18. СНЕЖНАТА БУРЯ НА МУСАЛА

[Ани]

18. СНЕЖНАТА БУРЯ НА МУСАЛА

Срещу 1937 г. през зимата отидохме на хижа Мусала да прекараме там Новата година. Бяхме значи на хижа Мусала. Имаше много народ. Аз бях слаба скиорка. Хубав сняг имаше и времето беше също хубаво. След като си отпочинахме и се напихме с чай, към 11 ч. аз излязох да погледна звездите, моето старо желание да гледам вечер звездите. Чудно беше. Онези звезди едри, големи, искрят и ме водеха в друг небесен свят. Погледнах на югозапад и какво да видя - една звезда голяма, като започна да става все потоляма, все по-малка. Светне и загасне. Поогледах се. Светлините играеха. Учудих се и гледах, това свръхнова звезда да е? Не знам. То ще светне и няма да гасне, а това, ту по-малко, ту повече. И не знаех вече какво да мисля. Извиках Жоро и му показах звездата и викам: „Погледни горе и виждаш ли нещо". Той се поогледа и каза: „Да, Виждам, че тази звезда си променя цвета и големината си променя. Тогава му викам: „Извикай домакина! Извикахме домакина и той слезе долу и като се юрна към камбаните, да бие камбаните. Аз му викам: „Защо? Какво правиш? А при запитването ни, защо прави това, той каза, че след двайсетина минути тук ще има страшна буря. „И добре, че сте били любознателна, за да забележите това нещо" и веднага бие камбаните, защото едни са тръгнали нагоре към връх Мусала и трябва веднага да се върнат. И заби камбаните. Той познава рилското небе. Знае, вижда и разбира, какво значи когато една звезда така се променя. Това значи, че горе има голямо движение на въздуха. И не минаха наистина двайсетина минути и вятърът задуха. Започнаха да излизат облаци. Откъде дойдоха, като че извираха, покриха небето. На бърза ръка цялото небе се покри с тъмни облаци и вятърът спря. Че като започна да вади един сняг, какъвто не бях виждала въобще, сняг като водопад. Трупа, валя, трупа, валя. Цял ден и цяла нощ. До другия ден. До тоалетната не можеше да се отиде, защото имаше една пътека тясна и ако паднеш встрани не можеш да станеш. И вървяхме в колона до клозета и се изчаквахме. Така валя, валя, валя снега, че стана толкова дебел, че туристите решиха, че не може да се слиза в такъв сняг и останахме още два дена горе, точно срещу Коледа. Защото слизането е опасно. Вестниците в София писали, че на хижа Мусала са блокирани 120 души, а ние бяхме 60. На тръгване се наредихме така: първите бяха големите скиори, ние жените бяхме в средата, а останалите мъже зад нас. Вървяхме полека, бавно и внимателно, но аз не знаех да карам ски и караха едва така полека, полека. В това време цар Борис, който бил долу в двореца Ситняково, чул за тази авария горе и изпратил една рота войници да разчистват пътя. Цар Борис беше излязъл с г-н Буриш, който бил мисля директор на музеите и знаехме, че е бил много сърдечен и изпращал закъсалите и сега в момента посрещаше закъсалите скиори, каквито бяхме ние. Жоро отдалече го видя и понеже не обичаше царя, понеже беше с малко леви убеждения, веднага зави на дясно, изкачи се насреща и застана. Мойта милост, нали не бях голяма скиорка забих право в него и се врязах между краката му с единия крак и се хванах за него и той се заклати и аз потънах в земята. И като видях, че е царя започнах да се извинявам: „Ваше Величество, прощавайте! ", но бях станала червена като божур. „Прощавайте, Ваше Величество", объркано казах аз „нали не съм добра скиорка" и започнах да се отскубвам, а той ми помагаше да се отърва, а Буриш се превиваше от смях. Беше се хванал за корема и се превиваше от смях. Величеството попита: „Как прекарахте горе?", малко с немски акцент. „Страшно беше, Ваше Величество, но беше и весело", отговорих, „но аз не съм добра скиорка, извинете ме!" А той: „Ха, ха, ха! " И така освободих се едва от прегръдката и се запързалях надолу, а Жоро ме поглеждаше страшно и ми се заканва: „Ваше Величество, а! А защо го величаеш?" Човек при такива случаи трябва да знае как да се обръща. Жоро беше тогава левичар и не обичаше царщината. Казах му, че е съвсем естествено да се обърнеш към царя с „Ваше Величество", който си е цар. Но той продължаваше да ме упреква в моята несъобразителност. Какво да правя, като не можех да го убедя, че съм права. Нейсе, стигнахме Чам Курия, сега Боровец. Гладни и мокри влязохме в един ресторант и си поръчахме грах с масло. Цял живот няма да забравя тоя грах с масло. Така сладко не сме яли никога. Жоро не преставаше да ме упреква за „Ваше Величество". Места за спане в Боровец нямаше никъде и ние потеглихме към Самоков. Но и в Самоков нямаше места за спане. Аз имах една втора братовчедка, на която знаех адреса - инж. Васка Войнова, близо до центъра на града. Съпругът й също беше инженер. Те живееха там в една хубава къща. А ние пристигнахме точно вечерта, на Коледа, като отворих вратата, те ахнаха: „А-а-а-а-а, вие ли сте закъсалите скиори от Мусала?" А имаха цяла компания гости на прасенце. Направиха ни място и ние се съгласихме, но ни се спеше ужасно и само като им разправих за царя, как съм го блъснала и като започнаха да ме разпитват любезни и прелюбезни с възторг, защото те го обичаха много: „Как го блъсна? какво му каза? какво ти рече? А той какво... И почнаха въпроси, въпроси, а Жоро ги гледаше кисело и после ми каза в кревата: „Те това ти са роднините!" Но бях толкова уморена, че започнах да се извинявам, че не можех да ям с тях и пожелах да си легна и ми дадоха тяхната пухена спалня. Само пух. Нямаш представа. Как съм скачала в кревата от умора и Жоро само ми викаше: „Ето, виждаш ли, виж си роднините, колко са политически ограничени! " Спахме като окъпани.

На сутринта с благодарност потеглихме към София за дома.