14. КАК ЖИВАТА ПРИРОДА И РАЗУМНИЯТ НЕВИДИМ СВЯТ ГОВОРЯТ НА ЧОВЕКА И ГО ПОУЧАВАТ

[Ани]

14. КАК ЖИВАТА ПРИРОДА И РАЗУМНИЯТ НЕВИДИМ

СВЯТ ГОВОРЯТ НА ЧОВЕКА И ГО ПОУЧАВАТ

От многото случаи, които всички хора имат като опитности в това отношение, аз ще изнеса само няколко:

 

1. Един хубав летен ден се връщах от Изгрева у дома. Реших да мина през Семинарската гора, която тогава беше много гъста и без очертани пътеки. Като навлязох навътре, веднага се изгубих. Оттук да изляза, оттам да изляза на пътя, все повече се обърквах. Спрях се да мисля, накъде да поема, но никъде не виждах път. Погледнах надолу в тревата и виждам едно малко цветенце, беличко, с дълга дръжка. Реших да се обърна към него за помощ. Вслушах се и не чух нито човешки стъпки, нито шумолене на листа, нито вятър - тихо, съвършено тихо. Тогава обръщам се към бялото цветенце с молба: Моля ти се, покажи ми пътя. Но как? Доверявам се напълно на тебе. Затова наклони се на посоката, към която мога да се отправя. Там, където се поклониш, натам ще тръгна. Постоях малко време, чакам отговор. Наистина, малкото цветенце като че някаква ръка го хвана, наклони се в една посока и пак се изправи. Чакам да проверя, дали не е случайно. Повече цветенцето не се мръдна. Пак тихо, пак никакъв ветрец. С доверие тръгнах по посоката, показана ми от цветенцето. Вървях известно време, не гледах по часовник, но за чудо и за благодарност към цветенцето, аз се озовах на пътеката, която направо водеше към изхода.

 

2. Живеех вече на Изгрева, на Парахода. Един ден ставам рано сутринта и като продължение на няколко предишни дни, нося в себе си една крива мисъл, която съзнавам като крива, но не мога да я изправя, сама не мога да си помогна. Седнах вън от Парахода на едно малко столче и размишлявам, но кривата мисъл си е пак в мене, мъчи ме. След малко над главата ми се завъртя някакъв бръмбар високо над мене с остро, силно бръмчене. Познах го - стършел, от който изпитвам ужас. Стършелът ту слизаше близо над главата ми, като че да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиха. Стършелът неумолимо бръмчеше над главата ми, извиваше надясно-наляво, слизаше близо до мене и се издигаше нагоре, като че бе изпратен да извърши някаква работа. От тръпките, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз се напрягах, и като резултат лошата мисъл ме напусна. Щом се изправи мисълта ми, стършелът литна някъде далече, изгуби се, не чух вече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и промълвих: Колко било лесно, с дни носех кривата мисъл в себе си, един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя. Благодарих му и от този момент го ценя като проводник на някаква работа, дадена му отгоре. Все пак и до днес се страхувам от него.

 

3. Отиваме с Учителя и голяма група братя и сестри на Витоша, на Бивака. Стигнали вече до първата поляна, аз тръгнах напред да се опитам сама да вървя, но уви, скоро по обикновен навик пак се загубих. И вместо да вървя по пътя, отклонила съм се доста надясно и вече не се качвам, но слизам все надолу и по- надолу, дойдох до някаква река. Разбрах, че съм се объркала и започнах да се качвам нагоре. Накъде нагоре, не зная. Попаднах в една гора, поех пак надясно, но не намирам познат път. Спрях се и прочетох „Отче наш", дано си намеря пътя, но не можах и продължих да вървя. Загазих пак в някакви храсти, почти непроходими. В това време виждам едно малко кученце, познах го, изгревско кученце и то съвсем само. Как дойде, защо дойде, не зная. Знаех му името - Роска. Тогава аз го извиках и му казах: Роске, аз съм се объркала, загубила съм се, но ти ми покажи пътя. То спря, погледна ме много съзнателно като човек и се втурна в шубраците. Върви и ме поглежда, следвам ли го. Аз го следя и му казвам: Роске, ти си малко кученце, дребничко, навсякъде можеш да се мушнеш, затова аз ще вървя вън от шубраците и ще те следвам. Тръгнах подир него, то върви, обръща се и ме поглежда. Така вървях с него около половин час. Изкачваме се все негоре и нагоре. По едно време се озовах на поляната пред скалата на Бивака. Как стана това, не зная, и то по съвсем непознати пътеки за мене. Тук вече се ориентирах и можех сама да продължа до Бивака. Погледнах за Роска, никъде не я видях. Тя свърши работата си и слезе надолу сигурно да търси господарката си. На Бивака имаше само един брат, който кладеше огън. Спрях се, благодарих за помощта и седнах да си почина. След десетина минути пристигна цялата група - никой не разбра, че съм се загубила и че съм пътувала с Роска. По всичко разбрах, макар и загубена, че съм вървяла бързо, усилено, за да мога да изпреваря групата, която върви по свой определен път.

 

4. Още първата година при влизането ми в обществото и срещата ми с Учителя, ми се представи важен въпрос за разрешаване. Видимо сама, без външна помощ, аз се лутах насам и натам в мисълта си как да разреша правилно въпроса. Ту бях на права посока, ту на крива, но въобще не можах да изляза от лабиринта на своята мисъл. Един ден, връщайки се от Учителя, който беше на „Опълченска" 66, вървях пеша. Дойдох до улица „Велико Търново" и на средата на пътя нещо ме спря определено, категорично и решително. Замислих се, съсредоточих се и ясно чух глас: „Нямаш право да злоупотребяваш с Божествената енергия." Гласът беше категоричен, строг и неотменим. Така спряла се, продължих да мисля и въпросът беше решен. Мисълта ми взе обратна посока, почувствувах правата мисъл, взех правилно решение. Въпросът беше назрял, чакаше само едно малко бутване и повече светлина. Оправих се, зарадвах се и се върнах у дома си успокоена и без никаква борба в решението си. Гласът ми беше познат. Кой е, не казвам.

 

5. Връщам се пак от Учителя, още беше на „Опълченска" 66. Тъкмо на завоя на „Чепино" - „Оборище", където живеех, същият глас ме спря и ме запита: „Къде отиваш?" - „У дома." - „При кого?" - „При сестрите си." - „При кои сестри?" Тук вече аз не отговорих нищо, защото е ясно при кои сестри отивам. Ясно за момента, но не и за следващите дни, месеци и години. През това дълго време разбрах и научих, че една е сестрата и трябва да работя за нея, да изработя вътре в себе си широкото, велико понятие сестра и брат. Не само по кръв, нито по нация, а широко безименно и без граници. Задача!

 

6. Бях в град Русе по работа. Там се печатаха беседи. Връщам се от печатницата, прекосявам един дълъг диагонал и пак същият глас ме спря и ме запита: „Къде си?" - „В Русе." - „Какво е Русе за тебе?" - „Град от България." - „А какво е България за тебе?" - „Мое отечество." - „Отечество ли?" И тук спрях, нищо не отговорих. Отговор не дадох, но се замислих и то дълбоко.

Върнах се в София и не след много време имах следната опитност: Сама съм в къщи, но изпитвам неизказана, нечувана носталгия за отечеството ми. За кое отечество, нали съм в България, нали България е мое отечество? Обаче носталгията не ме напуща, разкъсва ме и аз чувствувам нужда да късам връзки, да се освобождавам от нещо, да литна някъде, да отида - почувствувах вече истинското си отечество. И след като си отговорих, че едно е отечеството на душата, носталгията постепенно ме напусна и аз се върнах в първото си положение. Задача!

7. Духовният прожектор.

Това се случи още втората или третата година след влизането ми Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, хубаво, като че заедно с поста изгоря недоволството и причината за него. Дойде денят да отпостя. Пих картофена чорбичка, хапнах една хапка хляб и организмът ми напълно се задоволи. Така успокоена тръгнах в гимназията, дето бях учителка. Погледнах към колегите ми, всички ми се виждат светли, отворени, сърдечни, а за себе си да не казвам - вътрешно хвърча. Доволна и предоволна много естествено, справих се с едно недоволство. Разговарям се с колегите си весело, сърдечно. Свърших си часовете, тръгвам за в къщи. Вървя по „Цар Освободител" - там ми беше пътят за у дома. Дохождам до военния клуб и продължавам по булеварда и поглеждам към хората натук-натам. Движение голямо, едва си побивам път. По едно време и аз не зная как, нещо ми напомни за недоволството и за причината му. Какво изпитвам? - Ужас! Нито недоволството, нито причината са изгорели. Те са живи, каквито бяха по-рано. Запитах се: Нали постих? В това време един силен прожектор с необикновена светлина започна да ме осветява: отгоре, отдясно, отляво, отпред, обикаля ме и то безпощадно. Огледах се наоколо към хората, към съседните улици, дали този прожектор осветява всички. Уви! Той осветяваше само мене, да ми покаже, че онова, за което предприех поста, е живо и нито умира, нито изгаря. Засрамена в себе си се обърнах към прожектора с думите: Моля, моля, достатъчно, виждам, разбирам. Обаче прожекторът продължава да ме осветява. Така ме обиколи няколко пъти и леко, незабелязано се издигна нагоре без никакъв шум и изчезна. Останах сама в размисъл в себе си и си казах: Благодаря, много благодаря за тази светлина. Не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н.

И днес в заключение си казвам: Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцата, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо място, за да научи човека на това, което му е нужно.

5 юли 1963 г., София