III. ТРИТЕ КРЪСТА НА ГОЛГОТА

[Ани]

III. ТРИТЕ КРЪСТА НА ГОЛГОТА

В началото на първата година от живота на Христа на Земята Небето се разкъсва над река Йордан и отгоре се чува Глас: „Ето, Този е Моят обичен Син, върху Който почива Моето благоволение." На Лобното място всичко това е станало земно. Вместо Небето, разкъсва се завесата на Храма. Вместо Гласа на Бога Отца, се чува гласа на един човек: „Наистина, Този беше праведен човек и Син Божий." При кръщаването в реката Йордан се изявява образът на Божествената Троица. Отец, Който говори от разтвореното Небе, Синът, т.е. Човекът, който става съсъд на Христовото Същество, и Духът Святи, който се изявява във вид на гълъб. На Голгота Троицата е изобразена изцяло земно и сурово. Тя не е догма, а една форма-закон, царуващ над всички сфери. На Голгота стоят трите кръста.

Средният кръст е кръстът на Сина, тук отражението на Небето е живо. Отляво и отдясно отначало не може да се разпознае никакво отражение на Царството на Божествените Същества. Това, което виждаме там в образите на кръстовете на двамата разбойници, е изцяло земно - разбойникът отляво е сгърчен и втвърден, изцяло вкочанясал, без никаква останка от топлота. От него вее само циничната хула: „Ако си Христос, помогни на самия себе Си и на нас." /Лука23;39/. Разбойникът отдясно още е запазил в себе си човешкото сърце, той е по-мек, по-ясен. Още преди смъртта той стига дотам, да види Христовото Същество в Неговата истинска форма и да се съедини с Него.

Двамата разбойници не са случайни грешници. Тук повече от всякъде другаде всичко външно е без остатък Откровение на Мировите закони, тук всичко преходно е символ, тук могат да се приложат в най-висш смисъл думите, които Гьоте е казал пред произведенията на класическото изкуство: „Тук има необходимост, тук има Бог." В двамата разбойника са въплътени двете възможности за заблуждение на човека. Едната възможност на заблуждение, наречена в Западната окултна наука аримаиическа, е изпадане под властта на студените и мъртви сили на глъбините на материята, които вцепеняват човека и го оковават в измамата на света на материята. Другата възможност за заблуждение, наречена в Западната окултна наука луциферическа, е изпадането под властта на примамващите и оплитащи сили на гордостта, които искат да отчуждят човека от Земята и да го направят да гори в нечисти желания.

Трите кръста показват Христа между Ариман и Луцифер, между Сатаната и Дявола. И Евангелието на Лука ни показва, как ариманическото естество, разбойникът отляво, отдалечава душата си от Христа, а напротив, там, където царува луциферическото изкушение, разбойникът отдясно, още може да намери достъп до Христа.

Христос между Ариман и Луцифер, това също е една Троица. Това е Троица, добила твърде земен вид. Ариманическото естество е една карикатура, едно деформиране на Принципа на Отца, който царува във всичко станало, във всичко, което съществува в миналото. В станалото човек намира или Отцеската Първопричина на всяко Битие, или студената смърт. Луциферическото естество е една карикатура и деформиране на Принципа на Духа, Който царува във всичко бъдеще. Човек ще се отнесе в бъдещето или чрез мощното одушевление на Светия Дух, или чрез нечистото, прибързано егоистично желание на Луцифер.

Разбирането на Триединетвото, било Небесно, съставено от Отца, Сина и Светия Дух, било земно, съставено от Ари-ман, Христос и Луцифер, било някакъв образ, стоящ между тези двете, не е работа само на интелекта. Тук имаме едно от местата, където Християнската мисъл трябва да приеме в себе си художествено-образния елемент, когато всяко говорене за Троицата е като едно рисуване, всяко разбиране на Троицата е като едно виждане. Тогава Триединетвото ще стане един образен ключ за по-дълбоките области на Творението, а също и на Евангелието.

Евангелието на Лука ни дава един пример, където са подчертани проявите на тези два принципа на Злото - ариманическия и луциферическия принципи. В 13^-та и 14^-та глава се разказват последователно две изцеления, които Христос извършва в събота, при протеста на книжниците и фарисеите. Първото било в синагогата, а второто - в дома на един висш фарисей. Христос изцелява една схваната жена /Лука 13;10-17/ и един красничав мъж /страдащ от воднянка/. Двете болести имат полярен характер. Ние виждаме тук действието на ариманическото и луциферическото начало, не като морално заблуждение, а като физическо заболяване. Жената страда вече от 16 години от изсушаващата и вцепеняващата я болест, която изкривява и вкостенява нейното тяло и го прави неподвижно. По природа женският организъм е по-мек, отколкото мъжкият, следователно, тук имаме едно подчертаване на ариманическото зло, тъй като виждаме нападната от него една жена. Също така имаме едно подчертаване на обратното, на луциферическото зло, тъй като виждаме тук един мъж, нападнат от него, чийто по-твърд организъм е станал жертва на разредяващите, разтварящите сили. Христос стои между Ариман и Луцифер и насочва своите изцелителни действия към двете страни, като поставя в движение изсъхналото, прави го течно, а на разводнения придава устойчивост. В Христа имаме равновесието на света.

След изцеляването на схванатата жена Христос казва на фарисеите: „Не развързва ли всеки от вас вола или осела от яслата в съботен ден и ги води на водопой?" /13,15/. След изцелението на красничавия Той казва: „Кой от вас, ако падне волът или оселът му в кладенеца, не ще го извади в съботен ден?" /14,5/. Един път виждаме как волът и оселът са водени на водопой. Това става в преносен смисъл, когато Христос изцелява схванатата жена. Друг път виждаме, как волът и оселът са освободени от премного вода. Това става отново в преносен смисъл, когато Христос изцелява красничавия.

Оттук се вижда каква дълбочина е скрита в тези наглед прости думи. От този пример се вижда, как Христос разобличава и противодейства на двете тенденции на Злото. Такива примери има още много в Евангелието на Лука. Първото изцеление става в синагогата. Самата синагога, със своя консерватизъм, се е втвърдила и вцепенила под влиянието на ариманическите сили. Второто изцеление става в съботен ден в дома на началника юдейски. А фарисеите и техните началници са високомерни, горделиви, под влиянието на Луцифер, изпаднали са в една духовна воднянка и надутост. Във връзка с това, все в дома на фарисея, Христос като вижда, че всички се стремят към най-високото място, казва една притча на гостите, понеже видя, че се стремят да вземат най-първите места: „Когато си поканен от някого на сватба, не сядай на най-първото място, да не би да дойде някой по-благороден от тебе." /14;7-11/.

Един друг пример от същия характер се намира в 13^-та глава на Евангелието на Лука, който е твърде загадъчен. Там е казано: „А в това време имаше някои там, които съобщиха за галилейците, чиято кръв Пилат беше смесил с жертвите им. Исус им отговори: Мислите ли, че тези галилейци бяха най-грешни от всички други, за да пострадат така? Казвам ви: Не, но и ако вие не станете по-добри, всички ще загинете така. Или мислите ли, че 18^-те, върху които падна кулата от Силоах и ги уби, бяха най-виновните от всички хора, които живееха в Ерусалим? Казвам ви: Не, но ако не станете по-добри, така всички ще загинете." /13;1-5/.

Христос използва две събития, за да изясни двата принципа на Злото. Христос не прави разлика между едното и другото събитие, като и в двата случая казва: Ако не станете по-добри, и вие ще пострадате по същия начин. Това ни показва полярната противоположност на тези събития, което ни дава ключа за правилното им разбиране.

Възможност за заблуждения в ариманическо или луциферическо направление съществува не само в моралния живот на отделния човек, но и във взаимодействието на религиозните и култовите течения, представяни от хора. Има течения назадничави, консервативни, които се държат за миналото, на което времето е отминало. А има и такива, които са прекалено модерни, стигащи до луциферическо разложение. Практикуваните в Галилея жертвени култове, които Пилат беше наказал, са действия, които някога в миналото на човечеството, са били правилни, но сега не са на място, защото човечеството е напреднало в своето развитие. Това, което някога е било добро, сега може да приеме характер на Черна Магия. Една група от хора изпада в една стара практика и с това се натоварва с грях. Тази група трябва да понесе последствията на това заблуждение. Както галилейците се придържат към остарелите вече култови действия, така са и всички онези хора, които ако превръщат миналото в настояще, които се придържат към старото и се втвърдяват в него. Затова Христос казва: Всички вие имате дял в ариманическата културна едностранчивост и ако не преодолеете тази едностранчивост, ще ви се случи по някакъв начин това, което се случи на галилейците.

Кулата Силоах, един вид повторение на Вавилонската кула, е една луциферическа културна едностранчивост, едно прибързано изпреварване на бъдещето и едно свръхмодерно предприятие. Името Силоах значи Мисия. Строителите на кулата са изпълнени с една мисия на бъдещето по един луциферически начин. В срутването на кулата това заблуждение намира своето възмездие. И това заблуждение съществува във всеки културен стремеж, който крие в себе си прибързаност. Христос казва: Всички вие имате дял в луциферическата културна едностранчивост, ако не преодолеете тази едностранчивост по някакъв начин, ще ви сполети същата съдба, която сполетя строителите на кулата в Силоах.

Така и в тази част на Евангелието на Лука ни е показано явно, как Христос носи в Своето Същество равновесието между Ариман и Луцифер, между това, което е изживяло вече времето си, не е вече навременно, и това, което е прибързано, за което още не е дошло времето. Христос между жертвата в Галилея и кулата в Силоах, Христос между схванатата жена и красничавия мъж, това са предварителни степени на великия образ на Голгота, където се издигат трите кръста: Христос между двамата разбойници.

Около Голгота не съществуват никакви случайности, всичко преходно е образ и символ. Всяка фигура е едно еднократно историческо същество и същевременно един вечен образ на Мъдростта. Всички лица, които вземат участие в драмата на Голгота, са действителни лица, но същевременно са представители на известни принципи, които действат във Вселената и живота.

Така тук на първо място стои Кайяфа, първосвещеник, представител на книжниците и фарисеите. След това тук са Ирод и Пилат, които съдят Христа. Кайяфа е представител на принципа на Ариман, на принципа на миналото, което втвърдява и вкостенява нещата и води към консерватизъм и догматизъм. Ирод е представител на Луцифер, който е жаден за чудеса и сензации. След това иде Пилат, римлянин, който е най-загадъчната личност. Той не намира вина в Христа и иска да Го пусне. Той е една личност, която е запозната, който е минал през Мистериите, защото и името, което носи, не е негово лично име, а е получено отпосле в Мистериите. Защото изразът Пилат Понтийски е мистериозен израз и означава буквално Морето с колонната врата.

Август Стриндберг в своята драма за Христа рисува и групата хора, участващи в мистерийната драма на Голгота, така че става видимо нещо от духовните фигури на тази драма. Той ни представя Ирод, Пилат и Кайяфа, които водят разговор относно Христа. Всеки си изказва схващането за Него. В техните лица е охарактеризирана ясно една троица, като отражение на друга Троица, която се проявява в Космоса. Тук Пилат, римлянин, стои между луциферически пламтящият едомитин Ирод и ариманически студеносърдечния юдеин Кайяфа. Трите кръста на Голгота хвърлят своите сенки напред в образа на представителите на онези течения на човечеството, на които се пада ролята да издигнат кръста на Христа. Ариманически черното на Кайяфа и луциферически червеното на Ирод се отразяват в бялата тога на римлянина Пилат, който е една от най-вълнуващите фигури в човешката история.

Евангелията на Матея, Марко и Йоана ни описват двойния съд над Исуса: пред Кайяфа и пред Пилата. Евангелието на Лука ни описва тройния съд: Исус пред Кайяфа, пред Пилата и пред Ирода. Тук ние виждаме как Исус действително е паднал в ръцете на хората, виждаме Го във властта на три фигури и течения, които представляват един вид квинтесенцията на цялото човечество - на ариманическото течения на Кайяфа, на римското течение на Пилат, и на луциферическо-то течение на Ирода. Христос е принесен на Олтара на човечеството.

В двореца на първосвещеника Христос стои срещу студените сили на лъжата и смъртта. В Евангелието на Матея е казано: "Първосвещениците и старейшините и целият свят търсеха лъжливо свидетелство против Исуса, за да Го убият." /Матея 26;59/. Тук ни е показано, че тези хора са служители на Ариман, на Сатаната, на старовременната Змия, която изкуси първите хора, който е баща на лъжата. В случая не Кайяфа и лъжливите свидетели лъжат, а Ариман, духът на измамата, лъже чрез тях. Свръхестествените истини се изопачават в студените мозъци на хората и се превръщат в лъжа. Интелектуалните мисли са неспособни да разберат духовния свят и неговите откровения. Тази е основата, върху която аримановите същества въздействат върху хората. Служейки си с човешкото мозъчно мислене, Ариман изопачава света за човека, простира над него една измамна мрежа и постига с това лъжата и смъртта, като довежда човека не само до отричането, но и до унищожаването на Божествения живот. Христос е в борба с Ариман за сърцата на хората. Тази борба е представена в съденето пред Кайяфа, където Кайяфа пита Христа: "Ти ли си Христос, Божият Син?" Христос му казва: "Това трябва да кажеш ти." Когато човек познае Христа и Го приеме в себе си, той се освобождава от влиянието на Ариман и от неговите лъжи и познава света и живота такива, каквито Бог ги е създал, а не такива, каквито са изопачени от Ариман.

Съдът на Пилата ни е описан подробно от Йоана. Разговорът между Пилат и Христа може да бъде разбран само в светлината на Мистериите и техните обреди при Посвещението. Пилат е човек, който познава Мистериите и сигурно е минал през известно Посвещение, вероятно в Мистериите на Митра, които са били достъпни за римската войска и римското чиновничество. Макар и с голяма вътрешна несигурност, той долавя в лицето на Христа нещо по-висше и предчувства в Него един Велик Посветен. Пилат взема Исуса вътре при себе си и Го запитва на четири очи: "Ти Цар на юдеите ли си?" Този въпрос остава неразбираем, докато за титлата Цар на юдеите имаме само едно политическо схващане. Действително, с тези думи Пилат разбира един ранг на Посвещение, една степен на Мистериите. Със своя въпрос Пилат иска да се увери дали е прав да счита Исуса като най-висшия от юдейските Посветени. Обратният въпрос, зададен му от Исуса: "Това от себе си ли говориш, или други са ти казвали за Мене?" показва несигурността на Пилатовото разсъждение. Смисълът на този обратен въпрос е подобен на отговора, даден на Кайяфа: "Ти трябва да кажеш това."

За римляните най-висшият Посветен на един народ е същевременно и външен владетел на този народ. Римлянинът може да разбере само приравняването на политиката и религията, което приравняване намира своя най-висш израз в римския култ на цезарите. Ето защо Христос отхвърля това разбиране като казва: „Моето Царство не е от този свят." Пилат запитва: „Все пак Ти си Цар?" Развълнуван от впечатлението, което му прави Христос, той е готов да приеме факта, че съществува един висш Посветен, без да разполага с външна власт. И той иска да опази Христа от Неговия народ, затова той, представителят на Цезаря, казва на юдеите: „Искате ли за празника на Пасхата да ви освободя Царя на юдеите?" Като назовава Исуса публично с това име, той прокламира царския Му сан. Народът отхвърля това нечувано дело на управителя на страната. Тогава Пилат заповядва да бичуват Исуса и да сложат на главата Му трънен венец. Това, което извършва Пилат, са церемонии при Посвещението, които той се решава тук да представи пред народа открито. Пурпурната мантия, с която обличат Исуса, той не я взема като подигравка, а като знак, че той е готов да признае Исуса като Посветен, като Цар. Но отново се надига викът на юдеите: Разпни Го! Юдеите предизвикват уплаха в Пилата с думите: „Той сам нарича себе си Син Божий!" Това е вече повече от един цар. Един цар е върховен управител на един народ, а Синът Божий, според разбирането на римляните, е духовен владетел над всички народи, над целия свят. Той, като представител на Цезаря, може да признае само един владетел на света, само един Син Божий, именно Цезаря. Отново следва един разговор между Пилат и Христа на четири очи. И най-незначителния признак за признаването на Божията Синовност на друг, освен на Цезаря, според разбиранията на римляните, е предателство към Цезаря. И действително, Пилат се усъмнява в Цезаря в полза на Христа и той отново иска да предложи освобождението на Исуса. Обаче, юдеите го хващат с култа на Цезаря, от който те всъщност най-много се страхуват и страдат, и викат: „Ако освободиш Тогози, тогава ти не си приятел на Цезаря." Според култа на цезарите, Пилат е един приятел на Цезаря, носител на един закон, който го поставя близо до Цезаря. Юдеите знаят как могат да го засегнат на най-чувствителното място. Въпреки това Пилат намира силата да нарече Христа Цар на юдеите и с всичката тържественост, сядайки на Престола на цезаревото пълновластие, в името на Цезаря, на олтаря на цезаровия култ, той дава на юдеите един Цар. Той говори с пълната сила на своята власт: „Ето вашия Цар!" Отново насреща се издига вой: „Разпни Го!" Когато той запитва: „Да разпна вашия Цар ли?", първосвещениците отговарят: „Ние нямаме друг цар, освен Цезаря." Най-висшата еврейска инстанция прокламира подчинение под култа на Цезаря, което никога не е било изразено така открито.

Между другото Пилат, като облича Христа в пурпурната мантия и Му туря трънения венец, казва знаменитите думи: „Ето Човекът!" Това е едно потвърждение, че той е видял в Него един висш Посветен, който е реализирал в себе си истинския Човек и заслужава името Ето Човекът. Той е есенцията на човечеството и затова може да се каже за Него Ето Човекът. Учителя започва своите публични неделни беседи с беседата, озаглавена „Ето Човекът!" В началото на беседата Той казва: „В първообразния език, в езика, гга който е написана тази фраза, тези думи значат: Исус, Човекът, Който иде на Земята, Брат на страдащите. За да се удостои някой с това име Човек, трябва да съдържа в себе си четири неща: да е богат, да е силен, да има знания и да има добродетели." Това са качествата на истинския Човек, на Посветения.

А Пилат написа и надпис, който постави над Него на кръста. А написаното бе: „Исус Назарянин, юдейският Цар" - на еврейски, латински и гръцки. С това Пилат публично и пред историята признава Христа за Цар на юдеите, за Цар на Посветените, защото той го пише в този смисъл, както видяхме по-горе.

Съдът на Ирода е предаден само в Евангелието на Лука. Пилат, като научава, че Исус е от Галилея, и затова е поданик на Ирода, който по това време е бил в Ерусалим, затова Пилат изпраща Исуса при него. „Когато Ирод видя Исуса, той много се зарадва, защото отдавна желаеше да Го види, тъй като беше слушал много за Него и се надяваше да види някое знамение. Обаче Исус не му отговори." /Лука25:8-9/. Христос беше отговорил както на Кайяфа, така и на Пилата, обаче не даде никакъв отговор на луциферически жадуващия за сензация

Ирод, който иска да го изпита езотерично. Тук нямаме ледената студенина и горчиво сериозната лъжа, както при Кайя-фа, а тревожно играещата си липса на сериозност, нечистота. Цяла пропаст разделя чистия. Христов образ от този пламтящ мътен огън.

Обаче не съществува никакъв мост от света на Кайяфа към този, на Ирода. Ирод отхвърля оплакванията на хората на Кайяфа. За този Посветен, Който не знае нищо, за Този Маг, Който не може да направи нищо, той има само една пълна с презрение подигравка. Може би също неговата ленива душа да е изпълнена със страх, да не би още веднъж, както при Йоана, да стане виновен за кръвта на този безопасен светия. И сега Ирод извършва нещо, което той сам не подозира в неговото истинско значение. Той слага на Христа една бяла мантия и Го изпраща обратно на Пилат. /Лука 23,11/.

Пред Кайяфа сам Христос нанася удар на студените лукави въпроси като с лъчезарен духовен меч, правейки да проблесне силно образът на Неговото второ пришествие. При Ирода Христос се оставя мълчаливо да бъде направен знак на Неговото второ етерно пришествие. Бялата дреха показва, само че мълчаливо, светещия духовен образ на идващия отново Христос.

Ариман /Сатаната/ е враг на Христа. Той говори чрез хората на Кайяфа, които разбират само земните неща. Пи-лат иска да задържи Христа, но той вижда, как му е отнет. Луцифер /Дяволът/ е също враг, но един победен враг, който също е принуден да прослави, въпреки че иска да опозори. Той говори чрез Ирода, който стои безразлично пред земните неща, защото играе със свръхсетивни неща. Ариман - Кайяфа, постига своята цел. Пилат и Ирод, след като по-рано са били врагове, сега свързват приятелство, но въпреки това стоят безсилни. Христос стана жертва на студените сили на Смъртта.

Така че, в лицето на Кайяфа, Пилат и Ирода имаме една земна Троица, която отговаря на трите кръста на Голгота. Там са двама разбойници и между тях Христос, които са отражение на Небесната Троица. Разбойникът, който разпознава Христа, е човек, който е под влияние на Луцифер, и сега, под влияние на Христовото Същество, проблясва в него Божествената Светлина и той познава Христа. И сега, когато на физическото небе Слънцето потъмнява, в близост с Христа за него се отваря духовната сфера на Слънцето, Раят. Той е приет в света на Христовата Светлина.