13. МОМИНСКИ ПРЕМЕЖДИЯ

[Ани]

13. МОМИНСКИ ПРЕМЕЖДИЯ

В Бъкстон се освещаваше една нова църква и ние отидохме. Баща ми обичаше на ходи на черква. Дойде и владиката Стефан. Аз бях до него. Зазяпах се в ръцете му. Лакирани нокти като на жена. Отдръпнах се и пак погледнах брадата му и позяпах ноктите и не можех да се начудя. При това миришеше на парфюм. Аз си запуших носа „пуф", закисках се и излязох навънка. А на вън щяха да ми теглят ушите. Милка ми се смееше, а баща ми се чудеше как да ме набие, но не ме наби. Аз не можех да изтрая в църквата. Линчето, сестра ми по това време се беше оженила за един възрастен вдовец с голяма дъщеря. Той беше главен счетоводител в санаториума „X. Иванов". Наричаше се Сукнаров. Те живееха в къща до санаториума. Но после той умря от ТБЦ. Линчето остана вдовица млада.

След това отидохме в Подуяне на ул. „В. Петлешков". Тук се научихме със сестра ми Милка да караме колело. Тя падна тогава в краката на един кон и беше дълго време с една издължена брада. Аз се научих да карам без никакви особености. Баща ми по това време замина за Цариград като предсавител на Захарна фабрика „Балакчиев и Бераха". Чудни мостри имаше в куфара му и ние само ги опитвахме. На Великден, но на велики четвъртък, доколкото си спомням през 1928 г. бяхме в кухнята със Сашка да меси козунаци. Те втасваха и докато втасваха ние с Милка плетяхме нейна кувертюра, от едни парчета. По едно време бримките започнаха да излизат и ние не можехме да ги хванем. Веднага Сашка погледна към лампата, а лампата се клатеше и тя извика; „Бързо, деца, бягайте, че има земетресение! " Хукнахме веднага надолу, а стълбата се клатеше, а Славчо с един приятел просто над главите ни мина и ни изпревари и се намери долу на двора. Вечерта спахме у съседите, защото казаха, че земетресението ще се повтори. Баща ми в това време като научил, че имало земетресение в България, защото имаше големи разрушения в Пловдив и Чирпан - 1928 г., изпрати телеграма със запитване: „Живи ли сте!" Отговорихме, че всички сме живи и всичко ни е в ред. Училището ни беше наблизо както и една от фабриките на „Гранитоид". Друго не си спомням. Много сме се местили, но така е като нямахме наша къща. От ул. „В. Петлешков" отидохме на ул. „Скобелев" до киното. Бяхме на един тавански етаж с тераса към улицата. Славчо вече го нямаше. Той имаше издателство „Безсмъртни мисли" и имаше бюро на ул. „Клементина" 11 и там имаше циклостил, където помагах и аз от време на време. Но той беше вече на Изгрева. Беше си направил къщичка. А аз бях в I девическа гимназия на ул. „Ст. Караджа". Често ходехме със Сашка в ученическото кино на ул. „Ст. Караджа". Милка завърши трети клас и повече не й се учеше. Линчето се беше вече омъжила за Атанас Билдирев. Бяхме останали значи: баща ми, Милка и аз. Баща ми ни държеше много строго, защото бяхме вече момета. Сашка си ходеше в Статистиката на работа. Баща ми обичаше да си почива след обед и трябваше да му се пази голяма тишина. Веднъж аз и Милка искахме да го събудим, за да излезем и започнахме да си пукаме пръстите над главата му. Че той като скочи и като ни подгони, смях, но той беше излязъл вече. Вечерта Милка закъсня и се върна след 8.30 ч. А той не даваше да се прибираме след осем часа през август месец. Беше още светло, но ние трябваше да си бъдем вкъщи. Той започна да вика: „Къде е Милка?" „Не знам тате, може да е долу при хазайката." „Иди да я повикаш." Разбира се там я нямаше. И като се върна аз изтръпнах. На врата й имаше едно червено петно, а зад гърба си криеше едно шише с одеколон. А тя била на среща с Дико, бъдещия й съпруг. Изяде две такива плесници, че й тече кръв от носа. Милка ходеше често при Линчето да й помага.

Всички имахме хубави гласове. Сашка - много хубав и сочен сопран, Линчето - алт, Милка и аз - сопран, а имахме и две китари, на които свиреше Линчето. И като имахме гости ние се строявахме и баща ми молеше да изпеем някои стари романси. Бяхме цял хор. Преди да отиде Славчо, а той пееше тенор, а той учеше във II мъжка гимназия. Линчето завърши I девическа гимназия. За войниклъка на Славчо нищо не помня. Май че не е бил войник. Разхождахме се по „Скобелев" привечер. В средата имаше широка алея с липови дървета. Сега я няма или акации и пейки големи. Много хубаво беше. На разходки и почивки. Цели семейства седяха по пейките. Сега няма дървета, няма пейки, има широк булевард и светофари. Няма вечерен хлад, няма пейки, на които да се сяда.