Jump to content

9. БРАКЪТ И ИЗПИТИТЕ


Recommended Posts

9. БРАКЪТ И ИЗПИТИТЕ

В Русе доста време след това не се чувствуваше някаква промяна. Брат Боев изпращаше разни съобщения от името на Братския съвет, който бе образуван тогава и чийто председател бе Тодор Стоименов, а след като той си замина го замести брат Борис Николов . Получавахме наряди и приветствия от София, както и разни съобщения. Беседи и лекции четяхме редовно. Но с течение на времето започна едно затягане срещу дейността на религиозните общества. Поискаха списъци на тия лица, които са от братството и ръководителите трябваше да ги посочат. Ръководителят в Русе Йордан Новаков записа в списъка и много от приятелите, които бяха починали наскоро, за да стане списъка по-голям. Причината беше тая, да не би да закрият салона, където се събирахме.
На 6.XII.1957 г. бе иззета литературата на Братството от 5. 20 ч. вечерта от София, където е била на склад както и от много братя и сестри, които бяха посочени в София и в провинцията. У нас в Русе също дойдоха сутринта двама цивилни и един милиционер. Ние, малко преди това време си бяхме подвързали и подредили литературата, която имахме от Учителя и те направо си взеха томчетата както бяха подредени в библиотеката ни като напълниха два големи сандъка. Ние бяхме като замръзнали и не можехме да проумеем какво става и защо е това нещо. Спомням си, че тогава бях на работа в Параходство „Българско речно плаване" и трябваше поради това да отида по-късно на работа. Но доста преди това бяха ме викали в съвета и цивилни лица ме разпитваха и ми задаваха въпроси като искаха да ми дават литература да чета - един вид да ме привлекат за друга работа, но аз отказах под предлог, че имам други убеждения и че не желая това. После още няколко пъти ме викаха в милицията да ме разпитват отново като ме накараха да подпиша, че няма да съобщавам никому, че са ме викали и ако говоря за това да бъда строго наказана. Така аз не говорех абсолютно нищо в службата си във връзка с братството и когато ме запитваха нещо казвах, че аз съм дошла на работа, за да изкарвам прехраната си, а не за други неща.
През всичкото това време аз продължавах да си ходя в салона в Русе където четяхме беседи и лекции. Постепенно, се промъкваше страх у всички хора в България, които не бяха съгласни с комунистическите идеи. През тоя период имаше доносници, зложелатели, подслушвачи, разни тайни и явни агенти, можеше за нищо и никакво да те вкарат в лагерите, които не знаехме колко са на брой и за които като чуехме, настръхвахме. Имаше приятели, които бяха изселени поради разни причини на друго местоживеене. Трети успяваха да избягат от България. А да излезе някой в чужбина, това беше трудна работа. Трябваше да се търсят връзки, някой да ходатайства и т. н.
След като бях ходила 1954 и 1956 г. в Трявна Росица Илиева се заинтересува за нашето семейство. Аз работех към транспорта - „Българско речно плаване", а и брат ми беше постъпил в депото към БДЖ. Това не беше трудно тъй като мнозина преболедували от транспорта отиваха там на почивка. Когато я поканих на гости тя дойде в Русе за няколко дни и преди да си тръгне за Трявна бяхме сварили кафе и тя взе чашките от кафето на майка ми, брат ми и мен, за да ги покаже на брат Цаню Антонов, който знаел много добре да гледа на кафе, което аз дори не подозирах. След време получихме от нея всеки по едно писмо с предсказанието от кафето. По такъв начин тя започна да си пише с брат ми и направи връзка с него. Кореспонденцията продължи известно време, което накрая се увенча с брак. Но докато бяхме трима у дома къщата, т. е. стаите, които заемахме бяха достатъчни, но като дойде снаха нещата се промениха. Първоначално бяхме на обща кухня за малко време. Явиха се някои трудности и търкания. Имаше квартирна криза. Квартирантите ни си излязоха като си купиха къща, но други квартиранти властите настаниха у нас. Така че в домът ни положението не се промени. Брат ми и снаха ми се отделиха да живеят в една стая. Те искаха да се разширят и в тая бъркотия аз реших, че ще трябва да се омъжа, защото последните квартиранти живяха малко време и като излизат пак можеше да останем в същото положение вкъщи. Майка ми не беше съгласна да сключа брак с моя избраник. Аз обаче реших, че трябва да имам някого зад гърба си и тъй без нейното съгласие сключих брак на 1.VIII.1960 г.
Майка ми беше извън себе си. Никога не можех да помисля, че ще се получи такова нещо вкъщи. Тя се обърна против мене. Квартирантите, които излязоха освободиха една голяма стая с малка кухня. Брат ми и снаха ми вкараха веднага багаж в стаята и я заеха. За нас с моят другар останаха малката кухня и една малка стая и то на едно разстояние 10 метра. Това нещо чувствувах като наказание. На 13 март 1962 г. родих Виола, хубаво, едно дете, но което заболя повторно още на 14-тия ден от жълтеница с гибелни последици. Последва възпаление на подкорието на главния мозък (енцефалит) вследствие на което детето по-късно не можеше да върви и да говори. Главата му беше увиснала. Ходих с него при много лекари, в Букурещ, в София. В края на декември 1968 г. почина съпругът ми и след това на 1 юни 1969 г. почина и детето.
Пропуснах да кажа, че след като се роди детето и се разболя влязохме в болница, където прекарахме 40 дни. Там между другото бяха му направили пункция на гръбнака. Тогава майка ми се смили над мене. Прие ме в нейната стая. Междувременно бяха излезли и другите квартиранти и по такъв начин ние си освободихме цялата къща. Майка ми гледаше детето докато аз съм на работа. След това аз си го поемах или съпругът ми.
През пролетта на 1968 г. ходих на екскурзия в Полша и Германия. По-късно, през месец октомври ни изпратиха на друга екскурзия от предприятието като награда до Будапеща и Белград с пътническите кораби на „БРП". Преди да тръгна на тази екскурзия бях взела да чета книгата за гладуване от Шелтън. Започнах да я чета, но стигнах само някъде в началото. А съпругът ми боледуваше от язва: пролетно време и есенно време той страдаше много. А беше напуснал работа, за да гледа детето. Първоначално искаше аз да напусна работа, за да го гледам, обаче аз не се съгласих, защото още нямах възрастта за пенсиониране и нямах достатъчно трудов стаж. Тогава той реши да напусне работа. Като се върнах от екскурзията той ми каза, че започнал да гладува, т. е. иска да се лекува с глад и че гладува от 8 дни. Но той нямаше сили да държи детето и му беше неудобно, че майка ми трябва да се занимава с него. Тогава му дойде идеята да отиде при един наш приятел на село - в с. Пепелина, Русенско. Тоя приятел се казваше Колю Николов. Той беше гладувал 28 дни наскоро. Така и аз бях спокойна, че той е при човек, който има опит в тая връзка. Но минаха 28 дни. През това време аз от време на време го навестявах, носех му дрехи, връщах други. Понеже там на село той - съпругът ми си служеше с електрическа печка, започна да го дразни миризмата от печката. Тогава поискал от брат Колю да му вземе една кола и с нея и багажът, който имал да отиде в селото при родителите си - с. Тетово на 30 км. от Русе. Наел му брат Колю кола, с която Иван отива там и остава на грижите на майка си. Тя му пали печка само с дърва, купила нов чайник, за да не му мирише на нещо, баща му се отказал от цигарите, защото Иван не може да понася миризмата. Всичко това добре, но той продължава да гладува въпреки писмата, които му пишех най-редовно и го подканях да започне да се храни. Той не слушаше докато един ден дойде негов приятел от Тетово и ми съобщи, че Иван е изгубил съзнание. А напоследък писмата му ставаха все по-кратки и на края започнал да не вижда и последното писмо беше написала майка му. Тръгвам аз веднага за село с приятеля му, но какво се указа. Че родителите му викали вече лекар, били му инжекции, майка му била взела една мека крушка, смачкала я и му дала да я изяде. Последната навярно е раздрала червата му, които са били напълно изтънели поради гладуването, затова той е изгубил съзнание. Трябваше да започне да се храни със сок от портокал и то прецеден през марля на два часа по лъжица дни наред според дните на гладуването. От там е дошло губенето на съзнание. Като отидох в Тетово, в стаята където той лежеше дойде лекар. Иван за малко щеше да прехапе езика си, ако не беше лекарят. Последния нареди веднага да идем в болницата в Русе. Дойде линейка и ние отидохме в Русе. Още с пристигането ни веднага почнаха прегледи от разни лекари. Сложиха го на система, преливаха му кръв и т. н. Гледаха го на рентген. Беше сензация. Заредиха се лекари, фелдшери да го гледат и да ме разпитват. Дойде и съдебен лекар. Идваше ми да потъна в земята и не знаех вече какво да отговарям. Две нощи бях при него в отделението. На третата нощ лекарят каза, че вече не ще мога да издържа и тогава остана сестра му. Дори и тя даде кръв да му прелеят. Тя имаше същата група. През всичкото това време той бълнуваше, говореше за крушки и ябълки, за детето, че го обича и т. н. Но на третата нощ той почина и около три часа дойде сестра му и каза, че той е свършил. Родителите му пожелаха да бъде погребан в с. Тетово. Аз се съгласих да бъде тяхната воля и тъй на 1.1.1969 г. той бе погребан. В деня на погребението заваля много хубав, пухкав сняг, който се сипеше. Най-напред ситен, а после по-едър, докато през нощта тъй натрупа, че блокира пътищата. Брат ми гази с други хора дълбокия сняг и отиде до другото село Червена вода и оттам с влака до Русе. Трябваше да се рине дълбокия сняг. Снаха ми бе сама с децата. Пътниците бяха блокирани. Не пътуваха автобусите. На третия ден отидох със снегорина до съседното село Ново село. От там тръгна автобуса за Русе и аз се придвижих, за да поема децата. Снаха ми трябваше да отиде на работа. Ползвах няколко дни отпуск докато дойде майка ми и поеме детето. Тогава тръгнах отново на работа. Така несполучливо завърши опитана моя съпруг, който изкара 64 дни глад или да ги кажем 60 дни, обаче опита му беше несполучлив, защото отпостването не беше правилно. А то беше много по-важно и опасно отколкото (постенето) гладуването.
Споменах, че съпругът ми Иван Аспарухов Иванов си замина в края на 1968 г. На 1.I.1969 г. беше погребението му. През тия дни в мене ставаше голяма борба. През главата ми минаваха най- различни мисли. Защо стана така? Защо той не послуша? Защо се изостави, защо се обърка така, за да стигне до тоя край? Какво можех аз да направя след като ходех на работа и в останалото време се грижех за това болно дете? Добре, че можех да го оставям на майка си. Гледането на детето съвсем не беше лесна работа. Едно дете на 6 - 7 години, което не може да върви и говори! Пък и тя каква вина имаше, че трябва да го гледа? Майка ми беше вече над 70 години. Какво ли ме чака още? Дали няма да го отдадат на разбиранията ми, но защо? Аз многократно го предупреждавах да почне да се храни. Защо трябваше да се изтощава до такава степен? Сега навярно пак ще ме викат и разпитват в милицията за него, за негови случай, но нещо ми говореше отвътре: „Всяко чудо за три дена, всяко чудо за три дена!" Някой ми говореше отвътре и искаше да ме успокои. Но никой не ме извика, за да ме разпитва освен колеги на работа и познати. След четиридесетия ден ме извикаха в милицията, да кажа как се е получило това нещо, та той да почине от гладуване. Обясних за книгата, която бях взела да прочета и която не прочетох. Показах писмата, с които го предупреждавах да започне да се храни и че не ще мога да му помогна, понеже не съм запозната с лекуването с глад. Обръщах му внимание на това, че е опасно. В книгата на всяка страница предупреждаваха, че този, който се лекува трябва да бъде или в болнично заведение или под наблюдение на лекар, който е запознат с това лекуване. Но той казваше на близките си: „Още малко! " и то не веднъж, а много пъти, а в същото време писмата му ставаха все по-кратки докато един ден той накарал майка си да пише, защото той не виждал (което показва, че клетките му започват да се самоизяждат). И тя изрежда: да купя лимони, портокали, краставици, че вече ще започне да се храни. Обаче лекуването с глад не е опасно, но отпостването, преминаването на храна е най-важното в случая. Човек трябва да бъде напълно осведомен за отпостването. Функциите на организма са намалели до минимум и човек трябва много бавно и постепенно да увеличава приемането на храна. Най-напред трябва да започне със сокове и то разредени, защото червата са изтънели. Ако човек е гладувал примерно 10 дни трябва два дни да бъде на сокове. Препоръчва се захранването да започне с портокалов сок и то една лъжица на два часа, който да бъде прецеден през марля първоначално. При едно такова гладуване като неговото, ако се нахрани само със супа дори, смъртта е неизбежна. А той не беше в състояние да се контролира и остана в ръцете на хора, които нямат понятие от гладуване. Аз също не познавах гладуването какво е точно. След като се случи това с него, аз имах представа вече, но беше късно.
Около година след това, а междувременно беше починало и детето (на 1.VI.1969 г.) дойде у нас ясновидеца Влайчо Жечев и стоя десетина дни. През това време правехме всеки ден молитви за Иван. Последния ден когато Влайчо щеше да си заминава, аз сънувах следния сьн: Няколко души бяхме застанали на една височина. По едно време някъде по-отдолу идва Иван, моят другар, спретнат и избръснат, облечен в черния си работен костюм с барета на главата и като наближи ми подава ръка за поздрав. Ръкостискането му беше като че в действителност, така го почувствувах. В това ръкостискане той изразяваше своето съжаление, че ми е създал тия тревоги и същевременно благодарност за това, което съм била сторила за него. В това време приятелите, с които бях, започнаха нещо да негодуват от присъствието му. В тоя момент някой извика „Молитва" и аз се събудих.
Сутринта разказах сънят си на брат Влайчо, а той отговори: „Може да сме му помогнали нещо с нашите молитви!" Молитвата е светлина за душата и живот за духа човешки!
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...