4. НА ЕКСКУРЗИЯ ДО МУСАЛА

[Ани]

4. НА ЕКСКУРЗИЯ ДО МУСАЛА

През 1940 г. отидохме да живеем в Ямбол. Гласят сега от Братството в Ямбол през 1941 г. една екскурзия към 32 души да отиват на Мусала, на Рила, Обаче аз не съм в тоя списък, защото имах вече трети син и той беше на 4 - 5 години и няма на кого да ги оставя моите деца. И тъкмо мъжът ми дойде и ми съобщи, че от Братството, които са се организирали изведнъж се разколебали. Ама той отиде най-напред при Учителя да пита: „Учителю, така и така решихме да направим екскурзия, от Ямбол се гласят към 32 души". Учителят се засмял и казал: „Рекох, я двама излезат, я трима излезат". И както и да е, дойде мъжът ми и ми разправя: „Дане, стягай се". „Че как ще се стягам, бе, ами децата на кого ще ги оставя." „Знаеш ли, всички се отказаха, „Един- двама" каза Учителя, значи ти и аз." Тъкмо туй говорим и чука се на външния прозорец (имахме от към пътя един прозорец северен). Излизам и виждам нашия каруцар от село Славейково, който е на кооперацията каруцар и донесъл сирене на вегетарианския ресторант, щото имахме и мандра в Славейково. Той донесал сирене и обажда ни се и ако има нещо да поръчаме и аз викам: „Вълчо, чакай сега, ще те натоваря. Тримата ми сина ще ги занесеш при майка ми". Събирам им багажа, дрешките, това-онова и ги качвам на каруцата и изпратих ги на мама. И ний до вечерта заминаваме веднага. Ама ушивам си едни терлици с тройни табани, щото имах едни обувки за три хиляди лева, половинки ми ги направиха, платих ги на „черна борса" и не смея да ги обуя, да пътувам с тях. Уших си едни терлици с тройни табани и така тръгнах. Отиваме в Стара Загора, събраха се от там и тръгнахме вече. Ами от Ямбол колко души? Ние само двамата. Само двамата тръгнахме. И отидохме у Кайракови и се нагласиха Кайроковите двамата братя с жените си и Колю и Петранка на брат Слави синът и снахата и брат Иван Кънев, който ще ни води. Той ще ни води, защото ние не знаем ни път, ни нищо. Той е ходил на Мусала, той е старши - ще ни води. И тръгнахме и беше толкова весело, толкова хубаво на Мусала да отиваме. Цялото време в молитва и съзерцание прекарахме, въобще никакви други странични работи. Много хубава екскурзия беше. Просто като си спомня, виждам едно светло петно зад мене. И отидохме на Мусала, от там след това върнахме се. От Мусала тогава не ходихме на Рила. Направо се върнахме при Учителя на Изгрева, И Учителят казал: „Рекох, нека дойдат екскурзиантите!" Казаха ни, отидохме. И сега нали всичките седем души отидохме. Всичките питат кой каквото го интересува, кой за търговия, кой за работа, кой за болест, кой каквото желание има, каквото го боли. И аз като слушах, седях така до Учителя и Го наблюдавах. Той миличкият целият беше така, като си мижне очите и в съзерцание и аз си мисля: Той къде ли помага сега, къде ли ходи, пък ний го занимаваме с нашите глупости. И бях си намислила и аз да Го питам нали за сина ми средния, нещо не беше добре това- онова, обаче като седях и почувствувах, че от мене нещо се маха като товар и станах като окъпана. От горе, от главата ми, като започна нещо да слиза, слиза, слиза надолу и излезе из краката ми. И аз така освободих се, олекна ми, нещо много хубаво, леко ми стана. Мисля си: То вече Учителят ми помогна вече, аз няма какво да Го занимавам. И когато всички свършиха и започнаха да целуват ръка на Учителя аз последна отидох и рекох: „Учителю", целунах Му ръка и Му казах: „Помогни ми в това, което не ми достига". И така се разделихме с Учителя. Това беше през 1941 г.

След това на другата година се гласим да отиваме на събор, обаче ще отиваме на екскурзия на Мусала, на Рила през Рилската пустиня, че тогава ще отидем на събора. И както и да е с моите двама синове бяхме на екскурзията, малкия го изпратих с един брат в София и на екскурзията бяхме 18 души, от които ръководителя на Стара Загора брат Панайот Ковачев, кака Райна Каназирева и възрастните, а другите вече бяха пак същите - Танка и Райчо, Георги и Славка, Минка Петкова, брат Слави. Тръгнахме вече и от Гълъбово имаше младежи, едно братско семейство и тръгнахме 18 души. Отидохме, то вече нали вървим из пътя, така голяма компания, бе много весело, много хубаво, пеем, хубаво ни беше. А пък аз нещо страдах от стомах, защото бях пила студена вода и ми се простуди стомаха и не мога да се храня. С товачка-оновачка прекарвах, но домат, краставица, такива работи не можех да хапна, ама удържах се из пътя, кандърдисаха ме да отида и аз отидох. И като отидохме на Мусала, нашия брат Игнат Котаров от Стара Загора, той беше на метеорологичната станция и като разбрал, че ние ще отидем беше се приготвил. Като омесил един голям хляб, опекъл го на жарта, пък то купонната система тогава беше, беше 1942 г. Като сварил една тенджера фасул, ама грамадна и като ни видя зарадва се, сложи трапезата, а аз пия кафенце, туй-онуй, то не кафе, ами от ръж кафе, там пия само топла вода. Ама като видях това изобилие, викам: Ще се наям, пък каквото ще да става. Ако умра там ще ме погребат, там гдето оня е погребан на Мусала, надолу там, онзи затрупан скиор. И наядох се и нищо не ми стана. И сега брат Игнат искаше да ни подслони всички там в станцията, но по някое време се обадиха, че идват туристи и той каза: „Сега само кака Райна и брат Ковачев ще подслоня, на тях ще намеря място, пък на вас не мога да обещая". Ние казахме, че ще спим на върха на Мусала. И спахме там, имаше дървета, кубици наредени, до тях на завет, дадоха ни завивки и така преспахме. На другият ден слязохме в Самоков и от там се завърнахме в София.