1. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

[Ани]

ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Книга на Осъзнаване

1. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Книгата Деянията на апостолите е написана от евангелист Лука. И в нея той се обръща към Теофил, т.е. към Божия приятел. Но има голяма разлика между Евангелието на Лука и Деянията на апостолите. Те имат съвсем различен стил. На първо място Деянията на апостолите ни разказват за първите стъпки на новото Учение, което навлиза в света. Когато минаваме от Евангелията към Деянията, ние слизаме от едно Божествено свръхравнище до това на човешките събития. Но това слизане е същевременно и възлизане. Евангелията описват великия процес на въплътяването на едно велико Божествено Същество, Което слиза на Земята и се вживява в човечеството, слизайки все по-дълбоко в съдбите на земната телесност. Деянията на апостолите ни показват стадия, където този процес на въплътяване навлиза в действителен смисъл в историята. Човекоставането на Христа е последвано от историзирането на Христовия импулс.

Историята е една важна Тайна. Изживяването на историята предполага у човека определена зрялост и укрепналост на вътрешната самостоятелност. Детето не може да изживее историята. То живее в приказката и сказанието, които и двете още плуват над Земята, както и самата душа на детето. За да изживее човек действително историята и с това да стъпи на Земята, той трябва вече да е намерил себе си и да е стигнал напълно на Земята.

Погрешно е да се считат Евангелията за исторически описания в обикновен смисъл. Колкото повече те са били схващани биографично-исторически, толкова повече са били криво разбрани и изгубени. По своята същност те са свръх- исторически. Те описват това, което действително е станало, обаче те описват един процес, който става между Небето и Земята и едва в неговия краен резултат е неговото стигане до земната почва. Едва там, където в Евангелията е описана Голгота, тези Евангелия започват да навлизат от свръхисторическата област в историята. Ето защо Евангелията имат нещо, което ги прави да бъдат сравнявани с приказките и митовете. Но те превъзхождат всички приказки и митове, а също и всички Свещени Писания, които човечеството притежава, чрез това, че не остават да плуват между Небето и Земята, а се стремят да слязат надолу, докато най-после стигнат на Земята.

Евангелията слизат от Небето на Земята. Откровението отново се възнася от Земята към Небето. Преходът е образуван от света на Деянията на апостолите. Тук Небето прониква Земята, а това именно съставя същността на историята. Деянията на апостолите описват Земята все повече проникната от Небето.

Старият Завет ни описва историята на човечеството. Ние виждаме как на Земята човечеството все повече изразходва старото Божие наследство. Проникването на Земята от Небето става обект на все по-голям копнеж, но то е още предстоящо. Евангелията рисуват идването на Небето на Земята. Най-после Деянията на апостолите описват Земята все повече проникната от Небето.

Тук виждаме да се редуват три кръга, които в известно отношение са изпълнени с подобни закони на формиране. Първо имаме животът на народа с неговите 12 колена, което е последвано от живота на Исуса в кръга на 12

^-те

апостоли и най-после животът на църквата, която според Откровението на Йоана в едно първично явление, се състои от 12 пъти по 12 хиляди души. Три различни живота се редуват един след друг, от които нито един, даже и средният, не са просто човешки. Тези три живота са свързани помежду си чрез изобилието от отражения и повторения на едно по-високо поле. В началото на всеки един от тези кръгове стои избиването на децата. Там, където започва да се развива животът на народа, става избиване на децата по заповед на фараона на Египет, от което избиване е избавен Мойсей. В началото на Евангелието стои избиването на децата по заповед на Ирода във Витлеем. На третата степен на това отговаря гоненията на християните, чието начало самата книга Деяния на апостолите описва. Наред с юдеите, които убиват с камъни Стефана, отново има един Ирод, който посяга на младия живот на църквата чрез обезглавяването на по-стария апостол Яков.

За Деянията на апостолите добиваме един важен ключ, когато ги разгледаме като описание на един живот от по-висше естество. Това не е животът на едно отделно същество, а на една общност. Но тук не се описва, както в Стария Завет, една общност, свързана чрез кръвта, а една общност, свързана чрез Духа. Старият Завет е народен, а на това в Деянията на апостолите отговаря човечеството. Ние виждаме народите на човечеството като членове на тялото на Съществото, чийто живот ни се описва.

В началото на Евангелията стои разказът за Рождество Христово. На него в Деянията на апостолите отговаря Възнесението и слизането на Светия Дух на Петдесетницата. Това е рожденият час на Съществото, за чийто живот се разказва в Деянията на апостолите. Тези две Рождествени Тайни са родствени по един пo-висш начин. Има още много отношения на Евангелията с Деянията на апостолите, за които няма да се спирам. Важно е да открием в Деянията на апостолите все повече описанието на един живот, който навсякъде е проникнат от светлинните лъчи на живота на Исуса Христа.

Представата, която хората имат за Първичното християнство, е едностранчива и в повечето случаи се има предвид римското Християнство, създадено в катакомбите. Но наред с него има много други течения на Християнството между народа, с който Християнството се свързва в различните области на Земята. Така гръцкото Християнство се различава от римското.

Истинският характер на Първичното християнство е неговата всеобгръщаща народите широта. Широтата на Първичното християнство действително е направило света по-голям. Това е една вътрешна широта, която оставя да съществуват големите различия на народите и въпреки това ги обгръща чрез това, че в най-различните течения на човечеството проникваше ферментът на Христовия импулс, предизвиквайки навсякъде един пъстър образ и голямо богатство. Деянията на апостолите ни предлагат всичко, което е необходимо, за да се стигне до един възглед за световна широта на световното Християнство.

Това Писание ни показва най-различните извори и места, от които са бликнали реките, които после са се разпределяли по народите и континентите.

Необходимо е да се обърне внимание на това, че съставът на лицата, които носят описаните събития в началото на Деянията на апостолите, е напълно различен от тези в края. Тези, които в началото стоят на преден план, напускат един след друг сцената. Но това не е истинско изчезване, а всъщност раждането на едно особено течение, начело на което стои дадено лице.

Погледнато изцяло, Деянията на апостолите поемат пътя на Петра към Павла. От средата на книгата нататък Петър вече не се споменава, след като в началото той е личността, която е на преден план. Неговото замлъкване в описанията означава раждането на Петровото Християнство в Рим.

Пътят от Петър към Павел, който определя в общи черти строежът на Деянията на апостолите, означава в много отношения израстването на Християнството до неговата универсалност. Петър е представител на едно течение между много други, подобно на Яков и Йоан и много други. Напротив, Павел е въобще представител на универсалното Християнство. Ние знаем, че Йоан е развивал своята дейност в Ефес, а Петър своята - в Рим. В тези два клона имаме Изтокът и Западът на Първичното християнство. Обаче, Павел е действал както заедно с Йоана в Ефес, така и в Рим с Петър. Той е като свързващо звено между различните индивидуално оцветени провинции на първичното Християнство. Ако Петдесетни- ца е рожденият час на Петровото християнство, то Дамаск е този на Павловото християнство.

Душевното съдържание на Петра след пробуждането в утрото на Петдесетница трябва да е бил първият спомен за всичко, което е проспал от Гетсимания насам. Той се пробужда в самия себе си. Обаче, елементът, в който Павел проглежда след Дамаск, няма нищо общо с неговото лично същество, с неговото лично минало. Той не беше видял Исуса от Назарет с физическите си очи. Това е нещо коренно ново и свръхлично, което той приема сега в себе си. Дотогава той беше един личен човек, затворен в света на земните възприятия на сетивата. След случката пред Дамаск той престава да бъде такъв. За него физическият свят става прозрачен и той вижда в етерния свят. В тази сфера от Светлина, намираща се зад стената на земното, той вижда образа на Христа. Изживяването пред Дамаск е един космически факт. Той преминава от изживяването на Божественото в собствената душа към изживяването на Божественото, което отново започва да оживява в Природата. Павел вижда Христа като Господар на Стихиите и още от самото начало приема поръчението, което му позволява да преброди най-голямата ширина на земния свят.

Между Петдесетница и Дамаск стои едно трето изживяване - мъченичеството на Стефан. Това изживяване служи за един чудесен мост между изживяването на Петра и това на Павла. Тук ще обърна внимание само на една страна на това събитие.

Силите, които оживяват душата на Петър чрез изживяването на Петдесетница, са такива, каквито човечеството е притежавало още в древни времена. Чудото на езиците предимно, е възобновяване на магическата сила на Словото, която са владеели до висока степен египтяните. Поради това и по-късно Павел се е изказвал върху говоренето на езиците в църквите с известни ограничения. Той може да вижда някаква стойност в това говорене само когато несъзнателността, свързана с него, може да бъде допълнена, било че самият говорещ на различни езици е бил в състояние да преведе на ясния език на мисълта казаното преди това от него в понижено съзнание, или някой друг от присъстващите, който имал способността да го изтълкува. Павел беше писал после и до коринтяните, че самият той не желае да си служи с говоренето на езици, въпреки че има способността да го прави. Петър и чудото на езиците на Петдесетница са доказателство за широкия замах, който Първичното християнство е притежавало даже и по отношение на силите на миналото. От това се вижда, че старото трябва да живее по-нататък в новото и да бъде подкрепено в светлината на новото.

Срещу възраждането на старите екстатични душевни сили на Петър стои у Павел добиването на една бъдеща духовна способност. Виждането, което се роди у Павел пред Дамаск, беше една предварителна проява на една сила, която човечеството ще добие в големи размери едва в бъдеще. Павловото виждане пред Дамаск е било една предтеча на едно ново етерно ясновидство, в което човечеството ще навлезе в близко бъдеще, след като е изгубило последните останки от старите ясновидски дарби.

Между Петър, в когото оживяват силите на миналото, и Павел, в когото се пробуждат силите на бъдещето, стои Стефан като истински носител на присъстващия тогава Дух. Голямото впечатление, което се излъчвало то него и което довежда противниците му до побесняване, е било това, че в него човешкият идеал е бил проявен напълно в своето съвършенство и в такъв вид стоял пред хората. Това ще рече, че когато противниците го гледали, виждали лицето му да свети като лице на ангел. Тогава в него се е проявявала Божествената същност на човека и квинтесенцията на гръцката култура - развитие на истинската човечност, е намерила тук своето осъществяване. В своите скулптурни работи гърците са изобразявали човешката форма, за да добият чрез това представа за Боговете. Тук, в случая, един човек постига чрез чиста човечност да бъде образ на едно ангелско същество и да излъчва от себе си ангелската същност.

По рождение Стефан е бил юдеин, но произхождал от гръцките области. Неговият майчин език трябва да е бил гръцкият, както и неговото име, което означава Венец или Корона. Това, което гърците искаха да изразят като ознаменуваха повишената човечност на победителя чрез увенчаване с венец, тук е осъществено по вътрешен начин.

В троичността на основните събития: Петдесетница, смъртта на Стефан и изживяването на Павел пред Дамаск, става видим основният строеж на Деянията на апостолите. Първите три от четирите големи Деяния се изживяват в тези три събития.

Не трябва да се мисли, че апостолите са тръгнали по света като апостоли веднага след изживяването на Петдесетница. Първият тласък за мисионерска дейност е създаден не от небесното събитие, а от тежката съдба. След смъртта на Стефан за пръв път тръгват по-голям брой хора, за да разнесат Евангелието по света. И ние виждаме Петър да остава в Ерусалим повече от десет години след събитието на Петдесетница, преди да тръгне по света като апостол. Събитието на освобождаването на Петър от тъмницата, за което се разказва в 12

^-те

глава, става през 44

^-та

година.

В първия раздел на Деянията на апостолите ни се описват Възнесението и слизането на Светия Дух. Във втория раздел се описва убиването на Стефан и на стария Яков и началото на гонението, което става причина апостолите постепенно да се пръснат по света. Третият раздел на Деянията на апостолите е най-обширен. Тук ръководните личности преминават през свое вътрешно преобразяване. И всички тези съдби на преобразяване се групират около великото събитие на преобразяването пред Дамаск.

Има някои сцени, които Деянията често повтарят. Такова е събитието пред Дамаск, за което се споменава три пъти в Деянията на апостолите. Първо го намираме в 9-

^та

глава като част от едно продължаващо събитие, което самата книга излага. Но след това Павел го споменава още два пъти в своите речи. Първото истинско описание се намира в третата част на Деянията на апостолите. Двете повторения се намират в четвъртата част.

Друго едно събитие, което е описано два пъти в големи подробности, е видението, което Петър е имал в Попия и което го подготвя за неговата среща с римския управител Кор- нилий от Кесария. То принадлежи към вътрешните преобразявания, през които Петър трябваше да мине.

Интересно е, че решаващите промени в душата на Петър започват едва след изживяването на Павел пред Дамаск. Неговото пробуждане е започнало още на Петдесетница, но още не е напълно преобразен. Отначало той е несамостоятелен и затова го виждаме да върши своите дела заедно с Йоан. Едва след изживяването на Павел пред Дамаск Петър намира вече пътя на своята самостоятелна дейност.

Между Петър и Павел е имало много добри отношения. Отначало Павел не намира никакво разбиране от страна на Петър и апостолите. Изцелението на Еней и възкресението на Тавита са първите деяния, които Петър извършва напълно самостоятелно. След това е срещата с Корнилий. С това той отстъпва от юдейския закон, като влиза в дома на римлянина. И гой пръв скъсва с приетото дотогава правило, че пътят на Християнството трябва да води през юдействого. Петър покръства хората на Корнилий. След като веднъж събитието пред Дамаск беше станало, навсякъде рамките на юдействого стават вече тесни за Християнството. Универсализмът на Християнството си пробива път, като самите ръководни личности надрастват границите на наследствения духовен живот. Заключението на вътрешното освобождаване, което Петър намира, е отбелязано от неговото освобождаване от тъмницата чрез ангела, за което се разказва в 12-

^та

глава.

Дванадесета глава е важна с това, че по времето, което описва, стават важни събития. По това време, през 44~

^та

година, настава голям глад, избухва бунт, в течение на който Ирод заповядва да обезглавят Якова, брата на Йоана. Това е било през страстната седмица, може би на страстен петък, когато апостолите и общностга били вглъбени в спомена за смъртта на Христа. Скръбта за Христа била повишена чрез една настояща скръб. Не само това, но Ирод заповядва да хвърлят Петра в тъмница. Това е било на същия страстен петък преди събота. През нощта срещу Възкресение общността е била събрана в дома на майката на Марко. Това събитие през нощта на Възкресение е било с разнообразно съдържание. Радостта за Възкресението се примесва с тъгата за смъртта на Якова и грижата за съдбата на Петра. Там са присъствали и Павел, и Варнава, които са били дошли от Антиохия, за да донесат на общността събраните от север дарове за смекчаване на неволята на своите събратя. Рано на Възкресение Петър, освободен по чудотворен начин от тъмницата, влиза в събранието. Това повдига духа на общността и те се радват в утрото на Възкресението. Отблясъка от изживяването с ангела, което Петър е имал, преминава сега върху всички. Тук е и младият Марко. От всичко, което става наоколо, в неговата душа става голямо преобразяване. Предполага се, че и Петър след това е напуснал Ерусалим, след апостолския събор, за което се говори в 12

^-та

глава, и е заминал за Рим. Така освобождаването от външната тъмница е било едно освобождаване и на вътрешен план от традицията, която постоянно го потискала.

По това време Павел и Варнава са се били върнали вече от своето първо пътуване и сега трябва да се реши въпроса, дали езичниците, които приемат Християнството, трябва да преминат през юдейството или не. Петър беше решил вече този въпрос за себе си със случая с Корнилий. След него цялото апостолско събрание трябваше да се справи с този въпрос, за да не пречат на световната широта, която Първичното християнство трябваше да добие и за което ратуваше Павел.

В третата част на Деянията на апостолите е поместено само първото пътешествие на Павел. По това време той вече е действал мощно като апостол на народите, но същевременно в него завършва развитието, което беше получило такъв мощен тласък при случката пред Дамаск.

За второто пътешествие на Павел говори четвъртата част от Деянията на апостолите. Там се описва, че Павел преминавал от Азия в Европа /16-та глава/. С това му се отваря път към човечеството. Раздаването на Духа на човечеството започва там, когато Павел идва в Солун и Атина и започва да се намесва в европейските съдби. Четвъртото пътешествие на Павел отново има повече съдбоносен характер, подобно на първото. Обаче той прави това пътешествие не по собствена инициатива, а като пленник, когото водят при цезаря в Рим.