7. ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗРЯЛАТА КАРМА

[Ани]

7. ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗРЯЛАТА КАРМА

Гита:

Ние Живеехме на ул. „Оборище" № 95, къщата, от която вземаха Емил и го затвориха. Една сутрин станах много рано и тръгнах през Борисовата градина към Изгрева, но забърках пътя и по едно време се озовах на края на гората, където имаше немски дървени бараки. Сега, наблизо на тия места е хотел „Москва". Немския постови ме спря и извика „Стоп". Като казах на германците, че отивам при дъновистите, те отговориха: „Да, дъновисти" и ме пуснаха. Дори първоначално извикаха: „Халт, хенде хох! Вохин?", а после казаха: „Гут, гут". А войника от българския пост извика: „Къде отиваш? Дай си личната карта! "

Кина:

Дръпнали я грубо като казали: „Ще отидеш утре в V участък да си я вземеш". Отишла сестра ми на беседа, вероятно е било сряда сутринта и се прибрала вкъщи около обед. На другия ден отидохме двете с Гита в участъка за личната карта.

Гита:

Въведоха ме вътре в участъка, а на сестра ми Кина казаха да си отиде.

Кина:

„Ама тя има малко детенце, кърмаче!" А те отговориха: „Вие си отивайте, ние ще я пуснем след малко". И аз си тръгнах. А те като я подхванали да я бият. Самия началник на участъка я хванал за косата и й ударил главата в стената, от което тя се зашеметила. Дърпали я, скубали й косите, ритали я и й викали: „Ти си шпионка, къде си отивала, предателко, такава!" Пребили я от бой. Впоследствие разбрахме, че тоя началник се е самоубил. Той извикал после един от полицаите и му казал: „Ти знаеш какво да й наложиш там (нещо подобно, като си послужили с някакъв техен израз). Свалили й колана, свалили й фибите от косите и полицая я вкарал в една стая. Но той се смилил над нея, виждал, че е невинна жена и й казал: „Виждам, че ти си невинна, затова ще знаеш, аз ще удрям с каиша, а ти ще пищиш! " Та полицая плющял с каиша, а Гита пищяла. Така я държали до 4 часа след обед. В това време отивам в участъка да видя какво става, че Гита още не се прибира, а бебенцето пищи вкъщи. Та тогава я пуснаха. Като я гледам - бузите й сини, няколко зъба й бяха счупени, прегърнахме се двете разплакани. Питам я: „Какво стана?", а Гита каза: „Биха ме". Дадоха й личната карта и излезе като че за това са я викали да я набият.

Гита:

Когато отивах в затвора на свиждане при Емил, той ме караше да питам Учителя за него. Аз отивах нарочно при Учителя и Му казвах: „Учителю, Емил много се мъчи там в затвора!", а Учителят ми отговори: „Ами Христос по-малко ли се е мъчил?" А Емил от притеснение и като знаеше какво го чака беше си изял просто ноктите. Друг път пак като отивах при Учителя по настояване на Емил, Учителят ми отговори: „И в другия свят има нужда от такива хора като него". И наистина Емил превеждаше беседи, но пък от друга страна посещаваше партийни събрания, нещо противоположно. Аз мога да кажа за Емил, че имаше много силен характер. Той беше мълчалив, сериозен и когато бил в затвора нищо не казвал, докато Георги Вълков, който бил негов сподвижник и с когото лежал в затвора псувал.

Когато бил в затвора и виждал своя край Емил писал в една тетрадка нареждания на децата си, да не се занимават с политика и да знаят, че имат златна майка. Тази тетрадка Емил предал на свещеника, който отишъл за го изповяда и да му даде причастие преди да го обесят. Емил го помолил да скрие тетрадката в широките ръкави на расото си и да я предаде на близките му. Въпросната тетрадка в настоящия момент се намира у сестрата на Емил - Надя. Последната много обича децата на Емил и се радва на техните успехи. Тя обича и Божидарчо - детето на Йоанна, но не позволи да отидем да живеем в къщата на баща й, понеже аз съм била дъновистка. След 9.IX.1944 г. родителите на Емил си бяха купили къща в София и се бяха изселили от Лясковец. В тая къща понастоящем живее Надя - сестрата на Емил.

Йоанна:

Въпросната тетрадка. В нея баща ми е писал писма до мене, брат ми и майка ми. Писмата съществуват. Но по принцип той е имал и политически тетрадки, в които е описвал за земеделската партия, как ще управлява, когато дойде на власт и други такива неща, които веднага след смъртта му са дошли негови приятели земеделци и са ги взели от майка ми. Тя била в такова състояние, че нищо не я интересувало. Също така бил приготвил една много хубава биография на Стамболийски - материали, които също са били иззети. Не ми е известно дали някой впоследствие е издавал биография на Стамболийски. Кой я е ползвал, не зная, но зная, че той е подготвял това нещо да го издаде.

За политическите неща нищо не пише, защото в затвора баща ми изцяло се е разкаял за целия си живот. Той е съжалявал и за цялата си политическа дейност и за много неща. На него не гледат благоприятно поради това, че той се е отказал от идеите си от политическа гледна точка. От онова, което са ми разказвали виждам, че баща ми жестоко се е разкайвал за целия си живот.

Бил направен много хитър ход, за да ги накарат да си признаят, като са вкарали един чужденец-французин. Вкарали са го при баща ми, малтретирали са го уж и него и той казал на баща ми: „Признай си и ще ви освободят$. Баща ми признава и тогава ги осъждат на смърт. А в писмата баща ми пише, че не е бил шпионин и аз вярвам в това нещо.

Много е интересно, че много близки са предчувствували смъртта на моят баща. Леля ми, неговата сестра Надя е сънувала някаква много грозна драматична картина с някакво поле и някакви гарги около гробище и се събудила с някакво предчувствие, че това е знак за нещастие. В същия час когато са били убити, сестрата на неговата майка или по-точно сестрата на баба ми Мария - Дочка, която била мома-учителка в Търново, познавах я добре и ми беше много симпатична, жена с характер, интелигентна, организирана, тя ми е разказвала лично, че през нощта чула почукване, значи те точно в полунощ са били убити и излязла и видяла баща ми Емил в бели дрехи се явил и изчезнал. Тогава тя разбрала, че нещо е станало. Бели дрехи значело, че някаква беля е станала (по селските трактовки). Така че и тя е предчувствувала. За баба ми Мария, не зная, тя беше по-особена жена, нищо не ми е разказвала. После за нея тоя въпрос е бил толкова болен. А и те са били нещо скарани, тя не е дошла, та не знам и не съм я питала.

Дядо ми ми е разказвал как е ходил да моли царя и че царя се съгласил да ги помилва, като имал предвид някаква промяна в кабинета. Обещал да им сложат по-малка присъда, да не е смъртно наказание поне.

Леля ми Надя също ми е казвала, че дрехите, които изпращал да ги перат скрито от майка ми, са били целите в кръв и че тъй са ги били изтезавали, че той, който бил 34-годишен, докато дойдат в софийския затвор, зъбите са му били изпадали и косите побелели. Те са били тормозени като им казвали всеки ден, че ще ги застрелят. Това ми е разказвала леля ми Надя. Това е било, за да ги тормозят психически. Връзвали им очите и ги отвеждали, а после не ги застрелвали и ги връщали обратно. Така е трябвало да изживяват ужаса на смъртта. Извън другите неща гдето ги изтезавали, защото леля ми ми е казвала, че ризата му била в кръв.

Майка ми ме е завела само веднъж, когато съм се родила на няколко месеца - бебенце. Той ме държал на ръце, а майка ми се навела нещо и аз съм го сграбчила за ухото. Баща ми не е могъл повече да издържи и й казал да си отива и да не идва повече, защото може би не е могъл да издържи на ситуацията.

През нощта, когато са убили баща ми, майка ми си е била вкъщи с брат ми и мене. Майка ми се е събудила от вика на тъмничаря, когото чула в съня си да вика: „Емил Стратев прибери си вещите и излез!" След това брат ми се е събудил извикал и тя светнала нощната лампичка. Това нещо тя ми е разказвала много пъти, че е чула гласа, който е извикал баща ми. Това ми е правило много силно впечатление, защото има характер на тия случки, които често пъти са описвани в сп. „Житно зърно" и другаде, но точно така го е преживяла. И тъй брат ми като се събудил започнал да говори: „Майко, виждам, ето виж, двама души се люлеят на въжето!" Двама души е видял той и всъщност двама души са били убити. Брат ми в просъница е извикал. И наистина единият е бил помилван. И още нещо е казал брат ми: „Майко, една лампичка загасна, аз ти казвам, една лампичка загасна!" И в това време нощната лампа наистина изгаснала и майка ми я обхванал ужас. Тя станала и ни е оставила. Или може би леля ми Кина е била там и рано, рано отишла на Изгрева. А там като пристигнала, в това време вестниците са пристигнали и брат Боев прочел новината, че баща ми е обесен. Верка Куртева впоследствие ми разказваше, че видяла когато отишла към салона (като видение), че баща ми, както винаги много елегантен, облечен с шлифер стоял пред салона и гледал нагоре към стаята на Учителя. Тя го видяла за момент и след това той изчезнал. И тя казваше, значи той е дошъл да се обади на Учителя. Това е станало сутринта след като баща ми е бил обесен. Когато брат Боев съобщил на Учителя за случилото се с баща ми, Учителят казал: „Времето е благоприятно! " И по-късно: „По-добре е него да обесят, отколкото той да беси! " Тези две неща е казал и още: „Назряла карма, по-добре да се изпълни! "

И тъй всички близки, които са имали връзка с него са предчувствували това, което ще стане с баща ми по някакъв начин.

Приятели са придружавали майка ми, разбира се, но всичко това, което тя е преживяла е подействувало толкова силно, щото е разсипало здравето й. Много болезнено го е преживяла. Интересно е, че от няколко места е имало предчувствие за това, което е станало с баща ми.

Гита:

И така на 11.IV.1942 г. публикуваха във в-к „Зора": „Нощес, в 0 часа бяха екзекутирани предателите на родината Емил Стратев, редактор на в-к „Сеяч" и Георги Вълков, редактор на в-к „Пладне". Аз чух, когато предадоха това съобщение по радиото и казах на Учителя за него. Тогава Учителят нищо не каза, но друг път, когато ставало дума за Емил пред други приятели Учителят казал: „Ако не беше обесен, той щеше да беси!"

След обесването на Емил ние отидохме известно време в Лясковец при родителите на Емил, но след това отидохме на село при моите родители. Докато бяхме в Лясковец, брат Христо Цонзоров ми даваше беседи да чета.

Кина:

През 1942 г. аз карах самарянски курсове, за да ида на фронта да помагам, но когато обесиха Емил, тогава ми стана нещо на ръката и когато по-късно се представих казаха, че не вземат вече милосърдни сестри за фронта. И така останах. Емил казваше в тетрадката си, че леля ви Кина и моите приятели няма да ви оставят и наистина, понеже аз не съм имала деца почувствувах Йоанна и Георги, пък и Божидарчо като мои деца.

На 10.V.1943 г, Гита дошла отново в София, защото на село останал военен гарнизон, а семейството им се считало неблагонадеждно. Голямата ми сестра Здравка била женена за известен комунист, който бил лежал в затвора в Сливен. Една вечер дошъл на село Славчо Трънски. Те били заподозрени в участие с него, сестра ми Здравка била интернирана в едно близко село, а Гита отишла в Севлиево, където седяла два месеца.