква, носи само вреда. Ето защо философите определят човешкият живот на течаща река, където всичко тече и се променя, Учителят веднъж ми каза: „Симеоне, ти си сега на единия бряг. Трябва да преминеш на другия бряг на реката". Да, това е голяма работа. Аз съм на единия бряг и трябва да премина отвъд. Или трябва да се преплува реката, или да се прекоси със сал или лодка. Аз не съм стигнал до другия бряг. Аз сега се намирам по средата на реката и тя ме носи надолу и ме влече по коритото си. Всеки един от нас трябва да премине от единия бряг на другия. Единия бряг е старият живот, който тече в нас, а другият е новият живот, който трябва да дойде. Във връзка с това Учителят ми каза: „Ти сега, Симеоне, в себе си обработваш два закона: Мойсеевия и Христовия закон". Всеки човек ги има в себе си тези два закона - Мойсеевия закон е по-груб и по-човешки, а Христовият е по-хармоничен, смислен и пълен със светлина. Всички сме такива и във всяка една минута може в нас да тече и тъмен, и светъл живот. Не случайно Учителят ми откри едно прераждане през времето на Мойсея и трябваше правилно да го разреша на Изгрева. Веднъж Той ме спря и каза: „Внимавай сега, защото минаваш през силна интуиция, която отива в прозрение. Внимавай, може да се яви ясновидство в менталния свят". Трябваше да внимавам. Той ми беше дал методи за работа, но не Го послушах. Тогава почна да тече в мене поезия. И това, което течеше аз го декламирах, но не го написах. След освобождението на Добруджа от румънците, Учителят нареди на Лулчев да ми помогне и да бъда назначен на работа. Там тогава ставаше земераздаване на освободените земи. Престоях около три години и чрез мен протече една необикновена поезия. Даскалът там ми каза, че тук, в Добруджа хората са празнували по време на пълнолуние, имало местен обичай да празнуват старите богове. Аз написах към 60 стихотворения в паметта си, но не ги написах на лист и хартия. Когато се върнах на Изгрева издекламирах една балада на Учителя, Той ми каза: „Ти ще сложиш сега като турците на гърдите си един калем и като вървиш, щом ти дойде поезията, спираш се и записваш. Сега ще върви поезията и музиката едновременно". И наистина тръгна поезия, вървеше и музика. Цели месеци течеше у мен. Бях силен проводник, бях силен медиум. В мен протичаха сили на разрушение и сили на градеж. Сили на Злото, и сили на Доброто.
На Учителя разправях, че когато бях ученик в гимназията за моите необикновени преживявания най-силно изразени на разпети петък срещу Великден. Това бяха най-хубавите ми мигове в живота. Като дойде Велики понеделник, аз не съм на себе си и това продължава от 14 до 21-годишнина. Цяла седмица аз виждам епохата по време на Христа. На Велики петък в църквата, когато се изнася кръста навън около черквата има един текст, който обикновено дяконите пеят, защото имат силни гласове. „Днес виси на крест, на разпятие Божия син. На древе днес е разпнат син Божий! " Аз пея, треперя едновременно, друг пее в мен, когато аз пеех, целият въздух трепереше и свещите изгасваха на големите полилеи. Това беше необикновено преживяване, защото смятаха, че някой друг духа свещите. Тогава, когато споделих с Учителя, усмихна се: „Чети Евангелието да видиш каква роля си изпълнявал при Христа! "
Животът ми премина разпънат на кръст между тези два бряга. Единият бряг, на който стоях бяха всички тези учени, които ме мъчеха - тези на църквата и три поколения свещеници, родени преди мене. А когато ми се изчистваше съзнанието аз летях, движех се в безпределни вътрешни простори. В мен течеше поезия:
Спри в хаоса безспирен, своята мисъл ти
горе на вселенията Духът ти твори.
Обичай ме, както другите обичаш с горис,
мъка и тегота. Обичай, както слънцето ме
люби, свободно, чисто, в красота.
Аз имах високи извисявания и големи падения в живота. Всичко имах. Аз едновременно се раздвоявах, разстроявах и изпусках времето и накрая губех всичко.
Бях на ръба да прескоча. Но нямах подкрепата на баща ми с материални средства. Имах семейство, което трябваше да се храни. Започнах да се занимавам с музика. Следвах Консерваторията. За певеца е важно да бъде материално обезпечен, а аз не бях. Накрая останах на един бряг, не можах да преплувам реката и да стъпя на другия бряг. Накрая станах хорист във военния ансамбъл и там се пенсионирах. Вместо да стана артист, както всички очакваха, то станах хорист. Провалих се. Започнах 1934 г. музикалния отдел на консерваторията и завърших 1938 г. А в 1936 г. хвърлих расото като дякон. Хвърлих го по-рано, отколкото трябва и „слънцето ме изгори" и не можаха да минат през мен тези 7000 попски духове. Та има връзка между мен, Учителят и църквата. Каза ми: „Ще внимаваш много, понеже чрез теб трябва да излязат 7000 попски духове". Не послушах и излязох по-рано от църквата и с това си направих най-голямата беля. Освен това попречих на онези църковни духове да преминат през мен. Не излезаха и те са още в мен, защото напуснах преждевременно църквата. Аз ги спрях, а те сега ме мъчат. И вече съм на 80 години. Учителят искаше да ми помогне. Те трябваше да излязат навреме. Някой път, ако някой се запънеше мене и не искаше да излезе, тогава аз отивах при Учителя да Му се оплача от моето вътрешно противоречие. И той ме отпушваше и даваше път на онзи дух, който се бе запънал в мене и не искаше да излиза. Но това беше тогава, когато бях още в църквата. Но после я напуснах и обърках всичко.
Учителят имаше мисия за мене. Но аз не послушах. Бързах много, защото много сили преминаваха през мен, на които не можах да издържа. Не можех да ги спра, а ги пусках свободно да преминат през мен. Те ме задвижваха, завъртаха ме, завихряха ме, завиваше ми се свят от тях и аз бързах, бързах и изпусках точния момент, когато трябваше да реализирам нещо. Хващах нещо да правя, после го оставях, тръгвах към друго, прехвърлях се на трето и накрая нищо. Това ми бе главната грешка. По пътя падах и ставах и се калях. Отивам и се оплаквам на Учителя във връзка с това. Казва ми: „Е, рекох, когато човек прави една къща ще се изцапа - и краката, и ръцете, и дрехите. Като свърши работния ден, ще хвърли омърсените дрехи, ще ги съблече, ще се изкъпе, ще се измие и след това ще се облече с чисти дрехи. Важно е през деня да работи и да вгражда тухла след тухла в своя живот". Ето как Учителят гледаше на грешките и на така нареченият грях, че той не е нещо съдбоносно.
Учителят ми бе дал правила и съвети как да пея и с какво облекло да се облека в църквата, когато пея, както и на обикновени места. Но аз нищо не изпълних от това, което Той ми каза. Не можах да се справя с моите вътрешни противоречия. Не че не вярвах в това, което Той ми казваше. Вярвах, но когато трябваше да го изпълня се явяваха хиляди препятствия, с които не можех да се справя. Не че нямах сила и воля. Имах и едното, и другото. Но не можех да хвана посоката, която
Учителят ми даваше. Просто някаква сила ме обгръщаше в друга посока и аз на там се устремявах. След време виждах, че съм сбъркал посоката и съм загубил време и сили. Дойде време и накрая Учителят каза следното: „Симеоне, Симеоне, да беше само пял и нищо друго да не бе вършил, живота ти щеше да се измени коренно". Аз вдигам рамене: „Да бях пял, ама не пях. И сега ще си тегля ярема и кармата! " Учителят мълчи. Разговорът е приключен. Кому да се сърдя? На себе си или на някой друг? Така останах на единия бряг. Не преминах на другият бряг.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...